Ярослав Вайс
Един ден на Калисто е равен на година на Земята

Ако лейтенант Верт и старши сержант Луснок не бяха роботи, службата на юпитеровата луна Калисто щеше да им тежи като незаслужено наказание. Не че беше опасна или имаше много работа. Напротив: на това осеяно с язвите на кратери късче от скали и лед, което кръжеше заедно с гигантския Юпитер в Слънчевата система, човек по-скоро можеше да полудее от скука. По-точно, ако е полицай. Иначе, общо взето, хората идваха тук с удоволствие, дори с голямо удоволствие. Още първата научна експедиция, приземила се на Калисто, бе установила, че тя не е само един прекалено тъмен, прекалено сив и прекалено прояден от метеорити свят, както се смяташе дотогава на Земята, след като първите пътници бяха прелетели край нея. Напротив, тази юпитерова планета, голяма почти колкото Меркурий, неочаквано се оказа просто очарователна. Познавачите на митологията твърдяха, че в това няма нищо чудно — нали тя носеше името на Калисто, дъщерята на Лаокоон, която била толкова красива, че самият Зевс си загубил ума по нея и я изнасилил.

Сега вместо върховния бог безименните туристи изнасилваха Калисто. Те прииждаха тук със стотици и не искаха да изпуснат нищо от този необикновен свят. На повърхността на планетата човек се чувствуваше като в гигантски калейдоскоп. Слънчевите лъчи се отразяваха в скалите и в блестящите ледникови върхове и се пречупваха в неизчерпаемо множество оттенъци; светлината придобиваше особени багри, а — както се говореше — и аромат. Не беше чудно, че сред тази лъчезарна игра хората изпадаха в необикновено жизнерадостно и приятно настроение, каквото не успяваше да предизвика никой от опиатите, познати през ХХI век.

После дойде следващото откритие — своеобразното радиационно поле с благотворно здравословно въздействие. Балнеолозите по изключение се съгласиха с хипохондриците, че тукашното лечение може да се препоръча на всекиго. Никъде другаде в Слънчевата система силите на човека не се възстановяваха така бързо, както тук — независимо дали ставаше дума за обитател на Марс или на Земята.

Разбира се, никоя туристическа агенция не можеше да пренебрегне такъв изключителен обект. Но в острата конкурентна борба загубиха всички. Луната Калисто бе обявена за природен резерват, който можеше да се посещава само от редовни туристически групи на пътническата агенция на ЮНЕСКО. Тя издигна недалеч от най-красивия кратер малко градче от хотели, а около него прокара мрежа от туристически пътеки. Група инженери построиха инсталация за изкуствена атмосфера, наистина малко по-рядка от земната, но затова пък витаминизирана.

По цялото земно кълбо се появиха рекламни надписи, които уверяваха, че ЕДИН ДЕН НА КАЛИСТО Е РАВЕН НА ГОДИНА НА ЗЕМЯТА, и в резултат на това записванията за триседмичните екскурзии започваха почти година по-рано. Трите седмици обхващаха престой на планетата, докато траеше една нейна обиколка около Юпитер (непълни 17 дни), а останалото време поглъщаше пътят от Земята до Калисто и обратно, евентуално от Марс до Калисто и обратно. Всеки можеше лесно да пресметне, че след това най-съвършено освежаване му остават още три месеца и една седмица отпуск.

Ракетите от Земята и от Мар полицейски участък, където служеха лейтенант Верт и старши сержант Луснок, беше точно на половината път от летището до градчето.

Те бяха биологически роботи от N-то поколение. От хората можеше да ги различи само опитен роботопсихолог, и то едва след като заговорят: издаваше ги неизменната интонация, от време на време — неправилно поставеното ударение, дължащо се на колебанията в напрежението на електрическия ток, а рядко и някое непривично ново словосъчетание, резултат на тенденцията човешката реч да се възприема формално, а не смислово. Това беше обяснимо — роботите от този тип си обменяха по друг начин наистина важните информации.

Ето защо обикновено не беше лесно да бъдат разпознати по говора. Лейтенант Верт и старши сержант Луснок се разбираха безмълвно посредством предаванията на мозъчните компютри направо на някой от програмираните езици. С хората не им се налагаше да говорят, защото можеха да отгатнат повечето от това, което те искаха, или напротив — не искаха да им кажат.

