Велчо Милев
Топлият полюс (6)

* * *

Госпожа Дани му предложи тази възможност още следващата неделя. Телефонът иззвъня и тя го покани на пикник край голямата река.

— Господин Сребров, моля ви! — Говореше свенливо и настоятелно. Отчаяно настоятелно. — Ще бъдем ние, господин Топчев и някои от собствениците на „Речни мини“. Там, край голямата река, сега е прекрасно. Есенно — много пясък, малко, но топла и чиста вода, тишина… Моля ви!

Той реши да провери настоятелността й.

— Благодаря, но имам други планове.

— О, не! — възкликна госпожа Дани. В свенливостта й се прокрадна тревога. — Много, много, много ви моля! Без вас няма да е същото. По-добре да го отложим… — почти изхлипа.

Ясно, усмихна се Дано, поръчението е категорично! И поставя на изпитание възможностите на госпожа Дани да го изпълни. Е, ще й даде точка пред… поръчителя.

— Добре, госпожо — каза най-после. — Ще отложа плановете си.

— Благодаря, благодаря, благодаря! Чакам ви… — извика прочувствено и обещаващо госпожа Дани. Вероятно го казваше и с хубавото си тяло под коприната, както в кабинета на съпруга си, но и кимаше победоносно на някого.

Когато Дано пристигна, компанията вече бе готова за път. Само Топчев и госпожа Дани не бяха заели местата си в последния трети файтон. Финансистът настояваше да пътува в него, а госпожа Дани категорично му отказваше.

— Топчев, съображенията ми са две — усмихваше се тя подкупващо. — Искам да пътувам с новия си приятел, господин Сребров, и никак не искам ти да си при кошниците с провизии. Това би означавало да ги намерим празни, когато пристигнем. Ето ти бутилка коняк и отивай при съпруга ми!

— Е, възмезден съм… отчасти. — Топчев взе бутилката и забърза към втория файтон.

Потеглиха.

— А ние там ще си направим кафе, господин Сребров. На два камъка, до самите води на реката. Те ще се оттичат пред нас, а ние ще си пием кафе и ще си бъбрим тихичко. Ще бъде приказно, ще видите!

— Вие имате дарба да внушавате, госпожо Дани. — Поласка я той. — Щом аз, прагматикът, се поддадох на описанието ви.

— Наистина ли? — Невинността й бе възхитителна. Но именно тази невинност свиреше първа цигулка в семейната двойка. Щом на нея, а не на господин директора е поверено сама да води играта с него!

— Не преувеличавам — каза равно Дано. — Ето, например, същата тази картина през моите очи: мършава есенна река, лошо сварено кафе, блатен дъх и пясък в обувките.

— Бррр! — потресе се госпожа Дани. Малкото й, хубаво тяло се раздвижи под коприната, сякаш молеше пощада и покровителство. Великолепен инструмент, великолепно настроен!

— Съжалявам — каза с горчивина и лека сянка по бледото си лице Дано.

— Разбирам ви, приятелю! — докосна ръката му тя. А коленете й съчувствено докоснаха крака му. — Боже, колко трудно ни допускате до себе си вие, мъжете!

— За да не се разочаровате прекалено рано.

— Не винаги. На това се надявам… — каза умоляващо госпожа Дани. — Вие обичате началата, аз — също. Защо да не си поделим едно от тях. Това, днешното?…

— Не го ли правим вече? — усмихна се Дано. Изви се към нея и усети натиска на кръглото й бедро. Тя не се отдръпна. Притвори само очи, а след това протегна ръка към реката:

— Вижте! Прекрасно е, нали?

Първите два файтона бяха спрели на обширна поляна с мека, есенна трева, преминаваща в пясъчна ивица до ленивите, гладки води на реката. Далече от тях белееше малък параклис, приютил се под короната на грамаден орех.

Топчев ги посрещна с ръмжащ упрек:

— Войската гладна и жадна, а обозът едва се влачи! Да не крепите сурови яйца?

— Сега, сега ще проверим — грабна двете кошници директорът на електроцентралата и занарежда лакомствата от тях върху разстланите одеяла.

