Велчо Милев
Топлият полюс (3)

* * *

Пролетта отдавна превали.

Превали и интереса на земленци към мината на Дано Сребров. На връщане от полето малцина спираха и заничаха в тъмното гърло на галерията или вдигаха очи към глинестия насип пред нея. На върха на насипа неизменно седеше Михал Белогвардееца.

Единствен Ботуна продължаваше да се заяжда със стария минен майстор Батов:

— Ялова земя, ялова работа, Батов! Ние посяхме и преорахме, жътвата чакаме вече, а вие все ровите, ровите…

— Нашето отдавна е посято и узряло, Ботуне! И ние ще жънем — отвръщаше му Батов.

— Кой знае… — отминаваше Ботуна.

Михал не даваше ухо на задявките на Ботуна. Седеше на върха на насипа и гледаше кръговете на двата ястреба. Гледаше ги с притъпена болка, сякаш букналата зеленина по хълмовете бе обрасла и болката му.

На ден обръщаше десетина вагончета глина с тумбачката, това бе работата му, а Дано Сребров плащаше добре. И чудно, откакто се видя с пари, пиеше все по-малко, а все повече се замисляше за дом, семейство, деца. И все по-често се сещаше за слугинчето на Молловите — Здравка.

В онзи паметен зимен ден те и двамата бяха еднакво обидени и поругани в дома на Молловите, еднакво разголени. Но този ден прибави и една малка справедливост в несправедливостта: Дано му даде лека и добре заплатена работа.

По хълма се спусна трактора на Молловите. Спусна погледа си към него и Михал. Там, сред групата работници, беше и Здравка. Когато тракторът се изравни с насипа, Стоян Моллов извика:

— Издигаш се, Михале, на все по-високо седиш!

Но Михал гледаше Здравка, чието лице пламна и тя сведе глава. Това се случваше всеки път и Михал се надяваше да не е само заради спомена от онзи зимен ден…

Той се надигна и заслиза по насипа. В гърлото на галерията се появиха миньорите, водени от Батов. Край на работния ден! Сега ще се поизмият с водата от варела и вкупом ще нахълтат в кръчмата на Юзчето за по едно юзче ракия. Ще приседнат и те с Тошето на тяхната маса.

Но тази вечер кръчмата жужеше от голяма новина — от затвора се връщал Петър Каменов. След цели десет години затвор, заради буната през двайсет и трета година, която затри доктор Стилов и неколцина даскали.

— Брей, да отсекат десет години от живота на човека! — рече Батов.

— Кой каквото е дробил… — подхвърли Юзчето.

— Ти да мълчиш! — надигна се от масата Тошето. — Петър Каменов не е лъжица за твоята уста.

Юзчето посиня и позеленя. Но не от думите на Тошето. Само той си знаеше… Преди години пресрещна Иглика, жената на Петър Каменов, и й подхвърли една от своите приказки. Но тя дори не го погледна, гледаше встрани от него, когато каза:

— Нито те виждам, нито те чувам, Юзо. Моли се на Бога и занапред да не се сетя за тебе. — И отмина, сякаш го нямаше на пътя й.

Тогава Юзчето посиня и позеленя, загубил ума и дума. И всеки път посиняваше и позеленяваше, когато чуеше името на Петър Каменов.

— Не знам много за този Петър Каменов? — вдигна питащи очи Михал към Тошето.

— Ще го видиш. Само като го видиш ще ти стане ясно. Няма друг такъв в Землен. Мъж отвътре и отвън — канара — сто пъти по твърд от синия камък. И като камък спокоен.

Михал кимна, отпи последната глътка от ракията си и се надигна.

— Ще си вървя — рече.

— Ей, братушка, да не си болен? Гледам те, умислен и ракията не ти върви.

— Здрав съм — измърмори Михал. — Лека нощ!

Навън го посрещна задухата на късното лято. Светулки припламваха в здрача. А той пак се сети за пламналото лице на Здравка.

