Андрей Гуляшки
Открадването на „Даная“ (6)

Пиетро Фалконе живееше на „Виа Монсерато“, под покрива на стара седеметажна сграда. Неговият тристаен мансарден апартамент беше толкова претъпкан с книги, алманаси, каталози и папки с репродукции, че за писмената му маса и няколко кресла, разкошна мебел от най-силното време на рококото, почти не беше останало място. В стаята, чието сводесто прозорче гледаше на запад, към левия бряг на Тибър, едва беше намерено място между шкафовете за едно строго канапе стил „ампир“ от черно дърво. Върху него спеше стопанинът. Кабинетът беше кръгъл, една ротонда, но шкафовете го режеха на перпендикулярни правоъгълници. В средищния правоъгълник като пъп на една вселена аленееше писмената маса на Фалконе. Високият и груб манастирски стол стоеше строго до масата като калугер-постник до един маркиз, натруфен с кадифени гащи и атлазени елечета.

Пред входа на апартамента бдяха двама мъжаги с тежки бастуни в ръце. Макар да бяха предизвестени от Фалконе, те огледаха внимателно гостите, особено Авакум, който им направи впечатление и като че ги усъмни с дългия си и широк лоден.

А самият Пиетро Фалконе посрещна гостите си сърдечно като свои най-близки приятели, предложи им цигари и коняк, но веднага ги предупреди, че до довечера го чакат още три предизборни срещи и че свободните му минути са броени.

— Не рискувате ли, като се прибирате в къщи? — попита го Авакум — Ако нахълтат тук фашистки типове и ви спипат?

Пиетро Фалконе се усмихна.

— Изключено! — поклати той глава — Нашата работническа милиция денонощно бди Група от десет души дежури в сладкарницата, която е насреща. По стълбите са разставени четири двойки мъже, готови на всичко А нашият квартален клуб е само на стотна крачки оттук!

— Да се надяваме, че тия мерки ще са достатъчни! — каза Авакум и се усмихна, кой знае защо, доста неопределено. После погледна в очите Пиетро Фалконе и пак се усмихна, този път загадъчно и хитро и дори малко предизвикателно. — Знаете ли — каза той, — аз исках да ви разкажа между другото и за някои подробности по оня въпрос, за който ви писах неотдавна Става дума за тракийските рисунки от IV в преди новата ера, спомняте ли си? Сега мога да твърдя с положителност, че някои елементи от тия рисунки напомнят удивително етруски рисунки от същото време!

— Хубава работа! — плесна с ръце Пиетро Фалконе — Вие, другарю, отново правите опит да ми вземете ума! Тракийските рисунки удивително напомняли етруските! — ахна той — Вие давате ли си сметка какво може да произлезе от всичко това? Един взрив в историята на античния свят, едно изригване на вулкан в самия център на Рим!

— Ние трябва да направим с вас подробен анализ на всяка рисунка, и то елемент по елемент — каза спокойно Авакум.

— Лесно е да се каже „трябва“ — поклати отчаяно глава Фалконе. — А имате ли представа какво съдържа тази малка дума? Какво море от усилия съдържа тази дума? Имате ли представа?

Той сърдито махна с ръка и не дочака отговор, а се понесе из пътеките покрай шкафовете и напористо захвана да сваля от лавиците разни дебели книги и още по-дебели папки и класьори.

— Това трябва да се прегледа! — казваше той всеки път, когато тръсваше върху масата един каталог от хиляда страници или класьор, който съдържаше две хиляди фотоса.

Книжната камара растеше, гонеше тавана.

— Ние ще прегледаме всичко туй лист по лист! — сякаш се заканваше някому Фалконе. — Какво ще кажете, приятелю Роберто?

— Аз ли? — трепна Роберто Тоци. — Моля ви се, господин Фалконе, вие знаете, струва ми се, че аз съм по средновековното изкуство!

— Тогава ще си носите последствията заради откраднатите Данаи! Аз ви казвах на времето Роберто, че с вашето средновековие няма да стигнете до никъде. Тоест, че ще стигнете до скамейката на подсъдимите или до опашката на безработните!

— По онова време не крадяха толкова! — въздъхна Роберто Тоци. Чувствуваше се във въздишката му тъга по миналото, но нима можеха да се възкресят петдесетте години!

— Е, не се отчайвайте! — съжали го Фалконе. — Ако бъда избран за кмет, аз ще предложа на римските работници и студенти да дежурят безплатно по една нощ пред галериите и музеите. Представяте ли си? Хем ще танцуват, хем ще пазят националните светини от гангстерите! Вярвайте в бъдещето, приятелю! — Той погледна към Авакум. — Ще се захващаме ли за работа?