— О… о… о…! — посрещаше всяко от тях с възторг компанията.

— А ние да си направим кафе, господин Сребров! — предложи госпожа Дани.

— Те ви го младото поколение — изпортена стока! — отпрати ги Топчев.

На самия бряг върбите сякаш бяха коленичили с разпуснати клони над водата — разкошни и тъжни. Естествено, помисли Дано, при тази непрестанна гледка на отминаващите води…

Госпожа Дани сръчно разпали малък огън от сухите върбови клонки. Сложи медното джезве върху две камъчета и, както бе коленичила и тя, вдигна глава към Дано:

— Ще се опушим — усмихна се невинно. Невинно го гледаше и невинно предоставяше игривата си пазва под коприната.

— Приличате на древна жрица — каза Дано.

— А вие имате странно лице: бледо, а силно. И, щом съм жрица, защо да не съм пророчица. Пророкувам ви успехи, господин Сребров, успехите на силните. Тяхното време идва.

— Нима?

— Наредете се сред силните, господин Сребров, мястото ви е при тях! О, кафето…! — възкликна тя и го отне от огъня. Но после няколко пъти го връща над него, докато от пяната не остана един единствен мехур.

— Окото на кафето — каза госпожа Дани. — Вижте, под него ври, а в него се отразяваме ние, върбите, небето, целият свят. Какво красиво око!

— Ще го изпия с удоволствие — кимна Дано.

— Няма ли да се опиете? — вдигна невинните си очи госпожа Дани.

— От него — не. — Усмихна се той.

Тя сведе очи. Замълчаха. Далече зад тях шумеше мъжката компания. Над тях мълчаха върбите. А между него и госпожа Дани играта продължаваше — с невинност, с престорени смущения и пророчества. Той нито за миг не забравяше, че е обектът на тази игра и се държеше точно като такъв, поддаващ се в малките, невинни ръце на играча!

— Когато замълчим, заприличваме на тези тъжни върби — каза тихо Дано.

— Господи, същото мислех и аз! — въздъхна госпожа Дани. — Хубаво е да чуеш мислите си. В подобно настроение можем да посетим параклиса, нали? — попита подканващо госпожа Дани и се изправи.

Минаха встрани от мъжката компания.

Вратата на параклиса бе заключена, но ключът гостоприемно висеше на малка верижка.

— За да не влиза добитък или дивеч — поясни госпожа Дани, докато отваряше обкованата и потъмняла от времето врата.

Вътре цареше полумрак. Косо иззидано малко прозорче насочваше сноп светлина върху лика на Богородица и Младенеца, изрисувани в синьо и златисто на източната стена. Вратата зад тях тракна, затворила се сама, сякаш пазеше да не излети навън дъхът на тамян, восък и догорели свещи.

Запалиха и те две свещи, госпожа Дани бе предвидила всичко, и ги забодоха в опясъчения малък олтар. Очите на Божията майка и Младенеца оживяха, гледаха меко и благосклонно.

В същия миг Дано долови парфюма на госпожа Дани и далечен мирис на дим от върбови клонки. След това усети склонената й главица на гърдите си. Безмълвно погали меките й коси с брадата си. Единствени свещите пропукваха тихичко в сумрачната тишина на параклиса.

След време към тях се прибави молитвеният шепот на госпожа Дани, накъсан, едва доловим:

— Закриляй ни, Майко… Закриляй силните… дай сили на слабите… Дай ни твоята любов…!

Тя се прекръсти, извърна се към него и прошепна в лицето му:

— Силен си, приятелю! И силните ще те потърсят. Запомни тази наша малка тайна. Запомни всичко тук. То ще е нашето хубаво начало, нали?…

Останалото бе доизказано от малките й ръце, от малките й гърди, от кръглите й бедра, които шептяха по него по-тихо и леко от коприната й.

Тя изведнъж се отдръпна и каза:

— Да си вървим.

Навън дневната светлина ги ослепи. Хвърчилото на ято жерави плуваше в есенното небе.

— Есента си отива — каза той.

— Но ние оставаме. Ние и още нещо… — усмихна се тя.

