Лоис Макмастър Бюджолд
Игрите на Вор (7)

Седма глава

На следващата сутрин Майлс беше разквартируван на ново място. Водачът му го придружи само един етаж надолу, с което разби надеждите на Майлс да види отново небето. Офицерът отключи вратата на един от апартаментите, които обикновено се използваха от охранявани свидетели и „определени личности — персона нон грата в политиката, които официално не съществуваха“ — помисли си Майлс. Възможно ли бе животът на бунището за бракувани вещи да има като следствие ефекта на хамелеона и да го е направил прозрачен?

— Колко дълго ще остана тук? — попита Майлс.

— Не зная, младши лейтенант — отвърна му мъжът и го остави.

Мешката му, натъпкана с дрехите му и една набързо опакована кутия стояха на пода. Това бяха всичките му земни блага от остров Кирил, пропити от миризмата на плесен, студен дъх и арктическа влага. Майлс ги прерови — изглежда всичко си беше тук, включително и метеорологичната му библиотека. Той обиколи новото си жилище. Беше едностаен апартамент, обзаведен с опърпани мебели в стил отпреди двайсет години — няколко удобни стола, легло, просто кухненско обзавеждане, празни шкафчета, полици и стенни гардероби. Нямаше никакви дрехи, предмети или останки, които да му дадат някаква представа за самоличността на някой от предишните обитатели.

Трябваше да има микрофони. Всяка от блестящите повърхности можеше да крие видеокамери, а подслушвателните устройства сигурно дори не бяха в стаята. Но откъде ли се включваха? Или може би Илиян дори не си правеше труда да ги пусне? Щеше да е още по-обидно.

Във външния коридор имаше пазач и монитори, но като че ли нямаше съседи. Откри, че може да напуска коридора и да се разхожда из няколкото зони от сградата, които не бяха свръхсекретни, но пазачите на външните врати, явно инструктирани, го връщаха любезно, но твърдо. Представи си как опитва да избяга, като се спуска с въже от покрива на сградата. Сигурно щеше да бъде застрелян и да провали кариерата на някой беден часови.

Един офицер от Сигурността го намери да се мотае безцелно, придружи го обратно до апартамента му и му даде шепа купони за кафетерията на сградата, като намекна дебело, че ще му бъдат признателни, ако между храненията си стои в апартамента. След като офицерът си тръгна, Майлс с болка преброи купоните. Опитваше се да установи колко дълъг се очаква да бъде престоят му. Бяха точно сто. Побиха го тръпки.

Разопакова торбата и кутията, прекара всичко, което беше за пране, през звуковата пералня, за да отстрани и последните аромати от Лагера на вечния скреж. Окачи униформите си в гардероба, лъсна ботушите си, подреди нещата си спретнато на няколко полици, взе си душ и се преоблече в чиста парадна униформа.

Измина един час. Колко още оставаха?

Опита се да почете, но не успяваше да се концентрира и остана така — седнал в най-удобния стол, със затворени очи, представяйки си, че тази херметически затворена камера, която нямаше дори прозорци, е каюта на борда на космически кораб. Отвъд.

 

 

Две вечери по-късно Майлс седеше в същия стол и смилаше тежката вечеря от кафетерията. На вратата се позвъни.

Майлс се сепна и провлачи крака, за да отвори. Едва ли беше наказателният взвод, въпреки че човек никога не знае.

При вида на офицерите с твърди лица и парадни униформи със знака на Имперска сигурност, които стояха в очакване, Майлс почти промени предположението си за наказателния взвод.

— Извинете ме, младши лейтенант Воркосиган — измърмори формално единият от тях и се шмугна покрай Майлс. Вътре пусна сканера си и започна да проверява помещенията. Майлс премига, след това видя кой стои в коридора зад тях, и изпусна едно разбиращо: „Аха“. Още при първия поглед на мъжа със сканера, Майлс вдигна послушно ръце и се обърна, за да бъде претърсен.

— Чисто е, сър — доложи мъжът със сканера. Майлс беше сигурен, че е така. Тези момчета никога не претупваха работата си, дори и в сърцето на самата ИмпСи.

— Благодаря. Оставете ни, ако обичате. Можете да почакате тук навън — проговори третият мъж. Офицерите от ИмпСи кимнаха и застанаха мирно от двете страни на вратата на Майлс.

