Валерий Панюшкин, Михаил Ходорковски
Пленник на тишината (7)

Глава 5
ЩЕ СЕ ПРЕБОРИМ!

В началото на двехилядната година Михаил Ходорковски изгради компанията ЮКОС, но не съвсем според замисъла си. Преди това трябваше да премине през кризата на 1998 година — през икономическата криза в страната и през своята лична, вътрешна човешка криза.

Когато започнах да събирам материал за тази книга, попитах адвокат Антон Дрел дали Михаил Ходорковски ще се съгласи да отговаря на въпросите ми от затвора. Дрел тогава всеки ден посещаваше подзащитния си и каза, че Ходорковски четял написаното от мен и то му харесвало. Освен това Ходорковски казал — Дрел твърди, че запомнил думите му дословно, — че криволиците (именно така се изразил) в неговата съдба били свързани с личната му вътрешна преоценка на ценностите след август 1998.

— Наясно ли сте за какво става дума? — попитах адвоката в московския клуб „Билингва“, където пихме чай броени седмици преди „Билингва“ да изгори.

— Представа нямам — Антон сви рамене. — Напишете му официално, чрез затворническата администрация, и го попитайте.

И ето пиша писмо до затвора:

„Михаил Борисович, има нещо, което не разбирам — защо търсите корена на сегашните събития, на случилото се с Вас, с Вашата компания и нашата страна в 1998 година? Ако тогава сте разбрали, че не бива да се вярва на властите, защо повярвахте на президента Путин през пролетта на 2003 година?“

И ето че чакам отговор от затвора. А докато чакам, се опитвам сам да намеря отговора. Бих разбрал, ако Ходорковски търсеше причината за ареста си и разрушаването на компанията в 1996 година. Самият той пише в статията си „Левият завой“:

„През 1996 година Кремъл вече знаеше, че е невъзможно по демократичен път да продължи дяснолибералният Елцинов режим — в условията на състезание и равенство пред закона на всички кандидати за власт Зюганов беше непобедим. После стана ясно, че и приемствеността на властта през 2000 година не може да се осигури без сериозно отстъпление от демокрацията. И така се появи Владимир Путин с вече започналата втора чеченска война и по сценария на политтехнолозите под лозунга «Стабилност във властта — стабилност в страната».

… новото поколение кремълски кукловоди просто реши, че за оцеляването на режима е необходим гигантски блъф… Именно този блъф стана основно съдържание на проекта «Путин–2000» — авторитарен проект, който бе пряко и логично продължение и следствие на проекта «Елцин–1996».“

Това вече е ясно. Ясно е, щом самият Ходорковски казвам, че през 1996 година срещу петрол е помогнал на авторитарния Елцинов режим да се задържи, а през 2000 година, за да се задържи режимът, е бил принуден да стане още по-авторитарен. А през 2003 година Ходорковски се скара с този авторитарен режим и се озова в затвора. Ако Ходорковски виждаше корена на нещастията си в 1996 или в 2000 година, би било разбираемо. Но не е ясно защо го търси в 1998 година.

Ще се опитаме да изясним нещата. През 1997 година започна азиатската борсова криза. Котировките падаха, цените на петрола също, кризата отекна и в Русия — нямаше пари и нямаше откъде да дойдат. Но Борис Немцов си спомня:

— Нямаше нищо страшно, беше най-хубавата година в най-новата история на Русия. Реформаторите бяха на власт. Чубайс беше министър на финансите, аз бях министър на горивата и енергетиката. Инфлацията беше 10%. Ние действахме разумно. Ако политиката на правителството беше последователна, в Русия лесно можеха да се тушират последиците от азиатската борсова криза. А августовският срив се получи поради еклектичната политика. Не изоставай, Панюшкин.

За да разговарям с Немцов за 1998 година, отидох в подмосковския санаториум „Лужки“, където той беше на почивка. А почивката му изглеждаше така: облича анцуг и маратонки и с бърза спортна крачка ме помъква да навиваме километри около санаториума по живописна горска пътека.

