Валерий Панюшкин, Михаил Ходорковски
Пленник на тишината (14)

Глава 12
ПЛЕННИК НА ТИШИНАТА

Два месеца търсих среща с жената на Ходорковски Ина. Тя не искаше да разговаря с мен сигурно защото съм журналист. Когато най-после се срещнахме и аз я попитах дали мога да включа диктофона, тя отказа:

— Много трудно е да говориш, когато знаеш, че това е интервю. Непрекъснато трябва да се напрягаш и да отговаряш с предварително подготвени фрази, за да не могат после да ги изопачат.

Струва ми се, че каза точно така. Не мога да се закълна. Нямах диктофон. Може би впечатлението от думите на Ина Ходорковска беше заменило истинските й думи.

Попитах Ина дали познава стила на мъжа си в статиите, написани от него в затвора. Тя каза:

— Не, или той не ги е писал, или много се е променил. Трябва лично да се срещна с него, за да разбера какво е станало. Не на свиждане, не през стъклото, не в присъствие на чужди хора, а когато го изпратят в лагера, ще отида при него.

След няколко часа Ина ми изпрати есемес: „Добре е, че се срещнахме и поговорихме, наистина е добре.“ Изглежда, ние си допаднахме един на друг, но от това съвсем не следва, че Ина ще познае себе си в моя текст, или пък Ходорковски ще познае жена си в моя текст, ако прочете книгата.

Родителите на Ходорковски също не искаха да се срещат с мен, защото няколко пъти преди това журналисти изопачавали думите им. Само начинаещите поп музиканти обичат да се срещат с журналисти. Защото през 1996 година журналистите лъжеха, че ако дойдат на власт комунистите начело с Генадий Зюганов, Русия я очаква неминуема катастрофа. А през 2004-та лъжеха, че в училището в Беслан били взети за заложници 300 деца, а в действителност те са били повече от хиляда. Разбира се, мнозина журналисти работеха честно и дори самоотвержено, но една лъжа може да отрови хиляди истини и затова за журналиста е също толкова трудно да докаже, че не е лъжец, колкото за богатия да докаже, че не е крадец. Колкото повече работя като журналист, толкова по-малко се обиждам, когато преднамерено ме причисляват към племето на безсрамните лъжци, изключително снизходителни към себе си и прекалено взискателни към околните. Разбирам, че не бива хората да ме пускат в къщите си. Дори ако личният ти живот протича на територията на старинна къща с двор, заобиколена с каменни зидове и охранявана от камери за външно наблюдение — личният живот е нещо много крехко и в него не бива да се допуска лъжец.

Вървим с Марина Филиповна Ходорковска по територията на лицея-интернат „Коралово“. Марина Филиповна ми показва голяма манатарка под старата липа.

— Погледнете — казва — каква красота! Ние не ги берем. Когато дойдох преди десет години, тук беше изоставен санаториум, пълна пустош. На мястото на главната сграда имаше само руини. А обслужващият персонал на санаториума живееше в панелен блок без вода. Хората не се интересуваха от нищо, не четяха вестници, не слушаха радио. А сега мнозина останаха да работят в лицея и вече всеки ден слушат „Ехото на Москва“ и са включени в интернет. Появи се гражданска позиция и интерес към живота.

Марина Филиповна говори, без да забелязва, че си противоречи. Според думите й гражданската позиция и интересът към живота произтичат от четенето на вестници, а тя не иска да се среща с журналисти, защото журналистите все лъжат.

Борис Моисеевич Ходорковски също не забелязваше противоречието, когато, ако си спомняте, обикаляше офиса и си търсеше малкото кученце.

— Плъхчо се изгуби! — мърмореше си Борис Моисеевич. — Страхувам се да не би да е излязъл навън. Намеря ли го, ще го пребия.

— Не се тревожи, Боря, тук е някъде — успокояваше мъжа си Марина Филиповна и ми обясняваше: — Кученцето, разбира се, няма да се загуби, но напада котките и те могат да го издерат.

В този епизод Борис Моисеевич може да се представи като грижовен (търси кученцето), а може и като зъл (заплашва да пребие кученцето). Само с примера с кученцето Борис Моисеевич може да бъде показан като свадлив старец (мисли си само за кученцето, докато синът му лежи в затвора), а може и като предизвикващ възхищение твърд човек (въпреки че синът му е в затвора, той продължава да възпитава сираците и не забравя да се погрижи дори за кученцето).

