Серия
Авакум Захов (10)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 16 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2009)

Издание:

Андрей Гуляшки. История с кучета. Последните приключения на Авакум Захов

Български писател, София, 1981

Редактор: Върбан Стаматов

Художник: Богдан Мавродинов

Худ. редактор: Кирил Гогов

Техн. редактор: Виолета Кръстева

Коректор: Мария Йорданова


Глава първа
Една кратка вечер и една дълга нощ

Веднъж ме попитаха:

— Какъв е по нрав Авакум?

Познавах Авакум от 15 години, но дълго мислих, преди да отговоря. На края рекох шеговито:

— Като се изключи по-голямата част от деня и часовете до полунощ, и малкото часове след полунощ, когато спи — през останалото време той е забавен и весел човек.

Но не бях справедлив.

Видях Авакум за пръв път в Момчилово преди петнадесет години. Тогава той беше сговорлив и весел, остроумен и шеговит; човек можеше да прекара с него дълги часове, без да усети как се изнизва времето. Мрачно настроение го налягаше, и то не винаги, само вечер, когато останеше сам.

С вървежа на годините нещата започнаха да се променят. Колкото повече сивееха слепоочията му и двете горчиви бръчки около устата му се вдълбаваха по-надълбоко, толкова веселите му часове през деня намаляваха и се топяха, а мрачните ставаха повече и не си отиваха бързо. Така биваше най-вече, когато не беше зает със срочна работа. Случваше се да дочаква полунощ в компания само с лулата си и с недопитата си чашка коняк. Дори огъня в камината си забравяше да поддържа.

Но тази промяна не стана изведнъж. Тя настъпваше постепенно — една дълга есен, която продължи много години. Когато се запознах с него в Момчилово преди едно десетилетие и половина, есента едва се задаваше.

Събитията, за които разказвам тук, се случиха две години и половина преди неговото последно приключение — аферата с откраднатия вирус. Той беше 42-годишен и външно не изглеждаше на повече, но в душата си приличаше вече на ония библейски старци на Рембранд, застинали в размисъла си, които знаят много недостойни неща за своите събратя и които са имали възможност да погледнат в най-долните и затулени кътчета на човешките мисли. Още в светлите си години, във връзка с известната теза — „Човек, това звучи гордо!“ — той беше добавил: „… но от човек може всичко да се очаква!“ Той беше докосвал със сърцето си, гледал с очите си и изпитвал на гърба си много от ужасните неща, които влизаха в това „всичко“, изследвал ги беше внимателно, както биолозите изучават например вътрешностите на едно гадно насекомо. Беше станал изследовател на хора, герои на страшни и тъмни афери, за които развратът, цианкалият и куршумът бяха обикновени подръчни средства. Авакум много знаеше за злата воля на хората, затова приличаше в душата си — след като беше правил изследвания 15 години! — на ония белобради и вехти като библията старци на Рембранд, погледнали в пропастта и видели дъното на живота. Но същевременно той се различаваше силно от тях; те бяха застинали в размисъла си за живота, а той се вълнуваше, той изстрадваше познанията си, всяка новооткрита истина за злата воля на човека опарваше сърцето му като нажежено до съскане желязо. Той не беше мизантроп, вярваше непоколебимо в крайната победа на доброто, но понякога не издържаше на ужасите, сред които се вреше, и тогава изказваше по адрес на човешкия род жестоки мисли. Това не правеше от ожесточение или от лошо, отмъстително сърце — беше просто печал.

По времето, за което става дума, в душата му се промъкваше като предвестник на настъпващата есен и едно друго печално чувство. Някогашният му наставник и ръководител полковник Манов беше се пенсионирал, в службата бяха дошли нови хора, с които го свързваше само служебната дисциплина, а в методите на разузнаваческата дейност навлизаше електрониката. Още никой не знаеше доколко и в какви случаи електронноизчислителните машини щяха да заменят логическия анализ и дедуктивното мислене, но беше съвсем ясно, че и в разузнаването настъпва нова, техническа ера. Като си помислеше, че след някое време електронноизчислителните машини щяха (може би!) да съставят и решават само за няколко секунди логическите уравнения, до които той стигаше с върховни усилия и чието решаване му доставяше върховна радост — той с тъжно удовлетворение си напомняше, че е пред пенсия (оставаха му още две години) и че в археологията (неговата основна специалност) машините, слава богу, не ще играят още дълго време кой знае каква значителна роля.

Ето защо към скептицизма му тази есен се беше прибавило и чувство на печал.

Той не знаеше, разбира се, че в близко бъдеще го очаква (в самия край на двете години, които го отделяха от пенсия) голямо приключение, може би най-голямото — че му предстои да спаси не само родината си, но и света от един вирус, по-страшен и от чумния бацил. В момента, за който става дума, той естествено не знаеше какво му готви близкото бъдеще.

 

 

Току-що беше приключил следствието по мрачната „Стоманена афера“. Понеже смятах да публикувам някои неща от нея, запитах го дали едно обобщаващо заглавие като например „Кучешка история“ ще бъде подходящо за тази цел.

Ах, аз бях забравил неговия упорит скептицизъм, неговото растящо раздразнение поради машината, която щеше да му отнеме удоволствието да решава логически уравнения, и неговата вечна тъга, когато една мъчна афера стигаше до своя неизбежен край!

Ах, аз бях забравил всичко това!

Авакум не хареса заглавието, дори се разсърди малко.

— Защо трябва да обиждаш кучетата? — навъси се той. — Отде накъде?

Душата му още не беше очистена от мръсотиите на „Стоманената афера“, затова той се изказа за хората злъчно и преувеличи пороците им, а кучетата възхвали прекомерно.

„Един много типичен порок за хората — рече той — е така наречената «черна неблагодарност». Направиш някому добро, а той търси сгоден случай да ти отвърне със зло. В древния Рим по време на кървавия Сула, когато само един устен донос е бил достатъчен, за да отрежат някому главата, най-ревностни клеветници били освободените домашни роби. Освободиш драговолно роба си, върнеш му свободата, от инвентарна вещ го направиш човек, а той тича да те клевети, че си враг на режима, за да ти вземат главата. По-долно деяние може ли да се измисли? Кое куче на света е способно на такава гадост?

Знае се от памтивека, че кучето е най-добрият и най-верният приятел на човека. Но как се отблагодарява човек на добрия си и верен приятел? Известно е как — измисля по негов адрес унизителното и долно понятие «кучешка работа»! Под кучешка работа хората разбират най-гадни неща, постъпки, които са уж недостойни за човека, тъй като човек, нали, звучи гордо.

Трябва да се отбележи, че хората приписват на кучетата недостатъци, на които сами робуват. Приписват им най-произволно собствените си пороци и лоши привички. Така например куче, възпитано в ред и порядък, не пикае в мивката, както правят много мъже; мъжкото куче не бие женското, както правят мнозина съпрузи-бабаити; кучето не изтезава децата си, за разлика от много бащи и майки; не краде, когато не е гладно, за разлика от много човеци; и на края — не продава приятелите си и принципите си срещу кокал, както се случва доста често между хората. Може ли всеки човек да се похвали с подобен «кучешки» морал? Хора с подобен морал са били канонизирани едно време за светци!

Та съди сам кому прилягат повече «кучешките работи» — на човека или на клетите му четириноги приятели?

Като помълча по обичая си някое време, той приключи въпроса за заглавието на моята бъдеща публикация така:

«Ето защо аз не мисля, че ще бъде справедливо да свързваш благородния кучешки род с мръсниците от нашата „Стоманена афера“. В своя животински свят кучето живее почтено и не престъпва кучешките закони, а в света на човеците мнозина наши събратя не се съобразяват с никакви човешки закони или се съобразяват само с ония закони, които им допадат или им носят облаги. По-добре ще бъде да наречеш тоя разказ „История с кучета“. Това заглавие не обижда нашите верни другари.»

Моят знаменит приятел беше в лошо настроение, беше тежко на душата му, затова кореше хората с толкова силни думи. Но какво значение имат думите! Думите ги отвява вятърът, остават делата. А всичките му дела, големи и малки, доказват по един безспорен начин, че той обичаше хората и вярваше в доброто.

Няколко дена след тоя разговор Авакум сам ме заговори за моята бъдеща публикация:

«История с кучета» е добро заглавие — рече той, — но е външно. То не изразява същината на работата. Вярно е, че смъртта на твоите две кучета даде старт на разкритията, но за какви разкрития и за какви кучета щеше да става дума, ако в дъното на тази история не лежеше едно тежко престъпление?

Понеже оня ден споменах за Сула, аз пак ще се върна към античното време. Прави впечатление, че античната драматургия много се занимава с темата за греха и зкуплението. Едип цар, Антигона, Електра, Ифигения, Медея и още колко други безсмъртни творби от онова време напомнят, че всеки тежък грях или голяма неправда, извършена спрямо някого, се изкпува, ако не от самия извършител на греха или на неправдата, то непременно от неговите най-близки хора.

Грехът ражда проклятие и ако проклятието не падне върху главата на тоя, който го е извършил, стоварва се като нещастие върху съдбите на неговите най-близки хора. Туй схващане е старо, но аз мисля, че то не е загубило значението си и за нашите модерни времена. Идеята за възмездието е рожба на народния опит и затуй ние не бива да се усмихваме иронично, когато чуем някой да споменава тази дума.

Примери, които доказват, че възмездието не е празна дума, има безброй. Нима «Стоманената афера» че е един нагледен пример?

И затова аз си мисля, че едно заглавие като «възмездие» би изразявало най-добре смисъла на тази работа. Но такова едно заглавие е много претенциозно и надуто за подобна история. Пък и не бива да се залага на истини, които не могат да се доказват с електронноизчислителни машини. Ще ни се присмеят, че сме «демоде»…

Ето защо аз поддържам предишното си заглавие — «История с кучета». Туй заглавие е неутрално и аз се обзалагам, че ако попитаме десет електронни машини, те до една ще признаят, че е добро и че е избрано много сполучливо.

Слушай електронните машини, и няма да пропаднеш — засмя се Авакум.“

* * *

На 24 октомври, привечер, трима видни мъже от завода за специални стомани тръгнаха през полето за прочутата Н-ска кръчма „Пияни вишни“. До кръчмата имаше само километър и половина, но понеже небето беше се свлякло ниско над земята, кръчмата и окрайнините около нея изглеждаха притулени и скрити сред мрачевината на самия хоризонт.

Кои са тия мъже, защо бяха тръгнали за прочутата кръчма не по „царския“ път, а през полето, и за какъв завод става дума?

В завода, за който става дума, се отливат и обработват специални стомани, „особени“ и по качество, и по предназначение. Особените стомани във всички страни по света са обект на нежелано любопитство, затова от само себе си се разбира, че ние няма да назовем завода с истинската фирма, а ще го наречем примерно Завод за специални стомани или за по-кратко ЗСС. По същите съображения ние няма да опишем истинското му местоположение, а ще споменем само някои неща, каквито се срещат приблизително навсякъде из нашата страна. Така например наблизо има планина, а в далечините се синеят (когато времето е слънчево) още по-високи и по-горди планини. Духне ли вятърът от запад, пушеците му се понасят към град Н и за няколко минути правят изумруденото му небе да заприлича на окаден връшник. По-нататък те пътуват бавно над равнината като черни биволи, докато на края просторът ги надвие и превърне в призрачна мъгла.

Но, тъй или иначе, от завода до кръчмата „Пияни вишни“ може да се стигне по два пътя. Първият е равен, широк и асфалтиран, а другият прилича, поне засега, на ония пътища, които едно време хората са наричали „хайдушки“. Магистралата пресича град Н като главна улица и се запилява нататък, в оная посока, където най на края небето допира земята. Тя минава покрай лицевата страна на завода, на хвърлей камък от неговата желязна ограда. По нея препускат червените автобуси, които довеждат и откарват работническите смени, от двете си страни има гладки пътеки за пешеходци и велосипедисти, а нощем на платното й може да се забележи дори такъв нищожен предмет като една шевна игла — толкова е светло от лампите, които греят отгоре. По тази магистрала човек може по всяко време на деня и нощта да стигне до кръчмата „Пияни вишни“ без какъвто и да било риск. (Стига, разбира се, да не му хрумне безумната идея да изскочи на асфалта!)

Пътят, който споменахме за втори, започва откъм гърба на завода, близо до „черния“ му вход, през който изнасят сгурия и други боклуци, а докарват желязо и кокс. Тоя път води право като конец за „Вишните“, защото нищо не му пречи, минава все през полето и насреща си няма ни долове, ни височини. Не е павиран, за него асфалтът и паважът са неща от друг свят, от по-висша цивилизация, но не е и разкалян толкова, че да не може да се върви по него, без да се псува и проклина. Понякога от самосвалите хвърлят отгоре му по някоя и друга лопата още топла сгурия и той си гледа службата честно, така както си гледат работата ония хора, дето на обяд набързо си хапват хляб и сиренце или консерва някаква, пийват си студена водица и продължават усърдно да трупат ситен чакъл покрай големите шосета.

Тоя път се ниже с досадно безразличие през едно запустяло и почти безлюдно поле, което особено в привечерните часове напомня (като че ли) за нещо марсианско и извънземно. Някога по тия места била отглеждана лавандула, а също така и мента, но откакто ЗСС бил „окрупнен“ и захванал да действува отговорно и е „пълна пара“ и лакомо да търси работна ръка, младата сила от околните села напуснала домашните си огнища и се преселила в подновения и модернизиран град Н. Земеделските стопани станали скоро промишлени работници, а лавандулата и ментата взели да съхнат на корен. За две-три години това поле занемяло и запустяло. Сега ръководителите на АПК си блъскат главите с какви култури да заместят лавандулата и ментата хем да не искат много ръчен труд, но и да са доходоносни, затова разорават някои участъци, опитват едни или други култури, но полето, недружелюбно към новаторски експерименти, става всяка година по „марсианско“, напомня кътче от пейзажа на друга планета, по-изостанала в агротехническо отношение. Около пътя се шири пущинак, обиталище на змии и смоци, поляни, набучени гъсто с магарешки тръни, се редуват с други поляни, обраснали с нисък и непроходим храсталак. Мирише силно на мащерка и див бъз, на лайкучка и на други дивотии и ако случайно се пръкне наблизо едно допотопно чудовище, никой не би се удивил дотолкова, че да плесне с ръце и да извика: „Но как е възможно?“ Човек като гледа по-дълго тоя пущинак и диша разните диви миризми, започва да възприема привиденията на въображението си за най-жива действителност.

Край пътя между завода и „Пияни вишни“ се зеленеят няколко стари орехови дървета и от птичи поглед, навярно поради тях, околният пейзаж изглежда по-български, по-национален. Но гледани от пътя, върху фона на дивотията, която описахме, те не приличат кой знае колко на български орехи, защото около българските орехи всичко наоколо е китно и приятно за окото, а околността, сред която тия дървета стърчат, не може да се похвали с нищо китно и мило. А освен това те навяват лоши мисли и неспокойни чувства, защото под едно от тях, и то не много отдавна, коренен жител на град Н заклал жена си, а сетне се обесил на чепатия му клон. Тоя енчанин съвсем не бил в първа младост, но научил от не знам къде си, че жена му от дълги години поддържала любовни връзки с неговия шеф, който също така от дълги години му бил верен и неразделен приятел. Така приказва мълвата, а колко истина има в тия приказки, никой не знае, пък и не е важно, защото и най-лошата истина не може да оправдае едно безумие.

Така че дори и тия стари и клонати орехи с огромни корони, под които могат да пладнуват — или по-точно, под които някога са пладнували рунни стада овце, — дори и те не могат да смекчат неприветливия характер на местността и лошата слава на пътя, който минава през нея. Случайните пътници избягват да се спират и през най-големите жеги в сянката на тия стари гиганти. Когато са на почтена възраст, всички орехови дървета си приличат и затова на мнозина от случайните пътници се привижда, че под всяко дърво — особено през жежките дни, когато слънцето силно напича — полският ветрец като че ли клатушка по един обесен човек. Разбира се, това е глупост, защото орехът, под който е станала онази случка, е един и е известен на всички, но нали старите орехови дървета си приличат и когато слънцето вземе силно да припича, какво ли не се мярка пред очите на човек!

И така, този път не е приветлив и на пръв поглед изглежда доста странно, че трима видни мъже от завода са тръгнали тъкмо по него, за да стигнат до кръчмата „Пияни вишни“. Но ако човек узнае кои са тия хора и му станат ясни особените причини, поради които всеки от тях е направил своя избор и е предпочел тоя път, а не „царския“, тоест магистралата, ще махне само с ръка и ще ги остави да си вървят по живо и по здраво към своята цел.

Първият от тях, най-високият, с мрачно лице и навъсени вежди, дето върви една крачка пред другите, е началникът на конструкторското отделение. Той е около 36-годишен, казва се Прокопи Сапарев, облечен е в широко черно пардесю, носи меко черно бомбе и в ръката си държи старомоден чадър, който силно размахва. Това, дето върви пред другите, па макар и с една крачка, не е случайно, той се смята за първенец в металознанието, бил е сътрудник на института по металознание при Академията на науките и е готов да удари с чадъра си по главата всеки, който би се опитал да го поучава. Той има лека кола „Вартбург“, но не се вози на нея; лекарите са му предписали да ходи повече пеш и на чист въздух, защото страда от безсъние.

