Велчо Милев
Топлият полюс (7)

„За последно… Може да е последно…“

Този шепот следваше Дано във всичко и навсякъде, по всяко време. Струваше му се, че го следва и в съня му. Следваше го като звук и обреченост. Когато Неда го изричаше, той изтръпна и повярва в тази обреченост, сякаш идеше от отвъдното, а сега, когато нея я нямаше, шепотът бе жив, истински, и в днешното. В днешното бяха и огъващите се под ръката му асфалтови коси, и раменете й в широкия пуловер, и близнатото малко пръстче, чиято лека хладина усеща на лицето си, и горещите й устни…

Не, Топчев, Неда не е мъртва. Тя просто дойде от друго време и се върна в своето си време.

Била сама в купето на международния влак. Четирима в черни мушами дръпнали вратата на купето — гледали я четири цеви. Тя се усмихнала, както си била с подпъхнати в широкия пуловер ръце, но вместо да извика или да прехапе устни, захапала яката на пуловера. Там винаги стояла пришита малка капсулка… Почти нищо не се променило в първокласното купе. Четирите цеви продължавали да я гледат, а тя — тях. Усмихната. Разнесъл се само дъх на бадеми…

„За последно…“

Последно и за него. Една такава жена може да дойде само от отвъдното, само за една нощ, и да се върне там — за да остане завинаги в днешното, и в него.

Той въздъхна, отпи от горчивото кафе и едва сега забеляза ведрия юнски ден, нахлуващ в остъкления му хол.

Телефонът иззвъня.

— Да — каза той хладно.

— Боже, ухото ми замръзна от вашия глас, господин Сребров! — засмя се насилено госпожа Дани. — Но да оставим това, имам да ви съобщя три изключителни новини.

— Слушам ви.

— Първо, миналата неделя вашата съпруга ни посети и пожела да разгледа параклиса. Остана възхитена. Придружаваше я господин Симеонов.

— Знам — вметна Дано.

— Второ, господин Симеонов е вече околийски прокурор.

— И това знам.

— Добре, но третата новина няма как да я знаете. Рано тази сутрин елитни части на Райха са навлезли дълбоко в територията на комунистическа Русия!

Сега Дано усети смразяващ хлад. Сякаш земята се разлюля под нозете му. Сблъсък между два гигантски Безума, какво ли ще последва от него?

— Ало, господин Сребров! — звънна в слушалката госпожа Дани.

— Да, тук съм, госпожо, но ми е трудно да преглътна тази страхотна новина.

— Нали? — възкликна госпожа Дани. — Времето на силните, господин Сребров, за което си говорихме в параклиса.

— Беше хубаво — отбеляза той.

— Я, днес да не ви е ден за благотворителност?

Той притвори очи, силните кости на лицето му изпъкнаха, но се постара да каже равно:

— Бих обявил всички дни за такива, за да стоя до някой параклис с протегната ръка.

— О! — изненада се госпожа Дани. — Отново живея. — И затвори телефона.

Успех, госпожо, рече си той мрачно. Аз само се опитвам, но не пред твоя параклис.

Това че Ана бе посетила параклиса със Симеонов нямаше никакво значение, освен за Ана и госпожа Дани, всяка от тях е играла своята игра, оценявайки другата. Нищо повече.

Виж, Симеонов като прокурор е опасност — префинена и извратена опасност, поради същността си. Един слаб, но зъл ум, облечен в сила. Нищо добро не очаква околийския град и околията. Трябва да предупреди Петър Каменов, Симеонов не е противник за подценяване.

През целия ден радиото превъзнасяше светкавичните победи на немското оръжие и дух в Русия. Говореше за танкови клинове, за обкръжени армии и напредване със стотици километри в руската земя.

Когато настъпи нощта, Дано излезе да подиша прохладата й на широкото стълбище. Там бе приседнал и Михал. Припламването на цигарата осветяваше замисленото му лице.

— Войната ли прогонва съня ти? — попита Дано.

— Тя, господин Сребров — надигна се Михал, но Дано го спря и сам седна до него.

Селото спеше притихнало.

