Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Авакум Захов (7)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2009)

Издание:

Андрей Гуляшки. История с кучета. Последните приключения на Авакум Захов

Български писател, София, 1981

Редактор: Върбан Стаматов

Художник: Богдан Мавродинов

Худ. редактор: Кирил Гогов

Техн. редактор: Виолета Кръстева

Коректор: Мария Йорданова

История

  1. — Добавяне

Първа част

Случаят ме сближи с Авакум Захов и между нас възникна добро и трайно приятелство, макар че природата беше дала на Авакум много, а аз бях само един най-обикновен и незабележим човек. Благодарение на дружбата ни, на доверието, което беше се възцарило помежду ни, имах щастието да проследя по-отблизо работата му около разкриването на няколко много сложни и международно обвързани афери. Две от тях — Момчиловската и Шапната, а към тях може да се прибави и историята със Спящата красавица — вдигнаха на времето голям шум. Тия афери бяха хитроумно скроени, с богато въображение, с широко използуване на всевъзможни технически средства. Бях убеден, че момчиловокият случай например е най-дяволското нещо, което злият човешки разум може да изобрети.

Сега, като отварям дума за тия минали събития, аз си мисля малко сконфузено, че човек не бива да слага таван над някои неща. Особено над такива неща, които се подхранват от отровните сокове на политическата ненавист. Злото, родено от това чувство, не познава граници, коя да е негова изява не е никога „най-страшна“, защото над най-страшната може да се появи друга, още по-страшна. Както при оня змей от приказките. Отреже му юнакът една от огнедишащите глави, и в същия миг се появява друга, още по-огнедишаща. Ето, аз си въобразявах на времето, че не човек, а самият сатана е изобретил Момчиловската афера. Но сега, след тази мистериозна, бих казал, свръхестествена кражба в чашата лаборатория, Момчиловската афера ми се вижда проста като задачите от простото тройно правило и толкова ясна, каквато е, да речем, безоблачното синьо небе над Карабаир. Може би преувеличавам? Или, по-точно — може би надувам размерите на настоящата афера и омаловажавам дяволските качества на предишната — Момчиловската? Кой знае! Преди десет години, като ветеринарен лекар на Доспатския край, въодушевен от някои качества на краварката Балабаница, момчиловската Месалнна-Лорелай (Балабаница беше нещо средно между двете), аз обявих много категорично кравата Рашка от Момчилово за царица на районния млеконадой. Две години по-късно кравата Лалка от Змеица надмина Рашка. На тържеството по този случай аз бях много злъчен и гледах със скрито злорадство опечаленото лице на Месалина-Лорелай. Тъй й се падаше! През тия две години тя не подсказа дори с поглед, дори с едно мигване, че държи на чувствата ми, и сега съдбата я наказваше жестоко, но справедливо: лавровият венец на първенството щеше да качи рогата на Лалка, а нейната Рашка, довчерашната шампионка, преминаваше в категорията на изоставащите. Какъв срам, какъв срам! Въодушевен от Лалкиния небивал млеконадой, аз не пестях възхвалите си, а за Рашка казах някои песимистични неща. Споменах например, като крадешком погледнах към Балабаница, чието лице беше пламнало от срам ли, от негодувание ли, споменах, че Рашкиното някогашно постижение е едно нищо в сравнение със сегашния Лалкин рекорд…

Представяте ли си? Едно ведро мляко да обявите за нищо! Тъй става, когато новите постижения ви замайват като току-що кипнало вино и взимат ума ви: старите рекорди, пред които е секвал някога дъхът ви, като че ли изведнъж се превръщат на безнадеждно обезценени пари. Фокус-мокус — и лъскавата стотачка се стопява в нищо и никакво бакърено левче.

Такова значение на „бакърено“ левче придоби за мен Момчиловската афера, след като оня ден беше извършена в нашата лаборатория една ужасна кражба. „Ужасна“ е най-мекото и най-невинното определение за случая. От нашата лаборатория беше открадната по мистериозен, фантастично-загадъчен начин стъкленица със страшна вирусна зараза, още неизвестна за света.

Не си струваше да омаловажавам старата Момчиловска история — тя и сега е такава пъклена и кошмарна, каквато беше някога. Но както вече намекнах, моя слабост е да възвеличавам без мярка новите неща, а на старите да махам небрежно с ръка. Така например бях готов да възхвалявам дори на публичен митинг качествата на Месалина-Лорелай (Балабаница), но ето че се появи в Змеица онази нова учителка и аз забравих на часа прочутата вдовица от Момчилово. Не стана нужда да говоря дори в кръчмата на бай Гроздан. Учителката беше русокоса и в нея имаше наистина нещо от Лорелай, а Балабаница си беше една чистокръвна Месалина и за никаква Лорелай не можеше да става дума.

 

 

Но за тия неща допъти ще разкажа по-нашироко. И наум не ми минава да държа читателя дълго време в недоумение и да го карам да се пита озадачен каква е тази лаборатория, за която става дума, и какво търси там тоя страшен вирус, който може да измори света. Да не би да става въпрос, може да се запита читателят, за чумни бацили? Или за бацили, родеещи се с чумните? Такъв въпрос е много законен, защото в днешно време и децата знаят, че в някои лаборатории се отглеждат с голямо старание всевъзможните вируси и бацили. Отглеждат ги по живо, по здраво, за да им намерят после подходящи серуми и ваксини, с които да ги изтребват до корен. Ето защо читателят с основание ще пита коя и каква е лабораторията, за която става дума, и как тъй оттам е изчезнала злокобната стъкленица. Но той ще иска да узнае с още по-голяма настойчивост най-главното, а именно, какво търся аз във въпросната лаборатория и как съм попаднал там. Нали ме знае, че съм в Родопите, в Доспатския край, където се намира прочутото село Момчилово и поетичното село Кестен, и че в битността си на ветеринарен лекар полагам постоянни грижи за кравата Рашка и за нейната съперница Лалка, и че за увеличения млеконадой и на двете аз имам много съществен дял. Това знаеше досега читателят и сега изведнъж, и то от самия мен научава, че съм в някаква си лаборатория, откъдето била открадната при мистериозни обстоятелства една стъкленица със страшна зараза. Е, добре, в литературата внезапните и неподготвените преходи не носят добро на писателите, но читателят знае, че аз не съм по професия литератор и че не познавам някои от основните литературни правила, затова се надявам, че няма да ми се сърди кой знае колко. Но нека да бъде спокоен читателят, ние и друг път не сме спазвали правилата, както трябва, пък на края все пак сме излизали на чиста вода.

Ще излезем и тоя път на чиста вода, стига онази стъкленица да се намери отново, но цяла и затворена. Защото, ако вирусите излязат по някакъв начин на бял свят, тоест, ако някой ги пусне да се измъкнат навън, този разказ може да остане незавършен — не съм се къпал като оня юнак от приказките в кръвта на змей с огнедишащи глави, за да стана неуязвим от чумоподобна зараза. Може да се случи и аз да изпружа крака а да обърна към небето изцъклени очи, като хиляди други. Но и да не ме стигне заразата, зная ли дали следствието по тази зловеща и загадъчна кражба няма да изправи и мен на подсъдимата скамейка? Нали и аз съм сред сътрудниците на лабораторията, и проклетата стъкленица беше до последния си час под носа ми? Толкова е лесно да бъда привлечен под отговорност, че ще бъде наистина чудно, ако ми се размине!

Известно е от предишните истории, в които описвам някои случки от живота на забележителния човек, аз съм по характер войник, homme dur, както казват французите, но тоя път в душата ми е тъжно, сякаш е настъпила късна есен и по склоновете на Карабаир пълзят мъгли. Настроението ми е отвратително, сигурно един дерайлирал локомотив се чувствува несравнимо по-весело и гледа много по-оптимистично на света. Следствието по нашата кражба навлезе вече във второто си денонощие, а до тоя час резултатът е равен все още на нула. Нито е открит крадецът, нито се знае, което е сто хиляди пъти по-важно, къде е стъкленицата и какво е станало с дяволския й разтвор. Не дай си боже, вирусите да са плъзнали по белия свят!

Градът е все още спокоен и животът си тече нормално, а това означава, че неизвестният похитител държи вирусите затворени. Но докога? Ослушвам се и сърцето ми се свива: сякаш чувам адски писъци на линейки и тревожни сирени на болнични коли. Затварям очи залитащи хора, обезумели тълпи. Сноват безшумно черните сандъци на автомобили-катафалки. Притискам ушите си с длани и тръскам глава. Ако не бях homme dur, сигурно щях да си представям кой знае колко по-страшни неща. Добре, че характерът ми е войнишки! За всеки случай пия по-често кафе и взимам по три пъти на ден таблетки с успокояващ ефект.

Най-много ме плаши следствието. Разпитите и въпросите на следователя не ме стряскат толкова, колкото чудовищните съмнения, че крадецът може би е между нас, че един от шестима ни е задигнал чумоподобните вируси. Забелязах, докато седим в чакалнята и чакаме реда си за разпит, забелязах, че всеки от нас оглежда крадешком съседите си и при това с доста мрачен израз на лицето си. О, господи! Нима е възможно? Един измежду нас? Като изключа себе си, остават петима: началникът, помощникът, двамата кандидати на науките и лаборантката. За всеки от тях бих се заклел не един път, а хиляда пъти, дори за Найден Кирилков, който е един лош и изпортен младеж. Дори и за него бих се заклел. А за лаборантката бих се оставил да бъда по-скоро разпънат на кръст, отколкото да повярвам, че тя е евентуалният крадец!

Но аз не съм емоционален по природа, характерът ми е войнишки, затова не ми отива да се обръщам към свръхестествените сили и да се кълна. Трябва да си мълча. А всеки знае, че в такива мъчни часове мълчанието е равносилно на кошмар. Върху Змеица са легнали гъсти мъгли, чува се навремени провлачен вой и човек не знае вълци ли вият, или самият тартор на дяволите е надул бузи, скрит зад някоя потънала в сумрака скала.

А понякога усещам по гърба си мравки. Мисля си: е, добре, но я си представи, че следователят те посочи с пръст? Посочи те с пръст и най-добронамерено те запита: „Ти, любезни, няма ли да си признаеш греха и да разкажеш по-подробно как задигна стъкленицата?“ О, небеса! Ако следователят се одързости да ми отправи подобна покана, аз така ще се обидя, такова огорчено лице ще направя, с такива унищожителни очи ще го погледна, че той дълго време ще има да съжалява и да проклина, че се е сетил за мен. Този следовател, изглежда, си няма представа, че аз съм войник. На края той ще се изчерви от смущение и когато стане да си ходи, непременно ще ми кимне с глава, за да ми се извини.

И все пак усещам от време на време, че по гърба ми лазят проклетите мравки. С тези гадни насекоми не успях да свикна, въпреки че като ветеринарен лекар често ми се е случвало да ходя по места, почернели от мравуняци.

Но ще каже някой: „За какви мравки дрънкате, любезни, когато Авакум ви е приятел? И щом като такава страшна беда е надвиснала над целия град, пък и над страната изобщо, и в опасност е животът на хиляди и хиляди хора и съществува опасност да избухне една страхотна епидемия, защо, по дяволите, Авакум Захов още не е включен в следствието? Какво чакат отговорните длъжностни лица?“

На тоя законен въпрос ще отговоря само с повдигане на рамене и с усмивка на безкрайно съжаление. Авакум отдавна е престанал да се занимава с контра-разведчески работи. Той се е отдал на археологически проучвания, ходи по експедиции в чужбина, по далечни и близки земи, на север и на юг, а когато се застои по-задълго в родината, пише съчинения на археологически теми и лепи по навик счупени вази. Авакум е вън от „играта“ и затова нито аз, приятелят и биографът му, нито отговорните длъжностни лица могат да поискат някаква помощ от него. Седи си център-нападателят на трибуната, а долу, на терена, бившите му съиграчи всуе се мъчат да отбележат гол; но той не е в състояние да им помогне, център-нападателят, дори с едно подаване на топката, защото е само зрител и не участвува в играта.

Впрочем кога и как Авакум се отдаде само на археологически проучвания — за това ще разкажа, когато му дойде времето. Сега нямам настроение. На човек с мравки по гърба си не му е до приказки.

 

 

Същият ден. Чувствувам се така, сякаш седя над яма, в която е заровена бомба със закъснител. Иначе с нервите съм добре. Стискам зъби и си казвам, че най-лошото може би няма да се случи. И си казвам още, че един войник трябва да бъде готов за всичко.

Преглеждам бележките си и изведнаж откривам, че съм допуснал твърде досадна грешка. О, небеса! — възклицавам в душата си и ми става тъжно. Когато човек стои пад яма, в която дреме бомба със закъснител, той няма право да възкликва на глас, той трябва да се държи тихо и смирено, защото се намира пред лицето на вечността. Пред лицето на вечността най-добре е човек да си мълчи и да размишлява.

И тъй, аз разказвам за разни завъртулки около нашата кражба, а за самата кражба не обелвам нито дума, Изпускам главното. А пък главното е такова, че като помислиш за него, свят ти се завива! Каква ти „голяма“ кражба! Размерите на събитието са по-големи и от най-голямата дума. Преди три години, струва ми се, четох в „Monde“ как шайка гангстери обрали един пощенски влак. Гангстерите спрели насред полето пощенския влак за Глазгоу, навързали пазачите и задигнали от бронирания вагон, където била касата, над двадесет милиона фунта стерлинги. После тия синковци изчезнали „яко дим“. Тоя обир известният „Monde“ наричаше „кражбата на века“. Посочих на Авакум съобщението (вестникът беше негов). Той го прочете набързо, усмихна се презрително и с подчертано пренебрежение повдигна рамене. По-сетне, когато пак отворих дума за това събитие, по лицето му се изписа явна досада и той леко се намръщи. „Любезни Анастаси — рече той, — за Запада тази случка може да представлява интерес, там могат да я нарекат дори «Кражба на епохата» или «Царица на кражбите» — това е в техния стил, но за мен случаят не е нищо повече от един най-обикновен пладнешки обир, организиран, разбира се, с помощта на подкупени чиновници и полицаи.“ Той помълча някое време, после обърна разговора на друга тема; напоследък проявяваше все по-жив интерес към вирусологията, макар тази наука да нямаше нищо общо с неговите археологически проучвания. Тогава се учудих най-вече на подчертаното му нежелание да слуша истории с криминален характер и на враждебното му отношение към разговорите, възникнали във връзка с някакъв криминален случай. Учуди ме естествено и оценката му за обира на лондонския пощенски влак. Обикновен пладнешки обир! Ако тия думи не бяха изречени от него, първомайстора, а от който и да било друг смъртен, щях непременно да му кажа: „Гражданино, вие чувате ли се какво приказвате? Да се задигнат двадесет милиона фунта стерлинги под носа на Скотланд Ярд — това шега ли ви се вижда? Ами ако ви кажа, че въпросният влак е притежавал собствена късовълнова радиостанция, че пътят му е бил наблюдаван от нарочен хеликоптер и че охраната му е била въоръжена с базуки и леки картечници? И ако добавя още, че покрай това място е минавало шосе, гъмжащо от лек и тежък транспорт? Пак ли ще настоявате, че ограбването на лондонския пощенски влак е един най-обикновен пладнешки обир?“

Така щях да разговарям с всеки друг освен с Авакум, чието пренебрежително отношение си обяснявах по онова време с промените, които бяха настъпили в неговия начин на живот. Той беше излязъл от света на престъпленията, за да се втурне с присъщата му неутолима енергия (сякаш го гонеше смъртен враг!) в света на руините и на застиналото време. Кой знае, може би тоя свят също имаше своите неразгадаеми загадки!

Така мислех някога за обира на лондонския пощенски влак, но сега, след кражбата в нашата лаборатория, и на мен ми иде да махна пренебрежително с ръка. Но — ще кажете — в лондонския случай става дума за двадесет милиона фунта стерлинги, една планина от злато! А колко струва вашата стъкленица, моля ви се? Едно джобно портмоненце пари!

Не ви съветвам да казвате така. Моята стъкленица, уверявам ви, може да причини такива нечувани беди, че стойностното им изражение, както се изразяват икономистите, да надхвърли двадесет пъти по двадесет двадесетте милиона лири! И ако в бедите се включат и човешките мъки, скръбта по умрелите, то двадесетте милиона фунта ще изглеждат като едно пясъчно зрънце в безкрайна пустиня, като капка вода в безкрайния океан. Затова аз не ви съветвам да сравнявате кражбата в нашата лаборатория с оня пладнешки обир. Пък и по замисъл и изпълнение обирът в пощенския влак, между нас казано, е една просташка работа, а нашата работа е филигранна игра, ювелирно изделие на престъпния човешки гений. Съдете сами!

 

 

Кражбата. Трябва да започна тази част на разказа малко по-отдалеч, за да може читателят да добие по-ясна представа за някои съществени неща: предназначението на нашата лаборатория, облика на хората, които работят в нея, местоположението на сградата й, вида й и разпределението на помещенията.

