Велчо Милев
Топлият полюс (9)

* * *

Зимата и пролетта окончателно предопределиха посоката на идващите събития. Тя бе от изток, североизток. Армиите на райха отстъпваха панически.

Изчезна заместникът на хер Нунке от „Речни мини“. Госпожа Дани била покрусена, разказваше Топчев. Обещал й да я вземе със себе си в Германия, а изчезнал яко дим.

Зачестиха саботажите в мините. Зачестиха гърмежите в предпланините и равнината. На земленци бе забранено да носят хляб на полето. Плъзнаха истини и неистини за жестокости.

Най-сетне дойде сгодната нощ и за Тошето.

През цялата смяна той се помайваше. Захващаше и оставяше ту едно, ту друго, докато не чу гласовете на излизащите миньори по главната галерия. Когато заглъхнаха гласовете и на последните, излезе на главната галерия и се ослуша. Бе тихо, нямаше никой. Стигна до обшивката, спираща плаващите пясъци, и се опита с кирката да я размърда. Не поддаде, бе заклинена с яки клинове в земята. Наложи се да разклати и извади един от тях. Едва тогава обшивката поддаде, отвори се и в галерията потече глинестия пясъчник — ручей от боза. Достатъчно, рече си, останалото ще усили и довърши натискът на плаващите пясъци! На заранта Дано Сребров ще остане без едната си мина.

После бързешката излезе навън, заобиколи отдалече миньорите и пое към дома си. Нарочно мина край градската къща на Дано Сребров, тъмна в този среднощен час, и прецеди през зъби:

— Спи, спи! Сега спиш, а утре ще сънуваш кошмари…

Тошето не знаеше, че Батов бе останал да помогне на един от младите миньори, не успял да закрепи работното си място.

Опитното око на надзирателя веднага разбра, че е пипала човешка ръка — плаващите пясъци могат да разместят обшивката, но не и да изтръгнат клина от земята! Двамата с младежа поправиха злосторничеството.

Навън ги очакваше само хаспелистът. Останалите миньори си бяха отишли.

— Кой излезе последен? — попита го Батов.

— Тошето. Защо?…

— Нищо, питам само — измърмори Батов.

На заранта докладва на Дано:

— Би трябвало да съобщим в полицията — завърши Батов. — Опит за саботаж. Ако не беше случайността…

— Никъде и на никого няма да съобщаваме! — спря го Дано. — Виждаш какви са времената, ще го пребият, ще го хвърлят в затвора. И кой знае какво още ще му припишат. Изпрати го при мене, ще го освободя.

След час Тошето пристигна, мрачен, със стиснати челюсти.

— Влез, седни! — покани го Дано.

— Ще изцапам — остана прав Тошето.

— Както искаш. Ето ти заплатата, освобождавам те. Първия път Петър Каменов поправи глупостите ти, сега — Батов. Няма да докладвам никъде, но на работа повече не идвай. Внимавай да не сглупиш трети път!

Отправил пепелносивите си очи в Тошето, Дано говореше равно, но и с нотка на презрение, която скова Тошето.

Човекът, когото най-много ненавиждаше, го караше да се чувства нищожество. Напрегна се до пръсване. Разстоянието от един метър до Дано Сребров му се стори необозримо и непреодолимо. Значи, той не заслужаваше дори отмъщението на великия Дано Сребров, който имаше всичко — ум, власт, пари, жени… А той — нищо, една Юзовица само!

Безмълвно взе парите от масата, врътна се и излезе от остъкления хол на Дано, блестящ от чистота. На улицата се извърна, но Дано дори не беше го проследил. Седеше замислен.

Ще ми паднеш в ръцете, Дано Сребров, веднъж да ми паднеш само! — изскърца със зъби и се отправи към кръчмата на Юзовица.

Да, той ще е бъдещият насилник в Землен! — въздъхна Дано замислен. — Роден е за това, за времето, което иде. Сам ще се увериш, Петре, и никак няма да ти е лесно. Такива, като Тошето, не прощават на тези, които са им помогнали. За тях те са повече от смъртни врагове, защото неволно са им показали, че са нищожества — купчина безмозъчни мускули, търсещи изява в насилието, единственото, което могат. И те са в началото на всяко начало, за съжаление! Те, насилниците, във всичко и над всичко.

