Валерий Панюшкин, Михаил Ходорковски
Пленник на тишината (9)

Глава 7
ОТВОРЕНА РУСИЯ

„Мамо, не се катери по дърветата — казал Ходорковски. — Ужасно е да гледаш как майка ти се качва на някое дърво, а после цял ден да мислиш дали е успяла да слезе.“

Разхождаме се с Марина Филиповна Ходорковска по територията на лицея-интернат „Коралово“ и тя ми разказва, че по време на следствието, когато докарвали Ходорковски на разпит, младите сътрудници на ЮКОС се катерели по дърветата пред сградата на прокуратурата и докато извеждали Ходорковски от затворническата кола, викали в негова подкрепа. По време на едно от свижданията в затвора Марина Филиповна му казала: „Утре аз също ще се покатеря на някое дърво.“ „Мамо, не се катери по дърветата“, помолил я Ходорковски.

— А мама — казва Марина Филиповна — засега все още, слава Богу, може да се покатери, а и да слезе от дървото може сама. След като покриха тези къщички, работниците ми казват: „Вие, разбира се, няма да се качвате да оглеждате?“, а аз им отвръщам: „Разбира се, че ще се кача“.

Марина Филиповна ми показва къщичките, в които живеят децата. Линолеум на пода, обикновена мебел, стая за по двама души, баня в края на коридора — не е дворец, ако не се сравнява с държавните детски домове. Но всяко дете има бюро, а над всяко бюро контакт за включване в интернет. Такива контакти има и в общата стая, където децата подготвят домашните си, и във всички стаи в училището. Всяко де те има собствена „територия“ в интернет. Защото към 2000 година Михаил Ходорковски беше мръднал и беше решил да даде съвременно образование на всички деца в Русия.

„На всички деца?“ — питаме ние възторжено. Не, естествено, не на всички. Ходорковски разбирал, че няма да му стигнат парите за добро образование на всички деца от Калининград до Владивосток. Естествено, ставало дума само за онези, които имат късмет и умеят да се възползват от шанса си. Създаденият от Ходорковски благотворителен фонд „Отворена Русия“ би могъл да инсталира интернет и модулни библиотеки, както и да обучава учители да работят с компютър само в 2–3% от руските училища. Би могъл да дава образование само на 2–3% от децата, но според Ходорковски това би мило достатъчно, за да израсне в Русия свободно образовано поколение.

В една от публичните си лекции тогава Ходорковски казва: „Ние смятаме, че е трудно да се промени манталитетът на възрастните. Но ако работата с младежта се окаже успешна, след 15–20 години те, родените в нова Русия, ще определят политиката и тогава нашата страна ще бъде нормална. Тогава капитализацията на нашите компании няма да е по-малка, отколкото на Запад и пенсиите няма да са по-малки. Всичко у нас ще бъде нормално.“

Марина Филиповна Ходорковска ми показва училището. Във фоайето има изложба. В стъклените витрини са изложени макети на сондажни кули, снимки на децата от екскурзията им в Нефтеюганск. Има и едно трогателно стъклено шише с черна течност, на което е написано: „Нефт“. Марина Филиповна казва:

— Не е толкова важно домът за деца да е добър. Е, като е добър, какво? Децата от домовете никога не влизат в институтите. А нашите всички влизат. Докато пък учат, стипендиите не им стигат. И Миша им помагаше. Децата получаваха образование и ги чакаше работа в ЮКОС, ако сами не си намираха нещо друго. А сега Миша е в затвора, а тях какво ги очаква?

Отнемайки компанията на Ходорковски, държавата не пое ангажимента на частната компания към сираците, живеещи в интерната „Коралово“, чиито родители са загинали в горещите точки, сражавайки се за държавата. Завеждащият интерната, бащата на Ходорковски Борис Моисеевич, казва:

— С Миша решихме, че докато има пари, ще я караме някак си. Докато имам риза на гърба си, ще издържам тези деца, а когато остана без риза, тогава…

Марина Филиповна ме развежда из училището: басейн, спортна зала, медицински кабинет, кабинет по физиотерапия, по лечебна физкултура. Стоматологичен кабинет, където от време на време идва лекар от Москва и лекува зъбите на децата. Специална „солена“ стая, където седят, дишат и възстановяват белите си дробове деца, пристигнали от региони с неблагоприятни екологични условия. За детски дом, разбира се, е твърде луксозно. Нашите държавници правилно са пресметнали, че на децата не им трябват „солени“ стаи и интернет. И висше образование не им трябва, трябва да останат неуки, да пият водка, да гласуват за когото им каже телевизорът и да не задават въпроси как всъщност действат в страната политиката и икономиката.