Нашата лаборатория се казва „Лаборатория за специални вирусологични проучвания“. Нейното предназначение е във висша степен хуманно: да търси средства за борба с ония епидемии и грипове, които съкращават в значителна степен живота на хората. Лабораторията има четири отделения и всяко отделение е разположено на отделен етаж. Отделението, където аз работя, се помещава на четвъртия етаж. Той е последен и над него има само небе, слънце и звезди. С една дума, покривът над нашия етаж е плосък, над него няма таван.

И така лабораторията ни се помещава в една масивна сграда на четири етажа, с плосък покрив и със сиви стени. По тази сграда не се виждат никакви балкони, веранди, чардаци. Прозорците й са еднакви по размер и тая еднаквост й придава малко униформено-казармен вид. А железните решетки, с които прозорците са покрити отвън, макар да са направени изкусно, с вплетени в квадратите им стилизирани листа на водни лилии, придава към униформено-казармения й вид и известна доза затворнически елемент. Тъй или иначе, водните лилии са толкова нагъсто инкрустиращи в железните квадрати, че дори една котка не би могла да се промъкне помежду тях. Прозорците откъм нелицевата страна на сградата също са покрити с решетки, само че в квадратите тук не са вплетени никакви лилии, затова откъм нелицевата си страна тази сграда направо прилича на затвор или, в Най-добрия случай, на някакъв склад за запалителни материали.

Тази мрачна сграда, предназначена за най-светли дела, има два входа. Официалният гледа към просторен затревен двор, който излиза на асфалтирано шосе за Горна баня. Дворът е ограден с ниска желязна ограда, твърде деликатна за това строго здание. Той обикаля постройката, като откъм нелицевата й страна е широк само десетина крачки. На тази страна на построй ката се (намира вторият й вход, черният. Черният вход е сляп, той няма достъп към етажите, той води към приземието, където е разположена инсталацията за парното отопление. Срещу този вход се зеленеят леко нахълмените горнобански поляни.

Официалният вход е тържествен, двукрил, сводест. Двете крила на вратите са остъклени до половина и усилени отвътре с орнаменти от ковано желязо Зад тия врати се отваря широк хол, облицован с цветни мраморни плочи Тук се намира стъклената портиерска будка, а встрани от нея започва коридорът, който води за вътрешността на сградата.

Поради особения характер на задачите, които изпълняваме, ние боравим със силно токсичен микросвят. Нашите вируси и бацили биха могли да предизвикат масови и ужасни епидемии, ако някоя злосторна ръка изнесе навън капсулите, стъклениците и контейнерите, в които грижливо и с повишено внимание ги съхраняваме. Теоретически един грабеж е винаги вероятен, затова ние взимаме всички възможни предохранителни мерки, за да превърнем теоретическата вероятност на нула. Така например ние затваряме опасните вируси в специални стъкленици, аптекарски модел, предварително заредени с подходяща питателна среда (бульон). А самите стъкленици, особено ония от тях, които съдържат най-опасните вируси, ние заключваме в стоманени шкафове, снабдени с два отделни ключа. Единия ключ прибира началникът на отделението, а другият се оставя на съхранение при дежурния портиер.

Но освен тия специални мерки срещу „бягството“ на вирусите ние сме въвели и един строг режим във вътрешния ред Например външно лице не може да влезе в сградата, без да представи на портиера специален пропуск, подписан от началника на отделението, където лицето отива, и преподписан от началника на кадровия отдел. Същото външно лице не може да напусне сградата, без да представи на портиера своя пропуск, заверен от съответния сътрудник. Не е без значение и обстоятелството, че на външните лица е забранено да влизат в сградата с чанти, сакове, писмени несесери и куфарчета.

Отбелязвам тия свръхскучни неща, за да стане ясно на читателя, че да се задигне една стъкленица от нашата лаборатория е начинание почти невъзможно. А още по-невероятно е „начинанието“ да остане неразкрито.

„Но — ще каже може би съобразителният и мнителен читател — нима някой от вас, сътрудниците, не би могъл да изнесе навън една стъкленица, като я скрие, да речем, под палтото си?“ На този недоверчив читател аз ще кажа, че това е не само невъзможно, но е дори и теоретически неосъществимо. И ето защо. Ние сме по начало проверени хора, но за всеки случай, когато напускаме лабораторията обед и вечер, една електронна уредба, монтирана в последния коридор пред изхода, отбелязва безпогрешно кой от нас, сътрудниците, носи в дрехите си предмет от стъкло, пластмаса или метал Преди да тръгнем, ние правим съответната оборка на джобовете си, прислужникът отнася вещите в края на коридора и всеки от нас, след като мине през проверочната зона, взима обратно своята вещ. Самият главен директор минава през проверочната зона, тъй че никому не е криво и никому не иде наум да се цупи. Ние сме политически просветени хора и отлично знаем, че враговете не гледат равнодушно на нашата научна работа. Нали като специалисти ние най-добре знаем какво може да се случи, ако, не дай си, боже някоя от най-опасните стъкленици попадне във вражески ръце! Класовият враг е коварен и от него трябва всичко да се очаква. Затова ние обичаме много нашата електронна проверовъчна уредба и за да й докажем добрите си чувства, минаваме понякога два пъти пред невидимото й, но всевиждащо око.

Аз ще ви разкажа все пак как тя се подигра веднъж много жестоко с моите добри чувства. Вие сигурно знаете, че някои кибернетични машини имат твърде странен характер, а нашата се случи съвсем особена, най-ненадейно започна да проявява склонност към лоши шеги. Веднаж толкова се увлякох в работата си, че когато дойдох на себе си, видях с безкрайно удивление стрелките на часовника да показват осем (двадесет) часа. Бях сам в отделението. Тоя път наистина се бях здраво увлякъл, но, общо взето, аз не бързам да се прибирам в къщи. Живея сам в една двуетажна вила, чийто собственик се беше обесил преди две години на перилата на парадното й стълбище. Аз не обръщам внимание за пет пари на никакви призраци, защото това са глупости, но вие ще се съгласите, че не е приятно да се обитава една необитаема къща, където се е обесил човек. Като се прибирах вечерно време, защото не е възможно човек да не се прибере някъде, па макар и в къща на обесен, аз тутакси се мушках в леглото, завивах се презглава и затварях очи. Имаше ли смисъл да се разхождам насам-натам из вилата без работа и без определена цел? Сами разбирате, че от такива разходки няма полза и че е за предпочитане човек бързо да се мушне в леглото и да брои до хиляда, напред и назад, докато заспи.

Увлякъл се бях, значи, и когато погледнах часовника, много се учудих. Извадих от джобовете си каквото трябваше да се вади, наметнах палтото си, взех асансьора и след половин минута минах тържествено през наблюдавания коридор. Кой знае защо, но когато крачех по мраморната му настилка, изпитах едно особено чувство на доволство — чувах шума от стъпките си и същевременно осъзнавах, че ме оглежда внимателно нашата кибернетична машина. „Това се казва компания!“ — рекох си наум и ми стана весело. Де в моята вила да кънтеше тоя шум от стъпки и да чувствувах, че съм във фокуса на едно постоянно внимание! Там всичко беше покрито с плътни пътеки и дебели килими и когато се движех, имах усещането, че се движа извън пространството, в иреалния свят на разни сини сънища и галактични мъгли. Ако не бях човек с твърда душа, щях да си умра от досада. И ето, стана ми весело и вместо да продължа пътя си към изхода, върнах се обратно Дори ми идеше наум да извикам силно: „Ехо-о-о!“, толкова ми беше добре. Така направих още две обиколки, крачех бавно, гледах към тавана и съучастнически намигах на всевиждащото око. Но на петата обиколка нещата се объркаха, обърнаха се, както се казва, с главата надолу. Съвсем ненадейно и по такъв начин, че косите ми се изправиха от ужас, или ми се стори, че се изправят, макар че имах шапка на главата си. Застинах на едно място, сякаш отпред ми беше се изпречила ламята от приказките или някакво още по-страшно животно.

Сега зная, че всичко това е било от изненада, разбира се, но тогава наистина се втрещих. Над главата ми виеше сирена, а над входа святкаше на промеждутъци червената алармена лампа. В секундата, когато сирената нададе вой, автоматично устройство беше затворило всички изходи на сградата. Повлиял бях някак върху нервите на машината и тя беше излязла от транзисторното си равновесие. А когато едно същество, макар и кибернетично, излезе от равновесие, от него могат да се очакват всякакви глупости.

Шегата на нашата машина беше не само лоша, но и жестока. Цяла нощ убеждавах милицията, че не съм носил нищо в дрехите си, но никой не ми вярваше. Моята „честна дума“ беше едно жалко нищо в сравнение с авторитета на кибернетичната машина. Чак на заранта, след като беше направена проверка в нашето отделение и не беше установена каквато и да било липса на опасни вируси, чак тогава директорът се съгласи да подпише някакъв важен документ, и отговорните хора постановиха да бъда пуснат на свобода.

 

 

След като ви запознах накратко с предназначението на нашата лаборатория и с нейните защитни устройства, дойде ред да ви представя хората, които работят в отделението за специални поръчки, наречено съкратено „ЛС–4“. Цифрата 4, както вероятно се досещате, означава мястото, където отделението се помещава, четвъртия етаж.

В отделението работят шестима души. Началник на службата е проф. Марко Марков, посивял петдесет и пет годишен мъж, авторитетен учен с международна известност. Завършил е микробиология и вирусология в Париж, работил е в Пастьоровия институт, член-кореспондент е на няколко европейски академии, говори се, че догодина щял да бъде избран за редовен член на Българската академия на науките. Допреди четири години проф. Марко Марков завеждаше катедра при Медицинската академия, откъдето с разпореждане на Министерския съвет беше преместен за помощник-директор на лабораторията за бактериологични проучвания и назначен за началник на нейното отделение за особени поръчки.

Ще представя професора с няколко бегли бележки, като се надявам, че по-нататък читателят сам ще си състави мнение за неговия характер. Макар според мен въвеждането му в разказа да не е чак толкова необходимо. Дори си мисля, че тази история може да мине и без него. „Защо? — ще попита навярно читателят. — Нима може да се разказва за едно толкова важно отделение, и при това «за специални поръчки», без да се спомене с подходящи думи най-главния му специалист?“ „А защо да не може? — ще попитам аз на свой ред. — Нали най-главният специалист е баща на новосъздадения вирус, а къде се е чуло и видяло досега един баща да похищава по най-разбойнически начин собствената си рожба? А щом не е замесен в похищението и не играе никаква роля в отвличането на вируса, за какъв дявол да го въвеждам в разказа?“

Но още отсега чувствувам, че като казвам така, стъпвам тутакси върху корица лед, а под краката ми зее бездна. „Какво! — ще се учуди читателят. — В такъв случай защо се каните да разказвате за себе си, нали не сте участвували в кражбата и изобщо не сте никакъв похитител? Ами като описвахте разни случки из живота на Авакум Захов, не въвеждахте ли в действието лица, които нямаха нищо общо с главната тема, а именно с разните убийства, отравяния, отвличания и шантажи?“

Ето защо чувствувам, че стоя над бездна, като давам воля на желанието си да отстраня професора от действието. И понеже е по-добре човек да не се надвесва над никакви бездни, ще кажа няколко думи за него, бидейки в душата си твърдо убеден, че той няма и не може да има нищо общо с похищението на проклетия вирус.

Има хора, чиято външност тутакси ви впечатлява с нещо особено, което бие на очи от пръв поглед още и никога не се забравя. От тая група на „особените“ беше и професорът. Какво от него се хвърляше в очи най-напред? Без друго две неща правеха силно и неотразимо впечатление: строгото му, аскетическо, навъсено, почти средновековно лице на заклет фанатик. И винаги официалният му костюм, колосаната бяла риза и „летящата“ връзка, вързана артистично на фльонга. В тъмните очи на тоя знаменит човек гореше един дяволски огън, който ту усилваше, ту отслабваше блясъка си, но никога не гаснеше. Казвам „дяволски“, защото тоя огън беше черен, а само черният огън може да бъде дяволски. Ако сте гледали врящ зифт и си спомните бълбукащите му лъскави мехури, сигурно ще добиете представа за какво става дума. Погледнеше ли човек в очите на професора, изпитваше болезнено чувство на опарване, разбира се, душевно. Като че ли до вътрешното му „аз“ се допираха нажежени железа. Затова повече хора избягваха да срещат очите му, местеха поглед встрани или скланяха глава. Студентките му, когато трябваше да се явяват на изпит при него, взимаха предварително по двадесет капки валериан. Аудиторията замирисваше на болница. Но за разлика от ужасния му поглед гласът му беше топъл, мек и все пак човек имаше чувството, че извира из някакви дяволски дълбочини.

Иначе той беше свръхвнимателен човек, свръхучтив, с изискани, дори галантни маниери. Нямаше случай да се вози на автобус и да не отстъпи мястото си на жена па била тя и на петнадесет години. „Благодаря“ и „Моля ви се“ — това бяха думите, които употребяваше най-често, може би стотици пъти на ден. На фигура беше висок, слаб, с поприведени рамене.

Помощникът на професор Марков, доцент доктор Войн Константинов, е на около петдесет години. Той е пълен, с позатлъстяло лице, с едри ханшове и внушителен гръб. Под жълтеникавите си котешки очи има торбички, които приличат на мехчета, напълнени с гъша мас. Той е голям специалист и вероятно ще се хабилитира много скоро за професор. Лаком е, яде много, обича виното, веселяк е по природа. Комарът е нещастието му. Когато печели — черпи всичко живо, каквото се мерне пред очите му, а когато губи, което се случва по-често, търси пари назаем и има вид на пропъдено куче. Задлъжнял е до гуша. Разведен. Живее сам в тристаен апартамент на улица „Шипка“, близо до Докторската градина.

Третият по ранг човек в нашето отделение е кандидатът на науките Недьо Недев. Той е висок приблизително колкото професора, но друга прилика с него не бива да се търси. Професорът е от тия хора, които веднага правят впечатление с нещо и се запомнят, а Недьо Недев е на външност безличен човек. За хората от неговия тип мъчно може да се каже нещо особено, защото те по начало не притежават нито една по-особена черта Всъщност особеното у тях е това, че те не се отличават с нищо, което да бие на очи, добро или лошо. Такъв човек мъчно може да запомниш, а направиш ли опит да си го представиш, веднага изпитваш чувството, че си се заел с една уж лесна, а в действителност много трудна задача Образът, който се появява пред очите ти, е разлят и изменчив, с неопределени контури, струва ти се, че гледаш по-скоро лъкатушна къделя дим, а не образ на истински човек.

Но външното безличие съвсем не означава, че съответният човек е и по душа безличен. Колко са измамливи понякога външните черти! Да вземем например Недьо Недев Нима може да се намери по-работлив и по-дисциплиниран от него сътрудник в цялата лаборатория? Ами кой има сбирка от стари монети, не кой знае колко богата, но все пак сбирка? Но Недьо Недев не е само нумизматик, той е и градинар, и не какъв да е, а особен — отглежда само на някакъв си един декар вилно място седем вида лалета, шест вида рози и три сорта разкошни многоцветни зюмбюли. Идете после и казвайте, че тоя специалист по бацилите няма богата душа! Разправят, че е най-лесно да си съставите мнение за един човек, като го попитате за какво мечтае. Аз попитах веднъж Недьо Недев за какво например си мечтае, а той, като се усмихна стеснително, поверително ми прошепна: „Моята мечта е да закръгля вилното си място с още половин декар Тогава то ще заприлича на истинско имение!“

Какъв ти безличен човек! Понеже единствен, комай не само от отделението, но и от цялата лаборатория, аз проявявам интерес към неговите зюмбюли и рози, той ме покани веднъж на гости в градския си апартамент. Поднесе ми коняк и сладко от рози, което сам си вари. Живее самотно, жена му го напуснала преди десет години заради някакъв си прочут архитект. Има дъщеря, омъжена за естрадно светило. Доколкото почувствувах, той не одобрява брака на дъщеря си, не харесва и зет си и поради тия причини младите живеят отделно. В просторния му четиристаен апартамент е пусто и тихо като в един тъжен свят извън „мира сего“.

