Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Vor Game, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 79 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2001)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ИГРИТЕ НА ВОР. 1993. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.10 Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Минчо БЕНОВ [The Vor Game, Lois McMaster BUJOLD]. Страници: 414. Формат: 125×195 (21 см). Офс. изд. Тираж: 2 000 бр. (подв). Цена: 44.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Mandor)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

Осма глава

Виктор Рота — агент за посредничество и доставка. Звучеше като сводник. Майлс недоверчиво разглеждаше новото си лице, възпроизведено на видеоекрана в неговата каюта. С какво в края на краищата беше по-лошо едно обикновено, спартанско огледало? Откъде Илиян беше взел този кораб? Произведен на Бета, корабът изобилстваше с всякакви бетиански джунджурии, създаващи удобство и лукс. Майлс се забавляваше с гадната мисъл какво щеше да стане, ако програматорът на сложната звукова зъбочистачка сбъркаше в един момент.

Облеклото на „Рота“ бе неопределено от гледна точка на предполагаемия му произход. Майлс беше отхвърлил бетианския саронг[1] — на станция Пол-6 не беше достатъчно топло за него. Носеше увисналите си зелени панталони, пристегнати с връв от бетиански саронг и бетиански модел сандали. Зелената риза беше от евтина синтетична коприна, произведена на Ескобар, а останалото бе също толкова скъпо — еклектичният гардероб на човек от Бета колониите, който отскоро кръстосва галактиката. Той си мърмореше на глас, за да си възвърне позабравения бетиански акцент, докато се мотаеше из свръхмодерната каюта на „собственика“ на кораба.

Ден преди това те бяха спрели на док тук, на Пол-6, без инциденти. Цялото триседмично пътешествие от Бараяр беше преминало без инциденти. Унгари изглеждаше доволен от това. Капитанът от ИмпСи бе прекарал по-голямата част от пътуването в броене, заснемане и пресмятане на кораби, войски, държавни и военни служби за сигурност. Бяха намерили извинение за спирането си в четири от шестте станции за скок по маршрута от Пол до центъра Хийгън и Унгари пресмяташе, измерваше, сортираше, записваше в компютъра. Сега те бяха пристигнали в последния (или първи, в зависимост от посоката на пътуване) преден пост на Пол, тяхната мъничка собствена позиция в самия център Хийгън.

Някога Пол-6 просто маркирал точката за извършване на скок — не бил нищо повече от спирка за аварийно кацане и връзка за прехвърляне на комуникациите. Още не бил решен проблемът с получаването на съобщения през преходите, освен чрез физическото им пренасяне на борда на кораб, извършващ скокове през съответния преход. В най-развитите райони комуникационни кораби извършвали скокове на всеки час или дори по-често, за да излъчват по един откос от плътен сноп лъчи, които пътували със скоростта на светлината до следващата точка за скок в този район от териториалния космос, там съобщенията били улавяни, пренасяни през следващия преход от друг кораб и препредавани последователно. Това бил възможно най-бързият начин за осигуряване на информационен поток. В по-малко развитите райони човек просто е трябвало да чака — понякога със седмици или месеци — да мине кораб и да се надява, че няма да забравят да му пуснат пощата.

Сега Пол-6 не само отбелязваше местоположението на прехода, а открито го охраняваше. Унгари не скри въодушевлението си, когато разпозна и преброи корабите от военния флот на Пол, струпани около новата конструкция. Те бяха успели да се приближат към дока по спираловидна траектория, която им позволяваше да огледат от всички страни както станцията, така и движението около нея.

„Основната ти работа тук, бе казал Унгари на Майлс, ще бъде да намираш на всеки, който ни наблюдава, нещо по-интригуващо за наблюдение от мен. Обикаляй. Не вярвам да ти е нужно кой знае какво усилие, за да биеш на очи. Действай според новата си самоличност — с малко късмет би могъл дори да установиш и някой друг контакт, който да си заслужава по-нататъшно проучване. Съмнявам се обаче, че веднага ще попаднеш на нещо много ценно. Тези работи не стават така лесно.“

И така, Майлс отвори кутията с мострите върху леглото си, за да ги провери още веднъж. „Просто пътуващ търговец, ето какво съм.“ Дузина ръчни оръжия със свалени енергийни пълнители му отвърнаха със злокобен блясък. В поредица видеодискове бяха представени по-големите и по-интригуващи оръжейни системи. Други още по-интригуващи, дори можеше да се каже „запленяващи“, миниатюрни дискове кротуваха скрити в сакото на Майлс. „Смърт. Приемам и поръчки за доставка на едро.“ Майлс се срещна със своя телохранител при страничния шлюз. Защо, за Бога, Илиян беше натоварил сержант Овъркил с тази мисия? По същата причина, поради която го беше изпратил и на остров Кирил — защото, без съмнение, му имаха доверие. Но на Майлс му пречеше това, че трябваше да работи с този, който го беше арестувал навремето. Какво Овъролт беше разбрал за Майлс досега? За щастие големият мъжага беше от мълчаливите.

Овъролт беше облечен също така непринудено и еклектично, както и Майлс, макар и с ботуши вместо сандали. Изглеждаше точно като нечий телохранител, който се опитва да мине за турист. Точно от онзи тип хора, които Виктор Рота — само между другото търговец на оръжие — би било логично да наеме. „Функционален и декоративен. Разрязва, нарязва, накълцва…“ Всеки от тях биеше на очи сам по себе си. А двамата заедно… Е, Унгари беше прав. Нямаше защо да се тревожат, че ще останат незабелязани.

