Включено в книгата
Оригинално заглавие
Млечный путь, (Пълни авторски права)
Превод от руски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)
Сканиране
Xesiona (2008)
Разпознаване и първоначална корекция
Mummu (2008)
Корекция
Mandor (2009)

Издание:

Север Гансовски. Млечният път

Разкази и повести

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1984

Библиотека „Галактика“, №54

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Съставител: д-р Димитър Пеев

Преводачи: Валентина Димитрова, Александра Каназирска, Александър Кючуков

Редактор: Каталина Събева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Руска — съветска, I издание

Дадена за набор на 25.I.1984 г. Подписана за печат на 14.V.1984 г.

Излязла от печат месец май 1984 г. Печ. коли 21. Изд. коли 13,59

УИК 13,25. Формат 32/70×100 Изд. №1745. Цена 2,00 лв.

Страници: 336. ЕКП 95363/21431 5617–140–84

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С — 32

© Александра Каназирска, Александър Кючуков, Валентина Димитрова, преводачи, 1984

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1984

c/o Jusautor, Sofia

 

Север Гансовски

„Шесть гениев“ © Изд. „Знание“, Москва, 1965

„Идет человек“ © Изд. „Молодая гвардия“, Москва, 1971

„Человек, который сделал Балтийское море“ © Изд. „М. гвардия“, Москва, 1981


Студеният ден преваляше. Голямото оранжево слънце вече беше застанало до хотелите „Заря“, „Алтай“ „Восток“, до станцията на електрическия влак в Работническото селище, до покрайнините на Москва. Но булевардът още звънтеше като опъната струна, течеше в двете направления като двоен проводник под напрежение — неподвижен и бягащ. На юг булевардът се устремяваше към магазин „Океан“, Рижката гара, салоните на „Всичко за младоженците“ и „Светлина“, към онези малки градски къщи, останали още по „Първа Мешчанска“ и на север покрай просторното поле на Изложбата, алеята на космонавтите, обелиска, покрит с полиран титан, до който наскоро построиха институт — дали оптически или астрономически (на покрива има купичка като купол на обсерватория), и покрай скулптурата на Мухина „Работник и колхозничка“. Продължаваше над рекичката Яуза, където строяха крайбрежна улица, където над старинния каменен акведукт се простира спортният комплекс, после по широкия мост над околовръстната железопътния линия към белите многоетажни сгради на Лос, по моста през околовръстното шосе, над което са се пръснали служителите на ГАИ с вертолети, и нататък-нататък към Загорск, Ярославъл, горите — горите в глъбините на Русия.

Грайферните гуми на хиляди автомобили разбиха, размекнаха и отнесоха от платната на булеварда част от падналия през нощта сух февруарски сняг — на дълги ивици с неравни краища той остана само по осевата линия и по края на тротоарите. На Звездния булевард и улица „Кибалчич“ в часа на здрачаването след работния ден тълпите на минувачите се сгъстяваха и разреждаха и отново се сгъстяваха на пресечките; народът нямаше край, тролейбусите и автобусите се напълваха мигновено. До входа на метрото нахални гълъби зорко следяха от навесите на павилиончетата за цигари и галантерия кой ще се сети да ги почерпи с топли пирожки; учениците от музикалната школа, които се събираха тук, за да отидат заедно на занятия, смело ядяха сладолед. „От притеснения, да… не съм обядвал“ — рече дебел гражданин и бодро се натика в трамвая, вече толкова препълнен, че и змия не би могла де се промъкне между плътно притиснатите едно към друго палта, жакети, шуби, кожуси. Наоколо се усмихнаха.

Само на четири километра оттук, в горската зона-резерват, на безмълвната просека под високоволтажната линия излезе млада лисичка, подуши, повъртя острата си муцунка в студения въздух, сякаш нарисува сложна рисунка. На сто и петдесет милиона километра оттук от гърлото на слънчевото петно избликна поток протони. С ням, тържествуващ рев в невероятната далнина се раждаше нова звезда. Тържествено плуваха галактики. От мрака и светлината, от онези пространства, където и посоки няма, от ония времена, за които не знаем дали са минало или бъдеще, пристигна още неприет сигнал, попадна върху върхарите на елите, върху острието на телевизионната кула в Останкино.

Заблестяха сините букви: Кинотеатър „Космос“.

По булеварда перфокартите на сградите запалваха все нови и нови дупчици-прозорци. Какви съдби имаше там, в домовете? За какво бяха разговаряли тая сутрин на излизане и с какво ще се завърнат сега?

Понеси ни живот, позволи ни да чуем.

Телефонен звън, втори.

СТАРЕЦЪТ. Идвам!

Телефонът продължава да звъни.

Ало!… Ало!… все не сварвам. Вечната история. (Поставя слушалката върху вилката.) Ф-ф-фу, чак сърцето ми се разтупа. (въздъхва.) На масата, кой знае защо, цветя рози. Навън — зима, сняг, а тук — рози. Ах, да, Таничка ги донесе сутринта! Някакъв ден било, каза, някаква дата… Забравих. Миналото се рони от паметта на късчета, като тухли. (С внезапна ярост.) Та спомни си де, спомни си какъв ден е днес! (Успокоява се.) Не, това не можеш надви. Всички ми казват: „Дядо не се чувствувай виновен, ако не помниш.“ А аз все пак се чувствувам. Но нищо, сега всичко това ще свърши. Снахите, зетьовете, внуците, правнуците, всички излязоха… Къде ли ми е куфарът?… Аха, ето го.

Рязък телефонен звън.

По дяволите, навярно междуградски разговор!… Ало, на телефона!

Телефонът мълчи.

Ало, бъдете любезни, говорете по-силно!… Може би говорят, а аз не чувам. От младини имам лош слух.

В слушалката бръмчи.

ГЛАСЪТ. (С метално звънтящ оттенък се дочува през шума.) Внимание, молим ви да не се отдръпвате от телефона! Молим в никакъв случай да не оставяте слушалката.

СТАРЕЦЪТ. Кого търсите?

ГЛАСЪТ. Вас. Ние говорим от бъдещето.

СТАРЕЦЪТ. От Будогощ?… Навярно грешно са ви свързали. От нашето семейство там няма никой. Кой номер търсите?

ГЛАСЪТ. Вашият, който и да е той. Не се обаждам от Будогощ. А от бъдещето! От утрешния ден, разбирате ли? (С повишено въодушевление.) Ние водим разговор през времето, нашият глас лети през безброй векове. Работят две групи и ето че едната проникна до вашето съвремие. Постигнахме удивителен успех. Сложни прибори ще превеждат вашите думи и фрази на разбираем за нас език… Вече ги превеждат.

СТАРЕЦЪТ. Казвате — от бъдещето?

ГЛАСЪТ. Да, от бъдещето.

СТАРЕЦЪТ. Знаете ли какво, внучката ми скоро ще дойде. Аз съм стар. Не разбирам твърде. Позвънете по-късно.

ГЛАСЪТ. Не можем по-късно. За нашата връзка с вас са включени и се използуват огромни мощности. Молим ви, проникнете се от величието на това, което става. Ето вие в момента сте все още човек от планетата Земя и ние сега — вече хора от галактическото човечества. Общуването ни става възможно… Нека започнем… И освен това именно вие ни трябвате.

СТАРЕЦЪТ. Аз ви трябвам?

ГЛАСЪТ. Да.

СТАРЕЦЪТ. Именно аз, Алексеев, Павел Иванович?

ГЛАСЪТ. Именно вие.

СТАРЕЦЪТ. Слушайте, това да не е някаква шега?

ГЛАСЪТ. Откъде ви хрумна? Самата мисъл е чудовищна!… Впрочем натиснете вилката на апарата.

СТАРЕЦЪТ. Защо?

ГЛАСЪТ. Ще се изключите от централата. Но разговорът няма да прекъсне. Натиснете вилката, без да оставяте слушалката. Така ще проверите.

СТАРЕЦЪТ. Добре… Натиснах, е?

