Лоис Макмастър Бюджолд
Игрите на Вор (5)

Пета глава

Замаян от съня, Майлс скочи от леглото и наполовина се облече, преди да проумее, че наелектризиращият клаксон не е предупреждението за уа-уа. Той се спря с обувката си в ръка. Не беше и пожар или вражеско нападение. В такъв случай не беше негова работа — каквото и да е. Ритмичното пищене престана. Вярно беше. Мълчанието е злато.

Той погледна проблясващия дигитален часовник. Цифрите претендираха, че е средата на вечерта. Беше спал само около два часа, след като се стовари в леглото си изтощен след дълго пътуване в снежна буря нагоре по острова, за да поправи повреда, причинена от вятъра в Станция 11. Предавателят до леглото му не премигваше с червената си светлина, за да го извести за някакви извънредни задължения, които трябва да изпълни. Можеше отново да си легне.

Тишината беше загадъчна.

Той обу и втората бота и подаде глава от вратата. Още двама офицери бяха направили същото и си разменяха мисли за причините за тревогата. Лейтенант Бон се появи откъм квартирата си и премина през коридора. Шубата му се развяваше зад него. Лицето му изглеждаше напрегнато, полуразтревожено, полураздразнено.

Майлс грабна шубата си и се спусна след него.

— Трябва ли ви помощ, лейтенант?

Бон сведе поглед към Майлс и сви устни.

— Може и да ми потрябва.

Майлс се пристрои до него, тайничко удовлетворен от безусловното мнение на Бон, че всъщност може и да бъде полезен.

— Какво става?

— Някакъв инцидент в бункера за складиране на токсични вещества. Ако е този, за който си мисля, може да се окажем пред истински проблем.

Те напуснаха офицерските помещения през двойната изолационна врата. Студът сякаш беше изкристализирал в нощта. Хубавият сняг скърцаше под обувките на Майлс и се носеше над земята, навяван от слабия източен вятър. Над тях най-ярките звезди не се даваха на светлините на базата. Двамата се вмъкнаха в скатера на Бон. От устите им излизаше пара, която се разсея, когато сводестият люк на машината се затвори над тях. Бон потегли с голямо ускорение на запад от базата.

На няколко километра след последните тренировъчни полигони се издигаха като гърбици могили, покрити с торф. В края на един бункер се бяха скупчили превозни средства — два скатера, между тях и този на командващия, противопожарните части на базата и медицински транспорт. Помежду им се движеха светлини от фенерчета. Бон спря и вдигна люка. Майлс го последва бързо. Натрупаният лед хрускаше под обувките му.

Военният лекар даваше нареждания на двама фелдшери, които товареха увита в одеяло фигура, както и един войник, облечен в черни работни дрехи, който трепереше и кашляше.

— Унищожете всичко, което носите, още щом стигнете вратата. Всичко — извика той след тях, — одеяла, постелки, шини, всичко. Отивате под обеззаразяващите душове веднага. После ще се притеснявате за счупения му крак. Успокоителното ще му помогне да го понесе, ако ли не, не му обръщайте внимание и продължавайте да търкате. Тръгвам веднага след вас. — Докторът се обърна и потръпна ужасен.

Бон се насочи към вратата на бункера.

— Не отваряй това! — в един глас извикаха лекарят и началникът на пожарната. — Вътре няма никой — прибави докторът, — всички са евакуирани.

— Какво точно се случи? — Бон потърка с ръкавицата си заскреженото прозорче, вградено във вратата и се опита да надзърне вътре.

— Двама души местеха припасите, за да направят място за новата пратка, която пристига утре — командирът на пожарната, лейтенант на име Яски, застана до него, — обърнали са товарачката си и единият е останал затиснат, със счупен крак.

— Това е изисквало голяма… изобретателност — каза Бон. Очевидно в ума си прехвърляше механиката на товарачните машини.

— Трябва да са се забавлявали — нетърпеливо се намеси докторът. — Но това не е най-лошото. Със себе си са повлекли и няколко варела фетин. И най-малко два от тях са се отворили при удара. Вътре всичко е покрито с фетин. Запечатахме бункера по най-добрия начин. Почистването — лекарят издиша — е ваш проблем. Аз изчезвам. — Изглеждаше така, сякаш искаше да изпълзи от собствената си кожа и да я захвърли заедно с дрехите си. Махна с ръка и забърза към скатера си, за да последва фелдшерите и своите пациенти в медицинското обеззаразяване.

— Фетин! — възкликна уплашено Майлс. Бон бързо се беше отдръпнал от вратата. Фетинът беше мутагенна отрова, изобретена и замислена като всяващо страх оръжие, но никога, поне доколкото Майлс знаеше, не беше използвана в бойни условия.

— Мислех, че е излязъл от употреба. Свален от менюто. — В академичния му курс по химически и биологически оръжия, фетинът едва се споменаваше.

— Излязъл е — мрачно потвърди Бон, — не са го произвеждали от двайсет години. Доколкото зная, това е последният резерв на Бараяр. По дяволите, тези варели не би трябвало да се отварят, дори да ги пуснеш от совалка.

