Марион Зимър Брадли
Повелителката на Авалон (23)

19.

Наближаваше краят на лятото. Слънцето припичаше неумолимо в безоблачното небе. Тревата жълтееше и блестеше на лъчите му като златна. Друидите бяха изкопали малък водоем на брега на езерото — там се къпеха жриците. Когато времето беше горещо като днес и нямаше нужда от дрехи, жените разпростираха ризите, с които бяха плували, по тревата, за да съхнат, и докато чакаха, седяха и бърбореха на пейките в сянката на един клонест дъб.

Косата на Вивиан бе пораснала малко след тазгодишното стригане, но бе все още достатъчно къса, за да няма нужда от сушене. Достатъчно бе да тръсне няколко пъти глава, за да отърси водата. Вече бе свикнала косата й да е къса и в ден като днешния това бе дори приятно. Тя просна туниката си на тревата и легна върху нея, оставяйки слънчевите лъчи да изравнят по цвят загорелите й ръце и крака с останалите части на тялото. Майка й седеше наблизо на един дънер. Тялото й бе на сянка, държеше само главата си на слънце, за да може дългата, тежка коса да съхне, докато Юлия я разресваше.

Повелителката обикновено носеше косата си свита на кок, но когато я разпуснеше, тя стигаше до средата на бедрата й. Докато гребенът минаваше през тъмните кичури, по тях играеха червеникави отблясъци, сякаш косата й се къпеше в пламъци. През полуспуснатите си клепачи Вивиан наблюдаваше как Ана се протяга доволно като котка. Бе привикнала да възприема майка си като дребна и грозновата, кокалеста и постоянно смръщена, освен, разбира се, когато я озаряваше красотата на Богинята. Но сега Ана не бе никак грозна.

Така, както бе седнала, Повелителката приличаше на миниатюрна статуетка на Богинята — тялото й бе като изваяно от слонова кост, по корема й минаваха сребристи ивици, останали след бременностите, а гърдите й бяха все още високи и стегнати. Изглеждаше щастлива. Измъчвана от любопитство, Вивиан остави зрението си да се разфокусира, както я бяха учили, и веднага видя аурата, която обвиваше тялото на майка й като розово сияние. Сиянието бе най-ярко над корема й. Нищо чудно, че напоследък Ана цялата грееше, дори погледната с просто око.

Внезапно, възмутително подозрение накара кожата на Вивиан да настръхне, сякаш бе повял хладен вятър. Тя стана и, влачейки туниката след себе си, отиде и седна до майка си.

— Косата ти е чудесна — поде тя с равен тон. Ана отвори очи, но продължи да се усмихва. Да, у нея определено имаше някаква промяна. — Но пък си имала и достатъчно време да я оставиш толкова дълга. Станала си жрица, когато си била на петнадесет, нали? А си родила първото си дете още на следващата година — продължи Вивиан замислено. — Аз наближавам деветнадесетте. Не мислиш ли, че е редно да бъда посветена за жрица, та да мога и аз най-сетне да си пусна дълга коса?

— Не. — Ана продължаваше да седи в същата поза, но тялото й издаваше напрежение.

— Защо не? Аз съм най-възрастната в Дома на девиците. Да не би да ми е писано да вляза в историята на Авалон като най-старата девственица?

Ана се изправи. Гневът й се надигаше, но още не бе успял да пречупи доскорошното й добро настроение.

— Аз съм Повелителка на Авалон и единствено аз мога да реша дали си готова да бъдеш жрица!

— Кажи ми, какво още не съм научила? Коя от задачите си не съм изпълнила? — възкликна Вивиан.

— Не можа да се научиш на покорство! — тъмните очи на майка й блеснаха гневно, и момичето почувства силата й като връхлетял горещ вихър.

— Така ли? — Вивиан реши, че е принудена да прибегне към единственото си оръжие. — Или може би просто изчакваш дали няма да стане така, че вече да не ти бъда нужна? Сигурно възлагаш надеждите си на детето, което носиш?

Видя как лицето на майка й пламна и разбра, че подозренията й са оправдани. Предположи, че майка й е забременяла по Белтейн. Кой ли беше бащата? Който и да бе, надали знаеше.

— Би трябвало да се засрамиш! На тези години е редно аз да те направя баба, а не ти да раждаш!

Искаше да го каже с гняв, но сама чу, че думите й звучат като оплакване и лицето й пламна. Ана започна да се смее, а Вивиан се обърна, грабна туниката си и хукна. Смехът на майка й я преследваше по петите като проклятие.

Вивиан бе прекарала лятото под открито небе, а и по начало бе жилава и издръжлива. Беше й все едно накъде тича, но все пак краката й подбираха сигурния път по брега на езерото — колкото е възможно по-надалеч от Тор. Горещото лято бе пресушило почти напълно блатистите земи и скоро Вивиан установи, че се е отдалечила от Авалон повече от всеки друг път. Въпреки това продължи да тича без посока.