* * *

Тази нощ болката в стомаха отново споходи Дано. Няколко пъти отпива от земленската минерална вода, която му бе препоръчал доктора, но облекчението настъпи едва на зазоряване. Почти не мигна. И болката е разбойник, връхлита те нощем, по тъмно, мислеше омрачнял Дано. Ненавиждаше да боледува. Май ще се наложи някой ден да намине при своя съученик доктор Пашов — касапина, както го наричаше. Но това му намерение се изпари с отминаването на болката. Замисли се за лековитата земленска минерална вода, от която се ползваше една малка част. Останалата така си течеше и изтичаше в реката. А е богатство, готов дар от природата. Виж, с нея някой ден непременно ще се заеме! Колко дарове е изсипал Бог над Землен: плодна земя, въглища, твърд и мек камък, минерална вода…

Откъм кухнята припълзя аромат на билков чай. Баба Стефана е усетила, както винаги, неспокойната му нощ и вече приготвя нейното универсално лекарство — билков чай, препечена филийка и сирене. Тази по мъжки яка старица усеща и знае всичко — от билките до греховната връзка на отнесената й сирота племенничка с Дано. „И двамата самотници, Господи, прости им!“ — кръстеше се, когато мернеше сянката на Маргарита нощем. Но таеше и надеждица, един ден… ако нещо между Ана и Дано…

Посрещна го укорно:

— Не си пазиш здравето, не се лекуваш! Цяла нощ си трополил, а и доктора не послуша да идеш в града при онзи паша ли беше, бей ли беше.

— Доктор Пашов — усмихна се Дано.

— Каквото и да е. Сядай сега аз да те полекувам с моите билки. Виж как миришат, само миризмата им лекува.

— Знам, благодаря! — рече Дано. А си помисли, че, ако сега влезеше в дома му Ботуна, щеше да си вземе думите обратно. Това пък му напомни, че в най-скоро време трябва да говори със стария чорбаджия. Топчев, хер Нунке и още неколцина влиятелни хора вече работеха железницата да мине през Землен. А той трябваше да убеди заможните земленци в ползата от нея. Закусваше, а мислите му скачаха от едно на друго.

— На, и да ядеш не знаеш! — промърмори укорно баба Стефана — Дъвчеш… Трева да ти бях турила и нея щеше да сдъвчеш. Вие, мъжете, не пораствате. Остарявате, а деца си оставате. Тъй си отиде и моят старец — дете. Все подире му трябваше да вървя.

Дано й отправи благодарна усмивка:

— Сега съм напълно здрав. Благодаря ти!

Баба Стефана се разтопи от умиление, смути се. А казват, че Дано Сребров е безчувствен, лед. Не го познават те. Само тя и нейната Маргарита знаят какво се крие зад студения му ум.

— Здрав съм, но ми се спи. Ще полегна — рече Дано.

— Лягай, сънят лекува — настави баба Стефана. — Как няма да ти се спи, като не мигна цяла нощ.

Ана Първова не би забелязала нищо от това, което старата жена бе забелязала, премислила и предприела за него. Какво ли става там, в аристократичния салон на Първови? Вероятно очакването на провала му расте с всеки изминал ден. Ето, вече е краят на лятото, а въглен все още няма в неговата мина. Отпъди тази тревожна мисъл и заспа дълбок, оздравителен сън.

Пробуди се на залез. Побърза да стане и де се облече. Всеки момент Батов щеше да се отбие за да отчете свършената през деня работа.

Но влезе не Батов, а баба Стефана.

— Батов заръчал веднага да идеш на мината — рече озадачена.

Оседла коня и след минути вече препускаше през Землен. Спря до входа на галерията и попита Михал:

— Какво се е случило?

— Не знам, господин Сребров. Но вече се чуват, излизат.

Галерията наистина кънтеше от възбудени гласове. Пръв навлезе в просвета й Батов. И от далече се провикна:

— Стигнахме го, господин Сребров! Да ви е честит първия въглен! — В ръцете му блестеше едър въглищен къс.

Лицето на Дано застина. Овладял вълнението си, той пое въглена от ръцете на Батов и каза тихо:

— Благодаря ви! Днес изкопахте двойна надница. А тази вечер при Юзчето — на мои разноски. Батов, разпореди се там!

Подаде ръка на Батов:

— Благодаря ти! Ти и хер Нунке познахте, ще жънем и вършеем заедно с Ботуна и Молловите.

