Лоис Макмастър Бюджолд
Игрите на Вор (10)

Десета глава

След кратък размисъл, който беше възможен сега, когато ехото от шоковата палка отшумяваше, Майлс разбра, че трябва да се скрие. В сегашното си, договорирано положение на роб Грегор щеше да е на топло, нахранен и на сигурно място през целия път до станцията на Аслънд, ако Майлс не го изложеше на опасност. Може би. Майлс допълни списъка си с поуки, извлечени от житейския опит. Нарече го правило 27Б. Никога не вземай ключови тактически решения, докато си под влиянието на конвулсивни контракции, вследствие на електрошок.

Майлс започна огледа на каютата. Космическият съд не беше затворнически кораб. В оригиналния си вид каютата е била замислена като кабина на евтин транспортен кораб, не като подсигурена килия. Празните шкафчета под двете масички бяха прекалено широки и твърде явни за скривалище. Един от панелите на пода беше повдигнат, за да се улесни достъпът до устройства, разположени в пространството между различните равнища, но мястото под него беше студено, тясно, плитко и гъмжеше от енергийни вериги и захранващи гравитационната решетка мрежи… Грубите гласове, които се чуха откъм коридора, помогнаха на Майлс да се реши. Той се промъкна през тясната цепнатина, с обърнато нагоре лице и плътно прибрани към тялото си ръце и издиша.

— Винаги си бил добър на криеница — каза Грегор с възхищение и натисна панела на мястото му.

— Тогава бях по-малък — смутолеви Майлс с притиснатата си уста. Тръбите и разпределителните кутии отдолу сякаш бяха чакали само него и сега потънаха, впиха се в гърба и задника му. Грегор издърпа резетата на вратата и за няколко минути всичко потъна в мрак и тишина. Като в ковчег. Като цвете в хербарий. Какъв биологически екземпляр само. Младши лейтенант в консерва.

Вратата се отвори със съскане. Над тялото на Майлс преминаха стъпки, които го притиснаха още повече. Дали ще забележат глухото ехо от тази част на пода?

— Стани, техник — глас на надзирател към Грегор. Думкания и трясъци при обръщането на матраците и отварянето на вратите на шкафчетата. Да, знаеше си, че шкафчетата няма да свършат работа.

— Къде е той, техник? — По шума от тътрещите се крака, Майлс реши, че сега Грегор е близо до стената, сигурно с извита зад гърба ръка.

— Къде е кой? — попита Грегор мазно. Ясно. Бяха го подпрели на стената.

— Твоето малко приятелче? Мутантчето?

— Оня странния дребосък, дето влезе след мене? Той не ми е приятел. Тръгна си.

Пак шум като от тътрузене.

— Ох! — Току-що ръката на императора беше извита с още пет сантиметра, прецени Майлс.

— Къде може да отиде?

— Не знам! Не изглеждаше много добре. Някой го е обработил с шокова палка. И то скоро! Не исках да се замесвам. Излезе няколко минути преди да потеглим.

Добричкият Грегор. Депресиран, може би, но в никакъв случай глупав. Устните на Майлс се опънаха назад. Главата му беше обърната настрани. Едната му буза опираше в пода над него, а другата беше притисната в нещо, което напомняше домакинско стъргало.

Още думкания.

— Добре де! Тръгна си! Не ме удряйте! Ох!

Нечленоразделно ръмжене откъм надзирателите. Изпращяване на шокова палка. Остро поемане на въздух, тупване на свито тяло върху долната койка.

Гласът на втория надзирател, изпълнен с несигурност:

— Трябва да се е измъкнал на Консорциума, преди да излетим.

— Това си е техен проблем. Но по-добре да претърсим целия кораб, та да сме сигурни. От ареста бяха готови да му отхапят задника на този тук.

— Да хапят задници или с нахапани задници?

— Хм. Не бих се обзаложил.

Обутите в ботуши крака, четири на брой, пресметна Майлс, се отдалечиха към вратата на каютата. Вратата изсъска и се плъзна на мястото си. Тишина.

Щеше да има наистина забележителна колекция от натъртвания, докато Грегор се съвземе достатъчно, за да повдигне капака над него. При всяко свиване на белите си дробове почти успяваше да си поеме половината от необходимия му въздух. Пикаеше му се. Хайде, Грегор…

След пристигането им на станция Аслънд трябваше да освободи Грегор от този договор за робски труд, колкото е възможно по-бързо. Работниците по такива договори ги забиваха като правило на най-мръсната и опасна работа — най-голяма радиация, съмнителни осигурителни системи, дълго и изтощително, предразполагащо към безброй инциденти работно време. Въпреки че това наистина беше маскировка, която никой от враговете им не би могъл бързо да разбули. Осигурят ли си веднъж свобода на действие, трябва да намерят Унгари — човека с кредитните карти и контактите. След това… Е, след това Грегор ще е проблем на Унгари. Да, съвсем просто, ясно и сбито. Няма никакъв смисъл да се поддава на паника.

Дали не бяха отвели Грегор? Дали ще посмее да го освободи и да рискува…

По пода се провлачиха стъпки. Разширяваща се ивица светлина при вдигането на капака.