Романсите, изпълнявани от Борис Моисеевич с тих глас под звуците на не съвсем добре настроена китара, биха могли да са предмет за насмешки, но могат да изглеждат и трогателно. Някакъв непознат в съда подарил на Борис Моисеевич свои стихове. И сега Борис Моисеевич пее:

Виждам страх безподобен

зад фалшиви обноски.

Несвободни особи

съдят там Ходорковски.^[1]

Представете си само колко жалък би изглеждал Борис Моисеевич Ходорковски, ако беше запял този романс в предаването на Андрей Караулов „Моментът на истината“. Но във филма за „делото ЮКОС“ на италианските журналисти Карла Ронга и Паола Салцано Борис Моисеевич пее, Марина Филиповна го слуша и те изглеждат не някакви жалки старци, а благородни родители, достойно понасящи нещастието, постигнало сина им. Зависи как ще обърнеш нещата. Питам Марина Филиповна:

— Гледате ли по телевизията филмите, които показват какъв престъпник е синът ви?

— Непременно ги гледам.

— Защо?

— Трябва да се познават лицата на враговете.

— Обиждате ли се на авторите на такива филми?

— Не, това не може да се нарече обида. Но можеха поне по-умно да го правят. Ако има доказателства за престъпления, филмът може да се направи така, та самата аз да повярвам, че синът ми е престъпник. А щом се налага присъдата да се подкрепя с помия по телевизията, значи не стигат доказателства. Че какъв съд е това? Какви са тези хора, които ни управляват, щом си поръчват клевета, когато не им достигат доказателства, за да вкарат човека в затвора? Можеха да покажат поне някакъв документ, поне нещо.

— Утре отивам при едно момче, което засне за НТВ филма „Чистосърдечно признание“.

— А това момче — пита Марина Филиповна — дали не е от „Лубянка“?

 

Той не е от „Лубянка“. Кореспондентът на НТВ Алексей Малков е специализиран по криминалните новини. Заснел е четири документални филма за делото ЮКОС. Засне и филма „Човекът с метлата“ за болния от олигофрения портиер от град Киров Сергей Варкентин, когото уж ЮКОС бил наел да оглавява една от посредническите фирми, създадена, за да се укриват данъци. Освен това Алексей засне филма „Терористичен акт с предплата“ за това как печалби от петрола на ЮКОС отивали за финансиране на чеченските терористи. Освен това негов е филмът „Бригадата от ЮКОС“ за това как зам.-ръководителят на службата за сигурност на ЮКОС Алексей Пичугин организирал поръчкови убийства и как ръководството на ЮКОС, включително и Михаил Ходорковски, било причастно към тези убийства. Освен това в серията „Чистосърдечно признание“ засне филм без название и без надписи за историята на ЮКОС: как нечестно забогатял комсомолецът Михаил Ходорковски и как несправедливо натрупаното богатство докарало Ходорковски до затвора. Алексей Малков има най-много документални филми за ЮКОС. Другите телевизионни журналисти значително изостават от него по плодовитост.

Има мнозина журналисти, които не са заснели нито един кадър за „делото ЮКОС“. Повечето са много известни и като правило са носители на телевизионната награда „Тефи“. Те не са заснели нищо за „делото ЮКОС“, защото, когато то започна, повечето от тях вече бяха уволнени от телевизията. И не знаем какви филми биха заснели за Ходорковски Евгений Кисельов, Светлана Сорокина, Леонид Парфьонов.

Има журналисти, които останаха в телевизията, но снимат филми за всичко друго, освен за политика. Андрей Лошак например снима филми за всякакви социални катаклизми — от цунами до преследване на безбожниците. Елизавета Листова снима филми за архитектурата. На тях сигурно никой не им е предлагал да заснемат филм за Ходорковски. Току-виж скандално откажат или пък заснемат нещо идеологически неиздържано.

Има и трета категория журналисти — днешният телевизионен елит. Всеки от тях обвини Ходорковски в нещо, за което не стана дума в съда. Михаил Леонтиев например го обвини в опит да узурпира властта. Андрей Караулов — че Ходорковски отнел квартирата на режисьорката Светлана Врагова, а привържениците на Ходорковски подготвяли „оранжева“ революция в деня на четенето на присъдата. Владимир Соловьов пък просто заяви, че е съгласен с присъдата и че Ходорковски е справедливо осъден, сякаш по закон присъдата трябва да бъде утвърдена и от Владимир Соловьов. Те нападаха Ходорковски, но в нападките все пак имаше някаква избирателност.