От шумната мъжка компания бе оцелял единствен Топчев. Седеше мрачен и мрачно отпиваше коняк направо от бутилката. Останалите се бяха натъркаляли в невероятни пози и шумно хъркаха.

— Господи, Топчев, какво си им сторил? — попита госпожа Дани.

Попита тихо, но съпругът й мигновено се надигна изтрезнял:

— Тръгваме ли, мила?

— Ако е по възможностите ти! — каза тя с нескрито презрение и му обърна гръб.

Топчев и Дано си кимнаха.

* * *

Първият сняг бе затрупал околийското градче.

Когато Топчев влезе в просторния салон на Първови, огънят в камината вдигаше високи пламъци. Обичайните обитатели на салона бяха на обичайните си места: Ана и Първов — от двете страни на камината, Симеонов — срещу тях. Фотьойлът на Топчев го очакваше до Ана.

— Закъсняваш — посрещна го старият Първов.

— Забави ме един плебей, твоят зет — изръмжа Топчев. — Дойде с бутилка коняк и…

— По какъв случай? — спря го Първов.

— Дреболия. Погаси всичките си банкови заеми, ипотеки и така нататък.

— Е, поводът не е много дребен! — засмя се Първов. — Значи ли това, че работите му потръгват?

— Горе-долу — измърмори Топчев. — Построи индустриален клон на железницата до мините си, утрои доставките на въглища за електроцентралата, миньорите му не стачкуват — работни хора… А, станал е най-големия акционер в електроцентралата, ей такива ми ти работи.

— Какво? — сепна се Първов. — И, според тебе, това са дреболии? Я се огледай, драги ми Топчев, кой в нашия заспал градец е направил и половината от всичко това за толкова кратко време!

Докато поемаше чашката с коняк от Ана, двойната гуша на Топчев потрепери:

— Не аз, той го казва — плебеят. Според него, той досега само си плюел на ръцете, преди да похване истинска работа.

— Аха… — стихна възмущението на Първов.

Ана видимо се напрегна. Всеки успех на Дано Сребров правеше от него по-висок и по-недостъпен глетчер. Симеонов реши да се намеси. Сплете тънките си пръсти и се прокашля:

— Изглежда на господин Сребров му помагат не само личните му качества. Чувам, напоследък е станал и добър християнин, посещава параклиси, пали свещи, моли се…

Симеонов ликуваше. Бе привлякъл цялото внимание на Ана с многозначителната си реплика. А Топчев оползотвори този момент по свой начин — първо отпи от хубавия коняк, след което си отбеляза осведомеността на Симеонов, която доказваше неслучайното му присъствие в града. Той очевидно бе третото звено във веригата, след заместника на хер Нунке и госпожа Дани. Трябва да предупреди Дано! А гласно рече:

— О, падна голямо пиене! Натръшках ги всичките, приспах ги. На отиване пътувах с директори и собственици на мини, на връщане — с трупове… Ха-ха-ха!

— Като оставим настрана тези ваши подвизи, не виждам нищо лошо в посещението на параклиса — вметна Първов. — Зная го, много скромно и свято място на брега на голямата река. С Божията майка и Младенеца, нищо друго, помня ги. Изрисувани са в синьо и златисто, нали Топчев?

— Да — потвърди финансистът, макар да не бе стъпвал в параклиса. — Но преди това си напалихме огънче на брега, пихме кафе, бъбрихме и чак тогава отидохме в параклиса да се помолим на образите на Богородица и Младенеца.

— Значи, съпругът ми е бил в добри ръце? — попита присмехулно Ана.

— В самите Божии ръце — отвърна й Топчев.

— А хубава ли е… иконата? — присви очи Ана.

— Ами-и… — проточи Топчев, — как да кажа, малка, нежна, но с чар, обаятелна!

— Топчев! — възмути се Първов. — Как описваш една светиня?

— Профан съм, Първов, признавам — разпери късите си ръце Топчев. — Но усетих Божието внушение — любов! Всемирна любов.

— Любопитна съм да я видя! — каза Ана Първова с тон на категорично решение.