ГЛАСЪТ. Въпреки това ни чувате. И ние ви чуваме… Можете дори да прережете шнура, да откъснете слушалката. Опитайте.

СТАРЕЦЪТ. Сериозно? И какво ще стане? (Пращене, чукане.) Откъснах я.

ГЛАСЪТ. Ето.

СТАРЕЦЪТ. Дяволска работа!

ГЛАСЪТ. (заглушено) Впрочем слушалката е необходима само като преобразувател на друг вид вълни… Чувате ли? Ало! Къде сте?… Настоятелно ви молим да не прекъсвате разговора.

СТАРЕЦЪТ. Чак страх ме хваща!

ГЛАСЪТ. Говорете в слушалката!… Нищо не се чува. Павел Иванович, да не сте захвърлили слушалката? Бъдете така любезен да я вземете и да говорите в микрофона.

СТАРЕЦЪТ. Да я взема? А не е ли опасно?

ГЛАСЪТ. Кое?

СТАРЕЦЪТ. Това, че сте проникнали до нас.

ГЛАСЪТ. Разбира се, че не. Погледнете през прозореца нагоре. Там през цялото небе като дръзка парабола се е разстлал Млечният път. В известен смисъл ние говорим оттам. И освен това — през времето… Ако ви е неудобно да разговаряте така, можем да използуваме приемник. Вероятно у вас в стаята имате радиоприемник?

Звук, наподобяващ дръпната струна.

Твърде силно, но вече без металически оттенък.

Струва ми се, успяхме.

Значително по-тихо, меко.

Така ще е по-добре, нали? По-удобно ли ви е да слушате така?

СТАРЕЦЪТ. Приемникът сам се включи… Ама че чудеса! Ще трябва да поседна.

ГЛАСЪТ. Сега вярвате ли, че не е шега? Питайте онова, което бихте искали да узнаете за бъдещето. И ние имаме куп въпроси към вас.

СТАРЕЦЪТ. Фантастично… Не мога да се съсредоточа. Бъдещето. Най-важното, разбира се, е, че има бъдеще и всичко продължава. Защото напоследък на Запад правят много тъжни пророчества. Говорят за пренаселеност, за водородни бомби, за тази… как беше, биосфера. Че била замърсена. Някои си въобразяват, че ние, хората, вече почти сме стигнали края.

ГЛАСЪТ. Не, не се тревожете. Човечеството успя да преодолее всичко тона.

СТАРЕЦЪТ. Ами с енергията какво става?… Аз тук чета вестници, списания. Пишат за енергийна криза.

ГЛАСЪТ. По принцип енергията е неизчерпаема. Вселената е пълна с енергия. Ако например времето се обърне в пространството, ако за милиардна частица от секундата се забави неговият грандиозен вселенски вал, то се освобождава…

Последните думи звучат глухо.

СТАРЕЦЪТ. Какво казвате — времето в пространството? Виж ти какво измислили… Добре, нека оставим енергията. Ето какво ми кажете вие — защо точно аз съм ви притрябвал? С какво съм забележителен, та да ме изберете? Най-обикновен човек, преживял незначително живота си, не съм отбелязан в историята… Ало!… Ало, слушате ли?… Ей, да не би при вас нещо да запъна?… Нали слушалката вече е откъсната. Какво да правя? Някаква дяволщина ми се присъни и аз откъснах слушалката. Е, добре, ще се стягам за път.

Пауза.

ГЛАСЪТ. Ало! Слушайте!

СТАРЕЦЪТ. Е, най после!

ГЛАСЪТ. Вероятно връзката се прекъсна при нас… Чувате ли ни? Говорете в слушалката!… Нали не сте си отишли?

СТАРЕЦЪТ. Никъде не съм отишъл!… Къде е тая слушалка?

ГЛАСЪТ. Неизправността беше при нас — прекъсна връзката… Къде сте? Сигналът ни стига ли до вас, или не?

СТАРЕЦЪТ. Стига, стига! Ето я слушалката, случайно съм я тикнал в куфара. Ало! Дявол да го вземе, изплаших се, помислих, че изобщо сте изключили! Кажете защо именно… Искам да зная… Кажете, моля ви… Забравих.

ГЛАСЪТ. Какво забравихте?

СТАРЕЦЪТ. Какво исках да питам. Излетя ми от ума… Господи, боже, каква мъка е тая памет! Слушайте, трябва да почакаме внучката. Всички изпозаминаха, сам съм в къщи. Искаха временно да настанят при мене милосърдна сестра, но аз не се съгласих. А Таня идва всеки ден, по два пъти. Сутринта се отби и ще пристигне пак след четиридесет минути.

ГЛАСЪТ. Не, не. Извинете, но това е невъзможно. Не струва дори да се обсъжда вашият вариант с внучката. Питайте ни, а после ще започнем ние.

СТАРЕЦЪТ. Добре… Кажете, сега сте далеч, нали, на Млечния път? Но как разговаряме? Чел съм, че дори светлината пристига оттам за десет хиляди години или за сто. Между въпросите и отговорите трябва да има продължително прекъсване, докато пропътуват дотам и обратно. А от светлината няма нищо по-бързо — така твърди теорията.

ГЛАСЪТ. Коя? Теорията на относителността ли?

СТАРЕЦЪТ. Да.

ГЛАСЪТ. А природата?

СТАРЕЦЪТ. Какво природата?

ГЛАСЪТ. Природата още не си е казала думата по тоя повод?

СТАРЕЦЪТ. Какво казахте?… А-а, разбрах… Наистина не зная за какво да питам… Какво правите вие там, в бъдещето? Въобще как живеете?

ГЛАСЪТ. Забележително. Не е лесно да се разкаже това и за вас ще е трудно да си го представите. Промишлеността при нас е въведена в затворени цикли, тя почти не се отличава от природата, хармонизирала се е с нея и това всъщност е нужно на хората; да се развива, без да нарушава прозрачността на синия въздух, чистотата на кристалните реки. Екологията на производството…

СТАРЕЦЪТ. Екология?!

ГЛАСЪТ: Да.

СТАРЕЦЪТ. Ето пак тая дума.

ГЛАСЪТ. Коя? „Екология“ ли?

СТАРЕЦЪТ. Не, аз само така. Продължавайте.

ГЛАСЪТ. Ние непрекъснато разширяваме нашия чувствен, емоционален и логически опит, изследваме материята в най-дребните й частици, стремим се да разберем цели светове, цели галактики. Но главният обект, към който насочваме силите си, е човекът, неговите възможности, социалният живот. При нас съществува необхватно разнообразие. В градове с милиардно население, пръснати по пояса на цивилизацията, напрегнато бие пулсът на страстите, поставят се смели социални експерименти; и все пак, ако някому е нужно спокойствие, съсредоточаване, той може да си избере безлюден остров или континент под далечно слънце, където цари тишина и край дървесата ромоли ручей… В нашата епоха човекът е почти освободен от вещите, той притежава твърде малко вещи, но затова пък в речника му има милиони думи, защото ние възпитахме нови усещания, способности. При нас съществува безкрайно творчество, хиляди отсенки на радостта и красотата. Сега ние чувствуваме много по-дълбоко — понякога вик на мъка, на щастие или на надежда, изтръгнат от една личност, пронизва цели звездни системи.

СТАРЕЦЪТ. А старостта?

ГЛАСЪТ. Тя е най-прекрасното, увенчаващото време. Към силата и знанията се прибавя мъдростта на опита. Тук живеем дълго и умираме, когато пожелаем.

СТАРЕЦЪТ. А кога пожелавате?

ГЛАСЪТ. Ако човек е извършил онова, което е по силите му, ако е изпитал всичко, той стига до мисълта да се разтвори. Да се превърне в капка роса върху листо, в камък под слънчевите лъчи. Животът е развитие и когато преминеш всичките му фази, малцина са ония, които пожелават да повторят или да се задържат в някоя от тях.

СТАРЕЦЪТ. Да… Виж ти. Но самата смърт?