— Тръгнаха си — прошепна Грегор. Майлс се измъкна болезнено от калъпа си — сантиметър по сантиметър и се покачи на пода. Каютата му изглеждаше като огромна сцена. Много скоро можеше и да се опита да се изправи на краката си.

Грегор държеше едната си ръка притисната към червена следа на бузата си.

— Удариха ме с шокова палка — похвали се той и свали ръката си. — Не… беше толкова лошо, колкото си го представях. — Изглеждаше леко горд от себе си.

— Използваха нисък волтаж — изръмжа му Майлс. Лицето на Грегор застина в по-сдържана физиономия. Той подаде ръка на Майлс. Майлс я пое, изправи се с охкане и сумтене и с измъчена гримаса седна на койката. Разказа на Грегор плановете си.

Грегор сви рамене в израз на покорно съгласие.

— Добре. Ще бъде по-бързо от моя план.

— Твоят план?

— Щях да установя контакт с бараярския консул на Аслънд.

— О, Божичко! — омърлуши се Майлс. — В такъв случай, предполагам, че не си… не си се нуждаел наистина от моята помощ.

— Можех да се справя и сам. Тъкмо щях да ти кажа. Но… тогава намислих другия си план.

— О?

— Да не установявам контакт с бараярския консул… Май ми хрумна точно когато и ти се появи. — Грегор лежеше на койката си и зяпаше невиждащо нагоре. — Едно нещо е сигурно. Никога повече няма да имаме такава възможност.

— Да избягаме? И колко точно ще трябва да умрат, там у дома, за да изкупят свободата ти?

Грегор сви устни.

— Ако приемем Вордарианското претендентство като критерий за дворцовите преврати, ще бъдат, да речем… седем, осем хиляди.

— Не броиш и тези на Комар.

— А, да. Като прибавим и Комар, цифрата ще се раздуе — призна Грегор. Устните му се разтегнаха в иронична усмивка, напълно лишена от хумор. — Не се притеснявай. Не говоря сериозно. Просто… исках да зная. Можех да се справя и сам. Не мислиш ли?

— Разбира се! Но не в това е въпросът.

— За мен беше точно в това.

— Грегор, ти правиш това сам. Ти притежаваш истинска власт. Татко се сражава и се бори през цялото регентство, за да я запази. Просто бъди по-настоятелен!

— Добре, младши лейтенант. А ако аз, твоят върховен главнокомандващ, ти заповядам на станция Аслънд да напуснеш този кораб и да забравиш, че си ме виждал, ще го направиш ли?

Майлс преглътна.

— Майор Сесил казваше, че имам проблеми с подчинението.

Грегор почти се усмихна.

— Добрият стар Сесил. Спомням си го. — Усмивката му се стопи. Той се обърна настрани и се подпря на лакътя си. — Но ако не мога да контролирам дори един доста дребен младши лейтенант, какво остава за армия или правителство? Въпросът не е във властта. Слушал съм всичките лекции на баща ти за властта. За илюзиите, които създава и за възможностите, които дава. След време ще я притежавам, независимо дали го искам или не. Но притежавам ли необходимата за това сила? Спомни си за лошата светлина, в която се представих по време на заговора на Вордрозда и Хесман преди четири години.

— Ще направиш ли тази грешка отново? Да се довериш на ласкател?

— Не. Тази не.

— Ами тогава?

— Но аз трябва да се справям по-добре. Или мога да се окажа толкова лош за Бараяр, колкото никой император преди мен не е бил.

„Доколко неволно е било онова измъкване през балкона?“

— Не отговорих на въпроса ти за заповедта като младши лейтенант — Майлс скръцна със зъби. — Отговорих ти като лорд Воркосиган. И като приятел.

— А!

— Виж, нямаш нужда от моята помощ. Поне такава, каквато е. От помощта на Илиян, може би, но не и от моята. Но това ме кара аз да се чувствам по-добре.

— Винаги е добре да се чувстваш полезен — съгласи се Грегор. Двамата си размениха криви усмивки. Хапливостта изчезна от усмивката на Грегор. — И… е чудесно да имаш компания.

— Това е вярно — кимна Майлс.

* * *

По-голямата част от времето през следващите два дни Майлс прекара наблъскан под пода или свит в някое от двете шкафчета, но каютата им не беше претърсвана повече. На два пъти други затворници се отбиваха, за да побъбрят с Грегор, и веднъж, по предложение на Майлс, Грегор върна жеста. „Грегор наистина се справя доста добре“, мислеше си Майлс. Той разделяше порциона си с Майлс без оплаквания и дори без коментар и не приемаше да остави за себе си по-голяма част от него, въпреки че Майлс настояваше за това.

Скоро след като корабът акостира на станция Аслънд, Грегор беше изкаран навън заедно с останалите работници. Майлс нервно изчакваше колкото е възможно по-дълго, за да може обстановката на кораба да се успокои и постовете на караула да бъдат свалени, но все пак не толкова, че да рискува корабът да потегли, докато все още е на борда му.

Майлс предпазливо подаде глава от вратата на каютата. Коридорът беше тъмен и пуст. От тази страна люкът към дока не се охраняваше. Майлс още носеше синята куртка и панталоните върху другите си дрехи с пресметнатия риск, че при потеглянето от станцията към работните бригади се отнасят като към свои хора и най-малкото, няма да се различава отдалече.