— Ще бъде страшна война, господин Сребров! — въздъхна Михал. — Който не познава Русия, не знае какво го чака. Тя е огромна. А когато една огромна земя тръгне на смърт, войната вече не е само човешка — земя, небе, реки и снегове тръгват на смърт и убиват, убиват…! Знам го, преживял съм го. Войната е зло и променя хората към зло. Дори тези, които са далече от нея. Ето, земленци, например.

— Те, какво? — попита Дано.

— Тази вечер в кръчмата всички бяха зли. Зло гледаха, зло пиеха, зло мълчаха. Накрая Христо Моллов и Тошето се спречкаха. Тогава злото се видя и усети от всички. Тошето сграбчи Христо за гърлото, стисна го и онзи посиня. А Тошето го стискаше и му викаше: „Усмихни се, тогава ще те пусна!“ И Христо му се усмихна. Тошето огледа кръчмата, сякаш казваше: „Видяхте ли, със сила можеш да насилваш някого и той пак да ти се усмихва!“. После той захвърли Христо, прекоси цялата кръчма и дръпна Юзовица в задната стаичка. Тя също се усмихваше. Може да е принудил и Юзо да му се усмихва, не знам. Всички станахме и си тръгнахме.

Да, но има различни усмивки, потъмня Дано. Сетил се бе за последната усмивка на Неда в международния влак, захапала капсулата в широкия черен пуловер, подпъхнала ръце в него. Усети и дъх на бадеми. А след него и хлад на лицето си, където го бе докоснало едно близнато пръстче.

Замълчаха, всеки унесен в мислите си.

— Лека нощ! — каза по някое време Михал и тръгна към старата къща.

— Лека нощ — отвърна Дано замислен.

Няма да са леки нито дните, нито нощите. По време на война няма леки дни и нощи. От Землен вече заминаха двайсетина мобилизирани. Появиха се и няколко черни забрадки. Той ги срещаше по улиците — черни забрадки до сами прегорелите очи на жените и питащи детски очи, за които отговор няма. И няма да има. Насилието не отговаря пред никого. То се опива от силата си за още по-големи насилия. Както Тошето. Както собствениците на „Речни мини“. Както ще се опива и Симеонов. Макар че той лично няма да изцапа нежните си ръце, мръсната работа ще върши Топала, всеизвестният в околията садистичен бияч и насилник. Симеонов само ще гледа и ще се топи в извратените си представи на свръхчовек и свръхсила.

Нощта преваляше. Сънливо се обадиха първите петли и сякаш те събудиха болката в стомаха на Дано. Той я притисна с юмрук, влезе в хола и изпи чаша минерална вода на глътки, както го бе посъветвал стария селски доктор. Е, той го съветваше да се прегледа и на рентген при доктор Пашов, но все не намираше време. Болката попритихна.

* * *

На заранта баба Стефана го подложи на лековития си билков чай и на сърдития си поглед — че не се лекува, че не се пази, че не слуша. И на още десетина „че“.

Но всичко отиде по дяволите, когато му съобщиха че намерили един от младите миньори обгазен в изоставена стара галерия. Все пак, бяха го открили и извадили навреме.

Младежът дори се шегуваше:

— Защо ми развалихте съня, бе? Така хубаво бях заспал…

Батов посрещна и успокои Дано:

— Добре е, господин Сребров, размина се. Иска да се връща на работа.

— Не! — отсече Дано. А на младежа каза: — Тази седмица ще си стоиш вкъщи, надница ще ти се води.

После извика Батов и Петър Каменов и им нареди:

— Всички стари галерии да се затворят с приковки, така че да са недостъпни. Още днес!

Батов веднага се разпореди и влезе в старата мина. Петър Каменов и Дано поеха към новата.

Петър Каменов очакваше допълнителни разпореждания, но Дано заговори за друго:

— Трябва да сте много внимателни, Петре. Обясни на хората си, властта е пуснала „очи и уши“ навсякъде, ще се намерят и между вас. Обърни особено внимание на Тошето, с неговия необуздан нрав може да предизвика провал и неприятности за всички.