ГЛАСЪТ. Тя е страшна само в болка и разочарование. Ужасна е, ако зад тебе е останало незавършено делото, което никой освен тебе не би могъл да завърши. Но у нас това го няма. Всъщност вашето поколение е едно от последните, които си отиват, страдайки. Там, в бъдещето, страхът от смъртта ще изчезне.

СТАРЕЦЪТ (въздъхва). Да-а… И всичко това става на звездите. А мене винаги ми се е струвало, че в Космоса е пусто, студено. Наоколо мрак.

ГЛАСЪТ. Не! Не, от небесата на планетите струи такава синева, от горите — такава зеленина, от скалите — такъв блясък. Ние сме във велик поход. Приближаваме се до самите граници на Вселената и скоро ще ги прекрачим. Всяка секунда е изпълнена със съществувание… А сега може ли да пристъпим към въпросите?

СТАРЕЦЪТ. Вече се изморих. Но добре, започвайте… Впрочем не! Ето какво искам да узная — останало ли е при вас нещо от нашето време?… Е… както от египтяните? Пирамиди, някакви изкопани вещи?

ГЛАСЪТ. Останало е. Най-големите съоръжения от вашата епоха, сгради… И вещи също. Обикновени, битови.

СТАРЕЦЪТ. Какви?

ГЛАСЪТ. Различни. Например тук, в музея, има един диван. Затворен в прозрачна херметична обвивка.

СТАРЕЦЪТ. Диван ли? Да не би да е кожен?

ГЛАСЪТ. Да, кожен е.

СТАРЕЦЪТ. Интересно. А няма ли по него дупки? Изгорено в десния ъгъл?

ГЛАСЪТ. В левия — ако седите на дивана.

СТАРЕЦЪТ. Правилно, в левия… Тъй, а ако… (шепнешком) ако го рязна още?… Къде ли ми е ножицата?

(Звук от раздиране на кожата.) Ало! Друг белег не се ли вижда?

ГЛАСЪТ. Порната е дясната облегалка. Вероятно с ножица. Порната и зашита.

СТАРЕЦЪТ (объркано). Вече зашита… Слушайте, но това е моят диван. И той сега е там, на звездите? Странно и… обидно. Вещите, слепи и бездушни, да преживеят бездната от години, да попаднат на милиони километри далеч. А ние самите? Обяснете ми, от нашите мисли, тревоги, нашата умора, радост, беди — останало ли е нещо от това? Поне нещичко, което да не е изчезнало?… Някога, да кажем, вярваха в бога, мислеха, че след смъртта си човек ще живее вечно в рая. А сега има материализъм — умираш и сякаш не си живял… Затова ми отговорете: нещо от мене преминало ли е при вас там, където има хиляди отсенки на щастието? Нещо от мене освен дивана, на който съм спал?

ГЛАСЪТ. Сега ще изясним… Кой сте вие сега, в сегашното време?

СТАРЕЦЪТ. Старец.

ГЛАСЪТ. А с какво се занимавате?

СТАРЕЦЪТ. С това се и занимавам. Седемдесет и пет годишен съм. Където и да попадна, наоколо все по-млади — други чувства, други интереси. Наистина тук, на булеварда, седят на пейките неколцина възрастни. За здравето разговарят. Тоест едни се хвалят с болестите си, другите, напротив, се хвалят колко добре им работи сърцето, какъв здрав сън имат. Но е еднакво противно… И друга тема обсъждат: какво трябвало да ядат и да пият. Бял хляб не бива, захар — също. Когато запареният чай престои повече от десет минути, той вече бил токсичен. Това било вредно… Ало, на телефона ли сте?

ГЛАСЪТ. Да, слушаме.

СТАРЕЦЪТ. А защо мълчите?

ГЛАСЪТ. Навярно се чувствувате зле. Болен ли сте?

СТАРЕЦЪТ. Болен съм. Затова искаха да доведат милосърдна сестра. Но защо ми е сестра, когато аз просто съм стар? Всеки живот, ако не се прекъсне, води до старостта — там е бедата. Най-близките ми другари си отидоха млади.

ГЛАСЪТ. Бихме могли да ви помогнем. Имаме огромни възможности. Ако подробно ни опишете вашето състояние…

СТАРЕЦЪТ (прекъсва го). По-добре ме изслушайте, нека просто си поговорим. Че почти цялото време мълча. Заради паметта ми. Речеш да докажеш нещо, а после забелязващ, че си забравил с какво си започнал. И изобщо няма с кого да поговоря. Ето внучката ми Таня се занимава с тая екология. Племенникът — със структурен анализ. Но какво е това структурен анализ? Той започва да обяснява, всяка фраза поотделно е съвсем разбираема, а заедно не мога да ги свържа… Рядко ми се случва да поговоря, пък в къщи нямам какво да правя. Нито дърва да нацепя, нито вода да донеса — само включватели и бутони. Аз съм свикнал да работя, а тук всичко наготово. По цял ден седиш със скръстени ръце. Ето какво излиза: хората се трудят, в резултат на техния труд се изменя светът. Но колкото повече стареят, толкова по-малко има такава работа, която те да умеят. Остават им само спомените. Но и в тях хубавото е малко.

ГЛАСЪТ. Защо? Нима сте недоволен от изживения живот?

СТАРЕЦЪТ. Разбира се. Направих твърде малко. На младини, когато бях силен и здрав, мечтаех да извърша подвиг. А животът се изниза безличен, сякаш не е бил. Огледам се, наоколо почти не останаха такива като мене. Да вземем например някой учен. Той я лекарство измислил, я закон извел, дето хората и досега го използуват. Или някой художник. Него отдавна го няма, а картината му — в музея, отиват да я гледат. А пък аз… Работих, работих, ръцете ми вечно в мазоли, но всичко сякаш през пръстите изтече. Вие казахте: старостта е знанията плюс мъдростта на опита. Че какви знания имам аз? Другият ми племенник, Игор, е специалист по бетона. Те там такава машина направиха, че да повишава плътността, по строежите я изпитват, пътуват. А по наше време как уплътнявахме бетона? Хванем се за раменете и тъпчем напред-назад. Мнозина ходеха още с цървули. Това е тя, моята мъдрост — вдигай повече, мъкни по-далече.

ГЛАСЪТ. Значи, ако би се върнала младостта ви, вие бихте живели другояче?

СТАРЕЦЪТ. Да, другояче. Бих се заловил с нещо, което няма да си отиде с годините, няма да изчезне.

ГЛАСЪТ. Но какъв сте били преди?

СТАРЕЦЪТ. Какъв бях ли?… Че обикновен човек. Не голям, известен или някой значителен. Редови, както всички. Наистина, повечето са такива — не първа ръка, не втора, дори не и трета. Просто работят в заводите, пресмятат в канторите. Но нали в живота няма второстепенни, незначителни роли. В собствената си биография всеки, който и да бил той, е главният герой. Та нима… Слушайте, аз пак се обърках. Моля ви, нека да свършим, стига вече.

ГЛАСЪТ. Самотен и ненужен ли се чувствуваш?

СТАРЕЦЪТ. Не, не зная… В къщи всички се грижат за мене. Дори прекалено — това ме и мъчи. Те въобще са добри — зетьовете, снахите, внуците. И все са по командировки, експедиции. Имат много приятели, с които са се сприятелили на път. Жилището е голямо, постоянно идват нови хора. А близките ми често заминават и ме предават от ръка на ръка, да не оставам сам. Понякога сутрин влезна в трапезарията, а там съвсем непознати хора. „Здравейте, Пал Иванич, здравейте. Ние тук закуска ви приготвихме и тия таблетки непременно трябва да ги вземете.“ Но виждам: на масата техни книжа, в главите им техните си работи… С една дума, лутам се аз тук, само ги отклонявам. И реших да замина.

ГЛАСЪТ. Къде?

