Велчо Милев
Топлият полюс (8)

* * *

Имаше и още по-късни последици от тези събития. До железопътния мост край Землен се разположи отделение войници, които денонощно охраняваха моста. Земленци бързо свикнаха с тях. Поздравяваха се. Подаваха им кочани зелена царевица да си изпекат, а чобаните им отливаха прясно овче мляко от гюмовете. Само Тошето им хвърляше злобни погледи, че подпоручикът им често посещаваше кръчмата на Юзовица и оставяше там мирис на ботуши, военна униформа и оръжейна смазка. Но момчето не обръщаше никакво внимание на мургавата и усмихната яловица. Отказваше почерпките й, купуваше бутилка ракия и си тръгваше. А тя разкопчаваше все по-надолу блузката си, но напразно.

— Няма да те огрее… — подхвърляше й Христо Моллов. — Ако, пък, много ти е напряло, аз съм тук. Докато дойде Тошето, мога да се впрегна в каручката. Е?…

— Ти по-добре се впрегни да си платиш вересиите, че скоро ще забравиш вратата на кръчмата! — отвръщаше му Юзовица.

— Какви ти вересии, светът отива към свършек с тази война, ти за вересии приказваш.

— И съвсем да свърши, пак ще иска да пие — усмихваше се Юзовица, но отказваше да му налее втора ракия.

За година-две Христо бе пропилял своята половина от имота на Молловите, която брат му Стоян му бе наплатил. Секнаха подвизите му из градовете и шантаните и сега караше само на вересии. Разчиташе единствено на дивидентите от акциите в „Топлик“, с които изплащаше част от дълговете си. Ако Дано Сребров не беше го разубедил, той и тях щеше да продаде.

Тази сутрин Дано отиде в околийския град.

Първо се отби при доктор Пашов.

— Е, ще храня ли котките с твоето стомахче? — посрещна го от вратата докторът.

— Ще почакат — отговори Дано. — Засега аз ще си го храня с твоите прахове, помагат му, благодари ти и иска да му предпишеш още.

— Хм! — измърка Пашов. — Учи се от стомаха си, той е по-възпитан от тебе.

— А ти — от праховете си! — върна му Дано. — Те не размахват нож за щяло и нещяло.

— Ще видим, ще видим… — закани се Пашов. — А какво прави малката ми годеница?

— Расте. Става по-хубава и по-умна и започва да проумява грешката си.

— А-а, завиждаш! Неблагодарник — възмути се Пашов.

После Дано посети Топчев в банката. Косматият финансист го стрелна с малките си очички и изръмжа:

— Откажи се от покупката в „Речни мини“, ялова работа е. В тази дупка няма въглища и за една година. Собственикът й точно заради това гледа да се отърве от нея.

— Жалко! — въздъхна Дано. Той много се надяваше с тази мина да излезе на голямата река и да наложи в нея своята система на заплащане. Така щеше да принуди и останалите собственици на мини да го последват, ако не искат да затънат в конфликти и саботажи с миньорите.

— Жалко щеше да е, ако беше влязъл в капана — поправи го Топчев. — Ония вълци щяха да те разкъсат от… обич. Те много те обичат, нали знаеш?

— Знам.

— Келеш! — изръмжа финансистът. — Като знаеш, защо се навираш в глутницата им. Глутницата не търпи единаци.

— И единаците не търпят глутници.

— О-хо, слаб си още да се разправиш с тях. А и времето не е време за рискови инвестиции. Не се знае какво ще дойде тук след войната. Хилядолетният райх бързо отстъпва към края си.

— Чух, съюзниците са го погнали и от запад.

— Виждаш ли? Но ние сме по-близо до изтока и няма да се учудя, ако внуците на дядо Иван първи стъпят тук. Знаеш ли ги големите как са се спазарили!

— Добре, благодаря за информацията — каза с неохота Дано.

