Гордън Томас
Тайната история на Мосад (20)

17.
Провалите

С пукването на зората на 16 януари 1998 година, четвъртък, един правителствен автомобил потегли от бялата къща в богаташко предградие в близост до загражденията по границата между Израел и Йордания, по които течеше ток. Назрял бе поредният повратен момент в историята на Израел. В къщата се помещаваха шпионите на Гедеон — великия израелски воин, които подготвяха и организираха разузнавателни мисии. Със събраната от тях секретна информация Израел би могъл да победи доста по-могъщи от него противници. Сега Дани Ятом се готвеше да приключи операция, която можеше да спаси кариерата му.

Всичко беше започнало с провала в Аман през юли 1997 година, когато един екип кидони не успя да убие лидера на Хамас Халед Мешал. Последвалите седем месеца бяха за Ятом, както се беше изразил той пред свои приятели, „все едно стоиш на ешафода и чакаш на врата ти да се стовари секирата на палача“.

В ролята на палача беше министър-председателят Бениамин Нетаняху. От някогашното им близко приятелство не бе останало нищо и не минаваше и ден, без хората от кабинета на министър-председателя да не прошепнат на шефа на Мосад: „Само въпрос на време е да бъдеш уволнен.“ Друг на негово място би подал оставка. Но не и Ятом. Горд и деспотичен, той бе готов да отстоява позициите си. Беше провел толкова много успешни операции, за които външният свят никога нямаше да разбере. „Искат ми публично сметка само за провалите“ — беше казал с горчивина в гласа на своите приятели.

Те, както и семейството му, бяха свидетели на напрежението, на което беше подложен — безсънните нощи, внезапните, напълно неочаквани изблици на гняв, бързото им отшумяване, неспокойното крачене напред-назад, дългите паузи — всичко това бяха външни признаци за състоянието на човек, който живееше под огромно напрежение.

Заемаше поста от две години, но се сблъска с проблеми, пред които никой друг директор на Мосад не се беше изправял. В резултат на това хората му бяха изключително обезкуражени и той вече не можеше да разчита на тяхната лоялност. Медиите постоянно го дебнеха, усещайки, че е като ранено животно, но засега се въздържаха в очакване на момента, когато единственият човек, на когото Ятом имаше доверие, щеше да стовари върху него секирата. Досега Бениамин Нетаняху спазваше дистанция и ледено мълчание.

Но през тази студена февруарска утрин Ятом разбра, че времето му изтича. Точно затова операцията, която беше подготвял внимателно през последните няколко седмици, трябваше да успее. Тя щеше да покаже на министър-председателя, че неговият главен шпионин не е загубил способностите си. Въпреки всичко, което преживяваше, той грижливо прикриваше чувствата си — по лицето му нямаше и следа от онова, което го измъчваше. Ятом се беше отпуснал на задната седалка в една от служебните коли „Пежо“ и излъчваше заплаха, облечен в черно кожено яке бомбър, риза с разкопчана яка и сиви панталони. Обикновено се обличаше така за работа — дрехите никога не бяха представлявали интерес за него.

Оредяващата коса, очилата с метални рамки и тънките устни само подчертаваха прякора му — Прусака. Той знаеше, че авторитетът му до голяма степен се дължи на страха, който всява в околните. На седалката до него бяха сутрешните вестници — за пръв път от доста време насам в тях нямаше никакви спекулации за бъдещето му.

Пежото бързо си проправяше път през хълмовете към Тел Авив, а слънцето се отразяваше в огледалната повърхност на автомобила — всяка сутрин и всяка вечер шофьорът го лъскаше до блясък. Пежото беше с бронирани стъкла, металните части на колата също бяха със защитно покритие, а подът беше обезопасен срещу мини. Само автомобилът за официални случаи на министър-председателят беше защитен по подобен начин.

Бениамин Нетаняху назначи Ятом на поста генерален директор на Мосад само минути след като Шабтай Шавит напусна. През първите няколко седмици Ятом прекарваше поне една вечер в седмицата с министър-председателя. Пиеха студена бира с маслини и се опитваха да оправят света, като си припомняха времената, когато Ятом ръководеше Биби в един отряд за командоси на ИДФ. След това Нетаняху стана постоянен представител на Израел в Съединените щати, а след Войната в Залива експерт по международния тероризъм, като веднъж дори прави репортаж с противогаз на лицето, в случай че наблизо падне ракета „Скъд“. Ятом казваше, че е доволен от ролята си на аутсайдер, назначен на най-важния пост в разузнаването на страната — типичен военен от кариерата, заемал длъжността военен аташе при министър-председателя Ицхак Рабин.

Ятом и Нетаняху изглеждаха неразделни, докато две конфузни ситуации не изкопаха помежду им пропаст, която не можеше да бъде заличена лесно. Едната от тях бяха провалите в Аман. Заповедта за започването на операцията беше дадена от Нетаняху. Когато нападението се провали и Мосад попадна в светлините на обективите на всички големи световни медии, министър-председателят обвини Ятом за поражението. Той прие критиките, без дори да трепне. Пред приятелите си сподели, че Нетаняху „има кураж, когато става дума за нечии други убеждения“.

Втората ситуация се оказа още по-конфузна. През октомври 1997 година беше разкрито, че един старши офицер от Мосад на име Йехуд Гил е измислял през последните двадесет години секретните доклади на несъществуващ „агент“ в Дамаск. Гил теглил значителни суми от Мосад, за да плаща на въпросния човек, след което прибирал парите за себе си. Измамата излезе наяве едва когато един от анализаторите на Мосад се усъмни в последните доклади на „агента“, че Сирия възнамерява да нападне Израел. Ятом разпита Гил и той направи пълни самопризнания.

Нетаняху се нахвърли ожесточено върху Ятом. По време на бурно протеклата среща в кабинета на министър-председателя Ятом бе подложен на безкомпромисен разпит как ръководи Мосад. Нетаняху пренебрегна факта, че Гил е мамел със същия успех и предишните четирима генерални директори на Мосад, и се развика, че Ятом е трябвало да разбере измамата. Това бил поредният провал. Служителите в кабинета на министър-председателя не си спомняха подобни укори да са били отправяни към другиго. В медиите изтече информация и това само подсилило неудобното за Ятом положение.

Съвсем по друг начин се чувстваше, когато пое поста и името му се появи във всички медии. Репортерите пишеха, че службата е попаднала в „добри ръце“, и правеха предположения, че той ще запише името си сред великите шпиони от миналото като Амит, Хофи и Адмон и че за пореден път ще разпали огъня, който Шабтай Шавит целенасочено беше загасил.

И доказателствата не закъсняха. Въпреки споразумението от Осло, по силата на което ООП получи земя, за да създаде държава — ивицата Газа и Западния бряг, Ятом увеличи броя на агентите араби, който следяха Ясер Арафат. Той нареди на програмистите на Мосад да създадат нови софтуерни продукти за проникване в компютрите на ООП и да разработят електронни „вируси“, които да разрушат при нужда тяхната комуникационна система. Нареди на учените от научноизследователското направление да се съсредоточат върху изобретяването на оръжия за „водене на информационна война“, чрез които да вкарат материали за черна пропаганда в радиопредавателните системи на врага. Искаше Мосад да стане част от прекрасния нов свят, където оръжията на бъдещето щяха да са в клавиатурите, чрез които да се попречи на врага да мобилизира военните си сили.