СТАРЕЦЪТ. Ще обиколя за последен път местата, където воювах. Където бях млад, а не старец като сега. Ще се отбия в родното ми село, може пък някаква най-обикновена работа да си намеря. Свикнал съм да работя за другите, а в къщи всички вършат всичко за мене и аз никому не съм нужен. Знаете ли колко ми е неловко, дето Таня, внучката ми, се отбива два пъти дневно? Тя има достатъчно занимания в института, пък и млада е, нали трябва и да се поразходи. А тя при мене. Казвам й: не бива толкова често, веднъж в седмицата стига. Но нима можеш да ги убедиш?

ГЛАСЪТ. Изглежда, са добри, истински хора.

СТАРЕЦЪТ. Роднините ли?… Добри са.

ГЛАСЪТ. Вероятно не без вашето участие са станали такива?

СТАРЕЦЪТ. Без мене. Аз не съм ги възпитавал. Те впрочем не са ми роднини. Само така се смятаме. Но извинете, вече е време. Тръгвам. Довиждане.

ГЛАСЪТ. Ало, ало! Как ще си тръгвате, когато трябва толкова много неща да узнаем? Почакайте! Нима не ви привлича възможността да разговаряте с бъдещето? Та това става за първи път в цялата история… И тъй, защо само ги смятате за роднини?

СТАРЕЦЪТ. Достатъчно, тръгвам. Вече се приготвих. Много ви благодаря за разговора. Научих, че вие съществувате, че човечеството продължава. И това ми стига… Да, ами Земята? Тя съществува ли още?… Вие самите сте на Млечния път, а с нашата планета какво стана? Зарязахте ли я?

ГЛАСЪТ. Не, откъде ви хрумна! И сега там хора живеят. Земята е столица на всички планети.

СТАРЕЦЪТ. Нещо като музей?

ГЛАСЪТ. Не, защо? Но онова, което трябваше да се запази, е запазено… Впрочем нашия разговор сега Земята също го слуша, както и многобройните други светове.

СТАРЕЦЪТ. Нещо май не разбирам… Значи, сега ни слушат други хора!

ГЛАСЪТ. Слушат ни.

СТАРЕЦЪТ. Сега, в момента? И това, което говорим?

ГЛАСЪТ. Милиарди, милиарди. Нали това е първото предаване.

СТАРЕЦЪТ. Ама че се наредих. Защо не ме предупредихте, накарахте ме да се изчервя. Протестирам, недоволен съм…

ГЛАСЪТ. Но вие не казахте нищо, за което бихте могли да се срамувате. Хайде да продължим, докато има време.

СТАРЕЦЪТ. Вие просто ме зашеметихте с това. Но сега окончателно тръгвам. Трябва да побързам, иначе внучката ще ме завари, ще започне да ме увещава. И цветя донесе за нещо… Впрочем нямам особено желание да разговарям с бъдещето, всичко, което имам, е в миналото.

ГЛАСЪТ. Можем да ви свържем и с миналото! Павел Иванович, точно в този момент втора група се свързва с началото на двадесетте години от вашия век… Не, малко по-рано. Могат да ви свържат… Чувате ли ме? Ало!

СТАРЕЦЪТ (отдалеч). А?… Засега още ви чувам… Къде ли ми е палтото?… В гардероба?

ГЛАСЪТ. Краят на десетте години — времето на вашата младост. Там на телефона е един юноша. Той тъкмо иска да говори с бъдещето — и с вас, и с нас. Много му е интересно, той е удивен и цял пламти… Вземете слушалката. На телефона е юношата. Поговорете с него, за нас това също е информация.

Резки телефонни иззвънявания.

Павел Иванович! Павел Иванович, внимание!… Краят на десетте години.

СТАРЕЦЪТ. Какви десет още?… Добре, слушам… Ало, на телефона!

ЮНОШАТА. Альо, альо, госпожице[1]!… Каква ти госпожица сега!

СТАРЕЦЪТ. Хайде казвай, казвай, слушам те.

ЮНОШАТА (твърде припряно). Кой е на телефона, альо?! Слушай, вярно ли е, че бъдещето ще е съвсем различно?… Нима е възможно? Гласът ти е като нашенски, а онзи — сякаш от бронз… Альо, чуваш ли? Защо не отговаряш… Нашите отидоха на позицията, мене командирът ми заповяда да ида в щаба да събера имуществото и изведнъж телефонът — звън…

СТАРЕЦЪТ. Почакай, не припирай толкова! Питаш ме, а не ме оставяш да ти отговоря.

ЮНОШАТА. Така де! Нали ти казвам. Нашите излязоха на позицията и не щеш ли — звъни се. А той е повреден — телефонът. Падна мина. И жица няма. Вземам слушалката, чувам глас. Значи, наистина е от бъдещето, а?

Чува се далечна канонада.

СТАРЕЦЪТ. Вярно е. Отначало и аз не повярвах. Но виждам, че е тъй… А ти къде си сега? Коя година сте?

ЮНОШАТА. Ами ти? На небето ли, или къде? Тия, дето преди говореха, казаха, че на небето живеят, на звездите… А ти от коя година си?

СТАРЕЦЪТ. Седемдесет и четвърта… хиляда и деветстотин. Ти сега на фронта ли си?

ЮНОШАТА. Охо, половин век, че и повече!… На фронта съм. (Снишава глас.) Слушай, а тука положението е тежко. Германецът настъпва, армията на кайзер Вилхелм. Тяхната работническа класа също е потискана. От Рига идват. Вече завзеха Двинск. И тук настъпват. Искат да излязат от Гатчино, оттам до Петроград има прав път. Нашата власт е от четири месеца, а те искат да задушат свободата. Старите царски полкове се придвижват стихийно, откриха фронт. Чуваш ли канонадата? Германските топове.

СТАРЕЦЪТ. Почакай! Вие къде се намирате?

ЮНОШАТА. Положението е отчаяно. (С нарастващ ентусиазъм). Но те не знаят, те не знаят, че пред тях сега не са сиви овчици, а революционни отряди! Каквито още не са виждали. Ще умрем като един, но няма да ги пуснем… Втора седмица как сме тук. Вчера заловиха двама провокатори. Разстреляха един покварен, който крадеше. Вечерта имаше митинг, взехме решение — да няма страхливци. И днес, щом германецът почне, сами ще преминем в атака. Да знаеш какво настроение цари… Всеки в отряда може реч да държи, да ти изложи цялата пропаганда — за световната революция, за всемирната справедливост… Альо, на телефона ли си! Защо мълчиш?

СТАРЕЦЪТ. Тук съм, тук! Кажи…

ЮНОШАТА. Хайде разказвай бързо как е при вас. Ние съвсем осиромашахме. По селата ни сол има, ни желязо, в Петроград хранителните припаси ще стигнат само за три дни. Но все едно, народът гори против капитала… Ти коя година си раждан, гласът ти е някак старешки.

СТАРЕЦЪТ. През деветдесет и девета. А вие къде се намирате?

ЮНОШАТА. Че и аз съм през деветдесет и девета! Какво съвпадение… Откъде говориш, от Питер ли?

СТАРЕЦЪТ. От Москва.

ЮНОШАТА. И аз съм московчанин… Ти сега къде си, на коя улица?

СТАРЕЦЪТ: На Булеварда на мира… всъщност на старата „Мешчанска“. Дори по-далеч. Над ВДНХ.

ЮНОШАТА. Къде, къде?

СТАРЕЦЪТ. Над Изложбата за постиженията на народното стопанство.

ЮНОШАТА. Че вече и постижения ли има? Бога ми, ще кажа на момчетата — ще се зарадват… В Москва трамваите движат ли се?

СТАРЕЦЪТ. Трамваите са малко…

ЮНОШАТА. И сега не се движат. Ние тръгнахме за Питер — и от Конния площад до Николаевската гара пешком вървяхме. Кажи, а газ има ли, дърва?

СТАРЕЦЪТ. Не, защото…

ЮНОШАТА. При нас също. Събаряме старите бараки, за да се спасим от студа. При вас събаряте ли бараките?

СТАРЕЦЪТ. Събарят последните. Но не за това…

ЮНОШАТА. Пък казващ — постижения. Почакай да погледна зад стената — тук сме се настанили в една изгоряла къща. Може би вече е време.