— Боя се, че ако се захванем, вие ще позакъснеете малко за предизборните си срещи! — усмихна се Авакум.

— Има такава опасност — поклати мрачно глава Фалконе. Той помисли някое време и каза: — Тогава се захващайте сам!

— Може ли утре? — попита Авакум.

— Все едно! — каза Фалконе. — Утре имам заседание в Централния комитет, така че ще се наложи пак да работите сам.

— В такъв случай — каза Авакум — аз ще подредя материалите, а като се върнете, ще ги изследваме заедно!

— Ето едно чудесно решение! — зарадва се Фалконе. — Освен това утре ще дойде тук и моята икономка, тъй че няма да бъдете съвсем сам. Тя ще ви приготви кафе. Само коминочистачите може да ви смутят по някое време, но то ще е най-много за петдесетина минути.

— Профилактика на комините? — усмихна се Авакум.

— Е, да — кимна Фалконе. — Утре е нашият ред. Щом съм кандидат за кмет, налага се да спазвам реда образцово, няма как!

— Нищо! — каза Авакум. — Ще се изтърпи някак! Пък и нали има една такава приказка, че коминочистачите носели щастие.

— Има такова поверие сред народа — засмя се Фалконе. — Вчера първият секретар на градския комитет, като излизал заранта от къщи, срещнал цяла група коминочистачи.

— Това се казва предзнаменование — каза весело Авакум. — Ние ще си позволим с господин Роберто Тоци да пийнем предварително за вашата победа. Нали, господин Тоци?

На път за пиаца „Навона“ Авакум се отби до най-близкия пощенски клон и помоли Роберто Тоци да го почака няколко минути. Когато отново го настигна, изражението на лицето му беше станало студено и непроницаемо, само в дълбочините на очите му блещукаха лукави огънчета.

Пред входа на „Боргезе“ срещнаха Чигола. Авакум повдигна яката на лодена, нахлупи над очите си широкополата си шапка и демонстративно отиде встрани. Инспекторът каза на Роберто Тоци, че имал намерение да приключи с разпитите още тази вечер. Той беше в лошо настроение и изглеждаше доста повехнал.

Продължаваше тихо да вали, пред трите фонтана беше безлюдно и студено.

— Сега искам от вас две неща — каза Авакум на Роберто Тоци, като се наведе към него. — Най-напред ще кажете на Чигола скришом, никой да не чуе, че току-що с вас е разговарял човек, който ви се представил за пратеник на групата „Роза на ветровете“. Сещате се за коя група става дума, нали? Същата, която прие върху себе си отговорността за убийството на Енрико Ченчи. Вие ще кажете на Чигола следното: „Пратеникът на «Роза на ветровете» уверява Чигола, че «Роза на ветровете» ще върне откраднатата «Даная» утре до обяд. Но за да може операцията по възвръщането да протече успешно, «Роза на ветровете» иска от Чигола да съобщи на всеослушание, че ще приключи следствието в «Боргезе» утре заранта, към 10ч. Второ; «Роза на ветровете» иска от Чигола да си вдигне чуковете, тоест хората, не в 10 ч., а в 9!“ Това е много важно, пак ще повторя: да си вдигне хората от „Боргезе“ не в 10 ч., както ще се знае официално, а в 9 ч., както ще знаете само вие двамата. Ясно ли е?

Валеше тихо и унило и около фонтаните беше все така безлюдно.

— Сега запомнете най-главното — продължи Авакум. — То е по-важно от всичко, от неговото изпълнение зависи дали „Даная“ ще се върне на предишното си място в „Боргезе“, затова искам да се превърнете целият в слух. — Той се огледа. — Слушате ли ме внимателно?

Роберто Тоци не успя да каже „да“, защото гласът му беше пресекнал, а само кимна с глава.

 

 

На другия ден, събота, към 11ч. Чезаре Савели нахълта в кабинета на Чигола с вид на човек, който наистина държи в ръцете си съдбата на Рим. Развълнуван до краен предел, той съобщи на инспектора, че току-що му се обадил човек, който с очите си видял откраднатата „Даная“ в квартирата на Пиетро Фалконе. Чигола, който не беше забравил вчерашния си дискретен разговор с Роберто Тоци, помисли, че съобщението иде от „Роза на ветровете“, и много се зарадва. Без тоя спасителен съюз с „момчетата“ той щеше да прилича на човек, който се движи в гъста и безпросветна мъгла.

Петнадесет минути по-късно група инспектори начело със Савели и Чигола и придружени от прокурорския свидетел, направиха обиск в дома на Фалконе.

Така завърши предпоследното действие на тази криминална драма.

