Валерий Панюшкин, Михаил Ходорковски
Пленник на тишината (12)

Глава 10
РАЗГРОМЪТ

„Ако преди година някой ми беше казал, че Съюзът на десните сили и «Яблоко» няма да преодолеят 5-процентовата бариера на изборите за Думата, сериозно бих се усъмнил в аналитичните и прогностични способности на този човек“ — пише Михаил Ходорковски през пролетта на 2004 година в статията си „Кризата на либерализма в Русия“.

Та нали му бяха казвали. Да не би да е забравил? Или събитията преди ареста променят мащабите си в спомените на затворника? Или пък за по-интересно е написал „Ако преди година някой ми беше казал…“, защото тъкмо година преди да излезе „Кризата на либерализма в Русия“ са му казвали това? Или наистина статията „Кризата на либерализма в Русия“ е написана не от Ходорковски, а от някой, който не е знаел, че през януари 2003 година при Ходорковски в Жуковка са идвали Немцов и Чубайс?

През януари 2003-та, девет месеца преди ареста и четиринайсет преди да бъде написана въпросната статия, при Ходорковски в Жуковка идват лидерите на партията „Съюз на десните сили“ Анатолий Чубайс и Борис Немцов. Тогава не става и дума за арест, Ходорковски е на върха на могъществото си. Чубайс и Немцов идват, за да му кажат, че има риск „Яблоко“ и Съюзът на десните сили да не влязат в Думата, ако не се обединят. Вероятно първата хрумнала тогава на Ходорковски мисъл е била, че Чубайс е замислил поредната интрига. Във всеки случай Ходорковски ми пише от затвора: „… пътят на Чубайс е дворцовата интрига, той вече не може и не иска да действа по друг начин“.

А сега Борис Немцов ме мъкне със спортна крачка по пътечката в почивния дом „Лужки“ и казва:

— Какво си ме зяпнал? През януари 2003-та ние с Чубайс ходихме при Ходора в Жуковка и му предлагахме „Яблоко“ и Съюзът на десните сили да се обединят.

— Вкъщи ли ходихте? — питам аз.

— Не, в селището им има бизнес център. Нещо като клуб. Там, дето, помниш ли, после направиха обиск?

— Значи там сте били ти, Чубайс, Ходорковски… Имаше ни още някой?

— Аз, Чубайс, Ходорковски и Невзлин — Немцов поглежда часовника си и добавя: — Движим се като пенсионери с тебе, Панюшкин. Не сме спортисти. Я си покажи корема!

— Защо? — вдигам фланелката и показвам корема си на Немцов.

— Ужас! Колко ти е разплут коремът, Панюшкин. Виж какъв трябва да бъде коремът — на свой ред Немцов вдига фланелката и ми показва корема си. Коремните мускули на Немцов са като напомпани.

— Ей, съветнико, хич не ме интересува коремът ти. За първи път в живота си чувам, че Съюзът на десните сили и „Яблоко“ сериозно са се опитвали да се обединяват. Е? Защо вие с Чубайс сте отишли при Ходорковски, а не, да речем, при Явлински?

— Защото с Гриша — Немцов има предвид лидера на „Яблоко“ Григорий Явлински — е невъзможно да се договориш, Гриша има амбиции, Гриша ненавижда за нещо си Чубайс, а по време на онези избори Ходор финансира изцяло „Яблоко“ и частично нас. Ние искахме Ходор да убеди Гриша да се обединим.

Седмица след това ще се срещна с лидера на „Яблоко“ Григорий Явлински в малко италианско ресторантче на улица „Пятницка“. Явлински ще ми каже:

— Ето затова е невъзможно да се договорим със Съюза на десните сили, защото те преговарят не с „Яблоко“, а с онзи, който дава парите на „Яблоко“. Те си мислят, че „Яблоко“ изпълнява поръчки на Ходорковски. А аз мисля, че Ходорковски ни даваше пари, защото споделяше нашите възгледи. Те мислят, че Ходорковски ни е купил и трябва да си говорят със собственика. А аз мисля, че не ни е купил и никога не може да ни купи.

Представям си как Ходорковски е слушал Чубайс и Немцов, слушал ги е и се е опитвал да разбере каква е интригата.

— С какво се мотивирахте? — питам Немцов.

— С бизнес се мотивирахме — отговаря ми той. — Мотивирахме се с това, че Ходор дава пари на „Яблоко“ и на нас, а ние ги използваме, за да се борим един срещу друг. Получава се, че Ходор просто си пилее парите.

— Как предлагахте да се обедините?

— Предлагахме на президентските избори наш единен кандидат да е Явлински, а на изборите за Думата челната тройка в обединения партиен списък да е Немцов-Явлински-Хакамада.

— А Чубайс къде е?

— А Чубайс напуска. — Немцов изрича толкова тържествено тази фраза, че ако беше на кино, трябваше да звучи героична музика.