Той пристъпи през люка решително и едва не се паникьоса, когато видя един човек, облечен в златисточерна ливрея, да се размотава от другата му страна. Стънерът му беше в кобура, а с двете си ръце беше обгърнал пластмасова чашка, от която се вдигаше пара. Кривогледите му червени очи огледаха Майлс без любопитство. Майлс го удостои с кратка усмивка, без да забавя крачката си. Часовият му отвърна с кисела гримаса. Явно, задълженията му се състояха в това да не разрешава на никого да влиза в кораба, а не да го напуска.

На страничния товарен док на станцията имаше половин дузина облечени в гащеризони работници от поддръжката, които спокойно си вършеха работата. Майлс си пое дълбоко дъх и небрежно прекоси дока. Вървеше, без да се оглежда настрани, като човек, който знае точно къде отива. Просто момче за всичко. Никой не извика след него.

Поуспокоен, Майлс тръгна напосоки, като си придаваше целеустремен вид. Широка рампа водеше до просторно хале, което се отличаваше с новата си конструкция. Съдейки по сглобеното наполовина оборудване, Майлс определи халето като док за ремонт и презареждане на бойни совалки — нещо, от което се интересуваше Унгари. Майлс не си представяше, че може да извади чак такъв късмет… не. Унгари не се забелязваше маскиран сред групата работници. Всъщност нямаше никаква следа от него. Имаше и няколко мъже и жени в тъмносините военни униформи на Аслънд, но те бяха от отрудения и самовглъбен тип на военните инженери, а не подозрителни часови. Въпреки това Майлс продължи да върви бързо по друг коридор.

Откри свод, чиято горна повърхност беше направена от прозрачна пластмаса и предлагаше на преминаващите широкопанорамна гледка. Майлс пристъпи под свода, погледна и преглътна няколко отбрани ругатни. Отдалечена на няколко километра, станцията за търговски трансфери проблясваше със светлините си. Виждаха се дори мъничките отблясъци от двигателите на акостиращ в момента кораб. Явно, военната станция беше проектирана като отделно съоръжение или двете станции все още не бяха свързани помежду си. Нищо чудно, че синеблузковците можеха да се мотаят наоколо на воля. Безпомощен, Майлс се взираше разочаровано през свода. Е, ще потърси Унгари първо тук. Другата станция все някак ще огледа по-късно. Той се обърна и се загледа в…

— Ей, ти. Дребния техник!

Майлс замръзна на мястото си, преодолявайки инстинктивното си желание да хукне — последния път тази тактика не беше дала резултат. Обърна се. Едновременно с това се опитваше физиономията му да изразява просто вежливо любопитство. Мъжът, който го беше повикал, беше едър, но невъоръжен и носеше жълто-кафяв гащеризон на надзирател. Изглеждаше обезпокоен от нещо.

— Да, сър! — отзова се Майлс.

— Ти си точно това, което ми трябва — ръката на мъжа легна тежко на рамото на Майлс. — Ела с мен.

Майлс нямаше друг избор освен да го последва. Опитваше се да запази спокойствие и даже опита една физиономия на леко отегчение и досада.

— Каква е специалността ти? — попита мъжът.

— Канализация.

— Екстра!

Недоумяващ, Майлс последва мъжа до пресечката на два недовършени коридора. Един проход зееше открит, въпреки че панелът за покриването му лежеше наблизо, готов да бъде инсталиран.

Надзирателят посочи тясното пространство между стените.

— Виждаш ли тази тръба?

Краят на тръбата, задръстена от вентилационни и гравитационни инсталации, се губеше в тъмнината.

— Да.

— Някъде зад стената на този коридор има теч. Пропълзи вътре и го открий, та да не ни се налага да събаряме всичките проклети облицовъчни панели, които току-що инсталирахме.

— Имате ли фенер?

Мъжът порови из джобовете на гащеризона си и извади джобно фенерче.

— Добре — въздъхна Майлс и погледна тръбата. — Скачена ли е вече?

— Тъкмо щяхме да я свързваме. Проклетото нещо не издържа последния тест за устойчивост на налягания.

Навън щеше да излиза само въздух. Лицето на Майлс леко се проясни. Може би късметът му се беше обърнал. Той се вмъкна в отвора и започна да напредва сантиметър по сантиметър, като се ослушваше и опипваше гладката овална повърхност. На около седем метра навътре той го откри. Студеният въздух нахлуваше през лесно забележима цепнатина под ръцете му. Той поклати глава, опита се да се обърне в ограниченото пространство и кракът му хлътна през панела.

Той подаде глава през дупката удивен и огледа коридора в двете посоки. Отчупи голямо парче от края на панела и го разгледа, като го въртеше в ръцете си.

Двама мъже, които монтираха последните елементи на електрическата инсталация, се обърнаха и го зяпнаха. Инструментите им проблясваха в ръцете им.

— Какво правиш, по дяволите? — попита го този в жълто-кафявия гащеризон. Изглеждаше оскърбен.