— Ей, съветнико! — дразня така Немцов, защото той е съветник на украинския президент Юшченко. — Дали да не поседнем в кафенето? Аз направо ще издъхна, ако продължа така с теб!

— Хайде, хайде! Трябва да изминем дванайсет километра!

Всички истории за Ходорковски и Немцов също започват с това как двамата, когато искали да поговорят — тръгвали да се разхождат пеша.

Спадането на цените на петрола през 1997 година естествено не можело да радва Михаил Ходорковски, който изгражда петролна компания, но той казвал: „Ще се преборим!“ Ина Ходорковска си спомня, че колкото по-зле вървели нещата, толкова по-често мъжът й казвал: „Ще се преборим!“ и толкова по-смайващи идеи му идвали наум. Ина казва, че в редките почивни дни, когато той си бил у дома, предлагал на жена си и дъщеря си да поиграят на някаква настолна игра, каквито Ина много харесвала. Играел с тях, докато Ина и Настя се увличали от играта, а после се оттеглял настрани с лаптопа, гледал усмихнат как те играят и обмислял поредната смайваща — ако се съди по външния му вид — идея.

С Ина седим в „Бук-кафе“. Аз питам:

— Вървеше ли му в играта?

— Винаги! Дори в деня, когато го арестуваха, през цялото време си мислех защо изведнъж късметът му изневери, та той е Мистър Фортуна. Вървеше му невероятно и може би затова не обичаше да играе. Само веднъж — бяхме на почивка — влязохме в едно казино, той заложи, спечели, каза, че не му е интересно, взе си печалбата и си тръгна.

Михаил Ходорковски решил да се бори с ниските цени на петрола не като се сниши, разпродава непрофилните активи и намалява заплатата на работниците, а като добави към четирите милиарда дълг на ЮКОС още половин милиард от банка „Лионски кредит“ и купи Източната нефтена компания, без която ЮКОС по-трудно би върнал четирите милиарда дълг, отколкото заедно с нея да върне четири и половина. Впрочем все пак намалил заплатата на работниците. Заминал лично за Нефтеюганск, час и половина разговарял с нефтодобивниците и те не го разкъсали на парчета, а дори успял да ги убеди, че е по-изгодно засега да се съгласят с намаляване на заплатите с една трета, но по-късно, когато компанията излезе от кризата, да получат по-големи заплати и да станат акционери. Те му повярвали и той не ги излъгал.

По друго време и по друг повод банкерът Михаил Фридман ми каза, че не е въпрос на някакво изкуство, ако компанията ти расте на фона на икономическия подем, когато всички растат. Според Фридман изкуство е, ако компанията расте по време на всеобща криза или поне губи по-малко, отколкото губят конкурентите. Доколкото мога да съдя, точно на това изкуство служи Михаил Ходорковски през 1997 и началото на 1998 година.

В същото положение по онова време — ако се вярва на Немцов, се намирал и Анатолий Чубайс на поста министър на финансите. Държавата на всяка цена трябвало да намери пари, за да плаща заплати на бюджетните служители, да издържа армията, за здравеопазването и образованието и тя решила да изиграе една игра, известна вече от 1994 година, от финансовите пирамиди МММ, „Хермес-финанс“, „Хапьор-инвест“. Държавата решава да изгради своя финансова пирамида, като пусне Държавни ценни книжа (ДЦК), носещи й невероятни доходи в рубли. Разликата е само в това, че МММ събираше пари от населението, а държавата, емитирайки ДЦК с висок лихвен процент, събираше парите от банкерите и портфолиата на западните инвеститори.