Алексей Малков обаче обвини Ходорковски във всички смъртни грехове освен, струва ми се, в прелюбодеяние. Предполагам, че всеки телевизионен журналист мечтае да заснеме голям документален филм, който да се гледа от цялата страна. Но трудно се преминава от репортаж към документалистика. Все едно от войник направо да станеш генерал. Предполагам, че на Алексей Малков му е бил предоставен шансът да снима големи авторски документални филми, които да се показват в най-гледаното време. Да извърши голяма и отговорна работа, която моментално да го изстреля от телевизионен редник до телевизионен генерал, без обаче да се замисли защо сегашните телевизионни генерали са се отказали да свършат тази работа.

Той е много младо момче. В първия си филм за ЮКОС Алексей стоеше в кадър и споделяше пред камерата свои мисли. Например следната:

„Всичко това, за което ви разказахме, можеше и да не се случи, ако бизнесмените спазваха законите и си плащаха данъците.“

От втория филм за ЮКОС Алексей престана да се появява в кадър, замениха го с говорител с гръмовен глас, по-подходящ за обявяване на война или за четене на сводките на Совинформбюро. Алексей се съгласи и с това.

Той е много младо момче с добродушно кръгло лице, с детски пухкави и румени бузи. Срещаме се с него в ресторантчето „Туинпиикс“ срещу телецентъра „Останкино“. Алексей пита дали може да се храни, докато разговаряме, и си поръчва сладки вареники^[2] с вишни. Той казва:

— Аз съм много по-млад от вас, можете да ми говорите на „ти“ — той разговаря с мен уважително, изглежда, за него съм някакъв авторитет в професионален смисъл.

— Ти също можеш да ми говориш на „ти“. Защо в „Човекът с метлата“ ти си в кадър и сам си четеш текста зад кадър, а в другите филми те няма и текста чете някакъв говорител със страшен глас?

— Нямах рейтинг — Алексей лапа сладките вареники. — Рейтингът на филма, озвучен от говорител, е три пъти по-висок, отколкото на този, в който аз съм в кадър.

— Но все пак четирите филма са твои, нали? Текста си го писал ти и ти отговаряш?

— Да.

— Тогава отговаряй.

Във филма на Алексей Малков „Терористичен акт с предплата“ доста добре се обяснява как петролът на ЮКОС се е продавал нелегално чрез някой си бандит на име Хожахмед Нухаев. После доста ясно се обяснява как Нухаев бил свързан с чеченските терористи. А после се прави простичкият извод: петролът на ЮКОС се разхищавал чрез Нухаев, а Нухаев финансирал терористите. Значи с петрола на ЮКОС са финансирани терористи. Значи Ходорковски е финансирал терористи. Като главен експерт във филма се изявява журналистът Марк Дейч и на два пъти в кадър казва, че цялата описана схема за кражба на петрол и финансиране на чеченската съпротива е действала, преди ЮКОС да стане частна компания. Питам Малков:

— Според теб, разбира ли зрителят какво означават думите „преди ЮКОС да е принадлежал на Ходорковски“?

— Това пояснение на Марк Дейч има юридически характер — Алексей продължава да дъвче варениките. — В действителност, когато предприятията са се приватизирали, новите собственици са влизали в тях много преди приватизацията им. Мисля, че зрителят е разбрал пояснението именно така, както го казва Марк Дейч.

— Не ме будалкай, Льоша. Според теб, разбрал ли е зрителят, че тази история е станала, преди Ходорковски да стане собственик на ЮКОС?

— Мисля, че да — казва Алексей.

А аз мисля, че не. Мисля, че от филма „Терористичен акт с предплата“ и от мъглявото пояснение на Марк Дейч зрителят не е разбрал, че петролът на ЮКОС е бил краден и е отивал за финансиране на чеченската съпротива, когато компанията е била още държавна и не е имала отношение към Ходорковски. Мисля, че зрителят не е разбрал, че Хожахмед Нухаев е същият онзи човек, за когото Марина Филиповна Ходорковска казва, че много се страхувала заради сина си, когато започнал да прочиства Юганск от чеченските бандити. Мисля, че зрителят не е разбрал и поради факта, че във филма, който разказва за делата на ЮКОС преди идването на Ходорковски, от време на време се мярка и самият Ходорковски.

— Добре — казвам, — дай да минем към филма „Човекът с метлата“.