Мога да кажа без заобикалки, че четвъртият ни човек, Найден Кирилков, кандидат на науките, е в морално отношение чужд на нашето малко научно общество. Той е сравнително най-младият измежду нас, едва е навършил тридесетте години, но изглежда значително по-възрастен, както изглеждат по-възрастни за годините си изобщо хората, които водят така наречения „нередовен живот“. Тия хора са вапцани с белезите на предивременното повяхване, кожата на лицето им е бледожълтеникава, около устата си имат дълбоки гънки, раменете им са отпуснати, а походката им е провлачена. Такъв е на вид и нашият герой. А по характер е негодник. Обича да се подиграва, да бъде дързък, да се изразява нагло, често пъти цинично. Той от никого не иска „да знае“, все му е едно какво мислят другите за него, нито пък им доверява какво мисли той за тях. Литераторите ще кажат вероятно, че това е един тенденциозен портрет. Нека казват, тяхна си работа, Найден Кирилков е точно такъв, какъвто го описвам. Пък и защо да го разкрасявам с добри черти, когато ги няма! Той не заслужава милост! На няколко пъти съм му давал да разбере, че ми е неприятно да задиря с цинични приказки нашата лаборантка Марина Спасова и изобщо да се върти около нея, а той само повдигаше рамене и се хилеше по един най-безсрамен начин Дори веднаж ми се усмихна съвсем безсрамно, аз кипнах и кой знае какво щях да направя, защото съм два пъти по-едър от него, но навреме се овладях Изобщо той не заслужава снизхождение и няма защо да напрягам въображението си, за да му измислям някакви по-благородни черти.

Иначе, като професионалист, той си знаеше отлично работата и в това отношение заслужава само похвали. Работи леко, безукорно и винаги като че ли на шега Питам се — откъде черпи тази чудновата енергия, когато нощем си недоспива и не води редовен и здравословен живот?

Петият човек в нашето отделение съм аз, но нали ние се условихме, че за себе си ще разкажа по-късно?

И така, стигнахме най-после до човека, който — поне според мен — е откраднал толкова стъкленицата, колкото съм я откраднал и аз! Става дума, както се досещате сигурно, за лаборантката ни Марина Спасова. Ако следователят имаше капка чувство за реалност, той по начало не би следвало да разговаря с нея по този въпрос, камо ли да я подозира! Но ще кажете — откъде тази увереност? Нали, както казва Авакум: „Човек звучи гордо, но от човек може всичко да се очаква.“ Е, добре, тъкмо от Марина Спасова може да се очаква едно блестящо потвърждение за схващането за гордото звучене на думата „човек“. Тази Доротея-Гретхен няма и не може да има пръст в каквато и да било мръсотия. А за проклетата кражба не би следвало и да се отваря дума! Доротея-Гретхен да бъде крадла? Вие с ума ли сте си? Вие, гражданино следовател, не чувствувате ли, че, съмнявайки се в тази жена, вършите грях, който дори пламъците на ада не биха могли да изличат!

Доказателство? Колкото щете! Аз бих предложил например да се взрете в очите й. Те са ясносини, бистри, едно пролетно небе, изметено, измито, прозрачно. Аз не бих повярвал никога, че очите на една крадла могат да бъдат толкова ясни и образцово чисти! Къде ти! В очите на крадлите непременно плуват разни облачета — това са техните нечисти помисли, техните съмнения и страхове.

Но да оставим външните белези, това е материя за психолозите, а да хвърлим поглед, макар и най-бегъл, на нейното поведение. Вижте, моля ви се, облеклото й! Тя не носи къси рокли и поли, не показва по безсрамен начин бедрата си, а това означава, че тя има достойнство. Крадлите обикновено нямат достойнство. Ако го притежаваха, те нямаше да бъдат крадли.

Аз съм забелязал, че колчем Найден Кирилков започне усилено да я ухажва или да й говори двусмислици, да й намеква за разни неприлични работи, тя винаги свежда поглед, а понякога дори се изчервява. Това говори за душевна чистота, а каква душевна чистота може да има у една крадла?

Ето защо, според мен, следователят греши много, като подвежда и нашата лаборантка под знаменателя на възможните похитители. Аз бих я включил без всякакво колебание в категорията на „невъзможните“.

И така, аз ви представих с по няколко думи хората на нашето отделение за особени поръчки: началника, проф. Марко Марков; помощника на професора, доцент доктор Войн Константинов; кандидата на науките Недьо Недев; най-младия член на нашия колектив, кандидата на науките Найден Кирилков; лаборантката ни Марина Спасова. И на края — моя милост. Но за себе си, както вече решихме, ще разкажа допъти.

А сега, след като се запознахме, време е да поговорим за самата кражба.

 

 

И тъй, колкото и да изглеждаше това странно за един прочут учен, професор Марко Марков упорито поддържаше тезата, че срещу всевъзможните разновидности на грипа съвременната имунологична наука била в състояние да създаде една генерална антигрипна ваксина. Той поддържаше не само на думи своята теза, фантастична за повече от (колегите му, но всеотдайно, бих казал, с някаква нажежена до червено екзалтадия работеше, за да я осъществи.

От уважение към огромния авторитет на професора аз само деликатно намекнах, че идеята за „генералната антигрипна“ изглеждаше „странна“. Казано между нас, тя си е направо маниакална. Именитите специалисти твърдят дори, че била абсурдна. Е, какво пък! Сигурно е абсурдна, но за мен някои абсурдни неща изглеждат много привлекателни. Да вземем например чувствата, които на времето изпитвах към новата учителка в Змеица. Любовта е сфера, където действуват, както е известно, разни ирационални сили, затова беше абсурдно да се мисли, че новата от Змеица ще оцени моите достойнства и ще ми отвърне с взаимност. Къде ти! Хиляда пъти беше по-вероятно тя да отвърне с взаимност на оня главорез, зъболекаря, който по отношение на достойнствата изобщо не можеше да се сравнява с мен. По отношение на достойнствата той беше една съмнителна звездица, а аз греех ослепително, като слънце. Но тъй или иначе, тя щеше него да предпочете, такава е антилогиката на любовта. И все пак абсурдът да се усмихне на мен влюбено, а не на оня касапин, той абсурд беше толкова привлекателен, толкова красив, че аз свалях шапка, отправях благодарствен поглед към звездите и осенен от щастие, тихо шепнех: „О, небеса, колко сте добри!“

И ето поради това свое особено отношение към абсурдите аз бях комай единствен от сътрудниците на лабораторията, който съчувствуваше искрено на професора. Другите сътрудници изпълняваха съвестно разпорежданията му, защото уважаваха името му, пък и сами бяха преизпълнени с амбиции, но в случая се усмихваха скептично и понякога още по-лошо. Само аз се усмихвах на професора с неизменен възторг.

И сега все още не зная дали правителството беше заръчало на професора решение за „генерална“ ваксина, или „генералната“ беше идея на професора, благословена от правителството, в края на краищата това е все едно и тоя въпрос не ме вълнува кой знае колко. Вълнуваха ме и сега ми се виждат по-особени две неща: секретността, с която започнаха работите, и кодовото название на нашия експеримент „Антивирус — Г“, Обикновено ние не обвивахме в тайнственост издирванията си, а що се отнася до зашифриране на работната задача — правехме го за първи път. Зашифровката беше излишна, разбира се, защото на цялата лаборатория беше известно, пък и много специалисти извън лабораторията знаеха отлично какво търсим и накъде са насочени усилията ни. Както и да е.

Но ако кодовото название на нашия експеримент не представляваше за света никаква тайна, секретността на работата по осъществяването на самия експеримент се опазваше най-строго. При други задачи ние работехме общо и всеки от нас знаеше докъде е стигнала работата и как вървят нещата. При „Антивирус — Г“ стилът на нашите търсения коренно се измени. Всеки вършеше нещо, изпълняваше някаква задача, но само професорът сглобяваше отделните задачи и само той имаше ясна представа за цялото. Дори първият помощник на професора, доцентът Войн, дори той се движеше в тази работа като в мъгла.

На мен (професорът беше възложил да приготовлявам три вида бульони. Три месеца след като тази проста работа ми беше дошла до гуша, професорът зареди всеки от бульоните ми с по една порция различни вируси и ми нареди да следя и да описвам развитието им. Три пъти в седмицата аз взимах от вирусите на първия бульон и ги смесвах с вирусите на втория, а вирусите от втория бульон омесвах с вирусите на третия. После взимах от вирусите на третия и ги смесвах с вирусите на първия бульон и така нататък по същия ред, та до безкрайност. Тоест допреди един месец.

Може би читателят ще се учуди на това редуване на цифрата „три“. Изглежда наистина малко „алхимично“ И аз се чудя. Попитах веднаж професора, но той, вместо да ми отговори с топлия си глас, заби такъв студен и остър поглед в мозъка ми, че оттогава в душата ми секна всякакво желание да задавам любознателни въпроси. Превърнах се на тъжен мълчаливец. На мълчаливци бяха се превърнали и моите колеги. И те бяха се опитали да изчоплят някакви обяснения от устата на професора, но и тях беше сполетяла същата участ — забил беше шефът по една инжекция от смразяващ хлоретил в мозъците им и любопитството им беше угаснало тутакси, като духната свещ.

Казвам „както и да е“, защото не зная какво друго да кажа Найден Кирилков, който имаше зла и безочлива уста, също не питаше за нищо; говореше разни дръзки думи с любовно съдържание и нахално се хилеше на Марина.

Тук му е мястото да изтъкна, че професорът за пръв път се показваше толкова необщителен и скъперник на приказки. Той не беше по природа приказлив и много общителен, но когато започнахме операцията „Антивирус — Г“, необщителността и мълчаливостта му се увеличиха десеторно. За сметка на това увеличение очите му засвяткаха трескаво, понякога с ослепителни пламъчета вътре в зениците, сякаш бяха прозорчета на топилна пещ. Не случайно Найден Кирилков, човек с безсрамна уста, веднаж го нарече най-безцеремонно „алхимик“, В днешно време да наречеш някого „алхимик“ това не е кой знае каква чест! Но тая съмнителна дума беше изречена от още по-съмнителен човек, затова не й обърнах по-особено внимание. Ако беше изречена от сериозен човек, щях да се почувствувам задължен да поискам някакво обяснение все пак Колкото и особено да се държеше нашият професор, аз изпитвах към него едно неугасващо чувство на възторг. Тоя голям учен се беше увлякъл в един абсурден експеримент.

Въпреки секретността, сред която вършехме нашите опити, навън, пък и сред стените на лабораторията, започнаха да никнат и да се разпространяват какви ли не слухове! Всякакви, дори фантастични Така например напоследък много настойчиво се мълвеше, че професорът, видите ли, бил на път да сътвори по генетичен начин някакъв нов вирус, какъвто във вселената въобще не е съществувал до тоя час. Изменял генетичния код на известен вирус и създавал нов, неизвестен! Забавлявал се, както някога се е забавлявал бог Саваот, създавайки разните видове живот. Хубав слух, нали? Косите ти да настръхнат. Защото, ако в лабораториите започнат да сътворяват по генетичен път разни нови вируси, каква е гаранцията, че след време в същите тия лаборатории няма да започнат да сътворяват нови видове човешки същества? Същества, оплодени от Рациото и родени от Логиката? Кибернетичните уроди на научно-техническата революция?

Една заран професорът пристигна в отделението облечен официално, като за правителствен прием или юбилей. Лицето му беше повехнало, имаше цвят на ръждясала тенекия, дори изглеждаше още по-нездраво, но очите му святкаха възбудено, през прозорчетата на пещта се виждаше да бумти голям, невиждан огън! Той ни повика в своя ъгъл на лабораторията, където беше бюрото и огнеупорният му сейф, и ни съобщи с глас, който не звучеше много тържествено, че експериментът „Антивирус — Г“ е на привършване и че, слава богу, може да ни зарадва с една добра новина. Той отключи огнеупорната каса, извади една стъкленица, върху която беше залепен червен етикет с череп и две кости („Много опасно!“), и като я почука леко с показалеца си, усмихнато ни обясни, че тя съдържала един нов вирус, в който, според него, имало доста хляб за бъдещата „генерална“.

„Тоя вирус, който аз предлагам да бъде наречен временно «Нов-Г–1», е плод на нашите общи усилия, той е рожба на целия наш колектив. Тепърва ни предстои да изследваме неговите качества и да го класираме на съответно място сред другите болестотворни вируси. Моите първи впечатления от него са още скромни, но все пак имам основания да мисля, че от всички познати вируси, които причиняват грип, силата на нашия «Нов-Г–1» е многократно по-голяма.“ Тънките, почти незабележими устни на нашия професор се свиха при тия думи бог знае в каква усмивка, поне на мен ми се стори, че се усмихва мъртвец, както е положен в ковчега. „Трябва да се радвате, скъпи колеги — изгледа ни той с режещите си очи и на мен пак ми се стори, че те се усмихват някак особено, — трябва да се радвате — повтори той, — че сте създали едно ново същество!“

Ние не се зарадвахме, защото, първо, никой от нас не се чувствуваше баща на съществото, бащинството принадлежеше, без друго, на професора; второ, съществото беше едно ново Зло и макар ние да бяхме специалисти и да знаехме, че от него ще се приготовлява спасителна ваксина, не изпитахме желание да извикаме ура. Злото не се приветствува с ура дори в случаите, когато дохожда уж за добро.

Професорът помълча, може би беше озадачен от липсата на ентусиазъм, въодушевлението ние маркирахме с щедри служебни усмивки, после, за първи път, откакто работех в отделението, той затвори огнеупорната каса с два ключа, като заклинателно ни предупреди отново, че силата на вируса е „големичка“ и затова следва да се държи ден и нощ под „двоен ключ“.

 

 

Следващите две седмици ние се отдадохме на безумни тържества по случай раждането на новото същество. Професорът се разболя същия ден, когато дойде при нас, за да ни съобщи радостната новина. Болестта му беше тайнствена. Войн Константинов, който ходи в къщи да го навести, повдигаше рамене и сам правеше някакви тайнствени гримаси, което означаваше, че случаят надхвърля обикновените заболявания и че се касае по-скоро до нещо психологическо. Найден Кирилков каза веднаж, че професорът е обладан (вероятно от дявола, и аз си спомням много добре, че тогава никой не му възрази. Като че ли обсебването от дявола беше нещо напълно в реда на нещата, нещо подобно на един малък грип.

„Новият“ беше затворен с две ключалки, професорът отсъствуваше, нямахме никаква срочна работа. Войн се отдаде на комар, Недьо заседна при хризантемите си, безпътният млад човек дохождаше заран с половин час закъснение и с дебели сини кръгове под безсрамните си и нахални очи. Марина четеше цял ден „Курс по фотография“ и от време на време щракаше с един „Киев“ по посока на опразненото професорско място. Аз пък блуждаех около работната си площадка, представях си разни невъзможни неща и понякога се засмивах на глас.

А навън валеше. Все валеше. Тих, студен, ужасен есенен дъжд се сипеше ден и нощ от потъмнялото небе. Понякога привечер падаше мъгла и тогава имах чувството, че се намирам в дъното на някакво безкрайно блато. Представяте ли си как се чувствувах по това време в моята усамотена вила, без жива душа наоколо си, само с оная натрапчива представа за обесения, дето висеше под перилата на стълбището? Общо взето, всички бяхме обхванати от някакви особени настроения и аз мисля, че това се дължеше преди всичко на новороденото същество. На планетата беше се появил един нов и много зъл животински екземпляр.

Тържествата завършиха на петнадесетия ден. Професорът пристигна оздравял, но си личеше по някои неща, че наистина е имал вземане-даване с „дявола“. Толкова беше изтънял и заприличал на прозрачен, че ако не бяха черните му дрехи от раирано дубле, през него сигурно щеше да се гледа. Какъв ли мрачен щеше да изглежда светът през тоя човек! Представих си веднаж и се засмях много силно на глас. Това беше също дяволска работа.

Както и да е. Професорът извади стъкленицата с червения злокобен етикет, накара ни всички да си сложим предпазни маски и всекиму отдели по една микро-капчица от новото същество. Той го изваждаше със спринцовка от стъкленицата и ни предупреди, че тази работа после ще вършим сами, но да си отваряме очите на четири.

Започнахме изследванията. Трябваше да измерим съществото, да го претеглим, да го фотографираме, да установим навиците му и начина му на живот, бързината, с която се размножава и преди всичко — силата на отровата му. Силата, с която убиваше различните други организми. Професорът предполагаше, че това чудовище се родее с чумния бацил.

След една седмица ние установихме, че професорът не беше далеч от истината; новото същество ликвидираше жертвата си с една ефикасност, от която настръхваха косите — от сто заразени организми шестдесет умираха с абсолютна сигурност и в невероятно кратко време. Любимата му среда бяха лигавиците, в човешкия организъм щеше да прониква през устата и носа.

Найден Кирилков каза, че „Новият“ или „Нов-Г-1“, както беше временното му име, сме извадили по всяка вероятност от задното черво на дявола и че тази работа няма да ни се размине току-тъй. Тоя пропаднал човек ни вещаеше големи беди.

И те не закъсняха. Нещастието се стовари отгоре ли като „гръм от ясно небе“. Толкова ненадейно, че отначало всичко това ни изглеждаше недействително, илюзорно, като вещиците и дяволите в разните романтични балети.

Как стана това?

Откакто се появи „Новият“ или, по-точно, откакто открихме кръвожадните му наклонности и способността му да убива, ние засилихме нашите мерки за бдителност. Освен защитните средства, с които разполагаше сградата — железните капаци върху прозорците, бронираните врати на главния вход, контролната кибернетична машина и строгия вътрешен ред: външните посетители да влизат само със специални пропуски и да не носят никакви чанти и сакчета, — ние решихме от своя страна да запечатваме вечерно време вратите на нашето отделение, а главният директор нареди да се засили стационарната охрана през нощта с допълнителен милиционерски обход.