Бързам след Немцов по горската пътечка и така ме свива далакът, че ми се иска да вярвам — ДЦК първоначално са били част от честен план за оздравяване на икономиката и изчакване да се повишат цените на петрола, а не просто най-голямата финансова пирамида. Но те функционираха именно като финансова пирамида. Банкерите и инвеститорите влагаха в ДЦК пари и бързо получаваха големи проценти за сметка на нови инвеститори, които купуваха ценни книжа и също очакваха бързо високи проценти. Пирамидата се разрастваше. Естествено, банкерите и инвеститорите бяха наясно, че тя скоро може да рухне, но бяха готови да рискуват заради високите проценти, надявайки се, че ще успеят да пласират своите ценни книжа и да върнат парите си, преди пирамидата да се е сринала.

Банка МЕНАТЕП също държала значителни средства в ДЦК. Мисля, че оглавяващите банката „предприемчиви финансисти, имащи достъп до закрита информация“, са се надявали, че реформаторите, които бяха на власт, ще ги предупредят навреме и щом пирамидата започне да се руши, те, банкерите, ще успеят да спасят вложените в ДЦК пари, а загубите ще останат за западните инвеститори.

Впрочем, имаше два начина да се демонтира пирамидата ДЦК меко и относително безболезнено. Първо, можеше да се девалвира рублата, т.е. да се позволи на рублата постепенно да поевтинява спрямо долара. Тогава доходността на ДЦК в рубли би била висока, както беше обещано. Но рублата постоянно би поевтинявала, а и западните инвеститори, вложили спекулативни капитали в Русия, не биха получили кой знае колко в долари. Излизаше, че западните инвеститори с хитрост са били подмамени да дадат на Русия нископроцентов заем, за да може да си оздрави икономиката. В случай на бавна девалвация руските банки също биха дали пари на държавата срещу неголяма лихва, но банките нямаха нищо против, защото големите банки, които държаха пари в ДЦК, имаха и собствени петролни компании, а слабата рубла беше изгодна за износителите на петрол. В началото на 1998 година няколко пъти банкери и индустриалци се срещаха с правителството, за да го молят да започне бавно да девалвира рублата. Но, защитавайки западните инвеститори, срещу девалвацията на рублата се обяви Международният валутен фонд (МВФ). Международният валутен фонд предлагаше на руското правителство да не девалвира рублата и да не ограбва западните инвеститори, срещу което обеща да даде заем, докато цените на петрола отново не се покачат, за да може Русия да се разплати по всички свои дългове, както става сега, когато петролът достигна 60 долара за барел. Преговорите с Международния валутен фонд водеше Анатолий Чубайс, правителството задържаше рублата, а МВФ все не отпускаше обещания заем — защо ли тогава бяха пазарлъците. А пирамидата ДЦК растеше ли, растеше.

Трябва да е ясно, че в тази голяма политическа и икономическа игра не играеш само ти, а хиляди хора играят своята игра, сякаш на безкрайна шахматна дъска се сражават безброй разноцветни фигури. Ходорковски изграждаше ЮКОС, а Лужков например изграждаше Москва. Интересите им можеха да съвпадат или да бъдат противоположни. Комунистическият парламент заплашваше президента Елцин с импийчмънт. Президентът Елцин заплашваше парламента да издигне за поста премиер такава кандидатура, че парламентът да я отхвърли три пъти и да бъде разпуснат. Березовски — ако се вярва на Немцов, искал да приватизира „Газпром“, а Немцов казва, че му попречил. Гусински искал да приватизира „Связинвест“ — държавната компания, собственик на цялата фиксирана телефония в страната, които тогава се ценяха повече, защото все още нямаше мобилен телефон в джоба на всеки ученик. Березовски също май искал да приватизира „Связинвест“ — пълна бъркотия. А Сорос отишъл при Немцов и попитал:

— Честен търг ли ще правите за „Связинвест“ или както винаги?

— Честен — отговорил Немцов.