Вторият човек, който върви подир Прокопи Сапарев и малко надясно от него, е главният технолог на завода, казва се Спиридон Хафезов, има вид на мъж, навлязъл в оная междинна възраст, когато не изглежда нито млад, нито пък стар, каквито са, да речем, 40-годишните. Той е с една глава по-нисък от Прокопи, но е плещест и походката му е твърда като на оногова, и дори по-стегната — „офицерска“, за окото на военния човек. И той има основание да ходи по командирски и да не търпи някой да го задминава, защото също се мисли за първенец в металознанието и също е бил сътрудник в оня институт при БАН. Но за разлика от Прокопи той е по-сдържан, не размахва по господарски никакви старовремски чадъри и тази разлика в държанието се дължи на кръвта: Прокопи е син на заможно семейство, а бащата и дедите на Спиридон са били все изполичари и аргати.

Разликата между двамата личи и в облеклото. Прокопи се облича стилно, макар и малко „демоде“, а Спиридон търси ефектната нагласа, но в стила на един дребен буржоа. Той носи спортен шлифер с пагони на раменете, на главата си има кариран каскет, английски фасон, а краката му са обути в спортни чепици с дебели подметки от естествен каучук. По външност човек би го взел по-скоро за треньор на женския баскетболен тим на град Н, отколкото за главен технолог на свръхтежък завод, какъвто е ЗСС.

Но и като треньор той буди недоумение, и то много основателно. Треньорът избира обикновено най-краткия и най-лесния път до целта, а Спиридон прави обратното. Той би могъл да стигне до „Пияните вишни“ най-лесно и най-бързо, като на излизане от завода вземе рейс №1 и след пет минути го смени на централния площад с рейс №2. Вместо тоя удобен и сигурен маршрут той избира един съмнителен път през едно още по-съмнително поле, и то по здрач, когато всяка минута от мъглявото небе може да заръми студен есенен дъжд.

Ние мислим, че причините за това противоречиво поведение не трябва да се търсят преди всичко в психиката на нашия технолог, а в обстоятелството, че той живее на централния площад и че прозорците на чудесния му апартамент гледат точно на спирката, където се срещат и разминават рейсовете №1 и №2. Докато чака рейс №2, нашият технолог рискува да бъде забелязан от съпругата си, на която е съобщил по телефона само преди няколко минути, че едно извънредно заседание на дирекционния съвет ще го задържи в завода вероятно докъм десет часа. Патилите съпрузи могат да си представят семейните бури, които възникват при подобни случаи! Защото физическият закон е неумолим: едно тяло не може да бъде едновременно на две места!

 

 

Спиридон Хафезов много уважава жена си, която при това е съдия-следовател при Н-ския окръжен съд, за да има разправии с нея, и то заради някакъв си физически закон!

Затова предпочита да стигне до кръчмата „Пияни вишни“, като върви пряко през полето, по черния път.

Третият от групата е инженерът по електроника Димо Карадимов. Колкото началникът Прокопи изглежда мрачен, толкова Димо е приветлив — ясносините му очи гледат насърчаващо и сякаш ви провокират да признаете, че въпреки всичко нещата вървят на добре и животът все пак е красив. Той е връстник на Прокопи, висок е почти колкото него, но лицето му е по-закръглено и в плещите е по-широк. Димо има голям успех сред жените и това е една от причините да отива в „Пияни вишни“ не по „царския“, а по черния път. Тръгне ли с рейсове, или пеш през града, непременно ще се намерят две „мадами“, които да се залепят за него. А в компанията на строгия му началник дори за половин „мадама“ нямаше място. По отношение на жените Прокопи Сапарев не обичаше да се показва пред обществото с каква да е жена.

И така, тази студена есенна привечер срещу 25 октомври трима видни мъже от ЗСС бяха се запътили през полето към прочутата кръчма „Пияни вишни“. Както обяснихме вече, всеки от тях имаше свои лични причини, за да предпочете един съмнителен и разкалян път пред удобствата, които му предлагаше асфалтовата магистрала.

Понеже често споменаваме кръчмата „Пияни вишни“, човек би помислил, че тримата мъже или са страстни пиячи, или пък прочутата кръчма се е превърнала в техен любим клуб. А всъщност не е вярно нито едното, нито другото. Прокопи се мръщи от виното и го пие насила и за никакъв клуб не мисли, нито пък изпитна нужда от весели компании. Той събира пари за апартамент, пише наръчник по металознание и строго спазва предписанията на своя лекар, който му препоръчва да ходи пеш по шест километра всяка вечер, да си ляга рано, да пие билков чай и да предпочита вегетарианска храна. Спиридон Хафезов, както видяхме, има съпруга съдия-следовател и този факт сам по себе си говори много. Едва ли може да се предположи, че съпругът на един съдия-следовател ще превърне „Пияни вишни“ в свой втори дом. Що се отнася до Димо Карадимов, втория ерген от тримата, ние ще сгрешим решително, ако сложим знак на равенство между любовните му похождения и любовта му към виното. Димо кани поредната си приятелка в луксозната сладкарница „Първи май“, черпи я с пасти и вермут „Чочосан“, а после двамата отиват някъде „на гости“ или ако времето е хубаво, нагласява я върху седлото на червения си мотоциклет „Балкан“ (360 кубика) и запрашва по пътя, който води за близките хълмове, накичени с брезови и елови горички.

И тримата видни мъже нямаха вкус към кръчмарския живот и все пак посещаваха кръчмата доста често. Човек би помислил, че ги вдъхновява и събира приятелско чувство — бяха колеги, работеха в едно отделение, преодоляваха общи мъчнотии. Ще си побъбрят за работата, ще си доверят какво мислят за колегите си, за едно или за друго. Но помежду им нямаше приятелство. Прокопи беше дълбоко убеден, че е всезнаещ по металознанието, но Спиридон се мислеше за по-всезнаещ, а Димо презираше дълбоко в себе си и двамата. Спиридон тайно негодуваше, че дирекцията е издигнала Прокопи за началник на отделението, и си казваше, че е много по-достоен от него и не само задето знаеше повече по металознанието, но и затова, че беше син на аргатин, а пък Прокопи беше синче на докторска фамилия, произхождаше, значи, от най-колебливата прослойка на бившето буржоазно общество. Димо пък си казваше, че в перспектива и двамата са едни излишни хора, защото кибернетиката щеше да ги замести напълно, и то в съвсем недалечно бъдеще! С интегрални схеми и паметни блокчета, големи колкото нокътя на малкия пръст. Те бяха исторически обречени специалисти, а му се перчеха и гледаха на него, кибернетика, като на инженер от втора ръка.

— Димо, я ми изчисли това!

— Карадимов, я ми намерете оптималното решение на онова!

Какъв „Димо“ им беше той! На всичко отгоре Прокопи много му приличаше по фигура на Дон Кихот, а Спиридон — на Санчо Панса. Когато искаше да разсмее някоя от приятелките си, той започваше да имитира единия или другия и винаги имаше успех. Но, кой знае защо, Дон Кихот будеше у тях съчувствие, въпреки че му се смееха, а Санчо презираха; Димо, обратно — презираше началника си повече, а със Спиридон се опитваше да интимничи.

Тъй че никакво особено приятелство не спояваше тия мъже и ще бъде чиста измислица, ако някой си помисли, че вечерите им в „Пияни вишни“ бяха бог знае колко сърдечни. Те изпиваха мълчаливо по чаша вино, казваха си по някоя и друга дума, а после си отиваха заедно с рейс №2. Спиридон Хафезов винаги слизаше на последната спирка, преди площада, за да не го види жена му, че се връща с рейс №2.

И защо все пак тия видни мъже отиваха заедно в прочутата кръчма?

Отговорът трябва да се търси в съмнителните слухове, които се вдигнаха преди два-три месеца около тяхното отделение.

Какви бяха тия слухове и за какво ставаше дума?

* * *

Както отбелязахме вече, Н-ският завод произвеждаше специални стомани, стоманени отливки и детайли, чиято съвкупност промишленият лексикон означава с две ужасни думи: нестандартно оборудване. За да не ни заседнат тия думи на гърлото, ние ще се помъчим да дадем по-простичко обяснение, а именно, че с един вид специална стомана едни заводи правят разни апаратури и инструменти, каквито са, да речем, хирургическите ножове, клещи, триони и пр. С друг вид специална стомана пък по-особени заводи правят ония изделия, без които войникът не може да си гледа работата. Стоманата за хирургическите клещи и триони никой не крие, но навсякъде по света стоманата за войнишките пособия се пази в тайна. Защото какво струва например един танк, ако противникът научи от каква специална стомана са направени някои части от бронята му? Той веднага ще измисли такива патрони, които да видят сметката на такъв танк. Поради тия причини навсякъде по света стоманата, от която се правят войнишките пособия, се пази в голяма тайна.

Преди три месеца във вътрешното министерство постъпиха сигнали, че от Н-ския ЗСС е изтекла информация — не кой знае колко важна, но все пак достатъчна, за да се стреснат някои много отговорни хора. В случая изтеклата информация може да не е била важна (слава богу!), но знае ли човек каква информация може да изтече следващия път? Щом като в завода се подвизават бъбривци, които обменят мнения с чужденци, логично е да се очаква и най-лошото.

Лично министърът се зае с тази работа и лично той, след като се посъветва с началниците на съответните отдели, прати в град Н двама от най-опитните си майстори — полковниците Светломир Горанов и Авакум Захов. Те пристигнаха в Н със сътрудници и техника. Светломир постъпи на работа в завода като специалист по ценообразуването (той имаше икономическо образование), а Авакум се представи като началник на археоложка група, на която беше възложено да открие следите на едно древно селище в района на завода. Но още преди да пристигнат, органите на местната милиция бяха взели някои неща в ръцете си. Влизането в завода и излизането навън беше поставено под денонощно наблюдение, в производствените цехове се влизаше само с пропуски, а пред конструкторското отделение дежуреха на смени двама пазачи. Те държаха секретния ключ от вратите, отваряха и затваряха помещението и отбелязваха в една книга кой от сътрудниците остава в отделението след работната смяна и в колко часа си отива. На централния изход от сградата беше монтирана апаратура, която откриваше безпогрешно дали някой от инженерите или работниците, които боравеха с отливки, крие в джобовете си дори миниатюрно по размер късче от специалната стомана. Ако човек сложеше под езика си милиметрова частица стомана, машината непременно щеше да забележи и тозчас да нададе ужасен вой. Такива и други подобни предохранителни мерки бяха взети, макар че най-сигурна от всички мерки беше доказаната благонадеждност на хората, които работеха в тоя завод.

И все пак, две седмици след пристигането на Светломир и Авакум, в министерството отново постъпи тревожен сигнал — от завода беше изтекла нова информация, за щастие и тоя път незначителна. В Н бяха изпратени още сътрудници и допълнителна техника, а на Светломир Горанов и на Авакум Захов беше направено сериозно предупреждение.

Слуховете за изтичане на информация от завода стигнаха много бързо и до ушите на инженерите от конструкторския отдел. От само себе си се разбираше, че основните съмнения при едно разследване щяха да легнат върху тях, защото и най-незапознатият с производствените процеси знаеше, че не друг, а конструкторите определяха качеството и вида на стоманите. Те решаваха колко въглерод да има например една стомана и колко друга, която щеше да се употреби за направата на „еди-какво си“. Те нареждаха в коктейла от манган, силиций, волфрам, ванадий, сяра и пр. какъв да бъде процентът на мангана, силиция, волфрама и т.н. за „еди-кой си“ вид стомана и какъв да бъде процентът на същите елементи за друг вид стомана. От тях зависеше също така начинът, по който съставките на коктейла да се съединяват с желязото, а освен това те, а не други, изчисляваха предполагаемата якост на стоманата и т.н. С една дума — те бяха хората, които боравеха с тайните, и щом нещо от тайните изтичаше навън — съмнението падаше или предстоеше да падне естествено върху техните глави. Около тях видимо нищо не се променяше, но те самите започнаха да се променят: станаха мълчаливи, поглеждаха се веднъж учудено, а друг път с подозрение в очите си. Когато дирекцията заповяда окончателните проверки на стоманите да се извършват от тях, а не от групата на експериментаторите, те почувствуваха съвсем ясно, че кръгът на съмненията се затяга около тях. Тогава те се скупчиха (човек се чувствува по-сигурен, когато чувствува едно рамо до рамото си), започнаха да ходят заедно („ние знаем помежду си, че никой от нас не може да има пръст в тази работа!“) и често да прескачат пак заедно до „Пияни вишни“ (който се весели, зло не мисли, а ние всички се веселим). Такъв общ фасон даваха на живота си тримата, а какво се криеше зад общия фасон, какво криеше и какво правеше всеки от тях, когато останеше сам — това знаеше навярно само оня, който беше служебно натоварен да не ги изпуска от око.

* * *

И така, тримата видни мъже от ЗСС мълчаливо крачеха през безлюдното и мрачно поле по посока на прочутата кръчма „Пияни вишни“. Напред вървеше началникът, той силно размахваше чадъра си, а полите на широкото му пардесю се мятаха и пърпореха встрани като черните криле на грач-птиците, които летяха ниско над равнината. Следваха го подчинените му — технологът Хафезов и електронният изчислител Димо Карадимов.

Тая привечер полето изглеждаше съвсем запустяло. Небето беше се спуснало над храсталаците и оголелите орехови дървета, дето стърчаха по пътя, като че ли закачаха косматия му търбух. Канеше се да вали, вятър свиреше на умряло из трънаците; тримата замислени мъже, забързани в това запустяло и диво поле, правеха есенната привечер да изглежда в едно и също време и тъжна, и тревожна.

Те бяха излезли през черния вход на завода точно в 6 ч. и две минути. В 6 ч. и една минута пазачът бай Стамо заключи помещението, прибра ключа и викна подире им: „Лека ви нощ!“ След една минута и тримата се изнизаха през черния вход.

Отбелязваме педантично часовете, защото те играят в нашия разказ — както ще се види по-нататък — изключително важна роля. Ще добавим още, пак във връзка с часовете, че точно в 6 ч. завършва работа първата смяна, а в 7 часа я застъпва втората. Конструкторското отделение работеше една смяна — от 9 часа сутринта до 6 часа следобед.

От завода до кръчмата „Пияни вишни“, която се намира в най-западната окрайнина на града, разстоянието е точно километър и половина (премерили са го шофьорите, които са го засичали на километражите си). В сухо време то се изминава за около 15–20 минути. Тая вечер тримата инженери от конструкторското отделение влязоха в кръчмата точно в 6 часа и 18 минути.

Кръчмата „Пияни вишни“ е прочута не само с вината и мезетата си, но и с разположението на своите „механи“. Те са три: голямата, средната и „кътчето“. В „кътчето“ са кротнали само три маси, в студено време гори камина, по стените са окачени ловджийски трофеи — еленови рога, зурла на глиган, препарирана глава на вълк. Подът е застлан с шарена черга, покрай северната стена е скован миндерлък, покрит с родопско халище. Голямата механа се посещава главно от доктори и артисти, понеже наблизо се намират окръжната болница и градският драматичен театър. В празнични дни привечер тук се отбиват ловджиите, които са се подвизавали през деня из живописните Н-ски околности. Тогава заведението ехти от глъч и смехове, между масите се разхождат глигани и вълци, на пода играят на прескочи-кобила дългоухи зайци, а из задимения въздух, който мирише на пържоли и скара, крякат пъдпъдъци, подплашени бекаси размахват криле. Ако тук животинският свят е измислен, защото изскача от фантасмагоричните приказки на ловците, то миризмата на скарата и дъхът на виното са съвсем истински, тъй като една нажежена готварска скара дими в дъното на самата механа, а бъчвата с виното стои тържествено възправена до тезгяха, могъща и с надут корем като някогашния ненаситен на жертви бог Ваал.

Средната механа е обзаведена според вкуса на управляващите хора в град Н, или както си го представяше тоя вкус управителят на заведението бай Трифон Конов. По средата има една продълговата маса като заседателните, само че не е покрита със зелено сукно, а с бяла ленена покривка. Около тази маса сядат веднъж-два пъти в седмицата отговорни партийни и държавни ръководители на град Н, генералният директор на ЗСС и началникът на окръжната болница. Столовете са тапицирани, удобно е да се седи на тях, а червената ламперия, която скрива стените до половина, напомня мекия канцеларски уют на началническите кабинети. На стената срещу входа е окачен, поставен в позлатена рамка, портретът на Карл Маркс.

— Тук ли му е мястото на този портрет? — възмутил се веднъж началникът на окръжната болница, много строг човек с червени и сякаш ощавени ръце.

— Защо? — повдигнал заоблените си рамене бай Трифон Конов и рекъл: — Туй място според мен е най-доброто, защото оттам негова милост гледа как народа яде, пие и се весели, а нали такова е било неговото учение — народа да живее във веселие и кеф!

От само себе си се разбира, че след този отговор строгият доктор не е възразявал за мястото на портрета.

Чести посетители на „кътчето“ бяха нашите трима инженери от конструкторския отдел. Понякога тук се отбиваха Авакум и Светломир, като Светломир дохождаше обикновено с първия заместник на генералния директор, а Авакум — с един от своите бригадири, когото наричаше интимно „Алекси“. Тоя „Алекси“ беше всъщност нашият стар познайник, бившият лейтенант Петров. Казваме „бившия“, защото Петров беше произведен преди две години в чин капитан. Светломир се държеше с конструкторите официално и рядко разменяше с тях по някоя дума, но Авакум като по-общителен човек скоро стана желан гост на тяхната маса. Те се радваха, когато седнеше при тях, защото им беше скучно и ги гнетяха лоши и тревожни мисли. Но всеки от тях поотделно си имаше свое отношение към него. Самонадеяният и важен Прокопи започна неочаквано да го нарича „приятелю“ и да му се усмихва любезно, а Димо Карадимов го намрази в душата си, защото Авакум на два пъти го срази в решаването на логически задачи. Абсолютно безразличие проявяваше към него само Спиридон Хафезов. Той или не се заслушваше в думите му, или се правеше, че не се заслушва, за да не става нужда да участвува в общия разговор. Веднъж Прокопи се обърна към Авакум и рече по негов адрес:

— Той се е замислил над отговорите, които трябва да дава на следователя!