Роботите полицаи имаха и други предимства. Бяха неподкупни. Не се поддаваха на настроения. Никой не можеше да злоупотреби с тях. Гарантираха обективност и справедливост без тайни намерения и цели. Нямаха семейства, които да издържат, така че не им бе необходима заплата. Не се нуждаеха от осемчасов сън в денонощието, не им трябваха кухни, столови, нито пък тоалетни и душове. Те бяха винаги еднакво бодри и реакциите им — неотслабващи. А когато случайно влизаха в стълкновение с нарушители на закона, в най-лошия случай отиваха на ремонт.

 

Двамата полицаи седяха на горния етаж на прозрачната сграда, която много приличаше на преобърната купичка за компот; там беше техният участък и в него те действуваха точно по определените им програми. Лейтенантът тъкмо съставяше дневния отчет — след по-малко от половин час целият тукашен чудодеен калейдоскоп щеше да изчезне в тъмносин мрак — а старши сержант Луснок се взираше с неподвижни очи в телевизионните екрани, върху които бавно, сантиметър по сантиметър, се отразяваха отделните сектори от повърхността на Калисто.

— Шефе, я вижте! Елате да погледнете. Тук нещо не ми харесва — наруши неочаквано тишината Луснок.

Впрочем, по-точно казано, освен тихия шум от принтера в помещението не се чу никакъв звук. Старши сержантът само излъчи информацията и произтичащия от нея импулс.

Лейтенантът улови излъченото и потвърди, че го е приел.

— Нещо се мотае там — продължи старши сержантът.

Верт се надигна от стола и проточи врат към екрана. Лещите в очите му, също като тези на Луснок, сами увеличиха телевизионния образ, проясниха го и изследваха детайлите. Същевременно се включиха и детекторите за улавяне на вълни извън спектъра на видимата светлина.

В сектор ЕКТ 45, на около пет километра от преобърнатата купичка за компот, нещо се движеше встрани от означените туристически пътеки, където сега трябваше да се виждат само неподвижните грамади от леден кристал. Колкото по-внимателно се вглеждаха, толкова по-ясно им ставаше, че това е човек. Компютрите в главите им моментално прецениха и анализираха установените данни. Човекът беше висок 163,2 сантиметра, тежеше заедно с облеклото си 56,34 килограма, телесната му температура бе точно 36,4°С. Беше от мъжки пол, имаше светлосини очи, кестеняви къдрави коси и леко вирнат нос.

— По дяволите, какво прави още там? — излъчи лейтенантът.

От старши сержантът той не долови нищо освен автоматичния сигнал, че информацията е приета, което означаваше, че не е необходимо да повтаря въпроса си.

— Има ли съобщение от хотелите, че някой липсва?

Старши сержантът погледна към контролното табло. Зелените светлинки блестяха спокойно и уверяваха, че всичко е наред, че гостите до един са се прибрали и падащият здрач не застрашава никого.

Служителите в рецепциите на Калисто специално следяха никой от туристите да не остане навън през нощта. Въпреки изкуствената атмосфера разликата между дневната и нощната температура беше огромна; студът достигаше до минус 198°С. За човек, останал навън след смрачаване, това имаше тежки последици. То означаваше да замръзне до кости, а размразяването със съживяване струваше скъпо и беше болезнено, пък и не гарантираше стопроцентов успех. На всичко отгоре целият случай обикновено се съпровождаше с неприятни разправии между клиента и пътническата агенция, от които законно печелеха само юристите. От друга страна, космическите студове имаха и своите изгоди: те почти съвършено стерилизираха средата.

— Никой нищо не е съобщил — информира го старши сержантът. В същия миг през електронния му мозък прелетя мисъл.

— Провери най-напред дали информационните участъци са в изправност — нареди лейтенантът. — После за по-сигурно попитай във всички хотели. През това време аз ще приготвя всъделета. Може да е някой гратисчия.

Малко преди това същата мисъл бе обезпокоила и старши сержанта. За случаите, когато се появи нередовен пътник, двамата имаха специална високоефективна програма, която до този ден още не бяха използвали. Сега, изглежда, се откриваше такава възможност и правилото за най-целенасочено използване на всички съставни части на техните синтетични личности изискваше да я приложат.