— Неблагодарник! — освирепя Топчев. — Махай се.

— За втори път го чувам тази сутрин — усмихна се Дано.

— Малко ти е. Надявам се да го чуеш и трети път.

Топчев се оказа пророк. В дома на Първови той чу „Неблагодарник!“ за трети път. Но не от стария Първов, не и от Ана.

Тъстът му бе в кантората си. Дъщерите му вземаха поредния урок по пиано. Така че, докато чакаше края на урока, той се настани в хола при жена си. Ана бе в снежнобял халат, който значително изоставаше от разголените й крака. Изостана и когато тя сядаше във фотьойла срещу Дано.

— Кафе? — попита.

— Да, благодаря!

Изправянето й се оказа чудесен повод за халата да открие едрите й бедра, снежнобели и те. Но той седеше все още замислен за провалената сделка в „Речни мини“, а тя го наблюдаваше през полуспуснатите си мигли, с поредното неуспешно желание да разбере какво крие бледото му, силно лице. Телефонът я отклони от намерението й да му сервира кафето. Вдигна слушалката и веднага му я подаде:

— За тебе е. — Усмивката й бе многозначителна.

— Господин Сребров? — прозвуча познат глас.

— Да, госпожо Дани, радвам се да ви чуя!

— Не вярвам — отвърна рязко госпожа Дани. — А това, което ще ви кажа, още по-малко ще ви зарадва.

— Нима? Точно вие…

— Стига, господин Сребров! — изсъска госпожа Дани. — Не само, че пренебрегнахте опита ми да ви приобщя към силните, ами сега се опитвате да забиете клин в „Речни мини“.

— С най-добри намерения, госпожо Дани, с най-добри! Искам и „Речни мини“ да дават повече въглища, като моите, за да помогнем повече на нашите съюзници. Не разбирам…

— Напротив, разбирате отлично. Всявате раздор в тила с вашето либералничене, но този път няма да ви се размине. Запомнете го и… край!

— Край?… — усмихна се бледо Дано. — Означава ли той, че повече не мога да се надявам на кафе на брега на голямата река и на онзи незабравим параклис?

— Не мога да си го простя.

— Разбирам ви. И аз не мога да си го простя, госпожо.

Отговорът бе трясък в телефонната слушалка.

— Горката госпожа Дани! — каза тихо Ана.

През полуспуснатите си мигли тя гледаше поредната жертва, полетяла от глетчера и проснала се в подножието му с пречупен гръбнак.

— Не бих отказал едно кафе — прекъсна мислите й Дано. От усмивката и пепелносивите му очи я облъхна леден хлад.

Тя потръпна. Халатът вече не изоставаше от краката й. Загърна се в него и замислена се отправи към кухнята. Господи, нима този мъж наистина е недостъпен, за никого! И кое го прави такъв: „геният на дивото“ ли, според Топчев, или е обладан и обладава нечовешка сила? Тя опита какво ли не за да го покори, а през това време той покоряваше всичко, до което се докосваше. Когато привлече вниманието му в гимназията след упорито преследване, помисли че е успяла. Излъга се. Не успя и след сватбата, и след раждането на децата, и по-сетне — до ден днешен. В най-интимните им мигове той бе всеотдаен, но като древногръцки бог, обладаващ простосмъртна, след което отново се връщаше на своя Олимп.

Тя му поднесе чашката с кафе, загърна се в халата си и седна срещу него.

— Благодаря! — каза той, но остана замислен.

Седеше, а на Ана й се струваше, че е някъде нависоко и пепелносивите му очи гледат надалече. Ръката му някак сама се протегна до грешната земя и вдигна чашката с кафе до коравите му, мъжки устни. Едва когато отпи, той сведе очите си към Ана и кимна: „Хубаво е, благодаря!“

— Може би ти напомня кафето на госпожа Дани край брега на голямата река? — попита спокойно Ана.