Топчев кимна, скрил усмивката си в косматото си лице: „Кой знае защо не съм изненадан, госпожо!“. И подаде чашката си Ана да му долее.

— Ненаситник! — прошепна му тя със закана. На което той отговори с най-любезната си мечешка усмивка:

— Ще го уредя, разбира се, госпожа Дани е толкова мила, че няма да ни откаже една повторна разходка до параклиса.

Старият Първов махна с ръка:

— Добрите новини — до тук. Обяснете ми, господин Симеонов, защо вашият нов и силен ред в Германия прогонва силите на нацията — учени, писатели, художници?

— Защото може да си го позволи — отговори Симеонов. — Силният може да си позволи всичко.

— И от това става ли той по-добър?

— Естествено. По-добър и по-силен.

— Така! — вдигна пръст Първов. — Я да приведем това правило в правото, да видим какво ще се получи. Прогонваме, да речем, силните закони на доброто, ще стане ли правото по-добро само със законите на злото?

— Нне — заекна Симеонов. — Не е така просто и еднозначно. Вие изпадате в правна риторика, софизъм… Обществото и нацията, как да обясня…

— Няма как — прекъсна обърканото му обяснение Първов. — А и аз нямам повече въпроси към тебе.

— Свидетелят е свободен! — изхили се Топчев.

Но никой не оцени остроумието му. Първов мрачно кимаше на себе си, Симеонов кършеше тънките си пръсти, а Ана очевидно бе в най-тъмния ъгъл на параклиса и гледаше молитвения ритуал на двамината, в който мистика и еротика се бяха вплели до задъхване. Ах, тази малка госпожа Дани! И тя, естествено, ще си строши гръбнака, полетяла от непристъпния глетчер, но е любопитно да я види как самонадеяно се катери по него. Нещастница, поредната нещастница!

Топчев сам си доля от коняка и също предпочете да остане сам със себе си. Размисли се за Дано. Този млад „гений на дивото“ се опитваше да остане извън времето и хората. И засега успяваше. Но се задават силни ветрове, урагани, и те ще пометат и времето, и хората и ще го омешат с тях. Тогава?… Какъв ли избор ще направи тогава неговият любимец? Само в едно не се съмняваше Топчев, изборът ще го направи Дано, никой друг. На друг не би позволил да избира вместо него.

Отпи и се намръщи. Някой бе сменил хубавия коняк на Първов…

* * *

Дъхът на Безум вече обдишваше и територии далече извън Германия — Италия, Испания, Япония. Къде повече, къде по-малко не оставаха пощадени и други страни и народи. Някаква лудост, пиянство, обземаше нормални довчера хора. А ненормалните ставаха водачи.

Тази лудост облъхна и Землен. То, цялото, сякаш се превърна в кръчма, като кръчмата на Юзчето, в която пияните от всички маси се надвикваха и ругаеха едни други. Нароиха се разни партии и партийки, чиито имена Дано не искаше и да знае, щом ги водеха хора като Христо Моллов и Тошето.

Впрочем, кръчмата на Юзчето вече бе станала кръчмата на Юзовица. Юзо се оказа болен от захарна болест. Сполетя го удар, парализира се и сега лежеше безмълвен на същото миндерче в задната стаичка, на което „се впрягаше между стръките на чуждите каручки“. Но Юзовица турила второ миндерче, та да има къде да се впряга Тошето, когато я спохождал. Юзо гледал в тавана и мучал. От кръчмата често го чували да мучи. След което Тошето се измъквал през задната врата на стаичката, а Юзовица се връщала в кръчмата дваж по-опалена, светнала.

Лудост и бесове шетаха по света. Шетаха и в Землен. Особено откакто светнаха електрическите крушки и се разбъбриха няколко радиоапарата в селото. Този в кръчмата на Юзовица не млъкваше от сутрин до късно вечер и заливаше Землен с новини от целия свят. Имаше за всеки по нещо, и за всички, така че споровете и караниците се подклаждаха всеки ден с нова сила.