Миньорите се юрнаха към кръчмата на Юзчето. Батов ги последва. Михал събра кирките и лопатите, заключи ги в дъсчената барака и изтупа ръцете си.

— Михале — каза все така тихо Дано, — от утре си надземен надзирател, с по-висока надница. Ти ще продаваш въглищата и ще следиш за реда.

Дано Сребров пусна въглищния къс в нозете си и стъпи върху него с единия си крак.

— Виждаш — рече, — няма място за двама…!

— Така е — каза примирено Михал. — Светът е такъв. Благодарен съм и на това, което правите за мене. Лека нощ!

Михал се отдалечи и стопи в настъпващия летен сумрак.

Дълго остана сам Дано Сребров. Най-сетне сам, между земята и звездното небе, с въглищния къс под нозете си. Върху своя малък Топъл полюс. Само пръхтенето на коня му навремени нарушаваше тишината и покоя в него и в света над него.

След време тази звездна тишина в най-звездния му миг бе нарушена от тропота на двойка коне. А когато разпозна скъпото ландо, което двойката коне теглеха, се досети и за останалото преди още да чуе кочияша:

— Господин Сребров! — повика го той почтително, но и с настоятелност, с която дори кочияша на Първови съумяваше да го отдели от аристократичните си господари. — Госпожата пристигна и ви очаква! — добави. — С мене ли ще пътувате?

„Тръгвай!“ — отпрати го с жест на досада Дано.

Дори през летния сумрак Дано забеляза внезапния смут на кочияша, който изведнъж се смали на капрата и мълком препусна обратно.

Прекрасен ден! — усмихна се Дано. Ден, който подреди всичко и всекиго на мястото му. Ден, който му позволи да отпрати скъпото ландо на Първови, а Ана Първова да го почака. Ще му позволи и повече, той сам ще си го позволи…

Внезапното посещение на жена му не е случайно. В салона на Първови са преценили, че вече настъпва началото на края на главоломната му авантюра и не могат да си откажат удоволствието да го видят паднал и унизен. Топчев го осведомяваше за честите посещения у Първови на някой си Симеонов — столично парвеню, с подчертани женствени маниери — който неслучайно стажувал в кантората на Първов.

Нека си стажува, усмихна се Дано. Пое дълбоко въздух от звездната нощ, вдигна въглищния къс и яхна коня си. Не беше го еня за бялата му риза и светлия панталон, изцапани от черния камък.

* * *

Домът му го посрещна облят със светлина и излъчващ светлина. Познато. Така Ана Първова известяваше редките си посещения тук. Във всички стаи светеха лампи. Светлина заливаше и широкото мраморно стълбище. Блестящото черно ландо със сребрист обков също се къпеше в тази светлина.

Баба Стефана затисна устата си когато видя почернената му риза и панталон и посочи спалнята: „Госпожата е там!“, но той бодро й нареди:

— Слагай вечерята, гладен съм като вълк!

Ана се бе изтегнала в ниския фотьойл. Леко манто скриваше, и откриваше, пищните й форми. Позата й наподобяваше гипсовата Венера.

Дано кимна и отдели повече внимание на гипсовото й подобие докато го отместваше, за да стори място на въглищния къс. Положи го внимателно и грижливо го нагласи към светлината на лампата. Гладките му мъхести повърхности я попиха меко, погълнаха я. Но в пепелносивите очи на Дано припламнаха въгленчета, сякаш ветрец бе издухал пепелта от тях.

Ана захапа крайчеца на пухкавата си устна и каза:

— Ще рече — успял си!

— Ще рече — напразно си била пътя до тук. Нали…? — усмихна се Дано.

Ана лениво се изви във фотьойла. Движението бе до мозъка на костите й нейно, показваше я цялата, но само я показваше, без да я предлага. Ана Първова не се предлагаше никому. Вероятно така се показваше и на столичния си обожател, Симеонов. Но когато вдигна очи към Дано, клепачите й трепнаха и се спуснаха наполовина. С нищо друго не се издаде. Боже, каква цена плащаше тази жена, за да скрие най-естествените си чувства и желания, само за да остане вярна на болния си каприз — недостъпното да е в нозете й!

