Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Vor Game, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 79 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2001)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ИГРИТЕ НА ВОР. 1993. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.10 Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Минчо БЕНОВ [The Vor Game, Lois McMaster BUJOLD]. Страници: 414. Формат: 125×195 (21 см). Офс. изд. Тираж: 2 000 бр. (подв). Цена: 44.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Mandor)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

Дванадесета глава

— Той е бараярец. И то не какъв да е. Трябва да го скрием. Бързо — продължи Метцов.

— Тогава кой го е изпратил? — Кавило отново се вгледа в Майлс, присвила несигурно устни.

— Господ! — пламенно изповяда Метцов. — Сам Господ го праща в ръцете ми. — Ведрото настроение на Метцов беше необичайна гледка, чак будеше тревога. Дори Кавило повдигна вежди.

За първи път Метцов погледна Грегор.

— Ще го отведем заедно с неговия… телохранител, предполагам… — Метцов замълча замислен.

Портретите на банкнотите бяха отпреди няколко години и Грегор не си приличаше много с тях, но императорът се беше появявал в достатъчно предавания, разбира се, не и в такова облекло… Майлс почти виждаше мислите на Метцов: „Лицето е познато, само не мога да се сетя за името…“ Може би нямаше да познае Грегор. Може би нямаше да го повярва.

Грегор проговори за пръв път. Прикриваше достойнството си с изненада.

— Това още един от старите ти приятели ли е, Майлс?

Премереният образован глас помогна на Метцов да направи връзката. Почервенялото му от вълнение лице пребледня. Той се огледа неволно наоколо — за Илиян, предположи Майлс.

— Ъъ… това е генерал Станис Метцов — обясни Майлс.

— Метцов от остров Кирил?

— Да.

— Ох! — почти безизразно каза Грегор.

— Къде е охраната ви, сър? — Гласът на Метцов беше груб от неосъзнатия страх.

„И ние я търсим“, печално си помисли Майлс.

— Недалече зад нас, предполагам — с хладен глас опита Грегор. — Пуснете ни да си вървим по пътя и те няма да ви безпокоят.

— Кой е тоя? — Кавило нетърпеливо тропна с крак.

— Какво… — не се стърпя Майлс. — Какво правите тук?

Лицето на Метцов се ожесточи.

— Как може да преживее човек на моята възраст, лишен от имперската си пенсия и спестяванията си? Да не си се надявал, че ще си седя кротичко и ще гладувам? Не и аз!

Майлс разбра, че сега не е най-подходящият момент да напомня на Метцов за старите им разногласия.

— В сравнение с остров Кирил изглежда по-добре — подметка той с надежда. Умът му все още отказваше да го приеме. Метцов под командването на жена? Вътрешната динамика на такава йерархия трябва да е забележителна. „Станис, скъпи?“

Метцов не изглеждаше развеселен.

— Кои са те! — продължи да настоява Кавило.

— Власт. Пари. Стратегически лост. Повече, отколкото можеш да си представиш — отвърна й Метцов.

— Главоболия — вметна Майлс, — повече, отколкото можеш да си представиш.

— Ти си отделен случай, мутант.

— Ще си позволя да не се съглася с вас, генерале — намеси се Грегор с най-добрия тон на имперския етикет. Опипваше почвата, като прикриваше смущението си добре.

— Трябва веднага да ги отведем на „Десницата на Кюрин“. Вън от обсега на любопитните погледи — обърна се Метцов към Кавило. Той погледна към взвода. — Вън от обсега на любопитните уши. Ще продължим насаме.

Майлс и Грегор се отдалечиха, придружени от патрула. С гърба си Майлс чувстваше погледа на Метцов. Чувстваше го като острие на скалпел в ръцете на любознателен хирург. Преминаха през няколко пусти дока, докато не стигнаха до един от главните докове, оживен от суетнята около някакъв кораб. Командният кораб, ако се съдеше по броя и дисциплината на караула.

Преминаха през един от служебните люкове. Дежурният офицер отдаде чест.

— Заведете ги в медицинския пункт за разпит — нареди на взвода Кавило.

— Чакай малко — каза Метцов. Почти уплашен той се огледа наоколо из пресичащите се коридори. — Имаш ли човек, който да е глух и ням?

— Едва ли! — Кавило изгледа с възмущение своя обхванат от тайнствена възбуда подчинен. — Значи в ареста.

— Не! — остро я спря Метцов.

Колебае се дали да хвърли в килия императора, досети се Майлс. Метцов се обърна към Грегор и напълно сериозно го попита:

— Мога ли да разчитам на честната ви дума, сир… сър?

— Какво? — извика Кавило. — Ума ли си изгуби, Станис?

— Честната дума — тържествено отбеляза Метцов — е обещание между почтени и достойни врагове. Желая да се уверя във вашата чест. Но ще обявите ли по този начин, че сте наш враг?

Чудесен пример за двусмислие, Майлс не можеше да го отрече.

Погледът на Метцов се спря на Майлс. Устните му се свиха.

— А може би не вашата чест, сир, но вие имате беден избор от любимци. Да не говорим за съветниците ви.

— Някои от познатите ми са ми наложени. Също и някои от моите съветници. — Беше много трудно да се разгадаят мислите на Грегор.

— Към моята каюта.

Кавило отвори уста, за да възрази, но Метцов я спря с жест на ръката си.

— Засега. За първия ни разговор. Без свидетели. Без записващите устройства на Сигурността. След това ще решим, Кави.

Кавило затвори уста и присви очи.

— Добре, Станис. Води ни — тя разтвори ръка и ги покани с ироничен жест.

Метцов постави двама души на пост пред вратата на каютата си и освободи останалите. Когато вратата зад него се затвори, той завърза Майлс със силово въже и го остави седнал на пода. След това, с почит, проникнала толкова дълбоко, че не можеше да й се противопостави, той настани Грегор в тапицирания стол зад бюрото си — най-хубавия, който спартанската стая можеше да предложи.

Кавило, която наблюдаваше представлението кръстосала крака на леглото, се противопостави.

