Марион Зимър Брадли
Повелителката на Авалон (17)

14.

Понякога, когато небето над хълмовете помрачнееше и мъгли се стелеха над тресавищата около Голямата стена, Телери почти си представяше, че е отново на Авалон. Никога не преставаше да се учудва, че дори само мисълта за Свещения остров може да й причинява такава болка. Не, това не бяха Летните земи, каза си тя, докато продължаваше да язди напред, а мочурищата из земите на бригантите; и тя отдавна вече не бе жрица на Авалон — беше императрица на Британия.

Чул въздишката й, ездачът пред нея дръпна юздите на коня си, обърна се и я изгледа въпросително. Телери се усмихна. През двете години, откак Каразий бе провъзгласен за император, Алектус бе станал най-добрият й приятел. Дългите походи го изтощаваха и все още не бе добър моряк, но бе същински магьосник, когато се налагаше да се пресмятат разходи и да се планира политиката — а един император имаше нужда от такъв човек дори повече, отколкото един главнокомандващ.

Понякога Телери се чудеше как Каразий съумя да остане толкова дълго пълновластен господар на страната. Когато войската го провъзгласи за император и той прие, тя очакваше Рим веднага да връхлети с огън и меч — още преди края на същата година. Но явно бунтът на един британски военачалник можеше по-лесно да остане безнаказан в сравнение с бунтовете в другите провинции — можеше, ако успяваше да държи властта над моретата и се ползваше от благосклонността на Авалон.

Въпреки това самият Каразий бе немалко учуден, когато Максимиан, след като загуби морската битка, му прати сухо формално писмо, с което го приветстваше като равнопоставен и император на Британия.

Несъмнено Рим си имаше своите основания; мирът, който Максимиан бе сключил с франките, се оказа нетраен; той непрестанно се опитваше да възпрепятства клановете им да прегазят Галия. Мирът с алеманите по Ренус също бе крайно нестабилен, а Диоклециан постоянно се сражаваше с готи и сармати по Данубиус. Носеха се и слухове за вълнения в Сирия. Рим не можеше да отдели войска, която да прати в друга провинция. Докато Британия не застрашаваше други части на империята, императорите нямаха друг изход, освен да я оставят да се справя — и защитава — сама. Каразий междувременно бе започнал да разбира, че управлението на страната изисква много повече от защитата на крайбрежието от саксонци.

Телери хвърли плах поглед към сивата каменна стена, която се виеше по хълмовете. От другата й страна бяха пиктите — и макар че и те бяха келти като бригантите, които населяваха отсамната страна на стената, дивите племена от Алба всяваха ужас у по-цивилизованите си съотечественици — същия ужас, който изпитваше населението на юг от саксонците, но за разлика от него бе постоянен.

Телери смъкна надолу качулката на плътната си наметка, защото мъглата ставаше все по-гъста. Вече се виждаше само малка част от пътя — светът наоколо бе потънал в непрогледна сивота. Песъчливата почва бе потъмняла от влага, натежали от влага бяха и листата на пирена. Ако мъглата не се вдигнеше, щеше да се наложи да запалят факлите, макар че до вечерта оставаше много време. Водачът им изведнъж спря и вдигна ръка. Телери дръпна юздите на коня си и се ослуша. Много трудно бе да се различават звуците в такова време, но несъмнено нещо или някой приближаваше към тях…

Стражите я наобиколиха с насочени напред копия. Ако се наложеше, щяха да се бият, но би било лудост да бягат, след като едва виждаха пътя. Напрягайки слуха си, Телери долови ритмичния звън на конски сбруи — прекалено равномерен в сравнение с хаотичния тропот на копитата на конете на пиктите. Шумът наближаваше. Алектус върна коня си назад, за да застане точно пред нея. Телери чу стържещия шум на метала, когато той извади меча си от ножницата и се зачуди как ли си служи с него. Знаеше, че често се упражнява с един от центурионите, но все пак бе започнал с военното си обучение едва преди две години. Въпреки това изпита радост, като видя, че той е решен да застане между нея и незнайната опасност.

За момент всичко наоколо замря. После в мъглата започнаха да се очертават фигури и пред тях се появи цял отряд легионери, които спряха като заковани пред императрицата.

— Гай Мартин, от гарнизона на Виндоланда, се представя на императрицата, за да я ескортира — каза отсечено командирът.

— Но императрица Телери си има ескорт… — поде Алектус.

— Тук сме, за да подсилим вашия ескорт по пътя към Корстопитум — каза Гай Мартин кисело. — Миналата нощ пиктите са преминали стената при Верковикум. Императорът тръгна по следите им, но прати нас, за да ви отведем на сигурно място — човекът очевидно не беше във възторг от задачата да охранява императрицата, докато останалите бяха извадили късмета да се сражават с пиктите.

