Гордън Томас
Тайната история на Мосад (18)

15.
Няма незаменими хора

Инцидентът, който щеше да доведе до свалянето на Наум Адмон от поста генерален директор на Мосад, се случи през един юлски следобед на 1986 г. на една от онези улици на Франкфурт, прокарани по време на бума на пътното строителство в Германия след Втората световна война. Четиридесет години по-късно улицата се беше превърнала в нещо като алея с малки, но добре поддържани градинки пред къщите и пристройки за прислугата в задните дворове. Охранителните системи бяха скрити дискретно зад врати от ковано желязо, а прозорците на приземните и първите етажи бяха с по няколко крила, резултат от масовото рециклиране на стъкло от бутилки.

Никой не забелязал човека, който оставил пластмасова куриерска чанта в телефонната будка в края на улицата. След време обаче от една полицейска кола видели чантата и спрели. Оказало се, че вътре има шест британски паспорта, току-що излезли изпод ръцете на вещи фалшификатори. Местното управление на Федералната криминална дирекция (ФКД) — еквивалента на американското ФБР, реагира светкавично, като заяви, че паспортите са на една от терористичните групировки, пренесли дейността си по улиците на Европа с поредица брутални бомбени атентати и отвличания.

Тези групировки защитаваха каузите на малцинства по всички краища на света и бяха решени да си извоюват място в международната политика. Те вече бяха намерили подкрепа от радикално настроени студентски политически организации, които действаха не само във Великобритания, но и на континента. От 1968 година, когато Лейла Халед — младата палестинска революционерка, отвлече самолет, извършващ полет за Лондон, и беше светкавично освободена, тъй като британското правителство се боеше от евентуални по-нататъшни акции, лековерни студенти повтаряха монотонно агитаторски лозунги на ООП. Тези младежи, радикално настроени представители на средната класа, имаха романтична представа за ООП като за организация на „борци за свобода“, които вместо да взимат наркотици, отнемат живота на буржоата, и вместо да провеждат седящи стачки — взимат заложници.

ФКД смяташе, че паспортите са оставени от студент, изпълняващ ролята на куриер за някоя от терористичните групировки. Списъкът на тези групировки беше обезкуражаващо дълъг и в него влизаха не само ИРА и германската фракция „Червена армия“, но и чуждестранни групировки като Ислямския национален фронт на Судан, Армията за национално освобождение на Колумбия, Движението за освобождение на Ангола, както и „Тамилските тигри“. Всички те, както и много други, имаха секции или поддържаха членски състав във Федералната република. Всяка от тях можеше да употреби паспортите за нападение над британски военни бази в Германия или да предприеме пътуване до Великобритания и да организира дейност там.

Великобритания, някогашната имперска сила на Западна Европа, досега се беше сблъскала единствено с несекващата терористична дейност на ИРА. Но нейните разузнавателни служби бяха изказали предупреждението, че е въпрос само на време, преди и други чуждестранни групировки, получили разрешение да ръководят операции срещу собствените си страни от Лондон, да въвлекат и Великобритания в своите машинации. Пример за онова, което би могло да се случи, даде една групировка, бореща се срещу режима в Техеран, която завзе иранското посолство през 1980 г. Когато преговорите се провалиха, правителството на Маргарет Тачър изпрати срещу иранското посолство британските специални части — САС, които избиха до крак терористите. Операцията беше широко обсъждана в медиите и това доведе до внезапен спад в заговорите, засягащи Средния изток, които се организираха в Лондон. Ала скоро Париж се превърна в бойно поле за кървави конфликти между различните чуждестранни организации, най-вече ООП на Ясер Арафат и групировката на Абу Нидал с неговите снайперисти. Мосад също бе отговорен за голяма част от убийствата по улиците на френската столица, докато прочистваше арабските си врагове.

ФКД беше на мнение, че намерените в телефонната будка във Франкфурт паспорти са предвестник на нови кланета. Дирекцията се свърза с Федералната разузнавателна служба ФРС, еквивалента на американското ЦРУ, която от своя страна уведоми агента за свръзка с МИ6, командирован в щабквартирата на службата в Пулах, Южна Германия. В Лондон МИ6 установи, че паспортите са дело на изключително умели фалшификатори. Това изключваше ИРА и повечето терористични групировки. Те не бяха способни да произведат документи с такова високо качество. Подозрението се прехвърли към КГБ — специалистите им в тази област се славеха като едни от най-добрите в света. Ала руснаците бяха известни с това, че разполагат с купища паспорти и не е в стила им да използват телефонни будки като разменни пунктове. Южноафриканската разузнавателна служба — БОСС, също бе изключена. Тя на практика бе прекъснала дейността си в Европа и едва ли се нуждаеше от фалшиви британски паспорти в необразованите африкански държави, където БОСС бе съсредоточила дейността си. МИ6 се обърна към единствената друга разузнавателна служба, която можеше да използва такива паспорти — Мосад.

Ари Регев, аташе в израелското посолство в Лондон, който беше и катца резидент, бе поканен на среща със старши служител на МИ6, за да обсъдят случая. На срещата Регев каза, че не знае нищо за паспортите, но се съгласи да направи запитване до Тел Авив. Оттам пристигна бързият отговор на Наум Адмон, че паспортите нямат нищо общо с Мосад. Той изказа предположението, че това може да е работа на източногерманците. Мосад наскоро бяха разкрили, че Щази — източногерманските тайни служби, не биха се поколебали да продадат фалшиви паспорти на евреи, които отчаяно искат да се върнат в родината си, срещу твърда валута. Всъщност Адмон чудесно знаеше, че паспортите са дело на фалшификатори от Мосад и са предназначени за катци, работещи под прикритие в Европа, за да могат да влизат и излизат безпрепятствено от Великобритания.

Въпреки постигнатата навремето от Рафи Ейтан договореност с МИ5 и обещанията на Мосад да уведомяват МИ5 за всички свои операции на територията на Великобритания службите бяха командировали тайно свой агент в Англия с надеждата това да доведе до двоен триумф за тях — да убият командира на елитния отряд специални части към ООП, наречен „Форс 17“, и да възпрепятстват Ясер Арафат да установи трайни отношения с правителството на Маргарет Тачър.

В Лондон името на Арафат вече не беше синоним на тероризъм. Госпожа Тачър постепенно се убеждаваше, че той би могъл да установи справедлив и траен мир в Близкия изток, който не само да доведе до признаване законните права на палестинския народ, но и да донесе по-голяма сигурност за евреите. Израелските лидери обаче бяха скептично настроени. При всеки удобен случай те изтъкваха твърдението, че именно тероризмът е извел ООП на световната сцена и че организацията няма да спре да заплашва с терористични акции, ако исканията й не бъдат удовлетворени. Ала Лондон не се трогваше от протестите на Тел Авив и това не се случваше за първи път. Мосад се беше уверила, че въпреки кризата с обсадата на иранското посолство и трагичното й разрешение Великобритания си остава страна, готова да даде подкрепата си за палестинската кауза. В Мосад вече се усещаше загриженост и за начина, по който ООП бяха успели да се сближат с ЦРУ.

По-късно бившият държавен секретар Хенри Кисинджър щеше прецизно да опише и хроникира връзките между Съединените щати и ООП. В мемоарите си „Години на промяна“ той разкрива как шест седмици след убийството на американския посланик в Судан от снайперисти на „Черния септември“ в Хартум на 3 ноември 1973 година се бе провела тайна срещу между заместник-директора на ЦРУ Върнън Уолтърс и Ясер Арафат. В резултат на тази среща бе подписан „пакт за ненападение“ между Съединените щати и ООП. Накрая Кисинджър заключава: „Нападенията срещу американци, поне от страна на фракции на ООП и Арафат, наистина секнаха.“

Когато научил за тайното споразумение, Ицхак Хофи се разгневи и възкликна, че дългогодишната история на действията по целесъобразност — съглашателството с противника за получаване на някакви изгоди, не помни по-красноречив пример. Хофи използва канала си за обратна връзка с ЦРУ и се опитва да накара Уолтърс да разтури споразумението. Заместник-директорът на ЦРУ обаче отговорил, че това е невъзможно, и предупредил Хофи, че Вашингтон ще сметне публичното оповестяване на споразумението за „неприятелски акт“. Това беше предупреждение да не се позволява на отдела за психологическа война към Мосад да започва акция чрез приятелски настроени журналисти.