Чета разпечатка на една от публичните лекции на Ходорковски от началото на 2000 година. Ходорковски казва тогава:

„Икономическото развитие на Русия зависи от интелектуалния й потенциал. Суровинните отрасли в страната ни имат ограничен потенциал за нарастване. Не защото имаме малко запаси, запасите са много, минералните ресурси са огромни, петрол — колкото искаш, газ — още повече, но това никому не е нужно. Колкото и да се потим да продадем повече петрол, отколкото сега, няма на кого. Съвременният свят е свят на информационните технологии. Това е свят, където се продават и купуват продуктите на интелектуалния труд.

Сред нашето население 2,5–4 милиона души са активната движеща сила на обществото — това са учени и предприемачи, с други думи, интелектуалният елит. Това са хора, които у нас и на Запад печелят по над 100 хиляди долара годишно. Всеки от тези хора създава интелектуални ценности за не по-малко от 350 хиляди долара годишно. Обръщам внимание на следното: брутният вътрешен продукт, който могат да дават тези хора, е по-голям от целия брутен вътрешен продукт, който можем да получим от всички отрасли на икономиката, взети заедно. И това наистина е така.

Задачата е да се възпроизвеждат висококвалифицирани хора. Какво е необходимо за това?

Първо, образование и култивиране на идеологията на предприемчивостта. Просто образование никому не е нужно. Просто разумни хора има колкото щеш. Ценен е само онзи човек, който може да настрои ума си в служба на индустрията, в служба на обществото. Ето такъв човек струва пари.“

Стоп! Рубльовското шосе. Жуковка. Ресторант край пътя. Ресторантът е пълен главно с хора, които печелят по над 100 хиляди долара годишно. По пътя също пътуват най-вече такива хора. Само че те не са нито учени, нито предприемачи. И малцина от тях подкрепиха Михаил Ходорковски, когато влезе в затвора.

В този ресторант се срещаме с адвокат Антон Дрел и той ми разказва как неотдавна разговарял с Ходорковски в затвора:

— Казах му, че народът не го обича, защото вероятно никой не вярва, че може да се забогатее честно толкова бързо. Вие как мислите?

Свивам рамене. Обещавам да помисля. Та ето какво намислих. Смятам точно обратното, че хората са твърде снизходителни към Ходорковски, твърде състрадателни. В онази лекция Ходорковски преброява достойните и включва в списъка на заслужаващите подкрепа 4 милиона души, малко повече от 2% от населението. А според социологическите данни го подкрепят 7%, т.е. над десет милиона души. Мнозинството от тях не печелят и никога няма да печелят по 100 хиляди долара годишно. Не могат да „настроят ума си в служба на индустрията и обществото“. Не „струват пари“. Не са ценни според Ходорковски. Но именно те стоят пред сградата на съда с плакати „Ходорковски go Home!“ и именно те за разлика от елита в ресторантите на Рубльовско-Успенското шосе отговарят на социологическите допитвания, че съдът над Ходорковски е бил несправедлив. Те са десет милиона. От тях може да се образува голям град.

В онази своя публична лекция Ходорковски казва за елита:

„Трябва да се даде възможност на тези хора ефективно да работят в Русия. Желанието им (на елита — В. П.) да живеят в Русия е принципна тема. По цял свят се издирват хора, които с лекота могат да изкарват по 100 хиляди долара годишно. Всички фирми по цял свят издирват такива хора. И националността няма значение: руснак, индус, китаец. Безразлично е. За да искат такива хора да живеят в Русия, е нужна демокрация. Те искат да се чувстват независими и защитени.“

Аз пък мисля, че заради 100-те хиляди долара годишно тези хора са готови да жертват демокрацията и дори своята защитеност.