Тъй като и двамата носеха парадни офицерски униформи, Майлс отдаде чест на третия мъж, който отвърна на поздрава му, въпреки че по униформата на посетителя му не се забелязваха нито отличителни знаци за ранг, нито за войскова принадлежност. Беше слаб, среден на ръст, с тъмна коса и наситени лешникови очи. На сериозното младо лице, на което липсваха характерните весели бръчици, се изви мимолетна усмивка.

— Сир — официално се обърна към него Майлс.

Император Грегор Ворбара отметна глава, а Майлс заключи вратата пред дуета от ИмпСи. Високият млад мъж се отпусна леко.

— Здрасти, Майлс.

— Здрасти… ъ-ъ… — Майлс протегна ръка към фотьойлите. — Добре дошъл в скромното ми жилище. Микрофоните работят ли?

— Помолих да ги изключат, но не бих се изненадал, ако Илиян пристъпи заповедта ми за мое собствено добро. — Грегор направи гримаса и последва Майлс. От пластмасовата торбичка, която носеше в лявата си ръка, се разнесе приглушен звън. Той се тръшна в по-големия стол — този, който Майлс току-що беше освободил — и се облегна назад. Провеси единия си крак от страничната облегалка и въздъхна уморено, сякаш не му достигаше въздух. Протегна торбичката.

— Ето. Изискана упойка.

Майлс я взе и надникна вътре. Две бутилки вино. Господи! И то вече изстудени.

— Благословен да си, синко. Вече дни мечтая да се напия. Как се досети? Всъщност как влезе тук? Мислех, че съм в изолиран затвор. — Майлс сложи едната бутилка в хладилника, намери две чаши и издуха праха от тях.

— Трудно могат да ме задържат навън — сви рамене Грегор. — Ставам все по-добър в изкуството да настоявам. Въпреки че Илиян трябваше да се убеди, че личното ми посещение е наистина лично. Можеш да се обзаложиш за това. И мога да остана съвсем за кратко — раменете на Грегор се приведоха, притиснати от стриктното разписание. — Освен това, религията на майка ти предвижда някаква си добра карма за посещение при затворник и болен, а чувам, че ти си и двете едновременно.

Аха, значи майка му е осведомила Грегор. Трябваше да се досети по личния етикет на Воркосиган на бутилките вино. Божичко, беше пратила от доброто. Той престана да люлее бутилката и я понесе с по-голям респект. Майлс беше вече достатъчно самотен, за да се чувства повече признателен, отколкото потиснат от майчинската намеса. Той отвори бутилката, наля и както изискваше етикета на Бараяр, отпи първи. Амброзия. Той се просна в другия фотьойл в почти същата поза като Грегор.

— Както и да е, радвам се да те видя!

Майлс съзерцаваше своя стар приятел в игрите. Ако бяха малко по-близки по възраст, двамата с Грегор сигурно щяха да привикнат още повече към ролята на заварени братя. Граф и графиня Воркосиган бяха официални осиновители на Грегор от хаоса и кръвопролитията на Вордарианското претендентство насам. Кохортата от деца беше събрана на бърза ръка по критерия „сигурни другари“: Майлс, Иван и Елена — почти връстници, а Грегор дори и тогава беше тържествен и толерантен в игрите, може би не съвсем подходящи за възрастта му.

Грегор вдигна чашата си и отпи.

— Съжалявам, че нещата не са се подредили добре за теб — навъсено каза той.

Майлс сведе глава.

— Дребен войник, дребна кариера — отпи по-голяма глътка. — Надявах се да напусна планетата. Корабна служба.

Грегор беше завършил Имперската академия две години преди Майлс да постъпи в нея. Веждите му се вдигнаха в израз на съгласие.

— Нима не искаме всички?

— Прослужи една година на действителна служба в космоса — отбеляза Майлс.

— По-голямата част в орбита. Патрулирах наужким, заобиколен от совалки на Сигурността. След време нямаше как да не стане болезнено — цялото това преструване. Да се преструвам, че съм офицер, да се преструвам, че върша някаква работа, а не че правя работата на всички останали по-тежка само защото съм там… На теб поне ти беше позволен истински риск.

— С твърде много изненади. Уверявам те.

— Все повече се убеждавам, че това му е цаката — продължи Грегор. — Баща ти, моят баща, дядовците и на двама ни — всички са преживели истински военни ситуации. Ето как са станали истински офицери, а не с това… учене — свободната му ръка разсече въздуха.