— В такъв случай, тези варели са най-малко на двайсет години — посочи командирът на пожарната.

— Корозия?

— Тогава — Бон проточи врат — какво ще стане с останалите?

— Именно — кимна Яски.

— Фетинът не се ли разрушаваше при топлина? — попита Майлс нервно, като се увери, че вятърът духа по посока на бункера. — Химическо разграждане до безвредни компоненти. Така поне съм чувал.

— Е, не точно безвредни — каза лейтенант Яски, — но поне не ти разнищват цялата ДНК в топките.

— Има ли някакви експлозиви на склад тук, лейтенант Бон? — попита Майлс.

— Не. Само фетинът.

— Ако хвърлите две плазмени мини през вратата, фетинът ще се разгради ли напълно, преди покривът да се стопи?

— Само това остава, да се стопи покрива. Или пода. Ако това нещо някога попадне в лагера… Но ако нагласим мините на бавен режим на изпускане на топлина и хвърлим и няколко килограма неутрален пластин заедно с тях, бункерът може да се запечата от само себе си. — Устните на Бон започнаха да помръдват, докато той пресмяташе наум… — Да, ще стане. Всъщност, това може да се окаже най-сигурният начин да се оправим с този боклук. Особено ако и останалите варели започнат да се разпадат.

— Зависи в коя посока духа вятърът — вметна лейтенант Яски и като се обърна, се взря в базата, а след това и в Майлс.

— Очакваме слаб вятър от изток и понижаване на температурата до около седем часа утре сутринта — отговори на погледа му Майлс. — След това ще промени посоката си до северна и ще задуха по-силно. Потенциални условия за уа-уа ще са налице около осемнайсет часа утре вечер.

— В такъв случай, ако ще го правим по този начин, по-добре ще е да го направим тази нощ — каза Яски.

— Добре — решително го подкрепи Бон. — Ще събера моите хора. Ти събери своите. Ще взема плановете на бункера, ще изчисля силата на зарядите и скоростта на топлинното изпускане. Ще се срещнем с вас и с шефа на техническото снабдяване в административната сграда след час.

Бон остави сержанта на командващия пожарната на пост, за да държи всички колкото се може надалече от бункера. Незавидно задължение, но не и непоносимо при настоящите условия. Освен това беше му разрешено да се оттегли в скатера си към полунощ, когато температурата се понижи. Майлс се върна в административната сграда заедно с Бон, за да провери още веднъж посоката на ветровете в метеорологичния кабинет.

* * *

Майлс обработи последните данни, постъпили в компютрите, за да може да представи на Бон възможно най-точната информация за посоката на ветровете през следващия ден на Бараяр. Но преди да вземе разпечатката, той видя Бон и Яски през прозореца. Те бързо се отдалечиха от административната сграда и изчезнаха в мрака. Може би щяха да се срещнат с началника на техническата служба на друго място? Майлс помисли дали да не ги догони, но в новото предвиждане нямаше съществени различия. Наистина ли трябваше да ходи, за да ги гледа как ще обгорят отровното бунище? Би могло да е интересно и поучително, но, от друга страна, сега от него там нямаше нужда. Като единствено дете на родителите си — като баща може би на някой бъдещ граф Воркосиган — можеше да се спори дали изобщо имаше право да се излага на такъв отвратителен мутагенен риск единствено от любопитство. Във всеки случай нямаше признаци, че за базата съществува непосредствена опасност, докато посоката на вятъра не се промени. Или се опитваше да скрие страха си зад логиката? Беше чувал, че предпазливостта е добродетел.

Вече напълно буден и прекалено объркан, за да може дори да си представи, че съзнанието му ще отстъпи пред съня, той се повъртя из метеорологичния кабинет, а след това се захвана с всички рутинни дела, които сутринта беше оставил настрана заради веселбата около поправката. След един час упорство не беше останало нищо, което дори отдалече да напомня работа. Когато се улови, че с натрапчива упоритост бърше прах от оборудването и полиците, Майлс реши, че е време да си ляга. Без значение дали ще заспи или не. Една движеща се светлина в прозореца привлече погледа му — един скатер спря пред сградата отвън.

Аха, Бон и Яски се връщат. Вече? Твърде бързо. Или още не са тръгнали? Майлс откъсна пластмасовата бланка с новата прогноза и се спусна по стълбите към кабинета на инженерната част, който беше в дъното на коридора.

Кабинетът на Бон беше тъмен. Но от кабинета на командващия базата в коридора се процеждаше светлина. Светлина и гневни гласове, които ту се повишаваха, ту стихваха. Майлс стисна бланката и се приближи.

Вратата към вътрешния кабинет беше отворена. Метцов седеше на бюрото си. Стиснатият юмрук на едната му ръка почиваше върху проблясващата лъскава повърхност. Бон и Яски стояха напрегнати пред него. Майлс предпазливо прошумоля с пластмасовата бланка, за да обяви присъствието си.

Яски завъртя глава и втренченият му поглед улови Майлс.

— Изпратете Воркосиган. Той и без друго вече си е мутант, нали?