В него Алексей Малков разказва, че в град Киров живее портиерът Сергей Варкентин. Той е болен от олигофрения — болест, при която на човек може да му бъде внушено каквото и да е, а също и да върши и говори най-различни неща — това обяснява в кадър лекар психиатър от детска психиатрична болница. И ето веднъж при Сергей Варкентин идват някакви хора и му предлагат да стане директор на търговска фирма. Той се съгласява и няколко години след това се смята за директор на нещо си, стяга се за командировка в чужбина, подписва някакви документи, очаква някакви доходи, но така и не ги дочаква. Едва в съда се изяснява, че Варкентин фактически е оглавявал фиктивно една от търговските фирми, чрез които ЮКОС укривал данъци. Във филма Алексей Малков твърди, че възползвайки се от безволието на този човек, болен от олигофрения, някакви изпратени от Ходорковски хора склонили нещастния портиер да стане фиктивно директор на фиктивна фирма. Но Малков дори не предполага, че по същия начин, използвайки безволието на болния, прокуратурата е могла да склони портиера да дава каквито тя пожелае показания.

С този Варкентин стана нелепа история. Докараха го в съда като свидетел. Във филма на Малков Варкентин е грижливо сресан и облечен в чист дънков костюм, а в съда Варкентин се появи невчесан и с явно чуждо яке. Ръкавите му бяха по-дълги от ръцете, носът му течеше и той го триеше с ръкавите. Въведоха го в съдебната зала, той се огледа и хукна да бяга навън. Охраната го хвана и го доведе при съдията. Съдията му поиска паспорта, той го даде и пак хукна да бяга, пак го хванаха, върнаха го и го разпитваха. Той беше толкова жалък и отговаряше толкова несвързано на въпросите, че Ходорковски и Лебедев в клетката се смееха до сълзи, падайки един върху друг. След десетина минути Варкентин посвикна с обстановката и не искаше да си тръгва, когато разпитът приключи. Изведоха го. Това беше отвратително. При това отвратителни бяха всички, освен Варкентин: прокурорът, който е призовал за свидетел очевидно неспособен да отговаря за думите си човек; адвокатите, които бяха изнамерили, че Варкентин е бил съден за изнасилване и пуснат поради невменяемост; Ходорковски и Лебедев, които се смееха на глупостите на болния, вместо да плачат и да викат: „Престанете да се подигравате с човека! Та той все пак е човек!“ Питам Алексей Малков:

— Защо във филма „Човекът с метлата“ няма нито един документ, подписан от този момък като директор на фирма? Или няма такива документи?

— Ако е подписвал, значи има. И ако е бил в съда като свидетел, значи има документи. Но докато се водеше следствието, не ми даваха никакви документи. Прокуратурата не е особено контактна. Единствено Вешнякова (официалният представител на прокуратурата — В. П.) се яви, никой друг не е коментирал, а аз с никого не съм контактувал. Позовавах се единствено на показанията на Варкентин.

Това казва Алексей Малков, обръщайки логиката надолу с главата. Обратното! Точно обратното! Ако е имало документи, значи Варкентин ги е подписвал. И тогава би следвало те да бъдат показани и да се докаже, че са били подписвани, за да може Ходорковски да укрива данъци. Но документи няма. Има само показанията на нещастния невменяем човечец, че уж нещо бил подписвал.

В същия филм Алексей Малков разказва за още една посредническа фирма. Този път в Швейцария. Някоя си Елена Колонг — французойка, рускиня по произход, оглавявала фирмата. Адвокат Антон Дрел казва, че в Швейцария тя била нещо като деловодител на съпругата на един от партньорите на Ходорковски. После обаче се опитвала да шантажира Платон Лебедев и искала от него да я обезщетят, защото онази жена се отказала от услугите й. Алексей Малков твърди, че чрез Колонг в Швейцария се изпирали юкоските пари. Питам Алексей:

— Във филма ти Колонг говори на някаква пресконференция. На каква?

— Струва ми се, че самата тя даде пресконференция в Париж. Но аз не съм снимал тази пресконференция, а кореспондентът ни за Европа.

— Ясно. Във филма тя показва папки с документи, но от всички папки вади само два документа. Единият е с дата февруари 1998 година. Това е поръчението на ЮКОС за размяна на акции на дъщерните компании с единна акция на ЮКОС, което няма никакво отношение към прането на пари. Вторият документ е начертана на ръка схема за пране на пари. Може и да е вярна, но начертана на ръка схема не може да е документ. Ти как си обясняваш, че Колонг не показва нито един документ при условие, че има цели папки? А може би няма документи? Може би в папките има само хартия, а Колонг е шантажистка?

— Нямам обяснение — честно си признава Алексей Малков. — Монтирах кадрите, които ми изпратиха.