Грохот на оръдия.

… Не, засега стрелят, готвят се. Но скоро ще дойде германецът. Ама те не знаят, че и ние имаме топове. Докараха ги вчера от Путиловския. Два тридюймови. Вече ги поставиха на позицията, окоп за снарядите, направиха всичко. Те ще дойдат, а ние като ги притиснем. А после ще налети конницата ни. Васка Гриднев, кавалеристът, събра конете от мужиците.

СТАРЕЦЪТ (много развълнуван). Почакай!… Гриднев… Василий?

ЮНОШАТА. Седла няма — от чували направихме, сплетохме стремена от лико. Цяла седмица учи момчетата да влизат в атака — секат храстите със сабите. Кончетата са малки, набитички. Но нищо. Днес ще ударят противника във фланг.

СТАРЕЦЪТ. Почакай де! Вася Гриднев… Аз го познавах, заедно воювахме… Слушай, ти в Москва къде живееше? Как се казваш?

ЮНОШАТА. Аз ли?… Алексеев… Кръстен съм Павел. У Гавриловна живеех, у аптекаршата. Къщата е на Серпуховска улица, дървена. Бях ученик в завода на Михелсон.

СТАРЕЦЪТ. Стига, престани!… Аз съм Алексеев! Павел Иванович… Аз живеех у Гавриловна. На първия етаж, вляво от стълбата. Шестима от нашия завод се бяхме настанили у нея. Леглото ми беше до вратата. Шареното одеяло си донесох от село. А лете спях в бараката за дърва.

ЮНОШАТА (недоверчиво). Ами!…

СТАРЕЦЪТ. Баща ми беше Иван Василиевич… От Калужката губерния, Думиническия уезд, село Виселки.

ЮНОШАТА (тревожно). Така ли?… И татко също.

СТАРЕЦЪТ. И под Питер бях — в групата от михелсоновци. Щабът беше в изгорялата баронска къща… Когато пристигнахме, още димеше. Едно черно куче тичаше, виеше.

ЮНОШАТА. То е навън! Дадох му хляб… И дим има.

СТАРЕЦЪТ. Помня, тогава имах австрийски ботуши. Ръката ме болеше — в Пегроград направихме ревизия на частните сейфове в банката, един буржоа ми прищипна дланта с желязната вратичка. От злоба.

ЮНОШАТА. Той и моята прищипна. Сега съм я превързал с парцалче.

СТАРЕЦЪТ (тихо). Знаеш ли, аз — това си ти.

ЮНОШАТА. Ти — това съм аз? Как така?

СТАРЕЦЪТ. Ами така. Само че през времето.

ЮНОШАТА. Почакай! Ти нали си старец, дядо. На колко години си? Осмата десетица навярно?

СТАРЕЦЪТ. Започнах седемдесет и шестата. Разбираш ли, те са ни свързали — онези, които са от бъдещето. Сега ти си ти. А после ще станеш аз.

ЮНОШАТА. А аз самият къде ще се дяна?

СТАРЕЦЪТ. Никъде! Ще остарееш. Тоест най-напред ще възмъжееш, възрастен ще станеш, а после ще остарееш и ще станеш като мене… Виж как съвпадна, какво излезе. (Дълбоко въздъхва.) Чак сърцето ми се разтупа. Къде ли ми е корвалолът?

ЮНОШАТА. Излиза, че и на мене ще ми чукнат седемдесет и пет, а?… Не вярвам.

СТАРЕЦЪТ. И още как! На двадесет години е невъзможно да го допуснеш. И аз самият не вярвах. Колко дълги са първите години? От детството до младостта. Всеки час чувствуваш, че живееш. А после се прокрадва тя, старостта. Отделният ден се влачи дълго, а годините се изтъркулват бързо, незабелязано… Слушай, щом така стоят нещата, аз мога да те предупредя. За да избегнеш моите грешки.

ЮНОШАТА. Значи, този, дето разговаряш сега с мен, съм аз?

СТАРЕЦЪТ. Ти.

ЮНОШАТА. Та това е чудесно!… Е, кажи ми, отец, как е там при тебе? Тоест при мене? Какво ще стане? Ние с момчетата тук обмисляме — кой ще стане министър, кой армия ще командува. Предишните, царските, сега изхвърчаха. Властта ще бъде наша. Обясни ми, какъв ще стана? Командир на фронта ли, а?

СТАРЕЦЪТ. На фронта?… Не, няма да бъдеш.

ЮНОШАТА. Е, поне полк ще командувам ли?

СТАРЕЦЪТ. Не. Ще воюваш като редник.

ЮНОШАТА. Но защо?

СТАРЕЦЪТ. Така ще стане.

ЮНОШАТА. А после? Когато защитим революцията, тогава какъв?… При нас идва един лектор, за звездите разказва, за Луната, за Слънцето. Всички, казва, трябва да бъдат учени.

СТАРЕЦЪТ. И учен няма да станеш. Работник.

ЮНОШАТА. Пак работник ли?

СТАРЕЦЪТ. Да.

ЮНОШАТА. В Михелсон?… И ще живея у Гавриловна, в къщата?

СТАРЕЦЪТ. Каква ти Гавриловна! На нея ще й вземат къщата. И завода на Михелсон също. Всичко ще стане наше. Но ти ще си работник.

ЮНОШАТА. А в песента се пее: „Който е бил нищо, той ще стане всичко.“ А ти какво, не си ли залягал, не си ли искал да извършиш подвиг или нещо такова?

СТАРЕЦЪТ. И още как! Щом започна революцията, все си мислех, че ще стана герой, че всички ще ме знаят.

ЮНОШАТА. Че и аз си мечтая. Ние тук всички все за подвизи мислим.

СТАРЕЦЪТ. Точно така. Мечтите, които имаш сега, са моите младежки мисли. Но нищо не излезе.

ЮНОШАТА. А защо? Разкажи ми как си живял.

СТАРЕЦЪТ. Семейство… Как преживях? Семейство, деца — трима синове. Само че те загинаха, моите трима синове. (Плаче.)

ЮНОШАТА. Какво ти е, отец?

СТАРЕЦЪТ. Толкова кратко време им се радвах. И почти нищо не успях да сторя за тях. След Гражданската война Таня следваше, стана медик, лекар. Като се изучи, трябваше да замине за Средна Азия да лекува трахомата. Тогава мнозина боледуваха от очи. Ослепяваха. По градовете, по улиците от бедни слепци не можеш да се разминеш. После — против едрата шарка в Поволжието — епидемиите се ширеха една след друга, цели села лежаха. И с холерата също се бориха. Тогава от холера измираха хиляди.

ЮНОШАТА. И сега мрат.

СТАРЕЦЪТ. Точно за това е думата. В Белорусия също беше — там пък блатната треска косеше народа.

ЮНОШАТА. А ти?

СТАРЕЦЪТ. Аз останах тук, в Москва. У дома. Един за всичко. На смяна в завода ходех, на опашки се редях. Връщам се, погаля малчуганите по главичките — единия, другия… И дърва да нацепя, печката да запаля, ядене да приготвя, да изпера. Че и в милиционерската бригада бях — борех се с хулиганите, на милицията помагах. И в събота и неделя — на трудов ден. Синовете растяха сами. После дойде четиридесет и първа година, войната. Гледаме ги с Танюша — те вече в шинели. Пръв замина Павел — такъв хубав, строен, каквито са младите момци. И един след друг: „Довиждане, тате, довиждане, мамо.“ Само че не се видяхме повече.

ЮНОШАТА. А после какво стана?… Самотен ли остана?