Гневът на Хофи придоби апокалиптични размери, когато узна, че Арафат е възложил приключването на преговорите по споразумението с американците на Али Хасан Саламех — Червения принц, лидера на групировката „Черния септември“, отговорна за клането на израелските атлети на Олимпиадата в Мюнхен, както и за убийството на американския посланик в Хартум. Един ден животът на Саламех щеше да приключи така, както беше живял — в мощна експлозия, прецизно подготвена от Рафи Ейтан. Дотогава обаче щяха да минат още много години. През 1973 Саламех беше почитана личност в ООП и Арафат не се поколеба да му възложи преговорите по споразумението с ЦРУ. Истинският шок в Мосад обаче бе предизвикан от факта, че ЦРУ приема Червения принц само година след клането в Мюнхен и убийството на американския посланик в Хартум.

Скоро Саламех стана редовен гост в щабквартирата на ЦРУ в Ленгли. Придружаван обикновено от Върнън Уолтърс, Червения принц минаваше през мраморното фоайе на управлението покрай охраната и се качваше с асансьорите до седмия етаж, където беше разположен просторният кабинет на Уолтърс. Срещите им неизменно приключваха с обяд със старши служители на ЦРУ в специално оборудваната за целта трапезария. Уолтърс винаги плащаше от джоба си обедите на Червения принц, тъй като в Ленгли не съществуваше понятието „безплатен обяд“.

Предметът на разговорите между Саламех и ЦРУ и до ден днешен си остава тайна. По думите на Бил Бъкли, убит по-късно от терористи в Бейрут, докато заемаше поста шеф на тамошната централа на ЦРУ: „Саламех изигра важна роля за спечелването на сърцата и умовете на американците за каузата на ООП. Той притежаваше не само чар и убедителност, но и знаеше кога да спори и кога да се вслуша в противното мнение. На шпионски език той може да бъде окачествен единствено като топинформатор.“

Пример за гореказаното е случаят, когато Саламех предупреди ЦРУ за подготвяния от Иран заговор за сваляне на самолета на Кисинджър по време на полета му до Бейрут в рамките на совалката, която държавният секретар осъществяваше в района. Саламех посредничи и при договореността, по силата на която ООП ескортира двеста шестдесет и трима чужди граждани до Западен Бейрут в разгара на гражданската война в Ливан. Малко по-късно Червения принц предупреди ЦРУ, че ще бъде направен опит да бъде убит американският посланик в Ливан. При една от следващите си срещи с висши служители на ЦРУ Червения принц състави и подписа декларация, в която гарантираше, че „ще съдейства всячески, за да бъде опазен животът“ на всички американски дипломати в Ливан. В Бейрут често се шегуваха, че „си струва да се живее в една сграда с американски дипломати, заради невижданите мерки за сигурност, които ООП взела там“.

Ицхак Хофи, тогавашният шеф на Мосад, настоя ЦРУ да прекъсне всякакви контакти с Червения принц, но искането му беше отхвърлено. В щабквартирата на ЦРУ в Ленгли Саламех беше известен като „лошото момче, което върши добрини за нас“, и по тази причина се радваше на всеобщи симпатии. Той продължаваше да осигурява разузнавателна и оперативна информация, която даваше пълна представа на ЦРУ за положението в Близкия изток. Това се превърна в най-важното предимство на Америка в региона. Когато най-накрая бе убит, ЦРУ не скри яростта си и отношенията на централата с Мосад охладняха задълго.

След убийството на Саламех американският посланик в Ливан Хърман Ейлтс заяви следното: „В много случаи, останали скрити за обществеността, той ни беше от изключителна полза, като гарантираше сигурността на американските граждани и държавни служители в региона. Смятам смъртта му за голяма загуба.“

Шест години по-късно ООП се опитваше да подмами за пореден път нечие чуждо правителство, в случая това на Маргарет Тачър, докато членовете на подчинения й елитен отряд „Форс 17“, начело с новия си командир, продължаваха да избиват израелци. Ала Наум Адмон беше решен да пожъне успех там, където предшествениците му се бяха провалили. Беше замислил да развали отношенията на ООП с Великобритания и да елиминира командира на „Форс 17“. Успехът на операцията щеше да зависи от един млад арабин, който като момче горещо се бе молил в селската джамия Аллах да му даде сили да убие колкото може повече евреи.

 

 

Възможностите на Исмаил Соуан бяха забелязани още преди десет години. През 1977 година, когато младежът Соуан живееше в едно градче на Западния бряг, служител на израелското военно разузнаване го интервюирал като част от рутинното актуализиране на данните на ИДФ за този район.

Семейството на Соуан се заселило там през 30-те години — период, в който броженията срещу британското присъствие и срещу евреите бяха разпалили кръвта на арабите. Навред цари насилие, кръвопролитията пораждат нови кръвопролития. Бащата на Исмаил става член на Палестинската арабска партия, която организира протести и подклажда националистическите настроения сред арабската общност. Отначало гневът им е насочен към британците, но когато те се изтеглят от Палестина през 1948 година, новото израелско управление се превръща в основна мишена. Първото, което Исмаил си спомня, са монотонно повтаряните думи на омраза срещу евреите.

През цялото си детство най-често чува думата „несправедливост“. В училище също я повтарят непрекъснато, както и на масата по време на вечеря — ужасната несправедливост, извършвана спрямо неговия народ, неговото семейство, самия него — това е постоянният лайтмотив на разговорите.

Малко след петнадесетия си рожден ден той става свидетел на брутално нападение над автобус еврейски поклонници, пътуващи за Ерусалим. Арабите избиват дори жените и децата. Онази нощ Исмаил си задава въпрос, който завинаги ще промени начина му на мислене — ами ако евреите бранят само онова, което им принадлежи по право? От този момент започва постепенният му отказ от насилието, прилагано от неговите събратя, вярата му, че евреи и араби могат и трябва да живеят заедно. Така достига до убеждението, че ако има нещо, което може да стори в името на тази благородна кауза, той би го направил.

Две години по-късно, едва седемнадесетгодишен, той разказва на служител от разузнаването на ИДФ за чувствата, които го вълнуват. В началото той го слуша внимателно, но после започва да го разпитва подробно. Как е могъл да обърне гръб на убедеността на своя народ, която била сигнал за тревога и повтаряла един и същ рефрен, а именно, че арабите са онеправданите, че трябва да се борят до смърт за онова, което смятат за справедливо. На всички въпроси младежът отговарял изчерпателно и с желание.

Служителят забелязва, че за разлика от повечето млади араби, живеещи под израелско управление, Соуан не се побоял да каже, че има възражения срещу строгия режим, налаган от армията. Окуражаващото било, че слабият младеж с чаровна усмивка, изглежда, разбирал защо израелците го правят. Но най-важното за него на този етап било, че обичайното струпване на войски означавало, че не може да посещава училището си в Източен Ерусалим, за да усвоява любимите си науки.

Досието на Соуан си проправя път из разузнавателните отдели на ИДФ, които смятат, че младежът заслужава по-голямо внимание. Накрая досието стига до бюрото на служител на Мосад, който го предал на отдел „Вербуване“.

Исмаил Соуан бил поканен да посети Тел Авив под предлог, че ще бъдат обсъждани възможностите му да продължи образованието си. Неотдавна той бил кандидатствал за обучение в Ерусалим. Разговаряли с Исмаил цял следобед. Водещият разговора започнал с проверка на познанията на младежа и останал доволен от отговорите му. После го разпитал за историята на семейство Соуан и отговорите на Исмаил били сравнени с тези, които бил дал преди време на служителя от ИДФ. Накрая му отправят конкретно предложение — Мосад ще заплати обучението му, ако той изкара тренировъчен курс в разузнавателните служби. Дали му да разбере още, че ако спомене някому и дума за разговорите им, животът му ще бъде застрашен.