— Ти попита ли вашия кореспондент за Европа защо са й дали само година условна присъда? И то в Швейцария, където за пране на пари могат да те тикнат в затвора за цял живот.

— Не, не съм го питал.

Алексей Малков дояжда сладките вареники. Той е обезоръжаващо искрено момче с детски пухкави и румени бузи. Искрен като войник, който не разбира защо го обвиняват във военни престъпления, щом е изпълнявал заповед. Питам го:

— Не те ли смущава фактът, че всички предприемачи са оптимизирали данъците си, а онези, които са могли, също са превеждали парите си в Швейцария? Но съдят само Ходорковски.

— Не — казва Алексей, — аз снимам само по материали, предоставени ми от следствието. Ако прокуратурата се заеме с Потанин или Фридман, ще заснема филми и за тях.

Наистина е войник. Той е свикнал предварително да знае, че героите му са престъпници. Той не е свикнал да проверява материалите, предоставяни от прокуратурата. Мисля си дали да не му кажа, че са го излъгали. Дали да не му кажа: „Използват те като портиера Варкентин. А може би използват и мен, ако тази книжка е част от пиар-кампанията на ЮКОС, а на мен ми предложиха да я напиша, защото знаеха предварително, че почти сигурно ще оправдавам Ходорковски просто затова, че е в затвора.“

Дали да му кажа? Не. Няма да повярва. Много е трудно един журналист да повярва, че през цялата му бляскава кариера може нито веднъж да не му се случи да каже истината и в най-добрия случай да успее да представи гледна точка, различна от официалната. Неговата аудитория е десет милиона души, а моята най-много десет хиляди. Може би просто му завиждам?

Във филма „Бригадата от ЮКОС“ Алексей Малков разказва как Ходорковски и Невзлин били заповядали на заместник-началника на службата за охрана на ЮКОС Алексей Пичугин да убие бившата пиарка на ЮКОС Костина, сътрудника на компанията Колесов и бившия съсобственик на купената от ЮКОС Източна нефтена компания Рибин. Пичугин бил заръчал това убийство на кума си, тамбовския бизнесмен Горин. Горин пък го прехвърлил на серийния убиец Коровников, а той пък не убил нито Костина, нито Колесов, нито Рибин. При Костина бомба била взривена на стълбищната площадка и никой не пострадал. Колесов бил нападнат на улицата, но се отървал само със синини. Колата на Рибин била взривена заедно с двамата му бодигардове, но Рибин не бил в нея. По-нататък Горин тръгнал да си иска парите за неизвършените убийства от Пичугин и от бащата на Ходорковски Борис Моисеевич и затова бил убит. Ходорковски и Невзлин били знаели всичко това.

Алексей Малков доказва дружбата на Ходорковски, Невзлин и Лебедев със зам.-началника на службата за сигурност на ЮКОС Пичугин, като показва любителски кадри от един поход с всъдеходи на ръководителите на ЮКОС из Кавказките планини. В кадър са Ходорковски, Невзлин, Лебедев и Пичугин. Може да се предположи, че Пичугин е бил там просто като охрана на началството, но Малков предполага, че Пичугин е на Кавказ, защото е в приятелски отношения с началството.

— Откъде взе този любителски филм? — питам Алексей.

— Беше иззет при обиска — отговаря ми той.

— От прокуратурата ли ти го дадоха?

— Да.

— Там има един епизод, където Невзлин стреля с пушка, а Ходорковски хвърля нещо в пропастта. Твоят текст гласи: „Забавлявайки се, Ходорковски хвърля ръчна граната.“ А в действителност той хвърля шише.

— Но пък са стреляли наистина — отвръща Алексей.

— Стреляли са наистина. Докато си почивали, да речем, Невзлин помолил охраната да му даде оръжието си: „Ей, човече, дай да пострелям.“ Е, добре. Кажи ми — ето, Пичугин е бивш офицер от ФСС, вторият човек в службата за сигурност на голяма компания. Да предположим, че му заповядват да убие Рибин, Костина и Колесов. А той поръчва убийствата не на професионален снайперист или на „барета“, а кой знае защо на кума си. Как си го обясняваш?

— Обяснявам си го, разбира се. Първо, самият Пичугин изглежда е ограничен човек. Изглежда, просто не е разбирал от работата си. Може би първоначално Пичугин е вярвал на Горин. По онова време, струва ми се през 1998 година, позициите на ЮКОС в Тамбов са много силни. За Костина, доколкото зная, въобще не е ставало дума да я убиват или да я взривяват. Просто е трябвало да я пребият във входа. Убиецът Коровников я мислел за някаква търговка от пазара, която имала да дава пари. Но когато разбрал, че тя работи в кметството, променил тактиката си. Не пребил Костина, както му било заръчано, а взривил входа, за да не види тя лицето му.