Отвесна гънка разполови челото му, сякаш си припомняше нещо много отдавнашно, преди да каже:

— Тя направи каквото можа, но не ми беше интересно, защото направи това, което очаквах и знаех, че ще направи.

— Горката госпожа Дани! — усмихна се тъжно Ана.

— Да, заслужава съчувствие. Провали се и като жена, и като агент на тайна немска институция.

— Нима? — изненада се Ана.

— Да, както и нашият общ познат, господин Симеонов, лека му пръст! Бог да го съди за делата му.

— Господи, не съм и подозирала!

Отвесната гънка на челото му отново се появи, но не за да си припомни нещо отдавнашно, а за да проникне в нещо.

— Животът и хората не са това, което изглеждат, Ана. Те са като голямата река, имат дълбини, въртопи и дъно, в които се ражда, живее и взема връх доброто или злото. Трудно се прониква до тях, а още по-трудно в размътни времена, като днешното, когато тинята изплува отгоре.

Ана не скриваше изненадата си. Бе се привела напред и гледаше съпруга си като непознат.

— Не си спомням да сме разговаряли така — рече с въздишка.

— Бяхме прекалено заети и… разнопосочни — въздъхна и Дано. — Аз — с моята амбиция да преуспея сам и да наложа модерни, човешки взаимоотношения между труда и капитала, ти — със своята себична фиксидея да покоряваш и захвърляш покореното.

— Така е, признавам — сведе очи Ана. — Но защо казваш бяхме? Вече не сме ли?

Усмивката му бе едва загатната, с едва загатната скръб:

— Не, същите сме. Но идват събития, в които моите и твоите амбиции нямат значение. Те просто ще ги пометат. Ще ги сведат до инстинкта за оцеляване — физическо и нравствено.

Усмивката му се стопи. Силните кости изпънаха бледото му лице. А пепелносивите му очи застинаха, когато каза:

— Поне единият от нас трябва да оцелее физически. И това ще си ти, Ана, заради децата! Мене, доколкото се познавам, не ме бива за компромиси. А оцеляването е низ от компромиси. Майка си, ще го направиш!

Той неочаквано се усмихна ведро:

— Покорявай компромисите, ето ти ново поприще, Ана! Това го умееш, то е в природата ти.

Господи, никога няма да покори този мъж! Той е силен дори в обречеността си. Приема я, но не й се покорява, стои над нея. Тя едва се сдържаше да не коленичи в нозете му. Късно е, ще бъде смешно, трябваше отдавна да го направи. Животът им щеше да е друг. Сега трябва да остане на мястото си, и да е силна, по-силна от компромисите, които й завещава той в името на децата. Поне това е длъжна да направи за него.

Той я гледаше проницателно. Проследи битката, която тя проведе със себе си, прочете накрая и решението й, и кимна мълком:

„Благодаря ти, Ана!“

По-голям успех от този тя никога не бе пожънала пред него. Две сълзи натежаха в ъглите на очите й.

— Ако можехме да започнем отначало! — каза тихо, на себе си.

В този момент урокът по пиано завърши и децата връхлетяха в хола.

— Мамо, защо плачеш? — попита голямата им дъщеря.

— О, не плача! Баща ви разказа толкова смешни неща, че се просълзих от смях.

— Искаме, искаме да ги разкажеш и на нас! — виснаха на коленете му и двете.

Ана не изтри сълзите си, те сами се отърколиха до брадичката й: „А можеше да е все така в този дом! Само трябваше навреме да разбере Дано и себе си. Но не всеки, и най-малко младостта има очи, които да проникват до дъното. После е късно, много късно!“

* * *

Една нощ небето над Землен се разлюля, забуча. Час преди това електрическият ток бе спрял. Земленци наизлизаха от къщите си озадачени. Нито светкавици, нито гръмотевици виждаха по нощното небе, а то се люлееше и бучеше страховито, и все по-нарастващо.