Това малко странно предупреждение Мосад отправя към всички араби, които вербува. За идеалиста Исмаил Соуан това бил шансът, който очаквал — да събере евреи и араби заедно.

Соуан преминава успешно всички тестове в тайни квартири, преди да бъде изпратен в тренировъчна школа в покрайнините на Тел Авив. Той се справя отлично с всички изучавани предмети, като показва изключителни умения в компютърната област и в измъкването от преследвачи. Не е учудващо, че се справил повече от отлично с предметите, свързани с Исляма, а курсовата му работа за ролята на ООП в конфликта в Средния изток била толкова интересна, че с нея бил запознат лично дори тогавашният шеф на Мосад Ицхак Хофи.

В края на обучението си Соуан става бодел — куриер, пренасящ материали от щабквартирата до посолствата на Израел, откъдето действаха катците под прикритието на дипломатически постове. Започва да пътува до Средиземноморското крайбрежие, често посещава Атина, Мадрид и Рим, за да доставя пратки, които пренася като дипломатически багаж. От време на време пътува и до Бон, Париж и Лондон. Възможността да види свят и да му плащат за това (получавал петстотин долара на месец) е била вълнуваща за двадесетгодишния младеж.

Онова, което Соуан обаче не знае, е, че документите нямали никакъв секретен характер — просто поредния тест — да се види няма ли да направи опит да ги покаже на приятел арабин в някой от градовете, които посещава. По време на всяко пътуване Соуан бил следен от други, наскоро обучени агенти на Мосад, само че евреи, които също упражнявали разузнавателните си умения. Човекът, на когото Исмаил предава документите при предварително уговорена среща в някое кафене или фоайе на хотел, не бил, както той си мислел, израелски дипломат, а служител на Мосад.

След няколко седмици, през които прекарва свободното си време в разходки из Пантеона в Рим, посещения на Сикстинската капела или разходки по Оксфорд стрийт в Лондон, той получава нареждане да замине за Бейрут и да стане член на ООП.

Записването не представлява никаква трудност. Той просто влиза в клуба за набиране на нови членове на ООП в Западен Бейрут. Изключително интелигентен и добре запознат с политическата обстановка, човекът, който набирал нови членове, отделя известно време, за да прецени склонността на Исмаил към насилие и дали е готов да се откаже от всичко в досегашния си живот — от семейство и приятели — и да се посвети телом и духом на ООП. Убеждават го, че ако приеме, това ще внесе огромна промяна в живота му — организацията ще е единственият му защитник в този враждебен свят. В замяна на това ООП изисква от него пълна лоялност.

Наставникът му от Мосад предварително го подготвя за отговорите, които трябва да даде, след което го изпращат на тренировъчен лагер в Либия. Там продължава обучението му и вербуването за каузата. Запознават го с десетината различни методи, с които Израел се мъчи да унищожи ООП, поради което те трябва да го изпреварят. Наставниците му проповядват силна враждебност към всичко и всички извън ООП. Наученото в тренировъчната школа на Мосад му е от голяма полза. Соуан е прекарвал часове наред, попивайки от своите инструктори в Мосад разностранна информация за терористичните групировки, за динамиката в развитието им, за предполагаемото им поведение и тактика. В Либия обучението било далеч по-елементарно — учели го, че убийството не е нищо повече от средство за освобождение, че заложената в кола бомба е още една стъпка към свободата, че отвличанията са начин за постигане на справедливост. Исмаил продължава да прилага овладените от Мосад умения. Той приема обучението на ООП, но нито за миг не позволява то да повлияе на вътрешната му убеденост. Проявява упоритост, находчивост и физическа сила, които са повече от достатъчни за пехотинец. Когато напуска тренировъчния лагер, ООП го включват в действащия ешелон. Стъпка по стъпка той се издига в йерархията.

Скоро се среща с лидерите на организацията, включително и с Ясер Арафат. Пътува из тренировъчните лагери на ООП в страните от Близкия изток. В Бейрут свиква да живее под заплахата от израелски въздушни нападения, като избягва да се крие под земята поради опасността сградата да бъде бомбардирана и да се срути върху него. Нито веднъж не пропуска срещите със своя наставник от Мосад, който редовно се отбива в Ливан, за да чуе последните новини.

Соуан нито за миг не забравя, че работи под прикритие. Когато Али Хасан Саламех е убит, Исмаил Соуан става инициатор на протестните шествия срещу израелците. Всеки път, когато снайперист на ООП застрелва войник на ИДФ, той е сред онези, които не пестят похвалите си. С всички свои думи и действия той се представя като войнствено настроен борец за свобода.

През 1984 година, когато Арафат е принуден да се изтегли от Ливан и се налага да прегрупира силите си в Тунис, ООП изпраща Соуан в Париж, за да учи френски. Наум Адмон, който вече заема мястото на Хофи, вижда в преместването на Соуан златна възможност да разполага с агент, който да следи отвътре дейността на ООП в Европа.

Арабските гета в парижките Осемнадесети и Двадесети район бяха рай за терористите. По тесните улички, където се живее на ръба на закона, стрелците и специалистите по взривни устройства се чувстват като у дома си. Оттук се задвижват нападенията над еврейски ресторанти, магазини и синагоги. Именно в Париж е подписано първото споразумение от лидерите на различни терористични организации за общи действия срещу израелски цели в цяла Европа.

Мосад отвръща на ударите по своя всеизвестен безпощаден маниер. Убийци кидони проникват в арабските квартали и избиват заподозрените терористи в собствените им легла. На един прерязват гърлото от ухо до ухо, на друг прекършват врата като на пиле. Но това са дребни победи. Мосад знае, че терористите имат предимство, защото ООП успява да координира действията им. Възможността да имат свой агент в оперативната квартира на ООП в Париж, където се дава ход на множество операции, изпълва Адмон с вълнение.

Дни след пристигането си във френската столица Соуан се свърза с агента, който щеше да го контролира, и работеше извън посолството на Израел на улица „Рабле“ 3. Той се представи като Адам. Уговаряха си срещи в различни кафенета или на станции на метрото. Обикновено Соуан носеше днешен вестник, в който беше скрил събраната информация. Адам също носеше вестник със скрити инструкции и месечната заплата на Соуан, вече хиляда долара. И двамата бяха усвоили до съвършенство в тренировъчната школа на Мосад трика, при който единият се блъска в другия, взаимно се извиняват и се разделят с разменени вестници.

С такива изключително прости методи Мосад се опитваше да вземе превес в град, който отколе се слави като убежище на политически екстремисти, като единственото условие е да действат извън територията на Франция. Единствено Мосад дръзна да наруши това негласно споразумение чрез провеждането на операция, която нанесе такъв удар на френската гордост, който дори и сега, двадесет години по-късно, Франция не може нито да забрави, нито да прости. Всичко започна на около пет хиляди километра от Париж, при устието на Суецкия канал откъм Средиземно море, проектирано от Фердинанд дьо Лесеп — един френски мечтател.

 

 

Следобеда на 21 октомври 1967 година Израел се убеди в своята уязвимост за съвременните оръжия. Един от неговите флагмански кораби, стар британски разрушител от Втората световна война на име „Ейлат“, патрулиращ покрай египетския бряг, беше ударен от три руски ракети „Стикс“, изстреляни от Порт Саид. Общо сто деветдесет и седем израелски офицери и моряци на борда бяха убити, а други четиридесет и един — тежко ранени. „Ейлат“ беше потопен. Това бе не само най-голямото военноморско поражение, което Израел преживя, но и първият случай в аналите на морските битки, когато кораб е потопен при нападение с ракети с далечен обсег на действие.

Когато първоначалният шок от кървавия инцидент отзвуча, правителството на Леви Ешкол разпореди да се изготви програма за ответна реакция при изненадващи нападения и да се снабди флотът с нов кораб в замяна на стария „Ейлат“. След броени седмици инженерите конструираха малък боен кораб със стрелкови оръдия, бърз, изключително маневрен и оборудван с електронни уреди, които осигурят ценно време за предприемане на ответен удар срещу бъдещо ракетно нападение. Шантие дьо конструксион механик дьо Норманди или ШКМ — корабостроителницата в Шербург, Франция, получи поръчка за построяването на седем такива кораба.