Но тази нощ Дано Сребров нямаше нужда от капризи, колкото и пищни да са те, а от смалената светлина на газената лампа върху перваза на прозореца…

— Знаеш ли — рече той, отривайки почернените си пръсти, — искам три неща: да се изкъпя, да се нахраня и да се наспя!

— Разбирам, няма да преча — надигна се от фотьойла Ана. — Само един делови въпрос, ще приемеш ли още един акционер?

— Да — отговори Дано. — Добре е, че сте предвидили и този вариант, а не само „един акционер по-малко“. Уредете подробностите с Топчев.

Тя кимна и излезе от спалнята. След малко я чу да казва на кочияша:

— Тръгваме! — Владееше се отлично.

Дано смали фитила на лампата и я сложи на перваза на прозореца. Съблече се, загърна се в халата и влезе в банята.

Когато баба Стефана влезе в спалнята да вземе изцапаните му дрехи, въздъхна и се прекръсти:

— Боже, дали е турил лампата на прозореца пред Ана!

* * *

За няколко дни, под ръководството на Батов, бе направена втора рампа — за продажбата на въглищата. Иззидана бе и малка стаичка с прозорец-гише, в която се настани Маргарита. Няколко кочана с квитанции на акционерно дружество „Топлик“ и томчето с Мопасанови разкази заеха масата пред нея.

И продажбите потръгнаха. Маргарита пишеше квитанциите и вземаше парите на клиентите, а Михал пълнеше волските коли и каруците с отбрани въглища.

— Че то било чудо работа! — шегуваха се земленци. — На връщане от полето — хоп, една кола топло за зимата! Хем риба, хем кожух…

Днес Дано очакваше хер Нунке с окончателното решение за железницата. Колко нови възможности би отключила тази железница — втора мина, транспорт и на негови въглища за електроцентралата, акции в нея, електрификация на Землен, оживление, напредък.

В този момент пред рампата спря волската кола на Молловите. Но Здравка, слугинчето им, напразно се опитваше да подведе охранените животни под рампата. Михал скочи, помогна й, но й пошушна и нещо, от което момичето пламна. „Защо не?“ — помисли Дано. И двамата са си лика-прилика. С малко помощ биха заживели като хора. Тази идея веднага намери място в тренирания му мозък да вмества и малките неща в главното.

От тях го откъсна хер Нунке.

— Добър ден! — поздрави той. И добави: — Добър е, както виждам… — И кимна към множеството коли и каруци, обсадили рампата.

— Да отидем да поговорим вкъщи — предложи Дано.

— Добре, тъкмо ще уточним на място и скицата за парното отопление. Готова е, нося я.

Хер Нунке бе възхитен от дома на Дано. Липсвало само едно парно отопление. Хем удобство, хем пример, реклама за възможностите на въглищата!

Баба Стефана ги посрещна, подготвила и подредила всичко според вкуса на немеца. Около бутилката с изстудена мастика апетитно розовееше тънко нарязана сланина и салата от домати с много, много лук.

— Превъзходно, фрау Стефана! — похвали я хер Нунке.

Старата жена поруменя от удоволствие. Нейният Дано така и не забелязваше какво му слага на масата.

— Наздраве! — вдигна чашата си хер Нунке. — Железницата ще мине през Землен, хер Сребров, наздраве! Ре-ено е. Аргумент се оказаха минералния извор, каменните кариери, твоята мина и бъдещите мини, и самото Землен — голямо селище.

— Наздраве — каза замислен Дано.

— Нещо не е наред?… — учуди се хер Нунке.

— Ботуна — отговори Дано. — Отказва гарата да се разположи в нивите му, до сами селото. Остават пасищата на юг — далече от всички и най-вече от моята мина. Това е допълнителен транспорт.

Хер Нунке поклати разбиращо глава:

— Така е, но е повече от нищо, нали? Е, не е точно според твоите очаквания, но е в твоята посока. Това е важно.

След това немецът сравни скицата си за парно отопление на дома на Дано. Остана доволен и каза:

— Подготвил съм всичко. Идващата събота и неделя ще изпратя двамата майстори с инсталацията да я монтират и изпробват. За заплащането ще се споразумеете. Време е да тръгвам! — напомни си сам хер Нунке.

— Ще те изпроводя — каза Дано.