Когато спря, го направи не от изтощение, а по принуда. Внезапно пред нея започна да се издига стена от мъгла — толкова плътна, че поглъщаше дневната светлина. Сърцето на Вивиан биеше така, като че ли се бе качило в гърлото й. Опита да се убеди, че това е обикновена омара, която се надига от тинестите земи в края на деня. Само че омарата се надигаше едва когато паднеше нощният хлад, а когато преди малко видя за последен път слънцето, следобедът не бе почнал да преваля. Сега слънцето вече не се виждаше. Светлината бе особена, сребриста, и нямаше нищо, по което би могла да се ориентира за посоките.

Вивиан се огледа. Беше чувала, че Авалон се намира на половин път между света на човеците и владенията на феите. Тези, които знаеха заклинанието, минаваха през мъглите и се озоваваха на брега в света на простосмъртните. Но от време на време се случваше нещо да се обърка и тогава човек се озоваваше в онзи, отвъдния свят.

„Би било по-разумно от страна на майка ми — мислеше Вивиан — да ме бе пратила в света на човеците, за да опитам да се върна оттам.“ Студената пот правеше кожата й лепкава.

Мъглата започваше да се вдига; Вивиан направи крачка напред и отново спря като закована. Хълмът, който се издигаше пред нея, бе покрит със сочна зелена трева и обсипан с невероятно красиви цветя, напълно непознати за нея. Мястото беше прекрасно, но тя не бе го виждала никога в живота си.

Отвъд хълма някой пееше. Вивиан се понамръщи раздразнено, защото гласът, макар и приятен, не пееше вярно песента. Тя започна внимателно да си проправя път през храсталака, стигна до върха на хълма и погледна от другата страна.

Сред цветята седеше някакъв старец и пееше. Косата му бе подстригана като на друидите, но дрехата му бе проста и окъсана, от тъмна вълна. На гърдите му висеше дървен кръст. От удивление Вивиан навярно бе възкликнала, защото старецът вдигна глава, видя я и се усмихна.

— Бъди благословена, хубавице — каза той тихо, сякаш се боеше, че тя ще изчезне.

— Какво правиш тук? — попита Вивиан и заслиза надолу към него.

— И аз бих могъл да ти задам същия въпрос — каза той, оглеждайки изподрасканите й крака и потното й чело. — Отдалеч изглеждаш тъй, сякаш си от народа на феите, но сега виждам, че си смъртна.

— Нима ти можеш да ги виждаш? — извика Вивиан.

— Имам тази дарба, макар че братята ми по вяра все ме предупреждават, че това е измама и демонско лукавство. Никога няма да повярвам, че нещо толкова прекрасно може да носи в себе си зло.

— Ти си доста странен монах, ако съдя по това, което съм чувала за тях — отбеляза Вивиан и седна до него.

— Опасявам се, че е тъй. Но все си мисля, че нашият свети Пелагиус трябва да е бил прав, когато е проповядвал, че е достатъчно да живееш добродетелно и в мир със света и себе си, за да спечелиш царството небесно. Самият епископ Агрикола ме подстрига за монах и ми даде името Фортунатус. Агрикола бе убеден, че твърденията на свети Августин, според които всички сме родени грешници и можем да се надяваме само на милостта Божия, за да бъдем спасени, са чиста ерес. Само че в Рим са на друго мнение и ни преследват. Прибраха ме братята от Инис Уитрин и ми повериха да пазя Параклиса на птиците.

Монахът се усмихна; сетне впери поглед нанякъде, посочи с ръка над рамото на Вивиан и прошепна:

— Шшт… Ето я там. Красива е. Не я ли виждаш?

Вивиан извърна много бавно глава, и успя да види как многоцветното сияние, което бе започнало да се отделя от близкия бъзов храст, доби форма и се превърна в стройна фигура, увенчана с бели бъзови цветове и облечена в бляскава синьочерна дреха, която се спускаше до земята на богати дипли.

— Поздравявам те, майко — прошепна момичето със сведена глава. Ръцете й се издигнаха в ритуалния поздрав.

— При нас е дошло момиче, в чиито жили тече старата кръв — нека я поздравим с „добре дошла“! — още докато ефирното създание говореше, въздухът се изпълни с безчет сияйни същества, блещукащи във всички цветове на дъгата. За миг те се извиха около главата на Вивиан и тя долови милувката на стотици безплътни пръсти. Сетне, с тих смях, наподобяващ далечен звън на стъклени камбанки, създанията изчезнаха.

— Сега разбирам — ти си от другия остров, от Авалон — кимна отец Фортунатус.