 

Двадесет минути по-късно човекът седеше пред тях.

В помещението както обикновено беше тихо. Старши сержантът седна малко по-встрани с апарата за записване. Лейтенантът придърпа стола си към масата, зад която бяха настанили задържания. Столът изскърца. Двамата гледаха мълчаливо човека и оживено разговаряха помежду си:

— Все пак можех да се досетя, че това е момче, шефе — излъчваше старши сержантът. — Каза ли ви как е попаднало там?

— Не каза — кисело излъчи шефът. — Играе си на герой и не възнамерява да разговаря с мен. Ако не бях робот, а човек, щях да го натупам по задника и, току-виж, му минал меракът. Но нямам право. А си го заслужава. Ако го бях намерил четвърт час по-късно, щеше да е вече ледена шушулка.

— Заслужава си пердаха — съгласи се старши сержантът. — Ако му бях баща…

— Приказваме си само — излъчи лейтенантът. — Той е човек, а ние сме машини.

— На колко години е? — бързо промени темата старши сержантът.

— Десет-дванайсет. При хората не можеш лесно да отгатнеш, стандартът за височина е доста променлив. Какво казаха хотелиерите?

— Никъде никой не отсъствува. Впрочем не съм питал специално за деца, но те сами щяха да ми кажат. Нали за децата внимават най-много. А като гратисчия днес той е имал нулева възможност.

— Как така?

— Отново направих проверка на летището. Ракетата, която пристигна днес, не е излетяла направо от Земята. Пътуването е de luxe, срещу допълнително заплащане са симулирали космическа катастрофа. Хората много обичат такива глупости, мислят си, че това ги закалява или кой знае какво. Този път са инсценирали сблъскване с астероид, затова пътниците е трябвало да се прехвърлят в нов кораб. И понеже на всичкото отгоре са си играли и на разкъсване на предпазната обвивка на реактора, вторият кораб не е трябвало да се приближава, та от заразената зона са се измъкнали, уловени за аварийния кабел. Един след друг. Абсолютно невъзможно е момчето да се е прехвърлило, без да го забележат.

— Дали не е било на втория кораб?

— Да. Ако се е укривало на него през всичките три месеца, докато той е бил паркиран с автоматичен пилот и криогенен режим в орбита около Ганимед, тогава може!

— Откажете се от тези дързости, старши сержант! — последва светкавично нареждане.

— Слушам, лейтенант.

— И по-нататък?

— Има само една възможност — да е останал тук от последната екскурзионна група. Макар че изглежда твърде странно. Вероятността да са го забравили е почти нулева. Така че трябва да са го оставили нарочно.

— Нарочно? Съмнявам се. Ако беше възрастен човек — да. Но дете — нали знаеш колко са привързани хората към своите рожби.

Лейтенантът погледна момчето. То седеше на крайчето на стола с упорито изражение на лицето и не обръщаше внимание на полицаите. Или поне се преструваше, че е така.

— Но дете… — повтори лейтенантът гласно. Сервомеханизмът на лицевите му мускули се сви и му помогна да възпроизведе идеално копие на лека, малко снизходителна усмивка.

— Кой е дете? — каза момчето с пресекващ глас. — Ако имах късмет, никога нямаше да ме хванете.

— Искал е да избяга ли, шефе? — попита Луснок.

— Да. Когато го настигнах в тесния комин между два ледника, се опита да ми ухапе ръката чак при лакътя.

Верт запретна ръкава си. Върху бледата, но съвършена имитация на човешка кожа — при излагане на ултравиолетови лъчи тя дори потъмняваше и вътрешно бе автоматично напоявана с най-ефикасни средства за загаряне — ясно се очертаваха отпечатъци от резци, които явно е трябвало да проникнат дълбоко в тъканта — стига там да имаше някаква тъкан.

— Болеше ли, шефе? — попита старши сержантът, защото така щяха да питат хората.

— И още как! — лейтенантът се обърна към задържания. — Добре, щом не си дете, дръж се като мъж. Кажи ни направо как се казваш, къде живееш, как си попаднал тук, на колко години си и къде е сега баща ти.

Момчето поклати глава.