— Контрол на качеството — словоохотливо се отзова Майлс. — Какво, момче, някакъв проблем ли имаш?

Майлс обмисли възможността да разшири с няколко ритника дупката и просто да се върне на изходната си позиция, но вместо това се обърна и отново тръгна, сантиметър по сантиметър, но този път в обратна посока. Той се появи на края на отвора, до чакащия с нетърпение надзирател.

— Пробивът ви е в шеста секция — доложи Майлс. Той връчи парчето от облицовъчния панел на мъжа. — Ако за тези коридори наистина са предвидени панели от горим фибър, вместо кварцовите облицовки за военни инсталации, устояващи на огън, някой е наел истински некомпетентен проектант. А ако не са, предлагам ви да вземете двама от онези горили с шоковите палки и да посетите снабдителя си.

Надзирателят изпсува. Със стиснати устни той сграбчи края на най-близкия панел от стената пред него и силно го изви. Нещо изпука и от панела се отчупи парче с големината на юмрук.

— Шибана работа! Колко от тази гадост вече е инсталирана?

— Много — предположи бодро Майлс. Той се обърна, за да избяга преди надзирателят, който късаше парчета от облицовката и си мърмореше под носа, да се е сетил за още някоя неприятна задача. Майлс се затича и не се успокои, докато не зави зад втория ъгъл.

Мина покрай двама въоръжени мъже в сиво-бели униформи. Единият се обърна и се загледа в него. Майлс продължи да върви, прехапал долната си устна, и не се обърна, за да погледне назад.

Дендарии! Или Озеран! Тук? На тази станция? Колко? Къде? Тези двамата бяха първите, които видя. Не трябваше ли да патрулират някъде навън? Искаше му се да си беше седял в тръбата. Като плъх зад ламперията.

Но ако повечето от наемниците, които бяха тук, представляваха опасност за него, то имаше един — чист Дендарии, не Озеран, който можеше да му помогне. Ако можеше да установи контакт. Ако посмееше да установи контакт. Елена… Можеше да издири Елена… Въображението му се развихри.

Майлс се беше разделил с Елена преди четири години. Беше я оставил като съпруга на Бъз Джесек и военен помощник на Тънг. Направи всичко, което беше по силите му по онова време, за да й осигури закрила. Но не беше получавал никакви вести от Бъз от преврата на Озер насам. Възможно ли бе Озер да бе причината за тяхното прекъсване? Сега Бъз беше понижен. Тънг явно беше в немилост… Какво ли положение заемаше Елена сега във флотилията на наемниците?

А в неговото сърце? Той се спря. Измъчваха го тежки съмнения. Някога я беше обичал страстно. Някога тя го бе познавала по-добре от всяко човешко същество. Все пак нейната непрекъсната власт над съзнанието му беше преминала, така както и неговата скръб от смъртта на баща й, сержант Ботари, беше избледняла в забързания устрем на новия му живот. Бяха останали само редки, внезапни приболявания, като от старо счупване. Той искаше (не искаше!) да я види отново. Отново да й говори. Отново да я докосва…

Но съществуваше и практически аспект. Тя ще познае Грегор. В младостта си всички те бяха другарчета в игрите. Втори защитен вал около императора? Подновяването на контакта с Елена можеше да крие някои неудобства в емоционално отношение, добре де, щеше да е опустошително в емоционално отношение. Но беше по-добро решение от безрезултатното и опасно размотаване наоколо. Сега, след като беше уточнил плана си, трябваше някак да мобилизира всичките си възможности за изпълнението му. С доверието на колко ли хора се ползваше все още адмирал Нейсмит? Интересен въпрос.

Трябваше да си намери скрито и удобно за наблюдение място. Както доказваха сините му дрехи, имаше всякакви начини да остане незабелязан. Но необичайната му височина, е, добре — ниският му ръст, го караше да изпитва неохота и нежелание да се довери единствено на облеклото си. Имаше нужда… А! От инструменти. Точно като тези в сандъчето, което мъжът в жълто-кафяв гащеризон, втурнал се към клозета, току-що беше оставил в коридора. След миг Майлс вече беше завил зад ъгъла със сандъчето в ръка.

Две нива по-нататък той откри коридора, водещ към кафетерията. Хм. Всеки трябва да яде, следователно рано или късно всеки трябва да мине оттук. Стомахът му, който сериозно възразяваше срещу намалените наполовина през последните три дни дажби, се развълнува от миризмата на храна и изкъркори, за да напомни за себе си. Майлс не му обърна внимание. Свали един от облицовъчните панели от стената, извади от сандъчето с инструменти чифт защитни очила, един вид скромна маскировка, и се покачи на стената, за да поприкрие истинския си ръст. Започна да се прави, че работи върху едно контролно табло и някакви тръби. Диагностичните сканери стояха в ръцете му като на изложба. Зрителното му поле върху горния край на коридора беше отлично.