Вивиан кимна на свой ред.

— Наричат ме Вивиан.

— Казват, че Авалон е много свято място — каза той простичко. — Как стана тъй, че се озова тук?

Вивиан го загледа подозрително, но той отвърна на погледа й с толкова явно чистосърдечие, че тя се почувства обезоръжена. Изведнъж й стана ясно, че този човек никога не би използвал нещо, което му е казала, срещу нея или срещу майка й. Бе й задал въпроса с искрена загриженост.

— Бях ядосана. Майка ми е бременна — на нейната възраст! И на всичкото отгоре се опитва да се държи с мен, като че ли съм още дете! — Вивиан поклати глава; сега й бе трудно да разбере какво всъщност я бе подразнило толкова.

Отец Фортунатус отвори широко очи.

— Нямам никакво право да ти давам съвети, пък и не разбирам почти нищо от женски работи, но един нов живот би трябвало да е повод за радост — толкова повече, че идването му е равностойно на чудо. Тя сигурно ще има нужда от теб, за да й помагаш за бебето. Нима мисълта да държиш новородено дете в ръцете си не ти доставя радост?

Сега бе ред на Вивиан да се зачуди. В гнева си не бе отделила никаква мисъл на детето, което щеше да се роди. Горкото дребосъче — колко ли време щеше да има за него Повелителката на Свещения остров? Ана нямаше нужда от нея, но бебето щеше да има. Странен старец беше този отец Фортунатус — колко много й олекна след думите му!

Тя вдигна очи и се замисли как ли ще намери обратния път. Сребристата светлина, която струеше отвсякъде, без видим източник, бе започнала да розовее и въздухът се изпъстри с блуждаещи светлинки.

— Права си — време е да се върнеш в своя свят — каза свещеникът.

— А как да намеря пътя?

— Виждаш ли този камък? Той е толкова древен, че може да бъде видян и при параклиса на птиците на нашия остров. Когато стъпя на него, мога за малко да се озова в царството на феите. Има стотици такива места с голяма сила, където преградата между световете изтънява. Идвам тук всеки път след неделната литургия, за да славя Бог-творец, защото Той е всеобщ създател, а значи и на това място — а никога не съм виждал нещо по-красиво. Ако искаш, можеш да дойдеш и с мен, момичето ми. На острова на Брига живеят светите сестри — те ще те приютят…

„Ето възможността, за която копнеех“, каза си Вивиан. „Сега, ако искам, тога да отида в света на човеците и да заживея свой живот.“ После поклати глава.

— Искам да се върна у дома. Може би трябва да потърся друго такова място, където преградата между световете може да бъде премината.

— Добре тогава, но не забравяй този камък. Ако имаш нужда от мен и решиш да дойдеш, ще бъдеш винаги добре дошла.

Старецът се изправи и простря ръка, за да я благослови. Вивиан сведе глава и прие благословията, сякаш пред нея бе някой възрастен друид.

„Богиньо, посочи ми пътя“, каза си тя отчаяно, докато старецът потъваше в здрача. „Нямам ни най-малка представа накъде да тръгна.“

Тя стана и притвори очи. Опита се да извика в съзнанието си образа на остров Авалон — потънал в червеникавата светлина на последните слънчеви лъчи, озарили небето на запад и езерните води. Мислите й притихнаха, съзнанието й замря. Тогава, във възцарилата се в душата й тишина, зазвъняха като сребърен дъжд първите ноти на тиха мелодия. Звуците бяха неземно прелестни — и все пак имаше мигове, които мелодията потрепваше, затова Вивиан разбра, че не свирят елфи. До нея долитаха песента на бард и звуците на арфа — който и да бе, този човек свиреше и пееше с почти божествено съвършенство.

Небето в царството на феите никога не ставаше съвсем светло, но тук не се и смрачаваше докрай. Виолетовият здрач позволяваше на Вивиан да вижда накъде върви, и тя бавно тръгна натам, откъдето долиташе песента. Сега мелодията стана по-силна, и песента я зовеше, викаше я с такава тъга, че Вивиан едва не се разплака. Не само съвършената хармония я вълнуваше — в песента трептеше дълбоко, искрено чувство. Арфистът пееше за копнежа и за скръбта, и над хълмове и езерни води зовеше заблудения странник към родния дом…

Белият, чистият зимен сняг —

навеки загубен отмина.

Топи се, оголва кална земя,

изчезва до идната зима.

За чистия сняг да пророним сълза —

ще дойде, но друг — догодина.

Вивиан се оставяше да бъде водена от кристалните звуци на арфата и вървеше, вървеше напред, докато най-сетне забеляза, че върви в здрача през една поляна, над която тъкмо се спускаше вечерната омара. В далечината пред нея се издигаше познатият силует на Тор. А много по-наблизо, в подножието на хълма, се очертаваше познатата фигура на Талиезин, който седеше на един камък и свиреше на арфата си.