Ятом отново се насочи към някогашното поле за действие на Мосад — Африка. През май 1997 година службата проведе важна разузнавателна акция, с която подпомогна въстаническите сили да свалят президента на Заир Мобуту, който до този момент имаше влияние над цяла Централна Африка. Мосад заздрави и връзките си със специалната служба на Нелсън Мандела и й помогна да хване някои бели екстремисти, с мнозина от които преди това бе работила. Ятом увеличи бюджета и силата на специалния отряд на Мосад Ал, отговорен за кражбата на най-новите американски научни изследвания.

На петдесет и една годишна възраст Дани Ятом беше неуморен и безпощаден и притежаваше шутспа — явната дързост и безочливост на уличен гангстер. Това пролича и по реакцията му, когато през януари 1997 година ФБР разкри Мега, дълбоко внедрения агент на Мосад в администрацията на Клинтън. Той каза пред Комисията на ръководителите на специални служби, чиято роля беше и да осигури възможността за оттегляне в случай на провал, че единствено трябва да се гарантира мощното еврейско лоби в Съединените щати да парира исканията на арабските организации ФБР да издирва упорито Мега, така както се справяше с шпиони от други държави. Евреите, които гостуваха в Белия дом — холивудски звезди, адвокати, редактори, — не пропускаха възможността да напомнят на президента какви биха били последиците от едно не добре организирано преследване, още повече че ставаше дума за ареста на човек от неговия кабинет. Мандатът му вече беше започнал със скандал и това би могло да унищожи Клинтън. Шест месеца по-късно, на 4 юли 1997 година, в Деня на независимостта на Съединените щати, Ятом научи, че ФБР тихомълком е прекратило издирването на Мега.

Два месеца по-късно се случи и нещастието по улиците на Аман, последвано от скандала с мнимия агент. Дани Ятом търсеше нова мисия, която да възстанови авторитета му. Сега, през тази януарска утрин на 1998 година, той беше на път да нанесе последните щрихи.

Операцията беше запланувана още преди месец, когато един арабски информатор от южната част на Ливан се беше срещнал с инструктора си от Мосад и му беше съобщил, че Абдула Зеин е посетил за кратко Бейрут, за да се срещне с лидерите на Хизбула в града. След това Зеин продължил на юг, за да види родителите си в малкото градче Руман. Това беше повод за празненство, тъй като Зеин не беше се прибирал цяла година. Той показа на родителите си снимки на младата си жена италианка и на апартамента, който обитаваха в Европа.

Инструкторът едва се сдържа да не притисне информатора. Арабите обичаха да съобщават информацията си с най-големи подробности — как Зеин напуснал дома на родителите си на следващия ден, натоварен с арабски специалитети и дарове за съпругата си, как Хизбула го ескортирали през целия път до летището на Бейрут, за да хване полета си за Швейцария.

Това ли е била крайната спирка на Зеин, попитал най-сетне инструкторът. Да, Берн, Швейцария. А там ли живеел Зеин? Според информатора — да, но не можел да го твърди със сигурност.

Това бяха първите добри новини за Зеин, откакто той беше напуснал Ливан, за да организира събирането на средства за Хизбула сред богатите шиити мюсюлмани в Европа. Техните пари заедно със сумите от Иран минаваха през иранското посолство в Бон и служеха за финансиране на войната на изтощение, която Хизбула водеше срещу Израел. През изминалата година бяха получавали разностранна информация, че Зеин действа в Париж, Мадрид или Берлин. Ала всеки път, когато Ятом изпращаше някого да провери получената информация на място, там нямаше и следа от слабия тридесет и две годишен мъж, чиято страст бяха стилните италиански костюми и правените по поръчка обувки.

Ятом прехвърли катца от Брюксел в Берн, където Мосад неотдавна бе установила контролния си център за европейските операции след Париж. Катцата беше изгубил два дни в Берн в напразно издирване на Зеин. Той реши да разпита още малко. Отиде на юг до Либефелд, приятно спокойно градче. Катцата беше минавал по улиците му за последен път преди пет години на път за Швейцария, след като беше взел участие в екип, който имаше за задача да унищожи металните контейнери в една биоинженерна компания край Цюрих. Там се създаваха и съхраняваха бактерии, поръчвани от Иран. Екипът взриви контейнерите. В резултат на това компанията прекрати всичките си договорни отношения с Иран.

В Либефелд катцата показа, че добрата разузнавателна работа често пъти зависи от дългите търпеливи разходки. Обикаляше улиците в търсене на човек, който би могъл да е от Близкия изток. Беше проверил в телефонния указател за фамилията Зеин. Телефонира в агенции за недвижими имоти с въпроса дали са давали под наем или продавали недвижима собственост на човек с това име. Обаждал се беше в болници и клиники, за да разбере дали са приемали такъв пациент. Всеки път се представяше като негов роднина. Работата му за цял ден не даде никакви резултати и катцата реши да направи още една обиколка на града, този път с колата си.

Известно време обикаля улиците, когато забеляза мъж с мургава кожа, облечен дебело в студената нощ, който караше волво в противоположната посока. Размениха си съвсем бегли погледи, но катцата беше убеден, че зад волана седи Зеин. Докато катцата открие уличка, в която да може да обърне колата, волвото беше изчезнало. На следващата вечер катцата се върна на същото място, този път обаче паркира така, че да може да проследи волвото. Малко по-късно то наистина се появи. Катцата го последва. Километър и половина по-нататък волвото паркира пред една кооперация, шофьорът слезе от колата и влезе във входа на улица „Ваберсакер“ 27. Нямаше никакво съмнение, че човекът беше Абдула Зеин.

Катцата последва Зеин в сградата. Зад вратата с матирани стъкла се намираше малко фоайе с пощенски кутии. Табелката на една от тях разкриваше собственика на апартамента на третия етаж като Зеин. Във фоайето имаше врата, която водеше към мазето. Катцата я отвори и слезе долу. На стената откри метална кутия, в която се събираха телефонните кабели на цялата сграда. След няколко минути се върна отново във взетата си под наем кола.

На следващия ден нае тайна квартира на около осемстотин метра от улица „Ваберсакер“. На агенцията за недвижими имоти каза, че очаква неколцина приятели, с които ще прекара ски-ваканцията си.

Дани Ятом продължи да подготвя операцията. Изпрати експерт по съобщителна техника в Либефелд, който да разгледа кутията с телефонните кабели. Техникът се върна в Тел Авив с няколко снимки на вътрешността на кутията. Фотографиите бяха внимателно проучени в научноизследователския отдел и бяха направени необходимите приспособления. Едното бе много специален „бръмбар“, който улавяше всички обаждания от и към апартамента на Зеин. Подслушвателното устройство беше свързано с миниатюрно записващо устройство, което можеше да запамети неколкочасови разговори. Записващото устройство имаше вградена функция за автоматично презаписване и изтриване при предварително подаден сигнал от тайната квартира. Там обажданията щяха да се записват в текстова форма и да се изпращат по обезопасен факс до Тел Авив.