— Разбирам — каза мрачно Петър, — но с Тошето е трудно, почти невъзможно. Нещо повече, увлякъл е младите и те го следват слепешката. Импонира им със силата и крайните си, хазартни убеждения. Някои вече се възприемат като бойци.

— Лошо — изпъшка Дано. И притисна с юмрук подребрието си. Бледото му лице се покри с капчици пот.

— Трябва да се лекуваш — каза Петър Каменов. — А аз ще се опитам да направя нещо. Благодаря за предупреждението!

Разделиха се.

Петър Каменов свърна към новата мина, а Дано тръгна към дома си. Ще пийне минерална вода да укроти болката, ще хапне нещо леко, ще поспи. Тревогите и безсънието очевидно я предизвикват.

Но пред дома му бе спрял автомобила на доктор Пашов. Странно, помисли Дано, едва ли някой го е повикал заради обгазения младеж! А може да е дошъл за друг болен.

В остъкления му хол, обаче, освен Пашов, се бе разположил и Топчев. Баба Стефана им говореше нещо.

— Позволявате ли, господа? — попита от вратата Дано.

Косматият финансист само изръмжа. Пашов отправи към него изпитателен, професионален поглед. А баба Стефана, след като помълча гузно, рече:

— Какво пък, наковладих те по телефона! Болен си, не ядеш, не се лекуваш… Това е! — И побърза да излезе.

Пашов най-сетне се обади:

— Дойдох само да те видя, но ще се наложи да те взема в града. Видът ти никак не ми харесва, Сребърен.

— С белезници, или… — опита да се пошегува Дано.

— А да си спомняш вашият доктор да те е съветвал да дойдеш при Пашов? — попита го Топчев.

— Смътно.

— Не смътно, а мътно, мътните да те вземат! — освирепя финансистът.

— Е, добре, предавам се! — усмихна се насилено Дано. — Но да караме поред. Да приемем, че съм ви казал добре дошли, а вие сте ме поканили в дома ми и сега аз ви предлагам да обядваме.

— Никакъв обяд! — вдигна ръка Пашов. — Искам те гладен за рентгеновия преглед. Закусвал ли си?

— Не успях.

— Отлично. Да тръгваме.

В центъра на околийския град Пашов спря колата и попита Топчев:

— Ще дойдеш ли с нас в болницата?

— Благодаря, не се натискам. Не ми трябва твоята касапница — изръмжа финансистът. После се обърна към Дано: — Ще те чакам у дома.

— И ти се правиш на много здрав, а черният ти дроб се е разпрострял като третия райх — погледна го строго Пашов. — Още малко и ще стигне до колана на панталона ти.

Топчев понечи да му отвърне, но Пашов форсира колата и го остави с отворена уста.

— Толкова ли е зле? — попита Дано.

— Дори повече. Конякът го убива, а той не спира да се налива. Подозирам, че го прави съзнателно.

Спряха пред вратата на болницата.

— Така-а, сега да видим тебе! — поведе го Пашов към рентгеновия кабинет. — Съблечи се и пий на глътки тази вкусна кашичка. Няма само баба Стефана да те храни, я!

След като дълго го въртя, насам-натам, зад екрана на апарата, Пашов заговори издалече:

— Не ми харесва, Сребърен, стомахчето ти никак не ми харесва. Иде ми да го изрежа цялото и да го хвърля на котките. Изобщо…

— Опитай с конкретното — спря го Дано.

— Конкретното е язва, Сребърен, даже две. Едната е много стара, с груби ръбове. А още по-конкретно — ножа!

— Не — отказа спокойно Дано. — Ако можеш да измислиш нещо друго, измисли го, ако не, ще си я лекувам с минерална водичка и чайчета.

— За измисляне, ще измисля, но…

— Приемам го с „но“-то.

Пашов написа рецептата и му я подаде:

— С уговорка, че наесен непременно ще дойдеш да те видя! Не съм свикнал аз да гоня болните си и да им се обяснявам в любов.

— Малко странно го правиш — с нож в ръката. — Засмя се Дано.

— Не е за смях — каза строго Пашов. — Няма да те боли, но това не бива да те успокоява. Наесен те искам тук!