До Дано стигаха подвизите на Тошето над младите миньори, над Христо Моллов, над Юзовица. Той и сега вероятно нахлува в кръчмата с всичката си ярост и злоба от проваленото му насилие.

Христо Моллов се хилеше на нещо до тезгяха пред Юзовица, но като видя озлобения и настръхнал Тоше, гаврътна наведнъж изпросената ракия и избъбри:

— Тръгвам си… бързам… аз, такова… — И се измъкна навън.

Тошето хвърли Юзовица на миндерчето. Юзо замуча, а Юзовица захихика.

— Тъй, тъй… — рече през зъби Тошето. — Искам да мучиш, да гледаш и да мучиш! Ще дойде време и Дано Сребров да мучи, а Маргарита да се хили. Ще дойде, иде вече! Види му се края на Дано Сребров…

От там Тошето отиде при двамата ратаи на Стоян Моллов.

— Готови ли сте? — попита ги. — Жътвата започна, скоро ще почне и вършитбата.

— А в мината защо не стана нищо? — попита единият от ратаите.

— Случайно го откриха. Пък съм и сам.

— Петър Каменов не помогна ли?

— Чакай да помогне! Уплашен човек, след затвора се пази като болен пръст. Пречи, не да помага. Но ние и без него ще се оправим. Виждате какво става по фронтовете. Утре, като дойдат братушките, всеки ще получи според заслугите си. Сега е нашето време, момчета! Ако искаме утре да управляваме Землен, сега трябва да си постелем. Когато светът се обърне наопаки, ние ще сме първите. Няма да има Дано Сребров, Стоян Моллов, Ботуна…

— Е-хаа! — възкликнаха тихичко двамата ратаи. Но единият се сепна: — Ами, ако ни окошарят?

— Няма — успокои го Тошето. — Предвидил съм всичко. Правим белята и изчезваме. А след месец-два ще влезем в Землен господари. Е, има риск, ама сухи гащи риба не ядат! Когато гръмнах галерията в „Речни мини“, рискът беше къде по-голям, както и сега в мината на Дано Сребров, но съм си жив и здрав, нали?

— Тъй е. Ще го направим — смотолевиха ратаите.

— И тези са пъзльовци! — изплю се Тошето на връщане.

Но след месец те събраха кураж и повредиха вършачката на Стоян Моллов. Една привечер, докато той жънеше с жътварката на полето, откъм предпланините се спусна облак. Свирна вятър. Притъмня. Закапаха редки, но едри капки дъжд. Останалите ратаи и ратайкини се спуснаха да покриват зърното и снопите. Точно в тази суматоха във вършачката нещо изтрещя и тя спря. Тряснаха и гръмотевици, дъждът плисна из ведро. Стъмни се съвсем.

А когато облакът отмина и отново просветна, двамата ратаи бяха изчезнали. Изчезна от Землен и Тошето.

На другия ден Стоян намери парчето желязо, изронило зъбите на вършачката и разбра всичко. Но загуби цяла седмица, отделно ядовете, докато поправи злината. На всичкото отгоре, започна и да превалява през ден, през два, та последваха нови щети.

— Хе, приседна му на моя брат имането! — хилеше се пред Юзовица Христо Моллов. Но тя не споделяше злорадството му. Престана да се усмихва. Наливаше му ракията и мълчеше.

— Сипни де! Сипни още една за здравето на Тошето. Ще се върне, не се кахъри толкоз! От стара коза яре е той, ще видиш! — Христо знаеше как да превръща и доброто и лошото настроение на Юзовица в чаша ракия.

Една нощ, в края на лятото, от Землен изчезнаха и двамата миньори, които придружаваха Тошето при саботажа в „Речни мини“. Той, Тошето ги е подбрал, шушукаха земленци. И по другите села изчезвали младежи, нещо се готви!…

Че се подготвяше нещо пролича и по това, че изчезнаха и войниците, които охраняваха железопътния мост. Вечерта бяха там, на заранта нямаше и помен от тях.

Шушукаше се че руските войски били на Дунава.