Немцов най-после се смили над мен и сви от живописната горска пътечка към санаториума „Лужки“, където сядаме в кафенето и той казва:

— Тогава с Чубайс решихме да проведем честен търг за „Связинвест“ — образцово-показателен, безпрецедентен. Разбираш ли, Панюшкин, ако в страната няма добри закони, действат най-простите и най-откритите. И ние предлагахме открит търг за „Связинвест“ със стартова цена милиард и половина долара, без никакви пликове. Отидох тогава при Чубайс и му казах: „Разбираш ли, Чубайс, че всички ще ни плюят — Гусински, Березовски, комунистите — всички! Разбираш ли, че ние трябва да сме чисти? Ти чист ли си, Чубайс?“ А Чубайс ми отговаря: „За идиот ли ме мислиш? Естествено, че разбирам! Ако не бях чист, щях ли да се набъркам в тая работа?“ А няколко дни след като започнахме да подготвяме търга за „Связинвест“, влизам при Чубайс, а той червен като домат, ми казва: „Съвсем забравих. В «Мост-банк» (на Гусински) имам сметка от 100 хиляди долара, хонорар за книгата за приватизацията, която трябваше да напишем, но така и не написахме.“ Аз му казвам: „Чубайс, ти си идиот! Свършено е с нас, мамка му! Мен ме радва това, че ти, Чубайс, си честен човек, защото си министър на финансите и можеш да бъдеш обвинен само за това, че си присвоил 100 хиляди долара за книга, която те е домързяло да напишеш. Но все едно, с нас е свършено!“ По това дело на „писателите“ нас ни оплюваха всички: Березовски, Гусински, комунистите. Накрая дядото (Немцов има предвид президента Елцин) ми каза: „Уморих се да ви защитавам двамата с Чубайс.“ Чубайс беше уволнен като министър на финансите, мен ме уволниха като министър на горивата и енергетиката. Останахме само като вицепремиери т.е. можехме да се пъчим колкото си искаме, но реално нищо не можехме да направим. А Черномирдин реално се почувства приемник.

Седя с Немцов в кафенето на санаториума „Лужки“ и съм му толкова благодарен, че вече не ме мъкне по горските пътеки, та чак ми се иска да му вярвам. Много ми се иска да му вярвам, че тогава, през 1997 година, сме били на крачка от построяването на демократична и свободна държава и всичко рухнало само заради това, че Анатолий Чубайс случайно бил забравил някакви си 100 хиляди долара на сметка в „Мост-банк“ — сума, която при днешното ниво на корупция никой от приближените до властта дори не би сметнал за пари.

Не зная как се случи така, че премиер стана Сергей Кириенко. Казват, че Елцин искал да отслаби позициите на Черномирдин, който вече се бил почувствал негов приемник. Казват и обратното — че кремълските кукловоди, както ги нарича Ходорковски, са искали да запазят Черномирдин за приемник и нарочно са поставили Кириенко, за да снемат от Черномирдин отговорността за рухването на пирамидата ДЦК. Казват, че Березовски, използвайки влиянието си върху президента, искал да издигне за премиер Иван Рибкин и успял да убеди Елцин да уволни Черномирдин, но Чубайс го изпреварил, поел инициативата и предложил за премиер Кириенко. Свят да ти се завие от тая бъркотия! Ненавиждам подобни слепи политоложки гадания. Казват още, че Елцин нарочно предложил за премиер Немцовото протеже Кириенко, за да отхвърли Думата три пъти кандидатурата му и да се разпусне, да се насрочат нови избори, но комунистите се уплашили от саморазпускане. Казват още, че Кириенко разбирал, че ще го назначават, за да стоварят върху него отговорността за неизбежната криза, но той не я смятал за неизбежна.