През това време учените в Димона започнаха производството на ракетите и прецизни електронни уреди, които да бъдат монтирани на корабите, веднага щом пристигнат в Израел.

Всичко вървеше безпроблемно до момента, в който президентът Дьо Гол не обяви пълно френско оръжейно ембарго, след като израелски командоси нападнаха летището в Бейрут на 26 декември 1968 година и унищожиха тринадесет ливански самолета в акт на отмъщение срещу палестинското нападение над самолет „Боинг 707“ на „Ел Ал“ на летището в Атина два дни преди това. Ембаргото означаваше, че корабите с монтирани оръжия няма да бъдат предадени на Израел.

Този радикален акт от френска страна сложи край на десетгодишния съюз с Израел, създаден по време на революцията в Алжир, довела до обявяване на неговата независимост през 1962 година, и отчасти се коренеше в общата неприязън към управлението на Гамал Абдел Насър в Египет. По това време Мосад снабдяваше с информация антифренски настроената организация ФЛН, макар че Франция беше продала на Израел оръжия и изтребители „Мираж“.

След загубването на Алжир Дьо Гол бързо възстанови традиционните за Франция връзки с останалите арабски държави и дори ООП получи разрешение да открие свое представителство в Париж. Дьо Гол сметна нападението над летището в Бейрут за публична обида и незачитане на настояването му Израел да не допуска „актове на отмъщение“ срещу арабските си съседи.

Френското оръжейно ембарго на практика означаваше, че Израел вече няма да разполага с достатъчно самолети „Мираж“ и да доминира в небето на Близкия изток, както и че няма да има възможност да се защитава надеждно срещу атаки откъм морето. По ирония на съдбата ембаргото беше обявено в момент, когато Израел се опиваше от придобивките си след невероятната победа в така наречената Шестдневна война. През тези няколко дни на 1967 година Израел получи контрол над Западния бряг, над Източен Ерусалим, както и над ивицата Газа. В новопридобитите територии живееха около един милион араби, мнозинството от които беше изпълнено с омраза срещу завоевателите.

Според Меир Амит проблемът, пред който Израел беше изправен, „не биваше да бъде преувеличаван. В границите на държавата имаше хиляди мехабелим («терорист» на иврит), ползващи се с подкрепата на местното арабско население, което в най-лошия случай щеше да им предостави подслон и помощ. Моята първа задача се оказа да засиля наблюдението и проникването на Мосад във всички палестински организации.“

Новият министър-председател на Израел Голда Меир възложи на Меир Амит да изготви план за тайното транспортиране на готовите кораби от Франция. Той си спомня следното: „Първоначалната ни идея беше да отпътуваме за Шербург с кораб с достатъчен брой въоръжени моряци, да спуснем корабите на вода и да се върнем с тях в Израел. След сериозно обмисляне Моше Даян, тогавашният министър на отбраната, с право отбеляза, че действията ни ще породят сериозен отзвук в международните среди и Израел ще бъде обвинен в явна кражба. Действията ни трябваше да бъдат законни. Необходимо беше да измислим неоспоримо основание, което да ни даде право да напуснем с корабите френските териториални води. Веднъж успеехме ли да отплаваме, вече ставаше лесно.“

Законността на онова, което последва, оставяме на мнението на очевидците. Въпреки настояването на Даян всичко да става съгласно реда и законите на страната, в която пребиваваме, замисленото си беше чисто и просто измама.

До ноември 1969 година Меир Амит беше привършил първия етап на операцията „Ноев ковчег“. Една лондонска адвокатска кантора беше ангажирана от най-голямата корабна компания в Израел „Маритайм фрут“, която превозваше товари из цял свят, да основе нова фирма под името „Старбоут“ („Звездна лодка“) по аналогия със Звездата на Давид. Неин основен акционер беше Мила Бренер, директор на „Маритайм фрут“. Другите акционери бяха пълномощници на Меир Амит. Вторият етап на операцията мина също толкова гладко, колкото и първият. Месеци наред адмирал Мордехай Лимон, израелският военноморски представител в Шербург по проекта за бойните кораби, беше обсъждал евентуална компенсация от страна на корабостроителницата заради неизпълнението на договора. Всеки път, когато французите бяха на крачка от споразумение, Лимон намираше някакъв допълнителен, неизяснен момент. На 10 ноември той информира корабостроителницата, че Израел иска още веднъж да подложи въпроса на обсъждане.

В Тел Авив Мила Бренер се беше свързала с един от най-уважаваните корабни магнати в света — Оле Мартин Сием, който живееше в Осло. Той се съгласи да се включи в борда на „Старбоут“ специално заради закупуването на бойните кораби.

Лимон направи своя ход с ловкост на изпечен картоиграч. На 11 ноември той се срещна с представителите на корабостроителницата. Изслуша подобрения вариант на офертата за компенсации и заяви, че предложеното все още не го задоволява. Представителите от френска страна бяха смаяни, тъй като новата им оферта беше доста щедра. Докато обмисляха следващия си ход, Лимон бързо отлетя за Париж. Там го очакваше Оле Сием. Лимон телефонира след срещата им на представителите на корабостроителницата, за да им съобщи, че „до няколко дни“ ще се свърже с тях. След около час Сием седеше в кабинета на генерал Луи Бонт, който отговаряше за търговията с оръжие към френското правителство. Сием каза, че бил чул „за продажбата на някакви бойни кораби, които биха могли да бъдат приспособени за нефтеносондажни съдове“.

Лимон преценява много добре точно кога да се намеси, за да протече всичко идеално, и се обажда на Бонт, за да му съобщи, че е в Париж и е готов да приеме последния вариант на офертата за компенсации. Цифрата, която предлага, е същата, която са му казали представителите на корабостроителницата в Шербург. Бонт казва на Лимон, че в момента е „в преговори“ и че ще му позвъни по-късно. Тогава генералът се обръща към Сием и му съобщава офертата, на която Лимон тъкмо се бил съгласил, но добавя, че е прекалено висока за финансовите възможности на правителството. Сием бързо вдига офертата на Лимон с пет процента. Бонт звъни на Лимон и му съобщава, че офертата му е сметната за доста приемлива. Бонт останал с впечатлението, че е сключил много добра сделка и че същевременно е решил един доста остър за Франция проблем. Израел получава компенсации, а Франция — своите пет процента печалба.

Той има само два въпроса към Оле Сием. Дали корабите наистина заминават за Норвегия? И може ли Сием да гарантира, че няма да бъдат реекспортирани, след като започнат да работят като нефтеносондажни кораби? Сием дава категорични гаранции и за двете. Бонт се съгласява, че за да избегнат запитвания от страна на пресата за нефтените полета, които корабите ще разработват (чувствителна тема, засягаща индустрия, пословична със своята секретност), е най-добре корабите да отплават от Шербург тайно. Споразумяват се датата на отплаването да бъде коледната вечер на 1969 година, когато в Шербург се отбелязва началото на празниците.

Дотогава има още един месец и Меир Амит чудесно съзнава, че това е повече от достатъчно, за да се объркат нещата. Трябва да осигурят сто и двадесет израелски моряци, които да прекарат корабите по време на почти петте хиляди километра плаване от Шербург до Хайфа. Изпращането на толкова много хора наведнъж със сигурност ще изостри вниманието на френските тайни служби. Изобретателният Меир Амит намери отговор и на този въпрос.

Той решава не повече от двама моряци да пътуват заедно до някой европейски град, преди да заминат за Шербург. Моряците са инструктирани да не остават да пренощуват в пристанищните хотели за повече от една нощ, а да се преместят в друг хотел. Всички пътуват с израелските си паспорти, така че ако бъдат заловени, да не могат да ги обвиняват, че пътуват с фалшиви документи за самоличност. Въпреки това Меир Амит съзнава колко голям е рискът. „Трябваше само един-единствен френски полицай да се запита защо толкова много евреи идват в Шербург за Коледа, за да се провали цялата операция.“

До 23 декември всички моряци вече са пристигнали в Шербург, разпръснати са из празнично превъзбудения град и слушат несекващите коледни песнички. Родените и отраснали в Ерусалим дори припяват.