Ходорковски ми пише от затвора: „За да се оттеглиш реално е нужно голямо мъжество.“ Представям си как Ходорковски е слушал Чубайс и Немцов и си е мислел дали Чубайс реално се кани да се оттегли. Дали не е твърде подозрителна толкова явна жертва — Чубайс реално да напусне политиката е толкова подозрително, колкото шахматист да жертва царицата. Питам Немцов:

— Какво каза Ходорковски?

— Ходорковски каза „да“. Обеща да поговори с Явлински.

— А какво каза Невзлин?

— Невзлин беше против, в смисъл че, щом напълно финансират „Яблоко“, значи напълно я контролират, а една обединена партия биха финансирали частично и биха загубили контрола над нея.

— А Ходорковски какво каза?

— Ходорковски каза, че не иска контрол над либералните партии, а иска те да са в Думата. Той се обади на Явлински и се опита да го склони да се обединим. Но нищо не стана. Ходор после казваше, че толкова гнусотии е изслушал за Съюза на десните сили и за Чубайс, че плю и…

Крача до Немцов и си мисля, какъв ли е този стопроцентов контрол, който Невзлин толкова се страхувал да не загуби? Какъв ли е този контрол, щом Ходорковски не е могъл просто да заповяда на лидера на партията „Яблоко“ да се обедини със Съюза на десните сили? Седмица след това в италианското ресторантче на „Пятницка“ Явлински ще ми каже, че Ходорковски не му се е обаждал и не му е предлагал да се обединява със Съюза на десните сили. А за контрола Явлински ще ми каже:

— Те, разбира се, искаха да контролират партията. Или по-точно нашата фракция в парламента. Но ние се борехме срещу контрола им с политически методи. На конгреса бе взето решение лидерът на фракцията да се избира не от фракцията, а от конгреса. Дори всички членове на фракцията „Яблоко“ в Думата да бяха верни на Ходорковски, те не биха могли да изберат лидер на фракцията.

Питам Немцов:

— И какво?

— Ами ето ни — до шия в помия, Панюшкин, а Ходорковски е в затвора, а ти пишеш книжка. Разбираш ли поне, че пишеш книжка не за Ходорковски, а за Путин?

— Аха! За вътрешния Путин…

2003 година би трябвало да стане преломна за Ходорковски. Цялата онази „вътрешна преоценка на ценностите“, станала, както самият той пише, през 1998 година, би трябвало най-после материално да се реализира. „Черупката“, която според Ходорковски през 1998 година се била „пропукала“, би трябвало окончателно да се разпадне. Обстоятелствата се навързват.

През януари 2003 година Ходорковски се опитва да обедини „Яблоко“ и Съюза на десните сили. Не ги обединява, но е създадена комисия, в която Сергей Иваненко от „Яблоко“ и Ирина Хакамада от Съюза се опитват да се договорят за обединение.

През февруари 2003 година Ходорковски прави презентацията си за корупцията в Кремъл. Презентацията не се харесва на президента, но нали темата за корупцията не е приключена и тази неуспешна презентация е сякаш само началото на разговора.

През 2003-та собственикът на компанията „Сибнефт“ Роман Абрамович предлага на Михаил Ходорковски да обединят „Сибнефт“ и ЮКОС. Ходорковски се съгласява. В резултат на сложна размяна на акции 26% (блокиращият пакет) в обединената компания ЮКОС-„Сибнефт“ трябва да принадлежат на „Сибнефт“, а останалите — на ЮКОС. Изглеждаше, че са пред прага на създаването на голяма компания, която държавата няма да може да контролира в ущърб на акционерите, както това стана през 1998 година с акционерите на МЕНАТЕП.

На 26 април 2003 година Михаил Ходорковски се среща още веднъж с президента Путин, този път на четири очи. За тази си среща той разказал на Борис Немцов и Ирина Ясина. А Немцов и Ясина ми я преразказаха и техните разкази съвпаднаха.

Става дума за това, че дори петролният бизнес в страната да е в частни ръце, не е прието големите сделки да се правят без знанието и одобрението на държавата. На 26 април Ходорковски информира президента, че има намерение да обедини своята петролна компания с компанията на Роман Абрамович. И получава одобрение. Тъй като започва предизборната кампания за Думата, президентът моли Ходорковски ЮКОС да остане извън политиката и да не финансира опозицията. Ходорковски отговаря, че не ЮКОС финансира опозицията, а самият той с личните си средства, от които добросъвестно е платил данъци. Президентът, изглежда, се съгласява, че всеки гражданин на Русия има право да финансира която иска партия от личните си средства, и само моли ЮКОС да не финансира комунистите. Ходорковски отговаря, че ЮКОС не финансира комунистите, финансират ги някои акционери на ЮКОС и също с лични средства. А той, Ходорковски, не можел да промени комунистическите възгледи на някои свои акционери, още повече че всеки гражданин на Русия е свободен да финансира с лични средства която си иска партия. Президентът се съгласява.