По-нататък Ходорковски казва:

„Смятам, че създавайки усещане за неувереност и незащитеност у младежта и предприемачите, нашата правозащитни система нанася огромни щети на страната. Държавната идеология, господстваща в правозащитната ни система, води до това, че хората напускат страната. Лесно можете да пресметнете колко всъщност може да спечели един такъв човек през целия си живот. И колко би могла да спечели страната, ако този човек работеше тук. Та, ако двайсет и петгодишен човек напусне страната, защото го е нагрубил някой катаджия или го е проснал по очи на земята някой данъчен полицай, страната губи 3 милиона долара. Само за един миг. Изхвърля ги. Всяка година 100 хиляди такива хора напускат Русия.“

Елитът напуска страната, а на митинг пред Соловецкия камък^[1] против присъдата над Ходорковски, против съдебния произвол, за демокрация и справедливост излизат онези, които няма къде да заминат, на които никой нито в Америка, нито в Европа не им предлага по 100 хиляди долара годишно. Хората, които не струват пари. Просто хора. Смятам, че замисляйки своята „Отворена Русия“, Ходорковски ги е забравил, а те са му простили и ходят на митинги в негова подкрепа.

Сега, когато от компанията ЮКОС останаха най-вече дългове, журналистката Ирина Ясина, оглавяваща няколко проекта в благотворителната организация „Отворена Русия“, основана от Ходорковски, казва:

— Отначало той нямаше някакви особени хуманитарни съображения. Той просто преброи парите. Направи си правилни изводи и от кризата, и от историята с Дарт, когато го дъвчеха в западната преса.

Ясина продължава:

— Той просто реши, че е изгодно да направи открита и прозрачна компания. Направи го и капитализацията на компанията започна да нараства. А в края на 2000 година просто реши, че е изгодно и обществото да стане отворено като компанията.

В същата онази лекция от началото на 2000 година четем:

„Когато разговарям с мои връстници или малко по-възрастни хора, синоним за правилно често е думата «държавнически». «Държавническа позиция», «държавнически подход», «интересите на държавата». А всъщност по тази логика причините са объркани със следствието. Държавата е била създадена от хората, за да служи на интересите на хората. И когато ние с вас казваме, че трябва да служим на интересите на държавата, се получава, че трябва да служим на някакъв идол, който сме създали самите ние.

Всъщност всичко е обратно. Човек трябва да служи първо на себе си, на своето семейство, и второ, на обществото. А държавата трябва да служи на човека. И за да станат тези ценности естествени за младежта, трябва да се свърши много работа и именно с тази работа се занимаваме ние в «Отворена Русия».“

Рубльовското шосе. Жуковка. Покрай нас профучават колите на хората, които служат преди всичко на себе си. Едва ли отиват на митинг против съдебния произвол. Едва ли не се страхуват от държавата, която сами са създали. Предайте, Антоне, на Ходорковски, че човек става независим не защото са му създадени условия за това, а въпреки липсата на условия за независимост.

Искрено вярвам, че на даден етап създадената от Ходорковски обществена организация „Отворена Русия“ е излязла изпод неговия контрол. Нещо повече — мисля, че „Отворена Русия“ е влияела върху Ходорковски повече, отколкото той е влияел върху „Отворена Русия“ или посредством нея — върху страната. Лично аз съм участвал само в един от всички проекти, финансирани от „Отворена Русия“ — от време на време преподавах в школата по журналистика „Интернюз“. Една от е ръководителките на тази школа, наблюдател в радио „Свобода“, Анна Качкаева разказва, че сътрудничеството на школата „Интернюз“ с Ходорковски било започнало с това, че от „Интернюз“ отказали да вземат пари от Ходорковски. Т.е. става дума за доста разпространения начин да просиш пари — пишеш заявка за спонсорство, но самият ти поставяш условия на онзи, който те спонсорира.

— Вие всъщност искате ли пари или не искате? — недоумявал Ходорковски.

— Ние обучаваме журналисти от регионалните медии, имаме добри връзки с регионалните телевизионни канали и рано или късно на ЮКОС ще му потрябват тези връзки за някакви корпоративни цели.