— Защо да завързваш малкия, а да оставяш големия свободен?

— Извади стънера си, ако това те притеснява — посъветва я Метцов. Той застана с ръце на бедрата си и огледа Грегор, дишайки тежко. Поклати глава като че ли все още не можеше да повярва на очите си.

— Извади твоя!

— Още не съм решил дали да вадя оръжие в негово присъствие.

— Сега сме сами, Станис — саркастично подхвърли Кавило. — Би ли бил така любезен да обясниш това безумие? И дано обяснението да е добро.

— О, да. Това — той посочи Майлс — е лорд Майлс Воркосиган, синът на министър-председателя на Бараяр адмирал Арал Воркосиган. Вярвам, че си чувала за него.

Кавило забрави сарказма си.

— Тогава какво правеше на Пол-6 маскиран като бетиански търговец на оръжие?

— Не съм сигурен. Последното, което чух за него, беше, че е арестуван от Имперска сигурност, въпреки че никой не вярваше на това.

— Задържан — поправи го Майлс. — Технически…

— А той — Метцов се обърна и посочи Грегор — е императорът на Бараяр, Грегор Ворбара. Той какво прави тук, не мога да си представя.

— Сигурен ли си? — Дори Кавило беше стъписана. В очите й припламнаха пресметливи искри. Погледна Грегор като че ли го виждаше за първи път. — Наистина ли? Колко интересно.

— Но къде е охраната му? Трябва да стъпваме много предпазливо, Кави.

— На колко ли ще го оценят? Или, всъщност, думата ще има лицето, предложило най-високата цена.

Грегор й се усмихна.

— Аз съм Вор, мадам. В известен смисъл, аз съм Върховният Вор. Да се рискува в службата е наше любимо занятие. На ваше място не бих разчитал на това, че стойността ми е безкрайна.

Майлс си помисли, че в оплакването на Грегор има някаква истина. Когато не беше император, беше трудно да се твърди, че изобщо е някой. Но определено той добре си изигра ролята.

— Като възможност да — каза Метцов, — но ако заради това в лицето на Бараяр си създадем враг, с когото не можем да се справим…

— Ако го задържим като заложник, трябва да сме в състояние да се справим с тях с лекота — замислено отбеляза Кавило.

— Алтернативен и по-благоразумен ход — прекъсна я Майлс — ще бъде да ни помогнете да продължим бързо и сигурно по пътя си и да съберете почтените и доходоносни благодарности. Една стратегия на, как беше… победа без загуби.

— Почтени? — Очите на Метцов пламнаха. Той притихна умислен, след това промърмори: — Но какво правят тук? И къде е змията Илиян? Във всеки случай, искам мутанта. Мамка му! Или играеш смело, или изобщо не играеш. — Той се загледа злобно в Майлс. — Воркосиган… така. И какво е Бараяр за мен сега? Служба, която ми заби ножа в гърба след трийсет и пет години… — Той се изправи решително, но все още не смееше да извади оръжието си в присъствието на императора. — Да. Отведи ги в ареста, Кави.

— Не бързай толкова — каза Кавило, на която сякаш току-що й хрумна нещо. — Ако искаш, изпрати в ареста малкия. Казваш, че е едно нищо?

Единственият син на най-могъщия военен лидер на Бараяр не отвори уста. За разнообразие. „Ако, ако, ако…“

— В сравнение с императора — опита се да спечели време Метцов. Изглеждаше внезапно уплашен от възможността да бъде измамен от своята жертва.

— Много добре — Кавило безшумно прибра стънера си. Отвори вратата и махна с ръка на часовия. — Приберете го — тя посочи Грегор — в каюта номер девет, отсек Г. Прекъснете комуникациите, заключете вратата и поставете един въоръжен пост. Но осигурете комфорт, според желанията му. Стига да са разумни — тя се обърна към Грегор и добави: — Това е най-комфортната офицерска приемна, която можем да ви осигурим, ъъ…

— Наричайте ме Грег — въздъхна Грегор.

— Грег. Хубаво име. Девета кабина е до моята… Ще продължим този разговор скоро след като ъъ… се освежите. Може би на вечеря. Ще се погрижиш ли за настаняването му, Станис? — Тя удостои двамата мъже с блестяща, лишена от чувства усмивка и се понесе навън толкова леко, сякаш фокусите с ботуши бяха нейната стихия. След секунда отново подаде глава в каютата и посочи Майлс. — Докарайте го в ареста.

С изразително движение на стънера и смушкване с милостиво неактивираната си шокова палка, вторият часови подкани Майлс.

Съдейки по повърхностните си наблюдения, докато го водеха по коридорите, Майлс реши, че „Десницата на Кюрин“ е доста по-голям команден кораб от „Триумф“, способен да води битка срещу по-многобройни и боеспособни акостиращи или пикиращи сили, но за сметка на това по-тромав при маневриране. Не след дълго Майлс откри, че арестът на кораба също е голям и при това отлично осигурен. Единственият му вход се отваряше към сложна станция за наблюдение на надзирателите, от която тръгваха две слепи ниши с килии.

Капитанът на товарната совалка тъкмо излизаше от станцията за наблюдение под бдителните очи на войника, който го придружаваше. Двамата с Кавило си размениха враждебни погледи.

— Както виждаш, те са добре — обърна се към него Кавило, — моята част от уговорката, капитане. Да видим дали и вие ще довършите своята част от нея.

„Да видим какво ще стане…“

— Вие видяхте запис — заговори го Майлс. — Настоявайте да видите истинските.

Кавило стисна сурово белите си зъби, но когато капитанът на товарната совалка се обърна рязко, от раздразнението нямаше и следа. На лицето й грееше лукава усмивка.

— Какво… — той се запъна упорито. — Добре, кой от двама ви лъже?

— Капитане, това са всички гаранции, които получавате — отвърна му Кавило, като посочи мониторите в станцията за наблюдение. — Ако решите да залагате, рискът е ваш.

— В такъв случай това — той посочи Майлс — е последното, което получавате.

Неуловимият й жест накара стражите да наскачат с извадени стънери.