Изглеждаше, че с още съвсем малко усилия страната ще се промени. Изглеждаше, че усилията на Ходорковски в бизнеса, политиката и образованието ще се слеят в едно. Че Ходорковски ще бъде първият, създал голяма и прозрачна компания, която не се контролира от държавата, а се подчинява единствено на международното право. Че Ходорковски ще стане първият човек в Русия, успял да консолидира демократичните сили. Че Ходорковски ще стане човекът, който ще възпита първото свободно и европейски образовано поколение в Русия. И най-важното, президентът като че ли подкрепя всичките му начинания.

Ирина Ясина казва, че след като се върнал от тази среща, Ходорковски дълго възхвалявал президента. Сътрудниците на ЮКОС пък твърдят обратното — че Ходорковски бил обезпокоен от тази среща — президентът бил подозрително добро желателен.

Според Ходорковски президентът уж всичко разбирал: и за борбата с корупцията, и за обединението на ЮКОС със „Сибнефт“, и за образованието, и за свободата да се финансира опозицията и колко е важно да има опозиция. Според Ходорковски президентът разбирал, че за първи път в Русия богат и могъщ гражданин (Ходорковски) не иска да завземе властта, а да освободи себе си и другите от излишния натиск на властта. Говорел, но самият той сякаш не вярвал на собствените си впечатления.

„Работата е там — казва Ирина Ясина, — че в школата на КГБ Путин е обучаван как да вербува. Людмила Алексеева (известна правозащитничка, шеф на Хелзинкската група — В.П.) след среща с Путин също казваше, че той прекрасно разбира проблемите за правата на човека. А Путин е просто вербовчик. Той говори на хората онова, което те искат да чуят от него.

На срещата с президента през април Ходорковски е искал да чуе, че може да стане свободен, и го е чул. Но понеже само на пленник може да се позволи да стане свободен, излиза, че през април 2003 година, когато Ходорковски е на върха на могъществото си, е бил пленник и преди това цял живот също е бил пленник. В статията си «Собственост и свобода» Ходорковски пише:

«… осъзнах, че собствеността, особено едрата собственост, сама по себе си не прави човека свободен. Като съсобственик на ЮКОС ми се налагаше да полагам огромни усилия, за да защитя тази собственост. И ми се налагаше да се ограничавам във всичко, което би могло да навреди на тази собственост.

Не си позволявах да говоря много неща, защото откритият текст би могъл да нанесе щети именно на тази собственост. Налагаше ми се да си затварям очите за много неща, с много други да се примирявам — в името на собствеността, на нейното съхранение и нарастване. Не само аз управлявах собствеността, тя управляваше мен».

Излиза, че през 1998 година той е забелязал, че е пленник, че държавата може да се разпорежда със съдбата му както поиска: да му даде богатство или да му го отнеме, да му даде думата или да го лиши от нея. Но той не мисли, че всяка държава по принцип потъпква всяка свобода. Той мисли, че всичко зависи от конкретните личности, които през 2003 година в Русия наричат себе си държава. По-нататък в статията «Собственост и свобода» четем:

«… делото ЮКОС — не представлява конфликт на държавата с бизнеса, а политически и финансово мотивирано нападение на един бизнес (чиито представители са чиновниците) срещу друг. Държавата в случая е заложник на интересите на конкретни физически лица, макар и те да са натоварени с пълномощия на държавни служители.»

Към 2003 година Ходорковски вероятно е имал вече практически план за освобождение: независим бизнес, опозиция в парламента, ново свободно поколение. Този план наистина може да се разглежда като опит за смяна на обществения строй, като метеж, вследствие на който многобройните пленници се опитват да получат свобода. Изглежда, че президентът именно така е разбрал това и арестът на Ходорковски през октомври не е бил промяна на статута му, а констатация — знай си мястото, ти си пленник и винаги ще бъдеш пленник. Когато през октомври арестуваха Ходорковски, цялата страна, всички хора, ние с вас, които и досега мислим, че Ходорковски е в затвора, а ние сме на свобода, всъщност проумяхме онова, което той проумя през 1998 година — че е бил пленник и преди.

Спомняте ли си анекдота за палача, който толкова изкусно резнал шията на осъдения, че главата останала на мястото си? И осъденият попитал: «Е, и какво?» «Ами завърти си главата», отговорил му палачът. Завъртете си главите и вие. Опитайте се да обедините всички, които са за свободата. Опитайте се да излезете изпод контрола на държавата. Опитайте се да отнемете от чиновниците корупционния им хляб. Опитай те се да възпитате децата свободни, поне своите. Опитайте се да имате за всичко това достатъчно пари и кураж. И веднага ще се разбере кой е пленник у нас.

 

 

Няколко пъти и в различни интервюта Леонид Невзлин казва, че от самото начало обединението на ЮКОС със «Сибнефт» било капан за Ходорковски. В полза на тази версия говори фактът, че Абрамович предлага на Ходорковски да обединят «Сибнефт» и ЮКОС две седмици след злощастната презентация за корупцията в Кремъл. Може да се предположи, че президентът лично се е обидил на Ходорковски заради презентацията му за корупцията. Две седмици са били необходими на Абрамович, за да обясни на президента или на някого в администрацията му как елегантно може да се отнеме на Ходорковски цялата му петролна империя. Приблизително по същия начин, използван и от Кенет Дарт: да се обединят «Сибнефт» и ЮКОС, да се получи блокиращият пакет акции в обединената компания, а после върху акциите на ЮКОС да се наложи запор, да се свика събрание на акционерите, на което акциите на ЮКОС нямат право на глас, да се избере нов Съвет на директорите и по такъв начин да се добие контрол върху компанията.