В Тел Авив обаче Меир Амит решаваше други проблеми. Осигуряването на достатъчно провизии за осемдневното плаване по море е поето от доставчик, който посещава всички магазини в Шербург. Ала той вежливо отказва на продавачите, когато му предлагат коледна свинска шунка — продукт, който религията му забранява. Четвърт милион литра гориво са пренесени тайно на корабите в бидони и са скрити на долната палуба. Единствената неизвестна и непредвидима величина остават атмосферните условия. Корабите трябва да минат през Бискайския залив при зимни условия, където част от тях могат да потънат, ако се разрази буря. Меир Амит си спомня за тревогата, която е владеела тогава всички в Тел Авив: „Молехме се за време като онова в Дюнкерк, пристанището в Северна Франция. Бяхме изпратили метеоролог в Шербург, който следеше всички прогнози за Англия, Франция, Испания и Шербург.“

Часовникът бавно отброява оставащите до Коледа часове. Прогнозата за Шербург е дъждовен фронт от югозапад. Въпреки това е дадена заповед за отплаване в двадесет часа и тридесет минути същата вечер. В деветнадесет и тридесет всички моряци са на борда. Но времето се влошава. Променят часа на отплаване за двадесет и два и тридесет. Но времето не се оправя. От Тел Авив спешно пристига кодирано съобщение: „Отплавайте независимо от атмосферните условия.“

В Шербург обаче командващият израелски офицер пренебрегва заповедта. За него животът на моряците е по-важен. От своя команден пост той мълчаливо наблюдава как метеорологът трескаво изучава морските си карти. В полунощ синоптикът прави оптимистично съобщение: „Ветровете ще отслабнат и до два часа ще се насочат на север. Тогава напорът им няма да е толкова силен, а и ще духат в гръб. Можем да отплаваме.“

Точно в два часа и тридесет минути в нощта на Коледа двигателите на корабите заработват и плавателните съдове излизат в открито море. Седем дни по-късно, на Нова година, те благополучно акостират в пристанището на Хайфа.

Сред посрещачите на кея е и Меир Амит. За него няма по-добро начало на новата година от това. Но той знае, че президентът Шарл дьо Гол никога няма да прости на Израел онова, което току-що е сторил.

Така се и оказа. Щом Мосад започнеше да издирва терористи от Близкия Изток в Париж или други градове, френските разузнавателни служби следяха отблизо катците, все едно самите те са терористи. Още по-лошо беше, когато проарабско настроени агенти от СДЕСЕ често даваха информация на ООП, че Мосад се готви да нанесе контраудар. Така терористите често успяваха да се измъкнат.

Най-известният от тях беше Илич Рамирес Санчес, чиято дейност му беше спечелила прозвището Карлос Чакала. В Париж беше известно, че той е наемен стрелец, поставил се в услуга на една от групировките на ООП в Сирия. Подвизите му предизвикваха възхищение и бяха популяризирани в марксистката нелегална преса, която се бълваше в Европа. Дамите намираха ореола му на плейбой за особено вълнуващ. Чарът му се подсилваше още повече от лекотата, с която избягваше смъртоносните капани, които Мосад му залагаше. Един ден той беше на Ривиерата и попиваше слънчевите лъчи в компанията на някоя млада красавица, а на следващия го забелязваха в Лондон с група терористи от Близкия изток да им помага в изготвянето на плановете им за нападение срещу други арабски групировки и, разбира се, срещу Израел. Карлос Чакала и приятелите му действаха, без британската полиция и разузнавателните служби да им пречат, при условие че не причиняват вреди на британски граждани. Когато Мосад откриеше начин да убие Карлос, той вече се беше върнал на континента или беше отлетял за Дамаск, Багдад или някоя друга арабска държава, за да продължи с подвизите си.

Да не изпуска следите на Карлос достатъчно дълго, за да могат да подготвят убийството му, се беше превърнало в поредната задача на Исмаил Соуан по време на престоя му в Париж.

Цялостният му принос за тайната война на Израел срещу Франция беше значителен и позволи на катците и кидоните на Мосад да постигнат забележителни успехи. Фабрика на ООП за фалшифициране на документи беше вдигната във въздуха, сандъци с оръжие бяха унищожени, куриери бяха пресрещани и убивани, експлозиви, изнасяни тайно от Източна Европа, бяха взривявани — по десетки начини Мосад се бореше с огън срещу огъня, използвайки най-вече информацията, която им предоставяше Соуан.

 

 

През януари 1984 година Адам, инструкторът на Соуан от Мосад, му съобщи, че го изпращат в Англия, където ще играе ролята на абсолвент, подготвящ дипломната си работа. Действителната му задача щеше да бъде да проникне в представителството на ООП в Лондон и да разбере всичко, което може, за елитния отряд, наречен „Форс 17“. Сега отрядът се командваше от Абдул-Рашид Мустафа, който беше разположил щаба си във Великобритания. Мустафа фигурираше в списъка на Мосад за хората, които трябваше да бъдат елиминирани.

Исмаил Соуан съобщи на ръководителя на представителството на ООП в Париж, че е завършил обучението си във Франция (един френски саяним го беше снабдил с фалшива диплома за доказателство, в случай че някой му я поиска, но никой не го направи) и би искал да замине за Англия, където да продължи образованието си, за да получи инженерна научна степен. Той дори вмъкна забележка, че подобна квалификация ще го направи „още по-вещ в правенето на бомби“.

Възможността екипът на ООП от експерти по взривните материали да се сдобие с още един специалист винаги се приемаше като добре дошла, дори и през 1984 година. Ръководството на ООП искаше да покаже на палестинците от Западния бряг и ивицата Газа, че не са ги забравили. Десетки хиляди понасяха израелската окупация и мерките, които я съпровождаха. Те не разбираха защо Ясер Арафат не се опитва да им помогне — популистката реторика беше едно, а действията съвсем друго.

Мосад знаеше, че Ясер Арафат е подложен на все по-голям натиск да подкрепи мирните преговори, които египетският президент Хосни Мубарак беше започнал с Израел. Сирия и нейният непредсказуем режим бяха решили да охладят отношенията си с различните палестински фракции и бяха осъдили на затвор стотици техни бойци. Президентът Асад искаше да докаже на американците, че той не е смутител на световния ред, за какъвто го смятаха.

Това обаче само вся смут сред членовете на ООП в лагерите, че те ще бъдат отхвърлени от арабския свят и ще бъдат принуждавани да се местят от място на място, оставени единствено на себе си. Носеха се грозни слухове, че техните собствени лидери са ги предали. Израелците продължаваха да използват този метод и разпространяваха из окупираните територии мълвата, че ООП разполага с активи на стойност над пет милиарда долара, инвестирани по цял свят. Ясер Арафат стана жертва и на една друга кампания за очерняне, организирана от експерти на Мосад от отдела за психологическа война, които твърдяха, че той използва част от парите, за да задоволява похотта си, като спи с млади момчета. Този слух плъзна из бежанските лагери и макар че много малко хора му повярваха, все пак кампанията имаше ефект. Проницателният Арафат нареди на седемнадесет от представителствата на ООП да разпространят контраслуха, че проявява невероятен апетит за жени, което пък си беше чиста истина.

Ръководителят на представителството на ООП в Париж одобри възможността Соуан да стане и специалист по взривни устройства. Това беше и достатъчна причина, за да даде на Исмаил средства за пътя до Англия, както и джобни за първата му една седмица там. Соуан получи петстотин лири и от Адам, но и строгото нареждане да си намери работа, с приходите от която да си плаща обучението във Великобритания, за да не събуди ничии подозрения.

Исмаил пристигна в Лондон през един мрачен буреносен ден на февруари 1984 година с йорданския си паспорт, осигурен му от Мосад. Имаше и резервен канадски паспорт, скрит във фалшивото дъно на куфара му. Беше получил инструкции да го използва само в случай, че трябва бързо да напусне Великобритания. Заедно с паспорта той беше скрил и информацията на Мосад за Абдул-Рашид Мустафа и ръководения от него „Форс 17“.