— Аз не зная — подсмиваше се хапливо Найден Кирилков — дали „Джокондата“ има по-силна охрана, или нашата вмирисана лаборатория?

Вярно е, че лабораторията ни понамирисваше понякога, защото ние приготовлявахме разни видове кръвни серуми, но все пак тоя човек не биваше да говори така, защото „Джокондата“ не можеше да вземе никому живота, а нашите вируси бяха в състояние да изтровят за една нощ цял многохиляден град!

Тъй или иначе, след като засилихме бдителността и мерките за охрана, нашата лаборатория за специални бактериологически изследвания заприлича на една истинска модерна крепост. По-скоро камила можеше да премине през иглени уши — както се казва в една евангелска притча, — отколкото вредител да се вмъкне в нашето отделение за „специални поръчки“.

Но ето че онази нощ стъкленицата със страшния „Нов-Г–1“ изчезна безследно.

Пиша отново заглавието „Как стана това?“, та дано, като премисля минута по минута събитията, в моята собствена глава да настане поне малко яснота.

Оня ден, когато стрелките на електрическия часовник показаха пет часа (17), ние станахме от местата си и всеки отиде до личното си шкафче, за да окачи там работната си престилка. Сетне, както правехме напоследък след раждането на новото същество, излязохме заедно, групово, начело с професора; на самия изход, професорът се отдръпна галантно, за да направи път на нашата единствена дама. Каквото и да се казва, френското възпитание си личи! И аз съм се отдръпвал при разни случаи, но никога не съм могъл да направя това с толкова изящество, както го правеше той.

И тъй, ние излязохме в коридора и всички се наредихме в кръг около вратата, а Войн Константинов и Недьо Недев се заеха с приготовляването на восъчния печат. В мига, когато топлата червена слуз на восъка потече на капки върху двата края на шнура, професорът с отчаян жест се удари по челото и с невероятно унил глас извика:

— Стоп! Спрете!

Побиха ме тръпки.

— Забравил съм да заключа стъкленицата! — пое дъх професорът. Той приличаше на човек, който се е разминал на сантиметър с десеттонен камион. — Как можах! — тюхна се той и поклати глава от долу на горе, като крайно озадачен козел.

— Нищо! — каза Войн Константинов. — Случва се. Ще направим втори печат.

— И трети, ако трябва, ще направим! — обади се примирително Недьо Недев. — Голяма работа! Восък има и за десет печата!

— Аз ще ви кажа, че това е лоша поличба! — обади се ни в клин, ни в ръкав Найден Кирилков. Никой не го питаше за нищо, но той се обади. Защо му трябваше!

— Какво казвате? — попита смутено професорът.

— Лоша поличба! — повтори нахално Найден Кирилков.

Читателят ще види по-нататък, че Найден Кирилков си плати за тая необмислена дързост. Защо му трябваше да се обажда! И ако трябваше някой да се обади, той ли трябваше да извиси глас!? Колко струваше неговият глас! Едно нищо. Така му било писано, но ако питате мене — заслужи си го.

— Оставете тия метафизики, другарю Кирилков! — казах строго аз. — Поличбите са една отживялост. Как ви дойдоха наум!

Междувременно Войн Константинов отключи и тогава професорът каза: „Заповядайте, моля!“ — но никой от нас не пожела да влезе. Пък и нямаше смисъл. Като почака няколко секунди, професорът се усмихна — сконфузено ли, накриво ли, не ми стана ясно, но той прекрачи сам прага и след около половин минута всички чухме как стоманената врата на касата меко и приглушено захлопна. От тоя шум ние заключихме, че „Н-Г–1“ е на сигурно място.

Сетне, заобиколени от мълчаливото присъствие на всички сътрудници на отделението, Войн Константинов и Недьо Недев запечатаха двете крила на входната врата с червен восъчен печат. Професорът натисна пръстена си върху още топлия и мек восък и на повърхността му веднага се появи една увенчана с лавров венец императорска глава.

После всички минахме през проверовъчната зона, без каквито и да било произшествия. На края професорът предаде втория ключ от огнеупорната каса на дежурния старшина.

Кажете ми сега, драги читатели, не е ли по-възможно камила да мине през иглени уши, отколкото вредител да влезе в нашето отделение за „особени“ поръчки? И да изнесе тайно оттам една половинлитрова стъкленица! Моля ви се! През къде ще мине? Откъде ще влезе? Но да речем, че се промъкне по някакъв свръхестествен начин — как ще излезе?

Времената на свръхестествените работи отдавна са минали, сега ги има само в романтичните балети и в писанията на някои писатели-примитивисти, затова с чиста съвест ви съветвам да не залагате нищо на тая карта. Не камила, а буболечка не може да се промъкне в нашето отделение, това ще ви кажа!

И все пак в нашето отделение беше се промъкнало не насекомо някакво, а жив човек!

Но как, за бога, по какъв начин, откъде? Вие уважавате ли логиката, реализма, или вдигате ръка на средновековната мистика? Знаете ли накъде ще ви завлече това ваше увлечение по средновековната мистика? Прекръстете се, макар и да не сте набожен човек. Моля ви се! Имайте милост към тия, които обичате и които ви обичат. Само заради едната обич си струва човек да плюе на цялото това тъмно и мистификаторско средновековие.

На другата сутрин точно в 8 часа ние отново се събрахме пред заключените и запечатани врати на нашето отделение. Професорът строши червения печат, отвори и всеки от нас се запъти бързо към личното си шкафче. Облякохме престилките си, отидохме по работните си места и всекидневната работа тутакси ни погълна. Погълна ни кротко, делово и малко мудно, както биваше винаги в началото на деня.

Сега трябва да опиша накратко нашето работно помещение, тъй като разположението му и работните ни места ще играят значителна роля при следствието. Залата е Г-образна. Три широки прозореца, деликатно зарешетени, гледат към Витоша, но не пропущат изобилна светлина. Срещу прозорците непосредствено до входа се намират нашите лични шкафчета от ламарина, боядисани със зелена боя. В средата на залата, върху специален постамент е инсталиран електронният ни микроскоп, нашето око в дебрите на микросвета, съоръжен с фотометрическа апаратура и какво ли не още. Заедно с осветителните тела той прилича на една солидна машина.

Ако се обърнем с лице към Витоша, нашите работни места заемат следното положение. Първо — най-отляво се намира заградената с параван командна „кабина“ на професора. Следват от ляво на дясно работните маси на помощника, на Недьо Недев, на Найден Кирилков, на моя милост. Най-вдясно се намира едно малко помещение, образувано от стените на четири огромни шкафа. В тия шкафове са вградени безброй лавици и долапчета, натъпкани с лампи, горелки, колби, шишетии, съдържащи всякакви киселини, спиртове, отвари, законсервирани парченца месо, кафези, в които временно установяваме опитните животни, и т.н. Това място, заградено с шкафове, е царството на нашата лаборантка. Там има една мраморна маса, върху която винаги горят разни спиртни лампи, димят и къкрят едва доловимо епруветки, колби и други стъкленици, напълнени с всякакъв вид мътилки.

Между нашите маси има проходи, широки 4–5 крачки, а срещу масите ни е източен един общ тезгях, дълъг от единия край на залата до другия. Върху този обкован с ламарина тезгях правим нашите опити и изследвания. Той е винаги отрупан с хиляди неща — големи и малки микроскопи, стъкленици, стъклени плочки, стойки за колби и епруветки, спринцовки и така нататък.

Насреща са трите широки прозореца, през които се виждат късчета от синята снага на Витоша.

И така, пет минути след като влязохме в залата, откъм командния пункт изригна страшен рев — ревеше професорът, но така, сякаш някой го беше мушнал с нож. Викът беше нечленоразделен, а всички нечленоразделни викове са ужасни, затова ние подскочихме и с всичка сила се втурнахме към мястото, откъдето изригваше тоя вопъл на смъртта. Професорът стоеше до огромното си бюро, в лявата си ръка държеше страшната стъкленица с червения етикет, с черепа и двете кокалчета, а с дясната скубеше малкото коса, която беше останала върху плешивия му череп. Очите му гледаха безумно, а долната му челюст трепереше, тресеше се, сякаш беше завързана за електрически проводник. Като видяхме нашия авторитетен шеф в това неописуемо състояние и страшната стъкленица, отворена, да се тресе в ръката му, ние сами започнахме бързо да изпадаме в същото неописуемо състояние. Гледахме го втрещени, ококорени, побиха ни тръпки. Сега си мисля, че ако това състояние беше продължило още половин минута, ние всички щяхме да замучим в хор, като подплашени говеда. Изобщо нещата около тоя вирус винаги стигаха до някакво дяволско положение.

Работата не отиде толкова надалеч благодарение на оня недостоен човек Найден Кирилков. Нали за никого не даваше пет пари и за нищо не се вълнуваше, той и при тази зловеща ситуация остана верен на себе си. Докато ние си гълтахме езиците, той най-спокойно измъкна стъкленицата от ръката на професора, после се протегна за гарафата и го накара да пие насила. Водата се разля по брадата му и тази картина изглеждаше много непристойна, но нашият човек не искаше да знае, него никакви непристойни картини не можеха да смутят. В края на краищата водата подействува успокояващо и професорът дойде на себе си.

Неговият поглед режеше, но сега той просто ни взе главите. Така ни изгледа, че ние неволно отстъпихме една крачка назад, а Марина се вкопчи в ръката ми, сякаш имаше опасност да бъде изскубната от някаква чудовищна сила. Ако аз самият не бях смутен, щях да благославям гоя неин страх.

— Някой е взел стъкленицата с нашия „Н-Г–1“ и на нейно място е сложил ей тази, в която има кой знае каква пикня! — зина професорът срещу нас и ние едва не изпопадахме на пода.

— Между тази стъкленица и онази няма никаква разлика — каза с несвой глас Войн Константинов. — И етикетът е същият!

— Може да е същият, но съдържанието вътре е друго! — ревна отново професорът.

— Не разбирам — разпери безпомощно ръце Войн Константинов. — Нали касата е била заключена с два ключа?

— Както я бях заключил, такава заключена я намерих! — изгледа го накриво професорът.

— Е, добре — обади се Недьо Недев и се прокашля. — Нали печатът на вратата беше непокътнат? Когато дойдохме одеве, той си стоеше на вратата непокътнат!

— И печатът беше непокътнат, и касата беше заключена с двата ключа, а стъкленицата с нашия вирус е сменена.

— Хм! — каза Найден Кирилков.

— Какво „хм“? — вторачи се в него професорът.

— Извинявайте, но вие разправяте басни. Нима може да влезе човек в залата, без да счупи печата, и нима може да вземе от касата нашата стъкленица и да сложи на нейно място друга, без да отваря вратата й?

— Щом като нашата стъкленица я няма, значи — може! — натърти професорът и удари с длан по масата.

— В такъв случай крадецът е бил безтелесен и е носил при това шапка-невидимка! — засмя се дръзко Найден Кирилков.

Докато траеше този разговор между професора и нахалния човек, Войн Константинов беше изследвал вече една капка от новата стъкленица и сега клатеше унило и отчаяно глава.

— Това е най-невинна отвара — каза той. — В нея има само безвредни бактерии и нищо друго.

Ние се умълчахме за минута, две. Беше толкова тихо в залата, че се чуваше как дъждът чука по стъклата на прозорците.

— Как е изчезнала стъкленицата — това може наистина да е една мистерия — изправи се професорът и ние видяхме, че раменете му изведнаж се бяха свлекли и че ръцете му бяха станали ужасно дълги. — Мистерия или не, в тоя момент обаче друго ме тревожи! — продължи той и облиза несъзнателно устните си, вероятно бяха се попукали. — Тревожи ме това, че животът на хората е в опасност, защото нашият чумоподобен вирус е в чужди ръце! — Той стоя така някое време, загледан в пространството, после отново продължи, но вече със своя глас: — Моля ви да не напускате отделението, докато аз съобщя случая на главния директор! — И прегърбен, но с твърди стъпки прекоси залата и излезе навън.

 

 

Най-щастливото време от живота на човека е юношеството, а най-щастливите времена през юношеството са ваканциите Като гимназист прекарвах годишните си ваканции на село, в плевнята на чичо ми. Там реших да ставам астроном. В основата на това ми решение лежеше, разбира се, вродената ми склонност към математическо и логическо мислене, качество, свойствено на хора с по-сурови характери. Иначе астрономическите ми увлечения бяха вдъхновявани и от други обстоятелства, две от които, колкото и да са незначителни, трябва, струва ми се, непременно да спомена, а именно — плевника на първо място, и на второ — съседството ми с Теменужка.

В ония първи години след Девети септември плевници още имаше, но исторически те нямаха бъдеще, затова не се поддържаха, а бяха изоставени на произвола на съдбата си. Горният кат на чичовия плевник беше целият разграден, останали бяха само подпорни греди, така че аз можех да водя астрономически наблюдения по четирите посоки на небесната сфера. Винаги съм обичал да зяпам небето, да скитам мислено помежду тия безкрайни лозници, накичени с гроздове от златни и сребърни звезди. И сега нося в душата си една утайка от някогашната обич, но къде могат да се сравняват сегашните улегнали години с ония юношески времена! Както и да е, от всички страни, значи, имах открит хоризонт, а над главата ми ветрищата бяха разкрили достатъчно място от тавана, за да мога да хвърлям поглед от време на време и върху самата най-централна част от небесния свод.

От само себе си се разбира, че наблюденията водех с невъоръжено око. Понякога изучавах небето легнал по гръб, но се случваше да сядам на входа, който беше Обърнат към Теменужкини, да провесвам крака надолу и оттам да се взирам към западната дъга от небесния купол. Беше удобно да се седи на дъсчения праг и да се наблюдава, затова навярно западната част на небето бях изучил най-добре.

Донесъл си бях книги, в които се разказваше за старите гръцки митове, свързани с произхода на съзвездията. С каква наслада четях за Касиопея, за Андромеда, за Косите на Вероника! По някой път ми се струваше, че козлоногата ми съседка тича по Млечния път и уж се крие между звездните лози и лукаво ме кани да играем на жмичка. Какво пък, Теменужкините номера нямаха край! Затова я поканих веднъж в плевника, за да й разкрия по-системно най-важните кътчета от небесния свят. Тя на часа се съгласи и когато се мръкна добре, покачи се през плета и тупна с босите си нозе в нашия двор. На какъв чуден дворец се превърна тутакси моят пленник! Всъщност той не беше се превърнал в дворец, голяма работа разните дворци, населени с невежи и умствено убоги велможи! Той се преобрази в една обширна обсерватория, която уж стоеше на земята, а в действителност се носеше из пространството и всяка секунда менеше координатите си спрямо чичовия двор и сливака на Теменужкиния дядо.

Освен Косите на Вероника аз показах на Теменужка и ред други съзвездия и за всяко съзвездие разказах съответната легенда без съкращения, дума по дума. Теменужка започна да слуша с голямо внимание, но, кой знае защо, по едно време стана разсеяна, ненадейно се разтревожи за нещо си и без да ми каже дори „лека нощ“, скочи от втория кат право на земята, пък не беше много ниско, и като чевръсто козле прескочи в техния двор.

Направих си устата да подновим астрономическите уроци, но тя свиваше устни и не искаше да чуе Обещах й звездна карта, като хитро споменах, че вместо „Косите на Вероника“ ще напиша „Косите на Теменужка“, но и тази груба фалшификация, с която щях да оскверня душата си завинаги, не й направи впечатление. След някое време тя тръгна с един мой съученик, дето си нямаше понятие от астрономия, не познаваше старите легенди и не се вълнуваше от мисълта за загадъчния блясък на променливите звезди Веднаж — без да искам, разбира се — видях моя съученик да я прегръща; бях се обърнал за наблюдения към източния хоризонт, а те се бяха сгушили край върбалака до старата воденица. Като любител астроном, аз имам много чувствително око и веднага ги забелязах Какво друго знаеше това момче, моят съученик, освен да прегръща? Нали го познавах, той можеше да продаде без никакво колебание една дузина Андромеди и Касиопеи, за да си купи кутия цигари. Пълен невежа и над всичко отгоре — грубиян. Дето се казва — вчера се запознал с момичето, и тутакси — прегръдка. Но тъй й се падаше на Теменужка. Тя си го заслужаваше. Някога ще се черви от срам, как ще се черви, но ще бъде безнадеждно късно. Тъй си мислех и за да забравя обидата, търсех по небето свръхнови звезди.