* * *

В полунощ дежурната сестра се обади на Пашов:

— Доктор Пашов, докараха ранен в корема, много е зле! — шепнеше уплашено.

— Идвам — отговори той — приготви операционната!

От люляковите храсти пред клиниката го спряха двама въоръжени младежи.

— Докторе, спасете го, молим ви! Той…

— Това ми е работата — спря ги припряно Пашов. — Щом ме молите, не ми губете времето! — И хлътна в клиниката.

Раненият се оказа голобрадо момче. Бледото му като вар лице бе оросено от ситни капки пот. Стенеше тихо, унесено.

— Така му наредиха ония, да не вдига шум — пошепна сестрата.

— Наредиха! — сопна се Пашов, докато миеше ръцете си. — Лесно им е да нареждат. Повели и децата… Я да видим как са го подредили! Сложихте му упойка, нали?

Сестрата кимна.

Пашов направи разрез със скалпела и заоглежда.

— Хм, късметлия… — мърмореше. — Няма засегнат голям кръвоносен съд… Пробити са две-три чревца, ще ги оправим… А, ето го и куршумчето! Гледай ти — сплеснато… Не може да е от меките тъкани в корема. Значи, рикошет… Куршумът е ударил в камък, отскочил е и се е настанил на топличко в това младо и гладно коремче. Добре че е гладно, в чревцата му няма нищо…

Сестрата попи потта от челото на Пашов и попита:

— Ще оживее ли, докторе?

— Ще живее… ако му се размине перитонита. Е, трябва да живее! Някоя мома като тебе ще се радва и на кърпено коремче. Останалото, както виждаш, момчето си го има… Малко момче с голямо имане!

Пашов хвърли бърз поглед към сестрата и се засмя:

— Хайде, хайде, не се изчервявай! Давай сега да поправяме белята…

Поправянето на белята отне часове. Доктор Пашов прецизно оглеждаше, почистваше и кърпеше, промиваше всяко местенце. Момчето все така тихо стенеше. Послушно момче! От време на време доктор Пашов нареждаше на сестрата какви инжекции да му сложи.

Накрая го поставиха на количка-носилка и го затикаха в малка празна стаичка с преддверие.

— Донеси торби с бельо в преддверието, да прилича на склад! — нареди Пашов. — Ще го наблюдаваш на всеки час! Ако някой те попита за него, не знаеш нищо, прати го при мене.

Наближаваше да съмне.

Доктор Пашов се изми и излезе от клиниката.

Люляковите храсти пак се размърдаха.

— Докторе, ще оживее ли?

— Ще живее. А вие се махайте, уморен съм, не ми се кърпят още кореми.

— Благодарим! — изчезнаха двамата младежи.

Събота е, сети се доктор Пашов. Старият Първов и Топчев го бяха поканили да намине към Първови. Щял да дойде и Дано Сребров. Ей така, да се повидят, да се почерпят, да си побъбрят. Какво друго им остава в това мътно време! Знае ли се какво им готви то?

Зазоряваше. Тъкмо ще има време да се изкъпе и преоблече, да отдъхне малко. После ще намине да види простреляното момче и ще отиде у Първови. Не му е за първи път да бодърства по цели нощи и пак да изглежда бодър. В това отношение може да му съперничи само Дано Сребров, с неговата непроницаема маска.

От гарата на околийския град Дано Сребров реши да повърви до Първови. Познатите му улици малко се бяха променили. Отдалече съгледа обновената квартална фурна на стария майстор пекар и пак усети сладкия дъх на топъл хляб. Усмихна се и отмина. Но го съгледа и майсторът. Хвърли бялата престилка, остави фурната на дъщеря си и тръгна подире му. За втори път високият, слаб мъж му напомняше онзи вечно гладен и зъзнещ гимназист и той реши да се увери не е ли той благодетеля му, платил ремонта на фурната. Но, забързан, колкото повече го настигаше, смелостта му се изпаряваше.

Как да спре този скъпо облечен и мрачен мъж, който не поглеждаше и не поздравяваше никого, макар мнозина да го сподиряха с погледите си. Разколеба се, забави крачките си. Мъжът прекоси главната улица и влезе в богатия дом на адвоката Първов.