Немцов продължава:

— Когато назначиха Кириенко за премиер, отидохме да се разходим в Архангелское (горкият Кириенко, представям си как Немцов го е подгонвал да обикаля неговите дванайсет километра — В. П.) и той ми каза: „С какво ли да започна, с нещо впечатляващо.“ А аз му отвръщам: „Започни с девалвация на рублата!“

В статията си „Кризата на либерализма в Русия“ Ходорковски пише:

„За какво са мислели либералните топмениджъри в страната, когато говореха, че кризата от 1998 година няма алтернатива?! Алтернатива имаше — девалвация на рублата. При това през февруари и дори през юни можехме да минем с девалвация от 5 до 10–12 рубли за един долар. Аз и мнозина мои колеги искахме именно такъв вариант за предотвратяване на надвисналата финансова криза. Но макар да разполагахме по онова време със сериозни лостове за влияние, ние не отстояхме гледната си точка и затова трябва да споделим моралната отговорност за кризата с тогавашната власт — безотговорна и некомпетентна.“

Той пише за февруари и юни, защото през февруари и юни 1998 година най-едрите банкери и индустриалци на Русия два пъти се срещаха с правителството, за да молят за девалвация. Не зная защо Сергей Кириенко не ги послуша. Може би защото всеки ден по паветата на Гърбавия мост край Белия дом удряха с каските си стачкуващите миньори, а Кириенко е бил сигурен — и ми го е казвал, — че Борис Березовски е наел миньорите да стачкуват и че щом рублата започне да поевтинява и да изяжда миньорските заплати, те ще нададат вой в ефира на принадлежащия на Березовски телевизионен канал ОРТ. Немцов ми казва също, че в началото на лятото в Русия идвали да се съвещават във връзка с очертаващата се криза финансисти от Международния валутен фонд и Министерството на финансите на САЩ, но Кириенко не ги приел, мотивирайки се с недостатъчната представителност на делегацията. Не зная защо не ги е приел.

На 17 август 1998 година аз бях в отпуск със семейството си на остров Корфу, а привечер у дома някой позвънил на вратата. Майка ми отворила. На прага стоял моят приятел кинооператорът Андрей Макаров, когото майка ми беше виждала един-два пъти и си го спомняла смътно. Почти непознатият млад мъж казал на майка ми:

— Здравейте, вашият син има ли пари? Рубли? Донесете ги веднага!

Майка ми като хипнотизирана отишла в стаята ми, извадила колкото рубли имало в бюрото ми и безропотно ги дала на почти непознатия човек. И той си тръгнал, като казал:

— Аха! Скоро ще се върна.

Всички обменни бюра в града били вече затворени, защото рублата падала, направо се сривала и само в киностудията „Мосфилм“ по някакво чудо бюрото още работело. Операторът Андрей Макаров обменил всичките ми рубли в долари в последното отворено в Москва бюро. Върнал се към полунощ и връчил на нищо неразбиращата ми майка 1000 долара — всичките ми тогавашни спестявания, които на другия ден биха се превърнали в 300 долара, защото само за едно денонощие рублата падна три пъти — от 6 до 18 рубли за долар — и продължаваше да пада.

Пирамидата рухна с гръм и трясък, държавата нямаше с какво да плаща ДЦК, банките загубиха вложените в ДЦК пари. Хората хукнаха в банките да теглят влоговете си, но банките нямаха пари да плащат и за един ден изгърмяха. Предприятията също не можеха да получат парите си от банковите сметки и много от тях бяха принудени да се закрият, да уволняват част от персонала или да намаляват заплатите.

Вестник „Комерсант“, където работех тогава, излезе на първа страница със заглавието „Ще се преборим!“, а като се върнах от отпуска, заварих следната ситуация: една трета от сътрудниците на редакцията бяха уволнени, а на останалите бяха намалени заплатите четири пъти. За късмет аз се оказах сред онези, на които им беше намалена заплатата. Борихме се почти година и половина и в края на краищата успяхме, но тогава, през есента на 1998 година, призивът „Ще се преборим!“ засилваше адреналина, но не будеше увереност.

