Марион Зимър Брадли
Повелителката на Авалон (5)

3.

Колкото повече наближаваше средата на зимата, толкова по-къс ставаше денят, толкова по-влажно и студено бе времето. Дори козите нямаха желание да се запиляват надалеч. Гауен все по-често се озоваваше близо до пчелните кошери, там, докъдето се простираха пасищата в основата на Тор. Първоначално, щом чуеше пеене от голямата кръгла сграда, която бе светилището на християните, той спираше. Но музиката, която чуваше, го привличаше неудържимо и с всеки изминат ден той отиваше все по-близо до светилището.

Казваше си, че го прави, защото вали, защото е студено, или защото иска ДА пази козите от някое по-закътано място. Друго щеше да е, ако имаше някой негов връстник да му прави компания, но Кралицата на феите все още не бе изпълнила обещанието си да доведе Сианна на Авалон, и Гауен бе много самотен. Появяха ли се монасите, той веднага се скриваше, но протяжните, бавни вълни на песнопенията им го вълнуваха — както го вълнуваше и песента на бардовете, но по различен начин.

Един ден, малко преди зимното слънцестоене, подслонът, които му предлагаше стената на християнското светилище, му се стори особено привлекателен, защото цяла нощ го бяха измъчвали кошмари, в които виждаше майка си, заобиколена от пламъци, и я чуваше как вика сина си да я спаси. Гауен усещаше как се къса сърцето му, но в съня си не можеше да разбере дали той е този, когото майка му призовава, и затова не се опита да направи нищо. Когато се събуди, си припомни, че той е нейният син. Тогава се разплака, но бе вече късно и не можеше да я спаси, късно бе дори да й каже, че би я ОБИЧАЛ, ако имаше тази възможност.

Гауен се облегна на стената на постройката от плет, измазан с глина, и се уви плътно в наметката си от овча кожа. Днес музиката, която се разнасяше отвътре, бе наистина прекрасна, помисли си той, въпреки че не можеше да разбере думите — звуците просто трептяха от ликуване. Гласовете на монасите прогониха спомена и нощните страдания, също както утринното слънце стапяше скрежа. Той се загледа в дъгоцветните отражения на слънчевите лъчи по ледените висулки. Следейки играта им, не забеляза как клепачите му натежават, и неусетно заспа.

Събуди се не от шум, а по-скоро от пълното отсъствие на всякакви шумове около себе си. Вече не се чуваше пеене и вратите на сградата тъкмо се отваряха. Излязоха един след друг дванадесет мъже. Всички бяха стари или поне такива се сториха на него. Облечени бяха в дълги сиви роби.

Гауен замря, свит в кожите — също като мишле, забелязало полета на совата. На края на редицата се движеше един дребен, прегърбен от тежестта на годините старец с напълно побеляла коса. Той спря, огледа се, и незасегнатият му от годините поглед бързо се закова върху фигурата на Гауен. Той пристъпи към него и му кимна.

— Не те познавам. Трябва да си друид.

Монахът, който бе вървял в редицата преди стареца — висок мъж с груба кожа и оредяваща коса, се обърна и го загледа мрачно. Но старецът вдигна ръка — жестът му можеше да бъде и укор, и благословия, и другият, все още намръщен, се обърна и сподири останалите по пътечката към пчелните кошери.

Гауен се изправи, поуспокоен от любезното държане на стареца.

— Не съм друид, господарю. Сирак съм и втората ми майка ме доведе тук, защото нямам други роднини. Но майка ми бе жрица на друидите, и един ден сигурно и аз ще стана друид.

Старият човек го загледа, леко изненадан.

— Тъй ли? Чувал съм, че друидските жрици полагат обет за девственост, също като нашите момичета, и не се женят, нито пък раждат деца.

— Вярно е — отвърна Гауен и си припомни някои думи, изтървани от Ейлунед в моменти, когато си мислеше, че той не може да я чуе. — Намират се хора, които казват, че изобщо не е трябвало да се раждам. Или че е трябвало да ЗАГИНА ЗАедно с майка си.

Старият свещенослужител му отправи поглед, изпълнен със съчувствие.

— Когато Спасителят бе сред нас, той съчувстваше всекиму. Прояви разбиране и към една блудница. А за малките деца казваше, че царството небесно е тяхно. Но не помня някога да е питал за някое дете законородено ли е или не.

Гауен се смръщи. Нима този стар свещеник искаше да каже, че и неговата душа има стойност? Не устоя и зададе гласно въпроса си.

— Душите на всички люде са еднакво скъпи на Единия Бог, момченце. Твоята с също тъй ценна, както и душата на всеки друг.