— Изведете го! — заповяда тя.

— Не!

— Много добре — очите й се разшириха от гняв, — отведете го в шеста килия и го заключете там.

Когато капитанът се обърна, разкъсван между съпротива и готовност да се подчини, Кавило направи знак на войника да увеличи разстоянието между себе си и него. Войникът се отдръпна, вдигнал въпросително вежди. Кавило погледна Майлс и се усмихна кисело, сякаш искаше да каже: „Добре, мухльо. Гледай сега.“ Със студен и плавен жест Кавило отвори капака на левия си кобур, извади невроразрушителя и като се прицели внимателно, стреля в тила на капитана. Той се сви конвулсивно само веднъж и се свлече. Умря още преди да докосне палубата.

Тя отиде до тялото и замислено го срита с острия връх на ботуша си, след това вдигна очи и погледна Майлс, чиято уста зееше отворена.

— Следващия път ще си държиш устата затворена, нали дребосък?

Устата на Майлс се затвори толкова рязко, че чак хлопна. „Трябваше да опиташ…“ Сега поне знаеше кой беше убил Лига. Образът на боязливия полианец, за чиято смърт беше съобщено, изведнъж оживя в съзнанието му. Екзалтираният израз, който премина по лицето на Кавило, когато застреля капитана, парализира ужасения Майлс. „Кого видя в действителност на мушката си, скъпа?“

— Да, мадам — сподавено отвърна той, опитвайки се да спре треперенето си — закъсняла реакция на шокиращия обрат. По дяволите проклетия му език…

Тя слезе в станцията за наблюдение и се обърна към техничката, която стоеше замръзнала на поста си.

— Снемете записите от кабината на генерал Метцов от последния половин час и ми ги дайте. Заредете нов диск и продължавайте да записвате. Не, не го превъртайте назад! — Тя постави диска в единия от предните джобове на куртката си, който внимателно закопча. — Оставете тоя в четиринайста килия — тя кимна към Майлс. — Или в тринайста, ако е празна — зъбите й се оголиха в кратка усмивка.

Надзирателите претърсиха Майлс още веднъж и провериха документите му на сканера. Кавило учтиво ги осведоми, че трябва да бъде вписан с името Виктор Рота.

Докато изправяха Майлс на крака, пристигнаха двама души с носилка и отличителните знаци на медицинския отдел и вдигнаха тялото на капитана. Кавило, която наблюдаваше безизразно, се обърна уморено към Майлс:

— Предпочете да ме лишиш от услугите на двойния ми агент. Вандалска постъпка. Ползата от него можеше да бъде по-голяма от това, да послужи като обект за демонстрация на един глупак. Не държа на склад безполезни артикули. Предлагам ти да помислиш с какво можеш да си ми полезен. Нещо повече от това да послужиш за задоволяване на примитивните страсти на Метцов. — Тя леко се усмихна. — Май си му слабост, а? Ще трябва да проуча защо.

— За какво ти е „Станис-скъпи“? — осмели се да попита Майлс, противопоставяйки упоритото си непокорство на чувството си за вина. Метцов — неин любовник? Отвратителна мисъл.

— Той е командир с опит в сухопътните бойни действия.

— Какво общо има флота, охраняващ космически преходи, със сухопътните действия?

— Ами добре тогава — сладко се усмихна тя, — забавлява ме.

Това трябваше да е първият отговор.

— Да ти имам вкуса — тихичко промърмори Майлс, като внимаваше да не го чуе. Дали да не я предупреди за Метцов? А дали пък да не предупреди Метцов за нея?

Той все още си блъскаше главата над тази нова дилема, когато плътната врата на самотната му килия се затръшна зад него.

* * *

Не му отне много време да се запознае с новостите, които последната му квартира предлагаше. Килията беше малко по-голяма от два на два метра, а обзавеждането й се свеждаше само до две тапицирани пейки и клозет. Никакъв библиотечен апарат, никакво облекчение за затъналите в калното тресавище на самообвиненията колела.

След известно време, през защитен от силово поле отвор във вратата, беше напъхано блокче войнишка полева дажба, което изглеждаше по-отблъскващо дори от бараярския вариант и напомняше сурово парче храна за кучета. Напоено със слюнка, то омекваше леко, колкото, при здрави зъби, разбира се, — да откъснеш някое лепкаво късче. Похапването май обещаваше да продължи до следващото хранене. Сигурно е адски хранително. Майлс се зачуди какво ли сервира Кавило на Грегор за вечеря. Дали и в неговото ястие витамините са балансирани при толкова стриктно съблюдаване на научния подход?

Бяха толкова близо до успеха. Дори и сега консулството на Бараяр беше на по-малко от километър — през няколко шлюза и нива. Само ако можеше да се добере дотам. Ако му се паднеше сгоден случай… От друга страна, колко дълго би се колебала Кавило да пренебрегне дипломатическите норми и да наруши суверенитета на консулството, ако видеше някаква полза от това? Горе-долу толкова, колкото й трябваше да застреля капитана на товарната совалка в гърба, реши Майлс. Със сигурност още отсега е наредила консулството и всички известни бараярски агенти на Вервейн да бъдат поставени под наблюдение. Майлс с мъка извади зъбите си от дажбата и въздъхна.

Звукът от шифровъчното устройство на ключалката предупреди Майлс, че ще има посетител. Разпит? Толкова скоро? Беше очаквал, че Кавило ще напои, нахрани и прецени първо Грегор и след това ще се заеме отново с него. Или той щеше да бъде обект единствено за подчинените? Майлс опъна врат, за да преглътне едно топче от дажбата и поизправи рамене, като се опита да скрие уплахата си зад строгия си вид.

Вратата се плъзна настрани, за да открие генерал Метцов, който изглеждаше все така по военному стегнат и енергичен в бойното си облекло.

— Сигурен ли сте, че нямате нужда от мен, сър? — попита го надзирателят, когато генералът се провря през пролуката още преди вратата да се отвори напълно.

Метцов погледна презрително към Майлс, който изглеждаше дребен и разпасан в раздърпаната мръсна риза и торбестите панталони на Виктор Рота. Освен това беше и бос — надзирателите бяха взели сандалите му.