Качкаева казва, че тогава Ходорковски се заклел да не използва „Интернюз“ за корпоративни цели на ЮКОС. Дал пари на школата, а след две години на събрание на „Отворена Русия“ казал на Качкаева:

— Е, и какво, за изминалите две години да сме ви използвали за своите користни интереси?

— Нито веднъж. Браво — признала Качкаева.

Разговаряме в кухнята на офиса на школата „Интернюз“. Пием кафе в пластмасови чашки. На стената е окачен портрет на Ходорковски. В счетоводството вечната данъчна проверка търси нарушения. Когато Ходорковски бил на свобода, нямало негов портрет, нямало и данъчни проверки. На 26 юни 2005 година Качкаева ходила при родителите на Ходорковски да празнува рождения ден на сина им, който е в затвора. Докато Ходорковски бил на свобода, тя не ходела при тях, за разлика от елита, който печели по 100 хиляди долара годишно — той ходел преди ареста, а сега престанал.

В школата „Интернюз“ се обучават журналисти от регионалните медии. От местните телевизионни компании, които поради своя нисък професионализъм не могат да се конкурират с централните, изпращат в Москва млади репортери. По-рано тук ги обучавали с парите на Ходорковски, а сега с грантове ги учат да вземат интервю, поставят гласа и дикцията им, учат ги да монтират материала. Телевизионната водеща Максимовска им разказва как трябва да сглобяват новинарската емисия. Главният редактор на радио „Ехото на Москва“ Венедиктов ги наставлява, че работата на главния редактор не е да препредава на журналистите разпоредбите на собственика и на властите, а да ги предпазва от тези разпоредби. Политологът Сатаров им разказва как установеният ред и вертикалът на властта пречат да се изразява свободно целият спектър от мнения в обществото и следователно лишават властта от легитимност. Телевизионният водещ Познер прекъсва една студентка, която вика:

— Мразя Запада… (Пак ли сме заобиколени от врагове? Пак ли ги спираме със силата на оръжието като Ходорковски, когато е бил комсомолец, т.е. глупак според собственото му признание — виж гл. 2 — В. П.)

— Почакайте, драга — казва Познер. — Защо мразите Запада? Били ли сте на Запад?

— Не съм била. Но те бомбардират Ирак и изобщо си пъхат носа там, където не им е работа по целия свят.

— А знаете ли, драга, че в Британия и в Америка е имали демонстрации с милиони участници срещу войната в Ирак, такива, каквито нито веднъж не е имало в Русия срещу войната в Чечня? Знаете ли, че Джон Кери се кандидатира за президент с искането за прекратяване на войната в Ирак и почти половината страна го подкрепи, докато Владимир Путин, обратното, подкрепи Джордж Буш?

Ей такива весели са занятията там. А аз чета кратка лекция по техника на репортажа. В класа ми има около петнайсетина души. Нито те, нито аз получаваме и никога няма да получаваме по 100 хиляди долара годишно. Дори половината не получаваме. И, струва ми се, съвсем не правим онова, което е замислял Ходорковски, създавайки „Отворена Русия“. Преди лекцията ги питам кой откъде е, как се казват, защо работят като журналисти и има ли на света истина.

Ето какво казва една девойка от малко градче. Тя работи като журналистка, защото й харесвало да я показват по телевизията. А телевизионният канал принадлежал на местния металургичен комбинат. А истина нямало, истината била толкова субективно нещо, че например директорът на металургичния комбинат, който е собственик на техния телевизионен канал, харесвал хокея и затова в спортните новини не се споменавали други видове спорт, освен хокей.

— Дори футболът не съществува при нас — смее се момичето. — А вие ме питате дали има истина.

А ето едно момче от друг малък град. Работи като журналист, защото е много любопитен. Техният малък телевизионен канал е сключил договор с местната власт за „информационен съпровод“, т.е. кметството плаща на телевизионния канал, за да отразява дейността на кмета на града — за каква истина може да става дума при такива условия?

В класа ми има петнайсет души и на никого не му прави впечатление, че тяхната професия е да лъжат.

— Добре, аз пък ще ви говоря за журналистиката така, сякаш истината съществува. Става ли?

Вземам един флумастер, а те ме слушат. Внимателни са, може би защото са чували името ми, а може би защото им е интересно да чуят един луд, който мисли, че има истина и тя дори може да бъде намерена. Аз казвам:

— Да речем, станало е някакво събитие и ние трябва да разкажем за него. Откъде да започнем? Какво първо трябва да се направи?