Каразий бе настоявал тя да стои на сигурно място в Еборакум, и сега Телери разбра, че е бил прав. Винаги бе приемала стената за нерушима преграда — нещо като мъглите, които пазеха Авалон, но сега, когато видя тясната каменна ивица на фона на мочурищата, тя не й вдъхна особено доверие. Стената бе градена от човешки ръце, а построеното от човек можеше да бъде разрушено от друг.

Когато най-сетне стигнаха до Корстопитум, бе паднал мрак. Мъглата се бе превърнала в ситен дъжд, който проникваше навсякъде. Градът беше удобно разположен на северния бряг на реката — там, където пътят, строен от войските, пресичаше стария път към Алба. На времето населението на Корстопитум бе нараснало рязко, защото тук се бяха заселили много занаятчии, които снабдяваха гарнизона с всичко необходимо. Но докато Телери, мокра до кости, яздеше по главната улица към хана, всичко наоколо й се струваше пусто и мрачно. Много от постройките бяха запустели, а другите се нуждаеха от потягане.

Затова пък от години всеки император, който идваше да огледа стената, отсядаше в Корстопитум, и странноприемницата бе просторна и уютна. Подът не бе украсен с мозайка, но бе покрит с дъски, а по тях имаше плътни черги — пъстри, както ги тъчаха жените от местните племена. В неумелите изображения на ловни сцени по стените, дело на местен човек, имаше някакъв примитивен чар. Напаленият мангал изсуши дрехите им и прогони студа. Когато Телери отново се присъедини към Алектус в голямата зала, настроението й се бе подобрило достатъчно, за да го изслуша, докато той споделяше безпокойството си.

— Императорът е силен мъж и боговете са благосклонни към него — каза тя, когато Алектус за трети път се запита къде ли е намерил подслон Каразий — Човек, който е свикнал да стои на откритата палуба по време на морска буря, няма да се уплаши от някакъв си дъжд.

Алектус потръпна, после й се усмихна, и следите от постоянни тревоги, състарили лицето му, изчезнаха за миг.

— Той може да се грижи за себе си — повтори Телери. — Доволна съм, че ти си тук, при мен!

— Да, ние работим добре заедно — отвърна той сериозно, но лицето му запази момчешкото си изражение, което стопли сърцето й. — Той е силен и властен човек, и може да увлече хората подир себе си. Аз съм този, който обмисля и пресмята всичко, имам възможността да помня и предвиждам, което обикновено човек на действието като Каразий не е в състояние да стори. А ти, господарке, ти си Свещената кралица. Твоята любов дава смисъл на всичко, което правим!

Любов ли? Телери повдигна вежди, но премълча, защото не искаше да помрачи възторжената му вяра. Бе обичала Диерна и Авалон, но бе насилствено откъсната от тях. Що се отнася до Каразий — той често идваше в леглото й, особено сега, когато като император имаше нужда от наследник, но тя така и не можеше да забременее. Може би едно дете би ги сближило; но засега най-доброто чувство, което тя изпитваше към съпруга си, беше уважение. Беше се привързала донякъде към него, но основното, което ги свързваше, си оставаше дългът.

Обичаше ли Британия? Какво ли означаваше това — да обичаш земята си? Имаше слабост към земите на дуротригите, където бе родена, но не намираше в тази северна пустош нищо, което би я подтикнало да я обича. Може би, ако я бяха оставили да изучава мистериите тъй дълго, както ги бе изучавала Диерна, щеше да разбере какво представлява обичта към една идея.

Но нали тъкмо способността на Диерна да се посвещава на идеи бе причина за изгнаничеството на Телери? Телери нямаше никакво желание да бъде императрица — нито на Британия, нито дори на Рим. За нея и двете представи бяха недействителни. Вече дори не мечтаеше да бъде свободна. Замисли се съществуваше ли все още нещо, което би могло да я развълнува дълбоко.

 

 

Получиха вест от Каразий и само час по-късно пристигна и самият император — на носилка, теглена от коне, тежко ранен в бедрото. Някакъв пикт бе намерил пролука в защитата му.

— Умея отлично да се сражавам на кораб, колкото и да се люлее палубата под краката ми — каза им той, мръщейки се от болка, докато му сменяха превръзката. — Но да се биеш, докато яздиш, е нещо съвсем различно! Все пак успяхме да ги спрем. Отърваха се само около половин дузина — нека кажат на своите главатари, че Британският император защитава земите си не по-зле, отколкото по времето, когато принадлежаха на Рим.

— Но ти не можеш да бъдеш едновременно навсякъде, господарю, дори да можеше да се сражаваш на кон като дивите сармати. Стената може да ни защитава само ако я охраняват достатъчно войници, но и те трябва да имат какво да охраняват. Последният император, който нареди да укрепят допълнително стената, е бил Север — а това е било преди две поколения. Цялата тукашна част трябва да се укрепи отново, а това означава, че ни трябва материал, за който нямаме пари и няма откъде да ги вземем.