Майлс отдаде чест, без да се обръща специално към някого и веднага отговори:

— Моля за извинение, сър. Не. Не съм. Последният ми сблъсък с бойна отрова причини патологични, а не генетични вреди. Бъдещите ми деца ще бъдат толкова здрави, колкото и вашите. Ъ-ъ… да ме изпратите къде, сър?

Метцов изгледа сърдито Майлс, но остави без коментар обезпокоителното предложение на Яски. Майлс безмълвно подаде бланката на Бон, който я погледна, направи гримаса и свирепо я напъха в джоба на панталона си.

— Разбира се, възнамерявам да се разпоредя да носят защитни облекла — раздразнено продължи Метцов, като се обърна към Бон. — Не съм луд.

— Разбрах това, сър. Но хората отказват да влязат в бункера дори и със защитна екипировка — докладва Бон с равен и твърд глас. — Не мога да ги обвинявам. По моя преценка стандартните предпазни мерки не съответстват на изискванията за защита от фетин. В резултат на молекулярната си маса това вещество има невероятно висока стойност на проникване. Преминава директно през защитените повърхности.

— Не можете да ги обвинявате? — повтори Метцов удивен. — Лейтенант, вие сте издали заповед. Или поне е трябвало да издадете заповед.

— Направих го, сър. Но…

— Но… Допуснали сте да усетят собствената ви нерешителност. Собствената ви слабост. По дяволите! Когато издавате заповед, трябва да заповядвате, а не да шикалкавите.

— За какво ни е да запазваме фетина? — жално се обади Яски.

— Приключихме с този въпрос. Това е наше задължение — изсумтя Метцов. — Получили сме заповед. Не можеш да искаш от някого да ти се подчинява, ако ти самият не го правиш.

Какво е това? Претекст?

— Със сигурност в Изследователския отдел все още имат рецептата — вмъкна Майлс. Чувстваше, че започва да улавя обезпокоителната тенденция на този спор. — Могат да забъркат още, ако наистина искат. Пресен.

— Млъквай, Воркосиган — отчаяно изръмжа Бон от ъгълчето на устата си.

— Ако още веднъж си отворите устата тази вечер, младши лейтенант, за да ни демонстрирате чувството си за хумор, ще натоваря вас с тази задача.

Устните на Майлс се опънаха върху стиснатите му зъби в непроницаема изцъклена усмивка. Подчинение. „Принц Серж“, напомни си той. Метцов може да си се налива с фетин колкото си иска. Нямаше да се трогне от това.

Метцов отново се обърна към Бон.

— Никога ли не сте чували за чудесната стара практика на бойното поле да се застрелва този, който не се подчинява на заповедите на командира си, лейтенант?

— Аз… Не мисля, че мога да отправя такава заплаха, сър — сковано отговори Бон.

„А освен това, помисли си Майлс, не сме на бойното поле. Нали?“

— Техници! — с отвращение каза Метцов. — Не ви казах да отправяте заплахи. Казах ви да стреляте. Дайте им един пример и останалите ще си намерят местата в строя.

Майлс реши, че и качеството на хумора, който Метцов демонстрираше, също не го интересува особено. Или генералът говореше буквално?

— Сър, фетинът е силен мутаген — упорито повтори Бон. — Изобщо не съм убеден, че останалите ще се подчинят, независимо колко силна е заплахата. Това е доста безразсъдна тема. Аз… Аз самият не съм склонен да проявявам безразсъдство по такъв въпрос.

— Виждам — Метцов го изгледа студено. Свирепият му поглед се прехвърли на Яски, който се изпъна още повече. Нямаше накъде да отстъпи. Майлс се опита да стане невидим.

— Ако вие техниците ще продължавате да се правите на армейски офицери, то имате нужда от един урок как да привикнете на подчинение хората си — реши Метцов. — Двамата вървете и съберете личния си състав пред административната сграда след двайсет минути. Ще направим един старомоден строеви преглед на дисциплината.

— Вие не… Не мислите сериозно да застреляте някого, нали? — лейтенант Яски беше разтревожен. Метцов се усмихна кисело.

— Съмнявам се, че ще ми се наложи. — Той се обърна към Майлс. — Каква е в момента температурата навън, метеоролог?

— Петнайсет под нулата, сър. — Майлс внимаваше да си отваря устата само когато го питат.

— А вятърът?

— Източен. Девет километра в час, сър.

— Много добре — в очите на Метцов пробляснаха вълчи пламъчета. — Свободни сте, господа. Да видим дали този път ще можете да изпълните заповедта.

* * *

Генерал Метцов стоеше до голия пилон пред административната сграда и втренчено наблюдаваше полуосветения път. Беше увит в шубата си като във вързоп. На ръцете си носеше дебели ръкавици. „Какво търси?“ — чудеше се Майлс. Наближаваше полунощ. Яски и Бон подравняваха хората си за преглед — петнайсет мъже, облечени в термални гащеризони и увити в шубите си.