От разнасящите се благоухания Майлс прецени, че в кафетерията сервираха говеждо с необикновено добро качество, макар че зеленчуците им смърдяха отвратително. Опитваше се слюнката му да не капе върху лъча на малкия лазерен поялник, с който боравеше, докато оглеждаше минаващите. Малцина бяха в цивилни облекла. Несъмнено дрехите на Рота щяха да будят по-голямо подозрение от синята куртка. Имаше много гащеризони в различни цветове, сочещи йерархията; сини куртки, някакви подобни, явно също затворнически куртки в зелено, не много от сините военни униформи на Аслънд — главно по-ниски чинове. Дали наемниците от флотата на Дендарии-Озеран, които бяха на станцията, не се хранеха другаде? Обмисляше възможността да напусне поста си — контролните табла вече щяха да започнат да се разпадат, когато премина двойка облечени в сиво-бяло мъже. Непознати лица. Остави ги да отминат, без да ги повика.

Гледаше разочаровано след непознатите. От всичките две хиляди наемници, които сега бяха на базата за космически преходи, контролирана от Аслънд, познаваше неколкостотин по физиономия, още по-малко по име. Само няколко от корабите на наемническата флотилия бяха акостирали на тази недостроена военна станция. Частица от по-малката част… И на колко от тях можеше да се довери напълно? На петима? Остави да отминат още четирима в сиво-бели униформи, въпреки че беше сигурен, че възрастната блондинка беше техник от инженерната поддръжка на „Триумф“ — някога този кораб беше верен на Тънг. Някога. Започваше да се измъчва от вълчия си глад.

Но едно лице от следващата група, облечени в сиво и бяло мъже, преминаваща по коридора, накара Майлс да забрави за стомаха си. Беше сержант Кодак. Беше му провървяло. Може би. Ако ставаше въпрос само за него, би поел риска, но да излага на опасност Грегор…? Вече беше твърде късно. Кодак на свой ред го беше забелязал. Очите му изпревариха бързата реакция и се разшириха от изненада още преди от лицето му да изчезне абсолютно всякакъв израз.

— А… сержант — небрежно го спря Майлс, потупвайки контролното табло, — бихте ли хвърлили един поглед, ако обичате?

— Ще те настигна след минутка — Кодак махна с ръка на мъжа с него — редник в униформата на Аслънд.

С обърнати към коридора гърбове те събраха глави над таблото и Кодак изсъска:

— Вие луд ли сте? Какво правите тук? — бе толкова възбуден, че пропусна обичайното „сър“.

— Това е дълга история. Засега имам нужда от помощта ти.

— Но как влязохте тук? Адмирал Озер има постове навсякъде около трансферната станция, които са нащрек за вас. Без тяхно знание не можеш да вкараш дори и въшките на главата си.

Майлс се опита усмивката му да изглежда убедителна.

— Имам си начини. — А следващата стъпка в плана му беше да си пробие път до същата тази станция… Наистина… Господ пазеше глупаците и лудите. — Засега имам нужда от контакт с командир Елена Ботари-Джесек. Спешно. Или с комодор инженер Джесек, ако не успея с нея. Тя тук ли е?

— Би трябвало. „Триумф“ е на док. Зная, че комодор Джесек е навън с ремонтния модул.

— Добре. Ако не с Елена, то с Тънг. Или с Ард Мейхю. Или пък с лейтенант Ели Куин. Но предпочитам да се свържа с Елена. Кажи й, но само на нея, че старият ни приятел Грег е с мен. Кажи й да дойде след един час в помещенията на работниците по договор, кабината на Грег Блийкман. Можеш ли да го направиш?

— Мога, сър — Кодак бързо се отдалечи. Изглеждаше притеснен. Майлс закрепи бедната очукана стена, смени панела, вдигна сандъчето с инструментите и тръгна небрежно, като се опитваше да се отърси от чувството, че на върха на главата му премигва сигнална червена светлина. Остави защитните очила на лицето си, което държеше наведено надолу и избираше най-безлюдните коридори, които успяваше да открие. Стомахът му негодуваше. „Елена ще те нахрани, каза му той твърдо. По-късно.“ Увеличаващият се брой сини и зелени куртки подсказа на Майлс, че наближава помещенията на работниците по договор.

Имаше справочен указател. Той се поколеба, след това набра „Блийкман Г.“ Модул Б, кабина №8. Той откри модула и погледна часовника си. Смяната на Грегор вече трябваше да е свършила. Почука. Вратата се отвори и Майлс се шмугна вътре. Грегор седеше сънен на койката си. Кабината беше самостоятелна и предлагаше уединение за сметка на простора. Нямаше къде да се обърне човек. Уединението беше по-голям психологически лукс от простора. Дори на робите-техници трябваше да се осигурява минимумът щастие, потенциално те бяха твърде опасни и не биваше да се рискува някакъв саботаж, като ги докарват до ръба на търпението им.

— Спасени сме — оповести Майлс. — Току-що установих контакт с Елена. — Той се отпусна тежко на края на койката. Внезапното освобождаване от напрежението го остави изцеден.

— Елена е тук? — Грегор прокара ръка през косата си. — Мислех, че търсиш твоя капитан Унгари.

— Елена е първата крачка към Унгари. — Майлс огледа Грегор притеснен. — Добре ли беше?

— Няколко часа монтиране на фасонки и електрически ключове няма да съсипят здравето ми, бъди сигурен — сухо отвърна Грегор.