— Вярно — отвърна Каразий — но населението тук е намаляло и има много изоставени постройки. Ако ги разрушим, можем да вземем от тях камъни, за да поправим обитаемите — ще бъдат по-малки, но по-стабилни — Каразий отново прехапа устни, защото лекарят притисна превръзката към раната. — Също като Британия… — добави той задъхано, с обляно в пот лице.

Алектус поклати нетърпеливо глава.

— Много тежка ли е раната? — попита той лекаря, който вече прибираше инструментите си. — Ще се излекува ли напълно императорът?

Лекарят, египтянин, който след десетилетия, прекарани далеч от родни те си слънчеви земи, все още ходеше увит в шалове и наметала, сви рамене и се усмихна.

— Императорът е силен мъж. Лекувал съм по-тежки рани, от които хората са се възстановявали напълно.

— Ще се грижа за теб, докато оздравееш — каза Телери. — Сега дори императорът ще трябва да се подчинява на заповедите на императрицата.

Лекарят кимна.

— Ако лежи, без много да се движи, и остави тялото си да се възстанови на спокойствие, ще се оправи бързо, но е сигурно, че ще остане белег.

— Още един белег, искащ да кажеш… — отбеляза унило Каразий.

— Пада ти се, щом излагаш живота си за нещо, което може да свърши всеки кавалерийски офицер след петгодишна служба по границата! — каза назидателно Алектус.

— Да, стига да имахме достатъчно офицери, че да пратя някого — отвърна императорът. — Нали в това е проблемът. Сега, когато данъците вече не отиват в Рим, Британия процъфтява, но това я прави само по-изкусителна плячка за вълците — които идват към нас и по суша, и по море. Хората от южните земи толкова дълго време са спазвали римската забрана да носят оръжие, че не стават дори за опълчение, а и никой не иска да напуска дома си, и да служи във войската. Чувал съм, че подобно нещо е станало в Рим през ранните години на империята.

— А там как са разрешили проблема? — попита Телери.

— Набирали войници от наскоро завоювани варварски земи, където хората не били още забравили да се бият.

— Е, съмнявам се, че Диоклециан би ти разрешил да набираш войници от неговите провинции — каза Алектус.

— Така е… Но все пак трябва да намеря хора отнякъде… — Каразий замълча и възрази, когато лекарят изпъди всички от стаята, за да може императорът да си почине.

Телери си каза, че когато болката от раната попремине, Каразий ще стане непокорен пациент. Колко безпомощен изглеждаше така — проснат на одъра! Неочаквано сърцето й се сви от съчувствие към него.

 

 

През цялата зима, докато раната заздравяваше бавно, Каразий обмисляше как да се справи с липсата на годни войници. Хазната, под вещото ръководство на Алектус, бе в добро състояние, но каква полза от парите, ако стояха недокоснати? Трябваше да ползва поне част от тях, за да наеме войници. Дивите северни племена си оставаха вражески настроени и неприемливи за цивилизованите южняци, дори ако се съгласяха да бъдат наемни войници на императора. Очевидно трябваше да се огледа другаде.

Все по-често му се случваше да вижда насън песъчливата пустош и обраслите с тръстики тресавища на родната си земя — някъде оттатък протока. Виждаше и плодородните поля в земите, изтръгнати насила от морето. Хората, които обработваха тези земи, бяха сигурни, уравновесени и добри войни — а земята никога не достигаше за по-младите синове в семействата. Сигурно, мислеше си Каразий, ако пратеше там вест, че набира наемни войници, мнозина щяха да се отзоват на призива.

Като си помислеше и за саксонците, земите по крайбрежието на северното море, обитавани от тях, бяха също толкова трудни за обработване, колкото и земите на менапиите. Когато ставаха пирати, те го правеха не само за бойна слава, а и защото плячката щеше да нахрани много гладни гърла, върнеха ли се по домовете си. Ако отидеше при тях като човек от сродно племе, можеше да ги обвърже с договор — нямаше той да е първият император, който би ползвал приходите от данъците, за да откупи с тях сигурността на страната си.

Така и щеше да постъпи, веднага щом се върнеше в Лондиниум. Друг изход просто нямаше.

 

 

На идите^[1] на месеца, посветен на богиня Майа, три корабни платна бяха забелязани край югоизточното крайбрежие на Британия. През последните години дори и най-глуповатият овчар можеше да различи изкърпените кожени платна на саксонските плоскодънни кораби. Из селата тревожно забиха камбани, сетне замлъкнаха, защото дългите кораби преминаваха покрай брега, без да пристават.

Войниците от наблюдателниците в Рутупие, спазвайки заповедите, наблюдаваха в мрачно мълчание как корабите влизат в устието на Стур и се насочват нагоре по реката. На свечеряване достигнаха Дуровернум Кантиакорум, столицата на племето кантии — новоизградените крепостни стени светеха, яркорозови на светлината на залязващото слънце.