Всички технически планове бяха готови до първата седмица на февруари 1998 година. Ятом пристъпи към най-съществената част от операцията — избирането на екип, който да я осъществи. Операцията включваше два етапа. Първият беше събирането на достатъчно доказателства, че Зеин продължава да бъде ключова фигура в дейността на Хизбула, а вторият — неговото отстраняване.

До средата на февруари 1998 година всичко беше готово.

Малко преди шест часа и тридесет минути сутринта на 16 февруари, понеделник, пежото на Ятом спря в подземния паркинг на централата на Мосад в Тел Авив, откъдето той взе асансьора до конферентната зала на четвъртия етаж. Там го чакаха двама мъже и две жени. Те седяха на масата по двойки — както щяха да работят в Швейцария. Всички бяха под тридесет години, със слънчев загар и в отлична форма. През последните няколко дни бяха усъвършенствали уменията си да карат ски в заснежения Северен Израел.

Предишната вечер бяха подробно запознати с мисията си и новите си самоличности. Мъжете щяха да се представят като преуспели борсови дилъри, които бяха дошли на кратка почивка с приятелките си, но така и не успяваха да оставят работата си напълно. Това щеше да обясни присъствието на лаптопа, който един от двамата щеше да носи със себе си. Лаптопът беше нагласен така, че да осъществява връзката между скритото записващо устройство, което щеше да бъде инсталирано в жилищната сграда, и тайната квартира. Задачата на една от двойките беше да следи записващото устройство, когато то започне да работи. Другата двойка беше от отряда кидони. Тяхната задача беше да открият най-добрия начин, по който да премахнат Зеин. Щяха да пътуват невъоръжени до Швейцария. По-късно брюкселският щаб щеше да им осигури оръжия.

На масата в конферентната зала Ятом видя подслушвателното и записващото устройство. Разгледа ги и заяви, че изглеждат много по-фини от всички, които бе виждал досега. Последните му инструкции бяха кратки. Попита всеки поотделно за псевдонима, който бе избрал от списъка, специално предвиден за подобни операции. Мъжете бяха предпочели Соли Голдберг и Мати Финкелщайн, а жените — Леа Коен и Ракел Якобсон. Тъй като излитаха директно от Тел Авив с полет на „Ел Ал“, щяха да използват израелските си паспорти. Псевдонимите щяха да използват в Швейцария, където ги очакваха фалшиви паспорти.

И четиримата по думите на един от израелските разузнавачи си бяха „извоювали нашивките“.

Истината обаче беше, че след провала в Йордания имаше ограничен кръг от агенти за подобни мисии. Екипът от Аман беше най-добрият, който Мосад беше успял да обучи, и неговите членове минаваха без проблеми като канадци. Всички те имаха опит на международната сцена. Четиримата, избрани за швейцарската мисия, бяха действали единствено в Кайро — вече сравнително безопасно място за Мосад, и никой от тях не притежаваше опит в истинска работа под прикритие в Швейцария.

Може би заради това според лондонския „Сънди таймс“ Ятом завърши срещата, като им напомни, че швейцарците, които живеят в кантоните, където се говореше немски и където се намираше и Либефелд, имат „навика да викат полиция веднага щом забележат нещо нередно“.

Ятом им стисна ръцете и им пожела успех, стандартната благословия, която получаваше всеки екип, изпратен на мисия. Групичката взе самолетните си билети и прекара следващите двадесет и четири часа в тайна квартира на Мосад в града.

Следващия вторник сутринта, 20 февруари, те взеха полет 347 на „Ел Ал“ за Цюрих, като се явиха надлежно два часа по-рано на летище „Бен Гурион“, каквото бе изискването на авиокомпанията. Наредиха се заедно с останалите пасажери, главно швейцарски граждани или израелци, за да минат през митнически и паспортен контрол. Към девет часа сутринта двете двойки бяха заели местата си в бизнес класа, отпиваха от чашите си със шампанско и обсъждаха предстоящата си почивка. В багажното отделение на самолета бяха и ските им.

На летище „Клотен“ в Цюрих ги чакаше катцата от Брюксел с микробус. Той беше приел ролята на техен екскурзовод, както и псевдонима Ефраим Рубинщайн.

Късно следобед те се настаниха в тайната квартира в Либефелд. Двете жени приготвиха вечеря и всички заедно седнаха да гледат телевизия. Привечер пристигнаха две коли, взети под наем в Цюрих и докарани от саяним. Те потеглиха в микробуса — бяха изиграли ролите си. Около един часа след полунощ в събота, 20 февруари, екипът напусна тайната къща, като всяка от двойките бе в отделна кола. Рубинщайн беше в първата и показваше пътя до улица „Ваберсакер“. Когато пристигнаха там, двете коли спряха срещу сградата. Прозорците на апартамента на Зеин не светеха. Соли Голдберг, Ракел Якобсон и Ефраим Рубинщайн бързо се насочиха към стъклената входна врата. Рубинщайн носеше навито на руло найлоново платно, Голдберг — лаптопа, а Якобсон — куфарчето с подслушвателните устройства. Междувременно Леа Коен и Мати Финкелщайн ентусиазирано започнаха да играят ролята си на любовници, в случай че някой ги забележи.

В отсрещната кооперация една възрастна жена — по-късно швейцарската полиция щеше да я нарече Мадам X, която страдаше от безсъние, видя как един мъж, Рубинщайн, закрепи найлоновото платно на стъклото на вратата, за да предотврати евентуално наблюдение. Все пак старата дама успя да различи още две фигури. Навън в една от паркираните коли тя забеляза, макар и неясно, друга двойка. Точно както Дани Ятом бе предвидил, поведението на мъжа и жената й се стори непристойно. Страдащата от безсъние дама се обади в полицията.

Малко след два часа през нощта полицейско патрулно беемве спря на улицата и хвана Коен и Финкелщайн да се прегръщат. Полицаите им наредиха да не слизат от колата. Междувременно пристигна полицейско подкрепление и от триото във фоайето на сградата беше поискано обяснение какво правят там. Голдберг и Якобсон твърдяха, че са сбъркали адреса на свои приятели, у които отивали на гости, а Рубинщайн настояваше, че маха найлона, а не го слага.

След това всичко се превърна във фарс. Голдберг и Якобсон поискаха разрешение да отидат до колата, за да проверят адреса на приятелите си. Нито един от полицаите не ги придружи. В същият момент Рубинщайн падна на земята, симулирайки сърдечен удар. Всички полицаи се скупчиха около него да му помогнат и повикаха линейка. Никой не се сети да спре двете коли, който бързо се изтеглиха от улица „Ваберсакер“ в мразовитата нощ. Рано сутринта четиримата прекосиха границата с Франция.