Правителствените вестници и официозът на Италианското социално движение, които следяха до този обяд с голям ентусиазъм следствието срещу Ливио Перети и Луиза Ченчи, изведнъж млъкнаха, сякаш никога не беше ставало дума за никаква „Даная“.

Секна изведнъж и шумът около двете убийства.

Но кои бяха убийците на Чивета и Пинели?

Кой беше оставил през нощта срещу четвъртък вратата на служебния вход в „Боргезе“ отключена?

И къде беше скрита „Даная“ през тия два дни?

 

 

Тази дъждовна вечер Авакум и Роберто Тоци разговаряха тихо в една скромна кръчма, близо до отдавна загубила славата си „Виа Апиа антика“ Те си приказваха и навремени поглеждаха към улицата, сигурно очакваха да се зададе в дъжда някой близък техен човек. Оттатък стъклата на прозореца блещукаше уличният фенер и под жълтия му глобус дъждовните капки засияваха студено и тъжно, а мястото около него изглеждаше пусто, сякаш се намираше на края на света.

— Аз не разбирам нищо от детективски работи — разказваше Авакум на Роберто Тоци с оня интимен тон, с който можеше да се разказва само в кръчма и пред шише с миналогодишно вино — Аз дори ви излъгах оная вечер, като издрънках нещо по адрес на някакъв мой приятел, който уж бил голям детектив! Няма такова нещо, скъпи приятелю! Аз измислих тоя детектив, за да ви накарам да ми се доверите Вие бяхте толкова натясно тогава, че бяхте склонен да повярвате дори на една още по-фантастична лъжа Притесненият човек е предразположен да възприема всякакви лъжи, стига те да му сочат изход от безизходицата, в която е изпаднал Вие бяхте премного притеснен, приятелю, и затова повярвахте на лъжата ми за великия детектив. Иначе вие нямаше да ми дадете архитектурно инженерните планове на „Боргезе“, дори нямаше да ви мине наум такава възможност, въпреки че сме колеги и ни свързва една обща дружба със симпатичното семейство Ченчи Ето колко податлив на лъжи става човек, когато е притеснен.

Както и да е Искам да кажа, че не е необходимо човек да познава велики детективи и да се е занимавал предварително с криминалистика, за да разгадае с успех една по-проста криминална гатанка Според мен, скъпи приятелю, всеки човек може да се справи с една проста криминална задача, стига природата да го е надарила с две по-особени качества първо, да разбира езика на вещите и, второ, да усеща връзката между събитията — помежду им и със средата, в която се развиват. Например големият американски физик Роберт Вууд, без да има каквито и да било връзки с криминалистика и детективи, разкрива едно от най-ужасните престъпления от началото на века. Става дума за атентата в Ню Йорк през 20-те години, при който загиват повече от сто души невинни хора. Вууд открива престъпниците, тоест стига до атентаторите, като чете и дешифрира езика на едно парченце метал, излетяло от обвивката на адската машина. Специалистите се отчаяли и вдигнали ръце от тази афера, а ето че един „любител“ успял!

 

 

Тази игра, да се разгадават неразгадаеми наглед гатанки, криминални, разбира се, харесала на знаменития физик и той разкрил по-сетне авторите на още две тежки престъпления.

Не ще и дума, че Вууд е имал помощници, разполагал е с техника, с физико-химически лаборатории, снабдени със съвършена за времето си апаратура, и т.н. Но и самите престъпления, както ви казах вече, са били организирани „умно“, с талант.

Аз бих казал, че кражбата в „Боргезе“ е една „проста“ афера, която политическата конюнктура и някои случайности превърнаха наистина в „голяма“. Според компетентни хора кражбата на картини не изисква кой знае колко ум или въображение. Обикновено крадците подкупват вътрешни хора и с тяхна помощ изнасят „стоката“ навън; в по-редки случаи те стигат до картините през тайни входове, прозорци, през покриви и мазета и т.н. Мъчнотиите, свързани с разкриването на тоя вид обири, не изхождат от „хитроумието“ на крадците, а от сложната верига, която свързва извършителите на обири с истинските крадци, т.е. с организаторите на кражбите. В повечето случаи извършителите на обири нямат досиета в полицията, съответните полицейски служби не разполагат с отличителните им данни, характеристики и пр. и това умъчнява залавянето им и следователно проследяването и залавянето на истинските крадци, тоест организаторите. Отгоре на всичко аз съм слушал да разказват, пък и вестниците пишат, че истинските вдъхновители на тия кражби, босовете, били хора с връзки, с приятели в света на политиката и с покровители по върховете на полицията.