— Единия Бог ли? — повтори Гауен. — Нима твоят Бог, който и да е той, мисли, че моята душа му принадлежи, макар че аз не му се кланям?

Свещеникът каза меко:

— Първата истина на твоята вяра, а също и на моята, гласи, че под каквито и имена да призоваваме Бог, той е един. Бог е Единоначалие — както над християни, така и над друиди.

Той се усмихна и се отправи с вдървена походка към скамейката, поставена до малкия трънен храст. После поде отново:

— Обсъждахме безсмъртните си души, а още не се знаем по име! Братята, които ръководят певците, са Брон, който е женен за сестра ми, и Аланус. Павел е най-новият член на братството ни. А пък аз съм Йосиф и братята МЕ имат за свой духовен отец. Ако твоят роден баща няма нищо против, бих се радвал и ти да ме имаш за такъв.

Гауен впери очи в стареца.

— Така и не можах да видя родния си баща. Сега той е мъртъв и никой не знае какво би казал, ако беше жив. А пък майка ми… Нея познавах, но… — той преглътна и си припомни снощния сън — не знаех, че между мене и нея има някаква връзка.

Старецът го погледна замислено, сетне въздъхна и каза:

— Каза, че си сирак, но това не е вярно. Имаш и майка, и баща…

— Да, в отвъдния свят… — започна Гауен, но старият човек го прекъсна:

— До теб и около теб. Бог е баща и майка за теб. Но ти имаш майка и тук, в реалния свят — нима не си осиновен от младата жрица Кайлеан?

— Кайлеан млада? — Гауен едва се удържа да не се разсмее.

— Аз съм наистина стар и за мен Кайлеан е още почти дете — отвърна невъзмутимо отец Йосиф.

Момчето го загледа подозрително.

— Да не би да е говорила с теб за мен? — Той знаеше много добре, че Ейлунед И ОСТАНАЛИТЕ постоянно клюкарстват за него. Мисълта, че някой може да го е обсъждал дори и с християните, го вбесяваше.

Но престарелият свещенослужител само се усмихна.

— Наистина, твоята осиновителка и аз разговаряме от време на време. И в името на Онзи, който каза, че всички деца са деца на Бога, аз бих искал да ти бъда наместо баща.

Гауен поклати глава, припомняйки си историите, които бе чувал за християните.

— КАТО УЗНАЕШ всичко, няма да ме искаш за свое дете. Има още една жена, която се грижи за мен като втора майка — тя е Кралицата на Дребния народ, на тези, които наричат феи. Ти познаваш ли я?

Старият човек поклати глава.

— Съжалявам, че не съм имал тази чест, но съм сигурен, че тя е жена, достойна за уважение.

Гауен се поуспокои, но все още не бе готов да се довери изцяло на стареца.

— Чувал съм също, че християните считат всички жени за порочни…

— Аз не съм на това мнение — отбеляза отец Йосиф, — нито пък Божият син е казвал нещо подобно, докато бе сред нас. Много жени бяха в кръга на най-близките му последователи — като онази Мария от Витиния, която сигурно щеше да му стане и жена, ако бе останал жив, и другата Мария от Магдала, за която Той каза: „Прощават й се многото грехове, задето много обикна.“ Разбира се, няма нищо вярно в това, че жените са порочни. Твоята осиновителка Кайлеан е прекрасна жена. Казвам ти, жените не носят порока в себе си, а просто понякога грешат и се объркват — също както и мъжете. Ако една жена е грешница, това не важи и за всички останали.

— Значи Кралицата на феите не е лоша, нито пък дъщеря й?

Старецът наистина изглеждаше добронамерен, но Гауен искаше да е съвсем сигурен.

— Не мога да кажа нищо, защото не познавам Кралицата. За народа на Древните се говори какво ли не. Има хора, които твърдят, че били от ангелите, които не се присъединили към бунта на Сатаната, но и не се сражавали на страната на Божието войнство, затова били осъдени да живеят вечно тук, на земята. Други пък казват, че Ева имала много повече деца от тези, за които всички знаем, но не посмяла да си признае и ги скрила — и те не били дарени от Господа с безсмъртни души.

— Моите наставници ме учат, че феите са духове, които говорят от името на всичко живо в природата, което не може да говори от свое име. Тези, които отиват да живеят с феите, стават безсмъртни, но ако някой от Древния народ свърже живота си със смъртен, и той самият става смъртен — тогава, ако е живял добре, Всемогъщият му дарява безсмъртна душа. Що се отнася до дъщерята на Кралицата, тя е още дете. А понеже в жилите й тече кръвта на смъртен, то сигурно Бог вече я е дарил с душа. Та как би могло у едно дете да се таи зло? Нали Господ сам казва, че тяхно е царството небесно!