— Боже! — прекръсти се баба Стефана.

Тя, Михал и Здравка с детето бяха излезли на широкото стълбище пред Дановия дом. Към тях пристъпи и Маргарита.

— Какво е това? — попита тя.

— Самолети, бомбардировачи — отговори Дано, излязъл последен. — Търсят електроцентралата.

— Американски „крепости“ — допълни Михал.

Страховитото боботене се носеше срещу течението на голямата река, но вече отминаваше електроцентралата.

— Отминаха я — обади се Михал.

— Затова са изключили тока, да не я открият — каза Дано.

Но в този момент се разтресе и земята. Малко след това се чу грохот. После всичко се смеси — грохот и земетръс. Следваха едно подир друго, грозно и зловещо в тъмната нощ.

Здравка притисна детето и сама се притисна до баба Стефана. Земя и небе се люлееха, а грохотът сякаш ги раздираше.

— Господи! — бързо-бързо се кръстеше баба Стефана.

След четвърт час грохотът спря и бученето отмина, стопи се някъде в нощното небе.

Едва сега из Землен се разнесоха човешки гласове. Откъм кръчмата на Юзовица бяха най-силни, припрени, накъсани:

— Какво се чудите, нали им обявихме война… Барабар Петко с мъжете… Като катраници сме, окачваме се на стърчишката на всяка кола… А сетне се вайкаме…

В суматохата никой не видя че Тошето дръпна Юзовица в задната стаичка на кръчмата и я хвърли върху второто миндерче. На съседното Юзо мучеше по-силно от всякога.

Миндерчетата се тресяха, звънтяха бутилките по рафтовете. Тресеше се и Юзовица, сключила краката си около кръста на Тошето.

— Страх ме е… — шептеше. — Какво ще стане, ако…

— Как… вото ще да… става! — задъхваше се Тошето. — Ус… михвай се…, ус… михвай се!

Миндерчето пращеше под тях.

Когато грохотът и земетръсите спряха, Юзо мучеше на земята, между двете миндерчета. Беше се изтърколил.

— Ще те настъпя бе, тулум! — изруга Тошето и остави Юзовица да се оправя с него.

През цялата нощ електричеството в Землен не светна. Дано запали газената лампа, смали фитила й и я постави на перваза на прозореца. След минути откъм вратата на спалнята го облъхна лек мирис на лавандула. Беззвучно се свлече на пода широка нощница и той усети мургава топлина до себе си.

— Искам дете — пошушна Маргарита. — Гледам Здравка…

Той мълча цяла минута, преди да каже:

— Иди си! Благодаря ти за всичко досега, но си иди! Свикнал съм да нося отговорност за всичко, което правя, а няма да ме има, за да понеса тази отговорност. Иди си!

Мургавата топлина се откъсна от него. Широката нощница беззвучно я покри и тя тихичко затвори вратата на спалнята. Остана само лекият мирис на лавандула и смалената светлина на газената лампа.

На следващия ден се разбра, че дежурният в електроцентралата пропуснал да изключи един извод и малко селце, близо до голямата река, светело. Тези светлини заблудили самолетите и те пуснали бомбите си над него. Но не го улучили, разорали хълма до него. Свят готов ломен камък селяните примъкнали от този хълм. А Ботуна докара с два чифта волове един дълъг четириъгълен камък, изрязан сякаш с нож, и го катурна до пътната си врата. Вечер сядаше на него, докато чакаше синовете му и ратаите да се завърнат от полето. Земленци се шегуваха: „Ботуна пак е седнал върху американеца!“

— Кой на каквото може! — хилеше се Христо Моллов с повишено настроение. В суматохата на оная нощ бе успял да отмъкне две бутилки ракия от Юзовица. И намигаше: — Ботуна сяда на американеца, Тошето — на Юзовица…

— А ти — на бутилката с ракия! — отвръщаха му.