Спиридон на секундата смени цвета на лицето си, побледня, а после се усмихна ехидно и на свой ред се обърна към Авакум:

— Вие го попитайте как така изведнъж му дойдоха „следователите“ наум и защо?

— Аз имах пред вид твоя следовател! — разпери дългите си ръце Прокопи. — Нали си имаш един следовател в къщи?

— Изброихте ли колко пъти той спомена думата „следовател“? — отново се обърна Спиридон към Авакум. И допълни: — Не знам защо именно тази дума му влезе в ума.

— Аз споменавам тази дума като „добър ден“, а пък ти се стряскаш от нея като от дявола! — усмихна се презрително Прокопи.

— Кой от тук присъствуващите няма да се стресне, ако изведнъж чуе да се произнася гальовното име на жена му? — засмя се весело Димо Карадимов. — Има ли такъв храбрец?

Ето как Спиридон Хафезов се разговори за пръв път с Авакум.

Но той и Прокопи повлякоха крак към кръчмата, когато в ЗСС плъзнаха разни приказки и около конструкторското отделение взеха да витаят призраци. Пръв прекрачи прага на кръчмата Димо Карадимов, и то преди две години. Доведе приятелката си, настаниха се в „кътчето“, ядоха скромно, пиха прилично и нищо особено не си говориха. Но на другия ден в целия Н се разнесе мълвата, че младият инженер и дъщерята на еди-кой си виден енчанин се сгодили. Работата стигна дотам, че видният енчанин му се обади по телефона троснато и го попита строго докога смята да държи в нелегалност годежа си с неговата почтена дъщеря. Стана нужда отново да доведе момичето в кръчмата, но в „голямата“ механа, да повика управителя Трифон Конов и да заявят двамата пред него, че опази вечер те разговаряли в „кътчето“ за времето и за разни други неща, но за никакъв годеж не били отваряли дума, и че за такова нещо те никога нито са мислили, пито щели да мислят за в бъдеще. Трифон Конов каза, че и неговите впечатления от тази работа били същите, и тържествено обеща да сложи обърканите неща в ред. Другояче отговорният човек не можеше да постъпи, тъй като и Димо, и момичето повтаряха едни и същи думи, с тази разлика, че момичето ги произнасяше тъжно, а младият инженер сърдито и много категорично.

След този случай Димо Карадимов не помириса вече „кътчето“. Той продължи да посещава кръчмата, само че отиваше в голямата механа. Като дохождаше в голямата механа, той сядаше при ловците, макар и да не беше кой знае какъв ловец. А в „кътчето“ — докато работите в завода не се усложниха — не рачеше да иде дори с приятел, имаше си обица на ухото.

Така стояха нещата до тоя ден.

Беше 24 октомври вечерта.

 

 

Тримата конструктори пристигнаха в кръчмата навреме, беше задухал студен вятър и дъждецът, който кротко ръмеше, изведнъж се превърна в проливен дъжд. В „кътчето“ завариха посетители. На една маса седяха първият помощник на генералния директор и Светломир Горанов, на съседната маса Авакум беше разгърнал някакво списание и решаваше ребус, като лениво смучеше лулата си и пускаше от време на време къдрави колелца синкав дим. Конструкторите се разположиха на третата маса, която беше по-близо до входа, и Прокопи веднага покани Авакум да седне при тях.

— Жаргонна дума от шест букви, която завършва със „з“ и означава място за излежаване на наказание? — попита Авакум.

— Пандиз! — усмихна се снизходително Димо.

Авакум нанесе думата върху ребуса и доволно кимна с глава. После извади от портмонето си две старинни сребърни монети, потъмнели и още неизчистени от мухъл, и гордо рече:

— Това намерихме днес в местността „Суха река“.

— Старо сребро! — каза Прокопи, но не посегна към монетите. — Сигурно са кой знае откога!

— И аз мисля, че са кой знае откога! — усмихна се злъчно Димо.

— Македонски са! — каза Авакум. — От четвъртия век преди новата ера.

— Доста са стари — каза Прокопи.

Авакум прибра обратно монетите в портмонето си.

— За два месеца труд — две сребърни парици! — усмихна се снизходително Димо. — Много нисък рандеман. Или казано по народному — „замъчила се планината, родила мишка“!

— Това не са мишки, а мечета! — потупа портмонето си Авакум. — И то не от обикновена порода, а от порода много рядка, изключителна!

— Меко казано — обърна се началникът на отделението към Димо Карадимов, — твоето мислене по отношение на рандемана, любезни, е невежо. Всеки средно интелигентен човек знае, че в археологията количеството и паричната стойност на намерените работи не играят никаква роля. В тази наука играят роля други неща. Редкостта и историческата стойност. Прав ли съм, приятелю? — усмихна се той на Авакум.

— Абсолютно сте прав! Аз бих работил две години, за да открия една златна монета от времето на Александър Велики! — кимна Авакум.

— Златото, това е друго нещо! — каза Димо. — Пък и Александър Велики върви на пазара навярно на много висока цена. За такава монета и аз бих поровил земята някой и друг ден.

— С удоволствие ще ви услужа с лопата и търнокоп! — засмя се Авакум.

Прокопи се прокашля, готвеше се сигурно да каже някакви по-остри думи по адрес на Димо, но в тоя момент дотича при него келнерът и му обади, че го търсят по телефона.

Прокопи бръкна за часовника си, той носеше джобен часовник в жилетката си, но Авакум го изпревари:

— Шест и двадесет и осем! — рече му той.

— Благодаря! — кимна му Прокопи, ставайки от масата.

Той се запъти към изхода неуверено и някак насила, сякаш отиваше в поликлиниката да му вадят зъб.

— Странно! — каза Димо подире му.

— И на мене тъй ми се струва! — обади се за пръв път Спиридон Хафезов.

— Ах, значи вие не сте загубили гласа си все пак! — засмя се Авакум.

— Аз не обичам празните приказки — каза тихо Спиридон.

— Празните приказки не обичате, а съдържателните не чувате. Добре — той се наведе към него: — Но какво собствено намирате за странно?

— Неочакваното изчезване на нашия шеф! — обади се наместо него Димо от насрещната страна на масата. — На вас не ви ли направи впечатление?

— Не! — поклати глава Авакум. — Аз не съм впечатлителен човек. Но мисля, че с всекиго може да се случи!

— Какво?

— Да бъде повикан по телефона!

— О, да! Стига ония, които го викат, да знаят предварително къде се намира!

— Точно така! Моите приятели знаят, че съм в „Пияни вишни“ и могат всеки момент да ме потърсят. Нима вашата съпруга, ако знае, че сте в „Пияни вишни“ и има нужда от вас, няма да ви потърси? — обърна се той към Спиридон Хафезов.

— Моля! — повдигна Спиридон ръка. — Моята съпруга не знае, че съм в „Пияни вишни“, и слава богу.

— Не знае ли? — учуди се Авакум.

В тоя момент пристигна човекът, когото Авакум наричаше „Алекси“.

— Алекси, заповядай при нас! — покани го Авакум. — Има свободен стол.

— Благодаря за вниманието. Ще седна до камината да се постопля — отвърна вежливо Алекси. — Навън вали ужасен дъжд и е дяволски студено.

— Донеси ни, приятелю, още по една чашка коняк! — обърна се Авакум към келнера, който сервираше масата на първия директор. — И на него също чашка коняк! — посочи с глава към Алекси. И като се наведе към Спиридон Хафезов, продължи с ласкаво-дружелюбен глас прекъснатия диалог: — Значи, вие водите двойствен живот!

— Защо „двойствен“? — сепна се Спиридон.

— Защото имате тайни от жена си! Всеки човек, който има някакви тайни, води двойствен живот!

— Браво! — за пръв път се съгласи с него Димо. — Вие разсъждавате съвсем логически!

— Той прави произволни изводи!

— Но защо се засягате? — попита Авакум.

— Засягам ли се?

— Дори се тревожите!

— А вас какво ви влиза в работата дали се тревожа?

— Но аз се шегувам, другарю Хафезов. Просто така, за да ни бъде по-весело. Извинявайте.

— Археолозите да си гледат своите тайни, а от чуждите много да не се интересуват — каза мрачно Хафезов.

— Тъй трябва да бъде — подкрепи го Димо, който изведнъж си спомни, че Хафезов все пак му е колега.

— Значи, вие двамата образувате общ фронт против мене? Нещо като „комбина“? — отново подхвана играта Авакум. — А защо, моля ви се?

— Хайде, сега пък и „комбина“? — усмихна се кисело Димо Карадимов. — Как ви дойде наум?

— Няма никакъв „общ“ фронт срещу вас, нито изобщо! — каза хладно Спиридон. — В нашата работа всеки отговаря за себе си, а в живота всеки виси на своя си крак. На своя си крак! — повтори той, като, кой знае защо, погледна многозначително колегата си, а не Авакум.

— Колега Хафезов, стига си споменавал тия крака, че ми замирисаха! — намръщи се Димо и в очите му светнаха лоши огънчета. — Крака, та крака! Е, омръзна ми.

От съседната маса се обади помощникът на генералния директор:

— Какво се разгорещихте толкова, другарю Карадимов? Коняка ли е виновен?

— Виновен е този, другарю директор! — Димо посочи с пръст към гърдите на Хафезов. — Страда от някаква кракомания, все за крака говори и аз не издържах!

— Той изобщо е много нервен напоследък! — повдигна рамене Хафезов.

— Инженер Карадимов е първият кавалер на град Н и е напълно естествено да бъде понякога неспокоен. Трябва да го разбирате и да му влизате в положението.

Димо въздъхна дълбоко, сложи ръка на гърдите си и рече:

— Благодаря ви за застъпничеството, другарю директор! Обикновено женените мъже са неприязнено настроени към мен, един бог знае защо, и затова аз се нуждая повече от всички от другарска помощ.

— Ще ти бъде оказвана най-драговолно! — засмя се първият директор.

Авакум се усмихна на тия думи, а първият директор отново потъна в сериозен разговор със своя съсед.

След някое време в „кътчето“ се завърна Прокопи и още от входа се усмихна някак виновно и малко гузно.

— Забавих ли се? — допита той.

Авакум погледна часовника си и отговори:

— Сега е седем часа и три минути. Бавили сте се малко повече от половин час. Но това е нищо! Седнете, мястото ви е запазено.

— Най-напред ще се огрея на камината, защото по-изстинах. Тоя леден дъжд навън може всяка минута да се превърне на сняг, толкова е студено!

Той застана пред решетката на камината и разпери ръце срещу пламъците. Силуетът на длъгнестата му фигура се отрази на насрещната стена по един ужасен начин. Там се виждаше сякаш не фигура на човек, а фигура на дявол, и то на дявол, който нямаше върху раменете си глава.

Пет минути след тия кратки реплики в „кътчето“ се втурна като фурия пазачът на конструкторското отделение бай Стамо, мокър от главата до петите, с каска на мотоциклетист, в кожено яке и с ботуши на военен. Старшина от Н-ския артилерийски полк, пенсиониран поради сърдечно заболяване. С влизането си той откозирува на първия директор, после с два скока се намери при Прокопи.

— Ключът! — ревна яростно бай Стамо и протегна ръка.

Прокопи промени малко цвета на лицето си, но запази спокойствие и след като помълча няколко секунди, с достойнство попита:

— Какъв ключ те е патил?

Бай Стамо на свой ред побледня. Той отвори уста, сякаш някой го беше стиснал за гушата, и ръката му като отсечена се отпусна.

— Как какъв ключ? Ами ключа от отделението, дето ви го дадох преди половин час, за да влезете вътре!

— Ти не си с ума си! — поклати глава Прокопи. Ако преди половин час съм бил в завода, сега щях ли да съм тук? Аз да нямам нещо като криле на раменете си?

— Не се шегувайте, другарю Сапарев! — повиши глас бившият старшина.

— Махай се от главата ми, докато не съм извикал болницата, за да те приберат! — на свой ред викна Прокопи. — Ти си полудял!

Бай Стамо отстъпи крачка встрани и огледа всички с уплашени и измъчени очи.

Само Алекси го нямаше. На неговото място беше застанал Авакум.

Като срещна погледа на първия директор, бай Стамо се покашля и рече:

— Кажете му, другарю директор, да ми върне ключа! Защо ги разиграва такива?

— Почакай малко! — каза първият директор. — Защо не си поиска ключа от негова милост навреме, още в завода, ами препускаш да го търсиш тук?

— Защото, другарю директор, когато се върнах, негова милост вече го нямаше, беше си отишъл!

— А ти къде си ходил? Защо си го оставил сам?

— Той ми каза: „Аз имам да правя една справка. Ще се позабавя двадесетина минути, ти иди в бюфета, поръчай ми кафе и два сандвича и ми ги донеси. Аз ще се заключа отвътре!“ Когато донесох тия неща, негова милост беше излязъл вече!

— А ключът?

— Ключът го нямаше ни отвътре, ни отвън. Негова милост го взел със себе си!

— Какви фантазии дрънкаш, негоднико! — сви юмруци Прокопи и пристъпи заплашително към бай Стамо. — Я ме погледни в очите!

— Гледам те!

— Аз ли съм бил при тебе преди половин час!

— Ти.

— Сигурен ли си?

— Мога да се закълна в баща си и майка си!

— Лъжец! — изрева Прокопи. Той замахна и една оглушителна плесница отекна в „кътчето“, сякаш някой беше строшил суха дъска.

Бившият старшина не помръдна, само очите му се разтвориха широко. Така, с необикновено разтворени очи, той постоя петнайсетина секунди, после рухна тежко на пода като подсечено дърво. Главата му се удари в масата, чашите подскочиха, но се обърна само чашата на Спиридон Хафезов. Жълтата течност потече и няколко капки се стекоха върху бузата на бившия старшина.

В тоя момент на входа се появиха като по поръчка група милиционери, водени от лейтенант. Те сякаш бяха стояли някъде съвсем наблизо, очаквали бяха свадата между Прокопи и пазача, за да се намесят в най-критичния момент, и все пак бяха закъснели малко. Зад гърбовете на милиционерите стърчеше високата фигура на „Алекси“. Авакум като срещна погледа му, леко му се усмихна, само с очите си, и „Алекси“ също едва забележимо поклати глава.

След като бай Стамо беше изнесен и откаран в окръжната болница (тя се намираше зад лятната градина на кръчмата), лейтенантът попита Прокопи:

— Какво се е случило между вас?

— Той го удари! — побърза да отговори Спиридон Хафезов, макар че лейтенантът питаше не него, а Прокопи.

— Плеснах му един шамар. — При това той погледна колегата си с толкова страшни и изпълнени с огън очи, че оня се сви, примига и наведе глава.

— Вярно е, че инженер Сапарев плесна пазача — обади се важно първият директор, — но аз ви уверявам, че такъв удар не би повалил дори едно дете, камо ли едър и як човек, какъвто е нашият пазач. Той навярно е припаднал от вълнение.

— Това ще се разбере в болницата — каза лейтенантът.

— Аз съжалявам за постъпката си. — Прокопи погледна първия директор и мрачно мълча някое време. — Но вие ще се съгласите, че аз нямах друг избор. Тоя човек ме прави на луд!

— Простете — усмихна се от другата страна на масата Димо Карадимов, — но аз съм ви казвал и друг път, че това дълго палто, дето носите, и с тоя ваш старомоден чадър от времето на Първата световна война вие наистина приличате на малко „особен“ човек.

— Хайде, хайде — обади се Спиридон Хафезов, който отново беше възвърнал храбростта си.

— Ще имате предостатъчно време за приказки и обяснения — каза лейтенантът. Той се изпъна по военному. — Всички тук присъствуващи с изключение на другаря първи директор, моля да заповядате в управлението за съставяне на съответния протокол!

— Но аз вече дадох моето обяснение — направи отчаяно лице Хафезов. — Защо трябва да си губя времето…

— Не се тревожете, другарю Хафезов! — махна с ръка първият директор. — Аз ще уведомя вашата съпруга за случая и тя няма да се тревожи.

— Наредихме я! — въздъхна Хафезов. — Всичко това дължим — той погледна с открита омраза Прокопи — на вас!

— А вие, другарю Хафезов, толкова ли се чувствувате в случая „Hors concours“? — запита го ехидно Прокопи.

 

 

В управлението на милицията освободиха веднага „Алекси“, понеже не беше присъствувал на „произшествието“. Авакум, след като написа няколко реда показания, също беше освободен. В приемната на следователя останаха тримата инженери от конструкторското отделение — Сапарев, Хафезов и Карадимов. В съседната на приемната стая чакаха следователят и още двама души: портиерът на централния вход на завода и портиерът на сградата, където се помещаваше конструкторският цех.