Докато разтребваше масата подир тях, баба Стефана си мърмореше:

— Къде е железницата, къде е парното! Тоя Дано никой не може го разбра откъде докъде мисли. И двете стаи, дето останаха от старата му къща, също иска да се отопляват. За какво са му топли, като седят празни. Измислил е нещо!…

На хълма над голямата река хер Нунке и Дано спряха конете.

— Гледай, хер Сребров! — очерта широк кръг с ръката си хер Нунке. — Не е просто природа — храм! Храм, подреден сякаш от Божията ръка. И каква хармония. Учи ни на хармония, но ние, хората, сме лоши ученици — рушим, грабим, убиваме.

Хер Нунке сведе погледа си към голямата река. Бавните й, сребристи води плавно се виеха през равнината.

— Каква сила и мощ носят тези води, а не вървят пряко, не рушат безогледно — вият се. И ако, все пак, отнемат нещо от някъде, наслагват го на друго място — съграждат. А през целия си дълъг път напояват, напояват. На това трябва да се научат умните и силните, хер Сребров, за да оцелеят и те, и света. На Разум, не на Безум!

Странно прозвучаха тези две думи, изговорени с главни букви от хер Нунке. Странно, но и обяснимо, Дано Сребров знаеше каква безумна сила се надигаше в родината на хер Нунке, а неговата философия никак не се вписваше в тази сила.

Какви ли ще са последиците от безумието на тази сила за света и за самия хер Нунке?

— Ти си млад, умен и силен, хер Сребров. И ще ставаш все по-силен. Учи се от този храм и… Бог да ти е на помощ!

Хер Нунке сбута коня си и препусна.

* * *

Дано Сребров знаеше, че в дома на Ботуна го очакват, но не бързаше. Остави конят да го води. Искаше по-дълго да повърви под купола на този храм, който залезът правеше още по-величествен и плавен във формите и прехода му от ден в нощ. Хармония! Хер Нунке не знаеше, а може би се досещаше, че тази религия бе и негова. Не случайно така си допаднаха.

В голямата одая на Ботуна се бяха събрали всички. Дори Юзчето и малкият Моллов не липсваха.

— Влизай, Дано! — покани го Ботуна. — Седни тук! — посочи мястото до себе си. От другата му страна бе Стоян Моллов. Останалите се бяха настанили срещу тях, всеки на мястото си.

— Казвай новините, какво рече немецът? — подкани го Ботуна. Старият чорбаджия бързо бе схванал изгодата от железницата за себе си. Колите с неговото жито нямаше да бъхтят двайсет километра до далечната гара, а щяха да пълнят вагоните тук, под носа му.

— Новините са добри — каза Дано. — Железницата ще мине през Землен, решено е.

— Хе! — тупна коляното си Ботуна. — Как няма да е решено, като трасето през Землен е по-дълго, ще се пробива и тунел, и предприемачите ще лапат по-голяма плата, знам ги аз!

Стоян Моллов се намеси:

— Но ще плаща държавата, а тя…

— … каквато е грабежна! — смръщи се Ботуна. Той имаше стари и ежегодни сметки с държавата, която въртеше цената на житото както й е угодно.

— Защо грабежна? — обади се Христо Моллов. — Гледа си интереса и тя. Като тебе, Ботуне. Ако не гледаше твоя интерес, щеше ли да пратиш гарата далече от Землен.

— Така-а — проточи Ботуна и сърдитите му очи притиснаха Христо. — Чувай сега, пиле шарено! Земя не се дава, нито се плаща, нито се заменя с друго, защото е една, като живота. Всичко останало има цена, земята и животът нямат. Най-потребната машина на света, ако отхапе и един залък от земята, вредна е. Защото всичките машини не могат да ти върнат този залък, ясно ли ти е?

Христо наведе глава. А Ботуна неочаквано се засмя и се обърна към Дано:

— Благодарен съм на бога, Дано, че не ти е дал очи за земя. Иначе, каквато порода си, да си ме глътнал до сега. Но се моля да ти даде поне душа за земята — да я пазиш. Да я пазите! — обърна се към всички Ботуна.

Тази изповед на Ботуна затрогна Дано.

На път за дома си мислеше колко ли време ще изтече, докато съвременния човек свърже техническия прогрес с живота така, както Ботуна свързва земята с живота!