Трябва да ви кажа, приятелю, че макар и да не съм никакъв специалист, аз открих няколко много сериозни грешки в работата на инспектора Чигола. Не се съмнявам, че всеки друг на мое място и вие лично, професоре, бихте открили същите грешки, ако се заемехте по-сериозно с тази работа. В някои моменти той проявяваше находчивост, а в други — невежество. Нямате ли и вие това впечатление? Остроумен например беше въпросът му към Луиза Ченчи — защо е тръгнала към служебния вход, а не към Федериго. Той прояви професионален нюх, като още в самото начало на следствието се усъмни в показанията на Ливио Перети. Той имаше „чувството“, че Ливио Перети беше прекарал нощта в „Боргезе“. Казвам „чувство“, защото съмнението се поражда понякога по емоционален път, а не върху основата на доводи и обстоятелства.

Но както казах вече, Чигола допусна в своята работа и няколко сериозни грешки. Една от тях е решаваща, фатална, но за нея ще отворя дума след малко. Например, когато Федериго заяви, че в 1 ч. след полунощ вратата на служебния вход била затворена и в коридора всичко било по обичайному, той не се досети да пита Федериго какво разбира под думата „затворена“. Е, добре, една врата може да бъде затворена, без да е заключена същевременно. Беше ли вратата „заключена“? Това е много важно. Луиза Ченчи твърди, че е затворила открехнатата врата, но не споменава за никакво заключване. Ако се приеме, че вратата е била заключена, следва да се мисли, че и някой е излязъл след Луиза Ченчи и че именно тоя „някой“ е заключил вратата. Кой е този „някой“? Марио Чивета? Но Марио Чивета не е притежавал никакъв ключ, ако трябва да се вярва на стария пазач Монтано. Следователно в галерията се е укривало второ лице, което е притежавало ключ от външната врата… Ето какви въпроси поставя една „затворена“ врата! По един начин ще тръгне следствието, ако вратата е била само затворена, и по друг начин — ако тя е била същевременно и заключена Слушал съм да се казва, че за добрия криминалист и за добрия психолог думата имала няколко прозорчета Добрият криминалист и добрият психолог трябва да поглеждат през всяко прозорче, за да установят какво всъщност се крие зад етимологията на няколкото сглобени букви.

Чигола прояви удивително безразличие към главоболието и сънливостта на Федериго. Сънливост у един пазач не кога да е, а през нощта на кражбата? Само по себе си това обстоятелство буди съмнение. Федериго обяснява, че за тая сънливост било виновно виното, с което го черпил Карло Колона. Какво е това вино? Кой го е изпратил на Карло Колона, откъде го има Карло Колона? Ако бутилката е изчезнала, все някакви утайки са останали в кръвта и един медицински анализ би могъл да каже нещо.

Тъй или иначе, в резултат на разпитите и на предложените обстоятелства, съмненията на Чигола се насочиха към четиримата неканени нощни гости на „Боргезе“: Ливио Перети, Луиза Ченчи, Марио Чивета и Енрико Пинели. Понеже последните двама — Чивета и Пинели — бяха вече мъртви, Чигола щеше да предаде на съда живите — Луиза Ченчи и Ливио Перети. Смъртта на Чивета и Пинели той щеше да обясни с вътрешни борби, малко ли бандити се самоизтребваха, разчиствайки сметките си! А където има уреждане на сметки, полицията не се меси. Така смъртта на Чивета и Пинели щеше да мине „към дело“, а Ливио Перети и Луиза Ченчи щяха да бъдат съдени.

Голямата грешка на Чигола, фаталната, както я нарекох, не се отнася до отделни моменти на следствието. Тя се отнася до разбирането на престъплението, до концепцията, както е модерно да се казва сега, на неговия характер. Чигола погледна на кражбата в „Боргезе“ като на обикновена кражба. Едничкото, което го смущаваше, беше краткият срок, в който трябваше да приключи следствието. Той беше казал на журналистите да бъдат търпеливи до събота на обяд. Така пишеха вестниците: в събота на обяд Чигола ще предаде на прокурора похитителите на „Даная“.

Той не се замисли дори над тоя прост факт — защо се искаше от него да приключи следствието до събота на обяд. Защото в неделя бяха изборите? Е, да, но какво общо можеше да има открадването на „Даная“ с изборите?

До тоя основен, бих казал, „постановъчен“ въпрос Чигола не можа да стигне и в това се състои неговата фатална грешка. Престъплението имаше ярък политически характер, а той пристъпи към него като към най-обикновена и вулгарна кражба. И в резултат се получи това — невинните да бъдат обявени за виновни, а виновните да се разхождат из улиците на Рим и да потриват ръце, очаквайки изборния крах на Пиетро Фалконе.