Междувременно Рубинщайн беше откаран в болница. Лекарите разкриха симулацията му и той бе задържан.

В четири часа и тридесет минути телавивско време Ятом бе събуден от дежурния в щаба на Мосад, който му съобщи за случилото се. Без да безпокои шофьора си, Ятом се качи в колата и отиде сам в централата.

След фиаското в Аман беше съставен план за преодоляване на други подобни провали. Първата стъпка беше Ятом да се обади на старшия дежурен служител в Министерството на външните работи. Той от своя страна трябваше да позвъни на шефа на кабинета на министър-председателя, който да уведоми Бениамин Нетаняху. Премиерът се свърза с посланика на Израел за Европейския съюз в Брюксел Ефраим Халеви. Роденият във Великобритания дипломат в продължение на повече от тридесет години беше старши служител на Мосад и отговаряше за поддържането на добри отношения със секретните служби на другите страни, които имаха дипломатически отношения с Израел. Беше играл и важна роля в подобряването на отношенията с Йордания след провалената операция в Аман.

— Оправи проблема и ще ми бъдеш приятел за цял живот — казал Нетаняху на Халеви.

Посланикът погледна бележника си и реши на кого да се обади най-напред — Яков Келербергер, старши служител в Министерството на външните работи на Швейцария. Халеви приложи блестящо дипломатическите си умения — стана „неприятен инцидент“, в който е замесено името на Мосад. Колко „неприятен“, попита Келербергер. „Много неприятен“ — отвърна Халеви. Сякаш разбирателството бе постигнато. Или поне така си мислеше Халеви, докато Келербергер не се обади на федералния прокурор на Швейцария Карла дел Понте.

С издадена долна челюст и очила с метални рамки като на Дани Ятом, Дел Понте беше също толкова внушаваща респект личност в швейцарската съдебна система, колкото и Дани Ятом беше някога в израелските разузнавателни среди. Първият й въпрос установи тона, с който щеше да се води разговорът по-нататък: защо полицията в Либефелд не беше арестувала всичките агенти на Мосад? Келербергер не можа да отговори. Следващият въпрос на Дел Понте засегна тема, с която той беше много добре запознат. Възможно ли е оперативните работници на Мосад да са имали „техеранска връзка“? След Войната в Залива Израел неколкократно беше отправял обвинения, че швейцарски компании снабдяват Иран с технологии за производство на снаряди. Възможно ли е операцията да има дори и косвена връзка с друг голям проблем за Израел — скандала с „еврейското злато“? Швейцарски банки бяха укрили за своя собствена облага огромни парични суми, депозирани в техните сейфове преди Втората световна война от германски евреи, станали по-късно жертви на нацистите.

През почивните дни на 21 и 22 февруари тя продължи да задава въпроси, а Халеви се опитваше да прикрие нещата.

Той не беше взел предвид и надигащите се враждебни сили срещу Дани Ятом в Израел. В Мосад започнаха да се разпространяват новини за инцидента и духът на служителите падна още повече. Този път Ятом не можеше да обвинява Нетаняху за случилото се в Либефелд. Министър-председателят не бе получил никаква предварителна информация за операцията. От кабинета на премиера започнаха да излизат слухове, че сега Ятом вече е обречен, които стигнаха до израелските медии. Още три дни Ефраим Халеви продължи да моли и убеждава Келербергер да потули случилото се. Ала Карла дел Понте беше непреклонна. На 25 февруари, сряда, тя свика пресконференция, за да разобличи Мосад: „Станалото е неприемливо и смущаващо в отношенията между две приятелски държави.“

Няколко часа по-късно Дани Ятом си подаде оставката. Кариерата му бе съсипана, а репутацията му в Мосад — разбита на пух и прах. В последните си минути като генерален директор той изненада служителите си, които се бяха събрали в стола на Мосад. Прусака бе заменил ледения си тон с емоционално прочувствен — съжалявал, че ги напуска в такъв момент, но винаги се старал да им даде най-доброто, на което е способен като генерален директор. Никога не бивало да забравят, че Мосад е по-велика от която и да е било друга. Завърши с пожеланието неговият приемник да има голям късмет, защото той определено ще му е необходим. Думите му всъщност изразяваха мнението му за министър-председателя, който все така смяташе, че Мосад може да се контролира пряко от неговия кабинет. Ятом напусна притихналата столова. Едва когато излезе в коридора, той чу ръкоплясканията, които стихнаха също толкова внезапно, колкото бяха и започнали.

Една седмица по-късно Ефраим Халеви се съгласи да поеме поста, след като Бениамин Нетаняху публично призна, „че не може да отрече истината за репутацията, пострадала от няколко провалени мисии на Мосад“.

Опитен политик, Нетаняху не спомена за ролята, която беше изиграл.

През 1999 година Ятом вече бе намерил мястото си в процъфтяващата израелска оръжейна индустрия. Той стана търговец за една от най-големите фабрики за производство на оръжия в страната. Компанията не само че осигуряваше голям набор от оръжия за вътрешните нужди на Израел, но изнасяше и за страните от Третия свят. Ятом често посещава африканските и южноамериканските държави. От време на време се появява и във Вашингтон.

Ефраим Халеви стана деветият генерален директор на Мосад на 5 март, четвъртък, 1998 година. Той не спази традицията и не събра ръководителите на отдели, за да им съобщи възгледите си за управлението на службите през следващите две години. Назначавайки Халеви, Нетаняху беше съобщил още, че на 3 март 2000 година новият заместник-директор на Мосад Амирам Левин ще поеме ръководството й. Тази новина беше посрещната с известна доза изненада. Никой друг генерален директор не бе имал толкова строго фиксиран мандат и никой друг заместник не беше получавал уверението за такъв висок пост.

Подобно на Меир Амит Левин също нямаше опит в разузнаването, но бе командвал блестящо израелската армия в Северен Израел и Южен Ливан.

Първата задача на Халеви беше да намали огромното напрежение и негодувание вътре в Мосад, които бяха навредили сериозно на репутацията й както в Израел, така и извън страната. По време на рутинните поздравителни телефонни обаждания, които новият генерален директор получи от ЦРУ и МИ6, му беше съобщено, че тези две служби предпочитат да изчакат и да видят как ще се справи с кризата в Мосад, преди да установят открито сътрудничество. За тях бе важно също как Халеви ще се справи с хардлайнерите в израелското правителство и особено с министър-председателя.