Майлс вървеше пръв през ръкава, който свързваше доковете със станцията. Ръкавът фуниеобразно премина в митническа зона, където кутията с мострите и самоличността на Майлс бяха щателно проверени, а Овъролт трябваше да представи разрешително за своя стънер. Оттам те имаха свободен достъп до всички съоръжения за прекачване, с изключение на някакви охранявани коридори, водещи към своего рода милитаризирани зони. Унгари бе дал ясно да се разбере, че те бяха негова работа, не на Майлс.

Майлс бе дошъл точно навреме за първата си среща и сега се разхождаше бавно, наслаждавайки се на усещането да бъде на космическа станция. Мястото не беше така успокояващо като Бета колония, но безспорно тук той се движеше в крак с основната тенденция в галактичната технокултура. Съвсем различно от бедния, полуизостанал Бараяр. От крехката изкуствена среда се носеше специфичен полъх на опасност — полъх, който би прераснал мигновено в клаустрофобично бедствие в случай на внезапна аварийна промяна в поддържаното налягане. Централната зала, опасана от магазини, жилищни помещения и заведения за хранене, беше най-често използваният ориентир при определяне на срещи.

В другия край на залата, точно срещу Майлс, бездействаше едно ексцентрично трио. Голям мъжага, облечен в свободни дрехи, чудесни за носене на скрито оръжие, оглеждаше мястото с безпокойство. Без съмнение, събрат по професия на сержант Овъркил. Всеки от двамата забеляза другия, размениха си смразяващи погледи, след което старателно се отбягваха. Охраняваният беше безличен човечец, който бледнееше, почти незабележим, край жената с него. Тя беше дребна, но удивително темпераментна. Платиненорусата й коса, подстригана ниско, и крехката й фигура я правеха чудновата като малка фея. Черният й костюм беше сякаш облян в електрически искри, струящи по кожата й като вода. Черните обувки с тънки токчета напразно я повдигаха с няколко сантиметра. Устните й, оцветени в кървавочервено, хармонираха с трептящия шарф, който се извиваше покрай алабастровите ключици, за да се спусне на дипли от раменете надолу и оформи като в рамка оголения й гръб. Тя изглеждаше… скъпо.

Очите й уловиха запленения взор на Майлс. Брадичката й се повдигна и тя на свой ред се взря студено в него.

— Виктор Рота? — гласът го накара да подскочи.

— А-а… господин Лига? — осмели се да отговори Майлс, като се извърна. Бледи заешки черти, издадена устна, черна коса — това бе човекът, който твърдеше, че желае да подобри въоръжението на охраната на своя астероиден рудодобив. Как и откъде Унгари го беше изнамерил? Майлс не беше сигурен, че иска да знае.

— Уредил съм самостоятелна стая, за да поговорим — усмихна се Лига и кимна към входа на близкия жилищен отсек. — Е — добави той, — сякаш всички правят бизнес тази сутрин. — Той посочи с глава триото на другия край — вече квартет, който се отдалечаваше. Двата края на шарфа се вееха като знаменца, след бързо пристъпващата блондинка.

— Коя беше тази жена? — попита Майлс.

— Не зная — отвърна Лига. — Но този, след когото вървят, е главната ви конкуренция тук. Агентът на Посредническа къща „Фел“, експерти на Джаксън по въоръженията.

Той имаше вид по-скоро на бизнесмен на средна възраст, поне откъм гърба.

— Пол допуска Джаксън да оперират тук? — запита Майлс. — Мислех, че напрежението е високо.

— Между Пол, Аслънд и Вервейн, да — каза Лига. — Но консорциумът Джаксън открито прокламира неутралитет. Извличат полза от всичко. Впрочем тук не е най-доброто място да говорим за политика. Да вървим, а?

Точно според очакванията на Майлс, Лига го въведе в иначе явно необитавана стая, сега специално наета за случая. Майлс започна заучената си тирада. Декламацията си за ръчните оръжия прекъсваше с брътвежи за наличен инвентар и дати за доставка.

— Смеех да се надявам — каза Лига, — че ще се намери нещо… малко по-авторитетно.

— Разполагам с още мостри на борда на моя кораб — обясни Майлс. — Не исках да затруднявам митницата на Пол с тях. Чрез видеото обаче можете да направите един цялостен преглед.

Майлс демонстративно извади справочниците за мощните оръжия.

— Този видеоматериал е само с образователна цел, разбира се, понеже законът не позволява оръжия от такъв ранг да се притежават от частно лице в териториалния космос на Пол.

— В космоса на Пол, да — съгласи се Лига. — Но законите на Пол не действат в центъра Хийгън. Все още. Всичко, което човек трябва да направи, за да осъществи каквато иска сделка абсолютно законно, е да се измъкне от Пол-6 и да излезе малко извън десетхилядикилометровия обсег за контрол върху трафика. Проблемът е как да се достави стоката обратно в териториалния космос на Пол.

— Трудните доставки са един от моите специалитети — увери го Майлс. — Срещу малко отгоре, разбира се.

— М-м… добре — Лига щракна едно копче, за да превърти видеокаталога. — Тези високоенергийни плазмени дъгомети, ами… какви са в сравнение с невроразрушителите от ранга на артилерийските системи?

Майлс сви рамене.