Майлс потрепери. Не беше само от студа. Набразденото от белези лице на Метцов изглеждаше ядосано. И уморено. И старо. И страховито. Малко напомняше на Майлс за дядо му, когато имаше лош ден. Въпреки че Метцов всъщност беше по-млад от бащата на Майлс. Изкривяване на закономерността на поколенията: когато Майлс се е родил, баща му е бил на средна възраст; старият генерал — граф Пьотр — понякога изглеждаше като беглец от друга епоха. Сега в действително старомодните дисциплинарни прегледи бяха включени и подплатени с олово гумени противохимически чорапи. Колко ли далече назад в историята на Бараяр се ровеше съзнанието на Метцов?

При някакво движение откъм пътя Метцов обърна глава и замаза яростта си с усмивка. С ужасяващо сърдечен глас той довери на Майлс:

— Знаете ли, младши лейтенант, във внимателно поддържаното съперничество между различните служби на старата Земя е имало една тайна. В случай на бунт, когато те не са били в състояние да се самоконтролират повече, винаги е можело да накараш армията да стреля срещу флота или обратното. Един скрит недостатък на комбинираните служби, каквито са нашите.

— Бунт! — Изумлението на Майлс го накара да забрави решението си да говори само когато го питат. — Мислех, че става въпрос за излагане на действие на бойно отровно вещество.

— Ставаше. За съжаление, благодарение на неумелата намеса на Бон, вече става въпрос за принципи. — Един мускул подскочи в челюстта на Метцов. — Все някога това трябваше да се случи в Новите Служби. Меките Служби.

Типични приказки на ветераните от Старите Служби. Приказки на стари хора, които си пробутват празни приказки за това, колко корави са били всички в доброто старо време.

— Принципи ли, сър? Какви принципи? Това е само боклук — задави се Майлс.

— Това е масов отказ от подчинение на пряка заповед, младши лейтенант. Бунт, по което и да е определение на военното право. За щастие, случки като тези се решават лесно. Ако човек реагира бързо и действа докато са още малки и разпокъсани.

Движението по пътя се материализира във взвод новобранци, облечени в бялата си камуфлажна зимна екипировка, които маршируваха под командването на сержант от базата. Майлс позна сержанта. Един от приближените хора на Метцов. Стар ветеран, който служеше под командването на Метцов още от бунта на Комар, и който през всичките тези години се беше местил заедно със своя господар.

Новобранците, забеляза Майлс, бяха въоръжени със смъртоносни невроразрушители, които представляваха ръчни оръжия, предназначени изключително за поразяване на живи цели. През цялото време, което новобранците прекарваха в изучаване на подобни устройства, възможността някой от тях да държи в ръцете си заредено с пълен заряд смъртоносно оръжие беше рядка. Дори и за по-напредналите в обучението си, каквито бяха тези. Майлс можеше да види нервната им възбуда чак оттук.

Сержантът строи войниците в боен ред за кръстосан огън около скованите техници и излая някаква заповед. Те свалиха оръжията си и ги насочиха. Сребристите отвори на дулата проблясваха на светлината, която разпръскваше наоколо административната сграда. Конвулсивна тръпка премина през хората на Бон. Лицето на Бон беше мъртвешки бледо, а очите му искряха като черен кехлибар.

— Събличайте се! — през зъби нареди Метцов. Объркване, отказ да повярват на ушите си; само един-двама от техниците схванаха какво се иска от тях и започнаха да се разсъбличат. Останалите ги последваха със закъснение, оглеждайки се несигурно наоколо.

— Когато отново сте готови да се подчинявате на заповедите — Метцов продължи с висок строевашки глас, който стигаше до всеки, — можете да се облечете и да отидете да работите. Зависи от вас. — Той се оттегли назад, кимна на сержанта и застана свободно, в перфектен строеви стоеж. — Това ще ги поохлади — промърмори той тихо, но достатъчно, за да го долови и Майлс. Метцов изглеждаше като човек, който е напълно сигурен, че няма да остане навън повече от пет минути. Като човек, който вече си мисли за топлата квартира и едно горещо питие.

Майлс забеляза, че Олни и Патас също са сред техниците, заедно с повечето от гръцки говорещите кадри, които по-рано го бяха тормозили. Останалите ги беше виждал наоколо. С някои от тях беше говорил по време на частното си разследване около миналото на удавника. Други едва познаваше. Петнайсет голи мъже трепереха вече силно. Сухият сняг шумолеше около глезените им. Петнайсет объркани лица започваха да приличат на маски, застинали в ужас. Очите им току се местеха към невропарализаторите, насочени в тях. „Отстъпете!“ — тихо ги подканяше Майлс. — „Не си струва!“ Няколко чифта очи примигнаха към него, след което останаха непоколебимо стиснати.

Майлс тихо изруга анонимния умник експерт, който беше създал фетина като оръжие за сплашване. Не заради химическите му познания, а заради дълбокото му вникване в бараярската психика. Фетинът със сигурност никога не е бил използван. Можеше и никога да не бъде. Ако някоя клика се опиташе да го вкара в употреба, тя трябваше да се изправи преди всичко срещу себе си и да се разкъса в морални конвулсии.