Капитан Петров („Алекси“) и Авакум не си отидоха, а през един страничен вход, в който се влизаше от съседната улица, излязоха на третия етаж, където имаше стая, обзаведена с телевизионна апаратура. Там завариха следователя от милицията майор Иван Иванов и „инспектора по ценообразуването“ полковник Светломир Горанов. Той беше по-млад от Авакум с около 3–4 години само, но се мислеше за представител на по-новото поколение. Обличаше се е протоколна елегантност, лицето му беше съвсем инспекторско, а сивосинкавите му очи гледаха самоуверено и дори малко надменно. Когато Авакум и капитан Петров влязоха в стаята, Светломир кимна служебно на Петров („разрешавам да останете“), а на Авакум протегна ръка.

— Поздравлявам ви, че имате такъв сръчен помощник като негова милост! — той посочи с глава капитан Петров. — Аз забелязах, когато му дадохте знак да излезе навън, но не предполагах, че за толкова малко време ще успее да изпълни задачата, с която го натоварихте!

— Задачата ли? — попита Авакум.

— Вие му заръчахте да повика милиция, нали?

— И още три други нещица му заръчах да извърши! — усмихна се Авакум. — Първо… впрочем, докладвайте вие, капитан Петров! Аз може би съм забравил кос беше първо и кое второ!

Докато двамата разговаряха, следователят разля в чашки кафето, което току-що беше кипнал върху едно миниатюрно котлонче, и мълчаливо покани гостите.

— Първо — започна капитан Петров, — заповядах да бъде незабавно сложен пост пред вратата на конструкторското отделение. Второ — да се изпрати незабавно група дактилоскопи, която да заснеме следите, оставени по пода и около огнеупорния шкаф на отделението. Трето — да се доведат в милицията двамата портиери — от централния вход и от входа на сградата, където се помещава отделението на конструкторите. И четвърто — на часа да се изпрати в „Пияни вишни“ един лейтенант с група милиционери. Обадих, че ще чакам лейтенанта пред малкия вход на градината, откъдето се влиза направо в така нареченото „кътче“.

— Всичко ми е пределно ясно! — махна с ръка полковник Горанов. — Вие сте предавали вашите разпореждания посредством радиотелефон, свързан с оперативния щаб на вашата група, която се помещава тук, в сградата на милицията… Хм, където е впрочем и щабът на моята група. Накратко — обърна се той към Авакум, — вие с вашия помощник двамата сте извършили това, което аз сам щях да извърша, ако имах със себе си своя портативен компютър. Жълтият бутон на моя компютър задействува специално звуково устройство, еднозначно на три телеграфни чертички. Тоя сигнал означава „грабеж“ и изисква от бригадата ми същите оперативни мерки, които се прилагат при един истински грабеж и които капитан Петров изброи одеве: изпращане на дактилоскописти, поставяне на постове и т.н. Разбира се, ние имаме една предварителна уговорка в бригадата, а именно, когато задействува сигналът „грабеж“, оперативната група трябва да разбира, че е станал „грабежа“ в конструкторското отделение на ЗСС. Така че всичко, което вие двамата сте извършили тази вечер, аз можех сам да извърша с мигновеното натискане на едно жълто копче.

— Ако знаех, че щяхте да го сторите, т.е. че сте готов да натиснете вашето вълшебно жълто копче, аз нямаше да разкарвам моя помощник, честна дума! — усмихна се Авакум. — Такъв ужасен дъжд се лее навън! — той се ослуша. — Ето, още вали!

— Е, аз не носех компютъра със себе си! — изчерви се Горанов.

— Жалко! — въздъхна Авакум.

— И после… поради моя бъбрив събеседник аз нямах възможност да следя внимателно какво става около мен.

— Е, да, разбира се! — повдигна рамене Авакум.

— Имам само един въпрос — каза Горанов. — Как разбрахте, че между двамата ще избухне скандал, та ще стане нужда да се намесва милицията. Ами ако помежду им не беше станало нищо, как щяхте да оправдаете появата на милиция начело с лейтенант?

— Скандалът беше неизбежен! — каза Авакум. — Абсолютно неизбежен. Когато един свръхчувствителен и избухлив човек и един амбициозен хипертоник се уловят гуша за гуша — скандалът, както се казва, е предварително вързан в кърпа! Аз познавам доста добре инженер Сапарев и зная на какво е способен, когато загуби нервите си. А в медицинския протокол, приложен към пенсионното дело на бившия старшина, е упоменато излишно, че той страда от Hypertonia.

— Хм, да! — каза Горанов и изведнъж се размърда на мястото си. После се изправи и се заоглежда за пардесюто си.

Учтивият майор Иванов любезно му го подаде.

— Нима ще си ходите? — учуди се Авакум.

— Тоя ден е ваш и е в реда на нещата вие да му сложите точка. — Той погледна часовника си и слабо се усмихна. — Ето, няма още дванадесет часа! — Облечен вече, той допълни: — Аз съм сигурен, че Прокопи Сапарев върти тази работа. Сега трябва да се установи дали другите двама му помагат и доколко. Накратко казано, тоя случай върви към развръзката си и понеже вие проявявате много усърдие, аз бих предложил сам да се заемете с онова, което има още да се върши. Съгласен ли сте?

Горанов стоеше до вратата, готов да си тръгне, а Авакум седеше в креслото си и мълчеше. Той извади лулата си, напълни я и чак когато пусна любимото си колелце синкав дим, по устните му се плъзна една кратка и изпълнена с доволство усмивка.

— Сега мога да ви кажа какво мисля. Първо, ако не ви се работи, може да си вървите! Второ — в нашата работа никой не се самоосвобождава, а бива освобождаван. Трето — аз никак не съм убеден, че Прокопи Сапарев „върти“ тази работа, както се изразихте вие, поради простата причина, че засега не притежавам никакви доказателства, които да го уличават в каквото и да било. Аз не съм го дори разпитал!

— Вие разговаряте с мене, както на времето големите детективи са разговаряли със своите помощници! — повдигна рамене полковник Горанов и снизходително се усмихна. — Както желаете, другарю Захов! Аз ви дадох възможност да нанижете още един бисер в огърлицата на вашите успехи, и то с най-приятелски чувства, но щом като вие отблъсквате ръката ми — моля! Във всеки случай, когато наближа до пенсия, аз ще бъда много, много по-търпелив от вас! Защото една лоша загуба може да прати по дяволите сто хубави победи!

— Благодаря за хубавите чувства, които изпитвате към мене, скорошния пенсионер! — сложи театрално ръка на сърцето си Авакум и почтително се поклони. После лицето му изведнъж смени актьорската си маска с най-обикновено, делово изражение. — Ще започваме ли работа, другарю Иванов? — обърна се той към следователя.

— Започнете, а аз ще се запозная утре със стенограмите! — каза с равен глас Горанов и понеже никой не се обади, той попита следователя: — Ще бъдете ли готов до обяд?

— Надявам се! — отвърна уклончиво майорът.

— Не се надявайте, а вършете работа! — каза строго полковникът, прокашля се и бързо излезе.

Когато твърдите му стъпки заглъхнаха в коридора, Авакум направи отново едно хубаво къдраво колелце, порадва му се някое време, после рече на следователя: — Бих ви помолил да натиснете педала най-вече върху следното — къде е бил Прокопи Сапарев от 6 ч. и 28 минути, когато излезе от кръчмата, до седем часа и 03 минути, когато се завърна.

— Имайте пред вид, че той се завърна почти сух, а проливният дъжд заваля преди 6 часа и 28 минути — забеляза капитан Петров.

— Няма да забравя! — кимна майор Иванов.

— Вие познавате добре тази работа, постарайте се да откъртите още някое друго камъче — усмихна му се приятелски Авакум. — И много ви моля — без предумисъл! Засега няма виновни. Нали?

* * *

Капитан Петров загаси лампите и на телевизионния екран се появи кабинетът на следователя, обърнат с бюрото към „публиката“. Зад бюрото седеше майор Иванов, спретнат, вчесан на път, с дружелюбни масленокафяви очи, с тънки и приятно извити устни и с остра брадичка, едва-едва повдигната нагоре. От дясната му страна седеше в удобно кожено кресло инженер Прокопи Сапарев. Мрачното му мефистофелско лице беше станало още по-мрачно и изглеждаше още по-издължено, замислените му тъмносиви очи сега блестяха като полирани и сякаш гледците им изпущаха сива и неприятна светлина. Дългите му коси бяха разчорлени и един гъст кичур закриваше дясното му ухо.

— Ще запушите ли? — майор Иванов му протегна табакерата си.

— Благодаря! — тръсна глава Прокопи. — Премного сте любезен, но ако позволите, аз ще запаля от своите.

— Както обичате! Ето ви запалка. И така, в колко часа излязохте от завода?

— Нали ви казах вече, дявол да го вземе — в 6 часа и 2 минути. Бъдете добър и си записвайте, за да не повтарям едни и същи неща по няколко пъти!

— В 6 часа и 2 минути тръгнахте за кръчмата, а в 6 и 18 сте пристигнали там, като сте вървели 16 минути по черния път.

— Е, и какво?

— Вие ли поканихте колегите си, или те ви се натрапиха?

— Мито едното, нито другото. Просто тръгнахме ей така, вкупом.

— По предварителна уговорка?

— По навик. От някое време ходим заедно там.

— Откога по-точно?

— Е, това не съм отбелязал в календарното, дявол да го вземе!

— Може би ще си спомните по памет?

— Да речем, от около месец, месец и половина — щом толкова ви интересува!

— Валеше ли вече, когато тръгнахте от завода?

— Канеше се да вали. Дъждът ни настигна, когато вече бяхме на прага на кръчмата.

— Вие казвате, че сте започнали да ходите от месец, месец и половина. Кому от тримата хрумна тази идея? Вие ли пръв поведохте другите?

— Навярно аз.

— И как ви дойде наум тази кръчма?

— Може би, защото тя се намира най-близо до завода.

— Кога за пръв път посетихте кръчмата?

— Преди две години, когато ме назначиха за началник на конструкторското отделение.

— И оттогава допреди месец, месец и половина не сте ходили там?

— Не съм ходил, дявол да го вземе!

— Защо казвате „дявол да го вземе“?

— Та вие ме разпитвате като заподозрян кой знае в какво.

— Заподозрян в какво?

— Де да зная!

— Успокойте се, гражданино Сапарев, не ви подозирам в нищо. Значи, допреди месец, месец и половина не сте посещавали кръчмата. Е, добре, какво по-особено се беше случило в живота ви по това време, та сте изпитали нужда да ходите в кръчмата?

— Нищо особено не бе се случило. Моят живот е равен като конец.

— И все пак? Преди не сте посещавали кръчмата, а напоследък зачестихте. Защо?

— Аз съм ерген. Трябва да ходя някъде.

— Това се разбира от само себе си. А къде ходехте по-рано?

Пауза. По агресивното лице на Прокопи преминава сянка на смущение, прекалено самоуверен студент се е явил на изпит, а професорът неочаквано му е задал много труден въпрос.

— Понякога се разхождах извън града. Друг път се прибирах направо в къщи. Случваше се да ходя и на кино.

— Вие казвате, че понякога сте се прибирали направо в къщи. За един млад човек това изглежда странно, струва ми се. Как прекарвахте времето в къщи, четяхте ли?

— Не съм от ревностните четци. Играех на домино с хазяйката си, по-точно с дъщерята на хазяйката.

— С дъщерята?

— Тя е почти сляпа.

— А как вижда дъсчиците?

— С пипане!

— Наистина! Сред кои околности на града предпочитахте да излизате?

Прокопи вдигна рамене и някое време мисли.

— Предпочитах пътя, дето води на юг, към лозята.

— Родопският път. Прокопи кимна с глава.

— Но нали не може безконечно да се играе на домино, дори със сляпо момиче? Какво правехте през останалото време?

— Защо все ровите в частния ми живот, по дяволите. Толкова ли ви интересува?

— Представете си, че ме интересува!

— Ако така си позволявахте да ме разпитвате вън от тази стая, от това учреждение, което аз иначе уважавам, непременно щях да ви цапна с чадъра си по главата. Честна дума!

— Но сега не сте навън, а сте в това учреждение и в моята служебна стая, и затова ви моля да отговаряте на въпросите ми. Не се ли занимавахте с научна работа през свободното време?

— Вие откъде знаете?

— Просто предполагам!

— Е, занимават ме някои въпроси!

— Например?

— Не сте специалист, няма да разберете.

— Все пак.

— Все пак аз не съм длъжен да издавам творческите си тайни. Дори на вас!

— Но вие изведнъж започнахте да ходите в кръчмата. Какво се беше случило?

Пауза.

— Говорете, моля!

— Не ми се говори, гражданино следовател, на тази тема. Каквото имаше да казвам на тази тема, аз го казах вече. Друго не знам.

— Защо изскочихте така неочаквано от кръчмата?

— Не изскочих неочаквано, извикаха ме по телефона.

— Кой ви извика?

— Един човек.

— Кой именно?

— Това си е моя лична работа.

— Къде живее това лице?

— Не зная.

— Значи лицето не е от нашия град?

— Не съм го разпитвал. Нямам следователско хоби.

— Като излязохте от кръчмата, накъде тръгнахте?

— Качих се на рейса и слязох на първата спирка.

— Оттам?

— Няма „оттам“. Останах на спирката и разговарях с човека, който ме потърси.

— Къде разговаряхте?

— На улицата.

— Не личи да сте разговаряли на улицата. Вие се върнахте в кръчмата със сухи дрехи или почти сухи, а навън валеше проливен дъжд.

— Скрихме се в един вход. Доволен ли сте?

— Колко време разговаряхте с вашия човек?

— Около пет минути.

— На друго място ходихте ли?

— Не съм ходил. Върнах се обратно в кръчмата.

— Не може да бъде! Губят ви се около 20 минути. Пауза. По лицето на Прокопи се изписва чувство на неописуема досада.

— Може и да се губят. Не съм им правил сметка!

— Това не е отговор, гражданино Сапарев. Дори и един неграмотен човек знае, че три плюс три, плюс пет не правят 32.

— Е, та какво? — Прокопи се навежда към следователя и подчертано нахално повтаря: — Е, та какво от това, че не правят 32?

— Три минути за отиване до първата спирка на рейса и три минути за връщане — прави 6 минути. Казвате, че сте приказвали 5 минути на спирката. Е, добре. Всичко това прави 11 минути. Вие излязохте в 6 и 28 минути и се завърнахте там в 7 часа и 3 минути, значи, бавили сте се всичко 32 минути. Вие давате отчет за 11 минути, какво сте правили през останалите 20 минути? Това ме интересува! И ви моля много сериозно да не се отклонявате от въпроса ми. Говорете!

— Навярно съм приказвал не 5, а 20 минути с моя познат. Когато разговорът е интересен, човек не забелязва как лети времето.

— Слушайте, гражданино Сапарев, вие не разбирате ли, че е във ваш интерес да докажете по безспорен начин и със споменаване на имена и свидетели как и къде сте прекарали времето си между 6 часа и 28 минути и 7 часа и 03 минути.

— Ей богу, не разбирам.

— Или се правите, че не разбирате?

— Вместо да гадаете, няма ли да бъде по-добре вие сам да ми изясните този въпрос?

— Ако вие, гражданино Сапарев, не докажете със свидетели къде сте били от 6 часа и 28 минути до 7 часа и 03 минути, показанията на портиера бай Стамо могат да се окажат фатални за вас! Разбрахте ли?

— Само не ме стряскайте, моля ви се! Как тъй ще се окажат фатални? Да речем, че ми е хрумнало нещо и съм отишъл да направя някаква справка в отделението след работно време. Нима за такова нещо бесят? Или ако забравя например да върна ключа на портиера — нима за такова нещо изпращат в затвор?

— Ами ако вашата шетня в отделението съвпадне например с изтичането на секретна информация?

Този път паузата е дълга и като че ли върху агресивното държане на Прокопи е изсипана кофа ледена пода. Сега лицето му е изгубило предизвикателния си израз, а очите му — сивия си огън. Мефистофел е опечален, спомнил си е, че е отхвърлен от рая и че последната му битка с бога няма да бъде в негова полза.

— Не съм ходил в отделението и за никакви справки не ми е дохождало наум! — казва той. Сетне по устните му пропълзява злъчна усмивка и той казва, но съвсем не с оня нападателен глас, с който бе попитал преди една минута: „Нима за такова нещо бесят?“ Той рече: — Ако вие ми намекнехте извън това учреждение, че мога да имам връзка с някакво изтичане на информация, повярвайте ми, кълна се в паметта на дедите си, че непременно щях да ви цапна по главата с моя стар, но здрав и честен чадър!

— Не се кълнете, от това няма да имате полза дори за една пара, а разправете подробно къде сте ходили и какво сте правили от 6 часа и 28 минути до 7 часа и 3 минути. Слушам ви.

— Качих се на рейса, слязох на първата спирка и там разговарях с един човек около 26 минути.

— Къде разговаряхте?

— Под моя чадър. Той е широк английски чадър и под него могат да се вардят от дъжд дори трима души.

— Одеве казахте, че с вашия човек сте разговаряли на сушина в един вход.

— Одеве сгреших! Вие така ме притиснахте с тия ваши минути. Разговарях под моя английски чадър!

 

Забележка от публиката:

 

— Чадърът му беше съвършено сух! — прошепна капитан Петров в ухото на Авакум. — Аз проверих това нарочно. Той лъже.

Авакум повдигна телефона.

— Иванов, кажете му, че лъже. Чадърът му е бил сух.

 

Продължение от разпита:

 

— Вие ме заблуждавате, гражданино Сапарев. Вашият чадър е бил сух. Вие изобщо не сте го разтваряли тази вечер.

Пауза. Лицето на Сапарев се удължава сякаш. То е замислено, печално и напомня маската на трагически актьор. Той казва с глас, който е притихнал, но който не се е предал:

— Какво значение има, по дяволите, къде сме приказвали с моя човек? Дали под чадър, или в някакъв вход?