— А, не, тя е отгоре ми. Ама то е същото. — И потупваше бутилката във вътрешния джоб на палтото си.

Бомбардировката отвори най-много грижи на Дано Сребров. На много места в мините му крепежът се бе срутил и се наложи миньорите цели два дни да презакрепват галериите.

* * *

Втори път самолети не потърсиха електроцентралата, но на покрива на общината монтираха сирена, която през нощ, през две виеше и плашеше земленци. После-после те така й свикнаха, че я кръстиха на кмета:

— Ботуновото магаре пак ревна! — казваха и се покриваха презглава да не им пречи на съня.

Колкото по-дълги ставаха предзимните нощи, толкова повече се скъсяваше източният фронт на райха.

— Май, дядо Иван пак ще пои коня си на Дунава! — мърмореше баба Стефана. — А, напои ли го, ще я прецапа като едно нищо и, те ти го при нас.

После тя поднасяше билковия чай на Дано и нареждаше:

— Да си изпиеш докторските прахове с чая, чу ли! Те, и праховете са от билки, ама докторска им работа — мелят ги, сеят ги — за по-модерно. Пък и удобно е, не можеш да носиш торба с билки, но пликче с прахове можеш.

— Така не става ли билки върху билки? — криеше усмивката си Дано.

— Става, но не пречи — успокояваше го баба Стефана. — Билка върху билка може, бой върху бой не бива!

Утринното мърморене на старата жена също беше билка за него, успокояваше, връщаше го в детството му. Сякаш слушаше и усещаше баенето на отдавна починалата му баба, за която всички болести и болежки бяха от уроки.

Но тези успокояващи билкови утрини бързо се стопяваха в сгъстения, сгърчен въздух над хълмовете на равнината, над Землен. Нощем откъм предпланините и в самата равнина все по-често се чуваха изстрели. Сновяха сенки. Пламваха къщи.

Проскубаната вълча глутница се луташе ту насам, ту натам, тревожена еднакво и в планините, и в равнината. Младата лисица рядко успяваше да се промъкне до селото, край него сновяха сенките. Кучетата прегракваха да лаят по тях. А през дните, дори кръговете на двата ястреба бяха по-малки и по-бавни в сгъстения, сгърчен въздух.

Сгърчени бяха и челата на земленци. Предчувстваха, че приближава нещо голямо, но неясно. Мълком се молеха само да не взриви сгъстения и сгърчен до пръсване въздух над домовете и имотите им.

Гърчеше се и Тошето, между неудържимото си желание да насилва и руши, и авторитета на Петър Каменов, който го възпираше. Но не само той, възпираше го и хитрата политика на Дано Сребров, от която всички бяха доволни.

— Навсякъде саботажи и шумкари, само ние, тук, седим като баби! Чакаме утре братушките на тепсия да ни поднесат имотите на Ботуна и Стоян Моллов, и мините на Дано Сребров.

— Ами какво да направим бе, Тоше? Кажи само… — питаха двама от ратаите на Стоян Моллов, с които се бе сдушил Тошето.

— Сега — нищо — отвръщаше им той. — Но като дойде лятото, пуснете едно желязо във вършачката му. По-малко ще овършее, по-малко хляб ще има за немците. По-малко и за него. Че той, нали го виждате, насищане няма, глътна и братовата си половина от имота.

— А вие, там, в мината…? — недоизрече въпроса си единият от ратаите.

— И там съм замислил нещо, ще се чуе! — рече с омраза Тошето. — И на Дано Сребров ще му припари! По-точно, ще му подлея водата…

Тошето отдавна бе набелязал главната галерия на старата мина. В долния й край се бяха появили плаващи пясъци. Вода и глинест пясък, като боза, се просмукваха между крепежа и се налагаше редовно да го презакрепват и уплътняват. Едно малко размърдване на укрепеното в края на смяната ще свърши работа. До сутринта цялата мина ще е наводнена и затлачена. Само да намереше сгоден ден и час, да остане последен от нощната смяна.