Каразий, застанал на прага на базиликата, наблюдаваше как германските главатари вървят по главната улица начело на войните си, ескортирани от легионери с факли. Легионерите бяха явно притеснени от вероятността да се наложи да предпазват германските главатари от омразата на градските жители. Ако саксонците бяха забелязали напрежението, най-малкото не го показваха. Само усмивките, които се появяваха от време на време на лицата им, докато се оглеждаха наоколо, показваха, че за тях опасността е нещо, на което се радват.

Поканата на Каразий бе кратка, но съвсем ясна — ако пък се окажеше, че е позабравил родното си наречие, младите войни от племето на менапиите, които бе довел със себе си от Долна Германия, за да му бъдат лични телохранители, щяха да помагат. За да подчертае своята добронамереност, императорът бе поръчал да му ушият одежди, каквито носеха по германските земи: дълги, събрани на глезените панталони от фина вълна, боядисана в златистожълто, и синя ленена туника, украсена с ленти от гръцко кадифе. На ръцете си носеше златни гривни и златна огърлица на шията. На колана му, украсен с множество златни плочки, висеше римски кавалерийски меч, който трябваше да напомни на гостите, че императорът е и войн. Мантията му беше пурпурна — както подобаваше на император, прикрепена на рамото с масивна златна тока.

Всичко в тези одежди трябваше да покаже на новодошлите, че пред тях достоен воин и владетел — не лукав римлянин, който продава честта си за злато, а крал, с когото всеки главатар би могъл да сключи честен съюз. Но докато наблюдаваше пристигащите германски главатари, Каразий далеч не се занимаваше с такива разсъждения — мислеше си единствено колко по-удобно е това облекло в сравнение с римското.

В базиликата бяха поставили дълга маса за пиршеството. Каразий седна на челното място, а от двете му страни се подредиха германските главатари. Хората, които ги съпровождаха, седнаха по-надолу. Робите се грижеха чашите постоянно да бъдат пълни с хубаво вино от Галия. Британците бяха свикнали да наричат всички пирати саксонци, но всъщност племената, от които се събираха екипажите, бяха най-различни. Високият мъж отдясно на Каразий беше Хлодовик от племето на франките, които и до ден днешен създаваха постоянно проблеми на Максимиан. До него седеше набит мъж със сива брада — той бе един от последните от племето на херулите, които все още живееха на север. Той се беше присъединил с хората си към главатаря на англите, Вулфхер. Последен седеше един вечно намръщен фризиец на име Радбод.

— Хубаво ти е виното — поде Вулфхер и протегна чашата си, за да му я напълнят отново.

— Пия за вас — отвърна Каразий и вдигна на свой ред чашата си. Беше проявил достатъчно благоразумие, като накара да напълнят предварително чашата му наполовина с разтопен восък. Във флота бе свикнал да носи на пиене, но способностите на германските главатари бяха легендарни, а за да печели уважението им, се налагаше да не им отстъпва и в това отношение.

— Пием с удоволствие от твоето вино, но и у дома си имаме амфори с не по-лошо от него — заяви Хлодовик.

— Да, но сте платили за него с кръвта на хората си — отбеляза Каразий. — Не е ли по-добре да го получавате като дар, а кръвта си да щадите за по-благородни цели?

— Така значи, а? — засмя се Хлодовик. — А нима твоето вино не идва също от Галия, откъдето е и нашето? Не е ли вярно, че запасите ти от него са намалели, откак си влоши отношенията с Максимиан?

— През последните няколко сезона вашите роднини от Белгика не го оставят дъх да си поеме — усмихна се Каразий. — Той не разполага нито с кораби, нито с хора, та да се опита да попречи на търговията на Британия.

— Виното е хубаво нещо — намеси се Радбод, — но златото е за предпочитане.

— Разполагам с достатъчно злато… за приятелите си. А имам и сребро — от мините в Мендип.

Каразий направи знак и робите започнаха да внасят кошници с пресен хляб, блюда със сирене, яйца и стриди, а после цели телешки и еленски бутове.

— А какви дарове очакваш от своите приятели в замяна? — попита Хлодовик, докато отрязваше огромно парче от бута пред себе си. Бяха насядали около масата по варварския обичай, а не полегнали като римляните, но главатарите, които държаха на тези неща не по-малко от римляните, се хранеха от сребърни блюда и пиеха от златни чаши.

— Разрешете на младите воини от вашите племена да търсят слава по чужди брегове. Още повече ще ви платя, ако вие самите поведете хората си срещу враговете, които нападат нашето крайбрежие.

— Но нали ти самият, господарю, си велик войн? За какво ти е да се лишаваш от славата, с която ще се покриеш, ако сам разбиеш нападателите? — захили се Вулфхер и пресуши чашата си.

— Вярно е, че бих предпочел да водя морски битки. Но сега нося отговорност за цялата страна и ми се налага да прекарвам голяма част от времето на север, за да водя войските срещу северняците оттатък стената.

— И би оставил вълците да пазят стадото ти в твое отсъствие? — Вулфхер поклати глава развеселен.

