Велчо Милев
Топлият полюс (4)

Изпреварил баба Стефана, тази сутрин Дано сам кипна кафето си. Усмихна се при мисълта, че старицата ще го мъмри и се улови, че без нейното присъствие и мърморене нищо няма да е както трябва. Дори големите неща в неговия свят като двете мини и железницата, нямаше да са същите. Тя сякаш имаше свое естествено място в големия свят между големите неща: между него и хер Нунке, между него и Топчев, между него и Първови, между него и всички останали, и всичко останало. Сякаш подредбата на малкия свят около него, че и на големия, не би била пълна без баба Стефана. Мъдростта и добротата имат свое място винаги и навсякъде. За съжаление — и злото.

Ето, за две години двете му мини и строящата се вече железница се вместиха в стародавния живот на Землен и околността съвсем естествено. Така естествено ще дойде и електричеството, и разработката на минералния извор, защото са издънки от корени, които са лежали дълбоко в тая земя. Никой не се учудва на младите издънки там, където е имало брястове.

Той отпиваше от кафето, отпиваше от миналото, отпиваше и от бъдещето, и всички те имаха добър, ободряващ вкус.

Днес например му предстои да подпише договора за доставка на една пета от въглищата за електроцентралата и също толкова от акциите й след построяването на железницата. Топчев е подготвил и уредил всичко. Срещата е в околийския град.

— Подранил си! — Каза сърдито баба Стефана още с влизането си и метна недоволен поглед към чашката с кафе. Бе посегнал на владенията и задълженията й!

— Бързам за града.

— Тъй, и ще бързаш с кафе на гладен стомах! А сетне пак аз ще тичам за доктора и ще варя билкови чайове, тъй ли?

Дано се засмя.

— Не се смей, не се смей! И бързането ти ще е до тук, иде Нунке. — Тонът на изреченото от баба Стефана направо му казваше: „Без мене до там я докарваш!“. И удовлетворена напълно, побърза да се скрие в кухнята.

— Какво, мъмрят ли те? — влезе хер Нунке.

— Грешен съм — отговори Дано. — Позволих си да си направя кафето сам. Кафе? — предложи на госта.

— Да, на крак… Отивам в града. А трябва и да поговорим.

— В такъв случай ще говорим по пътя. И аз отивам в града.

— Отлично! — Но настроението му никак не бе отлично. Изглеждаше замислен, подтиснат.

Докато пътуваха през Землен, хер Нунке остана мълчалив и замислен. Заговори, едва когато превалиха първия хълм.

— В Германия Безум дойде, хер Сребров — каза. — А Германия и Безум означават Голям Безум!

Хер Нунке говореше, сякаш мислеше на глас.

— Националсоциализмът взе връх. В родината ми някои вече плащат. Но ще плаща и света… Плащам и аз — отзовават ме, хер Сребров. Не харесват докладите ми, искат друга Германия и ще я имат. Не знам само дали след тях ще я има Германия…

— А светлите умове на Германия, геният на германския народ не биха ли могли…? — попита Дано.

— Те са прогонени, хер Сребров, затворени в лагери и тъмници, смазани. А черни факли палят и изгарят трудовете им по улици и площади. Разум гори, за да може да властва Безум.

Дано Сребров омрачня. Бодрото му настроение от сутринта бе попарено. Нищо в този свят вече не ставаше само за себе си, засягаше всичко и всички. Спомни си думите на Топчев за ръмженето, с което го посрещали акционерите на „Речни мини“ и електроцентралата, макар че не засягаше техните интереси. Засега… А при следващата му стъпка, в задаващите се нови закони на джунглата в световен мащаб?… Те, разбира се, ще ги използват докрай!

— Но ти не спирай, хер Сребров! — обади се Нунке. — Пътят ти е добър, продължавай по него. По-нататък всичко ще зависи от разума и безума около тебе. За съжаление!

Топчев ги посрещна пред банката.

— Добре сте ми дошли и двамата! — поздрави и се обърна към Дано: — Господата те очакват в моя кабинет.

— Ще почакат още малко — каза Дано. — Моля те, уреди изплащането на хонорара на хер Нунке, отзовават го в Германия.

— Събитията! — досети се Топчев.

— Да, съжалявам — потвърди хер Нунке.

— Изглежда всички ще съжаляваме — намръщи се Топчев.

Преди да последва финансиста, хер Нунке подаде ръка на Дано:

— Ще пиша… ако мога! — усмихна се той. — Ти не се опитвай. Приятно поработих с теб и за теб, хер Сребров. Надявах се да е задълго, но… Не било писано.

— Ауфвидерзеен! — мина внезапно на немски хер Нунке, предпочел в последния момент родния си език, което му спести и скри чувствата.