На кандидатстудентския изпит обаче получих по математика позорна тройка и мечтите ми по астрономията повехнаха. Това първо крушение в живота си преживях болезнено, имаше опасност да се отдам на една постоянна ипохондрия, но когато стигнах ръба на пропастта, осени ме спасителна мисъл В края на краищата — казах си — астрономията, колкото и да боравя с математически формули, е все пак романтична наука, а аз съм по природа трезв и реалистичен човек, със суховата душевна нагласа, склонна повече към войнишки начин на живот. Тогава за пръв път ми дойде наум идеята, че аз съм всъщност войник и че на моя душевен строй са присъщи войнишките добродетели. Тъй или иначе, казах си тогава, астрономията не е моята наука, макар че обичам звездите и че мога с часове да се мотая насам и натам по небесните пътеки. Трябва да се захвана с нещо по-земно, по-делово, това повече ще ми отива. Така си казах и реших твърдо да запиша ветеринарна медицина. Там кандидатите не бяха кой знае колко и затова имах повече шансове за успех. Взех изпитите с отличие, а като завърших, тутакси бях изпратен по разпределение в Доспатския край. Когато съдбата си е наумила нещо, тя отдалече решава ходовете си. Помислете: трябваше да пропадна по математика, трябваше да запиша ветеринарна медицина, трябваше да ме изпратят в Доспатския край, за да срещна на края — Авакум. Тоест да стана негов биограф.

Научих се да вадя конски зъби, да скопявам, да осеменявам, да пускам въздух от надутите конски търбуси, да лекувам метили и шапове, да селекционирам черно-бяло говедо, да се боря с кокошата чума и да разпознавам от пръв поглед всички видове тении. Отначало мислех дните си за преброени, не се надявах дълго да издържа, но постепенно свикнах и се примирих. В края на краищата, казвах си, аз съм войник, а един войник трябва да бъде готов за всичко. И си казвах още, че на война едва ли е по-добре.

Сега, петнадесетима години след началото на ветеринарното ми битие, аз не бих сменил моя животински свят с никакви звездни светове, честна дума давам, че не бих разменил кравата Рашка дори за божествената Касиопея! Аз обикнах моите обречени, неми приятели, привързах се и към приятелките им от типа на прелестната Балабаница от Момчилово, и на още по-прелестната Хаджидие, внучката на дядо Рашид. Понеже съм строг човек, нито Балабаница, нито Хаджидие посмяха да ми отвърнат с взаимност, но все едно, аз ги обичах тайно и доста упорито.

Главното обаче е в друго. Като скитах из планинската пустиня от село до село, по пасбища и кравеферми, по махали и колиби, аз открих природата. Нашата дивна природа! Войникът ходи на учения, на походи, на война и някой ден изведнъж открива, че освен тия неща на света има небе, което е синьо и безкрайно, и гора, която шуми, пее и приказва, и ечемици, които приличат на златотканите губери, дето ги майсторят невестите от Змеица. Войникът изведнаж вижда тия хубости, изпада в умиление и му иде да напрегне паметта си и да си припомни някое стихче от ученическата читанка, но навреме се сеща, че той е суров човек, а стихчетата са за по-мекосърдечни и мечтателни души.

Затова премята туристическата торба през рамо, взима тояжка и тръгва през тилилейски пътеки за къшлата на дядо Рашид. Пътеките вървят през слънчеви лъки, постлани с треви, набраздени с папрати, накичени с лайкучка и разцъфнал бъз, напоени с мирис на здравец и бабина душица. Въздухът е бистър, небето е прозрачно, светът изглежда млад, пиян от здраве, от лекомислие, от момчешки мечти. Ляга войникът на сянка, да се отмори, и гледа как над главата му плават седефени лодки, а наблизо бръмчи приспивно дива пчела и скрибуца в треволяка подранил щурец. „Мирновременен живот“ — усмихва се малко презрително, малко високомерно войникът и както се взира в прозрачната синевина над главата си, току му се привиждат сините очи на Хаджидие. Тя никога ле му се е усмихвала свойски и обикновено не го забелязва, когато той минава покрай къшлата, пък и да го забелязва понякога, само ще му кимне разсеяно, но войникът си казва, че това равнодушие е привидно и че по този начин тя просто крие силните си чувства.

После той навлиза в една гъста и сумрачна борова гора, тайнствена като приказките за магьосници и вещици. Земята е покрита с дебела настилка от изсъхнали борови иглици и войникът не чува стъпките си, сякаш краката му не са обути в тежки и подковани обувки, а в меки, кадифени пантофки. „Доста е неудобно да се върви по такъв път! — мисли си войникът. — Не човек, а вол да крачи подире ми, пак няма да го чуя! — И продължава да мисли в същия порядък: — Не ще усетиш, когато някой ще се прокрадне и ще те сграбчи отзад!“ Под „някой“ войникът си представя рунтавия цар на гората, разбира се. Той е храбрец, не се бои от нищо, но се озърта предпазливо, все пак ослушва се… То се знае, за да не пропусне от погледа си някоя гиздава ела, за да не се размине равнодушно с някой хвърковат певец!

Най-после! Пред очите му блясва боядисана със златна боя широка планинска лъка. Тук-там са разхвърляни сред тучните морави къшлите на овчарите, най-отпред стърчи къшлата на дядо Рашид. В лъчите на залеза кошарата на дядо Рашид прилича на същински палат. Тя е от камък, покривът й е натрупан от вършини и сено, но в заревото на залязващото слънце има вид на излята от злато и бронз.

Подарявам на дядо Рашид един пакет с тютюн, той изважда от пояса си глинена луличка, пали тютюна с прахан и блажено пухка. Лицето му, нарязано от бръчки и издълбано от гънки, изглежда толкова щастливо! Мисля си: „Колко е нужно на човека?“

Дядо Рашид повиква внучката си и благо й нарежда да ме почерпи. Хаджидие се усмихва, но кой знае кому, във всеки случай не на дядо си, нито пък на мен. Може би се усмихва ей тъй. А най е вероятно, мисля си, тя да се усмихва вътрешно на мен, но гледа да не се издаде, крие си чувствата. А може би, мисля си аз, с тази си неопределена усмивка тя ме предизвиква по своему? Кой знае, кой знае!

Хаджидие тръгва из къщи да шета. Боса е, движи се гъвкаво, като дива котка. Дори по-гъвкаво. Мисля си: кое животно от коляното на котките стъпва по-леко? Гледам подире й внимателно, но не мога да се сетя, А дядо Рашид пухка ли, пухка от опушената си луличка!

Хаджидие донася паничка мед и друга пръстена паничка, пълна догоре със сушен на слънце ошав. Изведнаж се сещам, че в сакчето си имам една огърлица от цветни мъниста, и си казвам: ето случай да се отърва от този гердан, защо да не го подаря на момичето? И без това се чудя какво да го правя, нося го безцелно насам-натам, пък и място заема, сакчето ми не е кой знае колко голямо!

Купих гердана оня ден, когато избирах тютюн за дядо Рашид. Разхождам се по главната улица на Девин, виждам павилион за тютюн и подаръци и си казвам: тъкмо това ми трябва! Имах пред вид тютюна, разбира се. Огърлицата забелязах съвсем случайно, тя просто сама се хвърли в очите ми. Купих я, защото ме досрамя от продавачката. Гледаш ли дълго и усмихнато един предмет, трябва непременно да го купиш, иначе ще си помислят за тебе кой знае какво.

Та Хаджидие сложи паничката с ошава отпред ма и аз изведнаж си спомних за огърлицата. И се зарадвах, защото ми беше омръзнало да я нося, а да я захвърля на пътя не идеше. Може да се разчуе, че стървя огърлици по пътя си, че иди след това се оправяй!

— Тия мъниста са за тебе — казах на момичето, като му подавах гердана. — Ще ти отиват, защото са сини, имат цвета на очите ти. Носи ги със здраве!

Хаджидие погледна с такова ледено безразличие огърлицата, че чак на мене ми достудя.

— Вземи я, дъще! — влезе в положението ми дядо Рашид.

— Не ми трябва! — поклати решително глава Хаджидие. Всъщност тя не поклати главата си, а я наведе по един особен начин. Както беше застанала неподвижно, напомняше досущ ония козлета, които, наумили си веднаж нещо, за нищо на света не мислят да се отказват от него.

— Ти си момиче, прилича ти да се кичиш! — казах аз.

— Ако ми е до кичене, ще се закича с китка цвете! — трепна лека усмивка по устните й, сякаш беше помръднала с криле майска пеперуда.

Предпазлива беше козичката, не се поддаваше на никакви примамки! Или пък аз имах вид на покварен млад мъж, на един безскрупулен донжуан? Ухажвам невинните момичета, вземам ума им, а после ги захвърлям на произвола на съдбата; какъв тип! Без друго от подобен мръсник тя не бива да взима едно-едничко мънисто, камо ли цял гердан!

Спомням си, че когато си отидох в къщи, застанах пред огледалото, за да проверя дали наистина приличам на един безотговорен и пропаднал в морално отношение млад човек. Или по-точно — дали приличам на човек безотговорен в любовта. Защото моралът е едно много широко понятие и в него делът на любовта не е кой знае колко голям. Някои по-съвременни хора свеждат тоя дял до една резчица. Те казват, че в любовта може да си пропаднал човек, но ако например в трудовата дисциплина си добре, работата била наред. Както и да е. Аз се огледах няколко пъти и макар да не открих в образа си типичните донжуановски черти, стори ми се, че имам все пак доста опасен вид. Очите ми изглеждат замислени и малко тъжни, а известно е, че хора с такива очи са склонни към буйство и какви ли не авантюри. Жените изпитват панически страх от такива авантюристи. Тоя страх попречи и на Балабаница, и на учителката от Змеица да отвърнат с взаимност на моите чувства. Ето че сега и Хаджидие ми беше обърнала гръб вероятно пак по същата причина. Войнишката ми душевност се е отразила по един фатален начин на външността ми, а това не е кой знае колко обнадеждаващо, защото досега никой не е избягал от външността си.

Такъв строг беше животът ми до появата на Авакум. В сянката на този забележителен човек аз преживях много опасни часове — като записвач на Авакумовите подвизи и преживелици участвувах в най-фантастичните приключения, с една дума, станах малко по друг човек. Облъхна ме полъх на романтиката. Това става винаги, когато човек съпричаствува, па макар и мислено само, в житейските работи на друг човек, който по едни или други причини стои винаги на ръба между живота и смъртта, обикновеното и необикновеното, на ръба между логиката на един математик и фантазиите на един поет. Облъхна ме полъх на романтика, казах си, че освен кравата Рашка и въпросите на млеконадоя в живота съществуват и други значителни неща. Пратих по дяволите и доктор Начева, и Балабаница, и учителката от Змеица, и внучката на дядо Рашид, сетне подострих една дузина моливи и запретнах ръкави да описвам историите на Авакум. И ако все пак тия жени се появяват в приключенията, то е заради моята строгост, аз обичам достоверността, пък и читателят да види, че съм имал доста познанства и истории с някои жени от Доспатския край.

Имах щастието да дружа по-отблизо с Авакум около десетина години. Казвам „по-отблизо“, защото през това време ние се срещахме често, било в моя Доспатски край, било в София, на улица „Латина“. Трябва веднага да поясня, че когато Авакум пристигаше в моето горско царство, той дохождаше винаги с една определена и срочна служебна задача, а пък аз отивах в София, ей така, за развлечение. Но се случваше обикновено и, кой знае защо, да се разминавам с развлеченията, те не се изпречваха на пътя ми, а пък аз смятах, че е под достойнството ми да ги търся. Аз отивах при Авакум с израз на човек, който току-що е преживял една поредна авантюра и вече му е дошло до гуша. Авакум, разбира се, не се улавяше на тая моя въдица; по не зная какви признаци той всякога отгатваше безпогрешно, че наистина ми е дошло до гуша, само че не от авантюри, а от скука и безметежен живот.

Както казах в началото на моите записки, аз имах щастието да бъда очевидец при разплитането на няколко много сложни шпионски афери. Първата от тях беше Момчиловската, оттогава са се изминали точно петнадесет години. От Момчиловския случай насам в продължение на десет години Авакум взе участие в разкриването на пет големи афери, организирани от НАТО и ЦРУ. Това беше неговият най-славен период.

Удивен от човешките му качества, от добрината му, от изключителната прозорливост на ума му, от умението му да анализира и да обобщава, аз стоях смаян пред личността му, както бива с човек, когато се изправи с лице пред някакво величествено и неповторимо природно чудо. Стои смаян, гледа ненаситно, а в душата му пеят възторжено хилядогласни хорове и хиляда медни тръби възнасят благодарствени химни към природата-творец. Така беше с мен, по тоя начин се отнасях към Авакум през ония първи месеци от нашето запознаване.

После, без да ме напуска чувството на възхищение, в душата ми настъпи едно чудно спокойствие, което ми даде възможност да видя по-отчетливо особените черти в характера на Авакум, изключителното в неговата богата природа. Как възникна у мен желание да описвам приключенията му, тоест работата му по разкриването на аферите, за които стана дума, това не мога да обясня. Кое ме накара да описвам приключенията — дала интересните криминални моменти, с които бяха наситени, или защото чрез тях, криминалните моменти, по-лесно можех да стигна до Авакумовия образ — и това не съм в състояние да обясня. Но кой знае, може би самото мое възхищение от тоя човек ме вдъхнови, непосветения в литературата, да взема писалка?

Сега, петнадесет години след първата ми книжка за Авакум, това последно предположение ми изглежда най-вероятно. Но пък толкова ли е важно? Защо да не приемем най-после едно „неутрално“ обяснение — че с Авакумовите приключения аз изразявам някои свои мисли за житейските (работи? Един ветеринарен лекар, и то от районен мащаб, има право да мисли за такива неща. А личните размишления, когато са строго лични, са като заключена врата, зад която никой няма право да наднича. Дори инспекторите от Главната дирекция на млеконадоя!

 

 

Щастливи бяха за мен тия десет години! Но както се казва в прелестното Тургенево стихотворение, че щастливите дни отшумявали бързотечни като пролетни води, така това десетилетие отмина през моя живот като един пролетен сезон.

След последното приключение, на чиято авансцена играеше една прочута балерина, Авакум замина за Италия, за да издири някакви материали, които му бяха необходими във връзка с последната му книга. Той ми намекна, че ще се върне вероятно скоро, и много бодро ми обеща, че ще ми пише често, та аз да не то мисля, а спокойно да си обработвам записките върху последната афера. Но се случи така, че аз получих от него вест чак след една година. Изпрати ми от Рим картичка, с изглед от Via Apia. На гърба на картичката беше написал: „Sic transit gloria mundi.“ Нито дума повече.

По Via Apia някога бяха преминавали победоносни легиони, триумфиращи императори, преситени патриции, куртизанки, носени в носилки и накичени с венчета като весталки. Сега безлюдният и смълчан път, устремен към хоризонта, със стърчащи развалини тук и там напомняше на задрямал на сянка старец, комуто се присънват чудесни, но отдавна отминали неща. Как ми домъчня! Бедната Via Apia!!

Той можеше да ми напише поне още няколко думи — например как се чувствува или в краен случай мен да запита как се чувствувам. Нищо не му пречеше да на пише две думи за времето: Тук е слънчево! И да ме уведоми или залъже, все едно, както правят отсъствуващите от родината: Тогава и тогава възнамерявам да се завърна! Нищо не му е струвало да напише тия няколко общоприети приказки. Той не ги беше написал. Нещо повече — той не си беше обозначил дори адреса! Накратко — не желаеше ответ.

Е, добре, Via Apia, старецът, дето си припомняше славните минали неща, но забравени вече, тази картичка не биваше да ми разваля настроението, аз не съм сантиментален човек и не обичам тъжните изгледи! Скъсах картичката на парченца, а парченцата захвърлих в огнището, да се превърнат на дим.

После се сетих за някогашния си войнишки живот и си казах, че ще бъде добре отново да нарамя войнишката торба и пак да тръпна по старите пътеки, макар че трябваше да си седя преди всичко в района, както беше редно за един старши лекар. Аз бях повишен в чин старши лекар и затова не ми отиваше да нарамвам разни торби и да скитам по всякакви пътеки.

Както и да е, тръгнах. Но старите пътеки не бяха същите, каквито ги знаех отпреди десетина години, някои бяха се превърнали в асфалтирани пътища, по тях препускаха леки коли. Миризмата на здравец, опойващият лъх на разцъфнал бъз, ароматът на мащерка — тия прелести съжителствуваха сега с пушилките на изгорелите автомобилни газове. Дядо Рашид не беше между живите, Хаджидие пристанала на някакъв знатен миньор и заминала с него за Мадан. Онази Балабаница, която замайваше главите като силно вино, тя беше прехвърлила четиридесетте, приличаше сега на една солидна матрона и за никаква Месалина не можеше да става дума. Да, изменил се беше светът и за войника не беше кой знае колко интересно да броди по облагородените пътеки.

Кого да побеждава, чии женски сърца да покорява, кой рунтав цар на горите да предизвиква? Дори кравата Рашка и кравата Лалка, и двете тия хубавици бяха се превърнали на спомени.