— Едва ли. Той няма да ми се нахвърли.

„Дяволски си прав“, със съжаление си помисли Майлс.

Метцов потупа предавателя на китката си.

— Ще ви повикам, когато свърша.

— Добре, сър. — Вратата се затвори със звук, напомнящ въздишка. Изведнъж килията действително отесня. Майлс прибра краката си и се сви на кълбо върху дюшека си. Метцов застана леко разкрачен и го изгледа продължително и със задоволство, след това се разположи удобно на отсрещната пейка.

— Тъй, тъй — с изкривена уста каза Метцов, — какъв обрат.

— Мислех, че ще вечеряте с императора — обади се Майлс.

— Командващата Кавило все още е в стрес от новината. Когато отново се успокои, ще види необходимостта от моето експертно мнение относно реалностите на Бараяр — отвърна Метцов, претегляйки думите си.

„С други думи не си бил поканен.“

— Оставили сте императора сам с нея?

„Внимавай, Грегор!“

— Грегор не представлява заплаха. Страхувам се, че възпитанието му го е направило напълно слаб.

Майлс се задави.

Метцов се облегна назад, като почукваше леко коляното си с пръсти.

— Е, кажете ми, младши лейтенант Воркосиган, ако все още сте младши лейтенант — на света няма справедливост — предполагам, че сте запазили чина и заплатата си. Какво правите тук? С него?

Майлс се изкуши да се ограничи само до името, чина и серийния си номер, само че Метцов вече знаеше всичко това. Метцов всъщност враг ли беше? На Бараяр, не лично на Майлс. Дали в съзнанието си Метцов правеше някаква разлика?

— Императорът се оказа разделен от охраната си. Надявахме се да възстановим контакта си с тях чрез консулството на Бараяр тук. — Така, нищо, което да не е напълно очевидно.

— И откъде идвате?

— Аслънд.

— Не се прави на идиот, Воркосиган. Познавам Аслънд. Първо, кой ви изпрати там? И не си прави труда да лъжеш. Мога да разпитам капитана на товарната совалка.

— Не, не можете. Кавило го уби.

— А? — Метцов успя да скрие изненадата си. — Умно е постъпила. Той беше единственият свидетел, който знаеше къде сте.

Дали това беше част от сметката на Кавило, когато вдигна невропарализатора? Сигурно. И все пак… капитанът беше и единственият свидетел, който знаеше откъде бяха дошли. Може би Кавило не беше опасна, колкото изглеждаше на пръв поглед.

— Още веднъж — търпеливо повтори Метцов. Явно не бързаше. — Как се оказа в компанията на императора?

— Вие как мислите? — отговори на въпроса с въпрос Майлс, за да спечели време.

— Някакъв заговор, без съмнение — сви рамене Метцов.

Майлс простена.

— О, разбира се. Без съмнение! — Негодуванието му го накара да забрави неудобната си поза. — И с каква разумна тактика си обяснявате пристигането ни тук? Сами? От Аслънд? Интересно, как изглежда всичко отстрани? — „На професионален параноик като теб.“ — Умирам от любопитство.

— Ами… някак си сте успели да изолирате императора от охраната му. Вие или сте организирали някакво сложно покушение, или сте планирали да установите в някаква форма контрол над личността му.

— Това просто се набива в очи, а? — проплака Майлс, разстроен и се отпусна назад. Гърбът му издумка в стената зад него.

— А може и да си на някаква тайна, и следователно позорна дипломатическа мисия. Някаква продажна сделка.

— Ако е така, къде е охраната на Грегор? — попита Майлс.

— Така. Значи се доказва моята първа хипотеза.

— В такъв случай, къде е моята охрана? — озъби му се Майлс. „Наистина, къде е?“

— Заговор на Воркосиган… Не, вероятно зад него не стои адмиралът. Той контролира Грегор вкъщи.

— Благодаря. Тъкмо се канех да го изтъкна.

— Един уродлив заговор, рожба на уродлив мозък. Мечтаеш ли си да станеш император на Бараяр, а, мутант?

— Само в кошмарите си, уверявам ви. Попитайте Грегор.

— Едва ли има някакво значение. Медицинският екип ще изстиска от теб всяка твоя тайна веднага щом Кавило ни даде зелена улица. В известен смисъл е жалко, че са измислени подобни методи, не мислиш ли? Би ми доставило удоволствие да ти изпотроша кокалите, костица по костица, докато започнеш да говориш. Или да крещиш. Тук няма да имаш възможност да се скриеш зад — той се усмихна леко — полите на баща си, Воркосиган. А може би все пак ще го направя — Метцов се умисли. — По кокалче на ден, докато не остане и едно здраво.

„В човешкото тяло има 206 кокали, кости и костици. 206 дни. Илиян трябва да е в състояние да ни открие за 206 дни.“ Майлс се усмихна безрадостно.

Все пак Метцов изглеждаше прекалено спокоен, за да пристъпи към изпълнението на този план веднага. Умозрителният разговор трудно можеше да се нарече сериозен разпит. Но ако не беше тук за разпит, нито пък заради насладата от отмъстителния тормоз, то какво тогава правеше в килията му този човек?

„Любовницата му го е изгонила, почувствал се е самотен и е потърсил някой познат, за да си поговорят. Познат, дори и да е враг.“ Макар и странно, беше разбираемо. Но с изключение на нахлуването на Комар, Метцов сигурно никога не е напускал Бараяр през живота си. Един живот, в по-голямата си част прекаран в предсказуемия и затворен свят на имперската армия — държава в държавата, подчинена на военната дисциплина. Сега суровият мъж беше оставен на произвола и се носеше по течението, изправен пред по-големи възможности за свободен избор, отколкото някога си беше представял, че могат да съществуват. „Божичко! Маниакът страдаше от носталгия!“ Смразяваща мисъл.

— Започвам да си мисля, че е възможно случайно да съм ви направил добра услуга — започна Майлс. Ако на Метцов му се беше приискало да си побъбри, защо да не го насърчи? — Кавило със сигурност е по-хубава от последния ви шеф.