Да ги питаш какво им сипват в чинията германците, англичаните или руснаците, не могат ти каза, ама ще се изпотрепят за тях! — мърмореше баба Стефана. Нямат с какво гащите си да вържат, главите им мътни, та размътени, а седнали политиката да бистрят! Я вижте Дано, вижте Стоян Моллов, вижте Ботуна, кой от тях си губи времето в празни приказки — никой. Ама тя, празната стомна, свири на вятъра, я! Капка водица няма в нея, но един нищо и никакъв ветрец да полъхне, надува се и вие, та света проглушава…

Дори това добродушно мърморене на старата жена не разведряваше Дано. Последните новини от радиото никак не приличаха на полъх, а на буреносен вятър, понесъл градоносен облак. Това го правеше неспокоен и несигурен. Сякаш слагаше полупрозрачна превръзка на очите и мисълта му, която пречеше на далечните му помисли и планове. Някакъв сатанински глас злорадо му нашепваше, че каквото и да предприеме, утре ще бъде разрушено, пометено. Очакваше доктор Пашов, но дори това очакване не му помагаше да се откъсне от мрачните си мисли. А поводът за посещението на Пашата бе повече от хубав — да гостуват на малката Йя по случай годишнината от оперирането й.

В този момент автомобилът на доктора спря пред Дановия дом и секунда след това Пашов връхлетя в хола.

— Здравей, сребърен! — провикна се шумно и весело той. Цялата му дребна, но елегантна фигура излъчваше жизнерадост, любопитство и разпоредителност. Очите му за миг обходиха обстановката и той пак се провикна: — Бре, тук свети повече от моята операционна зала!

— Естествено, тук аз оперирам — усмихна се Дано. Но усмивката му бе с цвят на есенно листо.

Есенно посърнаха и очите на Пашов.

— Какво те измъчва, сребърен? — попита.

— А тебе? — отговори му с въпрос Дано.

— Личи ми, значи… — помръкна Пашов. — Вчера оперирах едно дете, като Йя, а когато го отворих — стогодишен рак! Представяш ли си: дете и рак…

Дано въздъхна:

— Същото става днес и със света, Паша. Мирен, градивен свят, а вътре в него — хилядолетния рак на войната!

— Така е, натам върви — въздъхна и доктор Пашов.

— Да оставим това — махна с ръка Дано. — Е, ще гостуваме ли на малката Йя?

— Да тръгваме! — скочи Пашов. — Нямам търпение да видя малката си годеница.

Навън обаче ги връхлетя необичайна глъчка, идеща от кръчмата на Юзовица.

— Какво е това? — изуми се доктор Пашов.

Отговори му Михал, мрачен, с потъмнял глас:

— Война — рече. — Хитлер нападнал Полша. — И отмина.

— Рак…! — изпъшка Пашов. — Да вървим, сребърен, поне в малката Йя го нямаше този убиец.

Спуснаха се към реката и поеха по високия й бряг. Тихата вечер и мирните шумове на селото, чужди на бесовската гълчава в кръчмата, ги потопиха в друг свят. Ромонът на реката, приспивен, а незаспиващ постилаше пътя им.

— Хубаво! — каза тихо Пашов.

Петър Каменов ги посрещна на пътната врата.

— Добре дошли, заповядайте! — покани ги. — Нашият доктор е вече тук.

— Аха, значи, трите орисници на малката ни пациентка са на лице — засмя се Пашов. — Я да я видим и нея!

Но когато влязоха в къщата, Пашов се стъписа.

Бе изминала само една година, а го посрещна не дете, а момиче. Източила се в бяла ленена риза с шевица, Йя сияеше на електрическата светлина.

— Йя, какво е това, възмутен съм! — каза строго Пашов. — Ти не бива да си чак толкова хубава. Годеник съм ти, как ще изглеждаме утре един до друг пред олтара?

— Ами-и… — поруменя момичето, — ще се нацапам малко с въглищата на чичко Сребров.

— Виждаш ли — обърна се Пашов към Дано — още струвам нещо, щом годеницата ми е готова на такава саможертва за мене.

— Благодаря и на трима ви! — каза смутено Йя. — Болеше ме, а ми беше хубаво. Бях в един, такъв, добър свят… Така ще го помня винаги, винаги! — Тя се усмихваше с потръпващи, детски устни, готови за плач.