Чистият, прелестен пролетен цвят —

навеки загубен отмина.

Рони се, пада като роса —

но плод нали трябва да има?

За нежния цвят да пророним сълза —

ще дойде, но друг — догодина.

Понякога, когато свиреше Талиезин, призованите от арфата му картини ставаха толкова живи, че сам той бе убеден — ако посегне с ръка, и ще ги докосне. Затова, когато видя слабичката фигура на момичето, което крачеше към него, обгърнато с вълшебството на феите, то му се видя като неземно създание — истинска фея, дошла от отвъдното — с високо изправена глава, тя пристъпваше така леко, сякаш не докосваше земята. И все пак — ако бе видение, видението принадлежеше не на онзи, другия свят, а на Авалон — защото се движеше с плавната стъпка на жриците.

… Златният клас във нивята лежи…

Талиезин гледаше зашеметен и само пръстите му продължаваха да се движат по струните. Той я познаваше, но тя не бе вече същата — сърцето му бе викало обичното му малко момиче, а към него идваше зряла жена — и то прекрасна.

… за хляба в студената зима…

Тогава тя го повика по име, и гласът й развали магията. Талиезин едва бе успял да остави арфата на земята до себе си, и Вивиан вече хлипаше в прегръдките му.

— Вивиан, милото ми момиче… — той я потупа нежно по рамото, съзнавайки напълно, че не държи в прегръдките си дете. — Толкова се тревожех за тебе.

Тя се отдръпна и го изгледа.

— Бил си ужасен — почувствах го дори в песента ти. А майка ми — тя също ли е толкова тревожна? Нищо чудно вече да претърсват тресавището за трупа ми.

Талиезин се позамисли. Повелителката не бе казала кой знае какво, но той бе разпознал болезнения страх в очите й.

— Да, беше много уплашена. Кажи ми, защо избяга?

— Бях ядосана — отвърна Вивиан. — Не се страхувай, няма да се повтори. Дори… дори когато се роди бебето. Ти — ти знаеше ли?

„Тя заслужава да й кажа истината“, каза си Талиезин и кимна.

— Случи се по Белтейн. — Видя по очите й, че започва да разбира, и се учуди защо е толкова притеснен.

— Значи този път — каза тя с внезапно изтънял глас, — си спомняш какво се е случило. Сега вече не само тя, но и ти няма да имаш нужда от мен.

— Не е така, Вивиан! — Талиезин искаше да й каже, че винаги ще се чувства неин баща, особено сега, когато майка й носеше неговото дете в утробата си, но тъкмо сега тя дотолкова приличаше на Ана, каквато е била като младо момиче, че всъщност чувствата, които изпитваше, не бяха съвсем бащински. Той млъкна объркан, без да знае как да продължи.

— Тя не иска да ме посвети за жрица! Какво да правя?

Талиезин беше друид, и колкото и объркан да бе като мъж, свещеникът у него не можеше да не отговори на този вопъл.

— Има нещо, което само ти можеш да сториш — точно защото си девица — поде той. — Нещо, от което се нуждаем. Знаеш, че четирите светини на тази земя се съхраняват от друидите. Мечът и копието могат да бъдат пазени от посветените жреци, блюдото — от жена, но Свещеният потир може да къде опазен само от девица. Би ли приела такава задача?

— Ще позволи ли майка ми?

Той видя как натъженото й лице блесна от възторжено страхопочитание.

— Струва ми се, че волята на Богинята е ти да бъдеш Пазителка на свещения потир, Вивиан — а на това не може да се противопостави дори Повелителката на Авалон.

Лицето на момичето грейна в усмивка, но сърцето на Талиезин бе все така натежало от скръб, и в душата му звучаха думи, които сякаш продължаваха недопятата песен…

Щастливото, весело малко дете,

изчезна, навеки отмина.

Под слънцето стъпва прекрасна жена,

тя майка ще е догодина.

И пак ще звъни весел детският смях,

но нейната пролет премина.

 

 

Наближаваше есента и в западните земи хората бързаха да приберат плода от полята, защото саксонците също жънеха страшна жътва с окървавените си мечове. Над земята прелитаха слухове като кряскащи свраки — саксонски войски под командването на самия Хенгист опожарили до основи Калева; други, водени от брат му Хорса, не успели да превземат Вента Белгарум, но си отмъстили, като опустошили Сорвиодунум.

Нямаше съмнение, че стига да поискат, нищо няма да ги спре да продължат на север, към Акве Сулис и хълмовете на Мендип, където ги очакваше богата плячка. Но имаше и друг път, не толкова известен, който водеше право на запад към Линдинис.