Аз бих казал, че вестниците първи издадоха политическия характер на престъплението. Нещо повече, те посочиха крайната цел на престъплението. Най-напред те ахнаха от удоволствие, когато научиха, че Ливио Пере-ти е член на Комунистическата партия, а когато в аферата беше замесена и Луиза Ченчи, ахкането се превърна в истински вой. Но докато правителствените вестници ахкаха и виеха някак си „под сурдинка“, официозът на десните екстремисти ревна с пълен глас: „Ето ги комунистите, виждате ли ги? Но това не е всичко, господа, вие тепърва ще ги видите какво струват!“

Разбира се, и без прозрачните намеквания на тоя официоз беше съвсем ясно, че ударът с открадването на „Даная“ е насочен към изборите и че той цели преди всичко моралното проваляне на Пиетро Фалконе.

Нали ви казах одеве какви качества са необходими, за да може и един най-неподготвен човек да разгадае някакво престъпление от по-обикновен характер? Ще повторя — разбиране езика на вещите и умение да се открие връзката между извършителите на престъплението и характера на самото престъпление.

Е, добре, ние проникнахме във връзката, която свързва открадването на „Даная“ с предстоящите избори за нов кмет на Рим. Знаем, че екстремистите готвят шантаж. Какъв човек, тоест каква връзка имат екстремистите с „Боргезе“? Екстремистите са свързани с „Боргезе“ чрез техния човек Чезаре Савели. Е ли в състояние Чезаре Савели да осъществи замисления удар? Той е най-подходящият, естествено, защото е началник на охраната на „Боргезе“!

Когато Чезаре Савели дойде да се къпе в апартамента на сестра си, това беше четвъртък, 26 октомври, аз забелязах по обувките му премного кал и върху маншета на десния ръкав на сакото му голямо тъмно петно. Другите неща, които забелязах, бяха: жп билет, нож с автоматично отваряне и няколко дребни монети.

Калта по обувките — необичайна за човек, който ходи по римските улици или пътува с влак от Санта Ана за Рим — и тъмното петно върху десния маншет говореха, че Савели не беше прекарал нощта срещу четвъртък мирно и тихо, като добър католик. Трябва да ви призная, че в момента, когато забелязах тия неща, аз не се учудих кой знае колко, тъй като вече знаех за него някои неща — че по-рано е работил в разузнаването и при американците, а понастоящем е фактор в социалното движение и началник на група от терористи и шайкаджии. За такъв човек забелязаните от мене странности не бяха необикновени и аз щях да ги забравя, ако в минутата не бях чул по радиото извънредното съобщение за открадването на „Даная“.

И така, странностите, които бях забелязал, престанаха да изглеждат абстрактни, те се свързаха тутакси с похищението на „Даная“ във филиала на „Боргезе“. Чувствувах, макар да нямах още никакви конкретни доказателства, че в дъното на тази афера стои не друг, а самият Чезаре Савели. Имах, на втори план, разбира се, и някои съмнения относно Ливио Перети — дали момъкът не е станал жертва на провокация. Случват се такива работи, и то доста често! Но в петък заранта, като видях портрета му във вестниците, веднага познах в него младежа, който често изпращаше Луиза до дома и. И любовният характер на неговия незаконен престой в „Боргезе“ ми стана веднага понятен…

След като чух вашия разказ за първия разпит, аз останах с впечатление, че откраднатата картина не е изнесена навън, а се намира някъде в галерията, на такова място, в което агентите, които са ровили навсякъде, не са могли да се усъмнят. Аз останах с впечатление, че картината е скрита на явно място, но необичайно за укриване на вещи. Затова ви поисках архитектурно-инженерния план на галерията, за да потърся къде може да бъде въпросното загадъчно място и какво може да представлява то като евентуално скривалище.

Втората въпросителна се отнасяше до лицето, което беше излязло първо през вратата на служебния вход. Според показанията на Луиза Ченчи това лице е притежавало ключ. А знае се от правилника за вътрешния ред в „Боргезе“, че един от двата ключа от служебния вход се държи от началника на охраната, тоест от Чезаре Савели.

И така всички пътища на съмнението водеха към Чезаре Савели и това изглеждаше логично и в реда на нещата. Стоеше въпросът: пряк извършител ли е той на престъплението, или е само негов организатор? Ако не беше алибито му в Санта Ана, аз щях да се подпиша с двете си ръце, че не друг, а именно той е извършителят на престъплението. Но това алиби… Спомняте си, че то беше удостоверено от местната полиция в Санта Ана и поради това не подлежеше на никакво съмнение.