Иглика, майка й, побърза да сложи в ръцете й три големи ленени кърпи. В единия им ъгъл бе извезано „Йя“. Тя ги преметна на раменете им и се засмя:

— Сама ги извезах.

— Благодаря! — каза Пашов. — Ще я пазя за сватбата. Пазете ги и вие — обърна се той към Дано и стария селски доктор — защото ще кумувате.

— Заповядайте на масата! — покани Иглика. Очите й ги обливаха с тиха благодарност.

Останаха до полунощ. Домът и семейството на Петър Каменов излъчваха уют и простота, в които сговорът и мъдростта се преливаха от мъжката сдържаност на Петър Каменов до детската откровеност на малката Йя. Хубав, топъл дом! И Пашов, и Дано Сребров не можеха да се наситят на този непознат за тях уют.

На тръгване доктор Пашов се обърна към Иглика:

— Благодаря ти, стопанке! Създала си благословен дом, Бог да ти го пази все такъв!

Но на пътната врата Петър Каменов ги задържа:

— Има ли нещо? — попита. — Стори ми се, че донесохте и нещо друго отвън.

— Има, Петре — въздъхна Пашов. — Войната е започнала.

— Хитлер?

— Той.

* * *

— Довечера, жив-умрял, те искам у дома! — изръмжа в телефонната слушалка Топчев.

Вече е средата на зимата, а след паметната разходка до параклиса Топчев не беше се обаждал на Дано. Тогава се разделиха хладно.

— Защо ми се струва, че днес ме следяха два чифта очи? — попита го Дано, присвил пепелносивите си очи.

— Звяр! — изръмжа Топчев. — Някой ден ще те поканя у дома и ще ти обясня. Кога — не знам.

Този ден, изглежда, бе дошъл.

Телефонът иззвъня отново. Бе госпожа Дани. Канеше го за пореден път и той за пореден път й отказа:

— Съжалявам, тръгвам за града. Приготвям се вече. — И затвори.

От кухнята се подаде баба Стефана.

— Да ти сложа да хапнеш. Веднага ли тръгваш?

— Не, ще пътувам довечера с влака.

— Щото рече…

— Е, за едни тръгвам веднага, за други — довечера.

— Аха, бил е някой навлек! — прибра се успокоена в кухнята баба Стефана.

На гарата в околийския град Дано слезе по тъмно. Малко преди това бе минал бързият влак и слезлите от него пътници още се източваха от перона. Вниманието му привлякоха две млади жени, особено — по-високата. Имаше свободна, спортна походка и гъсти черни коси, подрязани до раменете. Те се огъваха при всяко нейно движение, без да се разпиляват — запомнящи се коси, като топла смола, върху която редките снежинки мигновено се топяха. Качиха се в очевидно очакващия ги файтон.

Той реши да повърви. Зимната вечер бе мека и тиха. Под стъпките му хрупкащият сняг го поведе не само по безлюдната улица, а и към неговата младост. Един вечно недохранен и зъзнещ гимназист подтичваше по зимните улици на този град. Пътят му бе строго определен: гимназията, кварталната фурна, библиотеката, домът на Топчев! От топлия хляб отчупваше вървешком малки залъчета, но от книгите и от Топчев гладно изгълтваше всичко, до троха — да знае, да знае, да знае…

Усмихна се и свърна в познатата пресечка към кварталната фурна. Облъхна го познатият сладък дъх на топъл хляб. Посрещна го и познатият собственик, но той не позна в него гладния гимназист.

— Един хляб! — помоли Дано.

Добрият човечец както някога заподбира от хлябовете, макар всички да бяха еднакви. Докато го наблюдаваше Дано се зарече да му помогне чрез Топчев за един основен ремонт на фурната.

Взе хляба, плати, благодари и веднага си чупна залъче. Знаеше, че това е върховното признание за собственика, за неговия труд. Кимнаха си усмихнати и Дано пое по улицата към центъра на града. Дъвчеше бавно и продължително, до сладкото на залъка. Както някога.