— В крайна сметка излиза, че хората, за които е било поръчано да бъдат пребити или убити, въобще не са пострадали, а убит се оказва кумът на Пичугин, комуто Пичугин уж бил поръчал убийствата. Това говори или за чудовищния непрофесионализъм на господин Пичугин…

— … или, че всичко е инсценировка — кима Алексей. — Съгласен съм. Но мнозина свидетели казват пред съда, че всичко е било именно така, както твърди прокуратурата. Има огромен брой свидетелски показания. Има множество детайли, които не биха могли да бъдат измислени. Всичко е направено от тъпо по-тъпо, та едва ли е нарочно.

— Тоест, ти смяташ, че непрофесионализмът на убиеца е доказателство, че той е убиец?

— Или… Мисля си, че службите за сигурност на големите компании могат нарочно да създават опасни ситуации, за да доказват на началството колко са нужни. Службите за сигурност се създаваха в началото на деветдесетте години, когато всеки ден убиваха бизнесмени и наистина имаше нужда от тях. А сега няма такива престъпления и никой не би нападнал такова огромно чудовище като ЮКОС. Може пък службата за сигурност да си е измисляла врагове, за да се прави, че се бори с тях.

— Не допускаш ли, че всички тези истории с убийствата са постановка?

— Допусках, докато не прочетох материалите по делото. В тях има твърде много дребни детайли и те твърде много съвпадат в разказите на различни свидетели.

— Но какво общо има Ходорковски?

— По делото на Пичугин Ходорковски е бил свидетел, но аз не вярвам шефът на компанията да не е в течение. В една изградена вертикално компания всичко е под контрол.

— Искаш да кажеш, че шефът на една огромна компания лично ще се грижи как да бъде смачкана физиономията на някаква си уволнена пиарка?

— С Костина може и да не се е занимавал. Но мисля, че със сигурност е знаел за Рибин. Става дума за големи пари.

— Историята с Рибин ми е мътна. Рибин очаква покушение. Засилва охраната си и навсякъде се движи с бодигардове. После един прекрасен ден отива на гости на племенницата си, отпраща бодигардовете, т.е. остава без охрана. И точно в този ден взривяват охраната.

— Мисля, че е нормално да пусне бодигардовете си да вечерят. За да не мръзнат в колата, докато той е при племенницата си, Рибин пуска охраната да вечеря.

— И точно тогава ги взривяват. А ти говори ли със стария Ходорковски? Аз бях при него вчера и той ми каза, че никакъв Горин не е идвал при него, но ако се бе появил, веднага щял да бъде предаден на охраната.

— Разговарях със стария Ходорковски в съда. Той ми каза, че всичко това е гнусотия. Коментарът му бе доста кратък. Ако бях на негово място и ако при мен беше дошъл килър, също бих го предал на охраната. Аз не твърдя, че Горин наистина е говорил със стария Ходорковски. Просто казвам, че има такива свидетелски показания.

— Но свидетелите не са били с Горин при Ходорковски?

— Не, чакали са го отвън. Горин е бил сам.

— А Горин е убит. Изчезнал е. Излиза, че ти си повярвал на свидетели бандити, а със стария Ходорковски дори не си говорил?

— Честно казано, опитвах се няколко пъти. Но нямаше никакви варианти. Два месеца добросъвестно звънях в пресцентъра на Ходорковски. Фактът, че тяхната гледна точка не е представена в нито един от филмите, си е чисто тяхна вина. Много пъти идвах в съда. Звънях. Що за странна госпожица ръководи пресцентъра им?

— Маша Орджоникидзе ли?

— Не помня как се казва — Алексей Малков не може да си спомни името на жената, на която звънял цели два месеца. — Странни хора. Там май всеки решава свои си проблеми. А пресцентърът им работи конкретно за укриване на информацията.

— Кажи ми, моля те, ти лично смяташ ли, че Ходорковски е убиец?

— Не съм казвал, че той е убиец. Дори не му е повдигнато обвинение в убийство.

— Но в представите на зрителите, които твоите филми създават, Ходорковски е убиец.

— Не съм виновен, че Ходорковски ръководеше ЮКОС, а ЮКОС се оказа замесен в убийства.