— Ако вълците държат на честта си, бих им се доверил повече, отколкото на кучетата — отвърна Каразий. Месото, което донесоха робите, бе отдавна изядено, и сега гостите се бяха заели с цял глиган, печен с мед и ябълки.

Вулфхер спря да яде и се вгледа в Каразий.

— Ти не си римлянин, макар че ти казват „император“…

Каразий се усмихна.

— Роден съм на континента, сред блатата, където живеят менапиите. Но сега принадлежа на Британия.

— Гладни вълци сме ние, а имаме и много гладни вълчета у дома — намеси се Радбод. — Колко даваш?

На мястото на печените меса сега имаше блюда със захаросани плодове, подсладен хляб и сладкиши. Разговорът започна да става по-оживен. Амфорите с галско вино се опразваха една след друга. Каразий пиеше наравно с гостите и се надяваше на другата сутрин да може да си припомни всичко, казано на масата тази вечер.

— Сделката е сключена — каза накрая Хлодовик. — Имаш думата ни. Само още едно нещо ще ти поискам.

— И какво е то? — попита Каразий. Виното пееше в жилите му — или може би това бе радостта от удържаната победа.

— Искам да разкажеш на всички тук как победи флота на император Максимиан…

 

 

Каразий се надигна бавно от мястото си, хвана се здраво за масата, докато светът около него спря да се върти, и запристъпва много внимателно по дългия път към вратата. Беше успял! Бе се заклел в името на Юпитер Фидес да плаща на варварите, а главатарите им на свой ред му се бяха заклели във вярност, призовавайки за свидетели своите богове — Сакснот и Инг, и Водан с пламтящото копие. Сега всички спяха с глави на масата, а хората им хъркаха по сламениците, които бяха разстлани за тях на пода на залата. Но той Каразий, бе победителят — и в преговорите, и в пиенето, защото бе единственият, който бе все още в състояние да излезе сам от залата.

Искаше да се озове колкото е възможно по-бързо в леглото си. Не — в леглото на Телери. Щеше да отиде при нея като воин — направо от бойното поле — и да положи победата си в нозете й. На вратата на залата го чакаше Едфрид, най-младият от менапиите. Каразий се подпря на рамото на момчето и започна сам да се смее на неуспешните си опити да заговори ясно. Но успя да обясни, че иска да го заведат през пътя до отсрещната къща, която принадлежеше на един от градските магистрати. Там спяха императорът, императрицата, и тяхната свита.

— Имаш ли нужда от помощ, господарю? — попита Едфрид, когато наближиха спалнята. — Да повикам ли личния ти прислужник, или…

— Не — заяви тържествено Каразий и махна любезно с ръка. — Аш шъм моряк, нали жнаеш? Който… който моряк не носи на пиене… му ше шмеят! Ще… ще ши шъблека дрехите сам! — той пропусна едно стъпало, залитна и се подпря на стената. — Жената… жена ми… ще ми помогне… — и той се разсмя неудържимо.

Клатейки глава, войникът отвори вратата на спалнята и вдигна високо факлата, така че светлината падаше на пода пред Каразий.

— Телери! — развика се Каразий. — Успях! Спечелих!

Той залитна към леглото. Трептящата светлина на факлата караше сянката му да се криви странно на пода пред него.

— Морските вълци положиха пред мен клетва за вярност! — цяла вечер бе говорил на езика на германските племена и не съзнаваше, че продължава да говори на него.

Завивките се раздвижиха — на трептящата светлина Каразий видя бледото лице и широко отворените очи на жена си. И тогава тя започна да пищи.

Каразий отстъпи, залитна отново и този път падна. Последното нещо, което видя, преди изпитото вино окончателно да замъгли съзнанието, беше ужасът в очите на Телери.

 

 

На сутринта императорът се събуди с мъчително главоболие. Имаше чувството, че са пренесли в устата му градското бунище. Лицето му се изкриви от болка. Дано поне германските главатари бяха по-зле. Сигурно остаряваше, щом след една нощ пиене можеше да се чувства така. Отвори очи и установи, че е в леглото на Телери. Сам.

Простена високо и вратата се отвори, сякаш в отговор. Ловко и тактично личният му прислужник му помогна да свали германските тържествени одежди, целите в петна от вино, изми го и му даде да облече нова, чиста туника.

Каразий откри Телери в малката зала, където закусваха. Тя вдигна поглед, когато мъжът й влезе, и той се закова на място. На лицето й бе изписан неистов ужас — също като предишната нощ.

— Искам да ти се извиня — каза той вдървено, — че те смутих така снощи. Телери се вторачи в чинията си и не отговори. — Исках да ти съобщя за победата си. Успях да накарам германските главатари да сключат договор с нас. Сега те ще ни пращат наемни войници.

— Саксонци… — изсъска Телери, стиснала в юмруци ръцете си, скрити в диплите на роклята.