— Като не съобщавате името на вашия човек и мястото, където сте разговаряли, вие поставяте под абсолютно съмнение твърдението си, че след като сте излезли от кръчмата, вие сте слезли на първата спирка на рейс №2. Може да се предположи например, че сте продължили по-нататък и с рейс №1 сте стигнали до завода. Може да се предположат всякакви неща.

Майор Иванов натиска звънеца и заповядва на влезлия милиционер да доведе двамата портиери. На екрана се открояват фигурите на двама мъже, облечени в униформи, които силно напомнят железничарските. Майор Иванов отново звъни и заповядва да се донесат палтото, шапката и чадърът на инженер Прокопи Сапарев.

Когато инженерът облича палтото си и слага шапката на главата си, майор Иванов пита сухия и висок мъж, който стои близо до вратата:

— Ти кой вход на завода обслужваш?

— Централния вход, другарю следовател.

— Някъде между 6 и половина и 7 часа виждал ли си тоя човек?

— Та това е инженер Сапарев!

— Между 6 и половина и 7 часа инженер Сапарев мяркал ли се е пред очите ти?

— Не, другарю следовател. По това време не съм го виждал. Не се е мяркал пред очите ми.

Майор Иванов пита другия, тантурестия:

— Ти кой вход обслужваш?

— Вход „Б“, другарю следовател. Дето води за конструкторското отделение и за цеха към него.

— Ти виждал ли си инженер Сапарев между 6,30 и 7 часа?

— Че как да не съм го виждал! Той се върна отново в отделението в 6 часа и 43 минути. Вече валеше здравата. Той ми махна с ръка и дори се засмя малко. Демек, ето, отново дохождам, какво да се прави!

— Хм — поклати заплашително глава инженер Сапарев и пораздруса здраво чадъра си.

— Само че одеве не беше с чадър! — повдигна рамене тантурестият.

— Сигурен ли си?

— Че защо да не бъда сигурен. Не беше с чадър.

— Забеляза ли от кой вход идеше инженера? От централния или от черния?

— Бях вътре, във вестибюла, другарю следовател. Поради дъжда, затова не съм забелязал откъде точно се зададе другаря инженер.

— А в колко часа си отиде инженера?

— Ами в 7 часа без десет минути, другарю следовател. Той се забави горе 5–10 минути, не повече. А часът видях добре, защото в хола има електрически часовник. Поглеждах часовника често-често, тъй като в седем часа трябваше да заключа вратите на черния вход.

— Чакай — прекъсна го следователят. — Няма ли черния вход свой портиер?

— Има, но от два дена човека е болен и аз го замествам. Моят вход „Б“ е само на пет крачки от черния вход. Пък и около него се въртят, кажи-речи, главно камионджии.

Майор Иванов кима към двамата портиери.

— Благодаря ви, момчета. Идете сега в канцеларията, напишете показанията си и ги подпишете и си вървете със здраве! Ето ви пропуски.

Когато портиерите излязоха, той каза на Сапарев:

— Вие ще идете в съседната стая и ще чакате там, докато ви повикам отново. Междувременно поискайте от дежурния лист хартия, седнете и опишете точно как прекарахте времето си от 6 часа и 28 минути до 7 часа и 3 минути. Той натисна звънеца и нареди на милиционера:

— Да влезе инженер Спиридон Хафезов!

На екрана се появи позакръглената фигура на инженера в бодър пепитен костюм, спортна кройка, с ярка червена връзка и с червена кърпичка в малкото джобче на сакото си. Лицето му беше потъмняло от чувство на незаслужена обида, а в зеленикаво-кехлибарените му очи сякаш се подаваха миши муцунки на безброй тревоги и страхове.

— Заповядайте, другарю Хафезов. Седнете! — покани го любезно майор Иванов, но без да става от мястото си и без да му подава ръка. — Измъчихте ли се много?

— Ох — сложи ръка на сърцето си Хафезов, — с вас ще се разбера лесно, по как ще се разбера с вашата колежка, другарката Хафезова, туй не ми излиза от ума!

— Моята съпруга не е следовател, обикновена чиновничка е в пощенските служби — усмихна се майор Иванов, — но и аз изпадам понякога в положението на човек, заварен в небрано лозе, когато вземе да ме разпитва вечер къде съм закъснял и защо. Тъй че съчувствувам ви, но няма как! Заедно ли решихте тримата да идете тази вечер на кръчма, или някой пръв, както се казва, „повлече крак“?

— Струва ми се, че другаря Сапарев беше инициатора.

— Сигурен ли сте?

— Почти.

— Откога започнахте да ходите в тази кръчма?

— Навярно отскоро.

— Кой пръв излезе от отделението тази вечер?

— Мисля, че аз излязох пръв.

— А последен?

— Обикновено последен излиза другаря Сапарев.

— Той ли заключва огнеупорния шкаф?

— Той.

— Нещо особено да е заключвал днес в този шкаф?

— Как да ви кажа…

— Говорете!

— Получи се един документ.

— Какъв документ? Откъде?

— От една наша братска страна, с която сме се кооперирали за съвместно производство на специални стомани. В документа е записан химическия състав на стоманата и е обяснена технологията, която трябва да се прилага при нейното производство. Двадесет страници чертежи и текст!

— Представлява ли този документ интерес за чуждото разузнаване?

— Навярно!

Хафезов неочаквано навежда глава, като дава вид, че е разтревожен.

— Какво ви смущава, гражданино Хафезов?

— Знаете ли, другарю следовател, аз съм подписал клетвена декларация да не приказвам никъде по такива въпроси.

— Пред мен, в тази стая може да се приказва за всичко. Кога получихте във вашето отделение този документ?

— Този документ беше донесен в нашето отделение лично от генералния директор. Ние тримата подписахме разписка, че сме получили еди-какъв си документ с кодово заглавие еди-какво си. Освен нас тримата и генералния директор никой в България, другарю следовател, не знае за съществуването на тоя документ.

— Защо държите във вашия шкаф такъв отговорен документ? Нима генералния директор няма по-сигурен сейф?

— Точно тъй, другарю следовател, генералния директор има много по-сигурен сейф и затова в неговата каса ние държим най-важните си книжа. Когато някой от нас поиска да види нещо, някаква справка да направи, генералния директор лично отключва и лично предава в ръцете на тогова от нас важния документ. Ако трябва тоя да го отнесе до нашето отделение — придружават го и на отиване и на връщане двама милиционери. Този ред ние щяхме и днес да го спазим, но генералния директор излязъл междувременно, извикали го и ние се принудихме да заключим документа в нашия шкаф.

— Ами не ви ли дойде наум такъв вариант, някой от вас да остане в отделението, а другите двама да търсят генералния директор?

— Някой от нас да остане в отделението? Какво говорите! Кой е тоя самоотвержен глупак, който би поел подобен риск? Ако след време нещо от въпросния документ стане известно някъде си, нали подозренията ще паднат най-напред върху тогова, самоотвержения глупак!

— И затова, за да ви е мирна главата, вие предпочетохте да идете на кръчма?

— Това беше единственото делово предложение, което излезе из устата на нашия началник. В сложни ситуации началникът решава, а подчинените слушат.

— В случая той е предложил, а на вас предложението се е понравило по едни или други причини.

— Какво искате да кажете, другарю следовател?

— Поне това не сте ли научили от почитаемата другарка Хафезова, че на следователя не се задават въпроси? Свободен сте, гражданино Хафезов. Ето ви пропуска!

 

 

Екранът като че ли е станал по-светъл, влязъл е Димо Карадимов. Чувствува се, че полага усилия да изглежда сериозен, проникнат от „важността на момента“, но очите му се усмихват и ведрото му лице сякаш казва: „За какъв дявол стоите тук, драги следователю, ами не излезете навън да си поживеете, както се следва?“

— Сам ли решихте да дойдете в „Пияни вишни“, или някой ви покани?

— И едното, и другото! Вътрешно бях узрял, но ме покани началника.

— Беше ли смутен за нещо вашият началник, когато тръгнахте за кръчмата?

— Откъде ще зная, този особен индивид винаги ми изглежда малко странен. И днес не беше в ред.

— В какъв смисъл?

— Пушеше повече от обикновено, въздишаше, поклащаше често глава.

— И според вас — защо?

— Ами, мъчи го нещо! Аз защо не въздишам?

— Какво по-точно съдържа секретния документ, който получихте днес следобед.

— Съдържа химически формули, температурни режими, уравнения от диференциален тип за определяне на оптимални условия и пр.

— Защо не останахте в отделението да пазите лично документа?

— С удоволствие щях да остана, но никой не ми нареди. Аз бях свободен тази вечер, нямах ангажименти, можех да остана, разбира се!

— Кой трябваше да се разпореди?

— Инженер Сапарев, кой друг!

— А вие защо не го подсетихте?

— Нали ви казах, че е особняк, щеше да се засегне. Той е свръхчестолюбив!

Пауза.

— Благодаря ви, другарю Димов! Ето ви пропуск! Лека нощ.

* * *

Майор Иванов се стресна, когато влезе в апаратната стая. Телевизионната уредба вече не работеше, но Авакум още не беше запалил осветлението и в гробния мрак блещукаше едва забележимо само червеното огънче на димящата му лула. Едва беше натиснал копчето на електрическия ключ и радиотелефонът в същия миг остро записука. Обаждаше се капитан Петров, когото Авакум беше изпратил преди 15 минути в завода. Когато разговорът между двамата завърши, а той не продължи повече от половин минута, Авакум каза на майора, който беше заел вече мястото си зад котлона с кафеничето:

— Току-що капитан Петров ми обади, че заварил огнеупорния шкаф от конструкторското отделение отключен.

— Отключен?

— Капитан Петров заповядал да направят нови снимки около шкафа и на самата дръжка, но както се казва, „след дъжд качулка“!

— Ами оня документ?

— Той е бил на мястото си и Петров фотографирал отпечатъците от пръсти по кориците му и по вътрешните листи, но това е само една формалност, разбира се! Трябва да се предполага, че тоя, който е заснел на микролента секретните текстове, не ще да е бил чак такъв глупак, та да си остави подписа за спомен, та един ден вие да го запитате: „Гражданино, кога и къде сте пипали тези книжа?“

— А може би Прокопи Сапарев е оставил отключена огнеупорната каса без всякакъв умисъл, ей тъй, просто от разсеяност? И до въпросния секретен документ да не се е докосвала изобщо друга ръка?

— Вие вярвате ли в чудеса? — усмихна му се Авакум.

— Преди четири години изтървах случайно, без да забележа, портфейла си в ресторанта, където обикновено обядвам, а в портфейла — току-що получено разпореждане от окръжния прокурор за арестуване на лицето X. Разпореждането получих на излизане от службата, а текста му прочетох в ресторанта. Лицето X обядваше в същия този ресторант и дохождаше най-често към 1 часа. Келнерът познаваше този човек по име и го обслужваше много усърдно, защото оня му даваше всеки път по един голям бакшиш. Половин час след като се наобядвах, тичам като луд обратно в ресторанта, а келнерът ме посреща и усмихнат ми подава моя портфейл. Вътре заповедта за арестуване, както съм я скътал, а на съседната маса благодетеля на моя келнер, лицето X, яде сладко и спокойно си пие виното! Келнерът не прочел заповедта и не го уведомил!

— Имаше ли пари в портфейла?

— Нямаше. Аз държа парите си в портмоне.

— Този келнер е бил алчен и прост човек. Интересувал се е само от парите, затова не е погледнал в книжата, които са се намирали във вашия портфейл. Така се е появило „чудото“. Между случайното изпадане на портфейла ви и лицето X не се е получила връзката. Но може ли да се очаква, че един твърде секретен документ ще остане недокоснат в една отключена каса, след като се знае, че именно от тази каса вече е изтичала секретна информация? Такова чудо е невъзможно! Затова аз съм абсолютно сигурен, че секретния документ е бил заснет на микрофилм с миниатюрен фотоапарат. Двадесетте страници са били заснети най-много за 5 минути. Отпечатъци от пръсти няма да лежат на документа, понеже фотографа е пипал с ръкавици.

Майор Иванов разля кафе в две чашки и рече:

— На ваше място аз не бих се колебал по отношение на Прокопи Сапарев!

— Вие поддържате мнението на полковник Горанов?

— Не поддържам ничие мнение. Просто мисля, че инженер Сапарев е вътре в играта.

— Така ли? — Авакум помълча някое време. — Може би имате право. Във всеки случай не бива да забравяте, че досега неговите двама колеги са само свидетели, а той е извикан да отговаря само за плесницата, която удари на портиера. Ако генералния директор иска да бъде възбудено следствие срещу него, задето е оставил огнеупорния шкаф отключен, трябва веднага да направи постъпки. Много ви моля да говорите незабавно с него по този въпрос! Иначе вие нямате право да го разпитвате къде е бил и какво е правил. За една плесница това не е необходимо. Освен това аз ви моля да запитате генералния директор по кое време вчера следобед не е бил в кабинета си, докога и дали от конструкторското отделение са го търсили, за да затворят секретния документ в неговия сейф. А междувременно, докато капитан Петров пристигне, бъдете добър да преведете инженер Сапарев в друга канцелария, но непременно през двора. Много ми са необходими пресни следи от неговите обувки, но след като са стъпвали по мокро. Нали това няма да ви затрудни особено? А аз ще прескоча до болницата, за да проверя как се чувствува бай Стамо. Струва ми се, че този човек не върви на добре!

* * *

Към един и половина след полунощ капитан Петров донесе снимките. Както беше предположил Авакум, по секретните документи не се откриха други отпечатъци от пръсти освен от пръстите на тримата инженери. Върху бронзовата дръжка на шкафа беше оставил следи само инженер Сапарев, като на някои места върху дръжката те личаха едва-едва. Пред шкафа имаше следи от обувките на инженер Сапарев. Едни следи бяха бледи, слабо релефни. Те се застъпваха с други негови следи, много по-отчетливи, със засъхнала тук и там отгоре тъпка корица от кал.

Към 11 часа бай Стамо беше получил втори кръвоизлив в мозъка и вече агонизираше, на умиране беше, без да дойде в съзнание. Авакум се надяваше да научи от него как се е досетил, че инженер Сапарев е отишъл в „Пияни вишни“, за да хукне подире му с мотора си в дъжда, но беше късно, човекът си отиваше.

Последните писмени показания на инженер Сапарев не се отличаваха по нищо от устните му показания, които беше преди това дал на следователя:

 

„Излязох от кръчмата в 6,28 ч. Слязох на първата спирка и там разговарях с един приятел. В кръчмата се прибрах обратно с рейса. Беше 7,03 часа.“

 

Авакум нареди да го освободят една минута преди сам той да излезе от управлението. А преди да излезе от управлението, той даде следните нареждания на капитан Петров:

1. Да се разпитат шофьорите на двата рейса дали и кога са виждали инженер Сапарев между 6 и 28 и 7 и 03 часа вечерта.

2. Да се направи проверка в района на първата спирка дали някой е видял инженера да слиза от рейса и ако го е видял, накъде е отишъл: вход, кола, сладкарница (там има две).

3. Да се разпитат шофьорите, които са се въртели около черния вход на завода между 6,40 и 7 часа — дали са виждали някаква лека кола наоколо и дали се е мяркал наблизо инженер Сапарев.

4. Да се направи проверка какви фотоапарати и фотоматериали притежават тримата инженери, да се провери в пощата дали получават вестници и списания и дали изпращат за чужбина писма.

5. Да се приведат в известност всички призивни радиосигнали, кодове и разшифровани радиограми, уловени и регистрирани през изтеклия месец в районите южно и югоизточно от град Н.

6. Да се докладва незабавно в щаба на групата всяко излизане извън града на кой да е от тримата инженери.

В 2 часа и четвърт след полунощ Авакум излезе от управлението.

* * *

На ъгъла с главната улица той настигна инженер Прокопи Сапарев. Ръмеше тихо, около глобусите на електрическите фенери прелиташе ситен дъжд, носеше се замъглена жълта светлина. Беше безлюдно и студено, и глухо като в напуснат град.

— Каква необичайна среща! — възкликна Авакум, като се взираше усмихнат в лицето на Прокопи. — Дори не е среднощна! Такъв скитник бил нашия инженер!

— Позабавих се у едни приятели! — каза смутено Прокопи. — Той свали чадъра си и го събра. — Няма смисъл! — рече той. — Това не е дъжд!

— Забавиха ли ви в милицията — попита Авакум.

— А… не? Един час. Формалности!

— Така и предполагах. Какво толкова ви питаха?

— Ами нищо. Нищо особено!

— Е, хубаво! — рече Авакум.

Те повървяха мълчаливо някое време.

— Не зная какво стана с бедния старик! — въздъхна Прокопи. — Дали се съвзе?

— За портиера ли питате?

— За него. Искрено съжалявам!

— Той познава ли ви добре!

— Дали ме познава? Ами че повече от две години съм му пред очите.

— Той е халюцинирал, успокойте се. Вижте какъв прелестен дъждец ръми!

Прокопи премести чадъра си от дясната ръка в лявата и рече:

— Вие се подигравате! Как можете да наричате това време „прелестно“. Та това време е свинско! Бива ли да говорите така!

— Не споря — каза примирително Авакум. — За вас времето може да е свинско, а за мен е прекрасно. Защо трябва да си обявяваме дуел за времето?

— Щом като се съгласявате, че всеки от нас има право да го определя за прелестно или за свинско, няма да се дуелираме. Пък и вие нямате чадър. С какво ще се биете с мен?