През всичкото това време Дано Сребров си мислеше за онази зимна вечер, която му подари жената с огъващите се асфалтови коси, в които снежинките се топяха мигновено. После дойде нощта пред камината на Топчев и подпъхнатите в широкия черен пуловер ръце на младата жена. Най-сетне я бе намерил… за да я загуби.

— Хайде, Сребърен, закъсняваш! — посрещна го Пашов. — Ние вече наченахме коняка, а твоето кафе сигурно изстина.

Старият Първов му кимна. Топчев изръмжа нещо, зает с коняка си. А Ана го гледаше мълчаливо, отпуснала ръце в скута на снежнобелия си пеньоар. Тя никога няма да подпъхне ръце в широк черен пуловер! — въздъхна Дано и поздрави:

— Добър ден! Налейте и на мене един коняк — помоли.

— Мммм! — изръмжа Топчев повторно. — Светът е на свършване, щом Дано иска коняк. Значи трябва да си отворя очите и да пресуша де-що има бутилка наоколо.

— Не вярвам да си забравил някоя! — подхвърли Пашов.

— Всичките са в черния му дроб — добави Първов.

— Затова пия и не падам, да не ги строша — отвърна им Топчев.

Ана поднесе чашка с коняк на съпруга си, загледана изпитателно в бледото му лице. Но то не й казваше нищо. Нито пепелносивите му очи, отправени в плота на масичката, върху който златистата течност на коняка потрепваше в чашката му.

— Е, за какво ще пием? — пресегна се той към чашката.

— За каквото и да е — промърмори Топчев.

— За това че сме се събрали — предложи Пашов.

— За здраве и живот! — наложи волята си на домакин старият Първов.

Финансистът изля коняка в косматата си уста и млясна:

— Каквото здравето, такъв и живота, ама хайде…!

Дано отмести очите си към него.

— Не ме гледай — изръмжа Топчев. — Уредил съм всичко, както го поиска. Гледай си коняка!

Думите на Топчев се отнасяха за прехвърлянето на цялото му състояние на името на Ана и децата. А старата му къща — на Михал и Здравка.

— И в събота ли не почивате, бе хора! — възмути се доктор Пашов.

— Само ти ли ще се пишеш работар — усмихна се Дано.

— Вярно, така си е — намръщи се Пашов. — Тази нощ съботата съм я подхванал още от първите й минути. Рязах-кърпих, рязах-кърпих… — И той подхвана дългия си разказ за нощната си одисея.

Слушаха го и мълком отпиваха от коняка. Ана мълком им доливаше.

— Те това ни е здравето, това ни е животът! — изпъшка Топчев накрая. — Дай ни да се избиваме. Утре тези, пък, ще стрелят по днешните, вдругиден ще се сменят и така нататък. Е, защо аз да не се самоубия, ами да оставя това удоволствие на някой негодник? Ха наздраве!

— Ще отида при децата — надигна се Дано.

— Отивай, докато не си паднал — сподири го Топчев. — Излочи цяла чаша коняк!

— Половината — поправи го Пашов.

— Тъй ли? — пресегна се финансистът. — Дай я насам! Дай да я изпия, та да науча тайните на този сфинкс.

— Няма да успееш — каза Ана. — Никой не е успял. За нас, простосмъртните, остават само следите и последствията от неговите помисли и промисли. А тогава той вече е далече пред нас, с нови помисли и промисли.

— Какво, отказа ли се да го следваш? — смигна й Топчев.

— Не съм се отказала, невъзможно ми е.

— М-ммм, геният на дивото! — ухили се финансистът. — Първов, не ти ли го предрекох преди години?

— Предрече го, така ми го представи — кимна старият правист. — И се оказа прав. Но трябва да признаем, че всичко това се оказа за добро, оказа се куп от добродетели. Не като Симеонов, например.

— Е, за мъртвия — или добро, или нищо! — измърмори Пашов.

— Чакай — сепна се Топчев — защо се е пръкнала тази приказка за мъртвия и доброто, какво иска да каже?

— Ще попитам отец Теофил — замисли се Първов. — Той е добър теолог.

В този момент Дано се върна при тях и, дочул последните им думи, се намеси:

— Ще ви дам моето мнение безплатно: Защото всеки жив потенциално може да се окаже по-голям грешник от най-грешния мъртвец. Затова му е рано да съди мъртвите. Друг е съдникът!