Яски, който беше застанал зад хората си, изглеждаше напълно ужасен. Лицето на Бон беше черно като обсидиан и застинало така, сякаш всеки момент щеше да се разпадне. Той започна да сваля ръкавиците и шубата си.

„Не, не, не! — крещеше Майлс наум. — Ако се присъединиш към тях, те никога няма да отстъпят. Ще знаят, че правото е на тяхна страна.“ Груба грешка. Груба… Бон струпа останалата част от дрехите си накуп и пристъпи напред. Влезе в строя, обърна се и впи поглед в очите на Метцов.

— Така — просъска генералът и присви очи в нов пристъп на бяс. — Призна си вината. Замръзни тогава.

Как можаха нещата да се влошат до такава степен? И толкова бързо? Сега беше подходящия момент да се сети за някаква работа в метеорологичния кабинет и да се разкара оттук. По дяволите! Само ако тези треперещи копелета отстъпеха… Щеше да преживее нощта без черни точки в досието. Не беше длъжен да стои. Нямаше работа тук…

Погледът на Метцов се прехвърли върху Майлс.

— Воркосиган, можете или да вземете оръжие и да бъдете полезен, или се смятайте за освободен.

Можеше да си тръгне! Можеше ли? Майлс остана неподвижен и сержантът се приближи и пъхна един невропарализатор в ръцете му. Майлс го вдигна. Все още се бореше с неспособността си да изстиска някаква мисъл от главата си. Умът му внезапно се беше превърнал в каша. Все пак му беше останал толкова, че да провери дали предпазителят е вдигнат, преди да насочи оръжието към замръзващите мъже. Държеше го, без да се прицелва в някого.

„Това няма да е бунт! Това ще е клане!“

Един от въоръжените новобранци нервно се изкикоти. Какво ли им беше казано, че вършат? Какво вярваха, че вършат? Осемнайсет-деветнайсет годишни. Можеха ли изобщо да различат една углавна заповед? И ако можеха, знаеха ли как да реагират?

А Майлс можеше ли?

Ситуацията беше двусмислена, в това беше проблемът. Не пасваше напълно с разпоредбите. Майлс знаеше за углавните заповеди. Всеки випусник на академията знаеше за тях. В средата на всяка година баща му идваше лично и изнасяше еднодневен семинар на тази тема пред курсантите от горните курсове. С Имперски декрет той беше превърнал семинара в задължителен. Още като регент. Какво точно представлява углавната заповед и как да не й се подчиним. Семинарът се онагледяваше със запечатани на лента доказателства от различни, вече анализирани исторически случаи и с лоши примери, включително и гибелната Солстиска Сеч, която адмиралът беше командвал лично. По време на тази част на един или двама кадети неизменно им се налагаше да излязат, за да повърнат.

Останалите инструктори мразеха Деня на Воркосиган. След него в продължение на седмици преподаването им биваше подривано по изтънчен начин. Една от причините, поради която адмирал Воркосиган не провеждаше семинара си по-късно през годината, беше, че няколко седмици след него почти винаги трябваше да се връща, за да уговаря някой обезверен кадет да не се отказва точно накрая на своето обучение. Доколкото на Майлс му беше известно, тази лекция на живо се изнасяше само пред кадетите от академията, въпреки че баща му се канеше да я запечата на холографска лента и да я направи част от основното обучение навсякъде в Службите. Част от семинара беше откровение дори и за Майлс.

Но това… Ако техниците бяха цивилни лица, Метцов със сигурност щеше да греши. Ако това се беше случило по време на война, докато са под ударите на вражески сили, Метцов можеше да е в правото си. Нещо повече, за него щеше да е дълг. Случаят беше някъде по средата. Войниците не се подчиняваха, но мирно. Не се виждаше никакъв враг. Не съществуваше и безусловната ситуация на психологическа заплаха за живота на базата (с изключение на техния живот), въпреки че ако посоката на вятъра се променеше, това също можеше да претърпи промяна. „Не съм готов за това. Не още. Не толкова скоро.“ Кое беше вярното решение?

„Кариерата ми…“ В гърдите му се надигна клаустрофобична вълна на паника, като на човек, който си е заклещил главата в тръба и не може да я измъкне. Невропарализаторът трепереше съвсем леко в ръката му. Над параболичния рефлектор виждаше Бон, който стоеше ням, вече твърде премръзнал, дори за да спори. В групата на голите мъже започнаха да побеляват уши, пръсти и крака. Един от мъжете се сви в тръпнещо кълбо, но не направи никакво движение, за да оцелее. Дали непреклонността на Метцов вече не се беше посмекчила?

В момент на лудост през съзнанието на Майлс премина видението как сваля с палец предпазителя и застрелва Метцов. А после какво? Да изпозастреля и новобранците? Не би било във възможностите му да се справи с всички, преди те да го застрелят.