— Нищо няма да ви кажа. И да ме мъчите, нищо няма да ви кажа.

Лейтенантът въздъхна.

— Тогава ще разберем по друг начин. Просто си помислих, че така ще стане по-бързо и ти по-скоро ще отидеш да си легнеш.

— Не ми се спи — каза момчето и зае позата на гордия вожд на сиуксите, който с бледо лице ще продължава да мълчи.

— Избери ми централата, Луснок — излъчи лейтенантът. — Светкавично!

— Пет пъти по-скъпо е, шефе. Ще трябва да посоча причината.

— Това тук е достатъчна причина. В регистъра няма нито една програма, която да приложа. Ти също.

— Слушам, шефе.

За тридесет секунди Луснок се свърза с централата на Земята и за още три десети от секундата предаде изчерпателна информация за положението. За три секунди Централният компютър анализира всички съобщения и увери Калисто, че на борда на кораба, който лети към Земята, не липсва абсолютно никой.

Калисто поиска допълнителни инструкции.

Централата мълча в продължение на тридесет минути и после за три стотни от секундата се свърза направо с лейтенанта.

— Шефе, хващам се на бас — излъчи после Луснок, — че се обади началникът и че утре на бърза ръка ще довтаса.

Началникът на тяхното отделение беше сух, мълчалив човек, когото много хора смятаха за робот.

— И ще загубиш! — излъчи в отговор лейтенантът. — Началникът няма да дойде.

— Какво ще правим тогава?

— Нищо особено. Този хубостник — и той посочи с глава към момчето — всъщност не е никакъв човек. Той е робот.

— Робот? — повтори не само на излъчващата вълна, но и на глас сержантът.

— Не е вярно! — извика момчето и скочи.

— Вярно е — лейтенант Верт също премина на човешка реч. — Робот е. Играчка. Нали помниш рекламата, която показваха по телевизията? Пластично братче — купете приятел на детето си! Напълно комплектуван, изцяло автоматично действуващ двойник на вашето дете! Изпратете холограма на сина или дъщеря си и най-късно след пет дни ще получите идентичен двойник, когото ще разпознавате от своето дете само по това, че няма да бъде толкова дързък. Ето го признака за разпознаване на Пластичното братче! Това тук е едно копие. Прост робот за детската стая.

— Не е вярно! — викна силно Пластичното братче.

— На борда на кораба, който сега лети към Земята, все пак нещо се е загубило. Играчката на един от пътниците, всъщност на неговия син. Пластично братче, височина 163,2 см, тегло 56,34 кг, термостатът нагласен на 36,4° С, Реагира на името Петър, също като момчето. То го забравило в хотела и се страхувало да признае пред баща си; твърдяло, че е в куфара му. Но сега всичко се разкри и момчето явно го чака пердах. А нашият пластичен Петьо тази сутрин е избягал от хотела, смятал е, че все някак ще се скрие. При сравнително простата програма на този вид роботи, вероятно шокът от загубата на своя човек е предизвикал криза в поведението му. Оттук и тези неестествени реакции.

— Само това, че не си наред, те извинява — излъчи към Пластичното братче Луснок.

— Много е елементарен — отвърна вместо него лейтенантът. — Общува като хората със звукова реч. Какво можеш да искаш от играчка за няколко гроша!

— А ние се отнасяхме с него като с човек — старши сержантът премина на човешка реч. — На вас за малко да ви отхапе ръката, аз вдигнах на крак половината Слънчева система и накрая излиза, че си имаме работа с някакъв второразреден робот. Трябваше да го оставим навън, най-много щеше да ръждяса.

— Нямаше да ръждясам — изрева момчето. — Аз съм човек, а не забравена играчка. Аз съм Петър!

— Ясно! Пластичният Петьо.

— Петър!

Сервомеханизмът в главата на лейтенанта трепна и на лицето му се изписа жив интерес.

— Много ме учудваш, Петьо! Обичам момчетата, които държат на своето. Само че твърдението ти изобщо не е логично. Ако беше човек, сега щеше да си на кораба и да летиш с татко и мама към Земята. Щеше да знаеш, че е глупаво да се криеш вечер по скалите и че то може да ти струва живота. И несъмнено щеше да си чувал какъв студ настава тук нощем и да разбереш какво означава това. Само че ти не си жив човек. Е, признай си, така не е ли по-правдоподобно?