— Да — съгласи се Майлс. — Военната кариера на баща ми е започнала официално в деня, в който взводът на смъртта на Лудия Юри е нахълтал и е хвърлил във въздуха по-голямата част от семейството му. Мисля, че е бил на единайсет или някъде там. Предпочитам да пропусна такъв вид посвещение. Благодаря. Това не е нещо, което човек с всичкия си би избрал.

— Хм — Грегор се предаде начумерен.

„Тази вечер е така потиснат от своя легендарен баща, принц Серж, досети се Майлс, както и той от живия си баща, граф Воркосиган.“ За секунда Майлс помисли за онова, за което беше свикнал да мисли като за „двамата Серж“. Едната, може би единствената версия, която Грегор познаваше, беше за мъртвия герой, храбро пожертвал себе си на бойното поле. Другата — забранената: за истеричния командир и садистичен содомит, чиято ранна смърт в злополучната инвазия на Ескобар може да се окаже най-великият пробив на политическо щастие, сполетявало някога Бараяр… Дали не е стигнал някакъв намек до Грегор? Никой, който познаваше Серж, не говореше за него. Граф Воркосиган най-малко от всички. Веднъж Майлс беше срещнал една от жертвите на Серж. Надяваше се, че това никога няма да се случи на Грегор. Майлс реши да смени темата.

— Е, всички знаем какво се случи с мен. А какво става с тебе през последните три месеца? Беше ми жал да пропусна празненството за рождения ти ден. Горе, на остров Кирил, го отпразнуваха с напиване, което напълно заличи разликата от всеки друг ден.

Грегор се захили, след това въздъхна.

— Прекалено много церемонии. Прекалено много време, през което стоя прав. Мисля, че в половината от случаите мога да бъда заменен от пластмасов модел в естествен ръст и никой няма да забележи. Прекалено много време, което прекарвам, за да отбягвам грубите войнствени намеци на различните си съветници.

— Всъщност те имат смисъл — призна Майлс. — Ако утре, да речем… те прегази сервизната количка, въпросът за твоето онаследяване ще изтласка на преден план големите хищници. И без предварителна подготовка мога да се сетя за поне шестима кандидати, които имат съмнителни интереси в Империума, а от пролуките между дъските ще изпълзят още. Някои от тях — без лични амбиции — ще убиват само за да са сигурни, че и другите няма да те наследят, а точно заради това наследникът ти все още не е назован.

Грегор изправи глава.

— И ти самият си в навалицата, знаеш това.

— С това тяло? — изсумтя Майлс. — Трябва… наистина да мразят някого, за да обявят мен. При това положение ще е крайно време да избягам от къщи. Бързо и надалече. Направи ми една услуга. Ожени се, улегни и си направи шест малки ворбарчета. Но наистина бързо.

— Е, това е идея — Грегор изглеждаше дори още по-потиснат. — Бягството от къщи. Чудя се, колко ли надалече ще стигна, преди Илиян да ме настигне?

И двамата неволно погледнаха нагоре, въпреки че Майлс не беше сигурен къде са разположени микрофоните.

— По-добре се моли да те настигне Илиян, преди да те е настигнал някой друг.

„Господи, този разговор започваше да му опротивява.“

— Не знам. Нямаше ли един император в Китай, който свършил дните си, размахвайки метла някъде си? И хиляди по-дребни емигранти — графини, които въртели ресторантчета. Бягството е възможно.

— От това да бъдеш Вор? Прилича повече на… опит да избягаш от сянката си. — Сигурно щеше да има моменти в тъмното, когато успехът ще изглежда постигнат, но после… Майлс поклати глава и провери торбичката, в която имаше още нещо. — А, донесъл си „Тактикът“. — Изобщо не му се играеше. Тази игра го отегчаваше откакто навърши четиринайсет, но всичко беше по-добро от това. Той извади играта и я сложи между двамата. Имаше решително бодряшко изражение. — Връща ни в миналото. — Ужасна мисъл.

Грегор се размърда и направи началния ход. Преструваше се на заинтригуван, за да поразвлече Майлс, който от своя страна симулираше интерес, за да ободри Грегор… Майлс се разсея и в първата част би Грегор прекалено бързо, след това отдели повече внимание на играта. Във втората част поддържаше лека преднина и беше възнаграден от разгорелия се истински интерес — благословени да са завеяните, и Грегор. Отвориха и втората бутилка. Майлс започна да го хваща. Езикът му надебеля. Чувстваше се сънлив и оглупял. Остави Грегор почти да спечели следващата част.