— Зависи изцяло от това дали искате да унищожите само хора, или хора и собственост едновременно. Мога да ви предложа много добра цена за невроразрушителите. — Той назова цифра в полиански кредити.

— Наскоро получих по-добра оферта за устройство със същата мощност — спомена Лига нехайно.

— Обзалагам се, че е така — Майлс се ухили. — Отрова — един кредит, противоотрова — сто кредита.

— Това пък какво трябва да означава? — попита Лига подозрително.

Майлс обърна ревера си и като прокара палец надолу по вътрешната страна измъкна миниатюрната видеотаблетка.

— Вижте това — той я постави във възпроизвеждащото устройство. Една фигурка оживя и направи пирует. От главата до върховете на пръстите на краката беше облечена в нещо блестящо, приличащо на плътно прилепнал по кожата тюл.

— Не е ли малко ефирно за дълго бельо? — скептично подхвърли Лига.

Засегнат, Майлс отвърна с бегла усмивка:

— В момента всяка въоръжена сила в тази галактика би искала да сложи ръка върху това, което виждате. Усъвършенствана персонална екранираща мрежа срещу невроразрушители. Най-новият технологичен коз на Бета колония.

Очите на Лига се разшириха.

— За пръв път чувам, че са се появили на пазара.

— На открития пазар, не. Това са, така да се каже, частни предварителни продажби.

Бета колония оповестяваше само второ– и третокласните от най-новите си достижения — да бъдеш постоянно с няколко стъпки пред всички останали, беше основна линия на поведение на този суров свят вече няколко поколения. След време Бета колония щеше да търгува с новото си изделие по цялата галактика. А междувременно…

Лига облиза сякаш вечно нацупената си долна устна.

— Ние широко използваме невроразрушители.

„За охрана? Как не.“

— Разполагам с ограничен запас от екраниращите мрежи. Който пръв свари, пръв…

— Цената?

Майлс назова цифра в бетиански долари.

— Нечувано! — Лига се люшна назад в стола.

Майлс сви рамене.

— Помислете. Вашата… организация може да се окаже в доста неизгодно положение, ако не повишите първи отбранителната си способност.

— Ще… трябва да проверя. Ммм… мога ли да взема този диск, за да го покажа на своя, ъ-ъ… ръководител?

Майлс сви устни.

— Не допускайте да ви хванат с това.

— Няма начин. — Втренчен смаяно в проблясващата фигура на войника, Лига прегледа демонстрационния запис още веднъж, преди да прибере диска в джоба си.

Готово. Стръвта беше закачена и кукичката хвърлена в мътното. Щеше да е много интересно да се види какво кълве: дребни рибки или огромни морски чудовища. Лига беше риба от подклас гатога, отсъди Майлс. Е, все отнякъде трябваше да започне.

Когато отново се върнаха в залата, Майлс с безпокойство измънка на Овъролт:

— Добре ли мина?

— Съвсем гладко, сър — успокои го той.

Е, може би. Сякаш нещата бяха наред, вървяха по план. Той почти усети как потъва в лепкавата индивидуалност на Виктор Рота.

За обяд Майлс заведе Овъролт в една закусвалня с открити места към залата, така че всеки, който не следеше Унгари, можеше да ги наблюдава. Той задъвка сандвич с протеин и позволи на изопнатите си нерви малко да се поотпуснат. Дотук сякаш всичко беше минало нормално. Съвсем не бе така превъзбуждащо както…

— Адмирал Нейсмит!

Майлс едва не се задави с един полусдъвкан залък, когато рязко извърна глава, за да открие източника на изненадания глас. Овъролт скочи под пълна тревога, но все пак се сдържа да не сграбчи без време скрития стънер.

Двама души се бяха спрели до масата. Не познаваше единия. Другия… По дяволите! Беше му познато това лице с квадратна челюст, кафява кожа — прекалено стегнат и здрав за възрастта си, за да мине за нещо друго освен за войник, независимо от полианските цивилни дрехи. Името, името…! Един от командосите на Тънг, командир на десантна совалка. За последен път Майлс го видя, когато заедно окомплектоваха снаряжението си в арсенала на „Триумф“, готвейки се за абордажно сражение. Клайв Кодак, това беше името му.

— Съжалявам, грешите — отрече Майлс по рефлекс. — Името ми е Виктор Рота.

Кодак замига.

— Какво? О, извинете. Тоест… Вие много приличате на един човек, когото познавах. — Той забеляза Овъролт, чийто очи трескаво очакваха само знак от Майлс. — Ъ-ъ… може ли да седнем при вас?

— Не! — отвърна Майлс остро, изпаднал в паника. „Не, чакай.“ Не биваше да отхвърля една евентуална връзка. Това беше усложнение, за което трябваше да е подготвен. Но да задейства Нейсмит, преди да е дошъл моментът, без нареждания от Унгари… — Във всеки случай, не и тук — набързо се поправи Майлс.

— Аз… Разбирам, сър. — С кратко кимване Кодак се оттегли незабавно, като повлече след себе си и своя спътник. Само веднъж успя да хвърли поглед назад през рамо. Майлс едва сдържа порива си да захапе една салфетка. Двамата мъже се отдалечаваха към центъра на залата. От техните припрени жестове личеше, че спорят.

— А това мина ли гладко? — печално попита Майлс.

Овъролт изглеждаше донякъде обезсърчен.

— Не много. — Той присви очи по посока на двамата мъже.