„Може би съм единственият войник под трийсет тук, който някога е убивал враг. В битка или не.“ Новобранците можеше да открият огън от невежество или от чисто любопитство. Не знаеха достатъчно, за да не го направят. „Това, което направим през следващия половин час, ще се повтаря отново и отново в главите ни, докато не престанем да дишаме.“

Можеше да опита да не прави нищо. Просто да следва заповедите. Докъде можеше да затъне, ако просто следваше заповедите? Всеки командир, с когото някога се е съгласявал… Не! Трябваше да следва заповедите, но по-добре. „Дали ако просто се подчиняваш сляпо, твоята корабна служба ще ти хареса, младши лейтенант Воркосиган? Ти и твоята глутница замръзнали духове. Поне никога няма да си сам…“

Все още с оръжието в ръка Майлс се промъкна назад, извън погледа на Метцов и новобранците. В очите му засмъдяха сълзи и замъглиха погледа му. От студа е, без съмнение.

Той седна на земята. Свали ръкавиците и ботите си. Остави шубата си да падне на земята и съблече ризата си. Постави панталона си и термалното бельо върху купа и внимателно положи невропарализатора върху тях. Пристъпи напред. Усещаше скобите на краката си като ледени висулки, които се забиват в прасците му.

„Мразя мирния протест. Наистина, наистина го мразя.“

— Какво по дяволите си мислиш, че правиш, младши лейтенант — изръмжа Метцов, когато Майлс изкуцука покрай него.

— Ще разтуря това тук, сър — с твърд глас отвърна Майлс. Дори и сега някои от треперещите техници се отдръпнаха от него като че ли деформациите му можеха да са заразни. Все пак Патас не се отдръпна. Нито пък Бон.

— Бон опита този блъф. Сега съжалява. Няма да стане и при теб, Воркосиган — гласът на Метцов също трепереше, обаче не от студа.

„Трябваше да кажете «младши лейтенант»“. Какво има в едно име? Майлс видя как този път новобранците се слисаха. През строя им сякаш премина вълна. Не, при Бон не се беше получило. Майлс сигурно беше единственият човек тук, при когото подобна индивидуална намеса можеше да даде резултат. Зависи колко далече беше отишъл Метцов до момента.

Сега Майлс заговори както заради Метцов, така и заради новобранците:

— Възможно е, макар и да е малко вероятно, военното контраразузнаване да не разследва смъртта на лейтенант Бон и хората му. Може да фалшифицирате архива, да заявите, че е някакъв инцидент. Аз обаче ви гарантирам, че Имперска сигурност ще разследва моята смърт.

На лицето на Метцов се изписа особена усмивка.

— Представи си, че не останат свидетели, които да се оплачат?

Сержантът на Метцов изглеждаше толкова непреклонен, колкото и господарят му. Майлс си помисли за Ан. Пияния Ан. Тихия Ан. Какво е видял Ан преди много време, когато на Комар е вилнеела лудостта? От кой вид оцеляващи свидетели е бил? Вероятно от виновните?

— С-с-с-съжалявам, сър, но аз виждам поне десет свидетели зад тези невропарализатори. — Сребристите параболи от този нов ъгъл изглеждаха огромни, като сервизни чинии. Смяната на гледната точка действаше невероятно проясняващо. Вече нямаше никакви двусмислия. — Или предлагате да екзекутирате наказателния си взвод, а след това да се застреляте? — продължи Майлс. — Имперска сигурност ще изцеди душата на всички наоколо. Не можете да ме накарате да млъкна. Жив или мъртъв ще свидетелствам. От моята уста, или от вашата, или пък от техните — ще свидетелствам.

По тялото на Майлс пробягаха тръпки. Удивително какъв беше ефектът от този просто нищожен повей на вятъра при тази температура. Той се опита да не допусне гласът му да затрепери, за да не би студът да бъде взет за страх.

— Бих казал, че това е малка утеха, ако… хм… си позволите да замръзнете, младши лейтенант. — Тежкият сарказъм на Метцов стържеше по нервите на Майлс. Човекът все още си въобразяваше, че печели.

Луд.

Майлс вече чувстваше особена топлина в голите си ходила. Миглите му бяха покрити с лед. Настигаше останалите — вече премръзнали до смърт — бързо, без съмнение в резултат на по-малкото си тегло. Тялото му се покриваше с пурпурно-синкави петна.

Покритата със сняг база беше толкова тиха. Почти можеше да долови шумоленето на отделните снежинки, които се носеха по заледения горен слой на снега. Почти можеше да чуе треперенето на костите на всеки един от мъжете около себе си и да различи плиткото уплашено дишане на новобранците. Времето се точеше, сякаш нямаше край.

Би могъл да заплаши Метцов. Да разчупи самодоволството му с тъмни намеци за Комар. „Истината ще излезе наяве…“ Би могъл да се позове на ранга и поста на баща си. Би могъл… По дяволите! Метцов трябваше да разбере, че е отишъл твърде надалеч, независимо колко беше обезумял. Неговият блъф с прегледа на дисциплината се беше провалил и сега Метцов се придържаше към него, защитавайки авторитета си безсърдечно, и както изглежда, до смърт. „Може да бъде опасен по особен начин, ако истински го заплашиш…“ През садизма му беше трудно да се види скрития отдолу страх. Но той трябваше да е там отдолу… Подтикването не беше успяло. Метцов беше буквално окаменял от упорство. А дали нямаше да успее да го подлъже…?