— Май не съм те бил на тази игра, откакто бяхме на четиринайсет — въздъхна Грегор, като прикри тайното си задоволство от малката разлика в последната част. — Трябва да си офицер, по дяволите!

— Татко казва, че тази не е от най-добрите военни игри. Нямало достатъчно случайни фактори и неконтролируеми изненади, за да наподобява действителността. На мен така ми харесват. — Играта действаше почти успокоително — рутинна логика, проверки и контрапроверки, многократни еднотипни ходове и, разбира се, винаги обективна цел.

— Би трябвало да знаеш — вдигна очи Грегор, — все още не разбирам защо те изпратиха на остров Кирил. Вече си командвал истински космически флот, дори и да са били само шайка мръсни наемници.

— Шшт! Този епизод официално не съществува във военното ми досие. За щастие. Нямаше да очарова началниците ми. Аз съм командвал. Не съм се подчинявал. Както и да е, наемниците Дендарии ги бях поставил не толкова под своя команда, колкото под хипноза. Без капитан Тънг, който реши да подкрепи моите претенции за своя собствена изгода, всичко щеше да завърши по много по-неприятен начин. И много по-скоро.

— Винаги съм смятал, че Илиян ще направи нещо повече с тях — каза Грегор. — Макар и по невнимание, ти тайно постави цяла една военна организация в служба на Бараяр.

— Да. Без дори самите те да го съзнават. Виж, това е тайна. Хайде сега. Да ги назначат в отдела на Илиян беше правна илюзия. Всички го знаеха. — А нямаше ли и неговото собствено назначение в този отдел да се окаже една правна илюзия? — Илиян е твърде предпазлив, за да се остави да го увлекат в междугалактически военни приключения като хоби. Боя се, че основният му интерес към наемниците Дендарии се изразява в това да ги държи колкото е възможно по-надалече от Бараяр. Наемниците процъфтяват от онова, което останалите хора наричат хаос. Освен това и мащабите им са странни: по-малко от дузина кораби, три или четири хиляди души персонал — далече от твоите основни операционни единици — невидимите екипи от по шест души. Въпреки че могат да се сражават и по този начин и все пак са малобройни, за да се справят с планетарни ситуации. Базирани са в космоса, без сухопътни войски. Блокирането на космическите преходи беше техният специалитет. Сигурност, лека екипировка. В повечето случай тероризират невъоръжени цивилни. Точно така и аз попаднах на тях, когато товарната ни совалка беше спряна от тяхна блокада. А терорът отиде твърде далече. Избягвам да мисля за рисковете, които поех. Въпреки че често съм се питал дали ако знаех това, което знам сега, бих могъл да… — Майлс замълча и поклати глава. — Или може би е като при височините. По-добре да не гледаш надолу. Вцепеняваш се и после падаш.

Майлс се боеше от височини.

— Как ще го сравниш с база „Лазковски“? Имам предвид като военен опит? — Грегор беше вглъбен в себе си.

— О, определено има някои общи неща — призна Майлс. — И двете представляваха работа, за която не бях подготвен, и в двете се криеше фатален риск, и от двете се измъкнах на косъм. И с някои загуби. Епизодът с наемниците беше… по-лош. Загубих сержант Ботари. В известен смисъл загубих Елена. В Лагера на вечния скреж поне успях да не загубя никого.

— Може би ставаш по-добър — предположи Грегор.

Майлс поклати глава и отпи. Трябваше да пусне някаква музика. Плътната тишина в стаята стана потискаща, когато разговорът замря. По всяка вероятност таванът не беше оборудван с хидравлични устройства, така че да се спусне и да го смаже в съня му. Сигурността разполагаше с по-чисти начини за разправа с непокорните си затворници. Само му се струваше, че се снижава към него. „Е, нали съм нисък. Може пък да ме пропусне.“

— Предполагам, че би било… нередно — започна той колебливо, — ако те помоля да се опиташ да ме измъкнеш оттук. Винаги ми е било трудно да моля за имперското благоволение. Прилича на измама или нещо такова.