* * *

Пак разточителство! — едва не възкликна на глас Дано, когато видя дома си отново обилно осветен, преливащ от светлина.

Не допускаше този път Ана да е дошла сама. Фойерверките вероятно са за самия Първов. Въпросът е кой още?… Възможностите на блестящото черно-сребристо ландо са за четирима. Значи, трябва да прибави Топчев, и защо не — Симеонов.

Предположенията му се потвърдиха още на широкото мраморно стълбище. Точно те, четиримата, го очакваха в остъкления хол.

Предстоеше малък цирк. Посещение и дресура на див хищник. Но това противоречеше на основния закон на дресурата: един хищник — един дресьор! Тук са трима, блестящи при това. Единствен Топчев, тъмния и космат финансист ще отморява очите му като жив въглищен къс. И ще има предимството да наблюдава атракцията гратис. Върви му на безплатни зрелища.

Когато отвори вратата на хола, към него се вдигнаха три чифта очи, Топчев не го удостои с вниманието си. Но бледото, безизразно лице на Дано едва ли им предложи богата гледка. Пепелносиви очи и силни кости, нищо друго. Симеонов обаче го гледаше с открит възторг, докато Ана го обливаше с подчертано собственически поглед — за пред Симеонов, разбира се. Първов свали очилата си, но и така не долови никакво вълнение от успеха върху лицето му.

Топчев се бе изтегнал удобно и свойски, и отправил антрацитните си очички между „хищника и дресьорите“, вече се наслаждаваше на първите мигове на атракцията. Двойната му гуша потрепваше ситно-ситно от безгласен смях.

— Добре дошли — поздрави Дано. След което се представи на Симеонов: — Дано Сребров!

— Благодаря, благодаря! — закланя се стажантът, като сплиташе и разплиташе тънките си пръсти. — Казвам се Симеонов.

Дано кимна, седна срещу гостите си и отправи пепелносивите си очи над главите им. Настъпи неловко мълчание. Все едно им казваше: „Ето ме, започвайте!“. След поредното сплитане и разплитане на пръстите си Симеонов се почувства задължен да оживи мълчанието:

— Напоследък много се шуми около вашето Землен, господин Сребров! Изкушен бях да видя с очите си този ваш малък, черен Клондайк, затова с радост приех поканата на господин Първов.

Дано му отговори с едва загатнато кимване, но с ъгълчетата на издължените си очи внимателно изучаваше този млад мъж, на когото природата бе отнела мъжествеността. А когато природата отнема нещо, тя притуря друго, така че пред него може би стои опасен противник.

— И съм възхитен — продължи Симеонов. — Сред този пасторал, сред сънните хълмове насред патриархална България — каменовъглена мина, железница!… Разкажете, господин Сребров, моля ви, навярно е било трудно, но и интересно.

— По-добре не бих могъл — усмихна се бледо Дано. — Вие така го описахте, че самият аз едва сега го видях истински. Благодаря ви!

Симеонов се смути. Ана и Първов очевидно не знаеха как да помогнат на протежето си. Но Топчев безгласно се кискаше в двойната си гуша от все сърце. Косматото животно бе усетило смяната на ролите, вече дивият хищник правеше атракция с дресьорите си!

— А по-нататък? — намеси се най-сетне Първов. Надяваше се въпросът му да освободи Симеонов от смущението му и да постави Дано в ролята на разпитван и отговарящ подсъдим, или поне свидетел на противната страна.

Дано сви рамене. Движението му издаваше лека досада и разочарование от един толкова общ въпрос, неприсъщ за магистрат.

— Да, да — побърза да излезе от неловкото положение Първов. — Имах предвид плановете, следващата крачка…?

— Аз съм прагматичен човек, господин Първов, пешеходец, и крачките ми зависят от състоянието на пътя — може да са напред, може да са вляво или вдясно.

Първов примигна и се зае да почиства очилата си.

А двойната гуша на Топчев вече се тресеше неистово. Сеирджия!

Очите на Симеонов шареха като уплашени мишлета.