— Това ли те караха да правиш? Някак си не е както си го представях…

Във всеки случай Грегор изглеждаше добре. Наистина, за сегашното си положение императорът се държеше почти жизнерадостно, като се имат предвид мрачните стандарти на Грегор, когато ставаше въпрос за жизненост. „Може би трябва да го изпращаме по две седмици всяка година в солните мини, за да си запази чувството на щастие и удовлетвореност от истинската си работа.“

— Трудно ми е да си представя Елена Ботари като наемничка — замислено добави Грегор.

— Не я подценявай — Майлс прикри моментното си съмнение. Почти четири години. Колко много се беше променил през тези години. Ами Елена? Нейните години едва ли са били по-малко изнурителни. „Времената се менят. Хората се променят с тях…“ Не. Не можеше да се съмнява в Елена повече, отколкото се съмняваше в себе си.

Трийсетте минути, необходими на стрелката на часовника му да допълзи до определения момент, бяха крайно неприятен промеждутък — достатъчни, за да изгуби енергията си и да се отпусне в прегръдките на своето изтощение, но твърде кратки, за да си почине и поосвежи. Запазваше жалкото съзнание, че се унася. Че заспива, когато крещящата нужда от бодрост и ясна мисъл се изплъзваха между пръстите му като песъчинки. Отново погледна часовника си. След един час беше много неопределено. Трябваше да уточни и минутите. Но кой знае какви трудности и пречки трябва да преодолее Елена…?

Майлс премигна силно. От несвързаните си, объркани мисли разбра, че заспива, както е седнал. Вратата изсъска и се плъзна настрани, без Грегор да е освободил ключалката.

— Ето го, момчета!

Половин взвод облечени в сиво и бяло наемници изпълниха отвора на вратата и коридора зад нея. Майлс надали имаше нужда от стънерите, шоковите палки в ръцете им и решителния десант, за да разбере, че косматите мъже на вратата не са хората на Елена. Напливът на адреналин едва разсея мъглата на умората от главата му. „А сега на какво да се преструвам? На подвижна мишена?“ Майлс се облегна на стената без дори да се развълнува, въпреки че Грегор скочи на крака и направи един доблестен опит в ограниченото пространство — точен удар от карате, който запрати във въздуха палката на приближаващия се наемник. Двама души почти размазаха Грегор в стената заради старанието му. Майлс трепна.

Самият Майлс беше издърпан от койката, за да бъде омотан, а след това още веднъж и още веднъж в мрежата на „мухоловката“. Силовото й поле го изгаряше. Използваха мощност, достатъчна да окове и развилнял се кон. „За какво ме вземате, а, момчета?“

Възбуденият взводен изкрещя в предавателя на китката си:

— Хванах го, сър.

Майлс повдигна едната си вежда иронично. Взводният почервеня и се изпъна. Ръката му потръпваше от усилието да не отдаде чест. Майлс се усмихна леко. Взводният стисна устни. „Ха! Още малко и да те изкарам от нерви, а?“

— Отведете ги — нареди взводният.

Майлс беше изнесен през вратата от двама мъже. Омотаните му крака висяха нелепо на няколко инча от пода. След него влачеха стенещия Грегор. Когато минаваха през един пресечен коридор, с периферното си зрение Майлс мерна напрегнатото лице на сержант Кодак да се рее сред сенките.

Прокле собствената си преценка. „Мислеше си, че за теб хората са отворени книги. Един от твоите доказани таланти. Добре. Браво“ — подиграваше го собственото му съзнание.

Прекосиха широк док, след което преминаха през малък служебен люк. Майлс веднага се досети къде се намира. „Триумф“ — малкият дреднаут^[1], който понякога изпълняваше ролята на флагман на наемническата флотилия, отново беше на старата си служба. По силата на несигурното тогава положение Тънг беше капитан-собственик на „Триумф“. Някога, преди Тау Верде. Коридорите на кораба му бяха добре познати, някак странно и болезнено. Миризмите на хора, метал и машини… Тази изкривена арка, свидетелство за ненормалната й реакция при първата им среща тук. Все още не я бяха оправили напълно… „Мислех, че съм забравил повече.“

Преминаха през коридора бързо и потайно. Двама души от взвода вървяха пред тях, за да отстраняват от коридора евентуалните свидетели. Значи разговорът щеше да е много поверителен. Почти интимен. Чудесно, това устройваше Майлс. Би предпочел изобщо да не се вижда с Озер, но ако трябва да се срещнат отново, просто ще се наложи да намери някакъв начин да извлече полза от това. Сам на себе си наложи новата си личност. Изпита чувството, че мери белезници. Майлс Нейсмит, космически наемник и мистериозен предприемач, пристигнал в центъра Хийгън за… какво? И неговият начумерен партньор Грег… Разбира се, ще трябва да измисли някакво особено приятно за Грегор обяснение. Иначе първо той не би го приел.