Обърна се и последва Топчев.

Бледото лице на Дано застина. Един от хората, на които бе случил по трудния си път, си отиваше от него. Няма незаменими хора, казват, но са неповторими. Тъпа болка с парещи пръсти стисна стомаха му. Нещо там потрепери, изби го студена пот.

След минута всичко премина. Силните му лицеви кости изпънаха бледата кожа и лицето му отново стана безизразно.

Такъв го видяха господата от „Речни мини“ и директора на електроцентралата. Подписаха, подадоха си ръце и след едно безизразно кимване Дано напусна кабинета на Топчев. Последваха го изненадани и подозрителни погледи, които след това се отправиха към Топчев.

— Той си е такъв, не пие. Не е добре със здравето — успокои ги финансистът.

А Дано бе решил да се отбие у Първови, да види дъщеричките си.

В дъното на обширния салон на тъста му се бяха настанили Първов и столичното стажантче Симеонов. Но тонът на Симеонов го изненада, не бе тон на стажантче, а настоятелен и налагащ идеите на новия месия — Адолф Хитлер! Очевидно скептичността на Първов бе предизвикала стажанта.

— Ти какво мислиш? — посрещна го с въпрос тъстът му.

— Мисля, че щеше да е по-добре, ако не се налагаше да го мислим.

— Но след като се налага?!… — В женствения маниер и глас на Симеонов прозвуча метален звук.

Ето опасността, която подозираше у Симеонов, помисли мигновено Дано. Няма нищо по-опасно от силата в ръцете на слабия. А подобна сила слабият може да получи единствено от властта, от никоя друга човешка дейност. Властта е достъпната проститутка за слабите, на която скъпо плащат всички останали. Усетил е полъха на своето време Симеонов!

— И така, какво мислите, господин Сребров?! — повтори настоятелния си въпрос стажантът. Вече не сплиташе и разплиташе пръстите си.

— Мисленето предоставям на мислещите, господин Симеонов — отговори възможно най-мъгляво Дано.

— Тоест?

— Извинете — отмина го Дано. — Времето ми е малко, отивам да видя децата.

И се отправи към детската стая.

— Странен и неуловим… — настигнаха го думите на Симеонов.

* * *

Западния вятър облъхваше Землен с нови, непознати миризми, идещи от железопътната линия. Острият дъх на мазут от траверсите се смесваше с дъха на нагрят метал и чакъл. Релсите сякаш идваха от безкрая и отиваха в безкрая, за да мине света през Землен, и Землен — през света.

Дано вървеше по новото трасе на железницата, но дори тези мисли не изтриваха горчивината от телефонното обаждане на Топчев. И повторното запитване в министерството ударило на камък: „Минералният извор е собственост на държавата и частни капитали не се допускат!“. По-добре безполезна държавна локва, отколкото полезно за всички частно предприятие.

— Ясно ли ти е, момченце? — изхили се Топчев. Но последвалото мълчание го принуди да попита: — Какво става, какво мислиш?

— Мисля си за златното правило на древните, мечко! Те убивали приносителя на лошите вести.

— Хе-хе! — изкиска се Топчев. — Знам аз кога да се родя. А ти, че си закъснял, твоя работа. — И той побърза да затвори.

Да оставиш да се превърне в блато едно богатство, е по възможностите само на чиновническа държава, чието единствено предназначение е да пази сънната си безплодност, мислеше сега Дано. Но я се опитай да минеш през тази сънна безплодност, мигновено се превръща в хиляди зъбчати колела и колелца, които ще те разкъсат и смелят.

Зле започна този ден и обещава зле да завърши. Предстои му да разреши един конфликт между Тошето и младите миньори, за който го уведоми Батов. Останал в старата мина без Петър Каменов, когото Дано назначи надзирател в новата, Тошето съвсем си разпасал пояса. Обиждал новаците, ругаел ги, дори им посягал.

Когато трасето на железницата го изведе извън Землен, Дано се спусна по насипа и пое към мините. При новата мина нямаше работа, но спря. Изненада го приятно подредбата на дървения крепителен материал от двете страни на входа на галерията. А варела с вода за миене бе вдигнат на скеле и крана му очевидно се ползваше като душ, който слънцето през деня затопляше. Под него бе скована скара. Умна и удобна подредба. Ще нареди на Батов да се поучи от Петър Каменов.

При старата мина пристигна в най-подходящия момент. Тошето бе излязъл по никое време и крещеше на Батов:

— Или тях ще махнеш, или аз ще се махна! Кажи го и на Дано Сребров. Ако утре те влязат в мината, аз няма да вляза!

Тошето бе с гръб към Дано и не го виждаше.