Въпреки пословицата, че насред брод конете не се сменят, правителството на Кириенко беше сменено. Дори най-верните привърженици на либералите-реформатори, предприемачите и високоплатените професионалисти виждаха как либералното правителство успя да тласне страната в криза, но не виждаха как ще успее да я извади. Тогава либералите за дълго, ако не и завинаги, загубиха своите привърженици.

За изпълняващ длъжността министър-председател беше назначен отново Виктор Черномирдин, но действията му бяха панически и само задълбочиха кризата. Ако тогава президентът не беше намерил кого да предложи за премиер, с когото парламентът да се съгласи, по закон парламентът трябваше да бъде разпуснат и към икономическата криза щеше да се прибави и политическа. Тогава Григорий Явлински предложи себе си за премиер, а съпартийците си от „Яблоко“ — за министри. Това беше смела постъпка, защото в народната памет кризисен премиер е онзи, който е управлявал страната, когато е нямало какво да се яде. Предприеманите от кризисния премиер мерки не се забелязват веднага и към момента, когато животът започва да се нормализира, кризисният премиер бива уволнен, както беше уволнен Егор Гайдар, а плодовете от труда му ги жъне следващият. Когато Григорий Явлински се самопредложи за кризисен премиер, депутатите от Държавната дума се смееха в лицето му: „Я го виж какво му се приискало! Власт!“

За премиер беше назначен Евгений Примаков, произлязъл от спецслужбите, между другото, известен с това, че може би единствен от целия властови елит живееше не в дворец, а в скромна вила, т.е. не беше корумпиран. Повечето министри в правителството на Примаков бяха комунисти и се получи нещо много наподобяващо схемата, предлагана от Михаил Ходорковски в писмото „Да излезем от задънената улица!“: президент Елцин като гарант на свободата и комунистическо правителство като гарант на справедливостта.

Президентът Елцин обаче беше болен, тежко болен. Всички по света бяха убедени, че следващият президент ще бъде Примаков. А това вече твърде много наподобяваше завръщането на съветския строй, когато на власт бяха спецслужбите и комунистите. Още повече заприлича на завръщане на съветския строй, когато на път за Америка Евгений Примаков разбрал, че американците бомбардират Югославия, наредил самолетът да се развърне над Атлантическия океан, отменил визитата си и се скарал с американците. Също като в Съветския съюз — на власт са комунистите и спецслужбите, а на всичкото отгоре и студена война с Америка.

„Кремълските кукловоди“, както се изразява Ходорковски, вероятно визирайки Борис Березовски, са твърде ограничени в стесненото поле за политически маневри. Те вече няма какво да противопоставят на толкова близкия до властта тандем на спецслужбите с комунистите. Освен да ги скарат помежду им — да помогнат на спецслужбите да получат властта, но без комунистите.

И ето ви Владимир Путин. Нищо не му липсва да е и премиер, и президент! Година и половина след кризата благодарение на телевизията на Березовски и телевизията на Гусински за броени месеци рейтингът на Путин нараства от 5 до 60%. И благодарение на втората чеченска война, която отначало изглежда победоносна, рейтингът също се вдига. И благодарение на терористичните актове — също. И дори либералите се включват в одобрителното джафкане — нека Путин да бъде руският Пиночет, да прокара с твърда ръка либералните реформи, а после ще ни върне свободата и ще ни установи справедливост. А народът само това и чака — твърда ръка.

И трябва да се разбере, че тази голяма политическа игра не се води от един човек, а хиляди играят увлекателно всеки своята игра, сякаш на безкрайна шахматна дъска се сражават безброй разноцветни фигури. А шахматната дъска сме ние, хората. Те, политическите играчи, изгарят нашите пари в своите финансови кризи, взривяват нашите домове в битките помежду си, воюват един срещу друг на нашата земя и печелят популярност в нашите мозъци.