— А пропо — каза Авакум, — мога ли да зная, ако не е тайна, разбира се, откъде имате тоя чудесен чадър?

— Когато баща ми бил млад лекар, ходил на някакъв докторски симпозиум в Лондон и оттам го купил. Наистина ли ви харесва, не го ли намирате за малко „демоде“?

— Какво говорите! Вие имате един великолепен чадър!

— Благодаря. Това са едничките хубави думи, които чувам от вчера насам. А по-ужасни часове от снощните не съм помирисвал през целия си живот!

— Е, не взимайте толкова надълбоко снощния скандал. Всичко ще се размине!

Прокопи се спря и го погледна в очите.

— Вярвате ли?

— Че какво толкова е станало, за да се съмнявам!

По устните на инженера трепна странна, почти болезнена усмивка. Лицето му се изопна и удължи, а в очите му блеснаха зеленикави и трескави пламъци. Той поклати сърдито глава.

— Какво толкова е станало, казвате! Хайде, обяснете ми де! Ровете! Нали сте археолог! Вашият занаят е да ровите. Разровете и ми кажете какво наистина е станало!

Той се спря, килна черното си бомбе назад и избърса с ръка запотеното си чело.

— Вие сте разстроен — сложи ръката си на рамото му Авакум. — Вашите нерви не са съвсем в ред. — И му се усмихна кротко: — Искате ли да идем в къщи и да изпием за освежаване по едно кафе?

Прокопи помълча някое време, пак избърса челото си, после въздъхна и махна с ръка.

— По дяволите!… Но тази ваша идея за кафето е добра. Само че защо трябва да ходим у вас, когато моята квартира е само на две крачки оттук.

В слабо осветения салон (между стъклените висулки на полилея светеше немощно само една лампа) изскочиха като от някаква странна ракла сякаш две жени, едната възрастна, другата — млада, наметнати с жълти шалове и събудени като че ли от тревожен и изпълнен с ужасии сън. Салонът беше натъпкан с какви ли не вещи, та не беше лесно и двете жени да стигнат едновременно до вратата, където бяха застанали с шапки в ръцете си Прокопи и Авакум. Трябваше да се заобикалят масички, кресла, столове, скринове и тия маневри като че ли повече се удаваха на възрастната жена, а младата се движеше сред вехториите малко неуверено, като човек, който е стъпил по излъскан лед.

— Боже господи! — възкликна възрастната жена, като сравнително по-лесно от младата успя да се добере до тях. А в гласа й имаше и страх, но надвит вече, и упрек, набързо простен. Тя гледаше Прокопи с ласка, в която още димяха купища недогорели тревоги. — Къде се загубихте дотолкова късно, какво стана с вас, защо не ми се обадихте по телефона? — Тя се взираше в лицето на Прокопи, а на Авакум почти не обръщаше внимание. Тя като че ли не го забелязваше. — Какво ли не си помислихме с моята дъщеря. Още малко и щяхме да звъним в милицията!

— Само това липсваше! — каза мрачно Прокопи.

Той дори не погледна възрастната жена, която навярно беше хазяйката му, погледът му не изпускаше нито за секунда младата, а тя беше опряла лакътя си на един скрин и оттам наблюдаваше мълчаливо и вторачено него и Авакум.

Тя беше висока и слаба, с незакръглени още момински рамене и нежно издута пазва под краищата на разтворения си шал. Тя приличаше на възрастната жена и си личеше, че е нейна дъщеря, макар лицето й да беше неколкократно по-одухотворено и фигурата й да изглеждаше неизразимо по-крехка и „въздушна“. Тя се взираше напрегнато, но мекият поглед на гълъбово-сивите й очи плаваше в пространството, блуждаеше и търсеше сякаш опора и Авакум веднага си спомни от разпита на Прокопи, че това беше сляпото момиче, с което той играеше домино и което познаваше дъсчиците с пипане. Но в тия първи минути на свиждане той още не можеше да разбере дали то беше наистина напълно сляпо, или само отчасти не виждаше света.

— Тоя човек, дето съм довел на гости, е мой добър приятел — обясни й Прокопи с изненадващо топъл и ласкав глас (ако Авакум не беше наблизо и не го наблюдаваше, можеше да си помисли, че говори друг човек). — Той е доста интелигентен, макар че основната му работа е да върти търнокоп. — Сега той се засмя и пак така изненадващо пролича, че може ласкаво да се шегува и да не изглежда грубиян. — Моят гостенин е археолог — продължи Прокопи — и аз мога да те уверя — (той непрекъснато гледаше младото момиче), — че е почтен човек и няма да ти стори зло.

По устните на момичето премина усмивка, снизходителна и тъжна, или по-скоро една неопределена усмивка, в която тъгата и снизходителността си съжителствуваха в едно учудено и малко безцеремонно любопитство.

— Тя не вижда, както трябва — обърна се Прокопи към Авакум, — но при съвременната лазерна техника съществува голяма надежда да се излекува. Сега тя вижда нещата като петна.

— Като живи петна, когато става дума за хора — поправи го момичето.

— Как се казваш? — попита Авакум.

— Роза! — отвърна момичето, като направи лек и заучено закачлив реверанс. Нейният невиждащ поглед сега не блуждаеше, а сякаш се беше залепил за фигурата на Авакум.

— Като светло петно ли ме виждаш, Роза? — попита той.

— Тя е малко ясновидка! — намеси се Прокопи. — Е, не се черви де! — погали той момичето по косите.

— Вас ли как виждам? — попита Роза. — О, не като светло петно. Напротив! Всичко у вас е черно. Много черно! — доуточни се тя. — Когато бях ученичка в 8-и клас, четох за Мария Стюарт. Там имаше една такава илюстрация. Тя е просната върху дръвника, а до пея стои един човек, облечен целия в черно, но в ужасно черно. На главата си имаше цилиндър, а в ръката си държеше огромна секира.

— Ти прекаляваш малко, момичето ми — обади се Прокопи и се позакашля. — Моят приятел е археолог, а не палач. Ти бъркаш тия две неща.

— Аз казвам каквото виждам! — Роза наведе глава встрани и повдигна рамене. — Всеки човек си има своя светлина, какво съм виновна аз!

— Е, добре. Как ти се виждам аз тази вечер? — попита Прокопи.

— Доскоро ми се виждаше бял, но от някое време, и особено тази вечер, и ти си черен като негова милост, твоя приятел. Е, не чак толкова черен, но все пак!

— Ние и двамата ходим в черни пардесюта, имаме черни шапки и се обличаме в черни костюми! — засмя се Прокопи. — Затова ни виждаш в „черно“.

— Може би! — въздъхна Роза.

— Ти си уморена! — каза Прокопи. — Хайде, подай ръка на моя гостенин за лека нощ.

Авакум направи крачка напред и протегна ръка.

— Ух! — потърси се Роза и отпусна бързо десницата си. — Вие просто ме опарихте от студ. Що за студен човек сте!

Прокопи любопитно допря дланта си до ръката на Авакум и поклати недоволно глава.

— Роза! — каза той. — Ти измисляш и дори прекаляваш! Хайде, върви да спиш! — И деликатно я обърна с лице към вратата.

— Лека нощ! — усмихна се Роза, но така, както момичетата се усмихват насън.

И пак като насън, с блуждаещ поглед тя мина покрай една табуретка, без да я закачи дори с крайчеца на роклята си, а на прага се спря за секунда и сякаш насреща си имаше публика — пак направи предишния си лек и заучено закачлив поклон.

— Приятни сънища! — каза подире й Авакум.

— Непременно ще сънувам приятни сънища! — каза Роза и продължи с малко театрално инертен глас. — Тауеровата кула, Мария Стюарт на дръвника и вие в черно, но без секира. Вие няма лесно да ми излезете от ума!

— Дай й нещо успокоително! — обърна се Прокопи с вече доста строг глас към старата хазяйка. — А сетне, ако това не те затруднява — продължи той, — направи за двама ни по едно силно кафе.

Авакум и Прокопи оставиха палтата си в едно малко антренце, през което се влизаше в стаята на Прокопи. От дясната страна на закачалката имаше проста дъсчена врата, боядисвана някога във вишнев цвят, а сега помътняла като престоял оцет. Авакум усети как през пролуките между дъската и касата й нахлува отвън, на тънки струйки, хладен и мразовит студ. Тази врата очевидно извеждаше във вътрешен двор, който от своя страна излизаше без друго на съседната улица, насрещна на улицата, откъдето бяха дошли.

— Рискувате някой ден да уловите ревматизъм — каза Авакум, като кимна към вратата. — Духа ужасно! Защо не помолите хазяйката да я зазида?

— Ако зазидам тази врата — намръщи се Прокопи, — ще трябва да се обрека на живот, крайно аскетичен и добродетелен във всяко отношение. Представяте ли си как ще се чувствуват тези две жени, ако взема да минавам през хола им по никое време с разни персони от съмнителен тип?

Авакум каза:

— Е, да, дори когато разбират някои „неща“, добродетелните жени никога не се съгласяват с тях!

Но в себе си по отношение на тази врата остана на особено мнение. Защото знаеше от рапортите на капитан Петров, че през последните един-два месеца Прокопи е закъснявал вечерно време твърде рядко, веднъж-два пъти, и че никога не е водил със себе си не само „съмнителни“, но каквито и да било други жени. Очевидно капитан Петров не е подозирал съществуването на тази врата. Излизал ли е Прокопи през нея по късна доба и кого е пускал вътре — а сигурно и едното, и другото се е случвало, иначе той не би се подвоумил да й види сметката, — беше въпрос, на който за сега Авакум не знаеше как да отговори. Може би тъкмо затова, като забеляза, че ключът стои в ключалката, той не се поколеба, а протегна ръка и мигновено го превъртя. После също така мигновено, преди Прокопи да се намеси или да каже каквото и да било, той разтвори вратата и любопитно погледна навън.

— Добре сте го измислили, няма що! — засмя се той. — Непременно ще се възползувам от вашия опит!… Ето, нагласили сте и количката си на две крачки, да ви е подръка. Браво! Оттук излизате право на улица „Девети септември“. Чудесно!

Не би могло да се каже, че Прокопи отмести кой знае колко любезно гостенина си от вратата, но пък и Авакум беше проявил от своя страна любопитство, което в никой случай не би могло да бъде наречено деликатно. Така че след края на сценката, която последва, двамата нямаха основание да недоволствуват един от друг. Прокопи заключи вратата и демонстративно скри ключа в портмонето си, а Авакум, загрижен за здравето му, пак го предупреди:

— И все пак, въпреки някои очевидни удобства, които предполага тази врата, тя трябва да се зазида!

Стаята, студена, наблъскана с чертожни маси, с рула и инженерни хартии, с пръснати навсякъде справочници, ненакичена с нито една картина по стените си, не предразполагаше към дълги и приятни разговори.

Прокопи запали една малка електрическа печка, безпомощна за размерите на тоя хамбар, и която сякаш сама имаше нужда някой да я затопля с дъха си. Той потри ръце и като видя Авакум да не се възторгва много от вида и от топлината й, усмихна се и нравоучително рече:

— Многото топлина прави духа на човека ленив. Аз нарочно ползувам слаба печка, за да не се изкушавам към леност и за да не ме привлича и мами леглото. Инженерната работа иска бистър ум.

— Бистър ум, студени ръце и какво сърце? — попита Авакум.

— Никакво сърце! — тръсна глава Прокопи. — Където се борави със стомана, там сърцето няма работа!

— Ами тази снимка? — усмихна се Авакум, като посочи с глава една фотография, сложена в тънка рамчица и закрепена до огледалото на тоалетната масичка.

— Това е майка ми! — светнаха възмутено очите на Прокопи. Поколеба се секунда-две, после протегна ръка и подаде фотографията на Авакум. — Снимала се е на 25 години. Току-що е била започнала лекарската си практика!

От поизбледнялата снимка гледаше красиво лице на млада и самоуверена жена, с волева брадичка, капризно извити чувствени устни и големи очи. Прокопи беше взел от нея само брадичката и донякъде очите й, но у майка му те като че ли бяха затворили в гледните си по една разкошна котка, гальовна и своенравна, а през неговите гледци сякаш поглеждаха овчарски кучета, наежени, честни и привързани към малко неща и същевременно свадливи и готови да джавкат безсмислено по целия свят.

Хазяйката донесе кафе, остави мълчаливо подноса с чашките на един стол и побърза да си отиде.

— Навярно Роза още не се е успокоила съвсем! — каза загрижено Прокопи, макар че Авакум още държеше в ръцете си портрета на майка му.

— Бих изпил две капки коняк или какъвто имате там алкохол за здравето на майка ви — погледна го укорително Авакум, — а за малката ясновидка не се тревожете толкова, след един час тя ще спи със съня на праведниците като божи агнец.

— Да, имате право! — каза Прокопи. — След един час тя вече ще спи, разбира се! А за майка ми си заслужава да изпием по две капки алкохол, защото тя наистина е славна жена. Аз ще потърся нещо — рече той, като се запъти към вратата, — а вие бъдете любезен да ме извините за минутка!

Като го чу да се отдалечава, Авакум извади от най-горното джобче на жилетката си микрофотоапарат, голям колкото една пощенска марка, засне мигновено младата жена от фотографията, после сръчно прибра апаратчето си. Той обърна снимката от опаката й страна, където още личеше надпис, обрамчен със синкав правоъгълник: „Фото Луна, Видин“. Този надпис съседствуваше надясно с някакви цифри, изписани с черен молив, които времето беше отдавна превърнало в неразгадаеми знаци.

Авакум остави снимката на тоалетната масичка, извади лулата си и започна бавно да я тъпче, макар да знаеше, че тютюнът няма да му се услади и че колкото да беше превъзходен, той щеше да го усеща като блудкава трева.

Влезе Прокопи с лице, върху което беше изписана голяма досада.

— Не намерих нищо! — рече той, но гласът му не прозвуча кой знае колко неутешимо. — В тази къща рядко се употребява алкохол!

Не беше трудно да се забележи, че досадата по лицето му беше престорена и че в гласа му не звучаха нотки на искрено съжаление. „Щом като се въздържа дори от една скромна наздравица за майка си — помисли Авакум, — предстои му път с кола, и то незабавно, или спешно решаване на някакъв много мъчен проблем, в който ще участвуват непременно и цифри, какъвто проблем е, да речем, съставянето на една сложна радиошифрограма.“ И като си каза, „сега ще разберем“, той преметна крак върху крак, изпусна от лулата си няколко сини струйки и зае позата на човек, който съвсем не възнамерява да си ходи скоро.

— Вие споменахте, струва ми се — започна той, — че малката ясновидка не била чак толкова безнадеждно сляпа, или не съм ви разбрал добре?

— Туморче, почти невидимо с невъоръжено око, притиска очния й нерв. Имало в Англия, според майка ми, голям специалист по очни болести, един професор, който стопявал тоя вид тумори с лазерен лъч.

— Я виж! — учуди се Авакум. — Че какво чака малката тогава? Да върви!

Прокопи го изгледа с открито презрение, в погледа му пламна една изгаряща смес от негодувание и болка.

— Дайте й назаем 2500 лири стерлинги, колкото струва лечението в болницата, където работи този професор, и тя веднага ще замине, уважаеми другарю! А? Бихте ли й направили тази малка услуга?

— С голямо удоволствие! — повдигна Авакум рамене. — Стига да разполагах с лири стерлинги!

— Тогава не питайте „какво чака малката“ и не раздавайте съвети за заминаване! Ние сами бихме се досетили какво да направим, ако разполагахме с пари!

Той отиде до бюрото си и както стоеше, надраска нервно с флумастер няколко реда върху един лист. Сетне сгъна листа на четири, пъхна го в портфейла си и отново зае мястото си срещу Авакум.

— Ако Роза прогледа някога, дай боже, вие ще се ожените ли за пея?

— За Роза? — Прокопи разпери от почуда дългите си ръце. — Как ви дойде наум такава перверзна мисъл?

— Защо перверзна? — учуди се на свой ред Авакум.

— Защото аз имам Роза като сестра, затова! Вие бихте ли легнали със сестра си?

— Боже пази! — засмя се Авакум.

И в същия миг една мрачна сянка пропълзя в душата му. Това беше спомен, отдавнашен, почти потънал в съзнанието му като в дълбок кладенец. Сега, изведнъж изскочил из дълбочините му, той се разля по цялото му тяло като тръпчиво усещане, като докосване до мъртвец, който още не е изстинал съвсем. Прокопи се бунтуваше от мисълта, че може да легне с жена, която чувствува като сестра, а на времето Боян Ичеренски от Момчиловската афера спеше със сестра си и не изглеждаше много потиснат. Значеше ли това, че Прокопи беше „по-добър“ от Ичеренски? Като се извадеше перверзното легло от играта, Боян беше във всяко отношение по-приятен човек. Оня беше общителен, остроумен, весел, а Прокопи беше свадлив и мрачен и на всичко отгоре — груб. Боян беше приветлив и любезен, а Прокопи — затворен и дързък. И надменен. И все пак още при първата си среща с Боян Авакум изпита в душата си онова неспокойно чувство на ловеца, подир чиито стъпки се прокрадва звяр. А Прокопи поне до тая вечер му изглеждаше като един симпатичен „особняк“. Беше ли „особнякът“ шпионин и не беше ли особнячеството една маска за шпионина — добре нагласена, за да прикрива истинското му лице?