— Да се отиде на място и да се снима! — викат те. — Да се вземе интервю от очевидци. А как да подадем новината? Как все пак да я подадем?

Аз казвам:

— Първо трябва да се помисли. Какво значи да се помисли?

Мълчание. За седемдесет години съветска власт, за петнайсет години т.нар. демокрация хората у нас не само се отучиха да мислят, но дори не знаят най-простото речниково определение за тази дума.

Аз казвам:

— Да мислиш, значи да си задаваш въпроси.

Слушателите ми са шокирани, не са очаквали толкова простичка и очевидна формулировка. А аз им обяснявам, че като правило времето на репортера е твърде малко, за да може всеки път да си подбира нови въпроси за мислене. И затова въпросите, които трябва да зададе репортерът, за да напише или заснеме репортаж, са предварително определени. Те са само четиринайсет. Какви са, питам.

Всяка година студентите, дошли за първи път в школата, сами формулират все повече стандартни въпроси. Преди две години те не можеха да формулират нито един. Сега предварително знаят поне пет стандартни въпроса с буквата W от западните учебници по журналистика:

1. Who? — Кой?

2. What? — Какво?

3. When? — Кога?

4. Where? — Къде?

5. Why? — Защо?

Останалите девет въпроса обикновено продължавам да им подсказвам (формулировките на въпросите са на Александър Кабанов, към когото — използвам случая — да изразя дълбоко уважение и благодарност):

6. По какъв начин?

7. С каква цел?

8. На кого е изгодно?

9. На кого е неизгодно?

10. С какво е изгодно?

11. С какво е неизгодно?

12. Кои са враговете?

13. Кои са съюзниците?

14. Какво ще стане? (Е, и какво?)

В класа преминава лек шепот. Студентите ми явно са развълнувани от това как безсмислени събития от всекидневието могат да се превърнат в увлекателно пътешествие към истината, наподобяващо „влакчето на Инди“.

— Супер! Яко е! Но това иска много работа! А кой би пуснал в ефир отговор на въпроса „На кого е изгодно“?

— Същевременно — добавям — професията на репортера се отличава от професията на писателя по това, че отговорите на четиринайсетте въпроса трябва да извлечете не от собствената си глава (която, между другото, по-често се използва от репортера за ядене, пиене и да понася удари с тояга), а от участниците в събитията. Сюжетът ще стане само ако в събитието има конфликт. А във всеки конфликт има минимум две или три страни и трябва да бъдат разпитани всички.

Студентите се смеят. Аз продължавам:

— Хайде като упражнение да разнищим някое станало наскоро събитие. Например…

— Например, вкараха Ходорковски в затвора — вдига ръка момичето, на което не му разрешават да излъчва никакви други спортни новини, освен за хокея.

Окей! Започваме да разсъждаваме заедно със студентите.

1. Кого са вкарали в затвора?

Михаил Ходорковски. Без никакви оценки. Просто различни версии, включително и хипотетични, за това кой е той. Гражданин на Русия. Съпруг, баща, син. Богаташ. Може би талантлив мениджър. Или може би — крадец и убиец. Обществен деец. Може би — заговорник.

2. Какво е станало с него?

Настигнало го е възмездието. Или пък му отнемат компанията. Или му пречат да узурпира властта. Или му пречат да разклати властта на узурпатора.

Мислете, младежи, мислете!

3. Кога?

На 25 октомври 2003 година. Или пък пътят към затвора започна през пролетта на 2003 и продължава досега и ще продължава, докато Ходорковски не бъде освободен или убит.

4. Къде?

На летището в Новосибирск. Или в прокуратурата в Москва. Или в Басманния районен съд. Или в Кремъл.

5. Защо?

Защото е нарушил закона. Или защото е станал твърде значим. Или защото е финансирал опозицията. Или защото се е скарал с президента. Или защото се е опитал да се бори с корупцията.

6. По какъв начин?

В съответствие със закона, казват прокуратурата и съдът. В нарушение на закона, казват адвокатите.