През есента на 1998 година в компанията ЮКОС от сутлин до вечер се провежда едно безкрайно оперативно съвещание и дори обедните почивки се превръщат в „язвени“ обеди. Разказват, че Михаил Ходорковски се занимавал с такива дреболии, за които един ръководител на компания дори не би трябвало да знае. От типа например на: скъсало се стоманеното въже на някаква сонда край Нефтеюганск, откъде при криза да се вземе стоманено въже и откъде в условията на криза да се вземат пари за въже и дали може днес да се вземе въжето, а да се плати утре.

Банка МЕНАТЕП е разорена. Не помагат никакви връзки в правителството. Ходорковски и да е бил предупреден за рухването на пирамидата ДЦК, е било вече твърде късно, за да успее да се отърве от ДЦК и да спаси парите. На акциите на ЮКОС, ипотекирани в чуждестранни банки срещу кредит за закупуването на Източната нефтена компания, е наложен запор. Чувствайки слабостта на Ходорковски, миноритарните акционери завеждат срещу него няколко дела наведнъж. Правителството увеличава данъците за петрола.

Ходорковски прави срещи в правителството и в данъчната служба и разяснява, че в условията на криза не бива да се измислят нови данъци за петрола, а точно обратното — да се намали данъчното бреме и тогава петролната сфера първа ще изплува от кризата и ще издърпа цялата страна. Той взема решение постепенно да изплати всички суми на всички вложители в разорената Банка МЕНАТЕП и го прави. Той се съди с миноритарните акционери. Той май наистина вярва в неговото си „Ще се преборим!“.

Една моя приятелка остроумно отбеляза веднъж, че патриотите и държавниците, кой знае защо, купуват недвижимости в чужбина и не раждат децата си в Русия, а демократите, които вечно крещят, че сме в криза и идва краят на света, купупат недвижимости в Русия и тук раждат децата си. По-малките деца на Ходорковски близнаците Глеб и Иля са били заченати точно в това кризисно лято на 1998 година. А е глупаво да се мисли, че при един 35-годишен човек това може да стане случайно. А в годината след кризата, когато до успеха е още далеч, Ходорковски строи къща в селището Ябълкова градина, използвайки падането на цените. А две години по-късно, когато едва стъпват на краката си, адвокат Антон Дрел идва при Ходорковски да се наема на работа. Като негов личен адвокат го пита дали има недвижими имоти в чужбина и се изяснява, че няма никакви.

Най-после получавам писмо от Ходорковски от затвора. Той пише:

„Кризата беше за мен поука, че държавата ме измами, както и всички нас. Това се разбира от само себе си и не беше важно за мен. 1998 беше година на осъзнаването, че има не само закони, но и етика, че и в най-тежката ситуация част от хората си остават хора и такива са много. Че бизнесът не е игра, не е шах, а хората, за които отговаряш, техните семейства, пенсиите им. Всяка грешка, всяко «не помислих» може да коства страдания на някого.

Отговорността просто ме притисна. При това, ако хората ругаеха, плюеха или викаха, би ми било по-леко. Имаше го и това, но малко, а повечето просто страдаха и се надяваха, предварително прощавайки, ако ги излъжеш, както са ги лъгали всички и винаги.

Не зная дали успях да ви обясня защо 1998 година стана преломна за мен и в какъв смисъл. Реших, че човек не само трябва да си връща дълговете, но и да направи нещо за хората да живеят по-добре, за да изчезне онази покорна увереност, че непременно ще бъдеш излъган. Не зная как да го обясня. С една дума, производството престана да бъде моя единствена цел. Тогава (не веднага, а може би след година-две) разбрах, че трябва да напусна бизнеса.

Да свърша обещаното пред хората и да се махна, защото в бизнеса трябва да си готов да бъдеш жесток и безкомпромисен, а моята черупка се пропука. И аз постепенно се изместих към обществена дейност, занимавах се с промени на условията в бизнеса, със закони, с етични правила.“

Държа листа и препрочитам: „… моята черупка се пропука.“ Я виж ти!