„Човек звучи гордо, но от човек може всичко да се очаква“ — повтори Авакум любимата си мисъл и се усмихна. И осъзна, че в тоя момент има само едно голямо желание — да не се разочарова от човека, който седеше срещу него и начумерено го гледаше.

— Времето си върви, не тъпче на едно място! — каза напомнящо Прокопи и се прозина демонстративно.

„И прозявката му е фалшива“ — забеляза без удоволствие Авакум. Той погледна часовника си, минаваше три часа.

— Надявам се, че с настъпването на новия ден неприятностите ще свършат и всичко ще тръгне на добре! — Авакум се изправи и му подаде ръка.

— Ще минете през хола! — каза безцеремонно Прокопи. — Вие сте човек с титла и положение, не бива да ползувате черните входове, през които се изнася боклук!

„И през които излизате по никое време и ви идат среднощни гости“ — идеше на Авакум да добави, но си замълча.

Посрещна го тишина и влага, лъхна го по лицето ситен дъжд, а след няколко секунди притича при него капитан Петров.

— Бягай на насрещната улица „Девети септември“, където през един чужд двор изскача вътрешния двор на тази къща. Предполагам, че оттам ще излезе колата на инженер Сапарев, водена от него. Ако наистина излезе — да се следи и на отиване, и на връщане. Сега внимавайте: в портфейла на инженера се намира лист хартия, изписан с черен флумастер. Искам да знам какво е написал Сапарев на този лист! Бегом!

Той се прислони под козирката на съседния вход. След по-малко от минута в мократа тъмнина, приспивана от шепота на тихия дъжд, забоботи автомобилен мотор. Шумът идеше от насрещната улица „Девети септември“.

Инженер Сапарев тръгваше на път.

Авакум се прибра пеш. Беше неговото време, ръмеше кротък дъжд.

Сега той не мислеше за работата си, за отключената каса, за свръхсекретните документи, до които беше се докосвала навярно чужда и недружелюбна ръка. Той не се занимаваше в мислите си и с Прокопи, когото наблюдението на неговата бригада засичаше всяка минута и който носеше в портфейла си ония думи, написани задъхано с флумастер, от които зависеше може би съдбата на най-специалната от специалните стомани, а може би и съдбата на малката ясновидка, която виждаше хората като светли и тъмни петна.

Той не мислеше за нищо.

Той вървеше пеш из смълчаните, глухи и безлюдни улици и не бързаше. Защо трябваше да бърза, в неговата ергенска квартира не го очакваше каквото и да било, за което си струваше да натиска „педалите“, там нямаше дори камина, срещу която, по халат, да изпуши последната лула, преди да заспи…

Той нямаше нищо.

Но затова пък имаше тишината на заспалите улици и тяхното най-голямо богатство — шепота, кроткия ромон на дъжда. Някой беше споменал някъде по негов адрес, че това било „сантимент“. Ах, какъв глупак. Сантимент било шепотът на тихия дъжд!

Не, тихият дъжд е история, в която са разтворени страници на хиляди години. Преди хиляди години тихият дъжд е ромонил по същия начин, приказвал е на същия език. Шепнел е задъхани думи, спомнял е пламенни погледи, подканял е някого за размисъл над минали и бъдещи неща.

Нека глупакът да казва, че това било „сантимент“

Има ли значение какво казва?

 

 

Енчани не тачеха камините. Погражданени отскоро, те се гордееха със своите електрически и нафтови печки, а на камините, както и на всички прости форми на живота, гледаха като на „демодирани“ неща, като на „ретро“, за което не искаха да си спомнят дори насън.

В стаята на Авакум гореше голяма електрическа печка, бойлерът в банята му беше включен отдавна. Той се изкъпа, облече халата си, с който не се разделяше дори когато отиваше по командировки. После се настани близо до масичката, където трупаха пощата му, и тъпчейки лулата си, започна да търси с очи онова писмо сред купчината разпилени писма, което би възбудило най-силно любопитството му и което би разтворил най-напред. Той не знаеше откъде ще пристигне това писмо, кой ще е подателят му и кога ще дойде, но беше сигурен, че някой ден ще се появи непременно на масата му. И ето че в това ранно дъждовно утро то наистина се показа и макар да не надничаше нахално през раменете на другите, привлече тутакси погледа му.

Писмото беше от Анастаси.

Авакум го разтвори бавно, защото искаше радостта му да бъде по-продължителна. Той чувствуваше вече, че от редовете му ще залъхат миризмите на смолист бор и на дъхав здравец, че ще закърши смях на зрели жени и че един кротък и нежен по душа човек ще заеме позата на жесток и безпощаден ловец.

Но писмото беше кратко и делово, сякаш го беше писал неговият помощник, акуратният капитан Петров:

„… Канех те на няколко пъти да ми дойдеш на гости в моята нова «резиденция», която е на един километър от село Хи коя го се намира от град Н на два часа път с кола. Но сега обстоятелствата толкова се сгъстиха, че ти трябва незабавно да дойдеш и не от сантиментални чувства към приятеля си, а поради професионални задължения, които според мен не търпят отлагане нито за миг. Работата се състои в това, че на 20-и през нощта и на 21-ви през нощта в блатистата местност, която съседствува с моята «резиденция», бяха убити последователно двете ми кучета (чиста вълча порода) с бързодействуваща цианидова отрова. Аз изследвах труповете им и установих, че отровата не е била погълната от тях с храна, а е била просто впръскана в кръвта им. Как? Те бяха страшни зверове тия кучета и не допускам, че са позволили някой да дойде при тях, за да ги инжектира. По какъв начин е впръскана отровата, кой ги е убил и защо, кому са пречили, като ние сме отдалечени на километър от селото и от главното шосе? Ето въпроси, които, струва ми се, са ат сферата на твоите професионални интереси! Побързай! Труповете на кучетата още лежат сред храсталаците на оная мочурлива местност, през която впрочем рядко минава човек.“

Авакум остави писмото на масата, като продължаваше ласкаво да го гледа. „Може да е бракониерска работа — помисли той. — Малко ли хитрини знаят бракониерите, за да се освободят безшумно от две гласовити и зли псета. А може, както подмята Анастаси, кучетата да са пречили някому. Някой например иска да скрие нещо или да се срещне тайно с някого, а кучетата лаят и налитат. Тогава — тегли им чертата и толкоз.“

Той напълни лулата си, запали и започна по навик да се разхожда из стаята напред и назад.

„Тази история около свръхсекретните документи може така да запали главата на човек — продължи да мисли Авакум, — че в един нищожен факт да види изключително събитие, какъвто е, да речем, случая с двете отровени кучета на моя приятел. Но нали в нашия занаят ние не бива да разглеждаме събитията сами за себе си, а винаги да ги свързваме с онова събитие, което е главно за момента. Поне в моята практика този принцип не ме е извеждал на фалшива следа!“

Той извади от шкафа пътническото си куфарче, усмихна му се с неопределена усмивка и започна да реди в него някои неща.

„Най-напред трябва да изслушам Петров — рече си той. — Да видим къде е ходил Прокопи и какво съчинение е написал. А сетне трябва да чуя от моите хора дали са научили нещо ново за времето, прекарано от Прокопи Сапарев, затворено между 6 часа и 28 минути и 7 часа и 03. После — той пак се усмихна неопределено на куфарчето — една малка разходка до село X!“

Откъм площада прозвъняха глухо камбаните на общинския часовник. Беше четири часът.

 

 

Беше 4 часът.

Той не си легна, а се настани удобно в креслото и затвори очи. Да започва нощта, когато денят вече се задаваше, не беше по неговия вкус. Сутрешните часове в леглото нямаше да го отморят, а щяха само да го размекнат, опитът го беше научил, че леката почивка възстановява силите по-добре от един късно започнат сън.

Последното нещо, което видя пред очите си, преди да се унесе изцяло в сивата мъгла на просъницата, беше лицето на малката ясновидка. То беше устремено към Прокопи, сякаш плаваше към него, и в това нямаше нищо особено. Особеното беше в погледа на мрачния и сопнат човек — нежността, с която я гледаше, съвсем не изглеждаше „братска“, напротив, тя беше изпълнена с копнеж, който сякаш се увиваше като прегръдка около нея, като желание, каквото може да изпитва един мъж към една жена. „А пък ме залъгваше, че я обича по братски!“ — възмути се Авакум. Той се възмущаваше всъщност от себе си, беше допуснал да го заблудят.

После една синкава въздушна вълна се плисна над главата му, разби се на безброй святкащи мехурчета и той престана да мисли.

 

 

Всеки път, когато му предстоеше да заминава нанякъде и по необходимост трябваше да се облича по-спортно, той преодоляваше с мъка вътрешната си съпротива срещу разните карирани платове, срещу обувките с дебели подметки, срещу каскетите изобщо и специално — срещу каскетите английски фасон. Той беше фанатично привързан към една строга, макар и малко остаряла елегантност, която зачиташе удобствата, но не им робуваше и която беше по природа чужда на чудатостите, каквито бяха например бомбето, чадърът и прекомерно широкото пардесю на Прокопи. Той се облече „спортно“ в тъмносив костюм без обичайните „карета“, сложи си зимни обувки с нормални подметки и реши да не заменя в никакъв случай тъмния си лоден и широкополата си шапка с мушама и каскет.

Към 8 часа, когато вече оправяше връзката си пред огледалото, готов за излизане, пристигна капитан Петров. Той изглеждаше уморен и недоспал, но в очите му святкаше радостта на човек, който е изпълнил една мъчна задача и има с какво да се похвали.

Най-напред разказа с малко думи, разбира се, как щял да изпусне Прокопи, тъй като жигулата му пристигнала с половин минута закъснение, а през това време бързоходният вартбург заглъхвал вече из южните окрайнини на града. Според него Прокопи е или много самонадеян човек, или много неопитен, тъй като карал на дълги светлини, а се знае, че дъждът отразява дългите светлини нагоре и назад като завеса; такава кола може да се открие по заревото й дори през няколко напречни улици. И така се случило, че той напипал вартбурга на разклона двайсетина секунди, преди да зацепи за Пловдив. Понеже се боял да не изпусне писмото, помолил пловдивското управление да му помогне с една насрещна кола. Инцидентът бил предизвикан на „законни начала“, понеже Прокопи карал с над 100 км в час. Избухливият инженер се нахвърлил върху „негодника“, дето му препречил пътя, онзи, „без да иска“, го засегнал малко с лакътя си по диафрагмата. Така че Петров успял да извади от портфейла му онова писъмце, написано с флумастер, и да го заснеме на филм. Пред Пловдив той предал вартбурга на колегите си, а на връщане отново го поел. В Пловдив Прокопи спрял на бул. „Девети септември“ №31, където живеела майка му, доктор Юлия Сапарева, но не се изкачил до апартамента й — портиерът му се обадил, че докторката щяла да се завърне от дежурство не по-рано от 8 часа. Тогава Прокопи пуснал писмото в пощенската кутия на докторката и без да се бави нито минута, препуснал назад по обратния път.

— В 7 часа пристигнахме, а в 8 часа аз бях готов вече със снимката.

Той извади от чантата си снимката на писмото. С едрия си твърд и нервен почерк Прокопи беше написал само три изречения без каквото и да било обръщение:

„1. Моля те, внуши на оня мръсник, чичо ми, да не се мярка вече в града и да не ми дотяга повече!

2. Предупреди го да ми даде лирите! Утре или в други ден.

3. Иначе ще го убия!“

Нямаше подпис, но датата — „24 октомври, петък“ — беше подчертана с две големи черти. Тонът беше „прокоповски“, това си личеше, но от текста изскачаше една натрапчива мисъл, загатната преди няколко минути от капитан Петров — тоя човек или беше прекалено неопитен, или беше прекалено самоуверен и лекомислено смел. Той говореше за парите нехайно, сякаш лири-стерлинги човек можеше да намери на път и под път. И като се заканваше да убие чичо си, защо трябваше да го заявява писмено и да пише обявата със собствената си ръка? И на края — да пуска обявата в една пощенска кутия, шпертплатено сандъче, което дори еднорък човек би могъл да отвори без всякакви усилия?

— Какво мислиш за това — попита Авакум, като захвърли фотокопието на масата. — От трагичното до смешното има само една крачка, пали?

Капитан Петров беше много уморен и не разбра мисълта му. Той повдигна рамене и рече:

— Колкото и да е смешно, поради своята наивност това писмо показва все пак, че инженер Сапарев има съучастници и че един от тях е навярно неговия чичо!

Авакум го изгледа учудено, направи мълчаливо няколко крачки из стаята и изведнъж се спря:

— Вие казвате, че инженер Сапарев има съучастници, така ли?

— Не ми се вярва да действува сам!

— Виждате го като ръководител на шпионска група?

— Поне като „доставчик“ на секретна информация! Защо?

— Аз съм по-скромен от вас — колебая се дали изобщо да го включа в кръга на заподозрените.

Капитан Петров се изчерви, после силно побледня и изведнъж се почувствува някак неудобно на стола си. Той се изправи, закопча копчето на сакото си, готвеше се да каже нещо, както го изискваше протоколът, но като забеляза добродушно-присмехулните огънчета в очите на Авакум, само се прокашля и отново седна на мястото си.

— Аз съм на заповедите ви! — каза той. — Вие ръководите операцията!

— По-скромен съм от вас и ще ви кажа защо — продължи мисълта си Авакум. — Този път вие се увличате главно по фактите и документите, по доказателствата, а не обръщате никакво внимание на опия моменти, които изглеждат нелогични. Колко пъти сме говорили за това, че на логичното, от една страна, и на нелогичното, от друга, трябва да се обръща еднакво внимание, че логичното и нелогичното трябва да се разглеждат едновременно и без предубеждение!

— Простете, но до тоя час не съм забелязал нищо нелогично в поведението на инженер Сапарев. Освен това писмо. Но то е само неразумно, нищо повече! Никаква антилогика не виждам в него!

Авакум облече лодена си, сложи черната си шапка, погледна се в огледалото и с не особено весела усмивка запита капитан Петров:

— Кажете ми откровено, виждате ли в мен нещо, което да напомня, да речем, така наречения „злокобен вестител“? Или просто — един палач?

— Какво говорите! — погледна го втрещено капитан Петров, който и без това не се чувствуваше кой знае колко добре.

— Все пак! — каза Авакум. — През тия петнадесет години, откакто работим заедно, аз съм изпратил пет души на смърт От тях — две жени.

Той прибра писмото на инженера, а на капитан Петров заповяда да открие веднага адреса на „чичото“.

На улицата, преди да се разделят, капитан Петров запита:

— Нали човек се учи от грешките си? Ако не сте се отчаяли вече от вашия ученик, намерете, моля, време, за да му посочите къде и в какво греши!

— Непременно — кимна Авакум. И изведнъж премина с него на „ти“. — Това са неща, за които ти сам би се досетил, приятелю, ако разполагаше с повече време за мислене. Но тази нощ ти имаше много напрегната работа, а освен това беше на път. Имам чувството, че писмото на инженера, което ти успя да фотографираш, ще ни насочи по една много важна следа. От сърце ти благодаря за това писмо. А що се отнася до другите неща… в десет часа ще се съберем с полковник Горанов, както правим всеки ден. На тази среща ти ще разбереш за какво става дума. Но полковник Горанов! Най-сигурният път до неговите „рецептори“ са компютрите, а аз съм изостанал човек и от такава музика не разбирам. Dornine, non sum dignus![1]

И за голямо учудване на капитан Петров лицето му неочаквано придоби мрачен израз, сякаш през очите му погледна навъсеното утро. Друг път кажеше ли „Dornine, non sum dignus“, от лицето му повяваше шеговит смях.

Капитан Петров тръгна към сладкарницата, на връщане от Пловдив на няколко пъти беше изпитал остър глад. Струваше му се, че наоколо му се носи дъх на току-що разлято кафе, миризма на топли кифли. Сега, като се запъти за сладкарницата, почувствува, че му се беше отяло. От кафето вече не идеше оня приятно дразнещ мирис.

Той свърна към управлението, за да търси адреса на Прокопиевия чичо.

* * *

Ръмеше тих, почти незабележим дъждец. Улиците бяха безлюдни. Младият, жизнелюбив Н беше отишъл в заводите, старият, пенсионираният — беше още по чехли, шляпаше по стаите, изтърсваше завивките, отваряше нашироко прозорците на спалните, за да смени спарения въздух с по-свеж.

В тоя час по улиците беше тихо и Авакум, както вървеше, изведнъж изпита едно странно чувство — че е тръгнал кой знае откога, че улицата няма край и че дъждът вали непрекъснато, без почивки, също — кой знае откога. Това чувство беше мигновено, то премина през душата му като тръпка и следата, която остави, приличаше на неуловимата следа, която оставят подире си бързо прелитащи птици — мернат се и изчезнат, а във въздуха като че ли е останало нещо от техния летеж. И Авакум си каза, че това чувство на „повторяемост“, което беше изпитал, е просто умора. Петнадесет години вървеше по своята улица, която беше една и съща, макар да изглеждаше винаги различна.

„Следващото лято непременно ще замина за Италия“ — мерна се в ума му. Той не можеше да завърши последния том от трилогията си за средиземноморските мозайки, без да пропътува пеш сицилианското крайбрежие от единия до другия му край.

Макар да мислеше за Сицилия, той забеляза на пътя си голям цветарски магазин с разкошни букети от есенни цветя на витрината. Помоли продавачката да събере хризантеми и димитровчета, написа на картичката си един адрес и остави пари на разносвача на магазина да занесе букета на посоченото място.

Тия цветя бяха за малката ясновидка.

Какви цветя!