Те изтрополиха надолу по коридора покрай залата за тактически операции — нервния център на „Триумф“ в битка и влязоха в по-малката от двете съвещателни зали, разположени от другата й страна. Холографският блок в средата на блестящата конферентна маса беше тъмен и тих. Адмирал Озер седеше, също така тъмен и притихнал, начело на масата. От едната му страна стоеше блед рус мъж, за когото Майлс предположи, че е някакъв верен лейтенант. Не беше от хората, които познаваше отпреди. Майлс и Грегор бяха настанени насила на два издърпани назад и отдалечени от масата стола, така че ръцете и краката им да не бъдат скрити. Озер освободи всички освен един часови на изхода към коридора.

Външността на Озер не се беше променила много през тези четири години, реши Майлс. Все още си беше мършав, с ястребово лице и тъмна, може би малко посивяла на слепоочията коса. Майлс си го спомняше като по-висок, но всъщност той беше по-нисък от Метцов. Озер някак си напомняше на Майлс за генерала. Нещо в стойката или възрастта? Враждебният поглед? Кръвожадните червени остриета в очите?

— Майлс — измърмори с ъгъла на устата си Грегор, — какво толкова си направил, че да ядосаш този тип толкова?

— Нищо — приглушено каза Майлс, — поне не нарочно.

Това май не успокои Грегор.

Озер положи ръцете си с дланите надолу върху масата, наведе се напред и хищно се втренчи в Майлс. На Майлс му хрумна, че ако Озер имаше опашка, сега щеше да я размахва напред-назад.

— Какво правиш тук? — започна Озер грубо, без въведения.

„Ти ме докара, не си ли спомняш?“ Не беше време да остроумничи. Майлс напълно осъзнаваше факта, че не е в най-добрия си вид. Но това едва ли би впечатлило адмирал Нейсмит — той беше твърде целеустремен. Нейсмит би ходил и гол, ако му се наложеше. Отговори със същата грубост:

— Бях нает да направя военна оценка на центъра Хийгън за страни, които имат интереси в региона. — Така, истината винаги на първо място, особено там, където със сигурност няма да й повярват. — Тъй като спасителните експедиции не са тяхна работа, те искаха да бъдат навреме информирани, за да могат да изведат своите граждани от района преди избухването на враждебни действия. Освен това движа и някои дребни сделки с оръжие — за прикритие, пък и покривам разходите си.

Озер присви очи.

— Бараяр не…

— Бараяр си има свои оперативни работници.

— Същото се отнася и за Сетаганда… Аслънд се бои от техните амбиции.

— Постъпват разумно.

— Бараяр по нищо не се различава от тях.

— Ако трябва да споделя професионалното си мнение — като се пребори с мрежата, Майлс удостои Озер с лек поклон, а Озер едва не се поклони в отговор, — Бараяр не представлява заплаха за Аслънд сега. За да контролира Хийгън, Бараяр трябва да контролира и Пол, заедно с облагородяването на собствения им втори континент. Плюс откриването на планетата Сергияр. Понастоящем Бараяр има доста работа по границите. А освен това съществува и проблемът за удържането на непокорния Комар. Точно сега една военна авантюра срещу Пол би представлявала сериозно разпръскване на човешките ресурси на Бараяр. Приятелството е по-евтино. Или поне неутралитетът.

— Аслънд се страхува и от Пол.

— Те няма да воюват, освен ако не бъдат нападнати. Да се поддържа мира с Пол е евтино и лесно. Просто не трябва да правиш нищо.

— А Вервейн?

— Все още не съм направил оценка на Вервейн. Тя е следващата в списъка ми.

— Нима? — Озер се облегна в стола си и кръстоса ръце. — Бих могъл да те екзекутирам като шпионин.

— Но аз не съм вражески шпионин — отвърна Майлс, симулирайки спокойствие и непринуденост, — а приятелски настроен, неутрален, или кой знае, потенциален съюзник.

— А какъв е интересът ти към моята флотилия?

— Интересът ми към Денд… към наемниците е чисто академичен. Уверявам ви. Вие сте просто част от цялото. Кажете ми, какъв е договорът ви с Аслънд? Поне в общи линии? — Майлс наклони глава.

Озер едва не отговори и ядосано присви устни. Майлс едва ли би могъл да завладее вниманието на наемника по-успешно, дори да беше тиктакаща бомба.

— О, хайде — присмя се Майлс в проточилата се тишина. — Какво бих могъл да направя сам, с още един човек?

— Спомням си последния път. Навлезе в пространството на Тау Верде с четирима души. Четири месеца по-късно вече диктуваше условия. Така че, кажи ми какво си запланувал сега?

— Надценявате моето влияние. Аз просто подпомогнах хората в посоката, която сами си бяха избрали. Един вид ускоряване.

— Не и за мен. Бяха ми необходими три години, за да възстановя основата, която рухна под краката ми. В моята собствена флотилия!

— Трудно е да се угоди на всички — Майлс долови погледа на Грегор, който издаваше ням ужас и посмекчи тона си. Като си помислиш, Грегор никога не беше срещал адмирал Нейсмит, нали? — Дори и вие не понесохте сериозни загуби.

Озер още по-силно стисна зъби.

— А кой е той? — и посочи Грегор с пръст.

— Грег? Просто моят ординарец — Майлс пренебрегна Грегор, който понечи да отговори.

— Не прилича на ординарец. Прилича на офицер.

Грегор незабележимо се ободри при тази непредубедена възхвала.