Пред дома на Топчев спря. Огледа масивната двуетажна къща и отново се сети за верността на финансиста. Тази къща той бе построил за първата си и единствена съпруга, починала при преждевременно раждане. От тогава живееше сам, с бездънните си финансови познания и с теорията си за „гения на дивото“. Дружеше с малцина. На грубите му ласки в този град се радваха само доктор Пашов и старият Първов. Помагаше с всичко и не прощаваше нищо, особено на избраниците си.

Дано бе повече от сигурен, че в момента Топчев лежи в широкия фотьойл до камината, а на ниската масичка пред него светят бутилката с коняк и чашката му. Ако има някой, който да се самоубива с коняк, това е той.

— Мммм, ето те и тебе! — изръмжа Топчев. — Имаш ключ за къщата ми, имаш ключ и за душата ми, лесно ти е. Нахълтваш по всяко време.

— Нали сам ме покани — отговори Дано.

— Сега — да. Но след онзи пикник бях ли те канил да влизаш в душата ми и да ми подхвърляш: „Защо ми се струва, че ме наблюдават четири очи?“

— Защото беше истина. И сега очаквам да ми обясниш — каза Дано и сложи хляба на масичката.

— И хляба си носиш. Онзи, гладния хляб, опоскал си го… — усмихна се Топчев. Но забелязал настойчивия поглед на Дано, добави: — Добре, ще ти се обясни! — И кимна към преходната врата, в рамката на която бе застанала младата жена с асфалтово черна коса. Жената, която бе привлякла вниманието на Дано на гарата.

— Добър вечер! — поздрави тя с алтов глас.

Беше в широк черен пуловер, черна пола и домашни чехли. Странно, изглеждаше на мястото си, свободно и непринудено. Когато пристъпи и леко наклони глава, косата й пак се огъна, без да се разпилее.

— Казвам се Неда — представи се. — А вие — Дано Сребров, знам. — На устните й нямаше и помен от усмивка, нито в очите й. Но това не я правеше по-малко приветлива.

Дано неволно я сравни с госпожа Дани и, колкото и да не си приличаха, шестото му чувство мигновено охлади и изпъна бледото му лице над силните кости. Значи, тази госпожичка ще му обяснява странното поведение на Топчев! Става интересно, да видим…

От съседната стая се разнесе шум от кухненски съдове. Там очевидно се разпореждаше спътничката на Неда.

— Ще помогна да приготвим вечерята — надигна се от фотьойла Топчев, като не забрави да вземе бутилката и чашката си.

Необичайната готовност на Топчев да ги освободи от присъствието си с нищо не промени изражението на Дано. Така, госпожичке, сега сме сами, можеш да започваш!

Тя седна във фотьойла на Топчев и наистина започна:

— Не се сърдете на общия ни приятел. Ролята му бе незавидна, особено при неговия нрав, който добре познаваме и двамата.

Ставаше все по-интересно. Една непозната го съветваше как да се отнася със стария си приятел. При това говореше за „роля“, като че ли Топчев от години не слизаше от театралните сцени. Браво! По-нататък до него стигаше само алтовия глас на непознатата. Слушаше, но не чуваше, загледан в пламъците на камината.

— Не сте от приказливите, господин Сребров! — въздъхна младата жена. — Това е отлично качество, но в момента ме затруднява.

— Правете като мене — каза хладно Дано. — Погледайте огъня в камината, интересно е.

Той вече се бе уверил, че именно тази дама е поръчала втория чифт очи, които го следяха напоследък чрез Топчев. Но тя започна така издалече и сбъркано мисията си, че го разочарова. А изглеждаше свободна и пряма.

Бе го разбрала и тя, защото изведнъж сведе глава, косите й пак се огънаха, и рече смутено:

— Помогнете ми, господин Сребров! Сбърках и…

— И сега не знаете как да продължите — каза без съчувствие Дано. — Има само един начин, да започнете отначало — ясно, кратко и открито. Колкото и да противоречи на… вашата роля.

— Прав сте, господин Сребров. Топчев ме предупреди за вашия, извинете, зверски нюх, но аз го подцених и се провалих.