— Така е.

— Заплатата по-висока ли е?

— Няма човек, който да плаща по-малко от Имперски Служби — изсумтя Метцов.

— Освен това работата не е отегчителна. На остров Кирил всеки ден приличаше на следващия. Тук не знаете какво предстои да се случи. Или тя ви се доверява?

— Аз съм й необходим — Метцов се усмихна самодоволно.

— Като будоарен войн? Все пак бяхте в пехотата. Да се преустройвате на вашата възраст?

Метцов само се усмихна.

— Започваш да ми се набиваш в очите, Воркосиган.

Майлс сви рамене. „Ако е така, аз съм единственото нещо, което бие на очи тук.“

— Доколкото си спомням, жените в армията не ви интересуваха особено. Кавило май ви е накарала да промените отношението си към тях.

— Ни най-малко — Метцов се облегна назад със самодоволно изражение. — Очаквам до шест месеца да поема командването на Рейнджърите на Рандал.

— Тази килия не се ли наблюдава? — стресна се Майлс. Не че се притесняваше колко може да загази Метцов заради голямата си уста, но все пак…

— В момента не.

— Кавило смята да се оттегли, така ли?

— Има множество начини, по които оттеглянето й може да бъде ускорено. Фаталният инцидент, който Кавило организира за Рандал, лесно може да бъде повторен. Дори мога да измисля начин да си понесе вината за него, след като беше толкова глупава да се фука с убийството в леглото.

„Това не е било самохвалство. Било е предупреждение, дръвнико.“ Погледът на Майлс почти се кръстоса, докато се опитваше да си представи разговора под юргана между Метцов и Кавило.

— Вие двамата трябва да имате много общо помежду си. Нищо чудно, че се оправяте с нея толкова добре.

Доброто настроение на Метцов се помрачи.

— Нямам нищо общо с тази наемническа курва! Аз бях имперски офицер — Метцов го изгледа сърдито. — Трийсет и пет години. А те ме изхвърлиха на боклука. Добре! Ще разберат каква грешка са направили!

Метцов погледна часовника си.

— Все още не разбирам присъствието ти тук. Сигурен ли си, че няма още нещо, което искаш да споделиш с мен сега, насаме, преди да кажеш всичко на Кавило при химическия разпит утре?

Кавило и Метцов разиграваха старата игра на добрия и лошия, реши Майлс. Само че нещо бяха объркали координацията. И двамата бяха взели ролята на лошия.

— Ако наистина искаш да бъдеш от полза, заведи Грегор до бараярското консулство. Или просто им изпрати съобщение, че той е тук.

— Може, когато му дойде времето. При подходящи условия. — Метцов беше присвил очи и гледаше изпитателно Майлс. Дали и той беше толкова озадачен от Майлс, колкото и Майлс от него? Мълчанието се проточи и Метцов извика надзирателя по предавателя на китката си. Напусна килията без заплахи освен едно: „До утре, Воркосиган.“ И то беше достатъчно зловещо.

„Аз също не разбирам присъствието ти тук“, помисли си Майлс, когато вратата се плъзна на мястото си и сигналът на кодиращото устройство на ключалката иззвънтя. Вероятно във фаза на разработване беше някакво наземно планетарно нападение. Рейнджърите на Рандал ли щяха да оглавят настъплението на силите на Вервейн? Кавило се беше срещнала тайно с високопоставен представител на Консорциума на Джаксън. Защо? За да си гарантира неутралитета на Консорциума по време на предстоящото нападение? Това пасваше чудесно, но защо Вервейн не бяха преговаряли лично? За да могат да се откажат от споразуменията на Кавило, ако птичката изхвръкнеше от клетката си прекалено рано и намеренията им се узнаеха?

А кой или какво беше тяхната цел? Очевидно не станцията на Консорциума, нито пък отдалечената им станция-майка в Сбора Джаксън. Оставаха Аслънд и Пол. Аслънд не беше особено привлекателен в стратегическо отношение. По-добре е първо да се завземе Пол, Аслънд да бъде отрязан от Центъра (със съдействието на Консорциума) и отслабената планета да бъде прочистена без бързане. Но зад гърба на Пол стоеше Бараяр, която би се зарадвала повече от всичко на един съюз с нервната й съседка, който би дал на империума възможност да стъпи в центъра Хийгън. Едно открито нападение ще хвърли Пол в разтворените обятия на Бараяр. Значи оставаше Аслънд, но…

„Това е някакъв абсурд.“ Беше по-обезпокоително дори от мисълта за Грегор, който си посръбва неохраняван в компанията на Кавило или от страха от обещания химически разпит. „Нищо не проумявам. Това е абсурд.“

* * *

През целия нощен цикъл килията му беше обляна в мъждива светлина. Центърът Хийгън продължаваше да се върти в главата му с цялата си стратегическа сложност — центърът и образът на Грегор. Дали Кавило не го тъпчеше с някакви променящи съзнанието наркотици? Или пък не го гощаваше с храна за кучета, също като Майлс? Стек и шампанско? Дали не го изтезаваше? Или прелъстяваше? Видения на червеното вечерно облекло на Кавило (Ливия Ню) преминаваха на вълни през съзнанието на Майлс. Дали пък Грегор не се забавляваше? Майлс мислеше, че опитът на Грегор с жените е малко по-голям от неговия собствен, но през последните няколко години двамата не поддържаха връзка: доколкото знаеше, сега Грегор си имаше харем. Не, не може да бъде. Иван щеше да усети такова нещо, а той не би се въздържал от коментар. Надълго и нашироко. Доколко беше податлив Грегор на една толкова старомодна форма на умствен контрол?