Пластичното братче стрелкаше очи към ъгъла на помещението, където бе оставило малка брезентова торба.

— Нося си спален чувал. Самозагряващ се.

— Ако беше човек, той можеше да те предпази най-много до минус шестдесет градуса. Но после щеше да замръзнеш.

Играчката не каза нито дума.

— Или да вземем друго — нима твоето Пластично братче щеше да те зареже в опасност?

— Не съм в никаква опасност.

— Сега вече не — впрочем изобщо не си бил. Затова си Пластично братче и само се представяш за човек. Явно шокът продължава.

— Петьо ми обеща, че няма да ме издаде. Трябваше да ми се закълне на гол корем. Наистина.

— Какво да кълве?

— Да се закълне. На гол корем. Ето така.

Пластичното братче вдигна пуловера и фланелката си отпред, изопна първия и втория пръст на ръката си и ги долепи до неголямата вдлъбнатина, напомняща просто контактно гнездо и разположена приблизително по средата.

— Правят ги съвсем като хора — излъчи ехидно старши сержантът.

— И явно ги учат на много атавизми. Да се кълнат на пъпа. Никога не съм срещал този ритуал — излъчи лейтенантът.

— Братле, сам знаеш, че по този начин няма да разблокираш предпазителя — каза лейтенантът на глас. — Не става с натискане. И не се опитвай да ни лъжеш.

— Аз нищо не разблокирвам. Предпазителят на Петьо си е наред. Аз само го убедих, че нищо няма да ми се случи, като ме остави тук. Че трябва да се върне сам, а аз да остана. Просто да се сменим.

Лейтенантът отново се ухили.

— Хайде, хайде. Не ми разправяй, кое момче ще вземе да ги върши такива…

Пластичното братче отново наведе глава.

— Защо не? Правят го всички момчета от нашия клас. Трябва да…

Той се сепна:

— Не мога да го изразя. Трябва да ви го покажа.

Старши сержант Луснок се наклони със стола си назад и елегантно, много по-уверено, отколкото всеки човек, забалансира на задните му крака. При това той се усмихваше весело и не беше нужно лейтенантът да приема сигналите му, за да разбере това, което бе изписано на лицето му: „Ние, момчетата роботи, сме големи фантазьори!“ После столът с грохот се стовари на четирите си крака.

— Хайде да зарежем това, братле, а? — каза строго старши сержантът. — Много усилия са нужни, за да се представяш за човек, и бързо ще ти омръзне. Трябва да носиш в програмата си сума ти дреболии и глупости, от които хората се ръководят. Впрочем те не го съзнават, но да бъдеш човек, не е много удобно.

За миг настана тишина.

— Не трябва да им завиждаш, братле — каза старши сержантът по-сговорчиво. — Няма за какво. Животът е прекрасен, но само за този, който се ражда. Да бъдеш робот, е по-добре. Защото не си жив, а пък си безсмъртен. А че трябвало да слушаш хората? Ами че те също непрекъснато слушат някого, макар и да твърдят, че не е така.

— Само че аз съм човек — каза Пластичното братче. То вече не изглеждаше така решително, както в началото, когато лейтенантът го доведе. — Аз наистина съм човек. Попитайте!

— Тогава кажи ми само едно нещо, братле — раздвижи врат Луснок. — Да речем, че си човек. Защо ще оставаш тук? Защо да не отпрашиш с мама и татко към дома? Можеш ли да ми обясниш?

Съвършената играчка отвори широко уста.

Но не каза нищо.

— Не можеш ли?

— Аз… просто исках… исках да опитам… Ей тъй.

— Какво искаше да опиташ?

— Какво е. Ами всичко. Тук…

— Трябва да му вадят думите с ченгели — излъчи старши сержантът.

— Най-вероятно това превишава параметрите на неговата програма — отвърна му лейтенантът.

— Е, братле — каза после старши сержантът, — ще те оставим тук до сутринта, а после ще те откарам в склада на летището. След три седмици ще бъдеш при своя човек. Ако искаш, можеш спокойно да изключиш сетивните си органи и да ги активизираш отново чак на Земята.