* * *

На Кодак му отне не повече от час, за да открие Майлс на кораба му. Унгари още го нямаше.

— Казва, че иска да говори с вас — рече Овъролт. Двамата с Майлс се вгледаха във видеомонитора, който даваше образ от прага на люка, където Кодак пристъпваше нетърпеливо от крак на крак. — Как мислите, какво всъщност иска?

— Вероятно да говори с мен — каза Майлс. — Проклет да съм, ако и аз не искам да говоря с него.

— Доколко добре го познавате? — попита Овъролт подозрително, вперил поглед в образа на Кодак.

— Не много — призна Майлс. — Изглеждаше способен подофицер. Познаваше снаряжението си, поддържаше хората си в постоянно движение, удържаше позициите си под обстрел.

В интерес на истината — като се връщаше назад в мислите си — контактите на Майлс с този човек винаги бяха кратки, все по работа… но някои от онези минути бяха критични в дивата несигурност на боя. Дали странният гъдел в стомаха на Майлс бе наистина достатъчна мярка за сигурност по отношение на един човек, когото не беше виждал почти четири години?

— Ще го сканираш, естествено. Но нека го пуснем и да видим какво иска.

— Както заповядате, сър — отвърна Овъролт равнодушно.

— Заповядвам.

Кодак не изглеждаше засегнат от това, че го сканират. Носеше само един регистриран стънер. Но си го биваше и в ръкопашен бой, припомни си Майлс — едно оръжие, което никой не можеше да конфискува. Овъролт го съпроводи до малката каюткомпания (пардон! — бетианците биха я нарекли „стая за отмора и възстановяване“).

— Господин Рота — Кодак кимна. — Ъ-ъ… надявах се, че ще можем да поговорим тук насаме. — Той колебливо погледна Овъролт. — Или вие замествате сержант Ботари?

— В никакъв случай. — Майлс даде знак на Овъролт да го последва в коридора и проговори едва когато вратите с лека въздишка се затвориха.

— Мисля, че притеснявате с присъствието си, сержант. Ще имате ли нещо против да чакате отвън? — Майлс не уточни кого точно Овъролт притеснява. — Можете да наглеждате монитора, разбира се.

— Безразсъдна идея — намръщи се Овъролт. — Ами ако ви нападне?

Майлс нервно барабанеше с пръсти по шева на панталона си.

— Не е изключено. Но предстои да се отправим към Аслънд, където според Унгари са заели позиции Дендарии. Той може да притежава полезна информация.

— Ако казва истината.

— Дори лъжите понякога говорят. — С този съмнителен аргумент Майлс се вмъкна в каюткомпанията, изоставяйки Овъролт.

Той кимна на своя посетител, който вече се беше настанил на една маса.

— Ефрейтор Кодак.

Лицето на Кодак светна.

— Вие наистина си спомняте?!

— О, да. Ами, а-а… още ли сте с Дендарии?

— Да, сър. Сега съм сержант Кодак.

— Много добре. Не съм изненадан.

— И, м-м… с наемниците Озерани.

— Така значи. Дали това е добре или не, тепърва ще се разбере.

— За какъв се представяте, сър?

— Виктор Рота, търговец на оръжие.

— Това е добро прикритие — отвърна трезво Кодак, като кимна.

Майлс се опита да зададе следващия си въпрос възможно най-непринудено и се зае да налива кафе.

— Та какво правите на Пол-6? Мислех, че флотилията е наета на Аслънд.

— На станцията на Аслънд тук в центъра — поправи го Кодак. — Само на два дни полет е напряко през системата. Поне това, което до момента е изградено. Държавни предприемачи… — той поклати глава.

— Изостанали от графика и в преразход?

— Познахте — той пое кафето, без да се колебае, задържа го в сухите си ръце и сръбна една глътка. — Не мога да остана дълго. — Доизпи чашата си на един дъх. Сложи я на масата. — Сър, мисля си, да не би да съм ви направил лоша услуга. Бях толкова изумен като ви видях там… Както и да е. Вие на път обратно към флотилията ли сте?

— Боя се, че не мога да разисквам плановете си.

„Дори и с теб.“

Кодак го прониза с черните си бадемови очи.

— Вие сте си все същият шмекер.

— Вие като изпитан боец, може би предпочитате фронталния сблъсък?

— Не, сър! — Кодак леко се усмихна.

— Хайде, разправяйте. Доколкото разбирам, вие сте — или, ти си един от разузнавателните агенти на флотилията, разпръснати из центъра. Организацията разпаднала ли се е в мое отсъствие?

Всъщност може би половината от настоящите обитатели на Пол-6 бяха шпиони от някакъв ранг, като се има предвид броят на потенциалните участници в тази игра. Да не говорим за двойните агенти — трябваше ли всеки от тях да се брои за двама?

— Защо ви нямаше толкова дълго, сър? — тонът на Кодак беше почти обвинителен.

— Не това беше намерението ми. — Майлс изчакваше. — Известно време бях пленник на… едно място, което по-добре да не описвам. Отървах се едва преди три месеца.

Е, това също беше начин да се опише остров Кирил.

— Вие, сър?! Можехме да ви освободим…

— Не, не можехте — Майлс бе рязък. — Ситуацията беше крайно деликатна. Проблемът бе решен по начин, който ме удовлетворяваше. Но после бях изправен пред… значително прочистване в мои оперативни зони, извън флотилията Дендарии. Съжалявам, но хората не са единственото, което ме занимава. Въпреки всичко, аз съм обезпокоен. Трябваше да науча нещо повече от комодор Джесек.