— Вече сам го чух — каза тихо зад него Дано. После се обърна към Батов и нареди:

— Който не влезе утре в мината, разплати се с него и веднага го освободи! Без един мината може.

Обърна се и тръгна към Землен. Но чу ядовитото трополене на Тошето към входа на галерията и неясните му ругатни. Нека изпусне парата! — усмихна се Дано.

След обяда баба Стефана го предупреди, че ще намине при сестра си, болнава била нещо.

— Иди, тук няма да трябваш — кимна Дано.

— А ти като полегнеш, да си туриш завивка на кръста, чу ли!

И доволна, че се е разпоредила за всичко, излезе.

Освен минералната вода и диетата, докторът му бе препоръчал задължителен следобеден сън. С този режим Дано наистина се чувстваше добре.

Баба Стефана бе подсигурила и приятната прохлада в спалнята. Завесите на прозореца бяха плътно спуснати. Сумрака веднага го унесе в лек, оздравителен сън.

Нямаше представа колко време е бил в плен на съня, но се пробуди от нечие присъствие. През спуснатите си мигли видя Здравка. Младите й форми разпъваха леката лятна рокля и бяха разтворили пазвата й наполовина. Гледаше го притеснено, но и с отчаяна решителност. Когато той отвори очи, тя трепна, сведе глава и отпусна ръце.

— Исках… — прошепна задавено. — Исках да ви благодаря. Толкова съм ви благодарна…

Момичето се предлагаше. Предлагаше благодарността си с единственото, което имаше, и което бяха искали и вземали от него.

Дано се надигна на лакът и каза строго:

— Втори път не го прави! Никога не го прави! Ти вече си омъжена, имаш дом, пази го и себе си пази!

Лицето на момичето се разкриви пред плач. Но то захлупи и приглуши хълцанията си.

Дано се засмя:

— Нищо не е станало. Забрави! Много си хубава.

— Благо… даря! — заекна Здравка и изтича навън.

Той въздъхна, стана и разтвори плътните завеси на прозореца. Лъчите на залезното слънце го ослепиха.

Извърна се от тях. Къде ли е сега хер Нунке? Залезът му напомни зарево от огньове. А след подобно зарево идва нощта. Колко дълга и мрачна ще бъде тази нощ, и докъде ще се простре? И какъв ден ще се роди от нея?… Ще се справи ли Разума с Безума на месията Хитлер, когото Симеонов така възторжено превъзнася? Въпроси, въпроси! Тревоги и съмнения.

Но за утрешния ден съмнение няма — предстои откриването на железопътната линия през Землен. Сам Царят щял да кара първия влак.

Възбуда е обхванала земленци. Къщите и дворовете се почистват, улиците се премитат, по теловете се ветрее пране, от раклите се вадят новите дрехи, деца с насапунени глави пищят в ръцете на майките си, а те се смеят и си подвикват една на друга през оградите. Сякаш влакът и Царят ще минат през всичките къщи и по всичките улици на Землен.

Прииждат и другоселци. Хем да почетат родата си, хем да видят. А ще има какво да се види, цели три неща — железница, влак и цар! Туй не се случва всеки ден, а утре тук ще се случи за първи път. Последните приготовления направи Ботуна. Сам, лично. Влезе в кръчмата на Юзчето и нареди:

— Утре, докато не мине влака, кръчмата ти да е заключена! Не искам пияни-заляни да срамят селото.

— Слушам, кмете! — изпъна се Юзчето.

Но както и да се изпъваше и перчеше Юзчето напоследък не изглеждаше добре. Лицето му повяхна, провисна, коремът му се стопи, стана муден. И по цял ден се наливаше с вода. А Юзовица — обратно, каквато си беше кръшна и опалена, запламтя, та заприлича на нагорещен до червено шиш. И колкото повече се виеше между масите и отриваше по Тошето, толкова повече се нагорещяваше и светеше. Май идеше нейното време.

Христо Моллов смигна на Тошето:

— Влака тръгна, Юзо спря… Скоро някой ще се впрегне между стръките на неговата каручка, а, Тоше?

— Колелото се върти — отговори Тошето. — Този някой може да се впрегне и в по-голяма каруца. Няма само Дано Сребров, Ботуна и брат ти да влачат…

— О-хо! — възкликна Христо. — Наздраве, високо се целиш! Но моят дял няма да влачиш, обещавам ти, дотогава помен няма да остане от него.

Наскоро Молловите се бяха разделили и Христо пилееше своя дял както си знае — ядене, пиене и градски кокони!

* * *

Посрещането на влака и Царя мина изненадващо бързо, лъжовно бързо. Докато събралото се множество от земленци и другоселци се усетят, влакът мина, Царят помаха, свирна с пищялката на локомотива и отмина. Ботуна едва смогна да плисне вода, а поздравителните викове догониха опашката на влака.