— Какво, нима молиш един затворник на ИмпСи да спаси друг? — лешниковите очи на Грегор излъчваха ирония. — И за мен е трудно да пристъпвам ограниченията на своя безусловен Имперски закон. Баща ти и Илиян ми висят на врата като два оглавника — той събра ръце и илюстрира думите си.

Тази стая им действа на подсъзнанието, реши Майлс. Грегор също чувстваше ефекта от нея.

— Бих ти помогнал, ако можех — добави Грегор извинително, — но Илиян съвършено ясно ми даде да разбера, че не иска да се появяваш на хоризонта. Във всеки случай, поне за известно време.

— Време — Майлс преглътна последното си вино и реши, че ще е по-добре да не си налива повече. — Колко време? По дяволите! Ако скоро не започна да върша нещо, ще бъда първият документиран случай на спонтанно самозапалване на човек. — Той показа среден пръст на тавана. — Не искам… няма нужда дори да напускам сградата, но могат поне да ми дадат някаква работа. Писар, портиер… Страхотен каналджия съм. Каквато и да е. Татко говори с Илиян да ме назначи в Сигурността — като единствения отдел, в който биха ме взели — трябва да е имал предвид нещо повече от т-та-талисман — наля си отново и отпи, за да спре пороя на думите. Беше казал прекалено много. Проклето вино. Проклето вино.

Грегор, който беше построил малка куличка от чиповете на „Тактикът“, я прекатури с пръст.

— О, талисман не е лоша работа. Ако можеш да я получиш — бавно разбъркваше купчинката. — Ще видя какво мога да направя. Нищо не обещавам.

* * *

Майлс не знаеше дали заради императора, дали заради микрофоните или заради магнетофонните ролки, които вече се въртяха (и бавно смилаха информацията), но след два дни той се оказа назначен като административен помощник на командващия охраната на сградата. Канцеларска работа — съставяне на разписания, ведомости за заплати, осъвременяване на файлове. През първата седмица, докато се обучаваше, работата беше интересна, след това — затъпяваща. Към края на месеца еднообразието и досадата започнаха да му играят по нервите. Лоялен ли беше, или просто беше глупав? Сега Майлс разбра, че часовите също трябваше да стоят по цял ден в затвора. Разбира се, като часови, едно от задълженията му сега беше да се пази да не излезе. По дяволите Илиян! Хитър беше. Никой друг не би могъл да го задържи, ако се реши на бягство. Веднъж намери прозорец и погледна навън. Валеше лапавица.

Щеше ли да се измъкне от тази шибана кутия преди новогодишните празненства? Колко време му трябваше на света, та най-после да го забрави? Ако се самоубиеше, дали щяха да разгласят официалната версия, че е бил застрелян по време на бягство? Какво се опитваше да постигне Илиян? Да го лиши от собствения му разум или просто да лиши отдела си от неговото присъствие?

Измина още един месец. Майлс реши да запълни свободните си от дежурство часове с нещо по-духовно. За целта реши да изгледа всички учебни записи във военната библиотека в строг азбучен ред. Разнообразието беше удивително. Беше особено поразен от трийсетминутен запис, заведен под Х-Хигиена, в който се обясняваше как да си вземем душ. Е, да. Сигурно имаше новобранци от провинцията, които наистина имаха нужда от инструкциите. След няколко седмици беше стигнал до „Л-Лазерна карабина, модел О-67, енергийна верига, поддръжка и ремонт“, когато беше прекъснат от повикване, което му нареждаше да се представи в кабинета на Илиян.

Кабинетът на Илиян почти не се беше променил от последното посещение на Майлс. Същата спартанска камера без прозорци, изпълнена главно от конзолата на компютъра, която приличаше на командно табло на космически кораб. Сега обаче столовете бяха два. Единият от тях беше обещаващо празен. Може би за Майлс този рунд няма да завърши в такава непосредствена близост с килима. Другият стол беше зает от мъж в парадна униформа с капитански петлици и емблемата на Имперска сигурност на яката.

Интересен човек беше този капитан. Майлс го прецени с периферното си зрение, докато уставно си разменяха поздрави с Илиян. Може би на около трийсет и пет години. Изразът на лицето му напомняше ненатрапчивата учтивост на Илиян, но чертите му бяха по-груби. Блед. Лесно можеше да мине за някой дребен бюрократ-домошар. Но този особен вид също така можеше да бъде придобит от дълго време в затвореното пространство на космическите кораби.