За разлика от Кенет Дарт, който има съюзник в лицето на регионалните власти, Абрамович би се сдобил със съюзник в лицето на федералната власт и в такъв случай ЮКОС не би могъл спешно да освободи намиращите се под запор акции преди свикването на Управителния съвет. По-нататък Ходорковски би могъл да бъде шантажиран, за да продаде акциите си по занижени цени или да емигрира и да получи дивиденти от Абрамович, без да се опитва да проверява дали справедливо се разплащат с него.

Ходорковски не вярва на тази версия на Невзлин. Няколко пъти от затвора той казва и пише, че не смята предложението на Абрамович за обединяването на ЮКОС и «Сибнефт» за преднамерена интрига. Не иска да вярва, че на 26 април 2003 година, одобрявайки сделката ЮКОС-«Сибнефт», президентът хладнокръвно е следил как Ходорковски сам влиза в капана и сам го щраква.

Сигурно скоро няма да разберем какво се е случило в действителност. Знаем само, че едва започнал да се реализира, амбициозният план за реформиране на страната, измислен от Ходорковски (независим бизнес, силна опозиция, свободно поколение), тръгва накриво.

Още през пролетта изявилата желание да се обедини с «Яблоко» партия «Съюз на десните сили» започва война срещу «Яблоко». И в Съюза, и в «Яблоко» разумно разсъждават, че електоратът на тези две партии до голяма степен е еднакъв. Аз например до самите избори се колебаех дали да гласувам за Съюза на десните сили или за «Яблоко» и взех решение едва пред избирателната урна. Оттогава много пъти съм се срещал с Григорий Явлински и с Борис Немцов — Явлински мисли, че съм гласувал за «Яблоко», Немцов мисли, че за неговия съюз. А аз няма да кажа за кого в крайна сметка съм гласувал, защото на изборите през 2003 година не исках да гласувам нито за «Яблоко», нито за Съюза на десните сили, исках да гласувам за тяхната обединена партия, но такава нямаше.

Борейки се за моя глас и за гласа на такива като мен, щабът на Съюза на десните сили беше измислил рекламна кампания «Яблоко» без Явлински“, чийто замисъл беше да обясни на избирателя, че идеологията на лидера на „Яблоко“ Григорий Явлински почти не се различава от идеологията на комунистите. По улиците се появиха плакати с Явлински и лидера на комунистите Генадий Зюганов. Появиха се и плакати с нарисувана ябълка с листенце, на което пишеше „КПРФ“. Тези плакати бяха платени от щаба на Съюза на десните сили. На митингите на „Яблоко“ щабът на Съюза на десните сили изпращаше младежи, студенти, но не под знамето на Съюза, а под червеното знаме на комунистите. Това беше спектакъл, чийто замисъл беше да убеди избирателите на „Яблоко“, че „Яблоко“ и комунистите са заедно.

Сметките им обаче излязоха погрешни. Първо, привържениците на „Яблоко“ не бяха толкова уплашени от възможния съюз на Явлински със Зюганов. Моят баща например цял живот гласува за комунистите и аз за много неща споделям възгледите му и бих гласувал за комунистите, ако те се бяха отказали от сталинската риторика. Второ, привържениците на Съюза на десните сили са доста интелигентни хора. За тях не беше трудно да разгадаят, че „черната“ пиар кампания срещу „Яблоко“ се води от щаба на Съюза на десните сили. Съюзът започна да губи рейтинга си.

„Яблоко“ прие предизвикателството. В отговор на враждебните акции на Съюза на десните сили щабът на „Яблоко“ започна да публикува по вестниците поръчкови статии за „грабителската приватизация“, за която бил виновен Чубайс, за реформата в РАО ЕЕС^[1], която Чубайс ръководел неправилно. Привържениците на „Яблоко“ са също интелигентни хора. За тях също не беше трудно да разберат кой хвърля кал по Чубайс и на тях не им хареса пропагандната кампания, която партията водеше срещу Съюза на десните сили.

Позволявам си да мисля, че и едните избиратели, и другите биха искали да видят как техните партии се борят за свобода, а виждаха единствено как те се борят за практически съвпадащия електорат, за гласове, за места в Думата. Надделяваше страхливата политика, а липсваше смисълът. По време на онази избирателна кампания аз пишех репортажи в „Комерсант“ за предизборните телевизионни дебати. Веднъж в студиото на „Първи канал“ се срещнаха лидерът на „Яблоко“ Григорий Явлински и лидерът на някаква дребна православна партия, когото запомних с това, че вместо политическа програма той прочете десетте Божи заповеди, а вместо отговори на въпросите пак прочете десетте Божи заповеди. Този човек попита в пряк ефир Явлински как се отнася към абортите и дали не му се струва, че абортите са убийство и значи хората, разрешаващи абортите, погазват заповедта „Не убивай!“. Явлински каза, че е съгласен — абортите наистина са убийство.