— Фризийци, франки и херули — поправи я той. Не можеше да разбере какво й става. Нали знаеше отпреди за идването им!

— За мен те всички са саксонски вълци! Мислех, че няма да има значение… Че е минало много време… — Телери поклати глава и Каразий забеляза, че тя плаче.

— Телери! — възкликна той и тръгна към нея.

— Не ме докосвай! — изкрещя тя и стана така рязко, че пейката зад нея падна с трясък на земята. — И ти си един от тях! Мислех те за римлянин, но сега, когато те погледна, виждам онова лице!

— Чие лице, Телери? — попита Каразий. Гласът му трепереше от усилие да не почне да вика и той.

— Саксонецът… — отвърна тя толкова тихо, че сега пък трябваше да положи усилие, за да я чуе. — Онзи, който се опита да ме изнасили, когато бях на осемнадесет години.

 

 

Наближаваше лятото, което тази година се отличаваше с незапомнено спокойствие в южната част на Британия. Саксонците, с кесии, пълни с британско злато и пресни спомени от положената клетва, бяха насочили интересите си към други брегове. Затова пък ирландците не страдаха от подобни ограничения. Започнаха да нападат земите на силурите и деметите, и императорът потегли начело на целия си двор на запад, за да защити хората си.

Телери бе поискала позволение да остане при баща си, но императорът, като знаеше колко много държат западните племена на своите кралици, реши, че е по-разумно да вземе жена си — така и защитаваните племена щяха да разберат колко уверен е в победата. Телери си мислеше, че той не е изгубил надежда отново да я убеди да споделя леглото му. Бе се опитала да овладее чувствата си, но от онова злощастно пиршество в Кантиакорум не можеше да понася докосването му. Дори когато не носеше традиционното облекло на менапиите и не бе съпровождан от германските си телохранители, тя продължаваше да вижда в лицето му враг.

Като императрица тя разполагаше със своя прислуга и лично домакинство. Пътуваше в носилка, теглена от коне, заобиколена от собствената си свита. Винаги можеше да каже, че пътуването я уморява, за да не й се налага да спи в едно легло с мъжа си. Но когато стигнеха Вента Силурум, всички щяха да очакват от тях да живеят заедно и обясненията за отделните спални щяха да се намират трудно. Затова, когато наближиха устието на река Сабрина, Телери помоли съпруга си за разрешение да отиде на минерални бани на юг, в Акве Сулис. Каразий се съгласи, надявайки се, че ако й даде време, тя ще преодолее отвращението си към него.

Нощта преди свитата на императрицата да се отдели от хората на императора, бяха отседнали в Кориниум, старата столица на племето добуни, където пътят за Фос пресичаше големия западен път. Градът беше малък, но жителите му бяха заможни. Навсякъде се носеше славата на майсторите на мозайки от Кориниум. Сградата, в която бяха отседнали, бе направо пищна, помисли си Телери, докато се отпускаше уморено на един от диваните. Луксът наоколо я накара да мисли за Рим — може би затова се обърка още повече, когато вратата се отвори и в залата влезе Диерна.

Както винаги, присъствието на Великата жрица промени всичко наоколо — изведнъж пищно обзаведената зала доби претрупан и простоват вид като фон на простичкото достолепие на скромната й синя рокля. Телери си наложи не забравя, че сега е императрица, чийто сан я поставя по-високо от която и да било жрица, поизправи се на дивана и попита Диерна какво търси тук.

— Изпълнявам дълга си — дойдох да говоря с твоя съпруг и с теб самата.

Жрицата седна на една от дървените пейки. Телери я изгледа по-внимателно и забеляза, че ръцете на по-възрастната жена са вкопчени здраво една в друга — което издаваше напрежението, скрито под привидното й спокойствие.

— Той знае ли, че си тук? — Телери се облегна отново на дивана и пооправи гънките на кървавочервената си пала^[2].

Не се наложи Диерна да отговаря — вратата се отвори отново и влезе Каразий, следван по петите от Алектус. По-назад Телери забеляза високите силуети на телохранителите на съпруга си и цялото й тяло се стегна. После вратата се затвори пред тях.

Императорът спря като закован и се взря в Диерна. После я поздрави.

— Посещението ти е чест за нас, Повелителко.

— Вярно е — поде направо Диерна, — че аз ти оказвам чест, но тези варварски одежди, които носиш, са признак на неуважение към всички нас.

Телери рязко си пое дъх. Диерна наистина не си губеше времето! Каразий хвърли поглед надолу, към германските панталони, и се поизчерви, но когато отново вдигна очи, погледът му издаваше непреклонност.

— Аз самият съм роден варварин — каза той тихо. — Носех такива дрехи когато бях млад, и сега се чувствам по-удобно в тях. А освен това така се обличат и моите съюзници.

Светкавица проблесна в очите на Диерна.