Отец Йосиф погледна Гауен с усмивка.

— Ти често ни слушаше как пеем, нали? Не искаш ли да влезеш вътре и да ни послушаш отблизо?

Гауен му хвърли подозрителен поглед. Сърцето го теглеше към стария човек, но пък му бе омръзнало възрастните да му обясняват кой е той и какво трябва да върши.

— Не е необходимо да го правиш — допълни отец Йосиф, — но като си вътре, музиката се чува най-добре… — говореше сериозно, но момчето забеляза искрици от смях в очите му и само се засмя в отговор. — А пък след Рождественските празници, когато ще имаме повече свободно време, можем да започнем и да те учим да пееш, ако искаш…

Гауен замря.

— Откъде разбра? Как можа да разбереш, че не искам нищо повече от това? И дали Кайлеан ще ми разреши?

Отец Йосиф отвърна усмихнат:

— Остави Кайлеан на мен.

 

 

Голямата зала беше цялата пропита със свежото ухание на борови клонки. Друидите бяха ги отрязали от дърветата, които растяха на съседния хълм — точно на една от вълшебните линии на силата, които излизаха от Авалон. Линията тръгваше от Тор на североизток и стигаше чак до най-далечната точка на Британия — там, където земята се вдаваше в Западното море. Други линии на силата тръгваха от Тор на северозапад и на север. Пътят им беше белязан с изправени камъни, по тях нерядко се намираха езера и малки хълмове — повечето увенчани с борови горички. Кайлеан не бе ги виждала в действителност, а само тогава, когато духът й бродеше, освободен от тежестта на тялото. Днес жрицата имаше чувството, че усеща пулсирането на Силата по всички тези линии.

Съгласно друидските изчисления тази нощ щеше да бъде най-дългата през годината. Утре слънцето щеше да поеме по дългия обратен път от южните небеса — и въпреки че най-тежката част от зимата предстоеше, на този ден се раждаше и надеждата за идващото лято.

„Това, което правим сега, в тази пресечна точка на линиите на Силата — мислеше Кайлеан, докато показваше на Лизанда как да прикрепва гирляндите към стълбовете — ще разпрати вълни от енергия до всички краища на страната.“

Това се отнасяше до всички техни действия, не само до тазвечершния ритуал. Все по-твърдо ставаше убеждението й, че тяхното убежище в тези блатисти земи всъщност е сърцето на Британия. Римляните владееха Лондиниум, и по този начин направляваха всичко, което се случваше на повърхността на нещата. Но дори само поради присъствието си тук, на Авалон, жриците владееха душата на земята.

От другия край на залата се чу писък. Дика, с пламнало от червенина лице, се беше нахвърлила върху Гауен и го пердашеше с една борова клонка. Ейлунед, НАВЪСЕНА като буреносен облак, се упъти към тях, но Кайлеан я изпревари.

— Не съм те докоснал! — извика момчето и веднага се скри зад Кайлеан. С ъгъла на окото си жрицата забеляза как Лизанда използва суматохата, за да се измъкне, и успя да я сграбчи.

— Първото задължение на една жрица е винаги да казва истината — каза строго Кайлеан. — Ако ние държим на истината, истината ще владее и в цялата ни земя.

Момичето погледна първо нея, после Гауен и отново се изчерви.

— Тя ми застана на пътя… — измънка Лизанда. — Исках да ощипя него.

Кайлеан изобщо не попита за причината. Знаеше, че на тази възраст момчетата и момичетата са като кучета и котки — разликите между тях едновременно ги настройваха враждебно един към друг, но и ги привличаха неудържимо.

— Не сте тук, за да си играете, нали знаеш — каза меко Кайлеан. — Да не мислиш, че подреждаме боровите клонки само заради приятния им мирис? Те са нещо свещено — символ на непресъхващия живот, защото остават зелени, когато клоните на другите дървета оголеят.

— Също като зелениката ли? — намеси се Дика. Любопитството й бързо измести възмущението.

— Да, и като имела — който е роден от светкавица и може да живее, без дори да докосва земята. Утре друидите излизат, за да режат клонки имел със златните си сърпове — имелът им трябва за техните вълшебни тайнства. — Кайлеан замълча и се огледа. — Ние почти привършихме. Вървете да се постоплите, защото скоро слънцето ще залезе и ще изгасим всички огньове.