След предаването бяхме застанали с Явлински на стълбището, аз пушех и размахвах ръце:

— Григорий Алексеевич, разбирате ли, че преди пет минути се изказахте за забрана на абортите?

— Разбирам — отговори Явлински. — Аз, естествено, съм против забраната на абортите. Разбирам, че, първо, жената има право да се разпорежда с тялото си, а второ, ако аборти те бъдат забранени, смъртните случаи няма да намалеят, а ще се увеличат, защото аборти ще се правят нелегално. Но, Валерий, как да обясня всичко това на избирателите за минутата ефирно време, което ми се предоставя? Това не са теле дебати, а профанация. Дават ни по минута за отговор, вместо да ни дадат възможност редовно да се изказваме по важни за страната проблеми.

— Григорий Алексеевич, това, естествено, не са теле дебати, а профанация, но сега вие ми обяснихте всичко, което мислите за абортите, само за четвърт минута. И на мен ми останаха още четирийсет и пет секунди, за да ви кажа, че за нищо на света няма да гласувам за партия, която иска забрана на абортите, макар жена ми да не е направила нито един аборт през живота си и за мен би било трагедия, ако това й се беше наложило.

Не мисля, че Явлински чак толкова е държал на моя глас, но струва ми се, че успях да го убедя. При една следваща дискусия той намери повод и се изказа срещу забраната на абортите със същите аргументи, които сподели с мен тогава на стълбището.

Мисля, че ние, избирателите, очаквахме от лидерите на Съюза на десните сили и „Яблоко“ смелост, а те си мислеха, че очакваме лоялност. В статията си „Кризата на либерализма в Русия“ Ходорковски пише:

„Съюзът на десните сили и «Яблоко» загубиха изборите не защото Кремъл ги дискриминира. А единствено защото администрацията на президента за първи път вместо да им помогне, ги нареди до останалите опозиционни сили.“

Не зная дали е така, но със сигурност през цялата избирателна кампания Съюзът на десните сили и „Яблоко“ очакваха президентът да подкрепи някой от тях. Колкото повече наближаваха изборите, толкова повече те очакваха това. По време на поредния тур дебати по телевизионния канал НТВ Анатолий Чубайс изненадващо слезе от малката трибуна, където се бяха събрали лидерите на партията, и, без да каже никому нито дума, напусна студиото. Щом той излезе, Ирина Хакамада грабна микрофона и каза:

— Президентът спешно извика Анатолий Борисович.

Всяка визита при президента в навечерието на изборите се възприемаше от кандидат депутатите като подкрепа от негова страна, като коз в предизборната битка.

След предаването в „Кафе-Макс“ на първия етаж на телевизионния център „Останкино“ Явлински ми каза:

— Та това е гадост! Това е слугинаж! Разбирате ли, Валерий, това е слугинаж!

Напълно разбирах, че това е слугинаж, но след няколко дни президентът извика и Явлински, за да поговорят за ядрените отпадъци, защото партията „Яблоко“ наблягаше на тази тема в предизборната си кампания.

По телевизията поднасяха нещата така, че видите ли, президентът е подкрепил Явлински. При следващите теледебати задаваха на Явлински много въпроси за това посещение и за ядрените отпадъци. Явлински отговаряше в смисъл, че с президента са разговаряли много съдържателно за ядрените отпадъци и колко важна била тази тема.

А аз седях в студиото зад камерите и очаквах дали Явлински ще каже чий е този бизнес в Русия — преработването на ядрени отпадъци. Очаквах всеки момент Явлински да извади документи и да разкаже на целия народ чий е този бизнес и дали човекът, който се занимава с преработването на ядрени отпадъци, не служи в президентската администрация. Очаквах Явлински да е също толкова смел, колкото Ходорковски, като разкаже на целия народ за корупцията и произнесе в присъствието на президента думата „Северен нефт“. Но не би. Явлински не изобличи нито един високопоставен чиновник в причастност към преработването на ядрени отпадъци, не обвини нито един високопоставен чиновник в корупция, не извади никакви сензационни документи, а просто говореше — разумно, но не страшно — за ядрените отпадъци и за корупцията. Може да е нямал сензационни документи? А може би просто се е страхувал?