Щеше ли да успее изтънченият Халеви, комуто оставаше само една година до пенсия и бе от много години най-възрастният на този пост, да държи Нетаняху на подобаващо разстояние? Въпреки неоспоримите дипломатически умения на Халеви (той беше играл централна роля в преговорите, довели до мирния договор с Йордан през 1994 година) той все пак беше прекарал няколко години далеч от разузнавателната сцена. От последните му контакти с Мосад службата показваше все повече признаци на неконтролируемост, тъй като всички ръководители на отдели и направления се опитваха да се доберат до повишение. По-голямата част от тези мъже на средна възраст запазиха постовете си. Можеше ли Халеви да се справи с тях с твърда ръка? Дали новият генерален директор щеше да е в състояние да повдигне духа на служителите на Мосад? Поддържането на социални контакти на коктейлите в Брюксел едва ли представляваше най-добрата подготовка за задачата, която му беше дадена — да върне вярата в Мосад на водещите агенти, които бяха на път да си подадат оставките. Истината бе, че Халеви нямаше опит в разузнавателните операции. В Мосад бе работил като чиновник. А и какво можеше да постигне за две години? Дали щеше да изпълнява безпрекословно желанията на Нетаняху или пък на съпругата му Сара? Спекулациите сред разузнавателната общност в Израел относно нейната роля в отстраняването на Ятом, когото тя никога не беше харесвала, продължаваха.

Халеви намери начин да я очарова. Той подари на Сара микрочип, разработван от изследователския екип на Мосад. Той можеше да бъде имплантиран под кожата й и да гарантира спасяването й, ако бъде отвлечена от терористи. Използвайки естествената енергия на тялото, устройството беше свързано с един от новите космически спътници на Израел и по този начин човекът, който го носеше, можеше да бъде проследен бързо до мястото, където бе укрит. И досега никой не знае дали Сара е имплантирала микрочипа в тялото си.

Не след дълго обаче се появиха много по-належащи проблеми от залъгването на съпругата на министър-председателя. Първата голяма операция, която Халеви одобри с ентусиазъм — опит да се създаде шпионска база в Кипър, — претърпя катастрофален неуспех. Двама агенти на Мосад, работещи под прикритието на учители, дошли на почивка, бяха разобличени светкавично от малката, но много способна кипърска тайна служба. Кипърски оперативни служители нахълтали внезапно в апартамента, нает от агентите, и открили, че е пълен с високотехнологично оборудване, с помощта на което можели да бъдат разкрити плановете на Кипър да подсили отбраната си срещу съседна Турция.

Халеви изпрати заместника си в Кипър, за да преговаря за освобождаването на двамата мъже. По-добре да бе отишъл самият той. Президентът на Израел Езер Вайцман бе личен приятел с кипърския си колега Глафкос Клиридис. (На младини и двамата бяха служили в Кралските военновъздушни сили.) Вайцман изпрати началника на канцеларията си „да преглътне унижението в Кипър“ и смъмри Халеви така, както дори Нетаняху би се поколебал да порицае Ятом.

Когато един израелски журналист изнесе подробности за одобрения план Саддам Хюсеин да бъде убит по време на посещение при своята любовница, репутацията на Халеви пред обществото се влоши още повече. Нетаняху научи за случилото се едва когато журналистът го потърси за коментар. Злощастният Халеви трябваше да понесе още едно строго мъмрене.

В продължение на седмици, до края на ноември 1998, министър-председателят избягваше всякакви контакти с директора на Мосад. Точно тогава турският премиер Бюлент Еджевит телефонира на Нетаняху и попита дали Мосад би помогнала в залавянето на кюрдския лидер Абдула Йоджалан, обявен за терорист и от други страни. Турция го обвиняваше за смъртта на 30 000 души. В продължение на двадесет години Кюрдската работническа партия (ПКК) на Йоджалан водеше партизанска война за автономност на дванадесетте милиона турски кюрди, които нямаха никакви малцинствени права на образование и радиотелевизионни програми на майчиния им език.

Йоджалан се изплъзваше на турската тайна служба с лекота. Той водеше народа си с плам на месия. Мъже, жени и деца — всички бяха готови да дадат живота си за него. За много хора той беше олицетворение на легендарния герой от Френската революция Аленото цвете. Храбрите му подвизи се носеха от уста на уста. В речите му се долавяше неподправен порив, а в предизвикателствата, които отправяше към Турция — явно пренебрежение.

През ноември 1998 година, след като беше минал и през Москва, Йоджалан се появи в Рим. Италианското правителство отказа да го екстрадира в Турция, но отхвърли и неговото искане за политическо убежище. Преди това Йоджалан беше арестуван по обвинение от германските власти за пътуване с фалшив паспорт. Той беше освободен, след като Бон оттегли своето искане за екстрадиране поради опасението да не предизвика гнева на многобройната кюрдска общност в Германия. Именно тогава турският министър-председател Бюлент Еджевит позвъни на Нетаняху.

Близките работни отношения с Турция са важен елемент от стратегическото и дипломатическото оцеляване на Израел. Нетаняху се съгласи и нареди на Халеви да открие Йоджалан. Това щеше да е от така наречените „черни“ операции, тоест намесата на Мосад никога нямаше да бъде обявена публично. Ако операцията пожънеше успех, заслугата оставаше изцяло за турските тайни служби.

Планът получи кодовото наименование „Бдителност“. Той отразяваше желанието на Халеви колкото е възможно по-малко обстоятелства да възпрепятстват операцията в Ирак, ръководена лично от нето. Там катците на Мосад работеха редом с кюрдски бунтовници за дестабилизиране на режима на Саддам.

Шестима агенти на Мосад бяха командировани в Рим. Сред тях имаше една жена бат левейха и двама яхаломини — техници от отдела на Мосад за комуникации.

Екипът работеше в тайна квартира на Мосад в непосредствена близост до Пантеона, откъдето установи наблюдение над апартамента на Йоджалан близо до Ватикана. Агентката имаше за задача да се опита да установи контакт с него. Тя използваше добре разработените указания на друга агентка на Мосад, която преди десет години беше повела Мордехай Вануну към съдбата му. Ала планът, разработен за Йоджалан, се провали, тъй като кюрдският лидер внезапно напусна Италия.

Екипът на Мосад започна издирване в средиземноморските страни — Испания, Португалия, Тунис, Мароко, Сирия. Йоджалан беше минал през всичките тези страни и си беше тръгнал веднага щом му беше отказано убежище. На 2 февруари 1999 година кюрдският лидер беше разкрит при опита си да влезе в Холандия. Правителството в Хага обаче му отказа разрешение. Един служител на сигурността на летище „Шипхол“ в Амстердам уведоми местната централа на Мосад, че Йоджалан е взел полет на КЛМ за Найроби. Преследвачите му от Мосад веднага се отправиха за столицата на Кения и пристигнаха там в четвъртък сутринта, 5 февруари.

Кения и Израел бяха установили през годините близко „разбирателство“ по въпросите на разузнаването. Като част от „сафарито“ си в Централна Африка Мосад предостави на кенийците данни за работата на чуждите шпионски мрежи. От своя страна Кения продължи да поддържа „специалния статут“ на Мосад — израелската служба разполагаше с тайна квартира в града и имаше постоянен достъп до малката, но много способна тайна служба на Кения.

Не след дълго екипът на Мосад откри Йоджалан в комплекса на гръцкото посолство в Найроби. От сградите на дипломатическата мисия от време на време влизаха и излизаха кюрди, за които екипът предполагаше, че са негови телохранители. Всяка вечер ръководителят на екипа на Мосад докладваше в Тел Авив. Заповедта оттам беше една и съща — наблюдавай, без да предприемаш каквото и да било. Една вечер обаче заповедта се промени коренно. С „всички възможни средства“ Абдула Йоджалан да бъде изкаран от посолството и качен на самолет за Турция.