Стиснало конвулсивно ръце, момчето вдигна глава и погледна лейтенанта.

— Извикайте татко, господин стражар. Моля ви се. Кажете му, че никога вече няма да правя така. Наистина.

— Братле, викахме го. И знаем всичко, което ни е нужно. Твоят човек си призна, че те е забравил, защо още играеш тая комедия? Излишно е.

— Остави това! — излъчи лейтенантът. — Имаме още много работа. Той ще се погрижи за себе си като всеки робот.

В тишината отново тихичко зашумоли принтерът.

— Страшно съм гладен — наруши изведнъж мълчанието Пластичното братче. — Моля ви, може ли да ми дадете нещо за ядене?

Цялата тази шутовщина беше омръзнала вече на лейтенанта.

— Не може — каза той. — Защото тук нямаме нищо за ядене. Старши сержантът и аз също сме роботи, макар и да изглеждаме като хора. Тук не се яде.

Обърна се и в очите му няколко пъти предупредително блесна оранжева светлина.

От играчката прозвуча добре заучен плач.

Нощта напредваше и цифрите на часовника над главния пулт подскачаха една подир друга. Лейтенантът се беше навел над отчета и нанасяше данните от вчерашния ден. Старши сержант Луснок контролираше дейността на основната и резервната енергийна система. На Калисто полицаят се грижеше за какво ли не; в края на краищата той беше само робот. Отпуснало глава на масата, Пластичното братче седеше неподвижно и едната му ръка свободно висеше покрай тялото. Устата му бе полуотворена и ако беше човек, можеше да се сметне, че му е студено. Но за почивка позата му беше много неудобно.

— Изглежда, сякаш спи — излъчи изведнъж старши сержантът.

— На тая въдица няма да се хванем. Той е програмиран по най-прост начин. Ако потрябва, можеш да научиш и ютията да спи.

— Ами ако наистина спи?

— Глупости, Луснок. Какво ти хрумна изведнъж?

— Едно нещо не мога да разбера, лейтенант. Нещо в неговите отговори не ми харесваше.

— Той е само един елементарен робот, Луснок. Не бива да очакваш от него кой знае какви постижения.

— Не става дума за това, шефе. Не ми харесваше как говори. Роботите не говорят така. Позицията на робота — ето какво му липсва. И още нещо — обърнахте ли внимание на формалната структура на неговите отговори? Тя се разпадаше. Степента на информацията беше необикновено ниска. На всичко отгоре имаше и низходяща тенденция. Така се изразяват хората, а не роботите.

— Това е от шока. Направили са го да съществува до своя човек, а изведнъж се е оказал сам. Изглежда, в неговите системи по някакъв начин се е проектирала човешката психика.

— Не зная, шефе. Аз не съм толкова сигурен.

— А пък аз — да.

— Опитайте се да му счупите ръката. Ако е робот, нищо няма да му стане. Вероятно ще може да се оправи и тук.

— Откажете се от тия дързости, старши сержант! И довършете проверката на състоянието на атмосферата!

— Слушам, лейтенант.

Небосводът вляво от сградата на полицейския участък постепенно се обагряше в тъмновиолетово. На Калисто започваше новият ден.

Изведнъж лейтенант Верт вдигна глава и спря принтера.

— Извикай още веднъж централата, Луснок — излъчи той. — Нека все пак ни свържат с кораба.

— Какво? Успях ли да ви убедя? — излъчи в отговор старши сержантът.

— Не. Не ти. Той.

Погледна към спящото момче.

— Но преди малко твърдяхте, че и ютията може да се научи да спи. Стига само да я програмират.

— И това е истина. Но как мислиш, ще хрумне ли на някого да програмира Пластичното братче така, че червата му да къркорят от глад?

Старши сержантът се ослуша.

После по начин, от който можеше да се съди всичко друго, но не и че е робот, поклати глава и дълбоко въздъхна.

— Май сега ще поискате да отскоча до някой хотел за чаша мляко и няколко кифли с масло, така ли?

— Май ще поискам, старши сержант — излъчи лейтенантът. — Но тихо, да не го събудиш. Нали ги знаеш хората!

Ледниците наоколо отново започнаха да искрят като гигантски калейдоскоп.