„Наистина трябваше.“

— Комодор Джесек вече не е командващ. Имаше финансова реорганизация и преструктуриране на командването преди около година, благодарение на капитаните-собственици и адмирал Озер. Начело с адмирал Озер.

— Къде е Джесек?

— Беше понижен във флотски инженер.

Смущаващо, но Майлс можа да си го представи.

— Това не е непременно лошо. Джесек никога не е бил така енергичен, като, да кажем, Тънг. Ами Тънг?

— Той пък беше понижен от началник-щаб до офицер от личния състав. Една нищожна длъжност.

— Това си е… прахосничество.

— Озер не се доверява на Тънг. А и Тънг не обича Озер. От една година Озер все се опитва да го изтласка, но той се държи, въпреки унижението от… хм. Не е лесно човек да се отърве от него. Озер не може да си позволи, засега, да отстрани всеки десети. А и твърде много хора на ключови позиции са предани на Тънг.

Майлс повдигна вежди.

— Включително и ти?

Кодак отвърна сдържано.

— Свърших някои работи за него. Давах си сметка, че е по-висш офицер.

— Аз също.

Кодак кимна кратко.

— Сър, работата е там, че… човекът, който беше с мен в закусвалнята, ми е старши тук. И е от хората на Озер. Не мога да измисля никакъв друг начин да го накарам да не докладва за случайната ни среща, освен да го убия.

— Нямам желание да предизвиквам гражданска война в собствената си командна структура — каза Майлс кротко. „Засега.“ — Мисля, че по-важното е да не заподозре, че си говорил с мен насаме. Остави го да докладва. И преди съм постигал споразумения с адмирал Озер, които са били от полза и за двама ни.

— Не съм сигурен, че Озер мисли така, сър. Според мен той смята, че е бил прецакан.

Майлс се прокашля и се опита смехът му да прозвучи искрено.

— Ето какво. Аз удвоих флотилията по време на войната Тау Верде. Даже като трети офицер, той се оказа начело на повече, отколкото беше имал преди това — един скромен резен от големия пай.

— Но страната, с която от самото начало ни бяхте свързали, загуби.

— Не е така. И двете страни спечелиха от примирието, което наложихме. Резултатът — победа срещу победа, като изключим малко позагубен престиж. Какво, Озер не може ли да почувства, че е победил, ако някой друг не е загубил?

Кодак изглеждаше строг.

— Може би случаят е точно такъв, сър. Чувал съм го да казва, че всичко е било блъф. Според него никога не сте били адмирал, нито какъвто и да било офицер. Ако Тънг не играел двойна игра, той щял да ви прати по дяволите с ритници по задника. — Кодак се взираше в Майлс. — Какъв бяхте наистина?

Майлс отвърна с блага усмивка.

— Аз бях победителят. Спомняте ли си?

Кодак изсумтя полуразвеселен.

— Ъхъ.

— Не се оставяйте ревизионистичната история на Озер да замъгли съзнанието ви. Та вие бяхте там.

Кодак унило поклати глава.

— Вие всъщност не сте имали нужда от моето предупреждение, нали? — Той се размърда и се изправи.

— Не приемайте нищо безусловно. И, ъ-ъ… грижи се за себе си. Което значи пази си задника. Ще се сетя за теб, след време.

— Сър — Кодак кимна. Овъролт, който чакаше в коридора, заел стойката на имперски гвардеец, го съпроводи строго до люка.

Майлс седеше в каюткомпанията, гризеше ръба на чашата за кафе и размишляваше върху някои удивителни аналогии между преструктурирането на командването в една флотилия от независими наемници и междуособните войни на бараярската класа Вор. Можеше ли да се мисли за наемниците като за един макет, опростена или лабораторна версия на реалното? „Озер трябва да се е навъртал наоколо по време на Вордарианското претендентство и да е видял как действат големите момчета.“ Все пак, най-добре щеше да е Майлс да не подценява потенциалните опасности на ситуацията. Неговата смърт в един миниатюрен конфликт щеше да е точно толкова безусловна, колкото и в голям.

По дяволите! Каква смърт? Какво общо имаше той с Дендарии или с Озерани в края на краищата? Озер е бил прав, наистина беше блъф и единственото чудно нещо бе, колко ли му е трябвало да си отвори очите за този факт. Майлс не виждаше никаква належаща нужда да се забърква отново с Дендарии. Всъщност той можеше чудесно да се измъкне от едно опасно политическо затруднение. Нека Озер ги задържи, те и без това са били първо негови.

„Имам трима верноподаници в тази флотилия. Моята собствена държава.“

Колко лесно бе успял да се вмъкне отново в ролята на Нейсмит…

Във всеки случай решението да се задейства Нейсмит щеше да бъде не на Майлс, а на капитан Унгари.

Унгари пръв изтъкна това по-късно, когато се върна и бе подробно осведомен от Овъролт. Той поначало се владееше и яростта му трудно се долавяше — гласът му се изостри, от напрежението бръчките покрай очите и устата му станаха по-дълбоки.

— Вие сте престъпили прикритието си. Никога не нарушавай прикритието си — първо правило за оцеляване в този занаят.