Заповедта беше на Халеви.

Късметът на екипа проработи. Един от кюрдите излезе от посолството и отиде в бара на реномирания хотел „Норфолк“. По една от класическите техники на Мосад човек от екипа се „приближи“ до кюрда. С тъмна кожа и отличен кюрдски диалект, агента се представи за кюрд, работещ в Найроби. Той успя да научи, че Йоджалан е обзет от безпокойство. Последната му молба за политическо убежище в ЮАР не беше удостоена с отговор. Другите африкански страни също бяха зле настроени срещу кюрдския лидер и нямаше да му дадат входна виза.

Техническият екип на Мосад използваше оборудването си, за да наблюдава движението към и от сградите на посолството. Беше ясно, че Гърция също ще откаже убежище на Йоджалан.

Агентът на Мосад, който се беше запознал с кюрда в бара, направи своя ход.

Той му позвъни в комплекса на посолството и го помоли за „спешна среща“. Видяха се отново в същия бар. Агентът съобщи на кюрда, че животът на Йоджалан е в опасност, ако остане в сградите на посолството. Единствената възможност за него беше да се присъедини към сънародниците си кюрди, но не в Турция, а в Северен Ирак. В необятните планини на Северен Ирак Йоджалан щеше да бъде в безопасност и би могъл бързо да прегрупира силите си. Самият Йоджалан беше започнал да обмисля подобен вариант, а екипът за наблюдения на Мосад беше подслушал един от разговорите му. Агентът убеди кюрда да се върне в посолството и да се опита да внуши на Йоджалан да дойде, за да обсъдят предложението.

Простият, но смъртоносен капан беше заложен. Сега трябваше само да чакат след колко време Йоджалан ще бъде подмамен от стръвта.

По уловените радиосъобщения от Гръцкото външно министерство до посолството екипът на Мосад знаеше, че е само въпрос на дни все по-изнервящите се домакини на Йоджалан да му покажат вратата. В едно писмо, предназначено „само за очите на посланика“, гръцкият министър-председател Костас Симитис казваше, че продължителното присъствие на Йоджалан в посолството ще предизвика „политическа и вероятно военна конфронтация“ в Гърция.

На следващата сутрин на летище „Уилсън“ в Найроби кацна самолет „Фолкън–900“. Пилотът каза, че е дошъл да вземе група бизнесмени, които отиват на конференция в Атина.

Случилото се след това продължава да е обект на усилени спорове. Адвокатът на Йоджалан, германец, по-късно твърдеше, че „вследствие неправилна преценка на ситуацията от страна на кенийското правителство“ Йоджалан бил „буквално изкаран насила от посолството“. Ала кенийското правителство, както и посолството на Гърция в Найроби упорито отричаха каквато и да била намеса. Гърците настояваха, че кюрдският лидер е напуснал посолството въпреки дадения от домакините му съвет.

Едно нещо обаче е сигурно.

Самолетът отлетя от Найроби с Йоджалан на борда си. След като машината напусна въздушното пространство на Кения, заваляха въпросите.

Дали екипът на Мосад е следвал обичайната практика и дали е инжектирал Йоджалан с обезсилващо го вещество, след като е излязъл от посолството? Дали го е отвлякъл направо от улицата подобно на друг един екип, който бе похитил Адолф Айхман преди много години от улиците на Буенос Айрес? Дали Кения бе затворила очи за операция, която нарушаваше международни норми?

Часове, след като Йоджалан беше затворен в един турски затвор, ликуващият министър-председател Бюлент Еджевит се появи по телевизията и произнесе реч за „триумф на разузнаването… брилянтно разузнавателно наблюдение, проведено в Найроби само за дванадесет дни“. Не спомена нищо за Мосад. Придържаше се към правилата.

За Ефраим Халеви успехът на операцията беше съпоставим с неуспеха да бъде създадена шпионска мрежа в Ирак, която разчиташе толкова много на подкрепа от страна на кюрдите. Той не беше първият директор на Мосад, който се питаше дали готовността, с която министър-председателят Бениамин Нетаняху поставя Мосад в ролята на „наемен стрелец“, ще има дългосрочни последици сред по-широката по обхват работа по събиране на разузнавателни сведения.

Успехът на операцията без съмнение е обезличен от едно друго фиаско, което Халеви наследи.

На 5 октомври 1992 година товарен самолет „Ел Ал“ се беше разбил в една кооперация в непосредствена близост до летище „Шипхол“ в Амстердам и беше причинил смъртта на 43 човека, а десетки други бяха ранени. Оттогава стотици хора, живеещи в този район, се бяха разболели от различни болести. Въпреки усилената кампания да се скрие фактът, че на борда на самолета е имало отровни химикали, сред които и вещества за производството на смъртоносния нервнопаралитичен газ зарин, истината излезе наяве и привлече нежелано внимание към един таен изследователски център в покрайнините на Тел Авив, където учените освен всичко останало произвеждаха и широк набор от химически и биологични оръжия за отряда кидони на Мосад.

На около деветнадесет километра югоизточно от центъра на Тел Авив се намира Институтът за биологични изследвания. Институтът е част от периферията на изключително добре развитата отбранителна система на Израел. В неговите лаборатории и кабинети се произвеждаха голям брой химически и биологични оръжия. Химиците на института, някои от които бяха работили преди това за съветското КГБ или източногерманската разузнавателна служба Щази, създадоха отровата, с която се опитаха да убият лидерът на ислямистката фундаменталистка групировка Хамас Халед Мешал.

Изследователските програми на института включват създаването на набор от патогени, които да бъдат, според таен доклад на ЦРУ до военния министър на Съединените щати Уилям Коен, „с етнически специфики“. Според този доклад израелските специалисти „се опитват да използват най-новите постижения в медицината и да изолират определени гени у някои индивиди от арабската раса с цел създаване на генетично модифицирана бактерия или вирус“.

В заключение докладът посочва, че „в ранните етапи на изследването целта е да се установи начинът, по който вирусите и определени бактерии биха могли да изменят ДНК на живите клетки на приемника“. Работата на института напълно наподобява едно изследване на южноафрикански учени от времето на апартейда за създаването на „пигментационно оръжие, което да поразява само чернокожи“.

Изследването бе изоставено с идването на власт на Нелсън Мандела, но поне двама от учените, работили по сходната програма в ЮАР, се преместили по-късно в Израел.

Фактът, че еврейската държава осъществяваше подобно изследване, предизвика голямо безпокойство не на последно място поради тревожното сходство с генетичните експерименти, провеждани от нацистите. Деди Зукер, депутат в Кнесета, заяви по този повод: „Ние не можем да си позволим създаването на подобни оръжия.“

Самолетът на „Ел Ал“ транспортираше именно материалите за този вид оръжия в онази октомврийска нощ на 1992 година със сто и четиринадесет тона товар на борда си, сред който и снаряди „Сайдуиндър“ и електроника. Най-опасният товар бяха дванадесетте варела с един от съставните компоненти на зарина. Химикалите бяха закупени от „Солкатроник“ — химическата компания производител с център Ню Джърси. Според твърденията на компанията Израел й съобщил, че химикалите „ще бъдат използвани за изпробването на противогази“. Подобни тестове не са правени в Института за биологични изследвания.