Първоначално отрядът бе създаден като звено за лична охрана на Ясер Арафат. Името му идваше от вътрешния телефонен номер на Арафат в старата централа на ООП в Бейрут. В един момент „Форс 17“ в Ливан се разрасна до повече от хиляда главорези. Едно от подразделенията му беше прословутата групировка „Черен септември“, извършила клането на израелските атлети по време на Олимпийските игри в Мюнхен. Малко преди да принудят ООП да напусне Ливан и да се установи в Тунис, първият командир на „Форс 17“ — Али Хасан Саламех, беше убит от заложена в колата му бомба — акция, организирана от Рафи Ейтан. В Тунис Ясер Арафат се изправи пред много трудности и проблеми. Той не само беше преследван от Мосад, но и заплахите срещу него от други арабски екстремистки групировки бяха нараснали. Абу Нидал, който се провъзгласи за истинския глас на въоръжената борба, вече открито заявяваше, че няма да бъде постигната никаква победа, ако Арафат не бъде елиминиран. В отговор Арафат реорганизира „Форс 17“ в малък сплотен отряд с двойна мисия — да продължи да го защитава и да подготвя атаки срещу враговете му, като се започне с Израел. Мустафа пое командването на „Форс 17“. В Тунис хората му бяха обучени от китайски и руски специалисти, отлично подготвени за воденето на партизанска война. През 1983 година Мустафа започна да пътува често до Великобритания, за да набира наемници.

Лондон беше пълен с бивши служители на Британските специални части — САС, и ветерани от редовната армия, които бяха служили в Северна Ирландия и търсеха възможност да пласират уменията си да убиват. Заплащането на инструкторите в ООП беше добро, а и много от наемниците бяха силно антисемитски настроени. Записалите се като наемници заминаха за Тунис, където веднага започваха работа в тренировъчните лагери на ООП. Инструктори се набираха и от бивши военни от Френския чуждестранен легион. В един момент сред тях се озова и бившият служител на ЦРУ Франк Търпил, който по-късно щеше да стане много близък с Мехмед Али Агджа — фанатика, стрелял по папа Йоан Павел II.

Цяла година Мустафа влизаше и излизаше от Великобритания, без МИ5 или Специалният отряд дори да разберат кой е всъщност. Когато Мосад ги информира, единственото, което предприеха британските служби, беше да напомнят чрез служител на МИ5 на представителството на ООП в Лондон, че мисията им може да бъде закрита, а служителите им — прогонени при първия признак, че са замесени в терористична дейност срещу Великобритания. Това, разбира се, не им попречи да продължават безнаказано атаките си срещу Израел.

Интригуващ момент в пропагандната война настъпи, когато Басам Абу-Шариф, тогавашен главен говорител на Арафат, беше поканен на среща с писателя Джефри Арчър. Говорителят на ООП си спомня, че Арчър му обяснил „как трябва да развиват и ръководят отношенията си с медиите, как трябва да организират политическата си дейност, как да подходят към установяване на контакти с британските политици и как да мобилизират общественото мнение. Бях силно впечатлен“ — завършва той.

След тази среща името на Джефри Арчър със сигурност намери място в компютрите на Мосад.

В гнева си израелците смятаха, че Мустафа се ползва с протекцията на британските власти и че всеки опит да се разправят с него в границите на Великобритания ще има лоши последици за Мосад.

 

 

Задачата на Исмаил Соуан беше да се опита да вкара Мустафа в капан извън страната, за предпочитане в Близкия изток, където кидоните на Мосад го чакаха, за да го екзекутират. Соуан научи от Адам в Париж, че ще работи под наблюдението на наставниците си от Мосад към израелското посолство в Лондон. Един от тях беше Ари Регев. Вторият се казваше Якоб Барад и защитаваше търговските интереси на Израел. Третият катца в Лондон, който работеше без дипломатическо прикритие, бе Башар Самара. Именно той щеше да бъде главната свръзка на Соуан. По молба на Самара един саяним, който работеше в лондонска агенция за недвижими имоти, нае апартамент за Соуан в квартал „Мейда Вейл“.

Няколко дни след пристигането си в Лондон Соуан установи първия си контакт със Самара. Двамата се срещнаха при статуята на Ерос на Пикадили съркъс. Всеки от тях носеше брой на вестник „Дейли мирър“, наскоро закупен от Робърт Максуел. С помощта на техниката за разменяне на вестници, която бяха отработили в Париж, Соуан получи първата си месечна заплата от шестстотин долара, както и инструкции как да си намери работа в представителството на ООП в Лондон.

Много от хората, който работеха там, искаха да участват в операциите, например да предават съобщения до различните квартири на ООП из Европа, да летят до централата на организацията в Тунис с особено важна информация, а след това да чакат часове наред с надеждата да зърнат самия Арафат. Тези млади себеотрицателни революционери не се интересуваха от рутинната кабинетна работа като картотекиране, преглеждане на пресата или вдигане на телефона. Когато Соуан кандидатства за такава работа, той беше назначен изненадващо бързо.

След броени дни той се срещна с Мустафа. Докато пиеха подсладен ментов чай, те съставиха доклад. И двамата имаха какво да споделят — бяха преживели израелските бомбардировки над Бейрут. Бяха вървели по едни и същи улици еднакво бързо и предпазливо, бяха минавали покрай едни и същи разрушени сгради с толкова много дупки от шрапнели, че стените им приличаха на решетки. И двамата бяха заспивали всяка вечер в различни легла и бяха очаквали зората, когато над пращящите високоговорители се извисяваше песента на мюезина, който призоваваше правоверните за сутрешна молитва. Всеки от тях беше поемал смяната си на контролно-пропускателните пунктове на ООП в Бейрут, където даваха път само на палестински линейки, но спираха всички останали, и търсеха подслон едва когато ушите им заглъхнеха от воя на израелските самолети. Двамата се смяха при спомена за една стара бейрутска поговорка, която гласеше: „Ако все още чуваш бомбените взривове, значи си жив.“ Безброй спомени, стоновете на умиращите и ранените, воплите на жените, насочили към небето поглед, изпълнен с безпомощност и омраза.

Соуан и Мустафа прекараха деня заедно, потънали в спомени. Накрая Мустафа попита какво прави Соуан в Лондон. Продължава обучението си, за да може да служи още по-добре на ООП, гласеше отговорът на Исмаил. Той от своя страна също попита Мустафа какво го води в Англия.

Въпросът предизвиква прилив на откровеност. Мустафа описва подвизите на „Форс 17“ — как неговите командоси трябвало да отвлекат израелски самолет с германски туристи и как Ясер Арафат отменил операцията от страх да не настрои против ООП германската общественост. Но Мустафа пренася войната с Израел на кипърска и испанска територия. Исмаил знае, че това, с което събратът му по съдба се гордее, ще накара Мосад да го елиминира час по-скоро.

Те се договарят да се срещнат след няколко дни при Ъгъла на ораторите в Хайд парк, традиционно място за срещи в Лондон, където свободно могат да се изказват всякакви мнения. Исмаил Соуан звъни на специалния телефонен номер, който са му дали за спешни случаи. Башар Самара му отговоря. Уговарят се да се срещнат на Риджънт Стрийт. Разхождайки се нехайно сред наизлезлите за обедна почивка служители, Соуан предава онова, което Мустафа му е разказал. Самара казва, че ще бъде на Ъгъла на ораторите, за да фотографира Мустафа и после да го проследи.

Мустафа не се появи на уреченото място в уречения час. Щяха да минат седмици преди Соуан да го види отново. Исмаил вече се е записал в един колеж в курортното градче с минерални бани Бат. Два пъти в седмицата пътува до Лондон, за да свърши работата си в офиса на ООП. При едно от посещенията той отново попада на Мустафа.

Двамата мъже още веднъж провеждат кажи-речи безкраен разговор на по няколко чаши ментов чай. Мустафа извади от куфарчето си илюстрирана книга, посветена на историята на „Форс 17“. Той се хвали, че били отпечатани сто хиляди екземпляра, които щели да бъдат разпространени сред палестинците в чужбина. Докато я разглеждаше, Исмаил видя една снимка на Мустафа, направена в Ливан. Мустафа написа посвещение в книгата със замах и я подари на Исмаил. Те още веднъж си определиха среща, но Мустафа отново не спази уговорката.