— Сър, разрешете най-почтително да отбележа, че не аз изплюх камъчето — отвърна уверено Майлс, — а Кодак. Той изглежда го осъзна. Не е глупак. Направи каквото можа, за да се извини. — Вероятно Кодак бе в действителност по-проницателен, отколкото на пръв поглед, защото в момента той поддържаше връзки и с двете страни на предполагаемия разкол в командването на Дендарии, независимо коя от тях вземаше връх. Пресметливост или шанс? Кодак беше или умен, или късметлия, но и в двата случая можеше да бъде нужен на Майлс… Каква страна, а? Унгари няма да ме допусне да припаря до Дендарии след тази история.

Унгари се мръщеше срещу видеоекрана, където се възпроизвеждаше записът на разговора между Майлс и наемника.

— Все повече ми се струва, че може би е прекалено опасно да се задейства легендата Нейсмит. Ако малкият дворцов преврат на твоя Озер е поне донякъде такъв, какъвто го представя този приятел, то тогава фантазиите на Илиян — ти просто ей-така да наредиш на Дендарии да се махат — направо отиват на вятъра. Знаех си, че изглежда прекалено лесно — Унгари крачеше из каюткомпанията, като удряше десния си юмрук в лявата длан. — Е, все още можеш да извлечеш някаква полза от Виктор Рота. Колкото и да ми се ще да те затворя.

Странно, колко от началниците му са казвали същото.

— … Лига иска отново да се срещне с Рота тази вечер. Може би за да си поръча нещо от нашата фиктивна номенклатура. Тръгни по веригата. Искам чрез него да стигнеш до следващото ниво в организацията му. Неговия шеф или шефа на неговия шеф.

— За кого работи Лига, как мислите?

Унгари спря да крачи и разпери ръце.

— За Сетаганда? Или за когото и да е от половин дузина други? Присъствието на ИмпСи тук е слабо. Но ако се окаже, че тези от престъпната организация на Лига са сетагандски марионетки, то може би си струва да се внедри щатен агент в техните редици. Тъй че, проучи! Намекни за още хитринки в торбата си. Взимай подкупи. Смеси се с тях. И задвижи нещата. Моята е почти свършена тук и Илиян специално иска да узнае кога станцията на Аслънд ще действа с пълния си капацитет като отбранителна база.

* * *

Майлс позвъни на вратата на стаята, където беше срещата му с Лига. Брадичката му конвулсивно се повдигна. Той прочисти гърлото си и изправи рамене. Овъролт се озърна в празния коридор.

Вратата се отвори със съскане. Майлс замига от изумление.

— А, господин Рота — слабият хладен глас беше на малката блондинка, която бе видял сутринта. Този път беше облечена в костюм от червена коприна, плътно прилепнал по тялото, с дълбоко изрязано деколте, искрящо червен рюш, който се издигаше зад врата, за да подчертае изваяната й глава, и червени велурени ботуши с висок ток. Тя го удостои с една високоволтова усмивка.

— Извинете — каза Майлс автоматично. — Трябва да съм сбъркал вратата.

— Съвсем не. — Тънката й ръка направи широк приветстващ жест. — Идвате точно навреме.

— Имах уговорена среща тук с един господин на име Лига.

— Да, аз поех уговорката вместо него. Заповядайте, влезте. Казвам се Ливия Ню.

Е, сигурно не носи у себе си скрито оръжие. Майлс пристъпи навътре и не се изненада при вида на телохранителя й, който бездействаше в ъгъла. Мъжът кимна на Овъролт, който му отвърна. Бяха настръхнали като два котарака. А къде беше третият? Очевидно не тук.

Ливия Ню се оттегли към едно канапе, напълнено с течност, и се настани върху него.

— Вие сте, м-м… ръководител на господин Лига? — попита Майлс. Не, Лига бе отрекъл, че я познава…

Тя се поколеба само за миг.

— В известен смисъл, да. — Един от тях лъжеше. Но не беше сигурно. Ако тя действително стоеше високо в организацията, Лига нямаше да я разкрие пред Рота. Проклятие! — Приемете, че съм агент за посредничество.

Господи! Пол-6 наистина беше затънал до уши в шпиони.

— На кого?

— Е-е… — усмихна се тя, — това е хубавата страна на работата с дребни доставчици, че никога не задават въпроси. Едно от малкото хубави неща.

— „Без въпроси“ е девизът на къщата „Фел“, струва ми се. Преимуществото им е в стабилната и сигурна база. Научил съм се много да внимавам да не продавам оръжие на хора, които може да стрелят после срещу мен.

Сините й очи се разшириха.

— Кой би искал да стреля срещу вас?

— Зле направлявани люде — подхвърли Майлс. Ама че работа. Разговорът му се изплъзваше. Размениха си тревожни погледи с Овъролт.

— Трябва да си побъбрим — тя подкупващо потупа възглавницата до себе си. — Заповядайте, седнете, Виктор. Ей — кимна тя на телохранителя си, — защо не почакаш навън.

Майлс приседна на крайчеца на канапето, опитвайки се да отгатне възрастта й. Кожата на лицето й беше гладка и бяла. Само клепачите й бяха отпуснати и леко набръчкани. Майлс си спомни нарежданията на Унгари: „Вземай подкупи. Смеси се с тях…“

— Може би ти също трябва да изчакаш отвън — каза той на Овъролт.

Овъролт изглеждаше раздвоен, но определено предпочиташе да държи под око едрия, въоръжен мъж. Той кимна привидно послушно, а всъщност с одобрение, и последва нейния човек.

