Валерий Панюшкин, Михаил Ходорковски
Пленник на тишината (6)

Глава 4
МАНИЯ ЗА ЕФЕКТИВНОСТ

— Михаил Борисович! Да знаете какво става тук! Половин чаша мозък изтече! — крещеше нечий глас в телефонната слушалка.

Беше ранната утрин на 26 юни 1998 година. На този ден Михаил Ходорковски навършваше 35 години.

— О, много добре помня този ден — казва Ина Ходорковска, с която седим в „Бук-кафе“. Тя отпива от чая и се мръщи — дали защото чаят е горещ, или защото спомените са твърде неприятни. — Ние с Настя (момченцата-близнаци още не са родени) станахме рано сутринта, готвехме се да връчим подаръка на татко, щом излезе от стаята.

— Какъв беше подаръкът? — питам.

Ина не помни. Казва, че винаги е било трудно да му се избира подарък за рождения ден, защото той не обичал вещите. Бил равнодушен към тях. Интересувал се само от някакви електронни изобретения, които могат да се качат на компютъра, но Ина тогава не разбирала от електроника и едва сега започнала да разбира, когато мъжът й е в затвора и трябва да се занимава с нещо, за да не полудее.

Изглежда, Михаил Ходорковски винаги е бил равнодушен към вещите. Сътрудниците от ЮКОС разказват например как няколко пъти се опитали да задължат служителите да идват на работа със сако и вратовръзка, но всеки път опитите им оставали само добри намерения, защото какъвто попът, такова и селото — шефът на компанията ЮКОС се разхождал по коридорите в дънки и пуловер и казвал, че сакото и вратовръзката са непрактични за хората от нефтения бизнес, защото няма да идеш на сондата със сако и вратовръзка.

За равнодушието на Ходорковски към вещите се разказва и още една легенда. Някъде около двехилядната година Ходорковски трябвало да отиде на прием при английската кралица Елизабет и за случая трябвало да облече фрак. Изглеждало му нещо като маскарад.

— А не може ли без фрак? — попитал Ходорковски специалиста по протокола.

— Не може, Михаил Борисович.

Ходорковски се примирил с дворцовия етикет и си купил фрак, а щом се върнал в хотела от приема, с облекчение го съблякъл и го натикал в кошчето за боклук, мотивирайки се с това, че повече никога няма да му потрябва подобна неудобна вещ. И заминал за Москва. А след седмица фракът, внимателно изваден от хотелската прислуга от кошчето за боклук, изчистен и изгладен, бил доставен на Михаил Ходорковски от Лондон вкъщи като ценна пратка. При следващото пътуване Ходорковски нарочно взел фрака, отседнал в същия хотел и пак хвърлил дрехата в кошчето за боклук. А камериерката пак го извадила оттам и почистеният и изгладен фрак отново се върнал като пратка по местожителството на злощастния си стопанин, който не разбирал, че при заминаване фракът се слага в куфара, а не в кошчето. Не зная каква е по-нататъшната съдба на този злополучен фрак.

— Дори и към колите ли е равнодушен? — питам Ина с недоверие, защото познавам само един-единствен човек на тази земя, равнодушен към колите, и това съм аз.

— Абсолютно равнодушен — Ина свива рамене. — Аз не съм равнодушна, а той през почивните дни насила сядаше на волана, за да не забрави да кара. Защото човек трябва да умее и да кара. Не зная за какво му беше това.

— А пък приятели ми разказваха, че Ходорковски препускал с жълта Ламборджини по Николина гора, остъргвайки дъното по неравната местност.

— Глупости, никога не сме имали никаква Ламборджини. Имахме Жигули, ужасна кола, веднъж отказаха спирачките и ние се забихме в една преспа, добре че имаше преспа. После имахме Волво, след това БМВ и последната е бронирана БМВ — тя пък е направо кошмарна, защото е ужасно тежка. Веднъж пътували с нея и закъснявали за някаква пресконференция. Валяло и колата заседнала в яма, пълна с вода. Вратите заклинили, колата потънала до стъклата, те се намокрили до пояс, докато излязат, но все пак успели за пресконференцията, а после вадиха колата с трактор. Не можахме и да я продадем, кой ще я вземе.

Ина се усмихва с ъгълчетата на устните си и млъква. Изглежда това са твърде делнични и твърде щастливи спомени за жената на затворник:

— Той обича само луксозни бележници и автоматични писалки. Това наистина го обича.