Във всеки един момент от дневния цикъл, който се изниза мъчително бавно, Майлс очакваше да бъде отведен за своя първи опит в снемането на показания с помощта на химически средства. Колко щяха да схванат Кавило и Метцов от чудатата истина за одисеята му с императора? През безкрайни интервали пристигнаха още три от наподобяващите храна за кучета дажби и осветлението в килията отново беше намалено до сумрак, обозначаващ още една корабна нощ. Три хранения и никакъв разпит. Какво ги задържаше навън? Нямаше никакви шумове или недоловими вибрации, които да навеждат на предположението, че корабът е напуснал дока. Все още бяха затворени на станция Вервейн. Майлс отегчено се опита да се раздвижи: две крачки, обръщане; две крачки, обръщане; две крачки… но единственият успех, който постигна, беше световъртежът и значителното повишаване на собствената му воня.

Източи се още един ден и още една саждива „нощ“. Още една закуска изтрополи на пода. А може би разтягаха и свиваха времето по изкуствен път, за да объркат биологическия му часовник и да го размекнат за разпита? Защо ли си правят труда?

Гризеше си ноктите. Гризеше си ноктите на пръстите на краката. Измъкна малки зелени конци от ризата си и се опита да си почисти зъбите. След това се опита да си направи малки зелени моделчета от мънички, мънички възелчета. После му хрумна идеята да изплете съобщения. Дали щеше да успее да изплете шнур със съобщението: „Помощ! Аз съм затворник…“ и да го закрепи посредством статичното електричество на гърба на нечия куртка? Ако някой някога се върнеше тук, разбира се. Стигна до ПОМ, изплетени във вид на нежна паяжинка, закачи я в кожичката на нокътя си, докато търкаше наболата си брада и сведе молбата си до нечетливо зелено снопче конци. Издърпа друг конец и започна отново.

Кодиращото устройство на ключалката премигна и иззвъня. Майлс подскочи и застана нащрек. Тогава разбра, че е пропаднал в някаква почти хипнотична фуга в изолацията на собственото си нечленоразделно мънкане. Колко време беше изминало?

Посетителят му беше Кавило, свежа и делова в бойното си облекло на рейнджър. Един надзирател зае позиция точно пред вратата на килията, която се затвори зад нея. Още един задушевен разговор, както изглежда. Майлс се насили да събере мислите си. Да си спомни какво се канеше да направи.

Кавило се настани срещу него, на същото място, което си беше избрал и Метцов, почти в същата спокойна поза, леко наклонена напред, с небрежно отпуснати на коленете ръце, внимателна и уверена в себе си. Майлс седна с кръстосани крака и се облегна на стената с ясното съзнание за нейното преимущество.

— Лорд Воркосиган, ъъ… — тя наклони глава и направи пауза, — изобщо не изглеждате добре.

— Самотата на затвора не ми се отразява добре — гласът му, отвикнал от употреба, излезе стържещ и трябваше да спре, за да си прочисти гърлото. — Може би един библиотечен апарат — умът му пристърга при смяната на скоростите, — или по-добре време за тренировки. — Какво можеше да го изкара от тази клетка. — Моите проблеми със здравето ме приучиха към самодисциплина. Не трябва да им давам възможност да избухнат с нова сила и да ме ограничат. Определено имам нужда от време за тренировки или наистина ще се вдървя.

— Хм. Ще видим — тя прокара ръка през късата си коса и отново се съсредоточи. — И така, лорд Воркосиган. Разкажете ми за майка си.

— А? — Невероятен, почти зашеметяващ с остротата си обрат за военен разпит. — Защо?

— Разказите на Грег ме заинтригуваха — тя се усмихна угодливо.

— Разказите на Грег? Императорът беше ли подложен на химически разпит? Какво… искате да знаете?

— Ами… Разбрах, че майка ви е бетианка, която се е омъжила в средите на бараярската аристокрация.

— Да.

— Как беше приета от класата, която е на власт, как се наричаха? Мислех, че бараярците са пълни провинциалисти, изпълнени с предразсъдъци към инопланетяните.

— Така е — жизнерадостно призна Майлс. — Първият контакт, който повечето бараярци, от всички класи, имаха с инопланетяни, беше след Ерата на изолация, когато Бараяр беше преоткрит — с нашественическите сили на Сетаганда. Те оставиха лошо впечатление, което се е запазило и до днес — три-четири поколения, след като ги отблъснахме.

— И все още никой не е поставил под въпрос избора на баща ви?

— Той беше на четирийсет — мускулите на челюстта на Майлс изпъкнаха. — И… и беше лорд Воркосиган. — „Сега и аз съм лорд Воркосиган. Защо и при мен не се получава така?“

— Нима миналото й нямаше значение?

— Тя беше бетианка. Тя е бетианка. От Института за астрономически изследвания, а след това и боен офицер. Бета колонията току-що беше помогнала за шумната ни загуба в онзи глупав опит да завземем Ескобар.

— И ако, независимо от това, че е била ваш враг, военното й минало всъщност й е помогнало да си извоюва уважението и одобрението на класата Вор?

— Предполагам. Освен това през годината, в която съм роден, тя си изгради и голям военен авторитет в потушаването на Вордарианското претендентство. На няколко пъти, когато баща ми не е можел да бъде на две места едновременно, тя е оглавявала верните на императора части. — И е била лично отговорна за сигурността на петгодишния император. Справила се е по-успешно от сина й, като се има предвид какво беше направил засега за двайсет и пет годишния Грегор. „Пълен провал“ — всъщност това беше единственото определение, което му идваше наум. — Оттогава никой не се е захващал с нея.

— Хм — Кавило се отпусна назад, мърморейки по-скоро на себе си. — Значи се е случвало вече. Следователно може да бъде направено пак.

„Какво? Какво може да бъде направено?“ Майлс разтърка лицето си с ръка. Опитваше се да се събуди и да се концентрира.

— Как е Грегор?

— Доста е забавен.

Грегор печалният забавен? Но в такъв случай, ако това отговаряше на останалата част от личността й, чувството за хумор на Кавило сигурно е отвратително.

— Имах предвид със здравето.

— Доста по-добре от вас, така като ви гледам.

— Вярвам, че е бил хранен по-добре от мен.

— Какво, вкусът на военния живот да не е прекалено силен за вас, лорд Воркосиган? Получавахте същата храна, както и войниците ми.