И ето дойде време войникът да се почувствува като оня космонавт, дето уж летял само някакви си десет години из галактическите простори, а когато се завърнал на земята, разбрал, че е летял всъщност не десет, а сто години. Защото десетте небесни години се равнявали на сто земни. Толкова, се бил променил родният му свят през тия сто години и на външност, и по нрави, че не могъл да го познае, и се почувствувал пришелец.

Ето до каква мъртва точка бях стигнал в житейския си път! Дали щях да я прекрача — един бог знае, защото в гърдите ми не пламтяха жизнеутвърждаващи чувства. Около сърцето ми се беше възцарила пустота. Работите вървяха на лошо, но преди да се случи най-лошото, а то изглеждаше неизбежно, от Италия пристигна Авакум. Сякаш съдбата го беше изпратила или някоя друга кибернетична организация, или пък навременното му пристигане беше чиста случайност. От трите вероятности една беше действувала, а може би да са вършили работа в моя полза и трите едновременно. Както и да е. Той веднага, на часа, още разбра, че моите чувства не са в ред, стана му ясно от пръв поглед, че в Дания има нещо гнило, затова на следващия ден ми предложи, уж случайно му беше хрумнало, да напусна Доспатския край.

— Човек, като стои дълго време на едно място и на една работа, започва да се вкисва! — рече той. И се усмихна. — Освен ако службата не е владишка!

Заведе ме на обяд в едно ханче сред околностите на Витоша и там, както беше наредил предварително, сервитьорът ни поднесе печен петел, напълнея с подлютена подробина, туршия, козе сирене и топли ръжени питки, украсени в средата с по едно печено яйце. Насипаха ни в дълбоки глинени чаши червено вино.

— Какъв ден сме днес? — попита Авакум.

— Сряда, 24 октомври — отговорих машинално.

— На същия този ден преди единадесет години седяхме на една подобна софра, но истинска, селска. Гощавахме се с печени петли, сирене и лютиви чушки, Сещаш ли се къде?

През кръвта ми премина топла вълна и в изстиналата ми душа изгря слънце.

— При бай Гроздан, в Момчилово! — усмихнах се аз.

— На днешния ден се склопят единадесет години от Момчиловската афера — каза умислено Авакум. — Единадесет години! — повтори той и се умълча. После наля вино и повдигна чашата си. — Това са минали работи — каза той. — Минали и заминали! — И се засмя.

Забелязах, че както и да се стараеше, усмивката му не изглеждаше съвсем весела, две горчиви гънки се бяха вдълбали в краищата на тънките му устни.

— Човек като стои дълго време на едно и също място, непременно се вкисва! — подхвана ненадейно нишката на приказката си, която беше започнал заранта.

Сега чак научих, че той не бил вече по „онези“ истории, че бил потънал в късноримската епоха и се надявал да стигне след няколко години до ранновизантийската. Що се отнася до моя милост, бил на мнение да напусна Доспатския край и изобщо — ветеринарната служба. По-добре съм щял да направя, ако постъпя на работа в някой научноизследователски институт.

— Има ги толкова! — махна с ръка Авакум. — Сега например откриват една лаборатория за специални вирусологични изследвания. В това заведение ще се работи и за хората, и за добитъка. Ето подходящо място за крехката ти душа!

В Доспатския край, както вече споменах, аз се чувствувах от някое време пришелец. Все едно ми беше къде ще ида, но подготовка за научна деятелност нямах, затова повдигнах със съжаление рамене.

Авакум, който беше свикнал да чете мислите ми, поклати глава.

— Не се тревожи! — рече той. — Ще те проводят за една година, където трябва, и там ще те въведат в науката за вирусите. Какъв учен ще ми станеш ти, какъв учен!

Не можеше да се разбере по гласа му какъв учен ме виждаше, както не беше възможно да се отгатне и каква е усмивката му — весела или тъжна.

Ето как стигнах до нашето „отделение за специални поръчки“. Тръгнах от Момчилово, където се подвизаваше на времето с рекордния си млеконадой кравата Рашка, и през разни донжуановски истории, тъмня шпионски афери стигнах най-после до тихото пристанище, наречено „Лаборатория за специални вирусологични проучвания“. На тоя пристан се надявах да прекарам най-после някоя и друга безметежна година, омръзнали ми бяха авантюрите, но не би… Само преди два дни бях натопен в центъра на кражба, не каква да е, а достойна да бъде наречена „Кражбата на века“.

П. П. Що се отнася до моите срещи с Авакум — от само себе си се разбира, че те оредяха. Вируси и късноримска епоха, това са наистина несъбираеми величини. Но като му дойде времето, аз пак ще кажа някои неща за Авакум… Ако следователят не ме предаде на прокурора, разбира се, или новото същество, дето извадихме от червото на дявола, както безсрамно се изразява колегата Кирилков, не ме изпрати без време на оня свят!

 

 

В стремежа си към добруване човечеството ражда мечтатели. Едни от мечтателите запретват ръкави и се мъчат да измислят генерален философски цяр против злото; други — генерално химическо средство за добиване на изкуствено злато; трети — генерална ваксина против всички видове грип… Не е моя работа да се бъркам в опитите на философи и алхимици и да гадая дали ще успеят и колко; твърдя с положителност обаче, че професор Марков щеше да хване „генералната“ за рогите, ако дяволът не му беше скроил една мръсна шега. Както казва Найден Кирилков, в търсенето на „генералната“ професорът без друго се е ползвал от помощта на дявола, иначе как щеше да създаде своя чумоподобен вирус. От само себе си се разбира, че човек създава чумоподобни само с помощта на дявола. А дяволът, като проумял доброто, което се задавало за хората, тутакси решил да действува по свой образец: задигнал новото същество от огнеупорната каса сам или чрез подставено лице, а на устата на топа изправил професора и ревнал: „Дръжте крадеца!“ Така с един удар дяволът улучил две цели: лишил човечеството от „генерална антигрипна“ и лепнал върху челото на професора позорната фирма „Обществен враг!“

И така, дотук аз водех записките си успоредно със самото следствие, час по час, но след като арестуваха професора, захвърлих молива и пратих всичко по дяволите. Само ми беше до писане!

Продължих Записките чак когато следствието по кражбата приключи. С една дума — Post factum. Но и това си има добрата страна: ползувам се от магнетофонни записи, от протоколи, от разкази на трети лица.

Този ценен материал, в много случаи автентичен, ми помогна да възстановя събитията в истинския им вид, неподправено и без измислици. Измислени са само имената на въведения в действието персонаж. И ако въпреки тази предохранителна мярка някой все пак познае себе си или се усъмни, че съм имал него пред вид, да знае, че се лъже и че за това му чувство на мнителност аз нямам вина.

ИЗ ЗАПИСНАТА КНИЖКА НА ПОЛКОВНИК ЛЕОНИД ЕЛЕФТЕРОВ

На 24-и октомври, заранта към 9 часа специалният телефон на бюрото ми, ням обикновено, ненадейно иззвъня и аз приятно се развълнувах. Викаше ме министърът. В кабинета на министъра заварих генерал Анастасов, началникът на нашето управление. Генерал Анастасов имаше много високо мнение за моя предшественик, полковник Манов. Той наричаше времето на полковник Манов „златно време“ за отдела, затова, срещнех ли го, макар да ми беше симпатичен, изпитвах киселото чувство на състезател, когото съдията несправедливо е ощетил. Аз трябва да кажа, че и министърът имаше същото отношение към моя предшественик. Когато встъпвах в длъжност, той каза: „Надявам се, полковник Елефтеров, че вие ще продължите традициите, които вашият предшественик полковник Манов създаде, и ще умножите славата, която той ви остави в наследство!“ Да му се не види славата! По времето на полковник Манов тя се е купувала по пет пари килото, нали зная какви бяха методите на шпионажа през ония години… Примитив! Човек с четвърто отделение образование можеше да стане Наполеон!

— Голяма работа се отваря за вас, Елефтеров! — каза ми министърът.

„Е, дай, боже — помислих си. — Дай, боже, и на моята улица да грейне слънчице! Защото човек става нещо, когато печели точки, а не когато стои със скръстени ръце!“

— Работата е наистина голяма! — кимна на свой ред генерала.

„Дано, дано! — рекох си. — Дано да е така! Защото от една година, откакто съм поел отдела, нищо значително не е зарадвало душата ми. Само тиквички на фурна и пенсионерски кафета с локум!“

Министърът ме покани да седна. Докато той преглеждаше бележките си, генералът подхвърли:

— Една история в стил „Авакум Захов“, другарю Елефтеров! — и се усмихна с предизвикателни пламъчета в очите си.

По-добре да ме беше полял със студена вода! Тоя човек явно не ме обичаше! Той знаеше отлично, че аз не признавам легендата, наречена „Авакум Захов“, или най-малкото — че не я превъзнасям, и тъкмо затова, изглежда, не изпускаше случай да ме подразни. Извинявай, генерале, извинявай! Аз не съм от тия, дето плащат данък на разните митологии. Сега времената са други, контраразузнавачът не ходи със сгъваема лупа в портфейла си, с изкуствена брада в куфарчето си и с правилата за дедуктивното мислене в главата си! Сега контраразузнавачът е част от една умна електронноизчислителна машина, наречена „Управление X“, и неговият майсторлък е в това да изпълнява точно и безупречно функцията си на една частица от голямата машина. Всичко друго е книжнина и овехтяла суета!

— Какво ви е? — попита министърът, като ме гледаше изпитателно. — Да не ви боли зъб?

Генералът се засмя. Той беше весел човек и не пропускаше случай да се посмее, когато имаше за какво.

— Другарят генерал ме заприказва за полковник Захов, а пък вие знаете, че аз не съм от обожателите му! — казах аз.

— Не, не знаех — каза равнодушно министърът.

— И аз не знаех, че вие толкова се дразните на тая тема! — забеляза генералът и ме изгледа с не особено весели очи.

В огромния кабинет настъпи за някое време неловко мълчание, после министърът каза:

— Преди половин час ни известиха, че от Четвърто отделение на Лабораторията за специални вируоологични проучвания е изчезнала стъкленица, която съдържала вируси, сходни с бацилите на чумата. Ако тия вируси бъдат пуснати в градския водопровод например или в някое от звената на системата за обществено хранене, градът, пък и цялата страна ще бъдат поразени от страшна епидемия, сходна с чумната. За да не се създава паника, ние с генерала решихме това изчезване да се държи под най-строга тайна. Хората от лабораторията ще знаят, че е изчезнал далече по-невинен разтвор, а персоналът на Четвърто отделение няма да напуска работното си място до второ разпореждане. Общото ръководство на операцията по издирването на стъкленицата възлагам на генерал Анастасов, а с пряката оперативна работа разпореждам да се заемете лично вие и да включите в операцията по спешност целия отдел.

Тръпки ме побиха. Задачата беше голяма, това се наричаше удар, нищо общо нямаше с постните тиквички. Но пък, дявол да го вземе, кога съм работил аз с вируси и съм имал вземане-даване с вирусологията и с хората, които работят в тая област на науката?

— Мога ли да ви задам един въпрос за моя лична ориентация? — попитах аз министъра. И когато той ми кимна с глава, че може, аз го попитах: — Щом като възлагате тази работа на нашето управление, вие сте убеден, че изчезването на вируса има политически характер. Така ли да ви разбирам?

— А как иначе? — учуди се искрено министърът.

В приемната, преди да се разделим, генералът ми рече:

— Точно в 12,00 ще ви чакам в кабинета си, за да чуя вашата хипотеза. Ако ми донесете и стъкленицата, уверявам ви, че ще бъда напълно доволен!

Той се усмихна и макар че ми заговори на протоколен език, стисна ми дружески ръка и ми пожела успех.

 

 

Същия ден. Най-напред ще кажа за времето — то е отвратително. Вали и вали, не спира. И не вали като хората, да се изцеди за час, два, а ръми ситничко, упорито, със спокойствие, което може да ти скъса нервите. Човек би помислил, че така си ръми от началото на сътворението. Ужасно! Разправят, че Авакум обичал дъждовното време. Смахнат човек. Попитах доцент Калмуков какви са тия хора, дето обичат дъждовното време, а той поклати глава и каза, че тия хора вероятно са болни. Тогава го запитах дали мисли и Авакум Захов за болен човек. Той се изчерви и смутено смънка, че се бил изказал въобще за хората, които обичат дъждовното време, но че конкретно никого не е имал пред вид.

За моя доклад генерал Анастасов побърза да ми изпрати за помощник капитан Баласчев. Докато аз премислях кого да взема за помощник, мое право е да си избирам помощник, ето го, Баласчев пристигна. Дяволите да го вземат! Подозирам го, че симпатизира на Авакум, иначе генералът не би го изтърсил на главата ми.

За консултант по научната част взех доцент Калмуков.

По пътя за лабораторията доцент Калмуков ме запозна набързо с вирусите като първична форма на живота и с експеримента на професор Марков за създаване на генерална антигрипна ваксина. Попитах го как гледа лично той на тоя въпрос. Калмуков ми отговори, че в научните среди се отнасяли скептично към експеримента на професор Марков. Попитах го дали вярва, че професорът е създал един нов вирус и дали е възможно тоя нов вирус да притежава токсичната сила на чумния бацил. Калмуков ми каза, че теоретически е възможно да се получи по генетичен път вирус с нови качества, макар практически това да не е постигнато досега. Той каза още, че теоретически е напълно възможно който и да е от новосъздадените вируси да наподоби чумните и дори да ги надмине по токсична сила. Той каза на края „за съжаление“ и аз веднага усетих, че нещо ме жегна през сърцето. Обикновено Авакумовите хора подчертаваха, че държат на хуманизма. И аз държа на хуманизма, но извергите от типа на Пиночет и прочие с велико удоволствие бих почерпил с по една порция чумни и чумоподобни бацили. Не, аз не съм сантиментален хуманист!

В десет часа паркирахме пред лабораторията. Както очаквах, външната врата беше заключена, а ключът съхраняваше един строг старшина. В хола бяха обесили носове четирима души външни посетители. Заповядах на Баласчев да ги обискира и да им даде пътя, ако у тях не се открие нещо подозрително. После отидох при главния директор.

Главният директор, като всеки интелигент при подобни случаи, изглеждаше доста смутен. Но той се беше сетил още при първия сигнал на професор Марков да даде тревога по специалната уредба и да затвори излазите от сградата. Аз го поздравих за тая му съобразителност, а после го попитах какво знае за вируса на професор Марков и дали и той смята, че силата му е като на чумния бацил. Главният директор каза, че лично е проверил токсичния ефект на новия вирус и че според него той отстъпвал много малко на чумния бацил, „Брей!“ — казах аз, доволен вътрешно, защото чак сега осъзнах с каква важна задача съм натоварен. „Брей — повторих аз, — това нещо може да причини голяма пакост, ако попадне в ръцете на врага.“

Главният директор разпери ръце и аз видях, че лицето му побледня. Той беше красив човек, с побелела слепоочия и високо, леко набраздено чело.

— Ако това „нещо“ попадне в ръцете на злосторник — каза той и миглите му трепнаха, сякаш насреща си имаше ослепителна светлина, — ако това нещо попадне в ръцете на злосторник, нашата столица ще бъде парализирана за двадесет и четири часа, страната ни ще бъде подложена на зашеметяващи удари през следващите четиридесет и осем часа, а само след една седмица тази част от Европа ще заприлича на един; безкраен лазарет!

Той прекара ръка по челото си, беше го избила студена пот, и замълча. Трябва да си призная, че в този миг и мен като че ли ме заля една паническа вълна, един неописуем страх, Стоял съм срещу автомати на изменници, но такова гадно чувство не бях изпитвал, дяволите да го вземат! Чак стомахът ме заболя. И си казах: „Ето, исках удар, исках точки, но какво ми се падна, а? Какво ми се падна!“

В тоя критически момент капитан Баласчев се прокашля и поиска разрешение да разстави хората си, за да започнат работа.

— Почакай — рекох. — Работата е много важна а ватова всичко Ще се върши по мое указание и под мое наблюдение. Искам само да задам един последен въпрос. — И като се обърнах към главния директор, запитах: — Съмнявате ли се в някого и имате ли някакво свое обяснение за случая?

— В никого не се съмнявам — усмихна се тъжно и пряко сила директорът. — В никого от моите хора — уточни се той. После каза: — А „случаят“ ми се вижда необясним. Ние имаме инсталирана в сградата електронноизчислителна уредба с кибернетично задание. Тя не позволява да се изнесе незабелязано навън дори карфица, камо ли еднолитрова стъкленица, напълнена с разтвор!

Аз се отнасям към техниката с голямо уважение, а електронноизчислителната техника обожавам. Но тоя път свих устни и предизвикателно рекох:

— Ще я видим ние тая кибернетика! — и излязох с капитан Баласчев навън.