Основан през 1952 година в малък бетонен бункер, в наши дни институтът заема площ от десет акра. Плодните дръвчета са изсъхнали отдавна и са заменени с висока бетонна стена със сензори. Въоръжена охрана обикаля целия район. Институтът е заличен преди много време от всякакви обществени регистри. Точният му адрес в предградията на Нес Зиона не фигурира в телефонния указател на Тел Авив. Местонахождението му е изтрито от всички карти на района. На нито едно въздухоплавателно средство не се разрешава да прелита над института.

Единствено около фабриката в Димона в пустинята Негев има по-голяма секретност. В регистрите на ИДФ институтът фигурира единствено като „осигуряващ услуги за Министерството на отбраната“. Подобно на фабриката в Димона изследователските и производствените лаборатории на института са скрити под земята. Там се помещават биохимиците и учените, занимаващи се с генетични изследвания с техните бутилирани смъртоносни токсини, които могат да причинят хранителни отравяния и да доведат до смърт, както и до много по-опасните венецуелски конски енцефаломиелит и антракс.

В други лаборатории, достъпът до които е само през въздушни люкове, учените се занимават с голям брой нервни токсини, причиняващи задушаване, отравяне на кръвта или обриви. Сред тях са табун, буквално невидим и без миризма, когато се разпространява под формата на аерозол или пара. Зоман, последният открит от нацистите нервнопаралитичен газ, е също невидим във вид на пара, но е с лек плодов мирис. Сред токсините, причиняващи обриви, са хлорин, фосген и дифосген, които миришат на току-що окосена трева. Газовете, причиняващи отравяне на кръвта, са на цианидна основа, а предизвикващите обриви са разработени на базата на използваните през Първата световна война.

Отвън сградата на института е безлична, в сивокафявите бетонни стени се виждат едва няколко прозореца, но интериорът му е шедьовър на охранителните мерки. Достъпът до всяка една лаборатория се контролира чрез кодове и визуална идентификация. Но коридорите патрулира охрана. Плъзгащите се бомбоустойчиви врати се отварят само с чип-карти, чиито кодове се сменят всеки ден.

Всеки месец всички служители в института се подлагат на здравни прегледи. Те са обект на постоянни проучвания. Семействата им също минават подобни проверки.

В района на института има специализиран отдел за създаването на смъртоносни токсични оръжия, които се използват от Мосад при изпълнение на одобрените на правителствено равнище убийства без присъда на враговете на Израел. Поне шестима служители на института са починали през годините, но причината за смъртта им се пази в дълбока тайна от строгата военна цензура в Израел.

Първото пропукване в тази защитна система бяха разкритията на бившия агент на Мосад Виктор Островски. Според него „на всички е известно, че затворник, доведен в института, никога не излиза жив оттам. Хората на ООП, които се опитваха да проникнат в него, бяха използвани като морски свинчета. Върху тях бяха изпробвани оръжията, създадени от учените, за да се установи, че действат безотказно, или за да бъдат усъвършенствани.“

Израел и досега не е отрекъл публично тези твърдения.

 

 

Началото на пролетната офанзива на НАТО в Сърбия през пролетта на 1999 година даде на Халеви възможност Мосад да подпомогне с разузнавателни сведения 19-те страни-членки на алианса. Мосад имаше отдавнашни контакти в този регион — поради опасенията си, че Балканите биха могли да се превърнат в мюсюлмански анклав, място, откъдето да се предприемат терористични нападения над Израел. Тази възможност беше добре дошла за Халеви и той посети щабквартирата на НАТО в Брюксел и се срещна с ръководители на западни спецслужби. Посети и Вашингтон за среща с директора на ЦРУ. В родината си той работеше много, нерядко без почивен ден. По това той напомняше на хората си на Меир Амит.

През пролетта на 1999 година отдавнашният заклет враг на Мосад Виктор Островски се появи отново на сцената, за да ядоса отново тайната служба. Според предвидливо пуснатата да изтече информация от екипа, действащ от името на двамата либийци, обвинени в крайна сметка за взривения над Локърби самолет, Островски щеше да свидетелства от страната на защитата. Бившият катца беше напуснал Мосад точно преди въпросния инцидент, така че не се знаеше какъв би могъл да е неговият принос към делото. Въпреки това появата на Островски на свидетелското място в специално свикания съд в Хага беше разгневила Халеви изключително много според сведенията на високопоставен източник от Мосад. Според него между Островски и неговите бивши работодатели е имало „договорка“, че той няма да прави нищо, с което да злепостави службата, стига да бъде оставен на мира. Известно време Халеви обмисляше законен начин, по който би могъл да спре Островски, но накрая го убедиха, че това не е възможно.

Ала докато дойде време Островски да се яви в съда, ако това въобще се случи, Халеви вече ще се е пенсионирал.

Осъществяването на всички поставени му задачи, преди да напусне службата, щеше да е най-голямото изпитание за физическата и умствената издръжливост на Халеви в напрегнатата атмосфера на израелската разузнавателна общност.

Аман и Шин Бет се бяха заели на фона на неприятностите на Мосад да укрепят позицията си на първи измежду равни. Въпреки това никой не беше предложил Мосад да се оттегли от ролята си на тайното око на Израел, наблюдаващо целия останал свят. Без уменията на Мосад Израел би бил победен от своите врагове през настъпващия нов век. Иран, Ирак и Сирия развиваха технологии, които трябваше да бъдат следени отблизо.

В началото стилът на работа на Мосад беше да върши каквото трябва, но тайно. При една от многобройните си лични срещи със свой служител Халеви бе казал, че иска да види израелската разузнавателна общност като обединено семейство, в което „Мосад да изпълнява ролята на чичото, за когото никой не говори“.

Единствено времето ще покаже дали това е неосъществим блян или както много наблюдатели се опасяват, колкото повече Мосад се отдалечава от последното си публично унижение, толкова повече се приближава до следващото.

Подобно нещо се случи, когато през юни 1999 година Мосад научи, че може би ще трябва да премести европейската си централа от Холандия в резултат на изключително неудобните обвинения, че купува тайно плутоний и други ядрени суровини от руската мафия. Обвинението беше отправено от Интел — малко, но внушаващо респект подразделение на холандското разузнаване.

Разследването на Интел се водеше от един подземен бункер, който по ирония на съдбата беше строен, за да приюти холандското кралско семейство в случай на евентуална ядрена атака от страна на Русия над Амстердам. Бункерът се намира в близост до централната железопътна гара на града. Интел откри крайната точка на транспортирането на ядрените материали, откраднати от руски оръжейни лаборатории като „Челябинск–70“ в Урал и „Арзамас–16“ в Нижни Новгород, бивш Горки.