— О, този ваш отвратителен прагматизъм! — протегна се лениво Ана. — Всъщност, дойдохме да ти предложим Боровец. Десетина дни в прохладата на Боровец, докато отминат горещниците. Е?…

Дано я погледна и се усмихна:

— Идеята е добра. Но аз лично бих тръгнал към полюсите. От известно време те са ми хоби. Земленци, например, казват на моята мина „Топлия полюс“. Така че по-малко от полюс вече не ме блазни. Съжалявам!

Ана потръпна: „Ти самият си полюс, айсберг…!“

Топчев вдигна антрацитните си очички към тавана. Така-а, на цирковата арена вече няма нищо интересно. Остана само дивият хищник. Дресьорите подвиха камшиците си и се изметоха един след друг. Иде ред на мастиката и на изпроводяка. Търкай, търкай роговите си очила, господин Първов, дано увеличиш диоптрите им, та най-сетне да видиш „гения на дивото“!

Баба Стефана вече внасяше подноса с почерпката.

* * *

— Е, видя ли го Петър Каменов? — попита Тошето, сякаш питаше за свое лично творение.

— Видях го — отвърна Михал. — Прав си, силен мъж, всякак силен.

Петър Каменов наистина се открояваше от останалите миньори, а те веднага се приобщиха към него. Спокоен, скъп на думи и движения, той вършеше всичко точно и спорно.

— Сега ще видиш как този камък ще почне да троши млечните зъбки на Дано Сребров! — закани се Тошето.

— Ти все за трошене мислиш — засмя се Михал. — Щом и двамата са от синия камък, защо да не се завъртят като воденични камъни и заедно да мелят брашно.

— Тъй! — погледна го сърдито Тошето. — И кого ще туриш отдолу? Тая няма да стане, ще видиш…

На Михал никак не му се искаше Тошето да излезе прав. Никоя злина не води към добро. А Дано Сребров, след присвояването на периметъра, не е сторил нито една злина. Напротив, дава работа и хляб на трийсетина земленци, говори и за втора мина, отклони железницата през Землен, иска да го електрифицира, иска шосе до околийския град… А наскоро предложи на Михал да живее в старата му къща срещу задължението да поддържа парното отопление на дома му. После неочаквано го попита:

— Не мислиш ли вече да се задомиш?

— Мисля — смути се Михал. — Здравка ще се зарадва, само… не знам Молловите?

— Аз ще го уредя — отсече Дано.

И още на другия ден го повика да огледа старата къща и му каза, че въпросът с Молловите е уреден.

— Няма защо да отлагате — посъветва го Дано. — Идвайте още тази неделя, настанявайте се и живейте като хората.

Дори по-добре от хората — помисли Михал — кой в Землен, освен Дано, ще живее в къща с парно, която си има и всичко останало — две стаи, кухничка, килер, мебели! Здравка няма да повярва на очите си. Той още не може да повярва, та тя ли? И двамата си нямат никого и нищо и, изведнъж…

Не, на Михал никак не му се иска Тошето да излезе прав.

Вярно, Петър Каменов вече организира миньорите в профсъюз и поставя въпроса за по-високи надници, осигуровки, застраховки, но Дано ще измисли нещо, той винаги измисля. Ще се разберат. Никой от двамата няма интерес другият да се строши: нито мината да остане без миньори, нито миньорите — без работа. Наистина, по трасето на железницата работят доста земленци, но там заплащането е по-малко, а е и работа за година-две, после?

Михал не знаеше, че Дано вече бе намерил решение на назряващия конфликт. Но не бързаше да се намеси. Изчакваше сгодния момент, в който намесата му ще изпревари конфликта, без да изглежда като паника. Идеята му бе подсказана от множеството земленски и другоселски коли и каруци, които чакаха за въглища. Хората по цели нощи палеха огньове, вече застудяваше.

* * *

В неделния ден обаче, нищо от това не личеше по бледото лице на Дано. Беше спокоен и разпоредителен в новия дом на Михал и Здравка. Баба Стефана го бе провъзгласила за свекър, а себе си — за свекърва.

— Ще ти е от полза — задяваше го тя. — Две дъщери имаш, тъкмо да се поокършиш.

Баба Стефана и Маргарита подреждаха ту едно, ту друго, а подире им вървеше Здравка, преливаща от радост.