— Ето ви един отговор — изръмжа Топчев. — Влезе, каза и се готви да си тръгне.

— Позна — усмихна се Дано. — Приятно ми беше да ви видя, да поговорим, но е време да тръгвам.

— Как няма да позная, изпих ти коняка и вече нямаш тайни от мене. Ясен си ми като… мъглив ден. Това е всеобщото ни мнение за тебе, да знаеш!

— Знам. Благодаря! И довиждане. Или сбогом, както би казал отец Теофил. Поздравете го от мене.

— Нищо не каза за карантиите си? — погледна го през рамо доктор Пашов.

— Благодаря ти, добре са, ще издържат!

Той огледа четиримата и кимна:

— Така ще ви запомня.

Махна им и прекоси обширния хол на Първови с гъвкавата си и спорна походка. Никой не видя как усмивката му бързо се стопи.

* * *

Към обяд Пашов и Топчев си отидоха. Пашов искал да намине към клиниката, а Топчев да се гушнел със следобедната си дрямка.

Ана и старият Първов останаха сами в обширния хол. Но тя не се разшета, както обикновено, да раздигне и почисти, а остана замислена в широкия фотьойл. След време, усетила погледа му върху себе си, попита:

— Татко, ти наистина ли виждаш у Дано само добродетели?

— Те са очевидни, дъще, в делата му. Преуспя сам. Преуспя и преуспява разумно, с личните си качества, с модерно мислене и размах, без да оставя трупове зад себе си. Напротив, обедини интересите си с интересите на работниците, което едва ли го има някъде другаде в страната ни.

— Да — тръсна глава Ана — но аз не съм го виждала порязан дори след бръснене.

Роговите очила на Първов се смъкнаха и той зажумя над тях към дъщеря си.

— Не те разбирам — каза. — Странното е, че именно тебе не разбирам, дъще.

— И аз не се разбирам — въздъхна тя.

— Трудно ти е. Трудно ти е да приемеш, че той е по-силният, по-умният, по-прозорливият.

— Не, не е това. Трудно ми е да приема неговата недостъпност в най-широкия смисъл на тази дума. Ако можех да го видя поне за миг уязвен, или да си го представя уязвим!

— Защо?

— За да се уверя, че е човек като всички.

— Но тогава ти ще го презираш. У тебе го няма инстинктът на покровител.

— Възможно. Но и ще го обичам като човек, като нещо достъпно. Сега приличам на грешница, която протяга ръце към своя Бог, а нито може да го стигне, нито да го смъкне до себе си. Мъчително е това, татко!

— Сигурно. Но не мислиш ли, че и това чувство може да е любов?

— Може… Но много по-близко е чувството за празнота, обезсилваща празнота, в която се мяташ възбунтуван, а безсилен.

Между тях легна сянката на продължително мълчание.

— Ана — обади се тихо Първов, — струва ми се, че не си избрала правилния път. Казваш, невъзможно ти е да стигнеш твоя Бог, нито да го смъкнеш до себе си. Приеми го в душата си, мястото на Бога е в човешката душа, без нея няма Бог. Може би и твоят Бог жадува човешка душа, помисли!

Ана бавно вдигна големите си очи към баща си. Той смутено почистваше роговите си очила. Без тях изглеждаше двойно по-смутен и беззащитен, сякаш молеше прошка за намесата си в нещо, в което никога не бе се намесвал.

— Изглежда имам злата орис последна да опозная най-близките си — въздъхна тя. Но гледаше баща си с обич и възхищение.

В следващия миг скочи оживена:

— Ще направя кафе, искаш ли? — И забърза към кухнята. Но на половината път спря и се извърна: — А другата седмица вземам децата и отивам в Землен. Ще постоим там до първия учебен ден.

Първов сложи очилата си, усмихна й се и кимна.

Обширният хол никога не бе му изглеждал така ведър и светъл.

* * *

Лятото отказваше да си отиде. Септемврийският ден бе слънчев и горещ още от заранта. Хълмовете, пожънати и уморени, лежаха под него. Над тях ленива се виеха двата ястреба — сити, изглежда.