Старшите служители на Мосад твърдяха пред Интел, че именно защото смъртоносните суровини са крадени, техни агенти са ги закупили от руската мафия. Това бил единственият начин да бъде спряна продажбата на тези материали на ислямски или други терористични групировки.

Макар да признаваха твърденията на Мосад за приемливи, следователите от Интел бяха убедени, че ядрените материали са били транспортирани тайно със самолети от летище „Шипхол“ в Амстердам до Израел за фабриката за ядрени оръжия в Димона. През 1999 година там вече имаше складирани около 200 ядрени оръжия.

Слухът, че Мосад и руската мафия извършват незаконни сделки съвместно, възроди ядрения кошмар, който никога не бе напълно забравен. Смразяващата доктрина на студената война — взаимно гарантирано унищожение — беше забравена, но на нейно място се беше появил опасният сценарий за продажба на ядрено ноу-хау и суровини. Това е капитализъм в „дивия източен“ стил, в който организираните престъпни синдикати и корумпираните държавни служители работят рамо до рамо за намирането на нови пазари за ядрени материали — търговия с едни от най-опасните в света оръжия.

По-голямата част от работата по откриването на откраднатите ядрени суровини се върши от Европейския институт (ЕИУ) в Карлсруе, Германия. Там учените с помощта на високоспециализирано оборудване проследяват дали произходът на откраднатите суровини е от военен или граждански произход. Те признават, че работата им „прилича на залавяне на крадец, чиито отпечатъци никога не са били взимани“.

За да отклони несъмнено неудобните въпроси, ако отпечатъците на Мосад бъдеха открити. Халеви посети тайно Холандия в началото на юни, за да обясни на Интел ролята на подопечната му служба. Холандското разузнаване така и не се убеди напълно.

Халеви се завърна в Израел, за да съобщи на своя нов министър-председател Ехуд Барак, че Мосад трябва да бъде готова да премести европейската си централа в комплекса на „Ел Ал“ на летище „Шипхол“.

През последните шест години Мосад беше действала именно оттам. Европейските операции бяха ръководени от 18 агенти на Мосад, разположени на втория етаж на комплекса, известен в района на „Шипхол“ като „Малкия Израел“. Според един източник от Мосад позицията на Халеви беше пределно ясна — по-добре Мосад да се премести, отколкото да я изритат от Холандия, както това се случи във Великобритания по време на управлението на Маргарет Тачър.

Решението на Мосад да провежда собствените си операции от чужда страна, без да съобщи официално на Великобритания, доведе до влошаване на отношенията с Лондон. По ирония на съдбата, ако Мосад напуснеше „Шипхол“, може би щеше да се завърне във Великобритания. С пълното одобрение на министър-председателя Тони Блеър, както Халеви беше уверил на Барак, Мосад щеше да бъде добре дошла. Блеър смяташе, че силното присъствие на Мосад би улеснило опитите на МИ5 да следи множеството групировки от Близкия изток, които сега бяха базирани в Лондон.

Решаващ фактор за преместването в Лондон би било прехвърлянето на централния офис на националния израелски превозвач „Ел Ал“ от летище „Шипхол“ на „Хийтроу“. Процъфтяващият бизнес на „Ел Ал“ с превоз би обяснил подобен ход.

Интел беше открила, че връзката между Мосад и авиокомпанията е неразривна част от трафика на ядрени материали.

Холандската служба твърди, че Мосад никога не би започнала подобно опасно начинание, каквото е закупуването на ядрени суровини, ако транспортирането на тези материали до Израел не беше безопасно и тайно.

Бившият помощник-министър на отбраната на Съединените щати Греъм Алисън, сега директор на харвардския Център по наука и международни отношения, отбеляза, че „една престъпна или терористична групировка би могла да транспортира с кораб до Съединените щати оръжие на толкова малки и леки части, че да бъдат изпращани и по пощата“.

От тези негови думи става ясно, че високо ефективна организация като Мосад, подкрепяна от изобилните ресурси, които Израел й предоставяше, би срещнала малки или почти никакви трудности да изнесе ядрени материали през „Шипхол“.

Подозренията на Интел за контрабанди се породиха, когато се разбра, че товарният самолет на „Ел Ал“, който се разби малко след като беше излетял от летище „Шипхол“ през октомври 1992 година, е транспортирал химикали.

Оттогава холандската служба е събрала, както един източник от Интел ги нарича, „минимум силно обстоятелствени доказателства“, че Мосад е транспортирал редовно ядрени материали през летище „Шипхол“.

Една куриерка — „муле“, която в замяна на своето сътрудничество беше получила гаранции, че няма да бъде съдебно преследвана, съобщи на Интел, че е пренасяла тайно ядрени суровини от Украйна през Германия до Холандия.

Куриерката разказа на Интел, че са я посрещали на ЖП тара в Амстердам. Когато й показаха снимки, тя разпозна агента на Мосад, за когото Интел знаеше, че работи в „Шипхол“.

В „старите дни“, както обичаше да казва Меир Амит, оперативен служител на Мосад никога не би позволил да бъде разпознат толкова лесно. Много от членовете на израелската разузнавателна общност смятат, че такива основни пропуски и провали в занаята не говорят добре за Мосад на прага на новото хилядолетие.

Отношението към оперативните провали на Мосад се беше променило в Израел и хората изпитваха гняв и недоверие. В онези „стари дни“ малцина израелци наистина са осъзнавали, че успехите на Мосад често се дължат на подривна дейност, лъжи и убийства. Единственото, което имаше значение, бе Израел да оцелее.

Ала след като мирът приближаваше все повече до границите на Израел с арабските му съседи, започнаха да възникват множество въпроси за методите на щита и меча, които Мосад продължаваше да използва.

В Мосад е запазено непоколебимото чувство, че великата институция може да оцелее единствено като по думите на Рафи Ейтан „не се вслушва във всяко подхвърлено ново мнение“. Съществува също така и усещането, изказано от Ари Бен Менаше, че ако Мосад продължи да се придържа към целите си от вчерашния ден, „ще бъде изправена пред опасността да бъде обречена на гибел подобно на средновековен рицар в своите доспехи, лишен от коня си и забравен на бойното поле“.

В подобни изказвания се крият доста истини. Петдесет години след създаването си Мосад вече не е смела до безразсъдност служба, чиито дела са дълбоко запечатани в самосъзнанието на израелския народ. Мосад се роди в онези забележителни години, когато Израел строеше своя нов свят, а службата беше един от гарантите, че този свят ще оцелее. Ала гаранцията на Мосад вече не е нужна.

Ари Бен Менаше го е казал много добре: „Израел и останалият свят трябва да мислят за Мосад като за превантивна доза лекарство, което да ги защити от фатална болест. Лекарството се взима само тогава, когато се появят симптомите на болестта. То не се взима постоянно.“

Въпросът, който и досега остава без отговор обаче, е дали Мосад ще се задоволи да играе роля, в която зрелостта и умереността трябва да заменят политиката на силови действия в защита на сурови каузи.