— Ами аз какво да правя? — питаше през смях. Не можеше да повярва, че всичко това ще бъде нейно, само нейно.

— За тебе ще има работа от утре нататък. Днес си булка, днес трябва да си само хубава — отвръщаше й баба Стефана. В един момент я огледа и рече: — Ама ти, дъще, наспроти орисията ти, от къде се взе такова хубавко?

Права беше старата жена, разхубавено от радост младото момиче излъчваше една здрава, чиста и малко дива хубост. Сякаш бе изваяно от брястово дърво, расло на безводна земя — дребно, но с жилава, усукана дървесина.

— Не знам — посърна изведнъж Здравка. — Ако съм хубава, днес се радвам на този дар. До днес ми е бил душманин…

— Тури му пепел, плюй през рамо и го забрави! — рече строго баба Стефана. — Важно е не какво е било, а какво ще бъде. И ти каква ще бъдеш, за досегашното вината не е твоя.

— Знам аз! — каза с неочаквана коравина Здравка. В зелените й очи светнаха сурови пламъчета. После се обърна към прозореца, където Дано обясняваше нещо на Михал за парното отопление, и лицето й се озари: — Боже, как ще се отблагодаря на този човек! Той… той… — засмя се и заплака. Смееше се и плачеше.

— Къде по-голяма благодарност от тази — погали я баба Стефана. — Само че той не обича много-много да му благодарят, да знаеш!

Старата жена огледа стаята, кимна доволна и рече:

— Е хайде, поподредихме, сега да сложим трапезата — на гости сме ви, на сватбата ви!

Маргарита отнесено придърпваше и оправяше покривката на масата. Приличаше на лампа със смален фитил.

Баба Стефана въздъхна.

* * *

На следващия ден, понеделника, Дано отиде рано на мината.

Слана покриваше земята. Земленските комини вече пушеха. Огньове горяха между няколкото десетки коли и каруци, които чакаха за въглища. Бяха предимно другоселци, привършили полската работа, те едва сега можеха да си позволят да загубят ден-два за топливо. Бяха премръзнали, нервни и току подканяха миньорите да влизат по-бързо, та по-бързо да натоварят и те и да се прибират. Но миньорите се помайваха.

— Бързата работа… нали знаете! — отговаряше им мрачно Тошето. И местеше погледа си от Петър Каменов към идващия Дано. „Сега ще си изплюеш зъбите, Дано!, казваше си злорадо Тошето. Не приемеш ли условията ни, ще те оставим без въглища и сам срещу тези премръзнали хора!“.

Но Дано го отмина. Спря при Петър Каменов и останалите миньори.

— Добро утро! — поздрави. — Батов тук ли е?

— Не — отговори Петър. — Влезе да огледа крепежа.

— Добре, после ще го уведомя.

Дано остана миг-два замислен, после вдигна очи и огледа миньорите.

— От днес — рече той, — преминаваме на две смени. В договорите ще се включат осигуровки и застраховка за злополука. Отделно увеличено заплащане на нощния труд. Ето списъка на петнайсетте нови миньори, които ще дойдат в четири часа след обед. — Той подаде листа на Петър Каменов и продължи: — Надзирател ще им бъдеш ти, господин Каменов. Батов остава главен надзирател и надзирател на едната смяна. Въпроси?… — попита Дано. — Каменов, ти приемаш ли?

Петър Каменов кимна.

— Благодаря! Спорна работа — пожела им Дано и си тръгна.

— Какво става? — Тошето дръпна Петър Каменов.

— Изпревари ни — отговори спокойно Петър. — Изпреварва ни в мисленето и в действията си. Умен е. Но засега е умен и за нашите интереси. По-нататък ще видим.

— Ее-х! — изпъшка Тошето. — Така ми се щеше да го видя на колене.

Миньорите възбудено обсъждаха новите условия. Радостна възбуда бе събрала и чакащите за въглища около Дано Сребров. Един от тях попита:

— Какво ще ги правиш тия новите през зимата, когато няма да се търсят въглища.

— Ще започнем втората мина — отговори Дано.

— Чу ли? — кимна към Дано Сребров Петър Каменов. — Всичко е предвидил.

— Ммм!… — изръмжа Тошето. Грабна кирката и се заспуска по наклона на галерията.