Но все пак съмнение съществуваше, и то идеше у мен повече по пътя на чувството, отколкото по пътя на логическите съждения. И ето появи се едно ново обстоятелство, което даде още храна на съмнението. Вие си спомняте вероятно, че между ония вещи на Савели, които бяха изпаднали на пода, аз споменах и за един жп билет. Тоя билет ми дойде наум ненадейно, ни в клин, ни в ръкав, дето се казва, четвъртък вечерта, когато вечеряхме в „Лавароне“. Пиех кафето си и разговарях с госпожа Тоци и изведнъж проклетият билет се мярна пред очите ми. Той като че ли казваше, нима не виждаш нещо особено в мен? И се кипреше отпреде ми като най-вулгарна кокотка. И аз се вгледах в него и открих, че той беше съвсем девственичък, машинката на контрольора не беше го перфорирала. Как не бях забелязал тази особеност сутринта, когато го зърнах на пода заедно с другите изпаднали вещи? Един неперфориран билет означава две неща: или пътникът си е купил билет за някъде, но не е пътувал, бил е възпрепятствуван да пътува, а билета е забравил в джоба си, или чисто и просто контрольорът не си е направил труд да го перфорира, което се случва, но доста рядко. Сега кондукторите знаят, че има безработни, които гледат към местата им, и затова са станали изпълнителни и много редовни, дупчат билетите и не оставят за после.

Тъй или иначе, аз си припомних тази вечер, че билетът на Савели за Санта Ана не беше перфориран; тоя факт усили вече появилото се съмнение, че Чезаре Савели изобщо не беше ходил в Санта Ана. На другата сутрин взех влака и отпътувах до това старинно градче.

В Санта Ана има само един грандхотел. Наех си луксозна стая, позавъртях се насам-натам, подарих букетче момина сълза на администраторката, а сетне я запитах дали в сряда вечерта е пренощувал в хотела един мой приятел на име Чезаре Савели. Сезонът беше мъртъв, посетителите бяха малко, брояха се на пръсти и администраторката тутакси си спомни, че един Чезаре Савели е нощувал в хотела. Тогава аз казах, че искам да изпратя една картичка до моя приятел с изгледа на хотела, разбира се, но съм забравил римския му адрес, та мога ли да надзърна в адресната му карта, където той, без друго, ще да е отбелязал адреса на римското си жилище. Администраторката ми даде папката с адресните карти и аз тутакси намерих неговата. Почеркът, с който беше попълнена тази карта, не приличаше абсолютно никак на почерка на Савели. Неговият почерк беше едър, нервен, а тоя напомняше на мъниста, низани от женска ръка. Аз познавах почерка му, бях разглеждал албума на Витория, където бяха подредени доста картички от него.

Тази карта беше попълнена от друг човек, който имаше фалшив паспорт на името на Чезаре Савели и носеше номера на истинския му паспорт. Както предполагах в самото начало, друг човек беше създал алибито на Чезаре Савели. Чезаре Савели не беше напускал Рим.

Когато се завърнах в Рим, аз научих от вас подробностите от втория разпит и че Пинели и Чивета са били намерени убити. Още докато обядвахме в „Лавароне“, аз си съставих наум реконструкцията на кражбата в „Боргезе“.

И тъй, в сряда, 25 октомври, Савели повиква Карло Колона, който му е подчинен и административно, и по партийна линия и за когото знае доста компрометиращи неща, дава му бутилка вино и му заповядва да я изпие в единадесет часа вечерта с пазача Федериго Нобиле. Изпраща го да му купи билет за Санта Ана и когато тоя се връща, съобщава му, че ще се върне на другия ден по обяд с влака, който тръгва от Санта Ана към 11ч.

Но вместо да тръгне за гарата, Савели използува суетнята, която винаги настъпва в галерията около 12 ч., и незабелязано се промъква в таванското помещение на втория етаж. Той има ключ от секретната брава и влизането в това помещение не представлява за него никаква трудност. Както се вижда от плана, помещението е обзаведено с тоалетна, с чешма и се отоплява с парно отопление. Да се престои няколко часа на този таван не е кой знае каква мъка. Савели намира сгодно място и ляга да спи.

Когато се събужда, на тавана цари пълен мрак. През капандурите и кръглите прозорчета се процежда едва осезаемо зарево, което иде от лампионите на „Пиаца Навона“. Часът е може би 9 или 10. Той се промъква в полуосветената зала и само за една минута сваля платното на Кореджовата „Даная“. Всичко е подготвено предварително, през вечерите, които предхождат акцията, пирончетата едва се държат за дървото. Върху празната рамка Савели мята платното на Ливио Перети, като само тук-там го закрепва с кабърчета. Трябва да се отбележи, че и двете тези операции Чезаре Савели извършва с ръкавици.