Ако саксонците не разполагаха с достатъчно хора, за да окупират постоянно тези земи, то бяха успели поне да ги обезкръвят до такава степен, че при едно следващо нападение не биха оказали никаква съпротива. Говореше се, че варварите не правят опит да запазят градовете, работилниците, постройките. Изпиеха ли оплячкосаното вино, отново започваха да се наливат с бира. Те искаха само земя — плодородна земя, висока земя, та да не бъде поглъщана като родните им земи от солените морски вълни.

Хората от Летните земи се убеждаваха, че са на сигурно място, защитени от тресавищата, но тази година имаше голяма суша, тревата бе окосена за сено, и места, които в други години лежаха под вода, сега бяха покрити само със сочна зелена трева.

Вивиан малко се интересуваше от такива разговори. До каквото и да се доберяха варварите, те със сигурност нямаше да стигнат до Авалон. Не я притесняваше и вече явната бременност на майка й, защото Талиезин бе сдържал думата си и сега тя имаше свое призвание. Бе научила всичко, което им бяха разказвали за четирите друидски светини заедно с другите момичета от Дома на девиците, но едва сега разбираше, че това е било само началото на истинското познание, макар че повечето хора не знаеха и толкова. Сега й трябваше друго познание — за да имаш право да докосваш свещените предмети, се искаше не мъдростта на разума, а мъдрост на сърцето. За да стане Пазителка на Граала, тя самата трябваше да се преобрази.

В някои отношения обучението й бе още по-изтощително от подготовката на жриците, но някак по-едностранчиво. Всеки ден Вивиан се къпеше във водите на Свещения извор. Жриците така или иначе пиеха само от неговата вода, но сега тя трябваше и да се храни по-леко — ядеше само плодове и зеленчуци, и понякога малко хляб — не й разрешаваха дори мляко и сирене. Отслабна съвсем и понякога й се виеше свят. Когато ходеше, имаше чувството, че се движи под вода — всички предмети около нея излъчваха мека, трептяща светлина и добиваха някаква прозрачност. Все по-лесно ставаше за Вивиан да вижда между световете.

Докато обучението й напредваше, постепенно й ставаше ясно защо е толкова трудно да се намери девица — пазителка на Граала. Обикновено момиче не би имало необходимата сила — нито на тялото, нито на духа — а на нейната възраст повечето млади жени, които живееха на Авалон, вече бяха посветени жрици и се бяха възползвали от правата си да участват в Белтейнските ритуали. Беше й приятно, че по-младите момичета, които досега се чудеха какъв недостатък й пречи да бъде посветена за жрица, сега я гледаха с нямо страхопочитание.

Докато тялото на майка й все повече се обезформяше от бременността, Вивиан се движеше грациозно и царствено, изпълнена с възторга на собствената си девственост. Знаеше добре, че Граалът, както и самата Богиня, приема много форми и има много лица, но най-истински е такъв, какъвто го съхраняват друидите — сияен, недокоснат съд с девствена чистота.

В навечерието на есенното равноденствие, когато годината прекосява прага между слънцето и сянката, друидите дойдоха за Вивиан. Облякоха я в безукорно бяла роба и мълчаливата им процесия я поведе към подземната пещера. В нея имаше каменен олтар, върху който бе положен меч — ножницата му бе прокъсана и напукана от старост. На стената бе подпряно копие. До него имаше издълбани две малки ниши. В по-ниската върху бяло платно бе поставено широко блюдо. А в по-горната — Вивиан почувства как дъхът й спира, защото за първи път виждаше Граала.

Не знаеше как би изглеждал Свещеният потир в очите на непосветения — може би като обикновена глинена чаша, или красив сребърен потир, или стъклена чаша, пречупваща светлината във всички цветове на дъгата, украсена с мозайка от кехлибарени цветове. Това, което видя Вивиан, бе съд с такава чистота, че изглеждаше сякаш самият той се състои от изворна вода, която е добила по някакъв начин формата на чаша. Беше убедена, че ако го докосне с пръстите си на смъртен човек, те биха минали през него. Но й бе казано, че трябва да отиде и да го вземе от мястото му, и тя пристъпи към нишата.

Когато наближи, първоначално Усети съпротивлението на ВЪЗдуха, а сетне й се стори, че върви срещу течение — като във вода. Помисли си объркано, че долавя някакво трептене — всъщност, ако не й бръмчаха ушите, долавяше нещо като тихо тананикане. Звукът бе едва доловим, но бързо се усилваше, докато накрая погълна всички останали звуци. Вивиан продължаваше да напредва, но имаше чувството, че костите й започват да се разтапят.

Сега вече започваше да я обзема страх. Погледна назад, но всички друиди бяха вперили в нея погледи, пълни с очакване, и волята им я принуждаваше да продължи. Каза си, че внезапно обзелият я ужас е напълно неоснователен, но това не й помогна много.