— Не може да бъде — Майлс вдигна оръфаното парче от преполовената си закуска. — Досега щяха да се разбунтуват.

— О, скъпи! — Тя разгледа отблъскващата мръвка със съчувствена гримаса. — Това ли? Мислех, че е под забрана. Как се е оказало тук? Някой сигурно прави икономии. Да ви поръчам ли редовно меню?

— Да, благодаря — незабавно отвърна Майлс и спря. Колко ловко беше пренасочила вниманието му от Грегор към самия него. Трябва да съсредоточи мислите си върху императора. Колко ли полезна информация е изтървал Грегор досега?

— Вие разбирате — предпазливо започна Майлс, — че създавате условия за възникването на тежък междупланетен инцидент между Вервейн и Бараяр.

— Ни най-малко. Аз съм приятелка на Грег. Спасих го от лапите на тайната полиция на Вервейн. Сега е под моя закрила, докато не възникне възможност да го възстановим на законно полагащото му се място.

Майлс премигна.

— Вервейн имат ли тайна полиция?

— Имат нещо подобно — сви рамене Кавило. — Разбира се, Бараяр определено има тайна полиция. Станис изглежда доста притеснен от тях. В ИмпСи сигурно са много обезпокоени. Такъв пълен провал в изпълнението на дълга! Боя се, че репутацията им е преувеличена.

„Не съвсем. Аз съм от ИмпСи и знам къде е Грегор. Така че, формално погледнато, ИмпСи е точно на гребена на вълната.“ Майлс не беше сигурен да се смее ли, да плаче ли. — „Добре де, под нея.“

— Ако всички сме толкова добри приятели — попита Майлс, — защо съм затворен в тази килия?

— В името на собствената ви сигурност, разбира се. В края на краищата генерал Метцов открито ви заплаши да… какво беше… счупи всяко ваше кокалче. — Тя въздъхна. — Страхувам се, че скоро няма да има полза от милия Станис. — Майлс пребледня, като си спомни какво друго беше казал Метцов по време на разговора им.

— Заради… нелоялност?

— Съвсем не. Понякога нелоялността може да бъде много полезна. Ако с нея се борави вещо, разбира се. Но скоро цялостната стратегическа ситуация може да претърпи драстични промени. Невъобразими промени. Толкова време пропилях, за да го култивирам. Надявам се, че не всички бараярци са толкова отегчителни. — Тя се усмихна леко. — Много се надявам да е така. — Наведе се напред. — Вярно ли е, че Грегор е ъъ… избягал от дома си, за да се отърве от натиска на съветниците си да се ожени за жена, която не е можел да понася?

— Не ми е споменавал — стресна се Майлс. „Чакай, чакай.“ Какви ги вършеше Грегор там навън? По-добре ще е да внимава да не сгази лука. — Въпреки че съществува определена… загриженост. Мнозина се боят, че е възможно да избухне истинска война между отделните клики, ако императорът умре, без да е оставил наследник.

— Той няма наследник?

— Кликите не могат да постигнат съгласие за определена личност. С изключение на Грегор.

— Значи съветниците му ще се радват да го видят оженен.

— Ще си умрат от радост, струва ми се. А… — внезапно тревогата на Майлс от този обрат на разговора разцъфна в ярка светлина, също като блясъка преди ударна вълна. — Командващ Кавило, нали не си въобразявате, че можете да станете императрица на Бараяр?

Усмивката й стана по-малко приветлива.

— Наистина сама не бих могла. Но с помощта на Грег. — Тя се изправи явно раздразнена от зашеметената физиономия на Майлс. — Защо не? Аз съм от подходящия пол. И очевидно притежавам подходящо минало.

— На колко години сте?

— Лорд Воркосиган, що за груб въпрос? — в очите й проблеснаха искри. — Ако бяхме от една и съща страна на барикадата, бихме могли да работим заедно.

— Командващ Кавило, не смятам, че разбирате Бараяр. Или бараярците. — Всъщност в историята на Бараяр имаше примери за времена, в които стилът на Кавило би паснал точно по мярка. Всяващото ужас господство на лудия император Юри, например. Но последните двайсет години бяха именно опит да избягат от всичко това.

— Имам нужда от вашето съдействие — каза Кавило. — Във всеки случай то може да е от голяма полза. И за двама ни. Ненамесата ви ще бъде… търпима. Активното ви противопоставяне обаче би било проблем. За вас. Но все пак, струва ми се, че на този ранен етап би трябвало да избегнем капаните, заложени по пътя на добрите ни отношения. Не мислите ли?

— Какво стана със съпругата и детето на онзи капитан? На товарната совалка? Вдовица и сираче, а? — поинтересува се през зъби Майлс.

Кавило се поколеба за секунда.

— Този човек беше предател. От най-лошите. Продаде планетата си за пари. Беше уличен в шпионаж. Заловен на местопрестъплението. Между това да заповядаш една екзекуция и да я изпълниш няма разлика.

— Съгласен съм с това. Пише го и в много правни текстове. А какво ще кажете за разликата между екзекуция и убийство? Вервейн не е в състояние на война. Действията му може да са били незаконни, заслужаващи арест, съд или превъзпитание. На какво се спряха съдебните заседатели в неговия случай?

— Бараярец в защита на законността. Колко странно!

— И какво стана със семейството му?

„Имаше време да обмисли отговора си, да я вземат дяволите!“

— Досадниците от Вервейн поискаха освобождаването им. Естествено не исках той да разбере, иначе щях да изгубя всякаква възможност да го контролирам от разстояние.

Лъжа или истина? Нямаше начин да разбере. Но тя се дистанцира от грешката си. Позволила е терорът, благодарение на който е придобила властта си, да управлява и реакциите й. Станало е, когато още не е била сигурна в позициите си. По-точно, когато позициите й са били несигурни. Онзи израз на лицето й ми е познат. Склонните към убийства параноици са ми познати като вкуса на пържените яйца на закуска — в продължение на седемнадесет години един от тях ми беше телохранител. За секунда Кавило изглеждаше ако не по-малко опасна, то по домашному обикновена. Но трябваше да се помъчи да изглежда убеден, дори да се наложеше да импровизира.