Да предположим, че рано сутринта на 26 юни 1998 година Ина и Настя опаковат в красива хартия и връзват с панделка луксозен бележник и луксозна писалка, поне бележници и писалки могат да се подаряват колкото си искаш. През това време Михаил Ходорковски не си и помисля да излезе при жена си и дъщеря си, за да приема поздравления и подаръци, а крачи из кабинета си, притискайки до ухото си телефонната слушалка. Гласът в слушалката крещи:

— Михаил Борисович! Само да знаете какво става тук! — звъни вицепрезидентът на ЮКОС Леонид Симановски.

— Леонид Яковлевич, чакай, не викай, обясни какво се е случило.

— Само да знаете какво става!

Леонид Симановски звъни, за да каже, че в Нефтеюганск с няколко изстрела от автоматичен пистолет е убит кметът на града Владимир Петухов. Деветдесетхилядният град е излязъл на улиците, хората искат разследване, но предварително са убедени, че ЮКОС е убил Петухов, и искат да бъде лишена от лиценз местната телекомпания „Интелком“, която по онова време Ходорковски все още не е купил, а само искал да купи. В града имало истински бунт.

Ходорковски се облякъл и излязъл от стаята. Казал нещо несвързано на жена си и дъщеря си, качил се в колата и заминал. Ина и Настя така и останали да чакат с подаръците — едната държала бележник, а другата — писалка.

Ина казва:

— Аз не разбрах какво се беше случило. Разбрах само, че е станало някакво нещастие с някакъв човек. Защото, ако Миша имаше проблеми с компанията, никога не го показваше пред нас. Вкъщи неговите проблеми си проличаваха само ако се случи нещо с хората.

Сега, когато Ходорковски вече е осъден, осъден е и Лебедев, осъден е за убийства и началникът на отдела по вътрешна сигурност, заместник-началникът на службата за сигурност на ЮКОС Алексей Пичугин, а емигриралият в Израел партньор на Ходорковски Леонид Невзлин е обвинен в поръчителство на убийства, заместник генералният прокурор Колесников прави страшна физиономия и повдига ново обвинение срещу Пичугин и Невзлин — за убийството на нефтеюганския кмет Петухов. И изразява надежда, че сега вече Израел ще предаде Невзлин, но Израел не го предава и дори Съединените щати му дават виза. А когато Невзлин пристига в Америка, тамошните власти не го арестуват и не го предават на Русия, заради което заместник генералният прокурор прави още по-страшна физиономия и вече крещи: „Престъпник! Убиец!“, забравяйки, че само съдът може да нарече някого престъпник.

Логиката на заместник генералния прокурор е ясна: Владимир Петухов стана кмет на Нефтеюганск с подкрепата на ЮКОС и първоначално отношенията на кмета с градообразуващата компания ЮКОС уж не бяха лоши, но през май 1998 година кметът изведнъж започна да твърди, че ЮКОС не плаща всички данъци в градския бюджет. А на 15 юни той дори обяви гладна стачка с искане да бъде анулиран резултатът от търга по продажбата на петролната компания ЮКОС на Банка МЕНАТЕП, да се отстранят от заеманите длъжности ръководителите на данъчните инспекции на града и окръга, да се образуват наказателни дела за неплащане на данъци от петролната компания ЮКОС — с една дума, кметът Петухов развали отношенията си с ЮКОС. На 22 юни, след разговор с ръководителя на Ханти-Мансийския автономен окръг Филипенко, кметът прекрати гладната стачка. А на 26 юни бе убит на път за работа с изстрели от автоматично оръжие.

За заместник генералния прокурор Колесников е очевидно, че кметът на Нефтеюганск Петухов е пречел на компанията ЮКОС да укрива данъци и поради това е бил убит от Алексей Пичугин по заповед на Леонид Невзлин, както са би ли убити и други хора, за чиято гибел — съдът го е доказал — са виновни Пичугин и Невзлин. Всичко му е ясно като бял ден на заместник генералния прокурор Колесников.