Искаме сметката от келнера. Продължавам да задавам въпроси, без да се надявам, че Алексей Малков ще промени мнението си за Ходорковски. Нещо повече — би ми се искало този младеж с честно лице да убеди мен. Тогава щеше да стане ясно, че съм глупак. А сега става ясно, че тържествува несправедливостта. Аз питам:

— В последния ти филм „Чистосърдечно признание“ се казва, че ЮКОС е продаден за 150 милиона, а е струвал минимум 15 милиарда. Откъде си взел това число?

— При първия директор на ЮКОС Муравленко е била направена оценка. Разговарях с бившия прессекретар на ЮКОС и той ми каза — от 10 до 15 милиарда.

— С една дума — уволненият свидетелства срещу уволнилия го, така ли? Нали знаеш, че Ходорковски купува по-малко от половината ЮКОС, че ЮКОС е имал 4 милиарда дългове и Ходор е платил всичко? Фактически той купува половината ЮКОС за 4 милиарда, знаеш ли това?

— Но той е знаел какво купува.

— Във филма ти има една фраза: „Анатомията на успеха на ЮКОС винаги е предизвиквала множество въпроси, но Ходорковски не прави абсолютно нищо.“ Въпросът ми е: знаеш ли колко е струвал тогава петролът?

— Ами по-малко, отколкото сега.

— Осем долара за барел. Знаеш ли каква е била себестойността на петрола в ЮКОС преди идването на Ходорковски?

— Зная, че е имало проблеми.

— Каква е?

— Не зная.

— Дванайсет долара за барел, т.е. работели са на загуба, дори и да са изнасяли петрол. Ами транспортирането? Ами данъците? Тоест, фактически Ходорковски купува губещата фирма ЮКОС. А знаеш ли каква е себестойността на петрола на ЮКОС през 2003 година?

— Не зная.

— Долар и половина.

— Спор няма, той е талантлив човек — казва Алексей Малков за Ходорковски.

Струва ми се, още съвсем малко и ще се договорим — Алексей ще признае, че филмът му е откровена пропаганда и ще разкаже защо се е съгласил да я прави, а аз ще му разкажа как, като бях млад, не умеех да различавам пропагандата от истината, пък и сега не умея кой знае колко. Аз казвам:

— Защо пишеш, че „Анатомията на успеха на ЮКОС винаги е предизвиквала множество въпроси, но Ходорковски не прави абсолютно нищо.“ Ами това не е истина.

Алексей мълчи. Много отдавна бях прочел в една книжка, че ако искаш да отгатнеш какво мисли даден човек, трябва да се опиташ да имитираш изражението му. Опитвам се. Познавам това чувство. Алексей се е увлякъл по тази история. Момчето срещу мен се е увлякло от историята, че Ходорковски е виновен, може би по същия начин, както аз се бях увлякъл от историята, че Ходорковски е невинен. Може би и двамата разказваме неистини. Само че той от екрана, а аз — не. Той казва:

— Майка ми изгледа филма и каза: „Преди филма ти дори не разбирах в какво го обвиняват този човек.“ Печелившата карта е, че аз разказах тази история с картина и звук. Ако съм излъгал — съдете ме. Но никой не ме съди. Невзлин изгледа всичките ми филми. Адвокатите заявиха, че филмите ми са клевета. Моля, нека тогава ме съдят. Защо не се обърнаха към съда? Значи всичко е нормално, нали така?

— Чуй ме, Льоша, може би не се обръщат към съда, защото му нямат вяра?

Излизаме навън. Вървим по павираната пътечка от ресторантчето към „Останкино“ и аз сякаш физически усещам как между мен и това момче с добродушно лице и пухкави бузи преминава фронтова линия. Заедно сме яли вареники, вървим един до друг, а ни разделя някаква необявена гражданска война. Алексей казва:

— Докато монтирах филма, един от колегите ме попита: „Защо го правиш? Представяш ли си какво ще стане с теб, ако утре Ходорковски излезе от затвора? Не те ли е страх?“ Не ме е страх, разбираш ли? Не искам да се страхувам. Аз съм срещу Ходорковски. Познавам хора, учени, истинския елит, които заради такива като Ходорковски живеят в нищета, никому ненужни. Ако Ходорковски излезе от затвора и реши да ме смаже, ще го направи, но аз не искам да се страхувам от това.

— Ами ако Ходорковски не излезе от затвора? Ако загине там, в затвора, а след няколко години се изясни, че е невинен? Какво ще стане? Не се ли страхуваш да участваш в клеветничество?