Междувременно Соуан предава книгата на Самара на станалото вече традиционно място за срещи — железопътната гара в Бат. Катцата пристига от Лондон с влак и се връща със следващия, като отнася със себе си информацията от Соуан, почерпена на място от офиса на ООП, и му връчва месечната стипендия от шестстотин лири.

Продължават да се виждат по този начин почти цяла година. Междувременно Исмаил се е запознал с една англичанка на име Кармел Грийнсмит. Тя се е съгласила да се омъжи за него. Но в навечерието на сватбата Соуан все още не е избрал кой да му кумува.

Той посети още веднъж офиса на ООП, където отново среща Мустафа, който както обикновено не му дава обяснение какво го е възпрепятствало да се видят последния път. Мустафа носи няколко страници от публикувания в Лондон арабски вестник „Ал-Кабас“. На всяка от тях бият на очи карикатури, осмиващи Ясер Арафат. Вестникът се финансираше от една от властващите в Кувейт фамилии — отдавнашен враг на ООП.

Карикатурите са дело на най-известния представител на политическата сатира в арабския свят — Наджи ал Али. Той се беше установил в Лондон и бе повел лична война срещу Ясер Арафат, като изобразяваше лидера на ООП като продажен, себелюбив и политически неспособен. Карикатурите бяха превърнали „Ал-Кабас“ в гласа на опозицията на Арафат.

Мустафа захвърля страниците на масата и заявява, че Наджи ал Али заслужава да умре, а на кувейтските му спонсори да се даде хубав урок.

Соуан се усмихва уклончиво. Мосад приветстваше всичко, което подронваше авторитета на Ясер Арафат. Става въпрос и за нещо много по-неотложно, а именно намирането на кум за сватбеното тържество. Мустафа веднага предлага услугите си. Те се прегръщат сърдечно, както повеляват арабските традиции. В този момент Исмаил Соуан си пожелава да може някак да се освободи от мъртвата хватка на Мосад.

А в Тел Авив Наум Адмон се чудеше колко ли още време ще мине, преди МИ5 да разбере истината за осемте фалшиви британски паспорта, оставени в телефонна будка в Германия през юли 1986 година. Шимон Перес, който в никакъв случай не можеше да се каже, че покровителства Мосад, беше започнал да задава прекалено много въпроси в последните месеци от съществуването на коалиционното си правителство. Според министър-председателя този провал щеше да доведе до влошаване на отношенията на Израел с правителството на Маргарет Тачър. Трябваше да признаят вината си и да се придържат към добре известната максима на Перес: „Колкото по-скоро си признаем греха, толкова по-лесно ще поправим допуснатите грешки.“

Адмон обаче се противопоставя на тази идея. Това ще доведе до разследване от страна на МИ5 и на Специалните служби за цялата останала дейност на Мосад във Великобритания. А с това пък ще да се стигне до изгонването на Исмаил Соуан, а той вече се бе доказал като източник на особено ценна информация. Признаването на истината за паспортите ще означава и признание от страна на Мосад, че не са си свършили достатъчно добре работата.

Паспортите трябваше да стигнат до израелското посолство в Бон. Задачата по пренасянето им от Тел Авив беше възложена на бодел, който беше нов, и никога преди това не се бе озовавал в Бон. Известно време обикалял с кола из града, без да пита за посоката от страх да не привлече вниманието върху себе си. Най-накрая използвал уличен телефон, за да се свърже с посолството. Един от служителите го наругал за закъснението му. Дали от обхваналата го паника или от чисто лекомислие, той оставил куриерската си чанта в телефонната будка. Когато накрая пристигнал в посолството, осъзнал, че е допуснал голяма грешка, но още повече се паникьосал и не могъл да си спомни точното местоположение на улицата, от която се е обадил. Разгневеният шеф на охраната го придружил и двамата най-накрая открили будката. Чантата обаче била изчезнала. За назидание боделът бил изпратен в пустинята Негев, но проблемът с паспортите продължил да тревожи Адмон. Форин офис, посредством посланика на Тел Авив във Великобритания, беше повдигнал въпроса пред израелското правителство.

Един от паспортите беше направен специално за Соуан, за да може да пътува по-лесно между Лондон и Тел Авив. Британският паспорт означаваше, че емиграционните власти на летище „Хийтроу“ ще го проверяват по-рядко, отколкото ако пътува с канадски документи за самоличност.

Докато пребиваваше в Лондон, Соуан беше пътувал няколко пъти, за да посети семейството си в Израел — това беше част от прикритието му. За тях той беше активист на ООП. Той играе ролята си толкова убедително, че по-големият му брат Ибрахим го предупреждава, че израелците може да го арестуват, ако не внимава. Той беше предложил на шега Исмаил да го изпревари, като предложи да работи за службите. Исмаил се бе престорил на ужасен от идеята и се бе върнал в Лондон, за да продължи конспиративната си дейност.

Скоро нещата придобиват неочакван обрат. Младата жена на Соуан подтиква съпруга си да приеме място на изследовател в колежа „Хъмбърсайд“ в Хъл. Според нея тази работа би му осигурила повече пари в добавка към работата му в представителството на ООП. Тя дори не подозира за връзките на съпруга си с Мосад или за шестстотинте лири, които той получава всеки месец. За Исмаил преместването му в Хъл щеше да означава своеобразно бягство от все по-нарастващите изисквания от страна на наставника му от Мосад.

Подобно на повечето информатори, приемали пари от Мосад, и Исмаил Соуан се беше уплашил от рисковете, срещу които трябваше да се изправи. След като беше изпълнил задълженията си на кум, Мустафа бе започнал да се държи особено приятелски. Той често се отбиваше да види Исмаил и съпругата му, като им носеше подаръци от Близкия изток. По време на вечеря Мустафа им разказва как е обезвредил поредния враг на ООП. За няколко месеца се беше похвалил, че е убил няколко „предатели на каузата“. Соуан седеше като на тръни, надявайки се „сърцето му да не бие толкова силно“. Също толкова го плашат и срещите със Самара — катцата иска от него да проникне в компютрите на ООП и да фотокопира секретни документи. Опитваше се да уреди и „ваканция“ за него и за Мустафа в Кипър, където щеше да ги очаква цял екип от кидони. До този момент Соуан беше успявал да си намери различни извинения — никога не бил оставал сам в компютърната зала или изследователската му работа била толкова натоварена, че не можел да си позволи почивка, — но вече беше започнал да съзира все по-голяма заплаха зад исканията на Самара. Той се надява, че в Хъл ще контактува по-малко както със Самара, така и с Мустафа, и че ще му позволят да се радва на академичния живот, без да оказват масиран натиск върху него. Мосад обаче имаше много по-различни планове за него.

 

 

В петък, 13 март 1987 година, всички в главната квартира на Мосад на булевард „Цар Саул“ говореха за важния посетител, когото Адмон очакваше. Малко преди обяд представителят на МИ6 беше придружен до шестия етаж, където се намираше кабинетът на генералния директор на Мосад. Срещата им беше кратка. Адмон научи, че МИ6 са доволни, че фалшивите паспорти, намерени в Германия, в крайна сметка са се оказали изработени от експерти на Мосад. Един от служителите на Специалните служби, който взел участие в операцията, си спомни през юни 1997 година как „мъжът от Шестицата просто влязъл, казал «Добро утро», отказал както кафе, така и чай и заявил направо онова, което имал да каже. После кимнал и си тръгнал. Предаването на съобщението сигурно му отнело не повече от минута.“

От Лондон, от Форин офис, позвъниха на израелския посланик и изразиха недоволството си, както и настояването подобни инициативи да не се повтарят отново. Единствената утеха за Адмон беше, че никой не бе споменал името на Исмаил Соуан.