Но на нас не ни е ясно. Може ли да чуем и друга версия? Може ли да чуем версията на защитата? Не може? Защо? Кой знае защо, процесът по делото на Пичугин беше закрит — не си представям какви ли държавни тайни могат да изникнат при разследване на дело за убийство. Вероятно процесът, на който ще обвинят Пичугин и Невзлин в убийство на нефтеюганския кмет Петухов, също ще е закрит и ние пак няма да чуем никаква друга версия, различна от тази на обвинението А друга версия има.

Възможно е, например, кметът на Нефтеюганск Петухов да е получавал от ЮКОС пари в градския бюджет, но да не е давал тези пари за заплати на лекарите и учителите, а с тях да е възлагал някакви строежи в града на приятелски строителни фирми, обещавайки им и по-нататък да ги финансира от градския бюджет.

Можем да предположим това, защото на 28 май 1998 година компанията ЮКОС дава 25 милиона рубли за бюджетни заплати в Нефтеюганск. Тези пари наистина не са били преведени в градския бюджет, а са били докарани със самолет и са разпределени непосредствено по бюджетните предприятия, за да изплатят те заплатите на сътрудниците си. На трети юни в Нефтеюганск пристига президентът на петролната компания ЮКОС Михаил Ходорковски.

— Администрацията на града имаше достатъчно пари да изплати напълно и навреме заплатите в бюджетната сфера. Общата сума на дълговете по заплатите е 18 милиона рубли, а за пет месеца компанията е внесла в градския бюджет над 120 милиона рубли. Администрацията на града измества приоритетите, задържа заплатите, но финансира подготовката за зимата, авиокомпанията, асфалтобетоновия завод — необходими обекти, но несравними с текущата заплата, още повече преди отпуските. Затова настояваме да бъдат изплатени парите направо на бюджетните организации, прескачайки администрацията на града.

Тогава в Нефтеюганск, както и преди в случая с „Апатит“, както и много пъти след това, изглежда Ходорковски е бил убеден, че щом държавните чиновници изразходват неефективно данъците на ЮКОС, тези данъци могат да се плащат не чрез държавата, а да се разпределят направо по бюджетните предприятия. С други думи, Ходорковски игнорира бюджетната и регионалната политика, самият той играе ролята на държавата, мотивирайки се с това, че тя е корумпирана, а той, Ходорковски, е по-ефективен от държавата.

След като раздава парите в бюджетната сфера, компанията ЮКОС се обръща към Генералната прокуратура с молба да провери как кметът Петухов използва в Нефтеюганск бюджетните средства, но това става по-късно, след като Ходорковски пристига от Москва и фактически измества кмета за няколко часа, заемайки неговото място.

Можем ли да предположим, че кметът на Нефтеюганск Петухов вече е обещал на приятелски строителни фирми да финансира от бюджета строителството например на асфалтобетонов завод и фирмите вече са започнали работа. Но в този момент парите в бюджета свършили, защото Ходорковски спрял да ги превежда в същия този бюджет, а започнал лично да изплаща заплатите на учители и лекари, като ги приспадал от непреведените данъци? Можем ли да предположим, че приятелските строителни фирми настойчиво си искали обещаните от кмета пари, но пари в бюджета нямало, защото Ходорковски ги раздал пряко за бюджетни заплати? Можем ли да предположим, че на кмета толкова са му били необходими тези пари, че даже започнал гладна стачка? И можем ли да предположим, че приятелските на кмета строителни фирми са се страхували от инициираната от ЮКОС прокурорска проверка? И кой в такъв случай е убил кмета на Нефтеюганск?

Има и друга версия. Разхождайки се с мен по територията на лицея „Коралово“, Марина Филиповна Ходорковски казва:

— Толкова се страхувах винаги, когато Миша заминаваше за Нефтеюганск. Нали гонеше оттам чеченските бандити. А това е страшно — да гониш чеченски бандити.

Нека не намесваме национализма. Нека кажем, че когато Ходорковски получава ЮКОС, почти половината петрол, добиван в Нефтеюганск, отива в ръцете на бандитите, независимо от тяхната националност, и се продава нелегално. Сега, когато в пресата започна пиар кампания срещу Ходорковски, журналистът Марк Дейч публикува свое разследване, в което убедително показва как нефтеюганският петрол се е присвоявал от някой си Ходжахмед Нухаев по прякор Хожа. И във филма на НТВ „Терористичен акт с предплата“ се разказва как откраднатият петрол е отивал за финансиране на чеченската съпротива. Във филма „Терористичен акт с предплата“ журналистът Марк Дейч само веднъж споменава, сякаш между другото, че престъпната схема е действала още преди ЮКОС да стане частна компания…

Почакайте! Ще ви поясня: журналистът Марк Дейч, разследващ как юганският петрол се е продавал нелегално чрез Ходжахмед Нухаев и как спечелените пари отивали за финансиране на тероризма, твърди във филма „Терористичен акт с предплата“, че престъпната схема е действала, когато компанията ЮКОС все още не е била частна. Разбирате ли? Сиреч, когато компанията ЮКОС все още не е принадлежала на Михаил Ходорковски. Сиреч преди 1995 година. А когато Ходорковски идва, всъщност спира тази престъпна схема, прочиствайки собствения си бизнес от бандитите. Изразявайте се по-ясно, Марк Дейч.

В такъв случай можем ли да предположим, че кметът на Нефтеюганск Петухов, виждайки, че Ходорковски прочиства бизнеса си от бандитите, е решил да прочисти от тях и града? Можем. Защото кметът на Нефтеюганск затваря стария пазар, който, казват, бил под покровителството на бандитска групировка от Чечня. А новият нефтеюгански пазар, казват, принадлежал на жената на кмета Петухов.

Та кой тогава е убил кмета?

Възможно е посочените от нас версии за строителните фирми и за бандитите да са били проверени от заместник генералния прокурор Колесников. Възможно е заместник генералният прокурор да е имал сериозни причини да отхвърли тези версии, но ние не ги знаем. Възможно е прокуратурата да е имала сериозни основания да мисли, че Петухов е загинал не защото Ходорковски е насочил паричните потоци, заобикаляйки кмета, а защото все пак Невзлин е поръчал да убият Петухов, а Пичугин го е убил. А Ходорковски е знаел всичко това и се е съгласил, въпреки че убийството е породило бунт в предприятията му, но ние не знаем основанията на прокуратурата да мисли така. Всъщност ние нищо не знаем. Нали процесът е закрит.

 

Когато Михаил Ходорковски става собственик на компанията ЮКОС, отначало това изобщо не означава, че компанията наистина му принадлежи, подчинява му се или поне му носи печалба. Компанията е била губеща, себестойността на добивания от ЮКОС петрол е била 12–14 долара за барел, но нали петролът трябва да се изпомпа, да се платят данъци, пък било то и оптимизирани. Излиза, че при тогавашната цена на петрола (8 долара за барел) компанията работела на загуба. По-изгодно би било за ЮКОС изобщо да не добива петрол, но тогава нямало да има работа за целия град Нефтеюганск и целия град Стрежевой, за половината от град Томск и половината от град Самара и те щели да се разбунтуват. Половин година компанията ЮКОС не плащала заплати на работниците, задълженията по кредитите достигали 3 милиарда долара. ЮКОС работела само в девет региона на страната, добивайки 40 милиона тона петрол годишно, и добивът спадал.

Десет години по-късно, когато беше обявена деветгодишната присъда на Ходорковски, в програмата „На дуел!“ на телевизионния канал НТВ Борис Немцов се опита да се застъпи за Ходорковски — не бива, видите ли, да се държи в затвора един талантлив мениджър, изградил най-добрата в Русия петролна компания. А опонентът на Немцов телевизионният водещ Михаил Леонтиев възразяваше:

— Кой е талантлив мениджър? Какъв талант е нужен, за да сложиш помпа на петролния кладенец? Да помпаш петрол и да получаваш пари! Какъв талант? Помпа и нищо повече!

Тогава Борис Немцов не намери какво да отговори. А ние ще намерим. Извинете, моля! Към 2003 година себестойността на един барел петрол, добиван от компанията ЮКОС, е намалена на 1,57 долара, т.е. осем пъти. Кой направи това, ако не Михаил Ходорковски? Заплатата си работниците получават редовно — 7 хиляди рубли месечно в европейската част на Русия и 30 хиляди рубли — в Сибир. Компанията работеше в петдесет руски региона, т.е. за десет години се беше разширила пет пъти. Компанията добива 86 милиона тона петрол годишно, т.е. двойно повече, и добивът продължаваше да нараства. Компанията плаща данъци в размер на 5,3 милиарда долара годишно и е втори данъкоплатец в страната след „Газпром“. Малко ли е това? Тогава добавете още, че компанията е строяла жилища, спортни зали и училища в северните градове, а Михаил Ходорковски лично е давал пари за обзавеждане на училищата с библиотеки и компютри с включен интернет. Това по никакъв начин не може да се нарече „просто да сложиш помпа на кладенеца“. Това се нарича талантлив мениджър, изградил най-добрата в страната петролна копания. Разбира се, че има и късмет — цените на петрола тръгват нагоре, макар това да става през 2000 година, когато компанията и бездруго вече е излязла от кризата.

А самият Михаил Ходорковски, помнейки за онзи парижки ресторантьор с Ролс-Ройса, който от време на време работел като сервитьор в собствените си ресторанти, за да е вътре в бизнеса, решил също да поработи в своята петролна компания — да тръгне по служебната стълбица от обикновен работник. Отначало нефтодобивниците се отнасяли презрително към новия собственик и го наричали московски банкер. Но когато наоколо са сибирски блата и студът е минус 40 градуса, а сондата е нажежена до червено и в лицата пръска вряла чернилка, и майсторът яростно псува собствения си генерален директор, който работи при него като несръчен калфа, съгласете се, че между мъжете се поражда някакво доверие.

След като работи на сондата, Ходорковски се разпорежда, първо, работниците да бъдат облечени в подходящо облекло и обути в подходящи обувки. А московският мениджър, комуто било възложено да се занимава със спец облеклото, възприел задачата като повод да открадне, защото грехота е да не откраднеш малко при тия големи доставки, в които не може да се отчете всяка шапка, ръкавици или копче. И бил уволнен. И друг един мениджър, занимаващ се със спецоблеклото, също бил уволнен. Едва третият съобразил, че не бива да краде, а трябва да облече работниците.

Второ, като поговорил със сондьорите, Ходорковски разбрал, че те не са заинтересувани да сондират, докато бликне нефт, а просто да сондират колкото се може по-дълго. Това било отживелица на съветската планова икономика: на сондьорите се плащало за отчетени метри, а не за добити барели. Затова имало много кладенци, но в тях петролът бил малко. Не е достатъчно да се сложи помпа на кладенеца, трябва да се осигури и добър дебит на петрола, за да има какво да се помпа.

Тогава Михаил Ходорковски наел американските специалисти Джо Мак и Дон Уолкът. Сега Григорий Явлински казва, че не толкова Ходорковски е изградил компанията, колкото Мак и Уолкът. Самият Ходорковски също ми пише от затвора: „Честно трябва да призная — този екип (изградил компанията — В. П.): наши, американци, французи, канадци — дойдоха, защото ми повярваха, но компанията изградиха те.“

Като начало Мак и Уолкът започнали да затварят излишните кладенци и оставили общо половината. Защото всяка помпа струва пари, но не всяка носи пари. Има съвременни хитроумни технологии за хоризонтално сондиране, но трябва да се знае къде да се сондира, за което се съставят компютърни модели на находищата и се следи постоянно всеки кладенец, следи се поведението на петролното езеро и това подземно езеро се направлява, като се напомпва в сондите вода, но трябва да се знае къде това да се направи. Нефтодобивът е сложно и високотехнологично производство, което се изучава години наред в най-добрите университети в света. И трябва да си разумен мениджър, за да съумееш да превъзмогнеш високомерието си и да поканиш на работа в компанията си хора, по-компетентни от теб. А тези компетентни хора обикновено са непослушни, не блестят с публична популярност и не са дипломати по природа.

Нефтодобивниците посрещнали на нож закриването на петролните кладенци, защото това означавало намаляване на работни места. Мнозина юкоски инженери наричали реформите на Уолкът и Мак „макизъм“ и открито или тайно ги саботирали. Ходорковски извикал в Москва един от най-добрите си инженери на съвещание и пред всички доказал, че добивът на петрол в кладенците на този инженер е спаднал не защото са прилагани технологиите на Джо Мак, а защото са прилагани неправилно. И го уволнил. Нарочно го уволнил публично, за да имат страх останалите. Това била показна разправа, подобна на тази, която след десет години ще извърши прокуратурата спрямо Ходорковски, за да се страхуват останалите богаташи. Същата разправа, само дето уволненият инженер не бил арестуван. Ходорковски бил жесток. От него се страхували до припадък. Особено когато понижавал глас и минавал почти на шепот — това било признак за най-силна ярост.

Веднъж седмично Ходорковски канел на дружески обеди своите топмениджъри. Предполагало се, че в непринудена обстановка ръководителите на компанията ще обменят впечатления за извършената работа. Но в компанията наричали тези обеди „язвени“ и никой от ръководителите на юкоските подразделения не помни какви ястия са сервирали на трапезата. Всички очаквали да бъдат нахокани и това непременно се случвало.

— Я ми кажи… — Ходорковски се обръщал към някого от топмениджърите си в райкомовски стил на „ти“, по име и презиме. — Какъв проблем си имал онзи ден?

При тези думи той изваждал от една папчица предварително подготвени документи, схеми и графики, които обичал и наричал презентации. А споменатият ръководител на подразделение навеждал глава и си мислел: „Край! Загинах!“. Естествено, нито един ръководител на подразделение не можел да знае какъв проблем е имало на някой от малките обекти на обширното му стопанство, но присъстващите оставали с впечатление, че Ходорковски знае и следи всичко в компанията като всевиждащо око. Всъщност това било илюзия. Просто за всеки „язвен“ обед помощниците нарочно намирали за Ходорковски някакъв неприятен казус, случил се на хиляди километри и дори вече решен от някакъв местен чиновник, но всяка седмица всеки ръководител на подразделение на ЮКОС знаел, че по време на „язвения“ обед шефът може да захапе и него, и затова се стараел да предвиди всяка дреболия. Но от друга страна, получавали добри заплати.

Постепенно добиваният от ЮКОС петрол престанал да отива в ръцете на бандитите. В преработвателните заводи на ЮКОС постепенно били ликвидирани т.нар. схеми на ишлеме. Това никак не било лесно.

Проблемът е в това, че технологически нефтопреработващият завод не може да се спре — първо, това е опасно, а ако спре, после е трудно да бъде пуснат отново. И когато в края на всеки месец добивът падал и директорите на преработващите заводи изпадали в паника, разбирайки, че предприятието им има суровина само за още три дни, се появявали клиенти — свободни нефтотърговци, които предлагали петрол за преработка. Откъде идва петролът никой не питал — дали честно е купен на свободния пазар, дали е взет от бандитите, които в средата на деветдесетте години бяха наводнили отрасъла със свои фирми посредници, а може й те да са били бандити и да са имали посреднически фирми.

Предлаганият петрол бил спасение за директора, защото заводът нямало да спре. За работниците също бил спасение, защото щели да си получат заплатите. За местните власти — също, защото работниците нямало да излязат на протести и да искат хляб. Тези търговци се смятали за спасители. Освен това плащали на директорите кеш — милион долара в куфарче например за не съвсем законната сделка. И на работниците плащали кеш. Предполага се, че не са забравяли и местната власт.

Вярно е, че подобно спасение струвало скъпо. Особено за собствениците на ЮКОС — заводите на ЮКОС фактически работели в ущърб на компанията, преработвайки кой знае какъв петрол, може би дори краден от самия ЮКОС. За преработката на петрола търговците обикновено плащали по-ниско от себестойността. А след преработката взимали от завода само нефтопродуктите, търсени на пазара — газ и бензин. Мазута, битума, газьола и всичко останало, което се получава след преработката, оставяли на завода като заплащане за свършената работа. Да се съхранява мазут и битум било скъпо, да се продаде — практически невъзможно, защото в близките околности никой не търсел такива количества мазут, а да се превозва на големи разстояния било нерентабилно. Затова заводите бракували мазута и го изхвърляли, отравяйки земята, или го вкарвали в петролопровода, което понижавало качеството на транспортирания петрол. И едното, и другото е незаконно.

 

Сега, когато всички телевизионни канали водят кампания срещу Ходорковски, нещата изглеждат така, сякаш ЮКОС, докато е бил държавен, си е плащал редовно данъците, а когато го купил Михаил Ходорковски, престанал да плаща, използвайки посреднически фирми и данъчни преференции. Това не е истина.

В края на деветдесетте години никоя компания — без значение дали е частна или държавна, не можеше да си плаща данъците изцяло, без да фалира. Данъците в пълен размер бяха повече от 100% от оборота. Затова се появиха посреднически фирми, които купуваха от компаниите петрол по трансферни, т.е. занижени цени. Само в Нефтеюганск имаше двайсет посреднически фирми и половината от тях принадлежаха на Отари Квантришвили, шеф на Солнцевската мафиотска групировка, който през 1994 година беше убит в Москва на излизане от Краснопресненските бани. При това наемният убиец не просто беше хвърлил винтовката на мястото на престъплението, но счупил приклада в знак на уважение към току-що убития от него велик разбойник. Тези посреднически фирми бяха регистрирани в офшорни зони, бяха освободени от данъци, а освен това и регионалните власти също имаха право да освобождават компаниите от плащане на данъци, ако те вложат пари в региона за нещо социално значимо.

Да предположим, че дадена петролна компания добива горивото за 100 долара, трябва да го продаде за 100 долара и да плати 100 долара данъци, което означава, че тя незабавно се разорява и със сигурност остава без каквито и да било средства за развитие. Вместо това петролната компания продава горивото за 80 долара на посредническа фирма, плаща 80 долара данъци, а посредническата фирма, регистрирана в офшорна зона, не плаща данъци и продава по 100 долара петрола, купен за 80. Спестените по такъв начин от данъци 20 долара се поделят между петролната и посредническата фирма. Така, грубо казано, изглеждат схемите за оптимизиране на данъци. Всички компании без изключение използваха тогава тези схеми и много от тях го правят и до ден днешен, иначе бизнесът би спрял. И поради факта, че става дума не за сто, а за милиарди долари, именно отклонените от данъци 20% са огромните печалби в петролния отрасъл.

Задачата на Михаил Ходорковски беше не да измисля и да задейства тези схеми за оптимизиране, а да направи така, че отклонените (законно отклонени) от данъците пари да не разграбват от посредници — собственици на офшорни фирми, а да остават вътре в компанията и да се използват за развитието й. Грубо казано, Михаил Ходорковски трябваше да се освободи от прекупвачите на петрол в Нефтеюганск, които бяха убили Отар Квантришвили, и да ги замени със свои прекупвачи, които да влагат парите в развитието на компанията.

Казват, че през 1998 година Ходорковски дори отишъл на съвещание в Министерството по данъците и таксите и показал на тогавашния началник на данъчната служба Букаев как именно и колко пари отклонява от данъци. По-късно той самият разказваше за съвещанието:

— Ние му показахме (на Букаев), че не крием парите си по джобовете, а ги влагаме в модернизация на нефтопреработващите заводи, че модернизацията на заводите става за три-пет години и са нужни милиони долари, но заводите трябва да се модернизират, защото по качество на бензина изоставаме от Европа поне с 20 години.

В тази история отново проличава убеждението на Ходорковски, че явно е по-ефективен от държавата и затова той трябва да подмени държавата.

Но прокуратурата смята другояче. Прокуратурата, а сега вече и съдът смятат, че изграждайки ЮКОС, Михаил Ходорковски не е използвал съществуващите вече схеми за укриване на данъци, за да развива компанията, а самият той ги е изобретявал. И всеки, който е пречел на Ходорковски, е бивал убит, както кметът на Нефтеюганск Петухов, или пък са правени покушения, както е било с шефа на компанията „Ист петролеум“ Евгений Рибин — прекупвач, от чиито услуги Ходорковски се отказва и който подава иск срещу него за разваляне на договора в размер на 100 милиона долара.

Вече е доказано от съда и предъвкано по всички телевизионни канали, че Евгений Рибин и компанията му „Ист петролеум“ представлявали за ЮКОС — както казва и самият господин Рибин — сто милионни проблеми. И тогава партньорът на Ходорковски Леонид Невзлин уж заповядал на заместник ръководителя на службата за сигурност на ЮКОС Алексей Пичугин да убие Евгений Рибин, като освен това заповядал да бъде убит и сътрудникът на ЮКОС Колесов, както и бившата сътрудничка Костина, които също с нещо са пречели.

От съда е доказано, че за да убие тримата, Алексей Пичугин наел своя кум Сергей Горин, а той наел серийния убиец Коровников. Той нападнал Колесов, но не го убил, взривил вратата на апартамента на Костина, когато нея я нямало вкъщи, а също взривил колата на Рибин, но той не бил вътре. Един от охранителите на Рибин загинал, другият бил тежко ранен — останал без крака.

От съда е доказано, че тъй като и трите покушения са били неуспешни, Пичугин отказал да плати на кума си Горин, но той настоявал да му се плати, дори искал да се срещне лично с Михаил Ходорковски, но не успял. Тогава Горин се срещнал с бащата на Ходорковски Борис Моисеевич и разговарял с него час и половина.

От съда е доказано, че заради това нахалство Алексей Пичугин убил кума си Сергей Горин и жена му Олга. Наистина телата не били намерени, били открити само капки кръв и мозък на пода. И тези капки бяха показвани по всички телевизионни канали от сина на Олга Горина — момче, което журналистите, без да се притесняват, помолиха да ги разведе из къщата, където била убита майка му. Наистина момчето не е видяло как убиват майка му, а само е чуло викове и изстрели.

Всичко това е доказано от съда, но ние не знаем как е доказано. Процесът беше закрит. И ето ме сега седя в хола на офиса на лицея-интернат „Коралово“ и питам Борис Моисеевич Ходорковски:

— За какво си приказвахте с убиеца Горин, когото по-късно Пичугин убива?

— Какви ги говориш! — ръцете на стареца треперят. — Всичко, което върви по телевизията, е гнусна лъжа. Никакъв убиец не е идвал при мен. За нищо не съм разговарял с него. Само помисли — тук има деца и изведнъж идва убиец да си бъбри с мен и ми казва, че е убиец. Какво би направил на мое място? Какви ги говориш! Та тук има деца! Аз веднага, без много приказки, бих извикал Пичугин, а Пичугин би го хванал и би го предал в прокуратурата.

Съдът предполага, че Борис Моисеевич лъже, за да предпази сина си, че все пак е имало разговор между него и убиеца Горин. Съдът се позовава на свидетелските показания на серийния убиец Коровников, който твърди, че бил докарал Горин в „Коралово“ и го чакал час и половина в колата. Излиза, че съдът вярва на серийния убиец и не вярва на гордия старец, който цял живот честно е работил като инженер в завод, а сега възпитава безпризорни деца.

А аз седя и си мисля: как е станало така, че на Алексей Пичугин, бивш офицер от ФСС, е било заповядано да убие трима души — Рибин, Колесов и Костина, а той, вместо да наеме професионален снайперист, наема своя кум? И как е станало така, че в резултат на операцията Рибин, Колесов и Костина са живи, а загива само кумът на Пичугин?

И защо Рибин, собственик на компанията „Ист петролеум“, от чиито посреднически услуги Ходорковски се отказва, изграждайки ЮКОС, е освободил охраната си в деня на покушението? Заради отказа на Ходорковски Рибин му е предявил иск за сто милиона, страхувал се е от отмъщение, наел е охрана, но в деня на покушението наминал при племенницата си, освободил охраната и бодигардовете били взривени. Що за съвпадения?

Седя и си мисля защо Колесов казва, че са го нападнали не заради ЮКОС, а заради това, че продал на някакви хора гаража си, макар да знаел, че гаражът подлежи на събаряне, И защо Олга Костина, специалист по връзки с обществеността, и Светлана Врагова, театрален деец, след като излязоха с обвинения срещу Пичугин, Невзлин и Ходорковски по всички телевизионни канали, изведнъж получиха възможност да създадат държавна правозащитна организация „Съпротива“, финансирана от едри предприемачи, и дали това не е по поръчка на Кремъл? И защо съпругът на Олга Костина Константин на 25 май 2005 година (случайно съвпадение с деня на произнасяне на присъдата на Ходорковски) стана заместник-председател на Централния изпълнителен комитет на партията „Единна Русия“ и сега се разпорежда с пиаровския бюджет на партията? Защо?

Нямам отговор. Нали процесът е закрит. Всъщност защо му е трябвало на Ходорковски да убива кмета на Нефтеюганск Петухов или бизнесмена Рибин? Достатъчно е било да откаже да им даде пари, за да се появят веднага десетки техни смъртни врагове, освен Ходорковски. Всъщност може дори да се предположи, че ако Ходорковски и други едри предприемачи биха отказали да дадат пари на президента и на управляващата партия, веднага биха се появили милиони техни смъртни врагове. Просто с манията си за ефективност Ходорковски се беше оказал по-силен от градските власти в Нефтеюганск. А федералната власт се оказа по-силна от Ходорковски, колкото и да е той по своему ефективен.