— Значи се отричаш от боговете на Британия, които те издигнаха толкова високо? Не е срамно за свинята да се търкаля в калта, но човекът трябва да се стреми да се усъвършенства. Ти си стоял на свещения Тор и си слушал лятната песен на звездите. Носил си знака на дракона на ръцете си, още преди Атлантида да потъне навеки в океана. Нима ще отхвърлиш познанието, което си натрупал във всички твои връщания на тази земя и ще се върнеш обратно в тинята, където се валят младите народи? Ти принадлежиш на Британия!

— Разбира се. Но кажи ми, какво е Британия? Дървото, което закриля хората, издига клони към небето — поде бавно Каразий, — но и то трябва да впие корените си здраво в земята, иначе ще загине. Британия е много повече от Авалон. Пътувах много по тази земя и срещах хора, дошли от всички краища на империята — щом са се поселили тук, синовете им вече обичат тази земя като своя. Аз искам да закрилям и тях — защото всички те са ми гласували доверие. Не бива да ме виниш, че търся спокойствие там, където го намирам… — погледът му се насочи за миг към Телери, после бързо се отклони.

— Но теб те подкрепят старите благороднически родове на Британия — възкликна Алектус. — Хората от старата келтска кръв те направиха император! Нима ще хвърлиш техните дарове в нозете на робите?

Каразий се изправи с пламнало от гняв лице.

— И ти ли ме упрекваш? Мислех, че мога да разчитам поне на твоята вярност!

— Помисли тогава за собствената си вярност — отвърна горчиво Алектус. — Щом си решен да се връщаш към корените си, не бива да ме виниш, ако аз на свой ред си припомня, че предците ми са били крале на белгите!

Каразий го гледа вторачено известно време, което се стори на всички безкрайно. Сетне извърна поглед към Диерна, после към Телери, която сведе очи. Накрая въздъхна дълбоко.

— Постъпвайте така, както намерите за добре. Но ще сгрешите. Не съм забравил кой ме направи император — войниците и хората от моя флот първи ми дадоха тази титла, а не британските принцове, които от векове са забравили да носят оръжие. Британия някога е била само келтска, но сега вече не е така. В Моридунум има хора от най-различни племена и народи, готови да пролеят кръвта си, за да ви защитават. Моето място е при тях. Оставям ви да си водите философските разговори.

 

 

Императрицата на Британия пътуваше към Акве Сулис, за да се къпе в лековитите води и да принесе дарове в тамошния храм на Богинята. Но това, което жената Телери търсеше в топлите извори, бе спокойствие за обърканата си душа. Чудеше се дали някога ще успее да го намери. Диерна бе решила да я съпроводи, и дори една императрица не можеше да отхвърли решението на Повелителката на Авалон. Когато носилката се заклати по моста над река Ейвън, Телери хвърли поглед на гористите хълмове, които се издигаха над града, и почувства как я завладява дългоочаквания покой.

Храмът бе строен още от император Адриан по гръцки образец. Докато носилката приближаваше към него, Телери си каза, че на времето трябва да е бил великолепен. Но годините бяха изгладили красивите каменни плетеници и изтрили фреските. Сега тя възприемаше този храм като част от Богинята — той й даваше уют и удобство, като стара дреха, носена толкова дълго, че е приела очертанията на тялото на притежателя си.

Тя спря пред олтара, който се намираше срещу извора, във вътрешния двор, и хвърли няколко щипки тамян върху горящите въглени. Чувстваше Диерна зад себе си, силата на жрицата, скрита под воала като светлина зад стените на глинена лампа. Жриците на Сулис^[3] поздравиха Повелителката на Авалон като равнопоставена, но в този култ тя нямаше власт и това изпълваше Телери със задоволство.

Пресякоха двора и се изкачиха по стълбите към входа на храма, охраняван от каменен образ на Горгона Медуза, заобиколена от нимфи. Вътре меката светлина на множество лампи осветяваше каменна статуя на Минерва Сулис с човешки ръст — лицето й беше позлатено и сияеше под бронзовия шлем със собствена светлина. Въпреки снаряжението на богиня-войн, лицето на статуята бе спокойно и замислено.

„Повелителко — мислеше Телери, взряна в каменното лице на богинята — моля те за спокойствие, за мъдрост и душевен мир!“ Връхлетяха я неканени спомени и тя отново видя жриците, застанали на върха на Тор, да пеят, облени в лунна светлина. Да, там и тя бе чувствала как присъствието на Богинята я изпълва със светлина. А тук долавяше само далечно ехо на силата, и не можеше да разбере дали това се дължи на разликата в храмовете, или на състоянието на собствения й дух.