СТАРЕЦЪТ. После ли… После през четиридесет и четвърта се позвъни на стълбището. На вратата девойка в рубашка, със суров поглед. „Вие ли сте Павел Иванович?“ „Да, аз съм.“ „Ние с Павлуша заедно служехме в частта…“ Влезна и внезапно се разплака. Да я убиеш, дума не може да изрече. И мене ми се плаче, но започвам да я утешавам. Наплака се. „Е, хайде, ще си вървя…“ „Къде ще вървиш, остани, жилището е голямо…“ „Аз, казва, никога няма да се омъжа“ „Защо, казвам, да не се омъжиш? Нима фашистите така се наиздевателствуваха над нас, че в Русия вече няма да има деца?“ И в четиридесет и пета пак се позвъни. Момък. Този път за Коля разказа, за най-малкия. Снимки донесе, орден. Той бил от Ленинград, всичките му близки загинали през блокадата. „Остани, място има достатъчно…“ „Добре, казва, ще остана.“ Сега е заместник-министър. Кръсти дъщеря си Танюша — в чест на нашата Таня. За средния, Гриша, също дойдоха. Отново се напълни къщата, зазвъняха детски гласчета. Но синовете ми ги няма.

ЮНОШАТА. А жена ти?

СТАРЕЦЪТ. Таня ли?… Тя беше лекарка на фронта. Попадна в обкръжение с ранените. И фашистите я убиха.

ЮНОШАТА. Слушай! Към нас, към отряда, се присъединиха питерски, от Нарвската застава. Там има две девойки. Едната се казва Татяна — със замечтани очи. Аз все за нея мисля. Това тя ли е?

СТАРЕЦЪТ. Тя.

ЮНОШАТА: (пламенно). И ние ще се оженим?… Кажи, ще се оженим ли? Ще ме вземе ли тя?

СТАРЕЦЪТ. Ще се ожените. Само че, казвам ти, фашистите ще я убият. В четиридесет и първа.

ЮНОШАТА. А с кого ще воюваме пак? В четиридесет и първа година? Кой ще ни нападне?

СТАРЕЦЪТ. Фашизмът.

ЮНОШАТА. Какво е това — световната буржоазия ли?

СТАРЕЦЪТ. Да.

ЮНОШАТА. Ние тук очакваме съвсем скоро световната революция да избухне във всички страни… Кажи, а ти воюва ли през четиридесет и първа… тоест аз ще воювам ли?

СТАРЕЦЪТ. Не ме пуснаха.

ЮНОШАТА. Не те пуснаха ли? Как така?

СТАРЕЦЪТ. Не ме пуснаха, оставиха ме в завода да лея стоманата. Знаеш ли колко метал беше нужен за фронта. Всяка битка — кръв и метал, кръв и метал. Всяка победа най-напред в цеха трябваше да се извоюва. Не мисли, че в тила беше сладко — техниката на цяла Европа връхлетя върху ни. Работехме, до струговете падахме. В леярната — страшна жега, а прозорците — плътно затворени заради затъмнението. Заловиш се да стъкнеш задната стена на пещта — прагът висок, лопатата тежка, а и брикетите по десет кила, повече от половин пуд. Не ги ли хвърлиш точно, всичко се разпилява. Пред отворената вратичка не можеш да спреш — ще изгориш. Трябва бързо да приближиш, да замахнеш, да хвърлиш и веднага да се дръпнеш. Нарушиш ли ритъма, нищо не излиза… И топенето ставаше бавно — не като сега. Добереш се до мартеновата, краката едва те държат, чакаш, докато стане готово. Случвало се е, когато имаше авария, цели седмици да не излизаме от завода. Две смени работиш, три часа се свиеш в червения кът и отново… А сили откъде? Дажбата военна, оскъдна, а и нея не изяждаш, защото децата…

ЮНОШАТА. Какви деца: нали синовете ти са били на фронта?

СТАРЕЦЪТ (крещи). А чуждите деца!? Отсреща, на стълбището млада войнишка вдовица живееше — Верочка, работеше в някаква кантора. Двечки — ей такива дребосъчета — бледнички като свещици. Как да изтърпиш и да не спестиш за тях къшей хляб, да им занесеш поне веднъж в седмицата?… Ех! (Плаче.)

Зазвучава мощен акорд.

Какво става? Виждам звезди!… Или ми се струва, че звездите пламтят през стените, през тавана?… Ей, къде сте вие, дето сте от бъдещето?

ГЛАСЪТ. Ние сме тук и внимателно слушаме.

СТАРЕЦЪТ. Оставете ни още поне десет минути… Слушай, момче, юноша, трябва да те предупредя. Животът ми изобщо не се подреди добре. Може би трябваше повече да постигна, да извърша. Залових се с много неща, а от всичко малко нещо остана. Може би трябваше да се заловя с нещо вечно, а аз всякога само ден за ден работех. В най-добрия случай за месец или година. Каквото в момента беше нужно, него правех. Но всички тия моменти отминаха. Отдавна.

ЮНОШАТА. Нищо не разбирам. Повтори пак.

СТАРЕЦЪТ. Слушай внимателно. Сега ще се биете. За селото. Ще преминете в контраатака, германецът ще отстъпи, огънят ще го притисне, ще го повали в снега. Смирнов, командирът, ще скочи и ти ще се хвърлиш след него. Ето какво искам да ти кажа: хвърли се, но не веднага. Изчакай секунда и тогава куршумът ще те отмине.

ЮНОШАТА. Какъв куршум?

СТАРЕЦЪТ. Този, който не ме отмина.

ЮНОШАТА. Рани ли те?

СТАРЕЦЪТ. Засегна слуховия ми нерв. Затова после не се върнах в Рабфака — не чувах лектора. Така и не успях да се изуча като другите, те инженери станаха, професори… Стомана топях, по-горе от помощник-пещар не се издигнах. Изобщо нищо голямо не успях да извърша. Такова, дето навеки… Разбра ли какво ти казвам?… Ще го направиш ли?

ЮНОШАТА. Не зная.

СТАРЕЦЪТ. Защо?

ЮНОШАТА. Не зная. Не обещавам.

СТАРЕЦЪТ. Ето ти вечната история — старостта предупреждава, младостта не слуша. Но нали ти си аз. Сега вече е ясно каква роля изигра тая секунда. Поне за мене е ясно.

ЮНОШАТА. А самият ти защо веднага се хвърли? Не изчака, нали?

СТАРЕЦЪТ. Мене нещо изведнъж ме вдигна след него… Пък и как да помисля? А на тебе аз ти го казвам.

ЮНОШАТА. Ех, отец, ако можеше да почувствуваш какво е сега тук… Утро… И днес революционната армия ще премине в настъпление. Ние се заклехме на митинга. Това е велик поход, както каза лекторът. Свърши се с предишното, започва съвсем друг живот. А ти разправяш — почакай.

СТАРЕЦЪТ. Само една секунда. Не ти говоря за страх и измяна. Една частица от секундата само.

ЮНОШАТА. У нас тук кипят толкова нови чувства! Мислим за държавата, за целия свят, за всички трудещи се и угнетени… Или, да речем, за дружбата. Сега ние всички сме заедно. Аз за Смирнов живота си ще дам, няма да го пожаля. Или за Вася Гриднев.

СТАРЕЦЪТ. Няма да дадеш живота си за него ти? В двадесета година Вася ще го заколят махновци бандити в Украйна. Ще извика: „За властта на Съветите!“ — и ще падне. А ти ще бъдеш на друго място… Най-добрите ми другари си отидоха млади.

ЮНОШАТА. Нима през двадесета още ще воюваме?

СТАРЕЦЪТ. А ти как мислиш? Че господ ще ти поднесе Русия даром ли? Безброй генерали ще ни нападнат, капитализмът от цялата планета. Гражданската война едва започва. Ох-ох, ще се наседиш върху седлото, ще се нагазиш по снегове и степи. Четири пъти ще се разделяте с Таня, ще попадате на различни фронтове.

ЮНОШАТА (въздъхва). Пък ние мислехме, че ей сега ще се справим с германците… Е, добре, щом е така.