На път към дома на Топчев остави рецептата в близката аптека да му приготвят праховете и продължи.

Финансистът бе на обичайното си място, с обичайната бутилка коняк. Но в камината не гореше огън и в цялата къща цареше тишина. Топчев бе мрачен, по-мрачен от обичайното.

— Боледуваме, значи — избъбри. — Ние боледуваме, други умират… — Той отля от коняка върху килима и добави: — Умират млади-зелени, хубави, умни…

— И тя ли? — попита Дано. Имаше предвид русата спътничка на Неда.

— И тя — въздъхна Топчев.

Пред очите на Дано отново оживяха усмихнатата русокоска и огъващите се асфалтови коси, широкият черен пуловер, близнатото пръстче и… Но сега усети хлад в цялата къща и вътре в себе си. Хлад, който знаеше, че никой никога нямаше да стопли. Човек веднъж среща биологичната си и духовна половина — втора няма. Няма!

Топчев, мрачен и мълчалив, отпиваше поредната глътка коняк.

— А ти, приятелю, защо не се лекуваш? — попита го Дано.

— За какво и за кого? — изръмжа финансистът. — Останахте трима, на които държа — ти, Пашов и Първов. Не си струва за трима да си развалям навиците. И тримата можете без мене.

— По-скоро ти можеш без нас.

— Келеш! — крясна Топчев. — Я се измитай! Но преди туй да ти кажа, че фурната на онзи човечец е ремонтирана и подновена. Благодарен е до небето, но всеки път ме подпитва кой му е помогнал. Мъчно му е, виждам го, че не може да каже едно „Благодаря!“. Защо не му се обадиш?

— Някой ден все ще разбере.

— Келеш! — повтори се Топчев. — Какво ти намери Пашата?

— Нищо, язва.

— Аха, като моето нищо. Носи си я със здраве! — отпрати го Топчев.

* * *

До средата на зимата възторжените бюлетини от Източния фронт не секваха. Но снеговете изглежда ги охладиха. Военната машина на райха забоксува пред Москва и Сталинград, пред Ленинград. А после от радиото се разнесе и траурна музика — армията на Паулус бе обкръжена и пленена, заедно с фелдмаршала. Снеговете тръгваха на смърт, както каза Михал в оная нощ на Дановото стълбище. След това във военните бюлетини се появи нов термин: „Скъсяване на фронтовете!“

Скъсяването на фронтовете сякаш сгъстяваше и въздуха над сгърчената равнина, сгърчваше се и той. Този гърч усещаше и младата лисица, и проскубаната вълча глутница, и двата ястреба, усещаха го и хората. Равнината и предпланините се огласяха от изстрели и бомбени взривове, зачестиха саботажите в „Речни мини“. Зачестиха и подвизите на прокурора Симеонов. Единствено в „Топлик“ бе спокойно и тихо. Макар че и тук спокойствието и тишината бяха привидни.

След взривяването на входната галерия на една от „Речни мини“, агентите на Симеонов дни наред душиха около Тошето и двамината младоци, които се бяха повели по ума му. Размина им се благодарение на Петър Каменов. Усетил, че излизат от мината през нощната смяна, но продължил да им вписва в тетрадката вагони с въглища на тяхно име по часове, до края на смяната. Точно тази тетрадка ги спаси, но съмнението към тях остана. Някой бе забелязал трима мъже да бързат към Землен скоро след взрива в мината. Останалите миньори до един потвърдиха, че заедно са влезли и излезли от смяна. Така си и било, прибрали се навреме, колкото да влязат и излязат с останалите.

— Ще си изкопаем надписаните въглища — рекъл Тошето на Петър Каменов.

— Само че щеше да закопаеш себе си и момчетата! — отвърнал му Петър.

— Това не е твоя работа — кипнал Тошето. И дори не се сетил да му благодари.

— А твоята работа е да мислиш, когато залагаш живота на други.

— Ти затова ли лежа десет години в затвора, от много мислене?

Петър Каменов го подпрял с тежкия си поглед и рекъл:

— От моето много мислене лежах само аз, никой друг! А ти поведе момчетата слепешката, право към дръвника.