Кой знае защо на Дано му се прииска да види и срещне повече хора. Закуси припряно под сърдития поглед на баба Стефана и излезе.

Провървя му. Забързан и омаслен го поздрави Стоян Моллов и отмина. По-надолу Ботуна седеше на „американеца“, на големия камък от бомбардировката. Пред кръчмата бъбреха Юзовица и Христо Моллов. Но Дано избра улицата край реката, сенчеста от брястовете и върбите. Спусна се и пое по нея. Хладина идеше и от сенките, и от водата, и от тихия й ромон, изтънял под летните горещини.

От пътната врата на Петър Каменов излязоха жена му Иглика и малката Йя. Но тя почти настигаше майка си, източила се бе. И двете крепяха на хълбоците си легени с пране.

— Добро утро, чичко Сребров! — поздрави Йя.

Иглика кимна и обясни:

— Отиваме на реката над селото. Там водата е чиста. Ще перем.

— Виждам — каза Дано. — Но и много сте пораснали. Нося много здраве от годеника ти, Йя.

— Аха, от чичко Пашов, благодаря! — засмя се момичето. — Той добре ли е?

— Добре е, все така реже и кърпи.

— Бог да го поживи, да помага! — благослови Иглика.

И двете се отдалечиха с особената грациозна походка на жени, закрепили легени на хълбоците си.

След крайните къщи на Землен, Дано свърна към мините.

Около рампата на старата мина имаше няколко волски коли на другоселци.

— Рекохме преди царевичен харман и сеитбата да осигурим топлото за зимата — поясни един от тях.

— Разумно — каза Дано. — По това време няма навалица, а и пътищата са добри — сухи, отъпкани.

Михал притикваше един вагон с въглища към рампата. Батов и двама миньори товареха крепителен материал. Маргарита, притиснала с ръка разтвореното томче на Мопасан, бе зареяла поглед към ленивите кръгове на двата ястреба.

Той кимна на всеки поотделно и продължи към новата мина.

Там, освен хаспелиста, не видя никой друг.

— В мината са, господин Сребров — посрещна го младежът. — И бай Петър, Петър Каменов, е там. Още не е излязъл. Да му предам ли нещо?

— Не — отговори Дано.

Слънцето вече се бе вдигнало. Прежуряше. Прането на Иглика и Йя ще изсъхне бързо, помисли Дано, и пое към железопътната линия. От двете й страни, особено по насипа, бяха израснали млади акации. Ще повърви под сянката им.

Не видя, че излезлият от мината Петър Каменов гледа подире му. Ще използва сянката на акациите! — усмихна се той. И повъртя глава, сетил се, че Дано Сребров наричаше идващото „красива илюзия със смразяваща сянка“. Надявам се да не си прав, господин Сребров, и сам да се увериш в това. Но загледан в отдалечаващата се фигура на Дано, очите му потъмняха. Беше логична, а нелепа несъвместимостта на идващото ново време с Дано Сребров. Изглеждаше му несправедлива и за двете страни. Защо?… И сам си отговори: защото новото време не можеше да остави Дано стопанин на неговия „Топъл полюс“, а Дано не би бил Дано, ако не е стопанин. Проклета логика!

С други мисли вървеше към железопътната линия Дано Сребров. Влезе под хладната сянка на младите акации и седна върху късата зелена трева, обрасла насипа. Тук бе най-сенчесто и тихо. Само нагорещените релси пропукваха и врабци шумулкаха в клоните на акациите. Тишината е невидима, за разлика от звуците, тях можеш да ги проследиш до източника им, тишината не можеш. Тя е като времето, обгръща те, а през нея можеш да проникнеш само в миналото, в бъдното не можеш.

При тази мисъл силните кости на лицето му изпъкнаха. Пепелносивите му очи се присвиха до зеници. Тишината, като идното време, бе предизвикателство за неговото прозрение. Оставаше му да напрегне до краен предел мисълта си и всичките сетива на „гения на дивото“. Той трябваше и искаше да проникне в собственото си бъдеше, след като не можеше да промени идващия бъден свят. В него пламна и забушува онази позната оргия на прозрението, на която той се отдаваше без остатък. Но този път тя бе непозната по сила и опустошителност, породени от предчувствието за последна оргия, опитваща се да проникне в отвъдното. Изпепеляваща. Той трябваше да го направи. Сам, както винаги и както всичко! Трябваше да се превърне едновременно в ястреб и заек, за да определи сам мига, пресечната им точка и удара на закривения хищен клюн. Трябваше!