През лятото рейтингите на Съюза на десните сили и „Яблоко“ паднаха под пет процента и опасността да не влязат в Думата стана реална. Ходорковски тогава се опита да помири двете партии. По негова молба дори беше съставено писмо за вътрешно ползване „За прекратяване на войната“. Писмото трябваше да бъде подписано от Явлински и Чубайс, но първо се отказа единият, а после и вторият. Партията „Съюз на десните сили“ се разцепи. Фактически щабовете станаха два. Единият, начело с Борис Немцов, искаше прекратяване на войната. За другия, оглавяван от Леонид Гозман, се говореше, че бил специално създаден от Анатолий Чубайс, за да воюва с „Яблоко“. Казват, че в кабинета на Немцов в Думата се състояло съвещание на щаба на Съюза за прекратяване на войната с „Яблоко“ и Анатолий Чубайс се изказал в смисъл, че по-добре да не влезем в Думата, но само и само „Яблоко“ да не влезе. С парите на Ходорковски двете партии водеха война помежду си и в края на краищата се унищожиха една друга. На самия финал на предизборната кампания ненадейно Съюзът на десните сили прекрати войната с „Яблоко“ и започна война с блока „Родина“. Рейтингът на „Родина“ веднага тръгна нагоре.

А сега да попитаме: дали на 26 април, когато президентът се среща с Ходорковски и признава правото му да финансира опозицията, е предполагал, че с парите на Ходорковски опозиционните партии ще се унищожат една друга, или това с станало поради глупост?

 

През май 2003 година Съветът по национална стратегия, начело с политолога Станислав Белковски, публикува доклад „Държавата и олигархията“. В доклада се казваше, че едрият бизнес в Русия е получил твърде много власт. И както ставаше ясно от доклада, от всички едри бизнесмени най-опасен за стабилността на страната е Михаил Ходорковски, който финансира политически партии. Че Ходорковски ще прокара в Думата свои хора по списъците на „Яблоко“, Съюза на десните сили, комунистите и „Единна Русия“, а после верните на Ходорковски депутати ще променят конституцията, ще прехвърлят пълномощията на президента на министър-председателя и ще назначат Ходорковски за премиер. Някак от само себе си се разбира, че Ходорковски не може да спечели президентските избори, защото народът никога няма да избере чрез тайно гласуване богаташ и евреин. А щом не може да спечели изборите, значи е решил да промени конституцията както му е удобно и да се самоназначи за ръководител на страната.

Ако Ходорковски е имал план да промени обществения строй в Русия, създавайки независима компания и финансирайки опозицията, сега планът му започва да работи срещу него. Ходорковски май наистина попада в капана. Той иска да финансира, но с неговите пари опозицията се самоунищожава. За да финансира опозицията, същевременно запазвайки необходимата за бизнесмена лоялност към властите, Ходорковски е принуден да финансира и управляващата партия „Единна Русия“, защото нито един богат човек в Русия не смее да откаже финансиране на управляващата партия. След което обвиняват именно него, че финансирал всички, т.е. имал намерение да узурпира властта.

По-рано в средите на младия руски бизнес подобни капани означаваха да накараш конкурента да си навреди със собствените си пари. А отгоре на всичко можеш да го обвиниш и във вредителство.

Нека пак да попитаме: дали на 26 април, когато се среща с Ходорковски, президентът е предполагал, че финансирането на опозицията ще доведе до самоунищожаването й? Дали вече е знаел, че Ходорковски ще бъде обвинен във финансиране на всички политически партии и в опит да завземе властта? С други думи, дали го е накарал сам да влезе в капана или събитията са се навързали случайно?

През юни е арестуван Пичугин. Започват обиски. През юли е арестуван Лебедев. Рейтингите на Съюза на десните сили и на „Яблоко“ падат. Перспективите на компанията ЮКОС-„Сибнефт“ да се превърне в транснационална корпорация стават все по-призрачни, защото е трудно да обмениш акции на собствената си компания за акции на някои от световните нефтени гиганти, ако срещу компанията ти се води следствие.

От многобройните обиски по „делото ЮКОС“ най-тежък за Ходорковски е този в лицея-интернат „Коралово“ на 3 октомври 2003 година. Той съвпада (дали случайно?) с поредната среща на президента с индустриалците и предприемачите. Съобщават на Ходорковски, че правят обиск при родителите му, и той е принуден да напусне срещата.

Майката на Ходорковски Марина Филиповна разказва:

— Изведнъж видях на територията на лицея въоръжени мъже с маски. Мислех, че търсят терористи или престъпници. Значи на територията на лицея има престъпници. Хукни и да крия децата…

Бащата на Ходорковски Борис Моисеевич разказва:

— Иззеха сървъра. Старият сървър на МЕНАТЕП, който беше докаран, за да се учат децата и да знаят какво е сървър и как работи. — Борис Моисеевич седи във фотьойл в хола на офиса, пуши и продължава: — А вечерта по телевизията прокурорът, онази Вешнякова, каза, че на сървъра имало някаква секретна информация, някакви схеми за укриване на данъци. Но нали децата познават като петте си пръста този сървър. Те гледаха телевизия и крещяха, че прокурорката лъже. „Тя лъже“ — викаха децата. И как, кажи ми, сега да възпитавам патриотизъм у тях? Не, кажи ми само, как да ги възпитавам на уважение към закона, щом видяха как представителят на закона лъже! Забеляза ли какъв девиз имаме на входа? Какво да направя сега, за да вярват в него децата?

Девизът на входа на училището гласи: „Чест и отечество“.