На втория ден от посещението си императрицата отиде да се изкъпе в лековитите води. Бяха забранили за деня достъпа до басейна, за да бъде осигурено пълно спокойствие на Телери и свитата й. През колонадата, която заобикаляше банята, се виждаше дворът и външният олтар. По повърхността на водата се пречупваха слънчеви лъчи и се отразяваха върху тавана, укрепен с дебели греди. От горещия басейн в съседната зала се вдигаше пара. Тайнствени сенки се мяркаха из влажната мъгла. Водата в първия басейн беше хладка и човек бързо свикваше с леката миризма на сяра. Телери легна по гръб, остави тялото си да се носи по водата и се опита да се отпусне. Но колкото и да се опитваше, не беше в състояние да забрави колко нещастен изглеждаше съпругът й, когато се разделяха. Не можеше да забрави и болката в очите на Алектус — също толкова силна, макар и предизвикана от друго. Сърцето й се късаше, като ги гледаше скарани.

След малко една жрица й каза да премине в горещия басейн. Той се пълнеше като останалите от водите на свещения извор, но се отопляваше допълнително от хипокауст^[4]. Телери задиша тежко от силната горещина в залата, но видя, че Диерна се гмурва във водата с такова удоволствие, сякаш влизаше във водите на езерото около Авалон. Прехапа устни и се насили да я последва. Известно време след това не можеше да мисли за нищо друго освен за реакциите на собственото си тяло. Сърцето й заби лудо, а по челото й изби пот.

Тъкмо се беше убедила, че всеки момент ще припадне, и жрицата й каза да излиза, а после я съпроводи до калдариума. Ледените му води почти не й се сториха студени. После й казаха да се върне в голямата зала. Всеки нерв в тялото й трептеше, кръвта пееше във вените й. Резките промени в температурата на водата едновременно я стимулираха и изтощаваха. Този път й бе лесно, отпуснала се в хладката вода, да остави мислите си да се реят безцелно.

— Това е утробата на Богинята — чу се тихият глас на Диерна. — Римляните я наричат Минерва, а тези, които са били тук преди тях — Сулис. За мен тя е Брига, Владетелката на тази земя. Когато се отпусна в тези води, имам чувството, че се връщам в майчината си утроба, и излизам от тук като новородена. Благодаря ти, че се съгласи да те съпроводя.

Телери се извърна към нея, повдигнала иронично вежди. Все пак, такава любезност заслужаваше отговор.

— Винаги си добре дошла. Не твърдя, че ми минават такива възвишени мисли, но тук действително е спокойно.

— Спокойно е и на Авалон. Сега съжалявам, че те отпратих на времето. Целта ми се струваше достойна за жертвата, но твоята съдба е тежка, тъй като не намери сили да се пожертваш с добра воля. Трябваше да потърся друг начин.

Диерна лежеше в зеленикавата вода, а дългите и коси се стелеха около нея в спираловидни бронзови кичури. Високите й гърди с потъмнели от кърмене зърна се подаваха над повърхността на водата.

Телери бе толкова стъписана, че не можа да намери думи. Значи бе пожертвала толкова години от живота си, а сега се оказваше, че това изобщо не е било необходимо?!

— Нали ти самата ми обясни, че от съгласието ми зависи съдбата на Британия! Какъв друг изход би могло да има?

— Не трябваше да позволявам да ви свързват по римски обичай. — Диерна се изправи. От косите й се стичаха водни струи. — Тогава не бях осъзнала, че съдбата на Каразий е да бъде крал — свещен крал от древната династия. Затова и той трябваше да се събере със своята кралица по древния обичай.

— Е, стореното — сторено, няма какво да се прави… — поде Телери, но жрицата поклати глава.

— Не е така. Сега е дори още по-важно да обвържем императора със силата на древните мистерии, защото може да бъде изкушен да тръгне по други пътища. Трябва да дойдете заедно на Авалон, Телери, и там да изпълните свещения брачен ритуал.

Телери скочи на крака толкова бързо, че водата се свлече от нея на голяма вълна.

— Няма да дойда! — изсъска тя. — Кълна се в богинята-покровителка на този свещен извор! Ти ме прогони от Авалон и не очаквай сега да се върна като пале с подвита опашка, само защото ти е хрумнало нещо ново! Омагьосвай Каразий, колкото си искаш, но по-скоро земята ще се разтърси и небето ще падне, отколкото аз да се върна обратно при теб!

Тя зашляпа с боси крака по каменните стъпала на басейна. Отвън робините я чакаха с готови кърпи. Чувстваше погледа на Диерна, който сякаш прогаряше гърба й, но не се обърна нито веднъж.

 

 

Когато на другата сутрин Телери се събуди, й казаха, че Повелителката на Авалон е заминала. За миг сърцето й се сви от болка. После си припомни вчерашния им разговор и почувства задоволство. Още преди обяд обаче тръбите възвестиха, че отново пристига някой. Беше Алектус, и тя така се зарадва, че дори не го попита защо не е останал с императора. Сега гористите хълмове около Акве Сулис й се виждаха като стени на затвор. Обзе я неудържим копнеж по Дурновария, прииска й се отново да е близо до морето.

— Отведи ме в дома на баща ми, Алектус! — извика тя. — Отведи ме у дома!

Лицето му пламна и тутакси след това пребледня. Той коленичи пред нея, взе ръката й и я целуна.