— Но само помислете, сър — Майлс започна със запъване, но думите му прозвучаха убедително. — Какви ще са вашите предимства, ако спрете дотук. Сега имате явни доказателства за метежнически, ъ-ъ… заговор. Можете да ни арестувате и да ни хвърлите в затвора. Това е по-добро отмъщение, тъй като не губите нищо. Аз губя кариерата си, ще бъда позорно уволнен и вероятно хвърлен в затвора — смятате ли, че не бих предпочел да умра? Военното контраразузнаване ще се погрижи за останалото вместо вас. Получавате всичко.

Беше налапал стръвта. Майлс го виждаше в червеникавия блясък, който избледня от присвитите му очи, в лекото привеждане на досега неумолимо изправената глава. Не биваше отново да подтиква Метцов към собственото му безумие. Трябваше да установи границата и да не я пристъпва. „Да чака…“

Метцов приближи. Тялото му се извисяваше в полумрака, увенчано от ореола на собствения му дъх.

Гласът му се сниши, така че да го чуе единствено Майлс.

— Мекушав отговор, типичен за Воркосиган. Баща ти прояви мекушавост с комарианската измет. За нея заплатихме с живот. Военен съд за малкото момченце на адмирала, това може да затрие и по-големи светци от содомит като теб, а?

Майлс преглътна замръзналата си слюнка. „Тези, които не познават своята история, мярна се в главата му, са обречени непрестанно да се месят в нея.“

Уви, по всичко изглеждаше, че така е и с онези, които я познаваха.

— Запечатайте проклетия разлив на фетин — прошепна дрезгаво той — и ще разберете.

— Всички сте арестувани — внезапно изрева Метцов и раменете му се прегърбиха, — обличайте се.

Останалите изглеждаха замаяни от облекчение. След един последен изпълнен с несигурност поглед към невроразрушителите те се спуснаха към дрехите си и започнаха да ги надяват с отчайващо несръчни премръзнали ръце. Но Майлс беше видял края още преди шейсет секунди в очите на Метцов. Това му напомни за една от дефинициите на баща му. „Оръжието е устройство, което служи за промяна на вражеското съзнание.“ Съзнанието беше първото и последното бойно поле. Това между двете беше просто врява.

Когато Майлс се появи гол на централната сцена и прикова вниманието върху себе си, лейтенант Яски се възползва от възможността да се измъкне тихо в административната сграда, от където проведе няколко отчаяни телефонни разговора. В резултат на това командващият новобранците, военният лекар и първият заместник на Метцов пристигнаха, решени да убедят, а може би и да успокоят или обуздаят Метцов. Но дотогава Майлс, Бон и техниците бяха вече облечени и маршируваха, препъвайки се, към затворническия бункер под зорките очи на невроразрушителите.

— Трябва ли д-да т-ти благодаря за това? — обърна се Бон към Майлс. Зъбите му тракаха. Краката и ръцете им се полюшваха като парализирани чуканчета. Той се облегна на Майлс, а Майлс увисна на него и двамата продължиха заедно, препъвайки се.

Като на умряло Майлс изграчи през вкочанените си устни:

— Получихме това, което искахме, а? Ще запечата фетина на място, преди вятърът да промени посоката си на сутринта. Никой няма да умре. На никой няма да му се пресекат яйцата. Спечелихме. Така мисля.

— Никога не съм си представял — изхриптя Бон, — че ще срещна някой по-луд от Метцов.

— Не съм направил нищо, което и ти да не си направил — възрази Майлс. — С изключение на това, че при мен се получи. Донякъде. Във всеки случай на сутринта всичко ще изглежда другояче.

— Да. По-зле — навъсено предрече Бон.

* * *

Майлс рязко се сепна от неудобната си дрямка на койката в килията си, когато вратата се отвори със съскане. Водеха Бон обратно.

— Колко е часът там навън, лейтенант? — Майлс потърка небръснатото си лице.

— Зазорява се. — Лицето на Бон изглеждаше така бледо, наболо и престъпно, както се чувстваше и Майлс. Той се отпусна на койката си и изсумтя от болка.

— Какво става?

— Навсякъде е пълно с хора на ВКР. Пуснали са един капитан от континента. Изглежда той е шефът. Току-що е пристигнал. Струва ми се, че Метцов го наговаря. Засега само снемат показания.

— Те ли ще се погрижат за фетина?

— Аха — Бон се изкикоти ехидно. — Изведоха ме само, за да го проверя и да се разпиша. Бункерът е заприличал на малка спретната фурна.

— Младши лейтенант Воркосиган, търсят ви — обади се пазачът, който беше довел Бон. — Елате с мен.

Майлс се изправи на крака. Костите му пропукаха.

— Ще се видим по-късно, лейтенант. — Той се отправи с накуцване към вратата на килията.

— Добре. Ако навън мернеш някой със закуска, защо не използваш политическото си влияние, за да го изпратиш насам, а?

Майлс се усмихна безрадостно.

— Ще опитам.