СТАРЕЦЪТ. Ти ме послушай. Не се залавяй за много работи, разбра ли? Аз дори английски започнах да уча в лазарета — с момъка, който лежеше на съседната койка, той имаше книжка. Мислехме, че ще ни послужи, когато стане световната революция. Но беше напразно… В Рабфака не опитвай, само времето си ще изгубиш. И не оставяй Таня да се учи за лекарка, нека следва нещо друго… Или да вземем завода в Иваново-Орловск. Ние го възстановихме веднага след Гражданската война. Знаеш ли как го иззидахме? С ръчна количка пръстта товарехме — едва я помръднеш, че и по дъската бягаш. Не го възстановихме, а направо нов изградихме. Но в четиридесет и втора тоя завод изгоря и сега малцина помнят, че го е имало. Изобщо не си късай жилите на тоя строеж.

ЮНОШАТА. Разбирам… Значи, ти остана съвсем сам?

СТАРЕЦЪТ. Не, има толкова хора тук, казах ти. Само че не са ми роднини.

ЮНОШАТА (след пауза). Гладуваш ли?

СТАРЕЦЪТ. Какво?

ЮНОШАТА. Гладуваш ли, казвам.

СТАРЕЦЪТ. Кой?… Аз?

ЮНОШАТА. Ти.

СТАРЕЦЪТ. Аз дали гладувам?… Това ли питаш?

ЮНОШАТА. Да де.

СТАРЕЦЪТ. Нали ти казах! Тук всички се чудят как да ми угодят, с какво да ме нагостят. Портокали — само да ги ядях. Най-добрите лекари викат да се грижат за здравето ми. Чак ми е съвестно. Нищо не правя — там е бедата. Аз не разбирам тия… екология, структурен анализ.

ЮНОШАТА. Какво, какво?

СТАРЕЦЪТ. Науки.

ЮНОШАТА. Какви науки?

СТАРЕЦЪТ. Ами те са учени. Говорят, пък аз не разбирам — когато говорят за работата си.

ЮНОШАТА. Значи, тези, с които живеещ, са учени? Че как си попаднал при тях? Вратар ли си?

СТАРЕЦЪТ. Какъв ти вратар, как го изтърси! Нали ти разказах. От фронта дойдоха и останаха. После се изучиха, децата им се изучиха. Аз самият имам пенсия — повече от достатъчна. Само че не ми е необходима. За какво да я харча?

ЮНОШАТА. Виж ти как било — тия самите, дето са били на война? У нас, значи, и войници се учат, работниците? Не само господата?

СТАРЕЦЪТ. Господата ли?… Господа отдавна няма. Всички са трудещи се.

ЮНОШАТА. Всички ли?… А трамваите и досега не сте ремонтирали, дърва не сте докарали в Москва — бараките събаряте.

СТАРЕЦЪТ. Какви ти дърва?… Ти не ме оставяш да говоря. Кажи, познаваш ли Москва?

ЮНОШАТА. Познавам я.

СТАРЕЦЪТ. Така. Онази Москва сега я няма. Нито онази Русия. Въобще всичко е друго. В Москва има малко трамваи, защото има метро. Под земята хвърчат вагони. Седнеш на меката седалка и за десет минути стигаш от Конния до трите гари.

ЮНОШАТА. За десет ли? Лъжеш!

СТАРЕЦЪТ. Помълчи малко. Нито дърва, нито газ ни трябват — имаме електрическо осветление, газово отопление. Огромни бели сгради се издигат на десет етажа и на повече. В жилищата свири музика — радио. Има телевизори — кутия, а в нея нещо като кино, кинематограф, говорещ. Включиш го и виждаш какво става в друг град, в друга страна. Дори на дъното на морето или зад облаците.

ЮНОШАТА. На дъното? Как така?

СТАРЕЦЪТ. Дявол ги знае как! Измислиха го… В заводите работят по осем часа, има два почивни дни седмично. Вечер по улиците хиляди светлини, магазини, театри, кина, стадиони — такива места, където хората си почиват, упражняват се, за да станат по-красиви, по-здрави. А улиците не са скапани като старите, с окаляните стъкла, ами асфалтирани булеварди. Широки площади с цветя, дървета, въздушни пътища по които летят автомобили… тоест мотори. В дворовете има спортни площадки за дечурлигата. И колко цветя! Жасмин посадили, люляк, всякакви други. Ето такава е сега Москва!

ЮНОШАТА. А хляб има ли?

СТАРЕЦЪТ. Хляб?… Разбира се. Никой не гладува за хляб.

ЮНОШАТА. И бял хляб?… Нима и бял хляб има?

СТАРЕЦЪТ. Бял хляб, пшеничен. Колкото искаш. Колкото искаш, си вземи — струва копейки. По цяла Русия няма нито един гладен. Децата вече и за шоколадени бонбони много-много не се лакомят. Бедняци няма. Младите и не знаят какви са били бедняците. Старите болести ги ликвидираха. Нито трахома, нито холера, нито шарка… Сипаничав няма да срещнеш — само ако е от много старите… По селата машини орат, сеят, жънат…

ЮНОШАТА. Сами?… Както в приказките?

СТАРЕЦЪТ. Защо сами? Хора седят на тях, управляват ги… Нашата младеж е най-сръчната в света, най-силната, най-смелата… Какво да говорим! Лицата на хората са съвсем други. Ти не би ги познал — спокойни, уверени. Девойките до една са красавици.

ЮНОШАТА. Не ме ли лъжеш?

СТАРЕЦЪТ. Ех и ти! Че нали всичко това е край мене. Погледна през прозореца — бяла сграда. Долу на пързалката дечурлигата хокей играят. Малко момиченце се разхожда с кученце, детето облечено така, както изобщо не си виждал.

ЮНОШАТА. А всички ли са грамотни? И девойките също?… Нима женорята книжки четат, а?

СТАРЕЦЪТ. Думата „женоря“ дори я няма. Всички се учат десет години. Задължително, в цялата страна. Който иска още пет — в института. Ако ти покажа училищата — светли, чисти… на други страни помагаме в науката, в техниката. Разбираш ли, и световната революция настъпва, вече почти по половината земно кълбо има работническа власт. Въобще сбъдна се онова за което мечтаехме. А сега младите имат нови мечти. Искат цялата природа наоколо да е хубава, да изкоренят болестите, които още са останали. На други планети искат да отлетят…

ЮНОШАТА. И аз ще видя всичко това, щом аз ще бъда ти? Улиците със светлини. Тази кутия, дето показва страните отвъд океана?… Кажи ми, а кой направи всичко това?

СТАРЕЦЪТ. Кой го направи ли? Ами… че ние!

ЮНОШАТА. Вие?

СТАРЕЦЪТ: Ние. И ти ще го правиш заедно с всички.

ЮНОШАТА. А болестите — дето сега ги няма? Това Таня ли направи?

СТАРЕЦЪТ. И Таня също.

ЮНОШАТА. Слушай, време е да тръгвам вече… Кажи ми бързо, как успяхте да сторите всичко това?

СТАРЕЦЪТ. Работехме. Не се жалехме.

ЮНОШАТА. И ти ли не се жалеше?

СТАРЕЦЪТ. А какво, да скръстя ръце ли? След войната при нас в леярната сводът два пъти се срутва в метала. Пещите износени, а все искат да направят още едно, последно топене. На бригадата спуснаха план, а ние — насрещен.

ЮНОШАТА. Че какво ми разправяш тогава?… Почакай!… Отец, артилерийската подготовка свърши. Германецът ни напада.

Чува се висок звук на тръба.

Чуваш ли?… Вася Гриднев извежда своите на позиция. Нашата конница. Сега ще препуснат в атака.

Дочува се и кънти конски тропот.

Ех, как летят! Как летят!… Ето вече са на билото… ще тичам. Да не закъснея за битката.

Недалеч изгърмява самотен изстрел.

Нашата артилерия — топовете, които момчетата от утиловския…

Зазвучава музика и с нея мощен, всичко заглушаващ залп.

Какво е това? (Тревожно.) Какво е това, отец?… Никога не сме чували такова нещо.

СТАРЕЦЪТ. И тук зад прозореца небето цялото е осветено.

ЮНОШАТА. Не, тук гърмят топове. (Тревожно.) Но ние нямаме такива сили! Какво е това?