Ходорковски ми пише от затвора:

„Честно казано, не се стремях да ставам политик. Нещо повече — бях убеден (и сега съм убеден), че един ръководител дори на най-голямо предприятие може да не се справи като кмет на малко градче. Това е просто друга работа. Аз доста разбирам от икономика, управление и се интересувам от проблемите на образованието. Мечтата ми след ЮКОС беше да създам университет. Животът прави от мен политик, прави го насила, заради отговорността към онези, които ми повярваха. Ако можех да прехвърля тази отговорност на някого другиго. Тя ме притиска и ме души. Но не мога да я отхвърля. Ако някой иска да я поеме — ще му я дам, но да я отхвърля е предателство. Не мога.“

Макар че нещата не вървят добре, Ходорковски продължава да реализира плана си. Продължава да работи за обединяването на ЮКОС и „Сибнефт“, продължава да дава пари на „Яблоко“ и на Съюза на десните сили, продължава да финансира образованието и става член на настойническия съвет на Руския държавен хуманитарен университет при условие, че Невзлин стане ректор на този университет.

Още през лятото Ирина Ясина казва на Ходорковски:

— Миша, ще те вкарат в затвора.

— Няма да ме вкарат — отговаря Ходорковски. — Те не са врагове на собствената си страна.

През есента Борис Немцов отива при Ходорковски в Жуковка и докато се разхождат по пътеката край селището (сигурно със спортна крачка), Немцов питал Ходорковски:

— Не те ли е страх от затвора?

Ходорковски не отговаря.

— И от смъртта ли не те е страх?

Ходорковски пак не отговаря.

На 25 октомври Ходорковски е арестуван.

На 30 октомври президентът Путин подписва указ за уволнение на ръководителя на своята администрация Александър Волошин. Казват, че Волошин се бил изказал рязко срещу ареста на Ходорковски. Казват също, че собственикът на компанията „Сибнефт“ Роман Абрамович чрез трети лица (именно тези „трети лица“ разказват) предложил, за да бъде спасени обединената компания „ЮКОС-Сибнефт“, затворникът Ходорковски да предаде управлението на компанията на него, Роман Абрамович. Абрамович обещава, че председател на Съвета на директорите ще стане шефът на администрацията на президента Александър Волошин. Дали пък заради това не е бил уволнен Волошин?

Но затворникът Ходорковски не се разпорежда с компанията. Той е предал на Леонид Невзлин управлението на групата МЕНАТЕП, която притежава акциите на ЮКОС. Чрез трети лица (именно тези „трети лица“ разказват) Невзлин, който по това време вече е емигрирал в Израел, поставя условие на Абрамович: „Пуснете Миша и вземете компанията.“ Чрез третите лица Абрамович отговаря, че не може да повлияе за освобождаването на Ходорковски.

Ето затова Ходорковски не вярва на версията на Невзлин, че предложената от Абрамович сделка „ЮКОС-Сибнефт“ от самото начало е била капан, който бил измислен, за да може Абрамович да завземе компанията. Ако Абрамович наистина се беше договорил с властите да отнеме ЮКОС от Ходорковски, той щеше в замяна на отказа му да предложи на Ходорковски свобода или поне нещо друго.

Адвокат Антон Дрел казва, че веднага след ареста започват да му се обаждат десетки дребни и едри мошеници и да твърдят, че уж имали връзки на най-високо място и можели да се договорят за освобождаването на Ходорковски. Но всички те били шарлатани. Ако се вярва на Антон Дрел, през цялото време от деня на ареста на Ходорковски от администрацията на президента нямало нито едно сериозно предложение за преговори. Първите данъчни претенции към ЮКОС са предявени месец след ареста на Ходорковски — дали данъчната служба е подготвяла бавно документите, или пък е давала време на Роман Абрамович да преговаря с Леонид Невзлин?

Казват, че Абрамович и Невзлин дори се срещали лично. Но Невзлин отказа да ми разкаже за тази среща.

Веднага след ареста Ходорковски напуска всички длъжности в ЮКОС, опитвайки се по такъв начин да отдели собствената си съдба от съдбата на компанията, за да я спаси от крах. Няма значение кой — Абрамович или властта, отначало вероятно искат да вземат цялата компания, но Невзлин не я дава и компанията е унищожена.

Данъчната служба, която до неотдавна нарича ЮКОС най-добрия данъкоплатец, предявява претенции към компанията общо за 27,8 милиарда долара. Тези пари ЮКОС бил готов да плати за десет години, като разпродаде непрофилните си активи и плаща всяка година 80% от печалбата си. Но на сметките на ЮКОС бил наложен запор и компанията била лишена от възможността да изнася петрол.

Опитвайки се да спаси компанията, новият ръководител на ЮКОС Семьон Кукес преговаря с членове на правителството и дори твърди, че срещнал разбиране. Но към 2004 година президентът Путин уволнява правителството, а в новото не влиза нито един от бившите министри, с които Кукес е преговарял.