Той последва пазача по късия коридор на затвора. Затворът на база „Лазковски“ трудно можеше да бъде определен като особено сигурен. Той се различаваше от жилищните бункери единствено по това, че вратите се заключваха само от външната страна и нямаше прозорци. Обикновено времето бе по-добър страж от каквито и да е защитни прегради, да не говорим за петстотин километровия ров леденостудена вода, който заобикаляше острова.

Кабинетът на службата за сигурност на базата тази сутрин беше оживен. Двама непознати с мрачни физиономии чакаха до вратата: лейтенант и огромен сержант с отличителния знак на Имперска Сигурност на лъскавите си униформи. Имперска Сигурност, не военното контраразузнаване. Личната Сигурност на Майлс, тази, която беше охранявала неговото семейство през целия политически живот на баща му. Майлс ги погледна със задоволство.

Отговорникът на базата по сигурността изглеждаше притеснен. Конзолата на бюрото му беше включена и премигваше.

— Младши лейтенант Воркосиган, сър. Необходим ми е отпечатък от дланта ви върху това тук.

— Добре. Какво е това?

— Пътните заповеди, сър.

— Какво? О… — Майлс вдигна облечените си в найлонови ръкавици ръце. Поколеба се за секунда. — Коя?

— Предполагам, че дясната ще свърши работа, сър.

Майлс изпита известно затруднение, докато свали ръкавицата от дясната си ръка. Лявата му ръка не му се подчиняваше. Ръката му лъщеше от медицинския гел, който уж лекуваше премръзвания. Тя беше подута, на червени нетна и изглеждаше осакатена, но лекарството май действаше. Вече всичките му пръсти се свиваха. Трябваше да притисне дланта си към картата си за самоличност три пъти, преди компютърът да го разпознае.

— Сега вашата, сър — отговорникът кимна на лейтенанта от Имперска сигурност. Служителят на ИмпСи постави ръката си на картата и компютърът потвърди самоличността му. Той вдигна ръката си и се взря със съмнение в лъщящото лепнещо вещество, напразно се огледа наоколо за някаква кърпа и тайничко я избърса в панталона си точно зад кобура на стънера си. Отговорникът нервно мацна картата с ръкава на униформата си и докосна своя интерком.

— Радвам се да ви видя, момчета — обърна се Майлс към офицера от ИмпСи. — Де да бяхте тук и снощи.

— Аз съм само куриер, младши лейтенант. — Лейтенантът не се усмихна в отговор. — Нямам право да обсъждам вашия случай.

Генерал Метцов влетя през вратата откъм вътрешния кабинет със снопче пластмасови бланки в ръка и един капитан от ВКР до себе си. Капитанът предпазливо кимна на своя колега от ИмпСи.

— Добро утро, младши лейтенант Воркосиган. — Генералът беше почти засмян. Погледът му не се промени, когато попадна на Имперска сигурност. По дяволите, ИмпСи би трябвало да карат този полуубиец да трепери в бойните си ботуши. — Изглежда в този случай има някаква подробност, която дори и аз не съм разбрал. Когато един лорд Вор се замесва във военен метеж, автоматически следва обвинение в държавна измяна.

— Какво? — Майлс преглътна, за да усмири гласа си, който внезапно беше изтънял. — Лейтенант, не съм арестуван от Имперска сигурност, нали?

Лейтенантът извади чифт белезници и окова Майлс към големия сержант. „Овъролт“ гласеше името на емблемата му. Майлс мислено го прекръсти на „Овъркил“^[1]. Сержантът трябваше само да повдигне ръка и Майлс щеше да увисне на ръката му, провесен като котенце.

— Задържан сте, докато продължава разследването — официално заяви лейтенантът.

— Докога?

— За неопределено време.

Лейтенантът се отправи към вратата. Сержантът го последва. По необходимост Майлс също тръгна след тях.

— Къде? — отчаяно питаше той.

— В Щаба на Имперска сигурност.

„Ворбар Султана!“

— Трябва да си взема нещата…

— Квартирата ви вече беше освободена.

— Ще се връщам ли пак тук?

— Не знам, младши лейтенант.

Когато скатерът ги остави на совалковия док, късната зора прорязваше Лагера на вечния скреж със сиви и жълти шарки. Доорбиталната куриерска совалка на Имперска сигурност лежеше на заледения цимент като хищна птица, случайно озовала се в гълъбарник. Гладка, черна и смъртоносна, тя сякаш разкъсваше звуковата бариера просто като си стоеше там. Пилотът очакваше със запалени двигатели.

Майлс се затътри непохватно по рампата след сержант Овъркил. Студените белезници се впиваха в китките му. Ледените кристали танцуваха, носени от североизточния вятър. От особеното сухо пощипване в синусите си Майлс разбра, че тази сутрин температурата ще се стабилизира. Мили Боже! Беше крайно време да се маха от този остров.

Майлс за последен път дълбоко си пое дъх. Вратата на совалката с просъскване се затвори зад тях. Вътрешността й сякаш беше тапицирана с дебел пласт тишина, през който дори и воят на двигателите едва проникваше.

Поне беше топло.