— Някой трябва да ги поведе — опрял се и Тошето. — Докато мъдрите се намъдруват, лудите ще лудуват.

Тошето вирнал глава и отминал.

Но двамата младежи, които били с Тошето в оная нощ, спрели при Петър Каменов и единият рекъл:

— Благодарско, бай Петре, няма да го забравим!

— Вие по-добре гледайте с какво въже влизате в кладенеца… Има слаби, гнили въжета, макар да изглеждат яки.

Симеонов приписа взрива на нелегалните, но се погрижи да внедри свой сътрудник в мините на Дано Сребров.

Месец по-късно Михал каза на Дано, че новият машинист на хаспела много хитро разпитвал Маргарита за Петър Каменов, за Тошето и за неколцина от лудите млади глави в мината. Уж, я ухажвал, уж се интересувал от „съперниците“ си!

Дано си спомни, че този младеж дойде от „Речни мини“ след стачката там. Нарочил го собственикът и го изгонил. Бе приветлив и работлив младеж, разбираше си от занаята. Когато нямаше работа с хаспела, помагаше ту на Михал, ту на Петър Каменов, ту на Маргарита.

— Кажи на Петър Каменов да го провери, той знае как — нареди Дано. — После ще видим.

Едва ли някой е предполагал последиците от тази проверка. Вечерта на заговезни, както всяка година, на поляната до железопътната линия се събрали деца, младежи и девойки. Напалили огън, прескачали го, а младите миньори, начело с Тошето, заредили „бомбите“: трапчета с карбид и вода, захлупени с пробити консервени кутии, които запалвали и те гърмели, изхвърляйки кутиите на двайсетина метра нагоре. В разгара на пукотевицата младежите се видели обкръжени от полицаи.

— Стой!… Горе ръцете! Никой да не мърда! — разнесли се команди от всички страни.

От тъмното се появил сам Симеонов. Погледал, изругал нещо и заповядал на полицаите:

— Оставете! Връщаме се… Направили са този глупак на маймуна, а той — нас.

Но последиците били далеч по-големи. Симеонов отклонил немските военни ешелони по линията през Землен и всички останали влакове. Очаквал взривяване на железопътната линия. Така му докладвал неговият сътрудник — машинистът на хаспела. Дочул Тошето и младите миньори да говорят за бомби, за железницата… по тъмно!

Машинистът повече ни се видя, ни се чу, а Симеонов го наказали.

— Стана голям майтап, вярно — мърморел Тошето, — но щеше да е по-добре, ако ме бяха оставили аз да го поомачкам в ръцете си. Пак щеше да си иде.

— Щеше, но и тебе щяха да приберат — казал един от младежите. — А така, те сами си го прибраха. Умно го направихме.

— Да, бе! — изсумтял Тошето. — Петър Каменов е по умните работи.

— Не е лъжа. С маша хвърлихме въглена, който щеше да ни запали, без да се опарим. — Казал пак младежът и възкликнал: — Мале-е, самият прокурор ни стана маша!

Останалите прихнали, запревивали се от смях.

Но имало и други, трагични последици.

Разяреният Симеонов още същата нощ повикал Топала, садистичния бияч в полицията, и му наредил да се гаври и измъчва арестуваната преди два дни жена. Докато Топала вършел работата си, Симеонов седял на стол до вратата на тясната килия и гледал. Имало какво да гледа, Топала надминал себе си — между изнасилванията имало побои, чупене на пръсти, изкълчване на стави. Едва на разсъмване оставили полуживата и полугола жена. А по обяд я намерили мъртва. Докато се борела в началото с Топала, в ръката й останало метално копче. С него прерязала вените си.

Тези подробности от комичните и трагични последици стигнаха до Дано чрез Михал и стария Първов, който имаше познати в полицията. Но и мълвата в околийския град вече ги разнасяше.

— Повече не искам да го виждам в дома си! — наредил старият Първов на Ана. — Този извратеняк… е позор за правната наука и за човешкия род. Представям си как е сплитал и разплитал нежните си пръстчета цяла нощ в онази килия. Пфу!