Роман Абрамович разваля сделката „ЮКОС-Сибнефт“. Компанията ЮКОС е пусната на търг, при това на части. Добиващата половината петрол на ЮКОС и представена с буквата „Ю“ компания „Юганскнефтегаз“ е купена от регистрираната в Твер фирма „Байкалфинансгруп“. По-рано никой дори не е чувал за съществуването на тази фирма, освен президента Путин, който заявява, че познава собствениците на „Байкалфинансгруп“ и тези хора отдавна работели в енергетиката. Твърдейки обаче, че отдавна познава компанията, купила „Юганск“, президентът дори не може да си спомни името й. А на посочения юридически адрес на компанията „Байкалфинанегруп“ в Твер се намира пивницата „Лондон“.

Приблизително две седмици след покупката на „Юганск“ държавната компания „Роснефт“, за която отговаря заместник-ръководителят на президентската администрация Игор Сечин, купува компанията „Байкалфинансгруп“. Поради същата причина Ходорковски не вярва, че сделката „ЮКОС Сибнефт“ е била капан, предварително измислен от Абрамович. Смята се, че Абрамович и Сечин са врагове. Възможно с, впрочем, Абрамович да е започнал да завзема ЮКОС, а Сечин да се е оказал по-бърз. Това е шах, при който много съперници едновременно играят с фигури от всички цветове на дъгата. Възможно е, получавайки ЮКОС, държавата от самото начало да си е направила сметката да купи и „Сибнефт“ от Абрамович и да стане транснационална петролна компания. Така или иначе, в резултат на цялата тази история президентът Путин се сдоби с още повече власт, а гражданите на Русия останаха с още по-малко свобода.

След ареста на Ходорковски лидерът на „Яблоко“ Григорий Явлински казва за вестник „Время новостей“:

„Оценявам действията на Генералната прокуратура като абсолютно неадекватни и прекомерни, а общата политическа линия — като репресивна… Установилата се в Русия система по същество е неефективна, тя не може да реши глобалните икономически задачи. Но смяната на един олигарх — Ходорковски, с друг — Петров, Сидоров, а още по-малко Иванов — няма да реши този проблем.“

Лидерът на Съюза на десните сили Анатолий Чубайс казва в телевизионната програма „Время“:

„Руският бизнес смята, че действията на правозащитната система на страната и на нейните ръководители рязко са влошили атмосферата в обществото, практически са подкопали доверието на бизнеса в правозащитната система като цяло и към нейните ръководители.“

Тези думи на лидерите на опозицията не могат да бъдат наречени смели. Не могат да бъдат наречени решителна подкрепа на арестувания другар. Но след загубата на изборите шефът на щаба на Съюза на десните сили Алфред Кох ще каже, че на Ходорковски не трябвало да се оказва дори такава подкрепа. Кох сериозно мисли, че ако Съюзът на десните сили не беше подкрепил Ходорковски и ако не беше се изявил като партия на предатели, той би влязъл в Думата. Може и да е прав. Може би, за да е успешен един политик, трябва да е предател и страхливец.

Във всеки случай университетските професори се оказаха по-смели от политиците. На 14 ноември министърът на образованието Владимир Филипов настоява пред Руския държавен хуманитарен университет научният съвет да уволни от поста ректор Леонид Невзлин. Той посочва две причини за това: първо, Невзлин отдавна не бил идвал на работното си място и, второ, Невзлин е гражданин на Израел и може да издаде на Израел държавни тайни, с каквито разполагат учените от Хуманитарния университет. Тогава професор Лев Тимофеев казва: „От лагера си спомням как властта пречупва и потиска хората. Не би ми се искало всичко това да се повтори в днешна Русия.“ Професор Юрий Афанасиев, президент на университета, казва: „Не бива да биеш падналия и да се подмазваш на прокуратурата.“ Университетът отказва да уволни Невзлин. Невзлин сам подава оставка, за да не предизвика репресии срещу университета.

На 14 декември се произведоха изборите за Думата. Партията „Съюз на десните сили“ не преодоля петпроцентовата бариера. През нощта след изборите бях в щаба на партията. Когато се разбра за поражението и трябваше да се излезе пред пресата, Борис Немцов изпрати шофьора си да му донесе грим от колата. Немцов, изглежда, беше плакал.

В нощта след изборите президентът се обадил на Григорий Явлински и го поздравил, че партията му е прескочила петпроцентовата бариера. Аз бях и в щаба на „Яблоко“. Там започнаха да празнуват. Но на сутринта стана ясно, че данните на президента не са верни и че „Яблоко“ също не е преминала петпроцентовата бариера и е извън Думата.

Ако към 2003 година Ходорковски е имал план как да смени обществения строй в Русия, планът му рухна по всички точки. Вместо да стане независима от държавата, компанията ЮКОС беше премазана и завзета от държавата. Вместо опозицията да победи с парите на Ходорковски, с тези пари тя се самоунищожи. На студентите от Хуманитарния университет и на учениците от „Коралово“ беше преподаден урок по подлост и лъжа. Самият Ходорковски, който от 1998 година се чувства метафорично като затворник, става реално затворник.

Без всякаква надежда за правосъдие.