Встрани от навалицата бе ландото на Първови. В него седяха Първов, Ана, двете й дъщерички и разбира се Симеонов. До тях стоеше Дано Сребров. По лицето му нямаше и следа от всеобщото вълнение. Вниманието му бе насочено към товарната рампа на новата гара. Мислеше къде и как да построи товарище за въглищата, с улей към вагоните, та хем да се товарят лесно, хем да се складират, когато няма вагони. Нали от тук неговите въглища щяха да тръгнат към електроцентралата.

— Мамо, това ли беше всичкият Цар? — попита разочарована по-голямата дъщеричка на Дано. Въпросът й предизвика смях.

Но се зае да й обяснява Симеонов:

— Това беше само една ма-а-лка част от царя — машинист! Става истински цар, когато сложи короната и седне на трона.

Ана се бе отнесла по Петър Каменов, който също стоеше встрани от множеството с жена си и дъщеря им — Йя. Открояваха се, бяха някак различни. Дъщеря им поразително приличаше на майка си, взела само широкото, изпъкнало чело на Петър Каменов.

Ана има фаталната дарба безпогрешно да открива силните и недостъпните, помисли Дано. Наоколо гъмжи от народ, а тя, без дори да е чувала за Петър Каменов, го бе открила и отделила от всички. Все този неин болестен каприз — да открива, завладява и покорява недостъпното! Как иначе, тя е Ана Първова…

— Изглеждате доволен, господин Сребров — удостои го с вниманието си Симеонов. — Народът разочарован, вие — обратно.

— Има защо! — обади се Първов. — Народът не получи очакваното зрелище, но Дано получи точно каквото му трябва — железница! — В гласа му прозвуча неочаквана гордост, която изненада Ана и Симеонов. Но не и Дано.

— Да си тръгваме — каза той. Вече го занимаваше друга мисъл.

Забеляза Тошето да интимничи с Петър Каменов — класова принадлежност! Той също знаеше своята класова принадлежност, но това не му пречи да постави един Петър Каменов до хер Нунке и Топчев. Никога обаче Симеонов, Христо Моллов или Тошето. За него на първо място са чисто човешките качества и достойнства. Останалото е грим и фалшива принадлежност.

След доста дългия път до дома на Дано, Симеонов отново се обърна към него:

— Господин Сребров, този дълъг път до гарата ще увеличи разходите ви.

— „Топлик“ може да си го позволи — отвърна Дано.

— Това означава ли, че може да си позволи нови мини, разрастване?

— Защо не. Но не непременно мини, животът не е само огнище.

— О, да — и слава! — възкликна Симеонов.

— Не съм мислил — отговори безизразно Дано.

— Здравият не мисли за здраве! — подчерта Първов.

Симеонов потърси подкрепа от Ана, но тя бе застинала в обичайното си безсилие и безмълвие в присъствието на Дано Сребров. Арктическия хлад, който излъчваше този мъж, я сковаваше. А е неин съпруг, баща на децата й, ала еднакво недостъпен и в близостта, и в далечността си.

Аристократът Първов, обаче, задълго бе спрял любопитния си поглед върху Дано. Той сякаш едва сега започваше да открива и опознава зет си. Да му се не надяваш! Довчерашното селско лимонададжийче извървя такъв път, че вече не знаеш докъде ще стигне. И сам, при това — единак! Изглежда Топчев ще се окаже прав с неговото бълнуване за „гения на дивото“. Подушил го е. Ама то, дивото диво подушва… — усмихна се в себе си Първов.

Лицето на Първов не скриваше мислите и новите му чувства към Дано. За Симеонов не беше трудно да ги разчете и той хвърляше къси, иронични погледи към стария магистрат. Обидния мълчалив присмех на женственото парвеню не остана скрит от Дано. Точно по средата на обяда той се обърна към Първов:

— Последното ви дело събуди възхищение дори тук, в Землен. И не толкова блестящата ви защита, колкото професионалния ви и човешки морал.

Каза го равно, някак между другото. А Симеонов се задави, закашля се — именно Симеонов бе загубил това, на пръв поглед спечелено дело, което обещаваше първия провал на Първов.

Сега старият адвокат се усмихна иронично, а Ана презрително поклати глава. Дано продължи да се храни. Ама, че удар! — възхити се Първов. И по нищо не му личи, че го е нанесъл. Мисълта на този младеж е така фино наточена, че острието й е невидимо, а рязването й се усеща, когато вече е сторено.

— Приятен път! — пожела им Дано на изпроводяк. — Съжалявам, че царското събитие се оказа бедно, но в града имате и други възможности.