Той се връща на тавана с плячката си, но на самия праг се сблъсква с човек, който го е наблюдавал по всяка вероятност през цялото време на операцията. Изненадата, страхът и ужасът действуват едновременно. Савели захвърля платното, напипва стоманения си бокс и с един удар, отправен напосоки, сваля неканения си съквартирант на пода. Всичко това става много набързо и в пълна тъмнина. Трябва да се предполага, че след някое време Савели светва с фенерче. Той не може да устои на изкушението да види кого е пребил. Човекът, който лежи на пода, му е непознат. Той изглежда умрял. Савели го влачи до някой по-затънтен кът на тавана и грижливо го затрупва с рамки, стативи, постаменти и мукави. След това се заема да заличи следите от кръвта. Вода има, парцали също. Необходим е само малко труд.

И постепенно, след като напрежението спада, започва да го овладява страхът. Ужасният страх, че е издаден, че тоя, когото е пребил, е „поставен“ човек, че навън го чакат полицаи. Или го очакват мафиози, които не пипат по-меко от полицаите. Напротив!

Минава 12ч. Трябва да се измъкне, дежурен е замаяният Федериго. Но той няма вече предишната смелост, не се решава да слезе по стълбите с платното на рамо, а още по-малко — да изскочи с него навън. Така му дохожда наум мисълта да скрие платното на място, в което никой няма да се усъмни. Кое място?

Той познава отлично плана на сградата, знае къде минават тръбите на отоплението, на водопровода, на камините. Всъщност в цялата сграда има само една камина и тя се намира в кабинета на директора Роберто Тоци. Тя отдавна е загубила функционалното си предназначение, но стои в кабинета за украса. Нейният комин е директен, започва от покрива и свършва с една седловинка над огнището. Какво по-хубаво скривалище, по-удобно и по-безопасно за една открадната картина?

Той се изхлузва през прозореца, стига пълзешком до комина и пуска надолу платното, навито на руло.

После се измъква през служебния вход, но когато отваря вратата, забелязва с ужас, че очите на Марио Чивета учудено примигват. Проклетникът го е видял, както трябва да се очаква, утре той ще свидетелствува против него!

Савели се скрива в сянката на съседната сграда, един бивш кардиналски дворец, и когато след около един час Чивета излиза от „Боргезе“, той тръгва подире му. Настига го, поздравява го и му предлага да вървят заедно. Занесеният Чивета не подозира нищо, гой дори не вижда как Савели измъква джобния си автоматичен нож, не чува как щраква острието, няма дори време да извика, когато острието се забива в гърлото му. Савели го мушка още два пъти за по-сигурно и отново се връща по обратния път, за да хване на съседната спирка автобуса, който минава покрай хълма Джаниколо. Когато наближава „Боргезе“, той изведнъж си спомня, че е забравил да заключи вратата на служебния вход. Погледът на Марио го е смутил. И веднага съобразява, че разсъненият Федериго може да открие, че вратата е отключена, и тутакси да вдигне полицията на крак. Полицията от своя страна тутакси ще звъни в Санта Ана и неговият двойник веднага ще се намери в небрано лозе. Успехът на акцията увисва на косъм, а и над неговата собствена глава като че ли увисва клупът на въже, затова той се престрашава, минава повторно покрай служебния вход и превърта ключа. Да не забравяме все пак, че Чезаре Савели е бивш натовски разузнавач, закален убиец и авантюрист. Вие навярно не бихте се решили да предизвикате съдбата два пъти в една и съща нощ, нали?

Сетне се качва на автобуса, който минава покрай хълма Джаниколо, слиза на първата спирка и се изгубва сред линиите и гъстия храсталак. Там прекарва нощта. На другия ден пристига в дома на Витория Ченчи, където впрочем имах удоволствието да го срещна. Калта по обувките беше от Джаниколо, а кръвта по десния маншет — вероятно от гушата на Чивета.

Както сигурно се досещате, тази реконструкция не можеше да помогне нито на Ливио, нито на Луиза, тъй като тя не беше защитена с никакви конкретни факти и с никакви свидетелски показания. Затова аз реших да доведа играта докрай, но на принципа на бумеранга. „Даная“ трябваше да отиде в дома на Пиетро Фалконе! Но не истинската „Даная“, разбира се, това и наум не ми се е мяркало, а подобието на „Даная“, копието на Ливио Перети.

Когато бяхме в дома на Пиетро Фалконе, вие чухте, че той очакваше за тази заран някакви коминочистачи. На излизане от дома му аз се отбих в пощенския клон и попитах в дружеството на коминочистачите дали е предвидена за днес профилактиката на дом 71 от „Виа Монсерато“. От централата ми отговориха, че такава профилактика е предвидена, но не за 28 октомври, а за 8 ноември. Ясно беше, значи, какви „коминочистачи“ щяха да посетят дома на Пиетро Фалконе. Това щеше да е група от главорези и бандити, преоблечени като коминочистачи; един от тях щеше непременно да носи навита в някакво зебло Кореджовата „Даная“. Сценарият на Савели беше такъв: „коминочистачите“ да подхвърлят платното на картината в спалнята на професора и да излязат оттам в момента, когато той щеше да се изкачва по стълбите с група полицаи и прокурорски свидетел.