Ами ако Талиезин и майка й се бяха наговорили да се отърват от нея? Знаеше отпреди и сега вече бе убедена, че ако докоснеше Граала, докато все още изпитваше страх, това би било равносилно на смърт. Каза си, че не е длъжна да го прави. Можеше да се обърне и да излезе от пещерата и да продължи да живее, макар и посрамена. Но ако трябваше да сравни смъртта с досегашния си начин на живот, нямаше какво да загуби, ако тръгнеше насреща й.

Отново отправи поглед към Граала — този път в него се съдържаше безкрайността — едно море, обсипано със звезди. От мрака се разнесе глас — толкова тих, че Вивиан по-скоро го чувстваше, отколкото да го чува.

„Аз поглъщам всичко, що е отминало; от мен се ражда всичко, което ще дойде. Прегърни ме, и моите тъмни води ще отнесат и теб — защото аз съм жертвената чаша. Но аз съм и източникът на Рождението, и ти можеш да излезеш преродена от моите дълбини. Ще дойдеш ли при мен, дъще, за да приемеш силата ми и да станеш неин проводник в света на смъртните?“

Сълзи се търкулнаха по бузите на Вивиан — това не бе гласът на Ана; говореше истинската майка, за която тя винаги бе мечтала. И Вивиан стъпи на прага между мрака и светлината, и вдигна в ръце Граала.

В мрачната пещера започна да пулсира пламтяща светлина. Един от друидите извика и побягна навън; друг припадна. Но лицата на останалите светеха от удивление и възторг — когато Девицата, която сега бе нещо много повече и по-различно от момичето Вивиан, вдигна в ръцете си Свещения потир, сърцата им се изпълниха с ликуване.

Тя мина покрай тях и се заизкачва по стълбите със свещения съд в ръце. С отмерена стъпка Девицата вървеше по пътеката към Свещения извор. Когато стигна там, където водата бликаше постоянно от неведомите земни дълбини, тя коленичи и напълни чашата. Тогава малката ниша в стената на кладенеца засвети на свой ред — нишата, в която се съхраняваше стъкленицата със Светата кръв, поверена на жриците още от отец Йосиф Ариматейски. Кристално чиста извираше водата на Свещения извор, но каменното корито, в което течеше, бе оцветено в кървавочервено. Вивиан издигна Граала, пълен до ръба, и той засвети с розова светлина.

Това сияние приличаше на зазоряване в полунощ. То я осветяваше, докато тя продължи пътя си към езерния бряг. Там отново издигна високо Граала и изля съдържанието му в сребристите води на езерото. С промененото си зрение Вивиан видя как водата от Свещения извор се лее като течно сребро и постепенно се разпространява в езерото, докато цялата му повърхност засвети с опалов блясък. Тя знаеше, че всичко, до което се докосне тази вода, ще приеме част от светия благослов — не само на Авалон, но и във всички светове извън него.

 

 

След церемониалното изнасяне на Граала в душата на Вивиан се възцари пълен покой. Но във външния свят саксонците продължаваха да безчинстват.

Една вечер, няколко седмици по-късно, когато дните бяха започнали да се скъсяват и вече се чувстваше близостта на Самхаин, едно от момичетата дотича от езерото, за да съобщи, че към брега наближавала лодка. Карал я Херон, един от жителите на наколното село. Той бе един от малкото, които знаеха заклинанието за вдигане на мъглите. Обаче пътникът, ако се съди по дрехата му, бил монах от Инис Уитрин. Още преди Великата жрица да успее да произнесе и дума, всички бяха хукнали към брега, за да видят необичайния посетител.

Лодката опря тинестия бряг. Лодкарят остави монаха, чиито очи бяха превързани, да седи вътре, и прегази през плитчините до брега.

— Отец Фортунатус! — извика Вивиан и затича напред. Ана й хвърли учуден поглед, но нямаше време да задава въпроси.

— Херон, защо си довел тук този странник без мое разрешение?

Гласът на Великата жрица прозвуча като изплющяване на камшик. Лодкарят падна на колене като покосен. Приведе се напред, докато челото му докосна калната земя, а свещеникът започна да върти глава, като че ли можеше да види нещо с ушите си. Ръцете му не бяха вързани, но Вивиан забеляза, че той не прави и най-малък опит да свали превръзката от очите си.

— Повелителко, водя го тук, за да говори вместо мен! Племето на вълците… — той млъкна и поклати глава, треперейки.