Димитровчетата напомняха с нежния си дъх отдавнашни неща, а хризантемите тъжно предупреждаваха, че в края на краищата всичко се превръща в спомен.

Денят беше мрачен и не идеше човек да си свирка с уста.

Пък и за какво ще си свирка в такова време?

* * *

Всеки ден в 10 часа ръководствата на двете бригади се събираха в апаратната стая на управлението. На тия кратки съвещания присъствуваше понякога началникът на милицията или майор Иванов, или някой друг специалист — според случая, който се обсъждаше. Тоя ден на съвещанието дойде само майор Иванов. Авакум беше довел капитан Петров, а полковник Горанов пристигна след половин час закъснение — беше чел стенограмите от снощните разпити.

След като бяха докладвани накъсо сведенията, събрани до тоя час, полковник Горанов запита Авакум дали би му разрешил да обобщи положението около изтичането на секретна информация от ЗСС така, както се беше очертало до тоя момент. Авакум любезно кимна и Горанов започна тутакси:

— Вчера, на 24 октомври следобед, в три часа и половина генералният директор на ЗСС занася на инженерите от конструкторското отделение — срещу подпис! — секретна информация под кодово заглавие „MZ“. В шест часа без четвърт началникът на отделението инженер Прокопи Сапарев търси по телефона генералния директор, за да го уведоми, че ще му донесе обратно секретната документация, за да бъде тя заключена в неговия специален сейф. Генералният директор отсъствува и инженер Сапарев, без да пита повече дали ще се завърне и кога и без да се съветва със заместника на генералния директор, решава да заключи документацията в железния шкаф на отделението. Той прибира ключа от шкафа и в шест часа и няколко минути тримата инженери — Сапарев, Хафезов и Карадимов — напускат завода и по така наречения „черен“ път отиват заедно в кръчмата „Пияни вишни“.

В шест часа и 26 минути някой повиква по телефона инженер Прокопи Сапарев. В 6 часа и 28 минути той излиза от кръчмата. Пазачът на отделението Стамо Стаменов (починал от мозъчен кръвоизлив тази нощ) и пазачът на вход „Б“ твърдят единодушно, че инженер Прокопи Сапарев е дошъл отново в отделението в 6 часа и 40 минути и е престоял до 6 часа и 50 минути.

Инженер Сапарев се завръща в „Пияни вишни“ в 7 часа и 03 минути.

В 7 часа и 20 минути в кръчмата пристига пазачът Стамо Стаменов и пред свидетели твърди, че инженер Сапарев е бил в конструкторското отделение; че там е останал някое време и че си е отишъл в негово отсъствие, като е взел ключа със себе си.

По този повод става спречкване между двамата, Сапарев удря шамар на Стаменов. Стаменов припада и през нощта умира в болницата, без да дойде в съзнание.

При разследването се установява:

а) че Прокопи Сапарев е пипал секретните документи;

б) че е оставил два вида следи около железния шкаф. Едните следи са били от обувките му, когато са били сухи, другите следи пак са от неговите обувки, по когато са били вече мокри.

Забележка. От 6 часа започва да вали силен дъжд.

Пред следователя Прокопи Сапарев дава уклончиви и противоречиви показания за времето, прекарано от него между 6 часа и 28 минути и 7 часа и 03 минути. Първоначално твърди, че е слязъл на първата спирка на рейс №2, че там е приказвал с някакъв човек около 5 минути и че после се е завърнал с рейс №2. Сетне, когато следователят го притиска, той дава други показания — че е престоял на спирката не 5, а 20 минути. Той твърди, че през цялото това време е държал чадъра си отворен, а капитан Петров е забелязал при завръщането му в кръчмата, че чадърът е сух.

Инженер Прокопи Сапарев категорично отказва да съобщи името на човека, с когото (според него) е разговарял 20 минути на първата спирка на рейс №2. Той отказал също така да посочи точното място, където (според него) е разговарял със своя приятел. Накратко, той отказва да установи алиби (или пък не е в състояние да установи такова алиби), което да го извади извън подозрението, че времето между 6 часа и 28 минути и 7 часа и 03 минути не е употребил, за да ходи до завода, да престоява там и да се завръща обратно.

Тоя отказ да установи алиби; следите от мокрите му обувки около железния шкаф и показанията на двамата пазачи, че са го видели да влиза в отделението, и показанието на пазача на вход „Б“, че го е видял да излиза от отделението — са според мен доказателства от безспорен характер. Трябва да се смята безусловно, че инженер Прокопи Сапарев е причина за изтичащата и вероятно изтекла вече секретна информация от ЗСС.

Няколко думи за писмото, което Сапарев е оставил на майка си в Пловдив. От това писмо може да се заключи, че в аферата е замесено лице, което Прокопи нарича „чичо“, но което по всяка вероятност не му е никакъв чичо. „Чичо“ — това е, разбира се, псевдоним. Инженер Прокопи Сапарев навярно прави някакви услуги на това лице, срещу които услуги той държи да му се заплаща в лири. От писмото може да се съди също така, че „чичото“ е компрометирано лице и че се държи неделикатно.

Особен момент в писмото е майката на инженера. Тя има връзка с „чичото“, от което следва, че и тя е в аферата. Може би нейната роля се свежда до поддържане на връзка между инженера и „чичото“ — това предстои тепърва да бъде установявано.

Аз мисля, че в аферата са донякъде и другите двама инженери — Хафезов и Карадимов. Това, че напоследък ходят заедно и не се делят един от друг, е признак от много съмнително естество. Има, значи, нещо, което ги обединява и сдушава. Хафезов се крие зад следователската титла на своята жена, а Карадимов — зад репутацията, която си е създал на лекомислен женкар.

В тази афера навярно са замесени и други хора. Кому например предава нашия инженер информациите си? Кой му е резидента? По какъв канал се предават информациите?

Но това са подробности. Като се дръпне главната бримка, разплита се целият чорап. Нали?

Искам да ви кажа още нещо. Дори да не беше снощния случай, аз пак щях да стигна до Прокопи Сапарев. Моята компютърна система на следене и натрупване на белези извади Прокопи Сапарев на червена позиция, което означава, че от всички „информатори“ той е оптималният, тоест главният.

Зная, че тази система не е по вкуса на моя колега Захов, той недолюбва електрониката, иска докрай да си остане верен на принципите на старото „класическо“ мислене. Е, добре, той е представител на една по-стара школа и негово право е, въпрос на чест е да държи на принципите й.

Но в края на краищата какво значение имат методите. Важни са резултатите. Прокопи Сапарев е в ръцете ни, това е важното! Скоро ще разплетем целия „чорап“ и изтичането на секретна информация от ЗСС най-после ще секне!

Аз предлагам да заминем още днес за София, и там, на по-високо равнище, да решим как да процедираме по-нататък, т.е. кога да сложим ръка върху инженера и неговите най-близки помощници.

Като завърши, полковник Горанов избърса ръцете си с кърпичка, бяха се запотили, извади дълга папироса, щракна с електронна запалка и майсторски се обви за една секунда с тънък облак синкав дим.

— Браво! — възхити се Авакум. — Бива си ви!

— Нали? — прие похвалата Горанов, като кокетливо се усмихна. — Благодаря ви за комплимента. А всъщност тази задача не беше кой знае колко сложна! Това беше един доста ординерен случай. Не си струва да ме хвалите!

— Но вие за какво си мислите, че ви хваля? — погледна го студено Авакум.

Очите му бяха се превърнали сякаш в два свредела, нямаха милост, бяха се забили в гледните на другия и дълбаеха, дълбаеха.

— Аз мисля, че разговаряме по аферата — каза сухо Горанов, като отмести погледа си от лицето му.

— О, грешите! — премина на обидно-ласкав регистър Авакум. — Аз имах пред вид само вашето майсторско пускане на дим! Съжалявам, че сте ме разбрали зле.

— Чудно! — каза Горанов. — Значи, вие не приемате моята концепция?

— Но как да я приема, като тя ми прилича, извинявайте, на един спукан балон, издиша от самия си пъп!

— И вие наричате Прокопи Сапарев „спукан балон“, така ли да ви разбирам?

— Аз наричам Прокопи Сапарев все още „гражданино Сапарев“, а вашата концепция, че той е главният доносчик и изобщо доносчик, ми прилича наистина на спукан балон!

— Но това е нечувано! — плесна с ръце Горанов и се огледа да провери дали няма да намери подкрепа в нечии други очи.

Капитан Петров го гледаше въздържано, но не го отблъскваше, а майор Иванов изглеждаше уплашен и объркан, като уплахата му беше по-силна от объркването.

— Вие наричате „спукан балон“ следите от неговите мокри обувки?

— Аз мога да си купя, любезни другарю Горанов, същите обувки като вашите, същия номер, да изкривя токовете от вътрешната страна, както ги кривите вие, и като задигна от бюрото на майор Иванов едно важно дело, да докажа посредством следите от обувките ви, от вашите обувки, че вие сте били в неговия кабинет и че вие сте задигнали делото.

— Да речем! — кимна с престорена благосклонност полковник Горанов. — Да речем, че следите от обувките са наистина един ненадежден свидетел — схващане, с което аз не съм напълно съгласен, но както и да е! Питам: двамата пазачи, които са видели с очите си инженер Сапарев, и те ли са „спукани балони“?

Майор Иванов, който го гледаше с широко отворени очи, изведнъж се разсмя.

— На въпроса ви ще отговоря с въпрос. Може ли човек, който не носи чадър, да измине 25 крачки в проливен дъжд, без да се намокри?

— Не прекалявате ли? — намръщи се полковник Горанов.

— От „черния вход“ на завода до входа на сградата, където се намира конструкторското отделение, има точно 25 крачки. По времето, когато според вас Сапарев дохожда за втори път в завода, навън се излива пороен дъжд. Допущате ли вие, че Сапарев е могъл да измине два пъти по 25 крачки под дъжда, без да се намокри поне мъничко? Пазача на вход „Б“ изрично подчертава, че Сапарев не е носил чадър. Човек, който не носи чадър и изминава 50 крачки под силен дъжд, непременно ще се намокри, пали?

Авакум се обърна към капитан Петров. — Беше ли мокър инженер Сапарев, когато се завърна в кръчмата?

— Пардесюто му беше абсолютно сухо и шапката му беше суха.

— А чадъра му?

— И чадъра му беше сух.

Авакум се обърна отново към полковник Горанов:

— Ако между 6 часа и 28 минути и 7 и 03 Прокопи Сапарев е дохождал повторно до конструкторското отделение, трябва да се предполага, че дъждът непременно е намокрил както шапката му, така и неговото пардесю. Но шапката и пардесюто му по чудо остават сухи. Намокрят се само подметките на обувките му, за да оставят следи около железния шкаф. Как ще обясните вие тези чудеса? Шапката и пардесюто сухи, а подметките мокри!

Полковник Горанов навъсено мълчеше.

— За да бъде картината, както се казва, „пределно ясна“, ще направя едно допълнение към вашето „обобщение“. Според шофьорите, разпитани от моите хора, двойните врати на „черния“ вход, през които влизат и излизат товарните коли, са били заключени още в 6 часа. Същото е потвърдил пазачът на вход „Б“, когато е бил разпитан за втори път. Така че вероятността Прокопи Сапарев да е пристигнал с кола досами стъпалото на вход „Б“, трябва напълно да се изключи.

Полковник Горанов за трети път запали цигара, по сега не се обви тутакси в къдрави облачета дим. Той всмукна дълбоко няколко пъти от цигарата си и каза, като направи пренебрежително лице:

— Когато трябва да се избира между показания на хора и показания на вещи, по презумпция се дава предпочитание на показанията, дадени от хората.

— Това „правило“ вие сега ли го съчинихте! — засмя се Авакум.

— Логиката го изисква! — каза мрачно полковник Горанов.

— Логиката държи сметка за всички видове показания, без да прави разлика дали са от предмети, хора, животни и прочие. Но понеже вие търсите помощ от логиката, аз ще ви кажа, че в настоящия случай тя не е на ваша страна. Тя е против вас. Слушайте! Ако инженер Сапарев беше дохождал втори път, както твърдите вие, той в никакъв случай не би направил две неща. Искате ли да ви кажа какво не би направил инженер Сапарев?

— Казвайте, щом това ви прави удоволствие!

— Ще го кажа не за собствено удовлетворение, а за да видите защо гледам на вашата хипотеза като на „спукан балон“. Ако инженер Сапарев беше минавал втори път в конструкторското отделение, за да заснеме на микролента свръхсекретните документи, той не би сторил в никакъв случай две неща. Първо — не би оставил отключен железния шкаф. Защо трябва сам да дава видимост на престъплението си? Какво ще спечели от това? Обикновено престъпникът се старае да не оставя следа, да не създава видимост, че е извършил престъпление. Какво по-хубаво от един заключен шкаф? Заключеният шкаф не буди подозрения, не алармира милицията, не предизвиква следствие и прочие ненужни неща. Заключеният шкаф осигурява, поне временно, спокойствие и тишина. Да оставиш отключен шкафа, който тайно си отворил — това е равносилно да насочиш дулото на пищова към гърдите си! Няма на света такъв наивен шпионин, уверявам ви!

Същите бележки бих могъл да направя и по отношение на „забравения“ ключ. След като Прокопи Сапарев влиза „легално“ в отделението, защо е трябвало да излиза „нелегално“ оттам, задигайки ключа със себе си? Да си представим нещата така, както биха изглеждали, ако Прокопи Сапарев беше наистина централна фигура в тази история и беше дохождал втори път в отделението, за да заснема тайно на микрофилм пристигналите свръхсекретни документи. Най-напред той се освобождава от присъствието на пазача Стамо Стаменов, като го изпраща да му донесе закуска. Това е правдоподобно. Той изщраква с фотоапарат за около 5 минути двадесет страници — и това е правдоподобно. После тръгва да си ходи, като оставя шкафа отключен — това е неправдоподобно. Не дочаква да се завърне пазача и да му донесе закуската, както е заръчал, а офейква, като задига и ключа от отделението — това също е абсолютно неправдоподобно. Така би постъпил само човек, който гори от желание да попадне незабавно в ръцете на милицията. Нека другарят Иванов да каже, понеже го е разпитвал още същата вечер, дали е забелязал у него подобно желание?

— Какво говорите! — сепна се майор Иванов. — Моля ви се! Нали вие сам следяхте разпита? Той настръхваше при мисълта, че го подозирам, бранеше се и дори сам нападаше!

— Държеше се като нормален човек. Въпреки някои странности в характера си Прокопи Сапарев е нормален човек, безсмислено е да му се приписват действия, които по начало са присъщи само на неуравновесени и ненормални хора. Така ще тръгнем подир призраци и истината ще се изплъзне от ръцете пи.

Авакум, предизвикан от полковник Горанов, започна бележките си със страст, агресивно, но бързо се успокои, увлече се в собствените си мисли и забрави раздразнението си.

— На особено мнение съм и по отношение на тия прословути 32–33 минути, за които майор Иванов води снощи голяма битка с инженера. Ако приемем версията на полковник Горанов, ние трябва да предоставим на инженер Сапарев максимум 30 минути: за отиване до завода и оттам до конструкторското отделение; за правене на микроснимки; за излизане от конструкторското отделение и за завръщане от завода. За да стигнат 30-те минути за всичките тези действия, ние трябва предварително да изключим всякакво ходене пеш, т.е. да приемем, че след първата спирка на рейс №2 Прокопи Сапарев се е движил по-нататък само с кола. Една лека кола може да стигне от споменатата спирка на рейса до ЗСС за около 10–12 минути, и то при положение, че шофьорът има късмет и че на колата са създадени идеални условия за движение. Но както знаем от снощния разпит, портиерът на централния вход твърди, че не е виждал изобщо инженера нито на излизане, нито по-сетне. Следователно, за да влезе в завода, инженера е бил принуден да направи една обиколка до „черния“ вход на ЗСС, равна приблизително на един километър. В дъждовно време и по разкалян път тоя километър не може да се измине за по-малко от минута и половина, две. Като се прибави към тия две минути още една минута, равна на математическата вероятност от принудително спиране поради поява на червена светлина — получава се недостиг на време, равен на около 3 минути. Откъде ще вземе инженера тия 3 минути? Той няма откъде да ги вземе, не може да ги набави, защото пашата версия, т.е. версията на полковник Горанов не му предлага никакъв резерв.

Така че и по отношение на минутите версията на полковник Горанов търпи сериозна критика. Тя изобщо е една неудачна версия според мен. Не се покрива с никакви доказателствени материали било от логичен, било от технически характер.

Трябва да се изчакат резултатите от огледа на спирката, където е слязъл Прокопи Сапарев. Сега моите момчета са там. Може би ще научат нещо, което да хвърли една първоначална светлина върху странното поведение на Сапарев. Засега в тази афера сме се натъкнали на факти, които логиката отрича, и на логика — с която фактите се разминават.

Той напълни лулата си и запуши.

Майор Иванов продължаваше да го гледа с огромно учудване в очите си и с малко страх, а капитан Петров беше прехапал долната си устна, сякаш изведнъж си беше дал сметка каква опасност го е дебнела на пътя.

Полковник Горанов гледаше мрачно пред себе си и пръстите на дясната му ръка почукваха безшумно по облегалката на стола.

— Капитан Петров — обърна се Авакум към помощника си, — имате ли сведения за „чичото“ на Прокопи Сапарев?

— Прокопи Сапарев няма чичо — каза капитан Петров. — Иван Сапарев — баща му — не е имал брат.

Бележки

[1] Господи, не съм достоен! (лат.)