Дика, която беше слаба и дребничка и вечно мръзнеше, хукна като стрела към огъня, който гореше в мангал от ковано желязо в центъра на залата — така се отопляваха римляните. Лизанда я последва.

— Казвай ми, ако прекаляват със закачките си — обърна се Кайлеан към Гауен. — Млади са, а ти си единственото момче тук. Все пак, радвай се на компанията им, защото когато станат жени, ще имат много повече задължения и няма да могат да тичат свободно насам-натам.

— Да не говорим повече за това — допълни тя, като забеляза смущението му. — Защо не видиш дали Рианон няма някой поизгорял сладкиш от тези, които пече за празника, и не помолиш да ти го даде? Ние, които сме положили обет, постим, но няма нужда децата да примират от глад.

 

 

В тъмнината голямата зала на жриците изглеждаше направо гигантска и напомняше на пещера, изпълнена с леден мрак, в който попадналите вътре хора биха могли да изчезнат безследно. Гауен се сгуши в Кайлеан, седнала сред тях в големия си стол. Почувства топлината на тялото й през дрехите и се поуспокои.

— И тъй бил изграден Кръгът на гигантите — тъкмо казваше Киа — беше неин ред да разказва — и обединените сили на злото не могли да предотвратят това.

Откак залезе слънцето, всички седяха, сгушени един до друг в голямата зала, и жриците една подир друга разказваха истории — за вятъра и дърветата, за земята и слънцето, за душите на мъртвите и душите на живите, и за странните създания, които не са ни живи, ни мъртви, и витаят в пространството между световете. В историята на Киа се разказваше как е бил издигнат големият каменен кръг в брулената от ветрове голяма равнина на изток от Летните земи. Гауен бе чувал за това място, но никога не бе го виждал с очите си. Все повече се убеждаваше, че светът е пълен с чудеса, които той не е виждал, и никога нямаше да види, ако Кайлеан продължаваше да го задържа на Авалон.

Но тъкмо сега беше доволен, че е тук. Вятърът шепнеше отвън, шумолеше в сламата на покрива, пригласяше на Киа, и на Гауен дори му се струваше, че навременни може да различи по някоя дума в шепота му. Жриците казваха, че по това време са свободни силите на мрака, които не обичат хората. Заслушан в тайнствения шепот на вятъра, Гауен беше склонен да им вярва.

— Значи злите великани не могли да сторят нищо? — попита Лизанда.

— О, не съвсем — отвърна Киа, но в гласа й звънна смях. — Най-страшният, чието име няма да произнеса в нощ като тази, се заклел, че ще затрупа с пръст и скали каменния кръг, където се молим на Великата майка — този, който се намира на североизток оттук. Една от линиите на силата, които прекосяват земята, ни свързва с това място. Тази нощ местните жители ще запалят огън на големия каменен олтар.

— Но какво е сторил онзи великан? — не издържа Гауен.

— Казват, че вдигнал цяла планина от пръст и искал да я хвърли върху храма, но се явила Богинята и го спряла, той хвърлил пръстта и побягнал. Ако не вярвате, сами можете да видите хълма, в който се превърнала хвърлената от великана пръст. Той се намира на запад, съвсем близо до каменния кръг. Винаги изпращаме там един жрец и една жрица, които ръководят ритуалите по време на пролетното равноденствие.

Един по-силен пристъп на вятъра накара стените да потреперят. Гауен докосна с длан утъпканата пръст на пода. Имаше чувството, че земята потреперва под тежките стъпки на някакво древно, гигантско създание. „Ами феите?“, мислеше той. „Какво ли става със Сианна и Кралицата? Дали препускат някъде, брулени от вятъра, или празнуват и те някъде из тайните си подземни пещери?“ От онзи ден на езерото той не бе преставал да мисли за тях.

— А ние тук на сигурно място ли сме?

Гауен се зарадва, че малката Дика му спести притеснението сам да зададе този въпрос.

— Остров Авалон е свещен — отвърна Кайлеан. — Докато служим вярно на боговете, зла сила не може да ни стигне.

Всички замълчаха. Гауен продължи да се вслушва във воя на вятъра, който постепенно затихваше.

— А колко време остава? — прошепна Дика. — Колко остава до връщането на светлината?

— Толкова, колкото да се качиш до върха на Тор и да слезеш обратно — отвърна Рианон, която имаше направо свръхестествен усет за времето — както и останалите жрици.

— Значи друидите, които ще ни донесат огъня, вече са там горе — отбеляза Гауен, припомняйки си разказите на Бранос.