Изкачих се на четвъртия етаж. Пред входа за отделението стоеше пост. Поставих още един пост на излаза на стълбището, тъй че сега, както се казва, нито муха можеше да влезе вътре, нито муха можеше да излезе навън. Наредих на работещите в отделението да не мърдат от местата си, включително и на професор Марков, той да не шава извън територията си, след това разреших на Баласчевите момчета да започнат работа, Едни снимаха пръстовите отпечатъци по външната ключалка, други — отпечатъците върху дръжката на касата, трети — следите върху пода, четвърти търсеха да открият „необичайно“ положение на някои предмети, пети снимаха пръстови отпечатъци от работещите в отделението, включително пръстовите отпечатъци на професора. Специалисти изследваха състоянието на решетките и рамките на прозорците. Друга специалисти изследваха тавана, подовете, сервизните помещения, личните шкафчета на персонала. Всички тия операции продължиха около един час. През това време двамата с капитан Баласчев изследвахме обстановката около сградата, официалния и черния вход, оградата и следите около оградата, доколкото в това мръсно дъждовно време можеха да личат изобщо някакви следи. Докато ние обикаляхме нагоре-надолу, наши хора проверяваха пропуските, които бяха дадени на външни посетители от началото на вчерашния следобед до девет часа тази сутрин.

Материалите за изследване изпращахме с бързи куриерски коли. Чрез специална радиокола установихме връзка с министерството и с различните технически служби.

На края проверих кибернетичната система. Сложих в подплатата на сакото си едно малко шишенце и минах бързо през проверовъчната зона. Чудесната система нададе вой, светнаха алармените червени лампи, железните решетки пред излазите бяха спуснати само в разстояние на няколко секунди. Системата работеше безупречно.

Точно в 11,00 часа влязох отново в помещението на злополучното Четвърто отделение. Трябва да си призная, дявол да го вземе, че аз прекрачих прага му вече напомпан с малко озлобление, защото, докато обикалях с капитана насам и натам, в главата ми започна да се заражда едно предположение. Аз се здрависах с персонала, бяха пет души мъже, включително професора, и една жена, лаборантка. Едва ли съм се усмихвал на тия хора много любезно. Накарах ги да ми повторят имената си, после наредих на фотографа да ги заснеме анфас и в профил. След туй ги събрах в центъра на помещението, съобщих им името си и ги посъветвах да бъдат откровени, колкото се може повече.

— Само при едно условие — обади се най-младият измежду тях на име Найден Кирилков, като ме погледна нахално и издуха дима от цигарата си върху лицето ми, — само при едно условие — повтори той. — А именно — че няма да държите нашия професор прав, като наказан ученик.

Нещо кипна в гърдите ми, но аз се въздържах и казах спокойно.

— Дори наум не ми е минавало да държа вашия професор прав Моля ви се! Вие можете да стоите, да седите, да лежите по корем, ако щете, то си е ваша работа. Аз искам от вас само откровеност и нищо повече.

— Аз бих си лепнал — обади се отново нахалникът, — особено до колежката Спасова, ама засега няма върху какво!

Спасова беше лаборантката. Тя се изчерви и наведе глава, затова аз сметнах, че тоя човек трябва да държа по-изкъсо.

— Ако вие възнамерявате да се подигравате със следствието — казах му аз, — ще ме принудите наистина да се държа с вас като с лош ученик.

— Ако вие си позволите — каза нахалникът, — то дяволът, който е наш приятел и съдружник, ще ви скрои такъв номер, та ще съжалявате цял живот!

— Тъй ли? — казах аз.

— Имам чувството, че дяволът вече ви е взел мярката! — каза сериозно нахалникът. После изведнаж се засмя.

За втори път тая заран нещо ме жегна през сърцето. Но все пак се въздържах.

— Който се смее последен — най-добре се смее! — Напомних на тоя човек, който се стараеше да играе ролята на шегобиец. После се обърнах към професора: — Сега ще идем във вашето отделение, зад паравана, и там вие ще ми разкажете тази история, като започнете от вчера следобед, пет минути преди края на работното време, и свършите със събитията от тази за-[???]

Тоя, които се стараеше да играе ролята на шегобиец, погледна часовника си, но сега аз се засмях.

— Няма смисъл — рекох. — Вие и вашите колеги няма да напускате помещението до второ разпореждане.

После помолих хората да излязат в коридора и там Да чакат.

Професорът прекъсна разказа си в момента, когато червеният восък течеше върху двата края на шнура, и Войн Константинов и Недьо Недев чакаха професора да свали златния си пръстен.

— Е? — попитах аз.

— Тогава изведнаж се сетих, че не съм заключил стъкленицата.

— Как можахте да забравите! — тюхнах се аз.

Професорът разпери ръце.

— Та нали на вас ви е било най-добре известно какво съдържа тази стъкленица! — упрекнах го аз.

— Не само аз — всички знаехме какво съдържа стъкленицата. Затова я заключвахме в касата и затова запечатвахме вратите на помещението!

— Вашата отговорност е най-голяма! — казах аз.

Професорът ме погледна мълчаливо и на мен ми се стори, че очите му тежат като парни чукове. Дяволите да те вземат — помислих си, — притискаш ме, но и аз не съм от тесто!

— После! — казах аз.

— После поканих колегите си да влезем вътре заедно и, както правехме друг път, да заключа стъкленицата пред очите на всички.

— Защо пред очите на всички?

— Тъй бяхме се споразумели.

— Защо поканихте колегите си да влязат заедно с вас?

— За да бъда пред очите им, и това, което върша със стъкленицата, да става пред очите им.

— А колегите ви влязоха ли заедно с вас?

— Отказаха.

— Значи, вие не сте били пред очите им, и това което сте вършили със стъкленицата, не е ставало пред очите им.

Професорът повдигна рамене.

— Само бог ви е бил свидетел, дето се казва! — усмихнах се аз.

— За какво намеквате? — втренчи се проклетникът в лицето ми. Стори ми се, че ме блъсна по челото а каменарски чук.

— Моля ви се! — дадох си вид на учуден. — Защо мислите, че намеквам за нещо? Какво ви минава наум?

— Минава ми наум, че през вашият ум минават разни глупости — отговори ми троснато професорът.

Ама че професор!

— Достатъчно — казах аз. — Следобед ще продължим.

Наредих на Баласчев да осигури за всекиго по една порция печено и чашка кафе.

Ох, тия Авакумови възпитаници! Баласчев беше се погрижил вече: освен печеното в порциона вадеха очите ми по два сладкиша още и по един портокал!

Задето някои от тия хора бяха подпалили земята под петите ми, Баласчев услаждаше всички, включително и подпалвачите, услаждаше ги със сладкиши и портокал. Търсете Авакум!

Докладът. Като взех под внимание резултатите от техническата експертиза, проверката на посетителите, огледа на сградата и на помещението на Четвърто отделение, резултатите от изследователската работа на цяла група специалисти, а така също като изхождах и от свои лични наблюдения, успях да стигна до някои първи изводи. Сигурен съм, че като добавя към тях и резултатите от разпитите, които смятам да проведа до довечера, окончателният извод ще ме отведе непременно до крадеца на стъкленицата и до самата стъкленица, ако тя все още съществува или ако тя все още се намира в страната.

Аз изграждам моята хипотеза върху становището, че подменянето на истинската стъкленица с фалшива е извършено не от външно лице, а от вътрешно, тоест от лице, което работи в отделението. Защо? Защото проникването на външно лице в сградата след приключване на работното време е практически невъзможно. Още по-невъзможно е проникването на външно лице в помещението на Четвърто отделение, където външната врата е била напоследък редовно запечатвана с печат от червен восък. Бронираните прозорци, бронираният вход, милиционерската охрана, кибернетичната уредба — това прави абсолютно невъзможно проникването на външно лице. Как е било в такъв случай извършено подменянето на стъкленицата? Подменянето на стъкленицата е било извършено непосредствено след работно време, на излизане от залата на Четвърто отделение, но преди да се запечата вратата на отделението. Как е станало подменянето? Под предлог, че е забравил да заключи стъкленицата в касата, само професорът се е завърнал в залата. Той се е възползувал от създалото се благоприятно положение, а именно, че е сам и че не е наблюдаван отникъде и от никого. Той е заключил в касата предварително приготвена от него стъкленица с фалшиво съдържание. На другата заран, отключвайки касата, той намира там същата тази своя стъкленица, но разиграва известната вече сцена, преструвайки се на ограбен.

Следва да се изяснят две неща. Къде е скрита стъкленицата. Трябва да се предполага, че тя не е изнесена вън от сградата поради риска изнасянето да бъде разкрито от съществуващата кибернетична уредба. Но все пак съществува известна вероятност, макар и минимална, стъкленицата да е изнесена и да е предадена на външно лице. Второто нещо, което трябва да се изясни, това са мотивите, целта на престъплението. Кому е била нужна тази стъкленица и защо?

Премислих на няколко пъти хипотезата си и трябва да отбележа, че след всяко премисляне оставах все по-доволен. Мъчно можеше да се намери слабо място в моята хипотеза. Но доволството ми идеше най-вече от обстоятелството, че моите изводи бяха основани на реални данни от експертизи и съпоставяне на факти, а не на разни дедукции, психологии и свръхразмишления, с каквито се славеше моят предшественик Авакум.

Генералът беше свикал на съвещание помощниците си, за да бъде обсъдена в по-широк кръг от сътрудници моята хипотеза. Когато привърших изложението си, аз погледнах генерала, като се надявах да видя лицето му просветлено, огряно от лъчите на надеждата, но за моя изненада той седеше тъмен зад бюрото си и дори не ме удостои с поглед. Спрях очи на другите — и те ми се сториха мрачни. Само Баласчев се усмихваше или така ми се стори, защото неговото лице беше изобщо приветливо.

Ето ти сега работа! Аз ли изложих криво мнението си, или те криво ме разбраха?

После започнаха да се изказват и всеки недоумяваше защо, дявол да го вземе, професорът ще краде собственото си произведение? А Баласчев, моят любезен помощник, той пък си позволи да се усъмни и в първата част на моята хипотеза — че в сградата, и по-специално в помещението на Четвърто отделение, външно лице не могло да проникне.

— Първо — каза той, — подправени ключове от касата може да има всеки. Второ — да се излее един втори восъчен печат е работа за три минути, а дали върху восъка ще бъде отпечатан образът на Август или Юстиниян, това няма практическо значение, тъй като и единият, и другият излизат еднакво неясно. Трето — външно лице може да проникне чрез групата на работниците по чистотата. Те се обличат в помещението на парното отопление. Като нахлузят каскетите, престилките и забрадките, иди разпознай кой беше Стоян и коя — Иванка. Всеки показва пропуск на входа, но пропускът е най-лесното нещо, което може да бъде измайсторено, това е хартийка, която всеки може да си отпечата и попълни. Работниците по чистотата са дванадесет души — девет мъже и три жени. В тази група винаги някои напускат и някои пристигат новоназначени. Тъй че нито сами се познават добре помежду си, нито портиерът и милиционерите успяват да ги запомнят на лице. Достатъчно е един от групата да отсъствува или да бъде заставен да отсъствува, за да бъде заето мястото му от така нареченото „външно“ лице. При повече самообладание и сръчност влизането на външно лице не е някакъв особен проблем.

— Но ще кажете — продължи Баласчев, — кибернетичната машина! Бдящата умница! Е, добре, но колко й трябва на тази бдяща умница? Изваждате един щепсел, прекъсвате тока и бдящата умница тутакси се превръща на купчинка безжизнен материал.

На края взе думата генералът. Той каза, че по отношение на проникването в сградата в моята хипотеза имало повече реализъм. Похвали ме с приятни думи, задето съм се ползувал нашироко от данните на техническите експертизи. Предположението ми, че подменянето на стъкленицата било извършено от вътрешно лице и непосредствено след работното време, заслужавало също известно внимание. Но генералният ми извод, че професорът бил извършителят на престъплението, не могъл да възприеме, поне засега. Защо професорът трябва да краде собственото си произведение? Тази мисъл и на него му изглеждала абсурдна. Освен това професорът бил един „изпитан“ наш другар.

Ето ти двадесет! Та генералът ли не знае, че не един и двама наши уж „изпитани другари“ са ставали изменници.

В моите жили не тече вода, затова казах, че държа на хипотезата си и на нейния краен извод — че професорът е подменил истинската стъкленица с фалшива. А какви са били мотивите му — казах, че това тепърва ще разберем и че за това е необходимо още малко време.

— Утре до обяд ще ви поднеса личните признания на крадеца — обърнах се аз към генерала.

Като се мъчеше да сдържи гласа си, което мъчно му се удаваше, генералът каза:

— Аз предпочитам, полковник Елефтеров, да ми поднесете стъкленицата! Това запомнете! А колкото до признанията на крадеца — ще се въоръжа с търпение да почакам.

Когато сътрудниците излязоха, генералът приближи до мен, погледна в очите ми, сякаш надничаше да види нещо, и загрижено поклати глава.

— Като слушах експозицията ти одеве — рече той, — имах чувството, че дяволът е размътил ума ти! Как можа да изречеш такива приказки за професора?

— Ако тази работа не е свършил професорът — казах аз, — вие ще трябва да ме изпратите направо за лечение в психиатрията, защото ще започна да вярвам в духове! Или професорът е подменил истинската стъкленица с фалшива, или дух някакъв е влязъл през комина и е забъркал тази каша. Едно от двете. Това, дето го приказва Баласчев, са фантазии. Външен човек там не може да проникне!

— Жалко, Елефтеров! — въздъхна генералът. — За пръв път се сблъскваш с по-трудна задача, откакто си началник на отдела, и вече ти се привиждат духове! По времето на полковник Манов и Авакум Захов трудните задачи се посрещаха като празници.

Пред очите ми притъмня и аз поисках разрешение да си отида.

По целия път до лабораторията мислех как да се освободя от моя помощник. Не исках да присъствува на разпита, но, от друга страна, не желаех да създавам впечатление, че му нямам доверие или че го отстранявам от работа. Избрах средната линия и когато колата ни спря пред входа на лабораторията, аз му казах:

— Очаквам от вас, капитане, две неща. — Заговорих му на „ви“ — значи, да си има нещо наум! — Първо: да разберете дали вчера следобед професорът или някой от помощниците му са слизали по другите отделения и етажи, с кого са се срещали, колко време са приказвали и на кое място. Второ: да съберете повече сведения за френския период от живота на професора: кой го е издържал като специализант, в какви среди се е движил, как са се отнасяли към него официалните власти.

— Вие искате да знаете — усмихна се Баласчев, — първо, дали професорът е скрил стъкленицата в някой от долните етажи, и, второ, дали, като е бил в Париж, не е имал връзки със съмнителни хора. Добре ли съм ви разбрал?

Хитрец!

Затова му отговорих достойно:

— Разбирайте ме, капитане, както щете, но изпълнявайте само това, което ви заръчах!

Да види, че и ние, дето не признаваме Авакум, че и ние отбираме по нещо от френския език!

Продължаваше отвратително да ръми.

 

 

Заварих компанията от Четвърто отделение настроена войнствено. Професорът се преструваше, че не ме забелязва, Найден Кирилков работеше над електронния микроскоп, даде ми знак с ръка да не го доближавам; Войн Константинов вареше някаква мръсотия в една колба, около него се разнасяше непоносима миризма. Другите седяха с гръб към вратата и когато влязох, дори не извърнаха глави. Всички, от професора до лаборантката, си даваха вид, че не ми обръщат нула внимание, и с това искаха да демонстрират, че нямат нищо общо с историята, за която бях дошъл. „Ах, така ли, милички… Е, ще видим!“ — помислих си. Свалих шапка и ги поздравих.

— Тук не се влиза с палто и шапка, гражданино! — извърна неочаквано глава към мен Найден Кирилков. Той ме изгледа недоволно, кимна към вратата и ми рече: — Съблечете се в коридора, гражданино, вземете от някое шкафче една бяла престилка и тогава благоволете да се явите пред нас!

— Благодаря! — казах. — Ще зачета реда ви. Щом е ред — казах, — трябва да се спазва.

Облякох бяла престилка и попитах шегобиеца:

— Сега имате ли бележки?

Той ме изгледа критично и малко злобно, както ми се стори, и поклати мълчаливо глава. Аз на свой ред кимнах и се засмях, макар да нямаше за какво. Не, тоя ден не владеех нервите си, генералът беше забелязал, че нещо необичайно ставаше с мен.

— Сега — казах аз, като се стараех да задържа усмивката върху лицето си (каква ли ще да е била тая усмивка, един дявол знае!), сега — повторих аз — вземете столовете си и бъдете любезни да се разположите в коридора. Ще ви извиквам подред на кратък разговор. Това е необходимо, за да изясним час по-скоро тази загадъчна история около подменянето на двете стъкленици.

— Нищо няма да изясните! — повдигна презрително рамене Найден Кирилков, като гасеше разните висящи лампи над микроскопа. — Аз ви казах — продължи той, — че това е дяволска работа, а нито една от дяволските работи не подлежи на изясняване.

— Дори дяволските работи лъсват като задник, когато човек се заеме с тях, както трябва! — ядосах се аз. Омръзнало ми беше това плашене с дявола.

Попитах професора.