СТАРЕЦЪТ. Стой! Почакай! Коя дата е днес при вас?

ЮНОШАТА. Датата ли?… Не зная. Ние тук объркахме датите… Отговяване или първата седмица на постите… Краят на февруари.

СТАРЕЦЪТ. Февруари, осемнадесета година. На Петроградския фронт под Нарва?

ЮНОШАТА. Е и какво?

СТАРЕЦЪТ. А датата?… Слушай, струва ми се разбрах защо са цветята — цветята, дето ги донесе внучката ми… Коя дата е при вас, да не е двадесет и трети?

ЮНОШАТА. Нещо такова.

Един след друг на интервали се чуват залпове.

СТАРЕЦЪТ (въодушевено). Това са нашите оръдия!

ЮНОШАТА. Не. Ние имаме само два топа.

СТАРЕЦЪТ. Това са вашите оръдия. Вие преминавате в настъпление и изстрелите на вашите топове ще отекнат, ще гърмят през вековете. Това е история, момче. Денят на Червената армия. Денят на Съветската армия. Салют.

ЮНОШАТА. Но такава огромна сила?… Не може да бъде наша. Само два топа имаме, тридюймови.

СТАРЕЦЪТ. Момче, млади момко, забрави какво ти приказвах. Живей с пълен размах! Сега в атаката се втурни веднага. Не размисляй! Ще те ранят и до тебе ще се промъкне девойката със замечтаните очи. Не я пускай, не се разделяйте! Ще бъдете много щастливи. И непременно имайте деца. Така прекрасно е, когато се раждат, когато растат. Влезеш в стаята, а там, на масата, децата си играят с железца, камъчета, които сами са си донесли. По-късно дневник ще пишат, първите си стихове… Ох, защо сърцето ми така се сви!

ЮНОШАТА. Говори, говори!

СТАРЕЦЪТ. В Орловск ще възстановявате завода — не се надявай на чужди плещи, своите подлагай. Учи английски — световната революция ще настъпи. Все пак постъпи в Рабфака. Това, че когато остарееш, няма да разбираш от структурен анализ, не е важно. Нали си вложил своя труд, за да могат сега младите да се занимават с наука. Ти ще бъдеш работническа класа. Старай се, включвай се и тогава ще извършиш своя подвиг. Тогава всичко, всичко ще е твое: първият трактор на село, който тегли плуга, а косматите мужици се чешат по тила и хапят устни, твои ще са каналите в пустинята, новите градове. Твое ще бъде червеното знаме на Победата в четиридесет и пета година и твой ще е корабът, който ще се издигне от Земята в Космоса… Да, синовете ти ще загинат — тежка мъка непоносима. Но близки ще ти станат други, свои ще ти бъдат техните внуци и правнуци…

ЮНОШАТА. Тръгвам, отец! Време е. Прощавай! (Отдалеч.) А какво е това Космос?

Прозвучава далечно многогласно „Ур-р-ра-а!“ и се разтваря в звуците на музиката. Залповете на салюта бавно заглъхват.

ГЛАСЪТ (тихо). Павел Иванович…

СТАРЕЦЪТ. Да. Кой говори?

ГЛАСЪТ. Бъдещето. Искаме да ви съобщим, че след хиляда години по цялата Галактика, по всички обитаеми светове ще се чествува година на вашето име. Подготовката вече започна и този днешен разговор е безценен за нас.

СТАРЕЦЪТ. Как ме стегна сърцето, притъмня ми… Къде е телефонната слушалка?… Почакайте там, в бъдещето. Аз не разбрах. Година на моето име? Но защо? Аз живях просто, незабележимо. Както всички.

ГЛАСЪТ. Няма незабележим, нито незначителен живот. Всеки човек е ценен — с него идва, от него започва нещо. Нима не знаете какви огромни последствия в бъдеще може да даде една или друга постъпка, дори най-дребната на пръв поглед. Един човешки живот не стига, за да се видят тези последици, които нарастват от поколение на поколение и образуват нови последици. Нищо не изчезва без следа.

Чува се продължителен звън.

СТАРЕЦЪТ. Телефонът… Не, телефонът е изключен… Как казахте — нищо не пропада?

ГЛАСЪТ. Нито тихата дума, нито скромното дело. Отначало те са изворчета, но после стават реки, които пълнят океана на грядущето. Затова всички ние сме тръгнали от вас и всичко, което сте извършили, преживели, е дошло тук, вляло се е и ще се продължи от нас още по-далеч. Знаменитите и обикновените са равни пред лицето на вечността. Последствията от малкото, но мъжествено дело се развиват във вековете и могат да затъмнят и най-значителните решения на кралете. Когато във вашата съвременност сутрин във вагоните на метрото се тълпят пътниците, когато нетърпеливите тълпи изчакват светофара, всеки е значим. През всекиго преминава нишка от миналото към бъдещето. Всеки човек е ценен за историята и по своему я създава. В този смисъл всички хора са хора велики, от всекиго започва утрото, всеки тъче платното на бъдещето. Тук, сред звездите, в просторите на Вселената, ние тържествено отбелязваме година на всеки човек на Земята, който е съществувал, живял, трудил се е и е изпълняват своя дълг. Няма рай и ад, но в това което е извършил, в това, как е изминал своя път, човек живее вечно.

Отново се чува продължителен звън.

СТАРЕЦЪТ. Почакайте!… Значи, и жена ми Таня, и големия син Павел, и по-младите момчета? И Вася Гриднев, и нашия пещар Дмитрич, и другите от бригадата?… Че как така? Ако чествувате почти всички, откъде ще вземете време? Откъде тия години, толкова години?

ГЛАСЪТ (твърде силен, а после рязко се снижава). Но вечността е пред нас, пред човечеството… Павел Иванович, сеансът свърши, ние изключваме апаратите. Сбогом, благодарим ви дълбоко. Сбогом.

ДЕВОЙКАТА. Ти защо не отваряш, дядо?… Вече се изплаших. Как ти е сърцето днес?

СТАРЕЦЪТ. Кой е? Таня, ти ли си?

ДЕВОЙКАТА. Сега ще пристигнат мама, татко, Игор. От Николай има телеграма. Самолетът вече е на Внуковското летище, дойде цялото семейство. Василий позвъни, те вече са тръгнали. Сега срещнах Вера Михайловна на стълбите, тя се приготвя. Ще има много, много хора… Днес е празник, нали не си забавил? Слушай, какво е това безредие тук?

СТАРЕЦЪТ. Николай?… По-малкият син?

ДЕВОЙКАТА. Колко си странен, деденце… Днес в института имахме такъв бурен катедрен съвет, няколко пъти се измъкнах да ти телефонирам, но все беше заето… Слушай, какво е това? Защо телефонната слушалка е откъсната… Деденце, как е сърцето ти? Защо не ми отговаряш? Да не си имал пристъп?… Откъде си измъкнал това прастаро палто? Дори не знаех, че си го запазил… Дай да ти пипна ръцете… Не, нищо ти няма, топли са.

СТАРЕЦЪТ. Таня, моя жена!

ДЕВОЙКАТА. Не, деденце. Това съм аз, Таня, внучката ти.

СТАРЕЦЪТ. Какво е това? Звезди! Разноцветни звезди се пръскат в небето.

ДЕВОЙКАТА. Това е салют… Я виж колко писма измъкнах от пощенската кутия! Цяла планина. Тя беше натъпкана догоре, пощаджията дори беше оставил вестниците на прозореца… Ама какво ти е лицето днес, деденце! Съвсем, съвсем младо.

СТАРЕЦЪТ. Мисля, че сърцето ме отпусна… Да, съвсем ме отпусна. Но ми се струва, че се издигам все по-високо и по-високо… Слушай, тия звезди… Таня, покажи ми… покажи ми… покажи ми къде е Млечният път.

Бележки

[1] Телефонните номера в началото на века не се избират автоматично, а се искат от телефонистка, както е сега във ведомствените централи, когато искаме вътрешен номер.

Край
Читателите на „Млечният път“ са прочели и: