Валерий Панюшкин, Михаил Ходорковски
Пленник на тишината (4)

Глава 2
В ОБРЪЧ ОТ ВРАГОВЕ

В института Михаил Ходорковски е бил секретар на факултетния комитет на Комсомола, но едва ли в списъка за задължителната литература при тях е фигурирал „Архипелаг ГУЛаг“. Пък и изобщо не мисля, че в комитета на Комсомола на Химико-технологическия институт „Менделеев“ е било прието да се четат каквито и да било книги за свободата, доблестта и трагизма на човешкия живот. Честно казано, не зная откъде тези хора са черпели примери за морални принципи и граждански убеждения, щом не са чели книги. Сигурно все пак отнякъде са черпели — от филмите, комсомолските събрания, разговорите с родителите си, от общуването с децата на улицата.

Но те не са чели Библията, защото Библията е опиум за народа и е написана мъгляво. И следователно са мислели и продължават да мислят, че пътищата господни са логични — като бизнес план, например, или схема за оптимизиране на данъците — и всеки път тази неизповедимост на пътищата господни ги изненадва. Те не са чели Толстой и Шекспир, защото са автори на скучни и дебели книги от училищната програма. А щом не са ги чели, не са били подготвени да знаят как тихомълком може да започне война в страната, колко неудържими могат да бъдат алчността и жаждата за власт и колко отвратително е предателството. Те не са чели Дън и не са знаели за кого бие камбаната. Не са чели Дикенс и не са знаели що е жалост. Не са чели Пастернак, Набоков, Фокнър, Камю, Кафка, Бродски. Не са чели древните автори. Дори Плутарх. Казват, че когато арестували Ходорковски, журналистката Юлия Латинина му предала в следствения арест книга на Плутарх, за да не си мисли, че той е първият на Земята, подложен на гонения, и да чете как трябва да се държи човек, когато го мачка валякът на съдбата. Трябваше да отиде в затвора, за да разбере, че има съдба и какво е предназначението на доблестта.

Впрочем в института той не е изглеждал необразован или глупав. Тогавашните му приятели, които Ходорковски не забрави и уреди според способностите им на различни длъжности в МЕНАТЕП или ЮКОС, си спомнят, че Миша винаги е бил умен и сериозен.

— Никога не участваше във веселбите ни — казва един приятел на Ходорковски, приключил кариерата си като главен данъчен консултант на ЮКОС, талантлив данъчен специалист. — В комитета на Комсомола живеехме буквално като едно семейство, но Миша се държеше настрани. Все четеше книги, дори в междучасията. И винаги преследваше някаква цел.

— Художествена литература ли четеше? — питам аз.

— Не, научна.

— Каква цел преследваше?

— Практическа.

Седим в малко лондонско ресторантче. Разхождаме се от бар на бар между „Пикадили“ и „Оксфорд стрийт“, заобиколени от пъстрата лондонска тълпа. Топло е, а по петите ни, като съгледвачи, от бар на бар ни следва шумно духово оркестърче от перуански музиканти. Лятото на 2005 година. Ходорковски е в затвора, осъден на девет години. А този човек, бивш приятел на Ходорковски от института и бивш данъчен консултант, е получил в Лондон политическо убежище. Той не може да се върне в Русия, където го очакват десет години затвор. Измъчва го носталгията, гледа като пребито куче и казва, че е невъзможно една петролна компания да не оптимизира данъците си и да не използва пропуските в тромавото руско законодателство. Защото пропуските се използват от всички конкуренти, дори от държавните фирми. Защото в цял свят се използват пропуските в законодателството и това се нарича данъчно планиране! Защото точно това е изкуството на данъчния консултант — да се платят законно по-малко данъци.

— Отвлякохме се — прекъсвам го аз. — По-добре ми кажи наистина ли вярвахте в цялото това идеологическо комсомолско бълнуване?

— Не мога да кажа за Миша, но аз вярвах. Бях убеден комсомолец, участвах в проверки по общежитията, по концерти, дори в синагогата.

Пиша на Ходорковски писмо в затвора. Много странно е това усещане — да пишещ писмо до затвора. Пишеш, без да знаеш кой ще прочете писмото ти и кой ще ти отговори. Ами ако аз пиша до Ходорковски, а писмата ги чете следователят и ми отговаря някакъв кремълски пиар-чиновник? Няма начин да се провери.

„Уважаеми Михаил Борисович,

… влязох в Комсомола на четиринайсет години, защото влизаха всички и защото без комсомолски билет не можех да постъпя в Института за чужди езици, както си мечтаех. Спомням си унизителната процедура при приемането. Изтегнал се на стола под портрета на Ленин, секретарят на училищния комитет на Комсомола питаше дали съм научил устава, помня ли какво е принципът на демократическия централизъм и дали мога да изброя признаците на не знам какво си. Естествено, не бях научил устава и не помнех никакви признаци, защото не мога да науча и да запомня нещо, в което не виждам смисъл. Между другото, нашият секретар на Комсомола сега е виден деец на Руската православна църква и сигурно по същия начин изпитва новопокръстените. Само че не по въпроса за демократическия централизъм, а по въпроса за filoque, например.“

Нарочно пиша писмото провокиращо. Искам да разбера защо към всичко това не е изпитвал отвращение още тогава и кога изведнъж се е появило желанието му да живее в „нормална страна“. Пиша:

 

„Спомням си как насила ни водеха да посрещаме Ким Ир Сен. Кортежът на лидера на приятелския корейски народ, щастлив от паница ориз на ден, се движеше по улица «Горки» (днешната «Тверска»). Строиха ни покрай бордюра, връчиха ни корейски и съветски знаменца, а зад нас стояха мрачни хора от КГБ в сиви костюми, побутваха ни по гърбовете и ни заповядваха да се усмихваме и да махаме със знаменцата.“

Спомените ме ядосват. Спомням си как се бях сприятелил с нелегални музиканти, които се противопоставяха на официалната естрада и които, между другото, сега са част от официалната естрада, канят ги в Кремъл и правят концерти за прокремълското младежко движение „Наши“ (все същият Комсомол). Но тогава песните им „Козли“ и „Излез изпод контрол“ се смятаха за политическа провокация. Правеха концертите си в частни апартаменти. Посред концерта (не зная дали нарочно, но обикновено при изпълнението на песента „Козли“) нахлуваше милиция, задържаше всички присъстващи, а после изпращаше протоколите в комсомолските организации, където членуваше един или друг любител на музиката. Изгонваха меломана от Комсомола, а в повечето случаи това означаваше — и от института. Най-често насочваха милиционерите, също комсомолци, смятащи за свой дълг да доносничат. Пиша на Ходорковски:

 

„Към осемнайсетата си година вече ненавиждах Комсомола не заради комунистическата идеология, а заради наглата намеса в личния живот на хората. Ако си спомняте, комсомолски дружинници нахлуваха в стаите на студентските общежития и студентите можеха да бъдат репресирани и дори изключвани от института само заради това например, че са се обичали. О, Господи, та ние бяхме млади! Обичахме празниците — да пийнем, да потанцуваме, да пофлиртуваме с момичетата. Най-отвратителното беше, че комсомолците си бяха присвоили неписаното правило да се разпореждат с нашите съдби, със съдбите на своите другари, заобикаляйки закона, който по никакъв начин не свързваше официално обучението в института с членството в Комсомола, а членството в Комсомола — с неучастието в студентски вечеринки. Също както сега, Михаил Борисович, прокуратурата си е присвоила правото да не спазва процесуалните норми по отношение на Нас, а телевизионните коментатори са си присвоили правото да не спазват нормите на журналистическата етика. Замисляли ли сте се за тези неща, когато оглавявахте факултетния комитет на Комсомола? Или възприемахте правото на силния като нещо естествено? Или по някакво чудо сте успявали никога да не използвате правото на силния?

Освен това си спомням как комсомолците правеха проверки пред синагогата. Там се събираха млади хора, повечето евреи, разбира се, но не само. Повод да отиде до синагогата [???] някой младеж би могло да бъде желанието му да си намери учител по иврит, който пък напълно възможно можеше да се окаже доносник на КГБ, поради което търсенето на учител се превръщаше направо в увлекателна и рискова игра. Освен това пред синагогата можеше да срещнеш познати, да поразпиташ кой има намерение да емигрира, кой си е подал документите и на кого е отказано. В края на краищата — можеше просто да се запознаеш с някое симпатично момиче или младеж. В Деня на радостта на Тора младежите танцуваха прегърнати на улицата пред синагогата, защото в Деня на радостта на Тора е прието да се танцува от радост. А комсомолските организации, по указание на КГБ, разбира се, изпращаха активистите си да патрулират пред синагогата. Те фотографираха танцуващите младежи, предаваха снимките в КГБ или на комсомолското началство в института, т.е. на Вас, Михаил Борисович. По същия начин комсомолци патрулираха на Великден пред православните черкви. Участието в религиозния обред (танци в Деня на радостта на Тора, присъединяване към Кръстното шествие) се приравняваше към антисъветска дейност със същата безапелационност, с каквато сегашната власт оценява като опит за държавен преврат Вашата обществена дейност в «Отворена Русия» и финансирането на опозиционните партии. Та, как Вие, по време на следването си, се отнасяхте към това, че системата, част от която сте били и Вие, потъпкваше свободата на вероизповеданията? Не знаехте ли за това? Не се ли замисляхте? Дали си го обяснявахте по някакъв начин? Как?“

Чакам отговор от Ходорковски от затвора. Това е много странно усещане — да чакаш отговор от затвора, защото не знаеш кога ще ти отговорят и кой именно. Ами ако писмото ми не е стигнало до Ходорковски, а го чете следователят? (Е, нека си го чете, в края на краищата.) Ами ако отговора напише не Ходорковски, а някой пиар-чиновник от Кремъл или от ЮКОС — все едно? Не мога да проверя. Михаил Ходорковски, който е в затвора и от време на време пише социалдемократически по съдържание отворени писма, коренно се различава от Михаил Ходорковски, който преди две години оглавяваше компанията ЮКОС. Не е ясно защо: дали пък защото по-голямата част от сегашния образ на Ходорковски затворника се формира от журналистите и адвокатите, или пък защото по-голямата част от тогавашния образ на Ходорковски олигарха е формиран от пресслужбата на ЮКОС. Може би и едното, и другото. А може да не е нито едното, нито другото, а просто загубата на могъществото, арестът, съдът, затворът да са променили Ходорковски до неузнаваемост.

— Не мога да го позная по тези му писма от затвора — казва жената на Ходорковски Ина. — Съдейки по писмата, много се е променил, но не мога да разбера как.

— Нима не се виждате с мъжа си? Нали ходите на свиждане?

— Не, това става през стъкло, по телефона. В присъствието на конвой. Подслушват, следят. Така нищо не мога да разбера за Миша. Чакам да го изпратят в лагера, да замина при него и да се срещна лично.

— Вярвате ли, че някога ще го прехвърлят от затвора в лагера?

Седим в „Бук-кафе“ на улица „Самотьочна“. Ина е красива млада жена с много тънки пръсти и огромни кафяви очи, които не участват в усмивката й. Тя се усмихва. На бузата й има грижливо замазано с пудра или с фон дьо тен раздразнение, каквото се появява обикновено след нервен срив. Всеки път, когато се опитвам да й изкажа съчувствие, тя го отхвърля. За ареста на мъжа си говори като за собствено изпитание, което тя лично трябва да преодолее и да стане по-силна и, щом го преодолее, ще пуснат мъжа й. Тя казва, че едното от момченцата близнаци (Иля) е маминото, т.е. баща му не му липсва, но не може без майка си, а другото (Глеб) е татковото — т.е. майка му не му липсва, но не може без баща си. Разказва, че само веднъж е водила близнаците на свиждане в затвора, че малчуганите не могли да разберат защо баща им е зад някаква стъклена преграда и могат да говорят с него само по телефона. След няколко дни късно вечерта Иля дошъл и казал: „Мамо, Глеб плаче“. Петгодишният Глеб плачел в спалнята, както плачат възрастните мъже — заровил лице във възглавницата, без да издава нито звук, само раменете му потрепвали. След около час и половина успели да успокоят детето и то попитало:

— Ще си дойде ли татко?

— Ще си дойде — отговорила Ина.

— Но когато той си дойде, ние ще бъдем големи колкото Настя — момченцето имало предвид петнайсетгодишната си сестра Настя.

— Не — отвърнала Ина. — Татко ще си дойде по-рано. След една година.

Седим в „Бук-кафе“, Ина разказва, сервират ни кафе, а аз се учудвам:

— Защо мислите, че след една година?

— Ами, защото стига толкова. Ние вече всичко разбрахме. Променихме се. Само не разбирам дали Миша се е променил толкова, колкото изглежда от писмата му. Но явно и двамата сме се променили, време е да престанат да ни измъчват.

— Имате предвид властта, прокуратурата, съда? От тях ли очаквате жалост?

— Не — Ина прави някакво леко движение с тънките си пръсти нагоре, към тавана, изглежда опитвайки се с този жест да изобрази Провидението. — Не, Путин няма да го пусне.

Същия ден получавам писмо от Ходорковски, от затвора. Запазвам правописа и пунктуацията:

„… Ще се постарая да съм максимално честен, макар изминалото време да налага своя отпечатък. Бях абсолютно убеден комсомолец, вярвах в комунизма, вярвах, че има врагове, които ние сдържаме със силата на оръжието.

Затова избрах «секретна специалност», мечтаех да работя във военен завод. Между другото, поработих, наистина, съвсем малко, но много ми хареса. Бях абсолютно равнодушен към историята, философията и изобщо към хуманитарните науки, освен икономиката («Икономика на химическата промишленост» — имахме такъв предмет, който много ми вървеше).

В Комсомола отговарях за организационната работа (членски внос, събрания, масови мероприятия) и много ми харесваше. Но винаги спорех с партийния комитет и с ректора Ягодин (слава богу, че беше Ягодин). Той ме наричаше «моят най-непокорен секретар». Отстоявах онова, което смятах разумно за студентите (общежитието, кафенето, материалната помощ, строителните отряди…). Разглеждах лични дела, но по ръцете ми няма «кръв» на вярващи или на другомислещи — факултетът ни беше специален и такива при нас нямаше. Обаче за пиянство в института, за загуба на секретни тетрадки, за побой в общежитията гонех от Комсомола, а в нашия случай означаваше и от института. Бях млад и уверен в правотата си, за нищо друго не мислех.

Ние сме в обръч от врагове, на предната линия, не бива да проявяваме слабост. Ами глупак бях, глупак — как по друг начин да се оправдая?

Когато започнах да работя в Комсомола, майка ми каза, че «я е срам заради сина й» — запомних думите й, но не ги разбрах.

Моля да ми повярвате — именно не разбрах какво имаше предвид майка ми, но ми беше неудобно да споря с нея, а пък тя реши да не ми обяснява. Възгледите ми се промениха след пътуванията ми в чужбина през 1990–1991 година. За мен беше шок, когато видях там не врагове, а нормални, добри хора. За цял живот запомних един случай във Франция. Седяхме в едно бирхале и пиехме бира с един френски аристократ. По едно време той много добросърдечно започна да разговаря със сервитьора, който ни носеше бирата и бършеше масата. Попитах го откъде го познава. Той ми посочи единствения Ролс на паркинга — това беше колата на сервитьора, който се оказа собственик на мрежа от такива бирхалета, но смятал за важно няколко пъти седмично да работи като сервитьор, за да «е вътре в бизнеса».

Дреболия, но за мен това беше шок. Между другото, и аз по неговия пример се стараех от време на време да се трудя на «работните» места, за да «съм вътре в бизнеса».

С една дума, не врагове, а съвсем «свои хора». Но щом няма обръч от врагове, за какво е всичко? Защо да не живеем нормално, защо трябва да съсипваме хората, живота и съдбите им?“

Когато показвам това писмо на Ина, тя не се усмихва. Дори с лека обида си спомня как живеела в Медведково^[1], учила вечерно, искала да си намери работа в същия институт като лаборантка в една от катедрите, а там й поискали направление от комитета на Комсомола, без което никого не можели да вземат на работа. А в комитета на Комсомола решили, че и на тях им трябва такова красиво момиче и предложили на Ина да се занимава с комсомолската отчетност. А когато дошло време за първия й отчет, заместникът по организационната работа Миша Ходорковски предложил на девойката да й помогне. От онази нощ, която двамата прекарали край масата, отрупана с ведомости за платения членски внос, започнала любовта им. Но Ина си спомня за Комсомола без ентусиазъм, както без ентусиазъм си спомня и за началото на съвместния им живот в малко хотелче в покрайнините и после за вилите под наем на Министерския съвет. Питам я:

— А кога ви споходи щастието? Нали знаете, има едни такива проблясъци на щастие?

— Зная. Онзи ден. Когато децата се гушнаха в мен на улицата.

Майката на Ходорковски Марина Филиповна за разлика от Ина се усмихва, когато й показвам писмото: „… майка ми каза, че «я е срам заради сина й» — запомних думите й, но не ги разбрах.“ Тя се усмихва, че ги е запомнил, и разсъждава на глас:

— Аз наистина не исках Миша да работи в Комсомола, исках той да стане учен. И когато се канеше да влиза в партията, също бях против. По комсомолска и по партийна линия у нас прогресираха най-вече мързеливците и глупаците, които не искаха или не можеха да се трудят. А Миша се учеше добре, завърши с червена диплома.

С Марина Филиповна разговаряме в лицея интернат „Коралово“, в малка къщичка встрани от останалите, където се намира офисът на лицея. Завеждащ лицея е бащата на Михаил Ходорковски Борис Моисеевич, в къщичката той има кабинет, а зад него — малка стаичка с диван и телевизор, за да може възрастният човек да си почива през деня, без да се откъсва от работното си място. С Марина Филиповна седим на този диван, а Борис Моисеевич обикаля кабинета и вика малкото страхливо кученце. То май се уплаши от мен, напъха се под телевизора и Борис Моисеевич не може да го намери.

— Боря, то е някъде тук, не се тревожи — казва Марина Филиповна.

— Ами ако е избягало навън? — тревожи се Борис Моисеевич.

— Защо — питам — не сте обяснили на сина си заради какво ви е било срам, когато отишъл да работи в Комсомола?

— Мислех си — отговаря Марина Филиповна, като измъква кученцето изпод телевизора, — че е по-добре Миша да порасне и сам да разбере. Боря, ето го!

Спомням си, че нашите родители по този начин предпазваха децата си. Те разбираха в каква страна живеят, но предпазваха децата си да не го разберат. Страхуваха се, че с целия си младежки плам ще се хвърлят да защитават академик Сахаров например, като разберат, че той не е враг, а затворник, страхуваха се, че ще поискат да прочетат цялата забранена литература. Страхуваха се, че ако разберат за несправедливостта на войната, ще поискат да я спрат. Страхуваха се, че всеки от тези благородни пориви би могъл да докара нищета, изгнание, затвор или смърт. Страхуват се и досега, защото нищо не се е променило. В края на краищата, както си бяхме в обръч от врагове, така си и останахме — ако се вярва на телевизията.

Ходорковски май дори и не беше забелязал как от защитник на обсадената крепост се беше преквалифицирал във враг. Но мнозина в нашата страна не забелязваха как от герои изведнъж се превръщаха във врагове: предприемачите от времената на НЕП-а, верните ленинци, академик Сахаров — аз се отнасям по различен начин към тези хора, но всички те дори не бяха успели да забележат как от защитници бяха станали врагове. Вчера те награждават — днес те арестуват. Такава ни е страната.

— Миша беше много убеден — казва Марина Филиповна. — Направо беше запален по тези свои идеи. Казваше: „Мамо, ако не ние, тогава кой?“ Казваше, че може да замине на бригада, да направи нещо полезно и да спечели пари. Той отиваше през зимната ваканция там, където през лятото щяха да се трудят неговите комсомолци, договаряше се за работата, за материалите, за това къде ще живеят студентите, с какво ще се хранят.

Пиша на Ходорковски писмо в затвора. От писмото личи колко съм умен и добър:

„Михаил Борисович, аз бях два дни на бригада. Това време ми беше достатъчно, за да разбера, че строим краварник от крадени материали, а целта на строителството не беше краварникът, а кражбата. Вечерта на втория ден пушехме с един приятел на пейката пред оградата и аз попитах как става така, че след като сме излели некачествени основи и не сме ги довършили, колхозният инженер или който и да е бил този човек с газката, ги прие като завършени, закри наряда ни и ще ни плати? Приятелят ми обясни, че нарядите се закриват не защото работата е свършена в срок и качествено, а защото нашият бригадир си пие питието с местното началство. А на местното началство му е изгодно краварникът да е построен лошо, защото прекаленият разход на строителни материали може да се оправдае с неопитните студенти, т.е. да се открадне, и после цяла година краварникът да се ремонтира, като отново се крадат материали. Аз бях много млад тогава и не знаех какво може да се противопостави на съветската корупционна система на стопанисване, затова просто избягах. А Вие, ако не се лъжа, сте ръководили бригади цели четири години. Не намирате ли, че днешната корупция не се различава от същото онова строителство на един и същи краварник, само че в особено големи размери? Вие престанахте ли да сте част от корупционната система? Кога? Във връзка с какво? Защо? Наистина ли мислехте, че корупционната система ще Ви позволи да излезете от нея и отгоре на всичко да се борите с нея?“

Ходорковски ми отговаря от затвора:

„… До ден днешен се гордея с бригадирството: работех като «боец» край Москва, бях бригадир в Молдова, майстор, командир на БАМ.

Работех истински, без клинчене, на най-мръсната работа, много ми трябваха пари. После цяла година от парите от лятото си добавях към стипендията и към заплатата от целогодишната ми работа като портиер. Особено когато се задомих.

Дори на бригадата за събиране на картофи, където бях ръководител, накарах председателя да плати на моя отряд. Безпрецедентен случай! За работата!…“

Тук е необходимо да поясня, първо, че в Съветския съюз изпращаха студентите да събират гниещите картофи по колхозите вместо да учат, без да им плащат за това, така че случаят наистина е безпрецедентен. Второ, трябва да подчертая, че Ходорковски се оженва рано, Ина му е втора жена, той има син от първия брак и за първата му жена Марина Филиповна казва:

— Тя е много добра и ние досега си общуваме, аз много преживявах, като се разделиха, защото имаха дете. Но някак си веднага разбрах, че няма да живеят заедно. — Марина Филиповна се усмихва, изглежда връщайки се към предходната мисъл за бригадите, и казва: — Знаете ли онази история за езерото?

В началото на осемдесетте години, през зимната ваканция Миша заминава за колхоза, където се предполагало, че през лятото ще се труди неговата бригада. Там трябвало да се изкопае изкуствено езеро за развъждане на огледални шарани. Работата била тежка, обемна и нископлатена, защото никой не плаща добре за изкопна работа. Председателят развел младия бригадир Ходорковски из стопанството, показал му и складовете, пълни със селитра, която използвали за наторяване или като инсектицид.

— О! — казал Ходорковски. — Селитра. Ами защо да копаем езеро, като можем да го взривим?

— Какво значи да го взривим? — сигурно председателят живо си представил как от взривеното от младите нехранимайковци от Менделеевския институт езеро се издигат към небето стълбове вода и по небето летят огледални шарани.

— С няколко насочени взрива ще направим голяма яма. Два дни ще са нужни за подготовка на взривовете, два дни за изравняване на терена. За пет дни ще имате езеро, а ние ще ви построим още нещо.

— С какво ще взривяваме? — председателят гледал младия бригадир и явно не харесал абсолютно неуместния комсомолски плам в очите му.

— Ами вижте колко селитра имате!

И бригадирът Ходорковски започнал да обяснява на председателя, че неговата бригада е от студенти химици, че самият той, Михаил Ходорковски, е дипломант и е отличник, а във военната катедра е специализирал взривно дело, че от селитра и още няколко прости вещества, които сигурно ще се намерят в колхоза, много лесно може да се направи взрив, да се изкопаят дупки, да се заложи взривът и-и-и — бам…

— Недейте — прекъснал го председателят, защото бил мдър човек и с голям жизнен опит. — По-добре копайте с лопати като хората.

През цялото следващо лято Михаил Ходорковски заедно с момчетата от своята бригада копали с лопати езерото, което можело да бъде направено за пет дни. Вероятно тогава му е хрумнало, че няма да е лошо да направи кооперация, която да търгува с технически идеи.

 

В края на осемдесетте години паднаха световните цени на петрола. Конспиролозите казват, че те са паднали не от само себе си, а защото администрацията на Съединените щати в желанието си да принуди Съветския съюз да прекрати скъпоструващата война в Афганистан, се договорила с ОПЕК — организацията на страните износителки на петрол. Страните от ОПЕК увеличили квотите, залели с петрол световния пазар, цените паднали и Съветският съюз, чиято икономика зависи до голяма степен от износа на петрол, търпял сериозни загуби.

Ако това е така, то на тогавашния американски президент Роналд Рейгън, обявил открито Съветския съюз за империя на злото, му е провървяло — той искал само да изгони Съветите от Афганистан, а всъщност успял да разруши съветската икономика, съветския военнопромишлен комплекс и в крайна сметка — целия Съветски съюз.

Плановата държавна икономика, крепяща се на петрола, се оказа абсолютно безпомощна. Пари не стигаха не само за водене на войната и за производство на военна техника, но дори просто за храна и дрехи. За редките вносни стоки се извиваха километрични опашки. За съветските стоки имаше дори виц: „Какво е това, което се пъха в задника и не бръмчи? Отговор — съветско устройство за бръмчене в задник.“ В Москва, която по съветските стандарти се снабдяваше прилично, идваха хора от близките и далечни околни селища за продукти. Сутрин пристигаха с електричките в столицата, вечер с пълни с некачествени колбаси торби потегляха обратно. Наричаха електричките колбасни. Съветският съюз губеше по всички фронтове. Най-тежкото за съветската държава беше може би това, че не стигаха средства за спецслужбите. Хората престанаха да се страхуват от КГБ, партийците и комсомолците. Дисидентстващите културни дейци не криеха подигравката си при среща със служителите от КГБ, които отговаряха за тях: „Е, как е, братле, стагнация? Новата ми книжка (плоча, албум) излезе на Запад. Да ти я подаря ли?“ И те приемаха унизителния подарък, защото в бюджета на КГБ нямаше валута за покупка на забранени книжки, необходими, за да се опознае врагът.

Империята умираше и това се илюстрираше с почти ежегодните кончини на генералните секретари: Брежнев, Андропов, Черненко. Последният генерален секретар на ЦК на КПСС (същият — първи и единствен президент на Съветския съюз) Михаил Горбачов — не зная какво наистина имаше на ум, но започна малко по малко да се предава. Народът искаше демокрация и свобода, а в отговор Горбачов провъзгласи мъглявите „демократизация“, „перестройка“ и „гласност“. Подозирам, че тогавашният елит е мислел, че народът само се прави, че иска свобода и демокрация, а всъщност иска просто хляб, салам и дънки. За съжаление, боя се, че това бе истина.

Така или иначе, комунистите разрешиха частното предприемачество. Трябва да отбележа обаче, че ставаше дума за дребно частно предприемачество: павилиони за шишчета, амбулантна търговия, шивашки работилници, цехове за производство на отвратителни на вкус чебуреки^[2]. Дребните предприятия се наричаха с някакви измислени термини, тъй като идеологията забраняваше на комуниста да нарича предприятието предприятие — според мнението на закостенелите партийци така можеше да се нарича само голям държавен завод. Дребните предприятия не можеха да се наричат фирми или компании, защото тези думи бяха опетнени — така се наричаха частните предприятия на враждебните капиталисти. Измисляха се думи от рода на кооператив или център за НТТМ (Научно-техническо творчество на младежта).

Точно такъв Център за НТТМ създаде тогава Ходорковски и решително скъса с научната и комсомолската работа.

Прието е да се смята, че богатите хора в днешна Русия са или бивши комсомолци, или бивши спекуланти, или бивши бандити. Изглежда, че е така. Изглежда, че умиращият съветски елит е разсъждавал по следния начин: щом не може без частно предприемачество и без милионери, нека те поне да бъдат свои, идеологически подковани и проверени предприемачи и милионери.

Не мога да съдя дали Центърът за НТТМ на Ходорковски, създаден да продава технически идеи, наистина е продавал технически идеи за индустрията. Струва ми се, че наистина нещо е продавал. Но от най-добрите идеи се е възползвал самият той.

Ина Ходорковска казва:

— Глупаво е да обвиняват Миша в кражби. Той не е такъв. Кражбата е нещо скучно за него. Той измисля някаква идея, дава й ход и я забравя, после измисля друга. В главата му непрестанно нещо щрака.

Ето само няколко идеи, родени в НТТМ на Ходорковски. Първата се нарича „Закуска за из път“. Тази идея май не е осъществена, но ще я споменем заради безспорното й изящество. Ако купиш хлебче за три копейки, парче салам за три копейки, топено сирене за пет копейки, домат за две копейки и за една копейка хартиено пликче, ще изхарчиш четиринайсет копейки. А ако сложиш хлебчето, салама, топеното сирене и домата в хартиеното пликче, можеш да ги продадеш на гарата за петдесет. Печалбата е тройна.

Втората му идея се нарича „Варьонка“. Тогава на мода бяха „варените“ дънки. В магазина за работно облекло можеше да се купят ужасно ушити от долнокачествен плат съветски работни панталони, да се преплакнат във ваната с камъчета и специален разтвор (нали са химици!) и да се продадат три пъти по-скъпо.

Третата идея се нарича „Полска водка и арменски коняк“. По това време водката в Съветския съюз можеше да се купи с купони или три пъти по-скъпо на черния пазар. Нашите герои доставяха в Москва полска водка и арменски коняк.

Четвъртата идея се нарича „Компютри“ и тъкмо тя донася на Михаил Ходорковски такива пари, каквито никой в Съветския съюз по онова време не е и сънувал. Първо, Госплан погрешно реши, че за народното стопанство са нужни големи и мощни електронни изчислителни машини. Стана ясно обаче, че са нужни малки и персонални. Второ, спецслужбите в желанието си да предотвратят самиздата, като водят на отчет всяка пишеща машина, сметнаха персоналния компютър за твърде опасно волнодумство, защото на компютъра може да се разпространява дисидентска литература, в резултат на което в страната нямаше компютри. Да се внасят големи партиди беше забранено. Можеше да се внесе само един компютър за лично ползване. Щом е така, трябва да се създаде широка мрежа от хора, които пътуват в чужбина, или специално да се пътува зад граница и всеки да носи по един компютър. Печалбата е 3000%. А когато режимът се смекчи и беше разрешен вносът на компютри с тирове, Ходорковски вече имаше западни партньори, изграден пласмент в Съюза, свои програмисти и русификация на клавиатурата, програми на руски език, с което изпревари конкурентите си.

Петата идея се нарича „Банка“. Ходорковски започна да създава частна банка още преди да бъде приет законът, разрешаващ частните банки. И по времето, когато законът се приема, банката фактически вече съществува. А преди закона, общо взето, банките в Съветския съюз бяха две: едната за вътрешни операции, другата — за чужбина. Но нито една от тези банки не кредитираше частните предприемачи, които изникнаха като гъби след дъжд. И дори на уважаваните големи и държавни предприятия банките даваха пари по различни пера, съгласно държавното планиране. Да речем, един совхоз с огромна реколта трябва да наеме сезонни работници, но не може да им плати, като изтегли пари от собствената си сметка, тъй като те са предназначени за закупуването на торове. Совхозът би могъл да плати на работниците, да продаде реколтата, да купи торове и да е на печалба, но това му беше забранено — плановата икономика не можеше да предвижда, че земята изведнъж ще роди тройно повече от обикновеното, и затова сезонни работници не бяха планирани.

Един Господ знае какви данъци са плащани тогава за цялата тази дейност. В Съветския съюз нямаше данъчни закони за всяка нова идея. Законите си противоречаха. Законите се променяха. За покупко-продажба на валута например в Съветския съюз се предвиждаха години затвор и дори разстрел. А по време на перестройката за обмяна на валута, макар и незаконна, не арестуваха. И едва когато на всеки ъгъл се появиха обменни бюра, се появи и закон, разрешаващ тази дейност.

Решили да нарекат новата банка по първите букви на вече забогатялото НТТМ. По комсомолски маниер така се наричаше Центърът за междуотраслови научно-технически програми. А банката нарекоха по капиталистически маниер — МЕНАТЕП.

Разхождаме се с Марина Филиповна Ходорковска по територията на лицея-интернат „Коралово“. Тя ми показва училището и къщите, построени за 150 деца сираци, доведени от различни места на конфликти. Показва ми и празното място, където се планирало да се вдигнат къщи за още 1000 сираци. Но синът й е в затвора, компанията е рухнала, финансирането е прекратено.

— Когато започна да се занимава с бизнес, го попитах — въздъхва Марина Филиповна — няма ли да те затворят? А той ми отговори — не, времената се промениха. Но аз не вярвам, че времената са се променили. От самото начало, откакто Миша започна да се занимава с бизнес, всеки ден сутрин, като стана, първо включвам радиото. Цял ден слушам дали не се е случило нещо с Миша. Струва ми се, че когато Елцин беше президент, не беше толкова страшно. А когато дойде Путин, пак стана страшно, защото хората от КГБ със сигурност не са се променили. Ние, от по-възрастното поколение, знаем, че те не се променят.

Върху телевизора в хола на лицейския офис има две снимки: президентът Путин и президентът Путин, който се ръкува с Михаил Ходорковски. Такава е страната ни: все още сме в обръч от врагове, днес ти си приятел на властта и на теб възлагат надежди, утре си вече враг и отиваш в затвора и дори не ги успял да забележиш кога си станал враг. Питам:

— Марина Филиповна, щом Путин е толкова страшен, защо държите снимките му на телевизора?

Марина Филиповна ми отговаря:

— На шега.