— Уважаеми професоре — казах, — спомняте ли си, дали вчера следобед сте работили с въпросната стъкленица?

— От една седмица работя с „въпросната“ всяка заран и всеки следобед.

— Питам за вчерашния следобед.

— През вчерашния следобед взех от стъкленицата три проби.

— Тоест, по колко?

— По една стотна от капката приблизително.

— А можете ли да си припомните, дали през вчерашния следобед и някои от вашите хора са работили със стъкленицата?

— Всички са работили. Това е главната им работа сега.

— Можете ли да ми посочите къде и на кое място е стояла стъкленицата през вчерашния следобед? Има ли тя едно постоянно място, или всеки от вашите сътрудници я мести по свое усмотрение?

— У нас никой не мести нищо по „свое“ усмотрение. Върху етикета на всяка стъкленица е означено постоянното й място. Ето — той взе фалшивата стъкленица — под черепа, както виждате, са изписани два знака: буквата „К“ и цифрата „5“. Буквата „К“ означава постоянното жилище на стъкленицата, а именно — касата; цифрата „5“ пък означава на колко крачки може да бъде местена стъкленицата от постоянното й място. Разбира се, цифрови означения ние поставяме само на ония стъкленици, които съдържат особени и силно токсични разтвори.

— Вие ли написахте тия сигнатурни знаци? — попитах аз, като кимнах към стъкленицата.

— Аз ги написах върху оригиналната стъкленица, а тук са имитирани доста сполучливо от непознато лице.

Не се улови на въдицата дяволът!

— Бихте ли поставили тази стъкленица на мястото, където вчера е стояла истинската?

— Това няма да ме затрудни. Моля!

Професорът стана от стола си доста уморено, както ми се стори, заобиколи паравана, измина четири крачки и остави стъкленицата върху дългия тезгях, който се точеше от единия край на залата до другия. Мястото беше отдалечено на четири крачки от паравана. Седнах зад бюрото на професора и погледнах — стъкленицата не се виждаше, закриваше я дясното крило на паравана.

— Кои от вашите сътрудници седят непосредствено срещу стъкленицата? — попитах.

— Отляво седи моят помощник Войн Константинов, ето масата му. Отдясно — Недьо Недев. Стъкленицата се намира точно срещу прохода между двете маси.

— Вие казахте, струва ми се, че вчера следобед на няколко пъти сте взимали проба от стъкленицата?

— Три пъти.

— Именно. Нима и вие ставате от мястото си и обикаляте паравана, за да дойдете до това място?

— А как другояче?

— Последен въпрос, уважаеми професоре. Кои от някогашните ви французки колеги знаят за настоящия ви експеримент?

— Аз лично не съм уведомявал никого.

— А някой ваш близък да е сторил това?

— Не е изключено.

— Имате ли някого пред вид?

— Нямам никого пред вид.

— Тъй. Спомняте ли си, колко пъти излизахте от кабинета си през вчерашния следобед?

— Мисля, че съм излизал само веднаж. Главният директор ме помоли да сляза при него.

— Кабинетът на главния директор е на първия етаж, нали?

— На първия.

— Да сте се отбивали някъде, преди да стигнете до първия етаж?

При този ми въпрос такива огньове пламнаха в очите на професора, че просто ме достраша да го гледам. Аз не съм слабодушен човек, виждал съм какви ли не страшни работи, на екзекуции съм присъствувал, но сега истински ме достраша. Тия огньове в очите му като че ли изскачаха из някакви адски дълбочини, където горяха като факли душите на най-големите грешници от целия свят и от всички времена.

— Какво искате да кажете? — попита ме професорът с вледеняващ глас.

Допрях челото си с ръка и усетих, че ме беше избила пот.

— Засега въпросите задавам аз, уважаеми професоре! — помъчих се да се усмихна, но не зная дали излезе нещо. — Във всеки случай, ако някой въпрос ви затруднява наистина, вие не сте длъжен да ми отговаряте веднага. При повторния ни разговор ние ще се върнем отново на тоя въпрос. И тъй — колко време се бавихте при главния директор?

— Около половин час.

— Половин час. Добре. Ако не беше изчезнала стъкленицата с вашия новооткрит вирус, щяхте ли да започнете скоро приготвянето на генералната антигрипна ваксина?

— Може би.

— Колко време ще ви е необходимо, за да създадете отново тоя вирус?

— Колкото време ще изтече от днешната дата до възкресението на мъртвите, толкова ще ми трябва! — отговори професорът и дали тъй ми се стори, но почувствувах, че се усмихва някак си невесело. — Нито един ден по-малко! — допълни той.

— Радвам се, че имате настроение за шеги — казах аз.

Професорът не отговори.

Изпратих го да поседи в коридора и повиках помощника му.

— На това място ли беше стъкленицата през вчерашния следобед?

— Професорът неизменно я поставя на това място. Мястото й е означено на етикета със сигнатурни знаци.

— Вие седите точно срещу стъкленицата. Някой да я е местил, макар и временно?

— Никой.

— Дори професорът?

— И той дохожда при нея, за да си взима проби, както правят впрочем всички.

— Колко пъти напускахте мястото си през вчерашния следобед?

— Два пъти.

— Слизахте ли на по-долните етажи?

— Не.

— Като сте напускали два пъти залата, на какво основание твърдите, че стъкленицата не е изобщо помествана от определеното й място? Нали не сте били тук и не знаете какво е ставало във ваше отсъствие?

— Никой не е помествал стъкленицата и никому не е минавало наум да я мести.

— Понеже сте участвували в запечатването на вратата с червен восък, вие сте стояли непосредствено на входа. Когато професорът се сети, че не е заключил стъкленицата, и влезе в залата, за да я заключи, вие видяхте ли я на обичайното й място?

— Така я видях отпред си, както сега виждам вас!

— Как си обяснявате изчезването на истинската стъкленица и подменянето й с фалшива?

— Някой се е вмъкнал в отделението, отключил е касата с подправени ключове, взел е истинската стъкленица, а на мястото й е оставил фалшива.

— Тази сутрин вие сте заварили входната врата на отделението заключена и печатът от червен восък — непокътнат. Как е могло въпросното лице да влезе в залата, без да строши печата?

— Много просто — изляло е нов печат. Това е работа за две, три минути.

— При положение, че има милиционерски обход по стълбите и по етажите?

— Издебнало е подходящ момент. Пък и вие да не си мислите, че тия обходи са кой знае колко редовни? Особено през нощта!

— Вие сте помощник на професора, затова ще ви задам един дискретен въпрос. Защо професорът не е дал на всеки от вас по малко от своите вируси, та всеки да си има своя стъкленичка, от която да взима проби?

— От съображения за сигурност. Вирусът е страшен, изпусне ли се контролът над него, бедите стават неминуеми. По-лесно е да се контролира една стъкленица, отколкото пет.

— Освен професора кой друг упражняваше контрол над стъкленицата? Кой бдеше тя да не се изнася навън, да не се мести?

— Аз, разбира се, в качеството си на помощник! Аз упражнявах контрол. Макар че никому не е минавал през главата такъв абсурд — да мести стъкленицата или да я изнася навън!

— Убедихте ме! — засмях се аз. И го посъветвах да си намери по-удобно място в коридора и да спи.

Същите въпроси зададох и на Недьо Недев. Той ми отговори дори още по-тъпо.

 

 

Докато разпитвах Недьо Недев, пристигна бележка от Баласчев. Професорът е престоял при главния директор около десет минути. Десет минути! А когато аз го запитах, той ми отговори, че се бавил половин час! Явява се разлика от двадесет минути. Къде е бил професорът през тия двадесет минути?

Лаборантката.

— Имате ли впечатление, другарко Спасова, че през вчерашния следобед стъкленицата не е била премествана от определеното й място?

— Ние сме толкова улисани в текущата работа, че мъчно бихме могли да забележим своевременно дали нещо се премества, изнася или донася. Това важи особено много за мен, тъй като моят кът, както виждате, е отделен от залата с тия няколко високи шкафа.

— Какво мислите за подменянето на стъкленицата?

— Когато вчера вечерта професорът каза, че е забравил да заключи стъкленицата Найден Кирилков се провикна: „Това е лоша поличба!“

— Тоест какво? — недоумявах аз.

— Как „какво“? Това провикване на Найден Кирилков показва, че той е предчувствувал кражбата. За какви поличби ще се провиква, ако не е предчувствувал нещо?

— А-ха! — казах аз и замълчах. — Интересно!

— Много интересно, нали? Освен това, Найден Кирилков често намеква, че професорът е измъкнал вируса, с извинение, от задното черво на дявола. Тоест иска да каже, че при изнамирането или, по-точно, при сътворяването на вируса професорът се е ползувал от помощта на дявола.

— Чакайте — казах аз. — Какво общо има задното черво с поличбата?

— Как „какво“? Найден Кирилков иска да каже, че е в течение на професорския експеримент, че му е близка работата на професора и затова „чувствува“, когато нещо грози професора. Той каза, че вижда „поличба“, и ето че наистина стана нещо.

— Хм! — казах аз. — Това момиче, ако не е смахнато, говори умни неща. И на мен Найден Кирилков още при първо виждане ми се видя съмнителен. Мъчеше се да изглежда шегобиец. Защо?

Обещах на лаборантката, че ще се погрижа да не спи в съседство с Найден Кирилков, а сетне извиках шегобиеца.

— Имате ли впечатление дали през вчерашния следобед стъкленицата е била местена, или изнасяна някъде?

— Имам впечатление — усмихна се Найден Кирилков. — Тъй като самият аз занесох стъкленицата при професора и там тя престоя около две минути.

— Защо занесохте стъкленицата при професора? — попитах, като едва се сдържах да не скоча от атола си.

— Забелязах една лека пукнатина върху запушалката на стъкленицата.

— Е, и какво направи професорът!

— Каза ми, че не вижда никаква опасност, тъй като пукнатината била, според него, повърхностна, и ми нареди да оставя стъкленицата на постоянното й място.

— Е?

— Какво „е“! Оставих стъкленицата, и толкоз.

— Тъй. В колко часа занесохте стъкленицата при Професора?

— Струва ми се, че наближаваше три.

Повиках Баласчев.

— В колко часа е бил професорът при главния директор?

Баласчев отговори:

— В четири.

Наредих да повикат Войн Константинов и Недьо Недев.

— Вашият колега — казах им, като кимнах към Найден Кирилков — призна, че самолично бил занесъл стъкленицата при професора и че тя престояла в неговия кабинет около две минути. А вие и двамата се кълнете, че стъкленицата не била местена нито за миг. Как да разбирам това?

— Просто не сме забелязали — разпери ръце Войн Константинов. Той говореше от името на двамата. Недьо Недев изглеждаше потиснат и мълчеше.

Помълчах и аз. После казах:

— Давам ви час и половина време, за да размислите дали наистина не сте забелязали отнасянето на стъкленицата от Найден Кирилков, или пък сте се престорили, че въобще не сте видели нищо.

Наредих да повикат професора.

— Уважаеми професоре — казах, — давам ви час и половина време, за да съберете сили и да ми съобщите къде сте скрили или кому сте предали истинската стъкленица, тоест стъкленицата с вашите новооткрити вируси.

— Новосъздадени! — поправи ме Найден Кирилков.

Не му отговорих. Наредих на Баласчев да поставя и четиримата под най-строга охрана.

Часът наближаваше шест.

 

 

В седем и половина извиках професора. Забелязах много добре, че при влизането си в лабораторията той леко залитна. Дори най-силните духом мъже губят нервите си, когато фактите ги притиснат до стената. А най-податливи на психологически сривания са високопоставените хора, хората с титли и с положение. Като погледнат от висотата на обществения си пост бездната, която се разкрива под краката им, свят им се завива. И залитат, разбира се, лесно ли е да се гледа в бездна!

Поканих го да седне, предложих му цигари. Попитах го дали да му поръчам чашка кафе. Той отказа най-високомерно всичко. Остана да стърчи насреща ми, макар да си личеше, че вследствие на силните си преживявания едва се държи на краката си. Ех, помислих си, колко съм виждал като тебе, отначало стоят като скала, а после омекват, някои се превръщат на плужеци. Но в душата ми нахлу съмнение. Тревожеше ме спокойният му поглед, увереното му държане, глождеше ме и съзнанието, че срещу него имам само добри улики, а доказателствата ми са никакви.

— Е — казах, — добре е да сложим край на тази игра, как мислите вие? Тя е еднакво неприятна и за двама ни.

— Аз не играя на нищо — каза професорът. — Вие разигравате разни глупости.

— Изчезването на стъкленицата с вирусите вие „глупост“ ли наричате?

— Поне начинът, по който я търсите, е архиглупав! — каза професорът.

— А какъв „умен“ начин бихте ми препоръчали? — попитах аз.

— Моята специалност е микробиология, с криминалистика не се занимавам. Помолете за съвет някой ваш по-опитен събрат.

С последните си думи сякаш ме настъпи по пръстите и аз кипнах:

— Ще кажете ли най-после, професоре, къде скрихте стъкленицата? Или кому я дадохте?

Той се засмя и не отговори нищо.

— Как извършихте подмяната? Когато Найден Кирилков донесе в кабинета ви истинската стъкленица, или после, след края на работното време, когато влязохте в залата сам?

Той продължаваше да мълчи.

— Ако ми разкриете къде е стъкленицата, аз ви обещавам, че ще сложа край на тази история. Ще туря пепел отгоре й. Било каквото било, ще измислим някакво недоразумение и духовете ще се успокоят. В противен случай нещата така ще се усложнят, че вие наистина ще трябва да обяснявате на съда дали за пари сте продали откритието си на някоя капиталистическа страна, или сте извършили предателството от политически подбуди.

— Това са жалки приказки — каза професорът. После допълни: — В България няма да се намери такъв луд, който ще ви позволи да ме позорите!

— Не разчитайте на връзки! — предупредих го аз. — В името на революцията аз ще ви предам на съда, а съдът си знае работата. Ще кажете ли къде е стъкленицата?

Професорът повдигна рамене.

— За последен път ви питам: ще кажете ли къде скрихте стъкленицата, или кому я дадохте?

— Вървете по дяволите! — каза професорът. — И ме оставете най-после на мира, защото не се чувствувам добре!

— Заключете го и го охранявайте най-строго! — обърнах се към Баласчев.

Останах неприятно, дори горчиво изненадан: Баласчев гледаше професора с удивени, ласкаво-възторжени, благоговейни очи!

Попитах Войн Константинов и Недьо Недев:

— Какво решихте? Ще ми кажете ли кой ви посъветва да си мълчите?

— Нито ме е съветвал някой, нито съм търсил от някого съвет! — отговори с достойнство Войн Константинов. — И да съм видял, че Найден Кирилков отнася стъкленицата при професора, аз не бих обърнал на тоя случай никакво внимание. Кой не ходи при професора? Всеки го търси за нещо! Това е напълно в реда на нещата.

— Кое за вас е напълно в реда на нещата? — попитах. — В реда на нещата било стъкленицата да не се мести от постоянното й място, в реда на нещата било стъкленицата да се мести до мястото на професора — това вие ред ли наричате? Според мен, това е една хитрост. Хитрувате, гражданино Константинов! За последен път ви питам: кой ви нареди да мълчите?

Войн Константинов повдигна рамене и не отговори.

— А вие — попитах Недьо Недев — имате ли мнение по този въпрос?

— По кой въпрос, моля?

— Защо скрихте, че Найден Кирилков е местил стъкленицата?

— Никаква стъкленица не е местил!

— Но той сам призна! Местил е стъкленицата при професора!

— А, при професора! Ние наричаме това консултация, то не е местене.

— Хитрувате, гражданино Недев! Сам се подвеждате под параграфа за съучастничество! Толкова по зле за вас.

— Е, Кирилков, ще ми кажете ли най-сетне къде скри стъкленицата вашият професор?

— Сигурно под опашката на дявола, къде другаде?

— Никакво хулиганство няма да ви помогне, любезни. По-добре си кажете!

— Каквото ме питахте — казах ви го: под опашката. Да ви открия ли още нещо?

— Моля!

— Утре ще ви гощават с дяволска попара!

— Заключете го — казах спокойно на Баласчев.

Минаваше осем. Продължаваше все така отвратително да ръми. Изпратих колата да ме чака до трамвайната спирка и тръгнах да се поразходя сам.

Към полунощ ме повикаха в министерството. Генералът ми каза, че бил прослушал магнетофонния запис от моите разпити и че се посмял доста на оня пасаж от показанията на Кирилков, където шегобиецът намекнал, че утре щели да ме „гощават“ с дяволска чорба. После генералът ме уведоми, че министърът говорил лично с Авакум Захов и че Авакум Захов склонил да участвува „според възможностите си и доколкото не бил забравил занаята“ в по-нататъшното търсене на изчезналата стъкленица.

Това известие толкова ме изненада, че чак когато се прибрах в къщи и понечих да окача на закачалката прогизналото си палто, разбрах, че съм се върнал от министерството пеш.