7. С каква цел? За да не избяга, казват прокуратурата и съдът. За да му оказват натиск, казват адвокатите.

8–9. На кого и защо е изгодно това?

На Кремъл, защото богатите предприемачи се уплашиха и застанаха „мирно“. На Игор Сечин, защото отломките на ЮКОС отидоха в компанията „Роснефт“, а тя се ръководи от Игор Сечин. На Роман Абрамович, защото Роман Абрамович получи 3 милиарда долара по време на сделката ЮКОС-„Сибнефт“ и още не ги е върнал.

10–11. На кого и защо е неизгодно това?

На Роман Абрамович, защото ако сделката ЮКОС-„Сибнефт“ беше станала, Абрамович щеше да е съсобственик на една от четирите най-големи петролни компании в света. На предприемачите, защото в Русия се влоши инвестиционният климат. На правозащитниците, защото се закриха редица правозащитни проекти. На школата „Интернюз“, защото „Отворена Русия“ вече не я финансира. На опозицията, защото е вкаран в затвора един от главните й спонсори.

— А нима на народа не му е изгодно? — пита една студентка.

— Какво общо има народът? — учудвам се аз. — Вие сериозно ли си мислите, че държавата наистина е отнела ЮКОС от Ходорковски и го е дала на нас? Или пък го е взела за себе си?

12. Кои са враговете?

Най-малкото — половината от администрацията на президента, може би включително и самият президент. Всички държавни телевизионни канали.

13. Кои са съюзниците?

Тук се получава нещо странно. Адвокатите на Ходорковски разказват, че в подкрепа на клиента им се обадили, например, лидерът на блока „Родина“ Дмитрий Рогозин и лидерът на Националболшевишката партия Едуард Лимонов. А Явлински не се обадил. А Немцов пък се обадил след година и половина. Лидерът на комунистите Зюганов започнал вече донякъде да подкрепя Ходорковски след публикацията на статията му „Левият завой“.

14. Какво ще стане?

Не зная. Държавата казва, че Ходорковски ще лежи минимум осем години и ще му бъдат повдигнати нови обвинения и това никак няма да се отрази на живота в страната. Ходорковски пък казва, че след около три години (т.е. някъде към следващите президентски избори) Върховният съд ще го реабилитира. Адвокатите казват, че щом общественото мнение забрави за него, Ходорковски може да бъде убит в затвора.

— В крайна сметка той виновен ли е или не? — не издържат студентите.

— Неправилно задавате на мен този въпрос, деца. Задайте го на Глеб Павловски или на Михаил Леонтиев, или на Андрей Караулов, или на Пьотр Толстой. Единствено те знаят верните отговори. А ние мислим, питаме, съмняваме се, опитваме се да разберем истината. Опитваме се да научим нашия читател или зрител да мисли, да пита, да се съмнява. А, той, кучият му син, не ще да се научи.

 

 

Знаете ли какво правят моите най-добри студенти, след като завършат школата по журналистика и се завърнат в своите малки градчета в малките телевизионни канали, принадлежащи на металургични крале, кметове, губернатори и друг елит, получаващ повече от 100 хиляди долара годишно? Те напускат работата си. Отровени от нашето обучение, те не могат да работят, защото им разрешават да отговарят само на три от четиринайсетте въпроса, а от двете страни, участнички в конфликта, им разрешават да питат само едната.

Нещо повече — мисля, че много други програми на „Отворена Русия“, първоначално предназначени за формиране на елит, доведоха до обратното — до нежелание на участниците в тях да се превърнат в също такъв елит.

„Отворена Русия“ има например един проект, наречен „Нова цивилизация“. Става дума за летни детски лагери. Децата живеят на палатки, в спартански условия и играят, представяйки си, че лагерът им е държава. Там те се разделят на бизнесмени, безработни и държавни служители, след което започват да събират данъци, да се наемат едно друго на работа, да изграждат бизнес, да искат социални помощи и пенсии, да правят избори, да се кандидатират за различни длъжности. В края на смяната децата започват да разбират как работи държавата и връщайки се вкъщи, с блеснали очи разказват всичко това на родителите си.