Не усети понесеното от ветреца малко облаче, от което ръмна летен дъждец, но усети влажното и прохладно докосване на акациевата клонка върху лицето си. Притвори очи, припомнил си онова леко докосване на едно близнато малко пръстче… То сякаш донаточи мисълта и сетивата му и той изведнъж проникна в един бъдещ апокалиптичен ден — видя го!

… Пред старата мина на Дано Сребров се е събрало почти цялото Землен. Сред множеството няма да са Ботуна, Стоян Моллов и Петър Каменов. Опрял се на насилственото коопериране на земята, на времето и на Тошето, Петър Каменов ще лежи в наистина смразяващата килия на ареста.

На върха на глинестия насип ще се извисява Тошето. Скръстил ръце на могъщите си гърди, той ще мести очи от множеството в нозете му към тъмното гърло на галерията. От там ще хвърля поглед към черния автомобил на доктор Пашов, към Ана, Първов и Топчев. И към непознатия, прегърбен старец, прегърнал увит в бяла кърпа топъл хляб. Очите на Тошето ще се отморяват само върху Юзовица, единствената, която се усмихва. Така, така трябва да се усмихват всички!

Когато множеството трепне и се скупчи още по-плътно пред входа на галерията, Тошето ще насочи вниманието си към тъмното й гърло, в очакване най-сетне от там да изведат недостижимия Дано Сребров. Недостижим, ли? Ще го достигне той, Тошето, с двете си ръце ще го достигне. Спуска се две крачки по глинестия насип, но спира.

От галерията излизат само Батов и неколцина миньори.

— Влязъл е в старата галерия, обгазената… Разбил приковката и съборил крепежа зад себе си… Лека му пръст! — кръсти се Батов. Кръстят се и останалите. — Никой не може да стигне до него, е-еех! — изпъшква Батов.

— Че кой може да стигне Дано Сребров! — изхлипва баба Стефана.

Ана и Пашов ще прихванат стария Първов. Топчев ще изръмжи покъртващо, като смъртно ранен звяр, на който са отнели рожбата.

От очите на малката Йя и Иглика ще бликнат сълзи.

Непознатият, прегърбен старец ще коленичи и ще остави топлия хляб в бяла кърпа пред тъмния вход на галерията.

Ще настане тишина.

И камбанен звън…

* * *

— Така ще бъде! — изрече с дълбок издъх Дано, като че ли с последния си издъх. — Така всеки, и всяко нещо ще остане във времето си. Хармония, хер Нунке, хармония!

Той изведнъж се почувства обезсилен докрай. Нечовешкото усилие да стигне чертата на своето време и отвъд нея, бе изсмукало всичко от ума, прозрението и сетивата му. Отпусна се по гръб върху късата, зелена трева на насипа и се загледа право в летния ръмеж на малкото облаче. Ситни капчици падаха в пепелносивите му очи, вече широко отворени. Острият им, до невидимост резец, повече нямаше да му е нужен. С него той проникна и видя всичко — за последно… Ще е нужен на бъдното време и на някой друг Дано Сребров. Защото, след студената сянка на красивата илюзия, времето непременно ще върже своя пореден възел с времето преди илюзията. Защото времето е река, както и където да го разсечеш, то отново връзва и слива разсеченото и продължава своя ход.

Жалко само за загубения откъс време. И още по-жалко за хората, защото тогава ще се появи още по-голям варварин с ланец, още по-префинен Симеонов, още по-жесток Топал, Юзчета и Юзовици… и Тошета.

Такава е реката на времето — влачи всичко и изминава много път, докато започне да се избистря, докато и в нея всичко си отиде на мястото: утайката — на дъното, бистрата вода — отгоре!

Но дотогава тази равнина ще си остане един безкраен и безначален гърч, без Топъл полюс за всички, кръстосвана от вълчи глутници и лисици, и с кръговете на двата ястреба в синьото небе.

Докога ли?