— Истина е — отстъпи той, — да издадеш заповед, която ти самият нямаш желание да изпълниш, е проява на самия страх. А вие не сте страхливка, командващ. Признавам ви го. — Така. Ето това беше правилният тон.

Тя вдигна язвително едната си вежда, сякаш искаше да каже: „Кой си ти, че да ме съдиш?“, но леко се поотпусна. Погледна часовника си и се изправи.

— Сега те оставям да помислиш за преимуществата на сътрудничеството. Надявам се, че на теория си запознат с математическия израз на затворническата дилема. Да видим дали можеш да свържеш теорията с практиката. Това ще бъде интересен тест за твоите възможности.

Майлс съумя да наподоби усмивка. Красотата на Кавило, енергията й, дори крещящото й его притежаваха безспорно обаяние. Грегор наистина ли е бил… активизиран от нея? В края на краищата Грегор не я беше видял да вдига невропарализатора си и… Какво оръжие трябваше да използва добрият служител на ИмпСи, изправен пред заплахата от такова покушение срещу императора? Да се опита да я съблазни и да я накара да забрави Грегор? Да пожертва себе си заради императора, като се хвърли на врата на Кавило, му се стори почти толкова привлекателно, колкото да обезвреди задействана граната, като легне върху нея.

Освен това се съмняваше, че ще успее. Вратата се плъзна, скривайки стоманената й усмивка. Той вдигна ръка, за да й напомни за нейното обещание да смени дажбите му. За съжаление, твърде късно.

* * *

Но тя все пак не беше забравила. Обядът пристигна на сервизна масичка, придружен от ординарец с безизразно лице, но с опитни ръце, който го сервира във вид на пет ястия, две бутилки вино и каничка кафе за противоотрова. Майлс отново не беше убеден, че е получил редовната разкладка на войниците на Кавило. Представи си взвод засмени, сити, пълнички лакомници, които с щастливи лица лениво влизат в битка… кучешката храна би била много по-ефективна за повишаване на нивото на агресивността.

След една случайна забележка към келнера заедно със следващата сервизна количка се появи и пакет, който съдържаше чисто бельо, комплект бойна униформа на Рейнджърите на Рандал, без отличителни знаци по нея. Беше прекроена по неговата мярка. Имаше и чифт мекички филцови чехли, а също така и депилатоар и различни тоалетни принадлежности. Майлс въодушевено се изми и се обръсна. Почувства се почти като човешко същество. Аха, добрите страни на сътрудничеството. Кавило трудно можеше да бъде обвинена в евфемизъм.

И все пак, как ли е стигнала дотук? Като ветеран сред наемниците, тя трябва да е била наоколо за известно време, за да се издигне до това положение. Дори и да не се е издигала стъпка по стъпка — Тънг може да знае. „Мисля, че трябва да е губила лошо, поне веднъж.“ Искаше му се Тънг да е тук. По дяволите! Искаше му се Илиян да е тук.

Майлс все повече се доверяваше на чувството си, че нейната пищност е ефектна роля, заслепяваща войниците й, предназначена да бъде разглеждана отдалече, като сценичен грим. От подходящо разстояние ефектът сигурно беше добър, като популярния бараярски генерал от поколението на дядо му, който се прославил с това, че носел плазмена пушка вместо бастунче. Майлс беше чувал да казват за него, че не бил никак глупав. Или пък, като младши лейтенантът от класата Вор, който носеше някаква антична кама при всеки сгоден случай. Запазена марка. Пресметната закачка с психологията на масите. Лицето, с което Кавило се представяше пред хората, със сигурност беше плод на тази стратегия, макар че тя преиграваше. Дали дълбоко в себе си не изпитваше страх, че това може да проличи?

„Иска ти се.“

Уви, след една доза от чара на Кавило само мисълта за нея беше в състояние да обърка всяка тактическата постройка. Съсредоточи се, младши лейтенант! Беше ли забравила Виктор Рота? Дали Грегор не е скалъпил някакво тъпо обяснение за срещата им на станция Пол? Изглежда, Грегор подхранваше Кавило с изопачени факти — или бяха просто факти? Може би наистина са му натрапили някаква отвратителна невеста и Грегор не е имал достатъчно доверие в него, за да го сподели? Майлс започна да съжалява, че е бил толкова ожесточен към Грегор.

Мислите все още бягаха в главата му като невротизиран плъх в опитна въртележка, когато кодиращото устройство отново иззвъня. Да, ще симулира съдействие, ще обещае всичко, само да му даде възможност да се види с Грегор.

Кавило се появи заедно с някакъв войник. Мъжът изглеждаше смътно познат. Една от горилите по време на ареста? Не…

Войникът подаде глава от вратата на килията, вгледа се изумено в Майлс и се обърна към Кавило.

— Да, това е той. Няма грешка. Адмирал Нейсмит от войната на Пръстена Тау Верде. Бих познал ситния плъх навсякъде. — Той се обърна към Майлс и добави: — Какво правите тук, сър?

Мислено, Майлс замени жълто-кафявия и черния цвят от униформата му със сиво и бяло. Даа. При Тау Верде участваха няколко хиляди наемници. Всички те е трябвало да отидат някъде.

— Благодаря ви, сержант. Това е всичко — Кавило хвана мъжа над лакътя и решително го издърпа назад. Откъм коридора се чу заглъхващият глас на сержанта:

— Трябва да се опитате да го наемете, госпожо. Той е военен гений…

След секунди Кавило се появи отново и застана в рамката на вратата с ръце на кръста и издадена напред брадичка. Гледаше недоверчиво, като човек на ръба на търпението си.

— Колко човека сте, все пак?

Майлс разтвори ръце и се засмя отпаднало. Точно когато смяташе да я убеди, че трябва да излезе от тази дупка…

— Пфу… — тя се обърна. Затварящата се врата му спести останалото.

И сега какво? От яд му идваше да забие юмрука си в стената, но пораженията със сигурност щяха да са за негова сметка.