 

 

Разделяме се. С известна гордост си мисля, че разликата между мен и журналиста Алексей Малков е в това, че той не иска да се страхува от Михаил Ходорковски, който лежи в затвора, а аз не искам да се страхувам от Владимир Путин, който е президент на Русия. Тази мисъл гъделичка самолюбието ми, но тя е неправилна.

Правилната ми хрумва след двайсетина минути. Мисля, че нито един журналист не можа да разкрие истината защо Ходорковски е в затвора. Нито един от тези, които работят в държавните телевизионни канали и ходят по пресконференции и в прокуратурата. Но и нито един от онези, които пресцентърът на Ходорковски кани на брифингите на адвокатите. Всички ние, движими от страх или безстрашие, от уважение или презрение към Ходорковски, се опитвахме единствено да разкажем за него една гладка история, а всъщност разказвахме за себе си. Всичко заснето или написано за Ходорковски са митове за Ходорковски.

Едните митове — в тях Ходорковски е показан като убиец и крадец, изпратен в затвора за убийство и кражба — вървят в най-гледаното време по централните телевизионни канали. Другите митове — в тях Ходорковски е показан като талантлив бизнесмен, вкаран в затвора заради таланта и свободолюбието си — се печатат в малки тиражи по вестниците и в интернет сайтовете. Подобно положение на нещата, разбира се, е несправедливо, защото нарушава презумпцията за невиновност, но все едно, всичко това са само митове. Това са в по-голяма степен истории за нас самите, отколкото за Ходорковски.

Журналистът Алексей Малков снима филми и разказва, че Ходорковски несправедливо бил забогатял и го вкарали в затвора. Но това не значи, че Ходорковски е вкаран в затвора наистина заради нечестно натрупано богатство, а значи, че Алексей Малков живее в страна, където богатството не може да бъде спечелено честно.

Началничката на пресцентъра на Ходорковски Мария Орджоникидзе качи на сайта khodorkovsky.ru презентацията му за корупцията под заглавие „За какво го вкараха в затвора?“, но това не значи, че са пратили Ходорковски в затвора именно заради опита му да се бори с корупцията, а значи, че Мария Орджоникидзе живее в страна, където не можеш да се бориш безнаказано с корупцията.

Ирина Ясина казва, че са вкарали Ходорковски в затвора, защото обществената му дейност започнала прекалено да прилича на политическа. Но това не значи, че са вкарали Ходорковски в затвора именно заради опита му да влезе в политиката, а значи, че Ирина Ясина живее в страна, където не можеш безнаказано да се занимаваш с политика.

Григорий Явлински смята, че Ходорковски е в затвора заради опита му да продаде петролната компания, но това не значи, че Ходорковски е в затвора именно заради това, а значи, че Григорий Явлински живее в страна, където не можеш безнаказано да се разпореждаш със своята собственост, защото всяка собственост е нелегитимна.

Телевизионният водещ Леонтиев смята, че Ходорковски е в затвора заради опита му да узурпира властта, но това означава единствено, че Леонтиев живее в страна, където не можеш безнаказано да се опиташ да станеш държавен глава.

А телевизионният водещ Караулов живее в страна, където не може безнаказано да се правят „оранжеви“ революции.

А адвокат Падва живее в страна, където не можеш да очакваш правосъдие.

А прокурорът Шохин живее в страна, където правосъдие има и то е в съвпадението на присъдата с позицията на обвинението.

А Владимир Путин сигурно живее в страна, където не може да не се слуша Владимир Путин.

Най-накрая ще се намери вероятно все пак някой, който да е убеден, че Ходорковски е в затвора, защото е лоша поличба да се връщаш, а преди последното си излитане от Новосибирск той се е върнал от летището в хотела, за да изчака да премине снежната буря.

Всичко това са митове. Ходорковски е нещо като форум, на който ние, живеещите в Русия хора, спорим какви сме всъщност. Половината твърди, че уж сме велика нация. Втората половина твърди, че уж сме безправни роби. Втората половина е със зашити уста.

Такова положение на нещата, разбира се, е несправедливо. И все пак сблъскващите се митове за Ходорковски нямат почти нищо общо с живия Ходорковски. Той е на четирийсет и две години. Сега е затворен в лагер, ограден с бодлива тел. На него сигурно също му е интересно да разбере кой е той, за какво е на този свят и защо е затворен. Но той единствен е неспособен да се намеси в спора за самия него. Дори когато пише писмо или статия от лагера, хората на свобода винаги биха могли да си помислят, че не ги е писал той. В гръмогласния спор за него той е единственият, който не може да разкъса мълчанието и да говори открито. Той е пленник на тишината.