Майлс се усмихна по начин, който се надяваше да е бил приятелски. Тя изглеждаше направо изкусителна. Майлс внимателно се отпусна на възглавниците с вид на съблазнен. Същинска ненадейна среща от приказките за шпиони — от тези, дето, според Унгари, не се случват никога. Може би те просто никога не се случваха на Унгари, а? „Божичко, какви остри зъбки имате, мис!“

Ръката й посегна към деколтето — жест, който не можеше да не прикове погледа — и измъкна един миниатюрен, познат видеодиск. Тя се наведе да го пъхне във възпроизвеждащото устройство на ниската масичка пред тях, а на Майлс му беше нужно известно време, за да прехвърли вниманието си към него.

Блестящата фигурка на войника отново изпълни стилизираните си движения. Аха! Значи тя наистина беше шефа на Лига. Много добре. Вече стигаше донякъде.

— Това е наистина забележително, Виктор. Как се сдобихте с него?

— Щастлива случайност.

— Какво количество можете да доставите?

— Строго ограничено. Да кажем петдесет. Аз не съм производител. Лига сигурно е споменал цената?

— Сметнах я за висока.

— Ако можете да намерите друг доставчик, който да предлага за по-малко, ще се радвам да изляза насреща с десет процента под неговата цена. — Майлс успя да се поклони, както беше седнал.

Тя издаде слаб, гърлен звук: ставаше й забавно.

— Предложеното количество е твърде малко.

— Има няколко начина да спечелите от тази стока, дори количеството й да е малко, стига да се включите в търговията достатъчно рано. Например, като продавате работни образци на правителства, които проявят интерес. Имам предвид да участвам с дял в печалбата, преди пазарът да се е наситил и цената да падне. Вие бихте могли да сторите същото.

— А защо не вие? Тоест, продавайте ги директно на правителства.

— Какво ви кара да мислите, че вече не съм го направил? — усмихна се Майлс. — Впрочем… обърнете внимание на моите маршрути за излизане от тази зона. Дойдох през Бараяр и Пол. Трябва да напусна през Сбора Джаксън или през сетагандската империя. За съжаление и по двата маршрута се излагам на голям риск да бъда освободен от специалната си стока, без каквато и да било компенсация.

„А между другото, откъде ли на Бараяр бяха получили работния образец на екраниращия костюм? Имаше ли истински Виктор Рота и къде беше той сега? Откъде имаше Илиян техния кораб?“

— Значи вие ги превозвате със себе си?

— Не съм казал това.

— Хм — подсмихна се тя. — Можете ли да доставите един тази нощ?

— Какъв размер?

— Малък — пръст с дълъг маникюр начерта линия надолу по тялото й, от гърдите до бедрото, за да покаже точно колко малък.

Майлс мрачно въздъхна.

— За съжаление размерите им са съобразени с ръст на войник — от среден до голям. Прекрояването е сериозно техническо предизвикателство — нещо, върху което всъщност самият аз все още работя.

— Добре обмислено от страна на производителя.

— Напълно съм съгласен, гражданко Ню.

Тя се вгледа в него по-внимателно. Дори усмивката й стана малко по-искрена. Дали?

— Във всеки случай, предпочитам да ги продавам на партиди на едро. Ако вашата организация финансово не е в състояние…

— Все още бихме могли да се споразумеем.

— Бързо, надявам се. Скоро ще отпътувам.

Тя промърмори отнесено „вероятно не…“, после вдигна очи и за миг сви вежди.

— Коя е следващата ви спирка?

И без друго Унгари трябваше да регистрира официален план на полета…

— Аслънд.

— Хм… да, трябва да постигнем някакво споразумение. Безусловно.

Дали малките сини пламъчета бяха това, на което казваха „свалящи очи“? Ефектът беше приспивен, почти хипнотичен. „Най-после срещам жена, която е незабележимо по-висока от мен, а аз дори не знам на чия страна е.“ Той единствен нямаше право да отъждествява ръста със слабост.

— Мога ли да се срещна с вашия шеф?

— Кой? — тя свъси вежди.

— Мъжът, с когото ви видях тази сутрин.

— … аха. Значи вече сте го виждали.

— Уредете ми среща. Нека да вършим сериозна работа. Бетиански долари, не забравяйте.

— Удоволствието преди работата, естествено — усещаше дъха й в ухото си, лека ароматна омая.

Дали се опитваше да го размекне? С каква цел? Унгари беше казал: „не нарушавай прикритието си.“ Сигурно щеше да е в стила на Виктор Рота да вземе всичко, до което би могъл да се домогне. Плюс десет процента отгоре.

— Не е нужно да правите това — едва успя да отрони той през свитото си гърло. Сърцето му биеше неудържимо.

— Не всичко правя заради работата! — измърка тя.

Защо ли наистина ще си прави труда да прелъстява един нищо и никакъв недорасъл контрабандист на оръжие? Какво, освен удоволствие, намираше в това? „Може би тя ме харесва.“ Майлс потрепери при мисълта да предложи на Унгари това обяснение. Нейната ръка обви врата му. Неговата длан, сломена, се вдигна да помилва мекото кадифе на косата й. Прекрасно изживяване от докосването, точно както го бе рисувал във въображението си.

Ръката й се стегна. По чист нервен рефлекс Майлс скочи.

Стоеше там и се чувстваше като идиот. Било е само ласка, не намек за насилие. Ъгълът бе съвсем неподходящ за покушение.