— Значи не всичко е загубено. И така?… — подкани я той.

Тя придружи усмивката си с продължителен и дълбок издъх, като човек изплувал до спасителния бряг. Кимна, сякаш отърси косите си, и започна:

— Казвам се Неда, бивша възпитаничка на английския колеж и бивша мисис Слоун. Мистър Слоун се оказа грешка, както в дипломацията, така и в моя живот, която установих след двегодишен престой в Англия. Мистър Слоун ме разочарова, но демокрацията и културата, в които живях две години, ме очароваха. Именно те търсят най-доброто у нас, а вие сте един от това най-добро. Доказвате го със здравия си разум и модерно мислене. А проверката на ценностната ви система извърши, вместо нас, госпожа Дани. Ние само наблюдавахме, както сте забелязали. Някой ден трябва да й благодарим за неволната услуга! — усмихна се тя. И добави с облекчение: — Ето, това е!

Той бе отправил пепелносивите си очи в камината, но младата жена бе цялата в полезрението му. Цялата и цялостна, без съмнение. Неподвижна и вглъбена, тя излагаше убежденията си с откровение. Твърде различни бяха похватите на госпожа Дани! — усмихна се мислено Дано. А каза:

— Ето, така е по-добре! По-добре за вас, но не чак толкова добре за демокрацията, която ви е очаровала. Неведнъж е постъпвала сбъркано и тя, в момента — също. Изпусна злия дух от бутилката и сега той властва над Европа. И тя, демокрацията, водена от вечните си интереси, е принудена да подаде ръка дори на болшевизма.

— Така е — въздъхна младата жена — за съжаление! И понеже стигнахме до нацизма и болшевизма, ще ви предам едно писмо от хер Нунке за вас.

Тя пъхна ръката си под широкия пуловер и му подаде сгънат на четири лист.

Писмото започваше без обръщение и завършваше без подател, но бе именно за него и именно от хер Нунке:

„Приятелю, говоря ти от билото на нашия хълм. Говоря с тъга и отчаяние. След един ужасен престой в Черното царство, където бях отзован, имах възможност да посетя и Червеното царство. Уви, и Черното, и Червеното царство си приличат като две капки вода, различно оцветени — нищо друго, никаква разлика, никаква надежда! Две страшни човекомелачки, два Безума… Моля се ни една от двете да не залее твоята хубава земя, и тебе. Сбогом!“

— Кой ви даде право да излагате на риск хер Нунке с това писмо? — попита Дано.

— Не ни упреквайте — защити се младата жена. — Инициативата била на хер Нунке, нашите хора само са свели до минимум риска за него и за писмото.

— Къде е сега той?

— Някъде в Германия. Подготвя се извеждането му от там, но, както се досещате, подробности не са ми известни.

Той се вгледа в лицето й, обкръжено от огъващите се асфалтовочерни коси, и попита:

— А какъв е рискът за вас, самата?

— Какъвто е за всички други — отговори тя. — Какъвто ще бъде и за вас, ако приемете. Но независимо от решението ви, бъдете внимателен със Симеонов! Готвят го за прокурор, не случайно…

— А не се ли страхувате от мене? — каза внезапно Дано.

— Не — отговори спокойно Неда. — Дори да не станем партньори знам, че предател няма да оставя след себе си. А сега дайте ми писмото, трябва да го изгоря.

Тя взе писмото на хер Нунке, изви се към камината и пусна листа в пламъците. Остана така, извита, докато листът напълно изгоря. Пламъците сякаш нажежаваха асфалтовочерните й коси, черния пуловер и черната пола, в които се бе приютило младото й тяло. И над това младо тяло блестеше гилотината на риска.

— Недо! — повика я неволно той.

Тя трепна. После бавно се обърна към него и каза тихо:

— Така ме викаше баща ми. Само той…

Наистина можеше да й е баща! Но младата жена прекъсна мислите му. Надигна се от фотьойла на Топчев, пристъпи, наведе се над него и устните й докоснаха лицето му. После близна връхчето на пръста си и с леки движения заизтрива следата от червилото, шепнейки:

— За последно… Може да е последно…