— Младши лейтенант Воркосиган, това е капитан Унгари. Капитан Унгари е един от моите галактически оперативни работници. Има десетгодишен опит в събирането на информация за този отдел. Неговата специалност е оценката на военния потенциал.

Унгари удостои Майлс с учтиво кимване, сякаш да потвърди представянето. Непроницаемият му поглед на мига прецени Майлс. Майлс се почуди каква ли би могла да е оценката на шпионина за джуджето във военна униформа пред него и се опита да се поизправи. Нямаше никаква забележима реакция на Унгари при вида на Майлс.

Илиян се облегна във въртящия се стол.

— И така, кажете ми, младши лейтенант, какви са последните ви вести от наемниците Дендарии?

— Сър? — Майлс се олюля назад. Не очакваше, че разговорът ще вземе тази насока… — Аз… напоследък… никакви. Преди около година получих писмо от Елена Ботари — Ботари Джесек, това е цялото име, но то е само лично, ъ-ъ… поздрави за рождения ми ден.

— Това го имам — кимна Илиян.

„Наистина ли, копеле!“

— И нищо оттогава?

— Не, сър.

— Хм — Илиян размаха ръка в оскъдния въздух. — Седни, Майлс. — Заговори на по-висок глас. Тонът му беше делови. „Най-после нещо по-така?!“ — Хайде да се занимаем с малко астрография. Казват, че географията е майка на стратегията. — Илиян си играеше с един от бутоните на конзолата.

Върху холографския екран се оформиха ярките триизмерни контури на карта на космическите маршрути. Приличаше по-скоро на модел на някаква странна органична молекула, изработен от топчета и клечки от разноцветна светлина. Топчетата представляваха космическите кръстовища в териториалния космос на отделните планети, а клечките космическите преходи през които се осъществяваха скоковете между тях. Беше схематична и информацията в нея изглеждаше твърде сбита. Илиян заби пръст в участък от червени и сини искри, разположен в центъра на едно празно топче, от което под налудничави ъгли излизаха четири клечки. И четирите водеха към други сложни топчета. Напомняше на крив келтски кръст.

— Познато ли ти изглежда?

— Това в средата е центърът Хийгън, нали, сър?

— Добре — Илиян му подаде дистанционното управление. — Направете стратегически анализ на центъра Хийгън, младши лейтенант.

Майлс прочисти гърлото си.

— Това е система с двойна звезда, няма обитаеми планети. Няколко станции и енергийни сателити и почти никакви причини човек да се застои. Както много от другите връзки, обслужващи проходите, стойността й идва от това, което е около нея. В този случай — четири допирни точки с териториален космос на населени планети. — Докато говореше, Майлс усилваше яркостта на всяка част от образа, за да подчертае думите си.

— Аслънд. Аслънд е cul-de-sac, като Бараяр. Центърът Хийгън е единствената й врата към по-голямата галактическа мрежа. Хийгън е така жизнено необходим за Аслънд, както Комар е за нас. Сборът Джаксън. Центърът Хийгън е само един от петте изхода от териториалния космос на Джаксън. Да оставим настрана твърденията, че са изследвали половината галактика. Това са лъжи. Вервейн. Вервейн има два изхода — един към центъра и един в секторите за преход, контролирани от Сетагандската империя. И четвърто, разбира се, нашият добър съсед, планетата и републиката Пол. Която на свой ред се свързва с нашата собствена многопреходна Комар. Освен това през Комар е единственият ни преход, който дава възможност за скок по права линия към сектора на Сетаганда. Този преход е бил или строго контролиран, или направо затварян за движението на сетагандски съдове още откакто сме го завладели. — Майлс вдигна очи към Илиян. Надяваше се, че е на прав път. Илиян погледна Унгари, който си позволи леко да повдигне вежди. Какво ли означаваше пък това?