Единствени Юзовица и Христо Моллов плуваха в този все по-сгъстяващ се въздух над Землен като риби в сладка вода. На Юзовица всичките й сметки бяха наред: смръщените земленци пиеха повече, Юзо не й се пречкаше, а Тошето още по-често си изкарваше ядовете върху нея. На Христо Моллов, пък, нищо не му беше наред, но се радваше на себе си и на хорската загриженост. Висваше, рано-рано на тезгяха пред усмихнатата Юзовица и казваше ухилен:

— Хайде де, сипни ми малко! Утре, като дойдат руснаците, ще ти вземат кръчмата. Там всичко било общо и тука ще стане така. Хайде, сипни ми!

— Кога ще спреш да се наливаш? — питаше го Юзовица.

— Когато и ти спреш… — намигаше й ухилен. — На тебе ли да казвам, че някои неща в човека насищане нямат. Хеле — очите му! Ама тези, с ненаситните очи, сега ходят оклюмани. Гледай брат ми, Ботуна, Дано Сребров… А ние с тебе, волни птички, няма какво да ни вземат и се радваме на благинките си. Хайде, сипни ми!

Юзовица пламваше от сладките му намеци. Очите й се премрежваха, а усмивката й ставаше… снощна. Сипваше му един пръст в чашата и питаше усмихната:

— Толкова стига ли?

— Още…

— А толкова? — и доливаше.

— Още! — преглъщаше Христо нетърпеливо. После казваше престорено сърдито: — А-а, ще кажа на Тошето и на тебе така да го отмерва!

Юзовица прихваше и така препълваше чашата, че той отпиваше от нея направо от тезгяха, капка да не разпилее.

— Те това е сладката работа, догоре! — млясваше и пак намигаше: — Бе, знаем си мярката ние, с тебе. Нищо, че моята е сутрешна, а твоята вечерна — еднакви са, догоре!

Юзовица го оставяше да си приказва с ракията и излизаше да премете пред кръчмата. Метенето също бе радост за нея. Напръскваше с вода и започваше да се вие с метлата, да се полюлява, да се огъва и разгъва, да усеща гърдите си в разкопчаната пазва… Но главно да усеща похотливите очи на мъжете и проклятията в очите на жените. Щели да й вземат кръчмата, да я вземат! Докато има мъжки очи и гърла на тоя свят, гладна няма да остане.

По улицата се зададе Стоян Моллов. Вървеше и отриваше омаслените си ръце с топка кълчища. Пъхна кълчищата в джоба си и влезе в общината. Оклюманите се събират — усмихна се Юзовица. — Наистина са оклюмани, нищо и никого не поглеждат.

Ботуна вдигна едрата си, като дънер, глава:

— Какво си се оплескал така? — попита.

— Стягам трактора — отвърна Стоян. — Сега му е времето, през зимата. Трябва да е готов за пролетната сеитба.

— Трябва… — повтори замислен Ботуна. — Ние ще сеем, но кой ще жъне, не се знае.

— Точно за това наминах към тебе. Приказват, че ако дойдат руснаците всичко щяло да стане общо — нивите, машините, фабриките, мините. Ти какво мислиш?

— Какво да мисля. Щом при тях е така, същото ще стане и тук. Ден и нощ го мисля, сън не ме лови, но нищо не мога да измисля. Имот е това, земя, не можеш да я туриш в джоба си.

— И, какво, имотите ни ще станат имоти на ратаите и пияниците?

Ботуна сви рамене. Едрата му глава клюмна.

— Ще станат — изпъшка. — Ще станат, Стояне, натам върви тоя свят. А с нас какво ще стане, не знам!

— Виждал ли си Дано Сребров? И той ли мисли така?