В такъв детски лагер е била и дъщерята на Ходорковски Настя. И в единственото си интервю за в. „Московские новости“ Настя разказва, че иска да учи в най-обикновено училище, където никое от другарчетата й да не забелязва, че тя е дъщеря на милиардер. Ирина Ясина също разказва как изпратила дъщеря си в летен лагер по програмата „Нова цивилизация“ и как след това момичето помолило майка си да я прехвърли от елитно московско училище в обикновено, защото в елитното преподавали глупости и на учениците това им харесвало.

Освен това „Отворена Русия“ има школи за публична политика в много региони на страната. В тях учат младежи, които имат желание да станат политици, но очевидно, без желание да станат елит. Защото, след като вникнат в политиката, не могат да не разберат, че нашенският елит се кове в редиците на движението „Наши“, а не в школите на изпадналия в немилост Ходорковски.

Освен това има проект „Помогни със съвет“. Нещо като в книжката „Тимур и неговата команда“. Това значи, че в много региони доброволци седят на телефона и изслушват хората, нуждаещи се от помощ. Например звъни тежко болна жена, на която от чужбина са й донесли скъпо лекарство, но инструкцията за употребата му е на чужд език. Доброволците от проекта „Помогни със съвет“ запознават болната жена със студентка от местния филологически факултет и тя незабавно превежда инструкцията на руски език. Защо го прави? Как това би могло да й помогне да влезе в елита и да печели по 100 хиляди долара годишно?

Освен това „Отворена Русия“ има и проект „Обществена присъда“. Ходорковски лично го измислил, когато арестували Пичугин и Лебедев. Смисълът на проекта е да се помага на хората в съдилищата — да се осигуряват адвокати, да се защитават правата им. С проекта „Обществена присъда“ стана една смешна история. По мениджърски навик, за да намери ръководител за този проект, Ходорковски наел посредническа кантора. Посредниците отивали при правозащитниците, започвайки от най-известните като Людмила Алексеева например, и казвали: „Една голяма компания иска да създаде правозащитна организация. Не можем да ви кажем коя е, вие засега ни напишете една автобиография, попълнете въпросника, елате на събеседване“. И какво правели правозащитниците? Стремели ли са се да работят за голямата компания, която искала да създаде правозащитна организация? Нищо подобно. Те отказвали. Обаждали се един на друг и питали: „И при вас ли идваха от КГБ?“ Михаил Ходорковски, който винаги охотно вземал на работа в ЮКОС бивши офицери от КГБ и ги смятал добри организатори, изведнъж разбрал, че има хора, които се срамуват, че работят за КГБ. Но нима КГБ у нас не е елит? Нима не е чест да работиш за КГБ? Не! Не искат! Страхуват се! Гнусят се!

А един от ръководителите на „Отворена Русия“ (бивш от Главно разузнавателно управление), отговорник за „Нова цивилизация“, депутатът Анатолий Ермолин, не напусна демонстративно партията „Единна Русия“, когато отмениха губернаторските избори. Защо? Нали е от елита! Не! Напусна! Горд бил!

А самият Михаил Ходорковски нима не пише от затвора в писмото си „Собственост и свобода“:

„Те (елитът — В.П.) искат да ме осъдят на колкото може повече години, защото ги е страх, че ще им отмъщавам. Тези простодушни хора (елитът — В.П.) се опитват да съдят за всички по себе си. Успокойте се, нямам намерение да ставам граф Монте Кристо (както и председател на домсъвета). Да дишаш пролетния въздух, да играеш с децата си, които ще учат в обикновено московско училище, да си четеш умни книги е къде по-важно, правилно и приятно, отколкото да делиш собственост и да уреждаш сметки със собственото си минало.“

Така пише той. Може и да съм наивен, но на мен, като човек, който не е от елита, ми е приятно да мисля, че след кризата и Дарт, замислил с прагматични и чисто икономически мотиви своята „Отворена Русия“, Ходорковски за четири години е стигнал до простичката мисъл: в свободна, отворена, демократична, или както самият той се изразява — нормална държава, на човек не му трябва да е част от елита. Дори е малко срамно да си част от елита в свободна и отворена страна. Или поне не е особено приятно.

Друг е въпросът, че елитът е като мафията. Трудно се влиза в кръга, но е възможно. Не можеш обаче да излезеш. Нали вече си целувал пръстена.