— Не можете да съдите по външния вид. Комодор Тънг прилича на пехливанин.

Внезапно от очите на Озер лъхна студ.

— Нима! И от колко време си пишете с капитан Тънг?

Болезненото присвиване в стомаха подсказа на Майлс, че споменаването на Тънг е било груба грешка. Опита се да прикрие безпокойството си.

— Ако поддържах кореспонденция с Тънг, нямаше да се главоболя с оценяването на станция Аслънд лично.

Озер не откъсна изпитателния си поглед от Майлс в продължение на цяла минута. Седеше на масата, стиснал здраво ръцете си. Накрая посочи часовия, който се изпъна в очакване.

— Хвърлете ги в космоса.

— Какво! — изкрещя Майлс.

— Ти — сочещият пръст на Озер се спря на тихия лейтенант — отиваш с тях. Ще се увериш, че заповедта е изпълнена. Използвайте страничния шлюз, той е най-близко. Ако той — посочи Майлс — започне да говори, откъсни му езика. Това е най-опасният му орган.

Часовият освободи краката на Майлс от мрежата и го изправи.

— Дори няма да ме разпитате с помощта на химикали? — попита Майлс, смаян от внезапния обрат.

— И да позволя да бъдат заразени хората ми, които водят разпита? Последното, което искам, е да ти се отпуснат юздите да говориш. Не мога да се сетя за нищо по-фатално от загниването на дисциплината и неподчинение в собствения си разузнавателен отдел. Каквато и реч да си замислил, липсата на въздух в откритото пространство ще я неутрализира. Ти почти убеди мен. — Озер едва не го побиха тръпки.

„Справяхме се толкова добре…“

— Но аз… — изправи се и Грегор, — но няма нужда да…

Когато ги изблъскаха през вратата, появиха се още двама души от взвода и бързо понесоха Майлс и Грегор за ръцете и краката надолу по коридора.

— Но…

Вратата на съвещателната зала изсъска и се затвори.

— Нещата не се развиват добре, Майлс — сподели Грегор. На бледото му лице беше изписана интересна смесица от хладнокръвие, бяс и изненада. — Други умни идеи?

— Ти си човекът, който експериментираше свободен полет без криле. По-зле ли е от, да речем, бънджи^[2]?

— Въпрос на желание — Грегор започна да влачи краката си, когато камерата на въздушния шлюз се появи пред тях, — а не по прищявка на шайка… — сега бяха необходими трима души, за да го удържат — проклети селяндури!

Майлс сериозно се отчайваше. „Зарежи проклетото прикритие.“

— Знаете ли — извика той високо, — момчета, изхвърляте цяло състояние!

Двамата стражи продължаваха да се боричкат с Грегор, но третият се спря.

— Колко голямо?

— Огромно — обеща Майлс. — Ще можете да си купите собствена флота.

Лейтенантът остави Грегор и се приближи до Майлс с изваден нож. Майлс осъзна, че човекът тълкува заповедите на Озер с ужасяваща буквалност, особено когато лейтенантът се опита да хване езика му. Почти успя. Злобният вой на вибрационния нож, наподобяващ жужене на насекомо, избръмча само на сантиметри от носа му. Майлс захапа дебелите пръсти, които се опитваха да бръкнат в устата му и се изви в ръцете на войника. Мрежата, която държеше ръцете му плътно към тялото, изпращя, но да се скъса беше невъзможно. Майлс се притисна назад към чатала на мъжа зад него, който изскимтя от ухапването на силовото поле на мрежата. Хватката около Майлс се разхлаби и той падна на пода, където се претърколи и се сгромоляса върху коленете на лейтенанта. Не беше точно хвърляне от джудо, офицерът повече или по-малко се спъна в него.

Двамата противници на Грегор се бяха разсеяли, както от кървавата варварска гледка, която вибрационният нож вещаеше, така и от безполезната съпротива на Майлс. Те не видяха мъжа, който излезе от един страничен коридор, насочи стънера си и стреля. Стражите се заизвиваха конвулсивно, щом бучащите заряди удариха гърбовете им и се проснаха накуп на палубата. Мъжът, който се бореше с Майлс, се обърна точно навреме, за да посрещне един лъч, насочен право в лицето му.

Майлс се хвърли върху главата на русия лейтенант и го прикова, уви само за секунда, към пода. Изви се, за да го притисне с мрежата, но в същия момент беше отхвърлен настрани. Лейтенантът изпсува. Готвеше се да се впусне в нова атака. Изправи се на едно коляно и се заозърта в търсене на целта, когато Грегор скочи и го ритна в челюстта. Заряд от стънер удари лейтенанта в тила и той притихна.

— Дяволски добра работа — изпръхтя Майлс във внезапната тишина, като се обърна към сержант Кодак. — Не ми се вярва дори да са видели какво ги е цапардосало.

„Значи първия път съм го преценил точно. Не съм изгубил своя нюх за хората. Господ да те поживи, сержанте.“

— И вие двамата не сте толкова зле за хора със завързани ръце — поклати глава Кодак. В безпокойството му се промъкнаха весели нотки. Той се спусна да освободи Майлс от силовото поле на мрежата.

— Какъв отбор — каза Майлс.