— Говори за саксонците — прозвуча откъм лодката гласът на отец Фортунатус. — Опустошили са Линдинис и се насочват насам. Селото на Херон, което се намира на южния бряг на езерото, вече бе опожарено. Хората успяха да избягат и се укриха в нашето абатство, но ако саксонците се доберат и до Инис Уитрин, а е сигурно, че няма какво да ги спре — тогава няма как да се защитим. Не вини този човек, Повелителко. Моя бе идеята да дойдем при теб. Ние, монасите, ще приемем с радост мъченичеството — но ми се струва жестоко да оставим да загинат невинни мъже, жени и малки деца. Постарахме се да ги убедим да приемат християнството, но те вярват повече на старите богове. Няма сила, която да може да ги защити — освен силата на Авалон.

— Странен монах си ти, щом можеш да говориш така! — възкликна Великата жрица.

— Той е същият, който може да посещава света на феите, и е спечелил тяхното благоволение — намеси се Вивиан.

Монахът се извърна в посоката, откъдето идваше гласът й, и се усмихна.

— Ти ли си, малка фейо? Радвам се, че си успяла да намериш пътя към дома.

— Разбирам молбата ти, но не мога да взема решение просто така — отвърна Ана. — Почакай отвън, докато се съветвам с моите хора. Още по-добре ще бъде Херон направо да те откара обратно в твоя манастир. Ако решим да ви се притечем на помощ, няма да има нужда да ни показваш пътя!

 

 

В Голямата зала споровете се проточиха до вечерта.

— Авалон е бил тайно място още от времето на Каразий — настояваше Елен. — Чувала съм, че преди това Великите жрици понякога се намесвали в хода на събитията във външния свят, и това винаги е имало лоши последствия, Не мисля, че е редно да променяме отношението си към света на смъртните — след като времето е показало, че то е правилно.

Един от друидите кимна енергично.

— Така е. Струва ми се, че колкото и жестоко да е това нападение, то само показва колко важна е нашата изолация от света.

— Самите саксонци са също езичници — намеси се Нектан. — Може би всъщност ни правят услуга. Ще очистят страната от християните, които упорстват да наричат Великата богиня демон и ни избиват, защото сме били поклонници на техния сатана.

— Но те не избиват само християни! — възрази Юлия. — Ако избият древния народ, кой ще кара баржите ни, когато се налага да пътуваме из Британия?

— Срамно ще бъде, ако ги изоставим сега, след като толкова поколения от тях са ни служили вярно — каза разпалено един млад друид.

— При това християните от абатството са по-различни — каза плахо Мандуа. — НАли самата майка Кайлеан се е сприятелила с техния първоучител?

— Ако сега не се възползваме от силата, която ни е дадена, кога тогава? — продължи младият друид. — Защо е трябвало да учим тайните на магическото изкуство, ако не го ползваме тогава, когато то е потребно?

— Длъжни сме да чакаме обещания ни от боговете Защитник — упорстваше Елен. — Той ще издигне свещения меч и ще прогони злото от земите ни!

— Дано тогава се роди по-скоро! — въздъхна тихо Мандуа.

Продължаваха да спорят, когато Вивиан, неспособна да сдържа възмущението си, напусна залата. Отец Фортунатус не бе й дал нищо повече от добрите си пожелания, и все пак тя не можеше да изтрие мисълта за него от съзнанието си. Не бе възможно всички християни да са фанатици, след като хора като него бяха прегърнали тяхната вяра. А тя отлично знаеше, че все още има връзка между Авалон и Инис Уитрин. Въпреки защитата на силата, с която се хвалеха жриците, Вивиан не бе убедена, че Авалон няма да бъде засегнат, ако саксонците унищожат Инис Уитрин.

Както често се случваше напоследък, Вивиан установи, че неволно се е озовала пред входа на светилището, където се пазеха свещените дарове. Тя имаше право да влиза и излиза от тук по всяко време, затова друидът, който стоеше на пост отпред, веднага отстъпи и я остави да мине.

„Защо всъщност ги пази?“ — зачуди се тя, загледана в призрачното сияние, което просветваше изпод плата, с който бяха покрити светините. Да, тя бе благословила земята със силата на Граала, но нали Авалон и без това си бе свещен остров? Външният свят се нуждаеше от благослов, не тази отделена от него земя. Никой след Гауен не бе носил Меча на силата; дори тя не знаеше кога за последен път е използвана силата на Копието и Блюдото, за да се помогне на хората. Кои бяха те, че да държат светините тук по своя преценка — далеч от тези, които имаха нужда от тях?

Тя отново премисли случилото се през последните дни. Въпреки че бяха отминали ритуалните ограничения, които се спазваха през седмицата преди равноденствието, тя бе привикнала към досегашния си начин на хранене, а днес, покрай цялата бъркотия, не бе сложила и троха в уста. Пое си дълбоко дъх и се упъти към Граала.