— Стратегията на космическите преходи — промърмори Илиян. Той се вгледа в блещукащата схема. — Четирима играчи на една дъска. Трябва да е просто… Все пак — Илиян протегна ръка за дистанционното и седна с въздишка. — Хийгън е повече от потенциална точка на задръстване за четирите прилежащи му системи. Двайсет и пет процента от нашия собствен търговски трафик преминава оттам, през Пол. И макар че Вервейн е затворен за военни съдове на Сетаганда, така както и Пол е затворен за нашите, Сета осъществяват важен цивилен обмен през същия преход и навън покрай Сбора Джаксън. Ако нещо, например война, блокира Хийгън, Сетаганда ще бъде почти толкова ощетена, колкото и ние. И все пак, след години взаимна незаинтересованост и пълен неутралитет, този празен регион изведнъж се оживява от нещо, което мога да определя само като надпревара във въоръжаването. И четирите съседа, изглежда, трупат военен потенциал. Пол увеличава въоръженията си на всичките си шест станции за скок в посока към центъра. Дори изтеглиха част от силите си, разположени откъм нашата страна. Намирам това за изненадващо, като се има предвид, че Пол са изключително предпазливи към нас, откакто завзехме Комар. От своя страна консорциумът на Сбора Джаксън прави същото. Вервейн използват наемническа флота, наречена „Рейнджърите на Рандал“. Цялата тази активност предизвиква лека паника на Аслънд, чийто интереси в центъра Хийгън по очевидни причини са най-критични. Тази година хвърлят половината от военния си бюджет за изграждането на главна станция — по дяволите, летяща крепост, за контролиране на пунктовете за скок. А за да закърпят положението, докато се подготвят, и те са наели оръжия. Може да ги познаваш. Наричаха се „Независима наемническа флотилия на Дендарии“ — Илиян спря и повдигна едната си вежда, наблюдавайки реакцията на Майлс.

Най-после някаква връзка. Или не беше така. Майлс изпусна дъха си.

— Навремето бяха специалисти по блокадите. Предполагам, че се връзва. Защо ъ-ъ… казвате наричаха се Дендарии? Променили ли са името си?

— Както изглежда, неотдавна са се върнали към старото си име — „Наемниците на Озеран“.

— Странно. Защо?

— Наистина защо? — Илиян сви устни. — Един от многото въпроси, макар че едва ли е най-спешният. Притеснява ме сетагандската връзка. Или липсата на такава. Общият хаос в региона ща навреди колкото на нас, толкова и на Сетаганда. Но ако след края на хаоса Сетаганда успее някак да придобие контрола върху центъра Хийгън. А? Тогава те ще могат да блокират или да поставят под контрол бараярския трафик, така както ние контролираме техния през Комар сега. Наистина, ако приемем, че Сетаганда контролира прехода Комар-Сетаганда, това ще им осигури позиции на два от нашите четири главни галактически маршрута. Това шикалкавене, това придвижване като из лабиринт — намирисва ми на техните методи. Ще засмърди. Само да успея да забележа лепкавите им ръце да дърпат струните. Трябва да са там, дори и все още да не мога да ги видя… — Илиян поклати глава, докато се разхождаше из стаята. — Ако скокът през Сбора Джаксън беше затворен, всички щяха да са принудени да преправят маршрутите си през Сетагандската империя. В това има изгода…

— Или през нас — отбеляза Майлс. — Защо Сетаганда ще ни прави тази услуга?

— Мислех за една възможност. Всъщност, мислех за девет, но тази е за теб, Майлс. Кой е най-добрият начин да се превземе един преход?

— От двата края едновременно — автоматично изрецитира Майлс.

— Което е една от причините, поради които Пол бяха толкова предпазливи никога да не допуснат да увеличим военното си присъствие в центъра Хийгън — продължи Илиян. — Но да предположим, че някой на Пол се подведе по противния слух, който с такава мъка овладях, че наемниците Дендарии са личната армия на определен представител на лордството Вор от Бараяр? Какво ще си помислят?

— Ще си помислят, че се готвим да ги прескочим — отвърна Майлс. — Може да ги обхване паника, параноя… Могат дори да потърсят временен съюз със… да речем, Сетаганда.

— Много добре — кимна Илиян.

Капитан Унгари, който слушаше с вежливото търпение на човек, преминал през всичко това, погледна Майлс и одобри хипотезата с кимване на глава.

— Но дори и да ги приемем за независима сила — продължи Илиян, — Дендарии са още един дестабилизиращ фактор в региона. Цялата ситуация е обезпокоителна — с всеки ден напрежението расте без явна причина. Една грешка, един фатален инцидент може да взриви бурята. Класически хаос. Този път наистина. Няма да е възможно да го спрем. Причините, Майлс. Искам информация.

Обикновено Илиян искаше информация със същата страст, с която разпнатия жадува за капка вода. Сега той се обърна към Унгари.