Тя се хвърли назад върху канапето, тънката й ръка се бе изтегнала отгоре на възглавниците.

— Виктор! — Гласът й бе закачлив, веждата й се повдигна. — Нямаше да те ухапя.

Лицето му гореше.

— Тряб… ва да тръг… вам. — Той се окашля, за да върне гласа си в долния му регистър. Ръката му се спусна да извади видеодиска. Ръката й подскочи в същата посока, после се отпусна безжизнена, с престорено безразличие. Майлс блъсна бутона за вратата.

Овъролт се появи на мига в пролуката на плъзгащата се врата. Стомахът на Майлс се отпусна. Ако телохранителят му беше изчезнал, той щеше да разбере, че всичко е било нагласено. Твърде късно, разбира се.

— Може би по-късно — смутолеви Майлс. — След като получите доставката. Бихме могли да се срещнем.

Доставка на несъществуваща стока? Какви ги приказваше?

Тя поклати глава невярващо. Смехът й го последва по коридора. Крехък и режещ.

* * *

Майлс се надигна разсънен, щом лампите в каютата му щракнаха. Унгари, напълно облечен, стоеше на прага. Зад него надничаше техният пилот, само по бельо и с изражение на човек, зашеметен от съня, разтреперан и плах.

— Ще се обличаш после — изръмжа Унгари на пилота. — Само ни измъкни от дока и ни изведи оттатък десетхилядикилометровата граница. Ще съм готов след няколко минути да помогна да определим курса. — И добави като на себе си. — Веднага щом бъда наясно, къде по дяволите отиваме. Размърдай се!

Пилотът изчезна. Унгари пристъпи до леглото на Майлс.

— Воркосиган, какво за Бога се случи в онази стая?

Майлс стисна очи срещу ярката светлина на лампите и гневния поглед на Унгари, и потисна порива си да се скрие от тях под завивките.

— А? — Устата му беше пресъхнала от съня.

— Току-що получих предупреждение в аванс — аванс от броени минути — за пусната от държавна сигурност на Пол-6 — заповед за задържане на Виктор Рота.

— Но аз изобщо не съм докосвал дамата! — запротестира Майлс замаян.

— Лига е намерен убит в същата стая.

— Какво?!

— В лабораторията току-що са приключили с определянето на точния час на убийството. Приблизително когато сте се срещнали. Тоест, трябвало е да се срещнете. Заповедта за задържане ще бъде предадена след минути по информационната мрежа и ще останем блокирани тук.

— Но аз не съм. Аз дори въобще не съм виждал Лига. Само неговия шеф, Ливия Ню. Искам да кажа… ако бях направил нещо такова, щях да ви докладвам незабавно, сър!

— Благодаря ти — каза сухо Унгари. — Доволен съм да чуя това. — Гласът му стана дрезгав. — Явно ти си обект на инсценировка.

— Кой…

Може да е имало друг, по-зловещ начин Ливия Ню да освободи Лига от онзи свръхсекретен видеодиск. Но ако тя не беше по-висшестояща от него, или дори изобщо не беше член на неговата полианска престъпна организация, то коя беше тя тогава?

— Нужно ни е да узнаем повече, сър! Това може да е началото на нещо.

— Това може да е краят на нашата мисия. По дяволите! И сега не можем да се изтеглим обратно през Пол за Бараяр. Отрязани сме. Тогава накъде? — Унгари крачеше, размишлявайки на глас: — Аз искам да отида в Аслънд. Техният договор за екстрадиране с Пол понастоящем е разтурен, но… после, усложненията с твоя наемник… Сега, когато вече са направили връзка между Рота и Нейсмит… Благодарение на твоето лекомислие!

— Съдейки по това, което каза Кодак, не мисля, че ако адмирал Нейсмит се завърне, непременно ще го посрещнат с отворени обятия — съгласи се неохотно Майлс.

— Станцията на консорциума на Сбора Джаксън няма договор за екстрадиране с никого. Това прикритие стана напълно негодно — Рота и Нейсмит. И двамата безполезни. Трябва да бъде консорциумът. Там ще се отърва от този кораб, ще се покрия, и рязко ще свърна към Аслънд сам.

— Ами аз, сър?

— Ти и Овъролт ще трябва да се отделите и да поемете дългия път към дома.

„У дома. У дома в немилост.“

— Сър… бягството не ми се струва добро решение. Да предположим, че не отстъпим и очистим Рота от обвиненията? Повече няма да бъдем отрязани, а и Рота все още ще бъде жизнеспособно прикритие. Възможно е да ни тласкат тъкмо към това, да офейкаме.

— Не виждам как някой може да е предвидил моя източник на информация в полианската държавна сигурност. Смятам, че намерението им е да ни блокират тук, на док — Унгари стовари юмрука си в дланта, този път в израз на окончателно решение. — Значи консорциумът — той се обърна и излезе. Ботушите му отекнаха в коридора. По промяната във вибрациите и въздушното налягане, както и по едно приглушено потракване, Майлс разбра, че корабът им вече се отделяше от Пол-6.

Майлс се обърна гласно към празната каюта.

— Ами ако имат план и за двата случая? Аз не бих пропуснал — той поклати глава, изпълнен със съмнения, после стана да се облече.

Бележки

[1] саронг — Дълга ивица памучен или копринен плат, носена от мъже и жени, увита около тялото като пола. Национално облекло в Малайзия и Индонезия. (Б.пр.)