— Какво правиш тук? — На вратата се бе изправил Талиезин. В очите му имаше нескрит страх. — Без ритуал, без да си подготвена…

— Правя това, което трябва да бъде направено. От тези разногласия никой нищо няма да предприеме, а аз виждам, че сега е нужно да се действа, и чувствам, че Граалът иска да ни покаже правия път. Нима ще ми отречеш правото да го попитам?

— Правото е твое. Ти си Пазителката — отговорът се изтръгна насила от устните му. — Но ако не си разбрала правилно волята му, Граалът ще те унищожи…

— Рискувам само собствения си живот, а имам и това право… — отвърна тя меко и видя как изразът на лицето му се измени. Обърканото човешко същество отстъпваше място на някой друг — на силен дух, чието присъствие тя бе долавяла и друг път по време на ритуалите.

— Как искаш да стигнеш до другия остров?

— Ако трябва да отида там, Граалът ще ми покаже пътя.

Талиезин склони глава.

— Права си. Върви при Свещения извор и го обиколи три пъти. През цялото време си мисли за мястото, където искаш да се озовеш. На края на третата обиколка ще бъдеш там. Не мога нищо да ти забраня, но ако си съгласна, ще те последвам, за да бдя над теб…

Вивиан кимна. Миг след това Граалът бе в ръцете й и блясъкът му изтри усещанията на човешките й сетива.

 

 

Талиезин разбра, че силата на Авалон е около тях и ги закриля — Девицата, която носеше Граала към Свещения извор, вече не бе Вивиан. Самият той бе съумял да съхрани до известна степен обичайното си съзнание, затова изпита цялата дълбочина на ужаса и преклонението пред силата, докато минаваха пространството между световете. След миг или вечност уханната нощ на Авалон изчезна — около тях замириса на дим и на изгоряло. Песента на щурците се удави във воплите на умиращите.

Поклонниците на Белия дракон бяха нападнали Инис Уитрин. Някои от външните сгради бяха вече погълнати от море от пламъци. Тъмнокосите обитатели на наколното село се опитваха да защитят абатството, но мощните саксонци ги помитаха, сякаш имаха работа с малки деца. Битката бушуваше от старите жилища на отшелниците около малката църква до ябълковата градина на монасите и бараките, които бяха построили около извора.

Девицата стоеше при извора и гледаше надолу, притиснала Граала към гърдите си. Свещеният потир бе все още покрит с кърпа, но въпреки това, цялото тяло на момичето грееше с неземна светлина. В дълбините на кладенеца сияеше, като отразена, друга светлина — но тя бе червеникава. Най-сетне някой от сражаващите се я забеляза и извика нещо. Хората от блатистите земи заотстъпваха, а саксонците, дочули думата „съкровище“, се устремиха към нея като вълци по прясна диря.

Саксонците опустошаваха земята със силата на огъня. Редно бе срещу тях да се изправи силата на водата, мислеше си Талиезин. Воят на нападащите беше ужасяващ. Талиезин застана точно зад момичето, което стоеше, без да трепне. И тогава, когато вече виждаха как отблясъците на пожара проблясват по оголените в зверска гримаса зъби на първия от нападателите, Девицата отбули Граала.

— Вие, които проливате кръв, вижте кръвта на Всеобщата майка! — извика тя с ясен глас, и започна да излива водата, която бе наляла от Свещения извор на Авалон. — Елате вие, които сте оставили алчността да ви управлява, и приемете участта, която сте заслужили!

На Талиезин му се стори, че вижда река от светлина, която потече към саксонците — светлината й бе така ярка, че не можеше да се гледа с отворени очи. Но нападателите започнаха да се препъват и блъскат един в друг, сякаш ослепели, и викаха един през друг, че потъват в мрак. Водата ги обгърна и никой повече не ги видя.

 

 

През следващите дни се съчиниха толкова разкази за случилото се в нощта, когато саксонците нападнаха Инис Уитрин, колкото свидетели имаше. Някои монаси се кълняха, че се появил самият Свети Йосиф, а в ръцете му греела стъкленицата със Светата кръв, която бе донесъл със себе си в Британия. Оцелелите саксонци твърдяха, че видели как Повелителката на подземния свят пристъпвала по вълните на реката, която се надигнала и ги погълнала. Хората от древния народ се усмихваха скрито и шушукаха за Богинята от Свещения извор, която отново дошла да спаси своите деца в труден час.

Може би Талиезин бе най-близо до истината, когато разказа на Великата жрица какво се бе случило — защото бе мъдър и знаеше, че обикновените човешки слова само изкривяват истината, когато нещо извън този свят премине пред очите на смъртните.

Самата Вивиан не можа да си спомни нищо. Остана й само споменът за неземния блясък на Граала, и венецът от прекрасни цветя, който отец Фортунатус й изпрати по един дребен лодкар — цветя от владенията на феите.