— Е, какво мислите, капитане? Ще се справи ли?

Унгари не бързаше да отговаря.

— Физиката му е… по-подозрителна, отколкото си представях.

— Като камуфлаж това не е непременно недостатък. В неговата компания ще си почти невидим. Невинното агънце и ловецът.

— Може би. Но ще може ли да носи товара? Няма да имам много време, за да се правя и на бавачка. — Баритонът на Унгари звучеше изискано и по градски — явно един от модерните образовани офицери, въпреки че не носеше значката на академията.

— Така смята адмиралът. Кой съм аз, че да споря.

— Сигурен ли сте, че преценката на адмирала не е повлияна от… лични надежди? — Унгари погледна към Майлс.

„Имаш предвид самозалъгване“ — Майлс мислено дешифрира деликатното колебание.

— Ако е така, ще е за пръв път — Илиян сви рамене. — А за всяко нещо има първи път. — Фразата остана да виси във въздуха. Илиян се обърна към Майлс и го прикова с мрачен поглед. — Майлс, мислиш ли, че би могъл, ако се наложи, да изиграеш отново ролята на адмирал Нейсмит? Не за дълго.

Очакваше го. Въпреки това, изречени на глас, думите го накараха да потръпне. Да активира отново тази потискана личност… „Това не беше само роля, Илиян.“

— Бих могъл да изиграя Нейсмит още веднъж. Разбира се. Това, което ме притеснява, е как да спра.

Илиян реши, че Майлс се шегува и си позволи да се усмихне студено. Усмивката на Майлс беше малко болнава. „Ти не знаеш, ти не разбираш какво беше това… Три части фалш и дрън-дрън и една част… нещо друго. Зен, самозаблуда, неконтролируеми моменти на екзалтация…“ Ще може ли да го направи пак? Може би вече знаеше твърде много. „Първо замръзваш, а след това падаш.“ Може би този път би могъл просто да играе роля.

Илиян се облегна назад, събра ръцете си и ги остави да паднат в жест на опрощение.

— Много добре. Капитан Унгари, той е на ваше разположение. Използвайте го както намерите за добре. Вашата мисия е да събирате информация за настоящата криза в центъра Хийгън; второ, ако това е възможно, да използвате младши лейтенант Воркосиган, за да отстраните наемниците Дендарии от сцената. Ако решите да използвате фалшив договор, за да ги изведете от Хийгън, можете да теглите пари от засекретената сметка за тайни операции. Знаете какъв резултат искам. Съжалявам, че не мога да уточня в по-голяма степен заповедите си, преди да разполагам с разузнавателната информация, която трябва да доставите.

— Нямам нищо против, сър — Унгари леко се усмихна.

— Хм. Наслаждавайте се на независимостта си, докато я имате. Тя свършва с първата ви грешка. — Тонът на Илиян беше язвителен, но в очите му се четеше увереност, докато не ги обърна към Майлс. — Майлс, ще пътуваш като „Адмирал Нейсмит“. Пътуването му е инкогнито, по всяка вероятност се завръща при флотилията Дендарии. Ако капитан Унгари реши, че трябва да активираш ролята на адмирал Нейсмит, той на свой ред ще влезе в ролята на твой телохранител, така че винаги да бъде в състояние да контролира положението. Малко е прекалено да искаме от Унгари да носи отговорност и за мисията си, и за твоята сигурност, затова ще имаш и истински телохранител. Това ще даде на капитан Унгари необикновена свобода на действие, тъй като ролята ти обяснява и личния кораб, който ще имаш на твое разположение. Разполагаме с пилот, специалист по скоковете, и куриерски кораб, с който се сдобихме от… няма значение откъде, но корабът няма връзка с Бараяр. Понастоящем е регистриран в Джаксън, което пасва чудесно на мистериозното минало на адмирал Нейсмит. Фалшификацията е толкова явна, че никой няма да си направи труда да търси по-надълбоко. — Илиян поспря. — Разбира се, ще се подчиняваш на заповедите на капитан Унгари. По този въпрос никакви обсъждания — втренченият поглед на Илиян беше студен като нощите на остров Кирил.

Майлс се усмихна покорно, за да покаже, че е разбрал намека. „Ще бъда добричък, сър. Само ме изпратете в космоса!“ От безплътен дух в невинно агънце за примамка. Това повишение ли беше?