 

 

Привечер на 22 юли 1987 година Исмаил Соуан пуска телевизора, за да гледа следобедните новини по Би Би Си в апартамента си в Хъл. Не беше контактувал с Мосад от април, когато Башар Самара беше дошъл в Хъл, за да се срещнат на градската железопътна гара, и беше казал на Соуан да не се набива на очи по никакъв повод, докато не се свържат с него или в случай, че Мустафа не направи опит да се види или чуе с него.

Сега обаче лицето на човека, за когото Мустафа бе заявил, че заслужава да умре, изпълва телевизионния екран. Карикатуристът Наджи ал Али беше застрелян, когато излизал от редакцията на „Ал-Кабас“ в Лондон. Стрелецът произвел един-единствен изстрел, след което изчезнал. Куршумът беше минал през едната буза на карикатуриста и се бе забил в мозъка му. Първата реакция на Соуан беше, че атентаторът не е бил от Мосад или от „Форс 17“. И двете организации използваха едни и същи професионални похвати на убиване — няколко изстрела в главата и горната част на тялото. Покушението обаче приличаше на солова акция на аматьор. Според изявленията на полицията било предприето мащабно полицейско дирене, а колегите на карикатуриста намекваха, че нападението е дело на неназовани „силни врагове“, които Наджи си беше спечелил.

Соуан си спомни за един отдавнашен разговор с Мустафа. Той все повече се убеждаваше, че самият Ясер Арафат се е разпоредил за покушението. Той изведнъж се замисли дали не е единственият човек, на когото Мустафа е доверил убедеността си в необходимостта карикатуристът скоро да умре. Тогава Соуан реши, че е по-добре той и съпругата му да отлетят незабавно за Тел Авив. Но докато приготвяха багажа си, на вратата се почука. Впоследствие Соуан си спомня следното:

„Мъжът носеше два куфара. Той каза, че Мустафа спешно трябва да ги скрие някъде. Когато заявих, че искам да знам какво има вътре, той само се усмихна и ми каза да не се тревожа. «Онзи, който не задава въпроси, не чува и лъжи» беше всичко, което мъжът каза. Когато си тръгна, погледнах в куфарите. Бяха пълни с оръжие и експлозиви — вътре имаше достатъчно «Семтекс», за да бъде взривена кулата «Тауър» в Лондон, автомати АК–47, капсулдетонатори и разни машинарии.“

Исмаил набира специалния номер на Мосад за контакти в Лондон. Линията обаче е прекъсната. Тогава решава да се обади в израелското посолство. Оттам му казали, че Ари Регев и Яков Барад не са там. Поискал да разговаря с Башар Самара. Гласът от другата страна на линията го помолил да изчака. Обадил му се друг глас. Когато Исмаил казал името си, гласът отвърнал: „Времето е подходящо за почивка на някое слънчево място.“ Тези думи били сигнал за Соуан, че е време наистина да замине за Тел Авив.

Там, в хотел „Шератон“, той се среща с Яков Барад и Башар Самара. Той им обяснява какво е направил, след като е видял съдържанието на куфарите. Те му казват да изчака, докато съобщят на началниците си. По-късно същата нощ Самара се връща и казва на Соуан да отпътува за Лондон със следващия полет. Когато пристигнел, щял да види, че са се погрижили за всичко.

Без да подозира какво го очаква, Соуан отлетял за Лондон на 4 август 1987 година. Там той тутакси бил арестуван от агентите на Специалните служби на летище „Хийтроу“ и обвинен в убийството на Наджи ал Али. Когато се възпротивил и заявил, че е агент на Мосад, агентите му се изсмели. Междувременно Соуан бил станал също толкова заменяем, колкото и карикатуристът, който беше издъхнал две седмици след покушението в една лондонска болница. Явно Соуан щял да бъде пожертван, за да си възвърнат благоразположението на правителството на Маргарет Тачър. Наличието на оръжие и експлозиви в апартамента на Соуан проваляше всичките му намерения да твърди, че е бил нает от Мосад. Оръжието и експлозивите били донесени в апартамента от саяним на Мосад.

В Лондон Ари Регев предал на МИ5, които от своя страна пък ги предали на Скотланд ярд, всички „доказателства“, които Мосад бяха „събрали“ за „участието“ на Соуан в терористични акции. Документите доказваха как Мосад са следили Соуан из Близкия изток, Европа и Великобритания, без да успеят да съберат достатъчно доказателства — засега. В момента, в който били открили оръжието и експлозивите, Мосад взели решение „в името на общата сигурност“ да предадат Соуан на британските власти.

Това решение мрачно напомняше за неписания закон на Мосад във всеки конкретен случай да предпочитат изгодата. Много време и пари бяха инвестирани в обучението на Соуан и работата му след това. Но когато моментът настъпи, това не бе имало никакво значение на фона на необходимостта Мосад да прикрие следите си във Великобритания. Соуан щеше да изиграе ролята на агнец, принесен в жертва пред олтара на Великобритания като пример за типа терористи, за които Мосад винаги бе предупреждавал. Разбира се, загубата беше голяма — Соуан беше свършил доста добра работа, въпреки че не бе успял да приключи с всички възложени му задачи. Но куфарите с оръжие и експлозиви бяха прекалено добра възможност, за да бъде пропусната. Това щеше да влоши отношенията на ООП с правителството на Маргарет Тачър и щеше да даде възможност на Израел да представи Ясер Арафат като двоен агент и терорист, какъвто винаги е бил според Мосад. Винаги щеше да се намери друг Исмаил Соуан, който да бъде привлечен от хора на израелските служби, които не се притесняват да нарушават вече дадени обещания.

 

 

Мосад си отдъхнаха за цяла седмица, убедени, че никой няма да повярва на онова, което Соуан кажеше на британските агенти, които водеха разпитите.

Но Адмон не беше взел предвид отчаяните опити на Соуан да остане далеч от затвора. Той даде на разпитващите го агенти от Специалните служби подробно описание на наставниците си от Мосад, както и информация за всичко, на което го бяха научили. Постепенно полицията си даде сметка, че той може би казва истината. Бързо извикаха агента свръзка на МИ6 в Тел Авив. Той също разпита Соуан. Всичко, казано от него за главната квартира на Мосад и за техните методи на работа, съвпадна с онова, което самият той знаеше. Наяве започна да излиза цялата роля, която Мосад бяха изиграли в случая.

Регев, Барад и Самара бяха екстрадирани от Великобритания. Израелското посолство в Лондон излезе със съобщение в своя защита: „Искрено съжаляваме, че правителството на Нейно Величество смята за подходящи взетите мерки. Израел не е действал срещу британските интереси. Наш единствен мотив винаги е била борбата срещу тероризма.“

Истината обаче не спаси Исмаил Соуан. През юни 1988 година той беше осъден на единадесет години затвор по обвинение в притежаване на оръжие и връзки с терористични организации.

Четири години след екстрадирането на тримата катци, които буквално бяха приключили дейността на Мосад във Великобритания, разузнавателните служби направиха своето повторно завръщане. Към 1992 година в израелското посолство в Кенсингтън вече работеха пет катци съвместно с МИ5 и Специалните служби, и то по залавянето на дейци на ирански фракции със седалище във Великобритания.

Преди няколко години, през декември 1994 година, Исмаил Соуан беше освободен от затвора „Фул Сътън“, беше му върнат йорданския паспорт и беше депортиран със самолет до Аман. Последният път, когато някой го видя, беше на излизане от летището с куфара, който Мосад му бяха дали преди толкова години, когато тръгваше за Лондон. Ала второто му дъно беше махнато.

От пустинното кралство той следеше отблизо заформящата се буря в Персийския залив, но преди нея стражата на моста „Мосад“ беше сменена. Осемгодишният период, през който Наум Адмон беше оглавявал тайните служби, приключи на еврейската Нова година — Рош Ашана. На негово място застъпи Шабтай Шавит, който наследи серия провали, сред които Полската афера, Ирангейт и разбира се, онези неупотребявани фалшиви британски паспорти, намерени в една телефонна будка във Франкфурт, които възвестиха началото на края на ерата „Адмон“. Но неговия наследник го очакваше нещо повече от пясъчна буря, връхлитаща откъм Йордания. Най-сетне беше ударил часът на Саддам Хюсеин, който беше решил, че е дошло времето да стане повелител на света.