И така Кореджовата „Даная“ щеше да бъде намерена в дома на Пиетро Фалконе! Кой римски гражданин щеше да гласува за един похитител на класически картини? Провалът на Пиетро Фалконе беше, както се казва, вързан в кърпа. Предрешен.

По-нататък вие знаете как се развиха нещата, тъй като сам станахте участник в играта. Днес, в 9 ч., когато полицията напусна „Боргезе“ заедно със заподозрените лица, вие извадихте, както ви бях посъветвал, платното, което беше в камината, и на негово място сложихте платното на Ливио Перети. После отидохте да ядете сладолед в близката сладкарница. В 10 ч. и пет минути Чезаре Савели пристига в безлюдната галерия — тя още се пазеше от полицаи, но те стояха отвън! — и без да се бави дори секунда, влиза в директорския кабинет, изважда от камината скътаното там платно, увива го в лодена си и бегом изтичва при своите хора.

В 10 ч. и 10 минути Чигола освобождава от участъка портиерите и пазачите на „Боргезе“ заедно с Карло Колона и те заемат местата си по обикновеному, а полицаите, които стоят на пост отвън, се прибират. В 10 ч. и 15 мин. вие влизате тържествено в своя кабинет и с разтреперани ръце отвивате платното, което небрежно стои захвърлено в ъгъла, зад вратата. Вие виждате „Даная“ на Кореджо, сваляте очилата си и мълчаливо и скришом бършете сълзите, които са бликнали в очите ви. Така ли беше, професоре? Е, не се стеснявайте, за една „Даная“ си струва човек да поплаче и на глас!

Сетне се качвате на втория етаж и с помощта на някого от портиерите поставяте отново оригинала в старата му рамка.

След това вие звъните в дома на Пиетро Фалконе и съобщавате, че истинската „Даная“ е намерена. Чигола току-що е свестил с няколко страшни плесници припадналия Чезаре Савели.

На това място играта свършва.

Аз не се съмнявам нито за миг, че Феликс Чигола е проумял замисъла на тази игра и ролята, която Савели играе и е изиграл в нея. Но аз съм сигурен и в това, че той няма да го предаде на прокурора. Предаде ли го — ще си навлече омразата на екстремистите. И не само на екстремистите — и на техните приятели, мафиозите. А Чигола е жизнен човек и предпочита да си поживее повечко на тоя свят!

В кръчмата е тихо, само на две маси има посетители, но и те не приказват високо. Дори се чува как дъждът чука по стъклата на прозорците. С тъмнината се е усилил и дъждът.

Авакум налива чашите и чука своята в чашата на Роберто Тоци.

— Сега вие ще си получите годишните тантиеми и ще заведете госпожа Инесса на зимен курорт. Как ви завиждам, професоре!

— Всичко дължа на вашата добрина, господине! Вие сте удивителен човек!

— Напротив, професоре. Аз съм, за щастие, само един обикновен човек!

До фенера спират две коли. В светлината на фаровете им извира златиста мъгла.

Авакум и Роберто Тоци излизат от кръчмата.

Насреща им се задава, прегърбен в късото си шлиферче, Ливио Перети.

Той прегръща Авакум и казва:

— Заръчано ми е да ви целуна веднъж от името на госпожа Витория Ченчи и веднъж от името на госпожица Луиза Ченчи! — Той се смее и целува Авакум по двете бузи.

Авакум мисли дали да заръча на Ливио да целуне от негово име Витория и Луиза, но си замълчава.

— Вашият багаж е в първата кола! — обяснява Ливио. — Шофьорът е много мил човек!

На прощаване Авакум казва на Роберто Тоци:

— Обещайте ми, че ще вечеряте тази вечер в „Лавароне“! Поканете на масата от мое име госпожа Витория и госпожица Луиза. — Той не спомена нищо за Ливио. — И когато вдигнете последния си тост, споменете с една добра дума вашия скромен приятел от далечна България! — Като се наведе към ухото на Роберто Тоци, той допълни: — И не се притеснявайте, моля ви се, тази последна вечеря е включена в моята сметка!

Той се прибра в колата си и преди да прихлопне вратичката, помаха весело с ръка.

След няколко минути старият фиат излезе на „Виа Апиа антика“. По тоя път бяха туптели през вековете милиони щастливи и разбити, весели и опечалени човешки сърца.