— И той. И колкото и да му сече пипето, не вижда изход. Казва само, че тази стихия ще се стовари главно върху нас, а човешката злоба и завист ще я усилят стократно, и трябва да сме готови на всичко.

— Кмете — нахлу разтреперен селянин, — тази нощ ме ограбиха! Задигнаха ми двата коня.

— Защо идваш чак сега?

— Защото ми казаха, че мръдна ли от къщи навън, преди да се е вдигнало слънцето, ще ми хвърлят бомба. Бяха с пушки.

— Позна ли ги?

— Не.

— Иди ги търси вече. Конете ти сигурно са продадени и препродадени на десетки километри от Землен.

— Бре-е-ех! — проплака човекът и си тръгна.

— Това е — изпъшка Ботуна, — кражби, грабежи, убийства! В мътно време мътилката царува. А се задава още по-голяма мътилка, Стояне.

Стоян Моллов поклати глава и също си тръгна. На излизане от общината видя Дано Сребров, но не му се обади. Защо да го спира, щом Ботуна е говорил с него. По-добре да си довърши работата с трактора, пък каквото има да става ще стане.

— Добро утро, господин Сребров! — поздрави Юзовица.

— Добро утро! — отмина я замислен Дано.

Тя проследи високата му, все още младежка фигура с гъвкава походка и въздъхна: „Какъв мъж, Боже!“ Не усещаше, че от намокрената метла се отцеждат капки вода по чехлите й.

— Хей — сепна я Христо Моллов — подмокряш се подир този хубавец, а? — И се изкиска: — Погледни си чехлите!

Юзовица замахна с метлата по него и се шмугна в кръчмата.

А Дано Сребров се бе запътил към мините. Наскоро прие десетина млади миньори и искаше да поговори за тях с Батов и Петър Каменов — как са, що са, свикват ли?

— Слушат, учат се — успокои го Батов. — Ще свикнат. Едното момче е по-слабичко, но е старателно, помагам му.

Почти същото му каза и Петър Каменов за младите миньори в новата мина.

— Доктор Пашов пита как е годеницата му, поздравява я — засмя се Дано.

— Благодаря, поздравете го и вие! — отвърна Петър Каменов.

Замълчаха, загледани към високия железопътен мост, на който се открояваше фигурата на войник с пушка.

— Наближават големи събития, Петре — каза Дано. — И както изглежда те ще дойдат с твоите братя по идеология, русите.

— Няма нищо лошо в това, един по-справедлив свят! — отговори Петър и погледна Дано: — Не бива да те безпокои, и в него ще са нужни способни и разумни хора.

— Един противоестествен свят не може да е справедлив. Той се налага с насилие.

— А този справедлив ли е?

— Не е, но може да се очовечи — отговори Дано. — Виждаш, при нас не е като в „Речни мини“, значи може.

— Защо отнемаш правото на другия свят да се очовечава?

— Защото, докато стигне до там, ще се разпадне. Противоестественото не може да издържи дълго.

— И после какво? — попита Петър Каменов.

Омрачнял и замислен, Дано каза тихо:

— После… После всичко ще започне отначало, само че с много по-големи злини и злосторници. Не завиждам на поколенията, които ще го преживеят. Които ще го изстрадат, по-скоро. И най-вече на добрите, умните и талантливи хора. А такива като тебе, Петре, ще изстрадат още началото му, защото ти не си насилник, а идващото ще започне с насилие и ще потърси насилници. Като Тошето, например.

— Не вярвам — отсече Петър Каменов.

— Ще се радвам, ако не е така, но ти сам ще се убедиш. И никак няма да ти е леко — въздъхна Дано. Помълча и добави: — Едва ли ще имаме време за друг такъв разговор, ще си го спомняш само. Довиждане, поздрави Йя!

Той тръгна към Землен. Запрехвърча сняг, който изведнъж се усили и замрежи въздуха. Високата му фигура бързо се превърна в неясен силует и се стопи, разтвори се в бялата пелена на снега.