Кайлеан каза:

— Те чакат да настъпи полунощ. Изправили са се сами срещу всички ужаси, които се крият в студа и мрака. Помълчете сега, деца мои, и се молете на Богинята да запали светлинка в мрака на душите ни — защото може и да не ми вярвате, но мракът, който се крие в нашите души, е по-дълбок и по-страшен от тази нощ, която е обвила света.

Кайлеан замълча и всичко притихна. Дълго време никой не помръдваше. Гауен отпусна глава на коляното на Кайлеан. Чуваше се само тихото дишане на събралите се в залата. Вятърът беше спрял — сякаш целият свят бе затаил дъх в очакване, заедно с душите на хората, които седяха притиснати един до друг в мрака. Гауен трепна, защото усети някакво докосване. Беше ръката на Кайлеан, която започна бавно да го гали по косите. Той замръзна от удивление, и нещо, което бе се вледенило дълбоко в него, сякаш от зимния студ, започна да се топи. Нежната, едва доловима милувка продължаваше — Гауен притисна лице към коленете й, доволен, че никой не може да види сълзите, които се стичаха по лицето му.

Изведнъж всички застанаха нащрек. Не звук, а по-скоро някаква промяна, някакво трептене във въздуха ги накара да наострят уши. Все още цареше пълен мрак, но сенките наоколо като че ли не бяха вече толкова плътни и тежки. Нещо се раздвижи; чуха се стъпки. Някой отиваше към вратата.

— Чуйте! — вратата на залата се отвори широко. В мрака се очерта тъмносин правоъгълник от замръзналото от студ полунощно небе, осеяно със звезди. Отнякъде долетя песен — толкова тиха и нежна, сякаш пееха самите звезди.

… От мрака тук роди се светлината,

проглеждаме и бяга слепотата,

и сенките се крият в мрачината…

Сега е час свещен,

и Силата говори,

Отива си нощта,

огря зора простора…

Гауен не помръдваше, опитвайки се да разбере думите на песента. До него някой ахна и той се взря нагоре. На върха на Тор проблесна светлинка — съвсем мъничък, трептящ пламък, след миг последван от втори, после от трети. Момичетата зашушукаха и почнаха да сочат огньовете, но Гауен чуваше само песента:

В годишен кръг въртят се часовете,

земята пак разчупи ледовете,

загубеното в мрака с нова сила свети.

Сега е час свещен,

и Силата говори,

отива си смъртта,

огря зора простора…

Спирала от светлина се виеше надолу по Тор. Гласовете се чуваха по-слабо, когато шествието минаваше от обратната страна на хълма, и сетне отново се извисяваха с нова сила. Със същия трепетен копнеж, с който бе слушал християнските песнопения, Гауен се вслушваше в хармоничната мелодия. Но докато литургийното пеене на монасите звучеше като тържествено утвърждение на Божествения порядък, пеенето на друидите се разделяше на много различни мелодии, които се сплитаха и разплитаха в свободната и все пак неизбежна хармония на птича песен:

Загубеното щом завръща се отново,

за радост и ликуване душата е готова,

скръбта безсилна е със своята отрова.

Сега е час свещен,

и Силата говори —

разтапя се ледът,

огря зора простора…

Шествието на друидите беше вече толкова близо, че Гауен различаваше отделните фигури на мъже, понесли факли — дълга редица друиди в белите си ритуални одежди, която се виеше надолу по хълма. Гауен се олюля леко — музиката го носеше по вълните си.

… Благословена вест дочуха световете,

във зимен мрак звезда на пролет свети,

едничка истина ви носим, запомнете:

Сега е час свещен,

и Силата говори,

отива си страхът

зора огря простора…

Шествието на певците наближаваше. Начело вървеше белобрадият Куномаглос. Струпалите се на входа жени се разделиха, за да могат да влязат мъжете. Прорязаното от бръчки лице на престарелия Бранос сияеше от екстаза на музиката. Той срещна горящия поглед на Гауен и се усмихна.

„Аз ще стана бард“, каза си момчето. „Ще стана! Ще помоля Бранос да се заеме с обучението ми.“

Проправяйки си път обратно в залата сред останалите, той примижа от внезапно бликналата в мрака светлина. Дузина факли осветяваха ярко усмихнатите лица на празнуващите, но когато погледът на Гауен се изясни, той прикова очи в една фигура, която не бе забелязал досега. Русата коса на момичето сияеше като ореол от дневна светлина около главата й; очите й Светеха като звезди. В мислите му бавно зазвуча едно име — „Сианна“ — но това не беше закръгленото момиченце от плът и кръв, с което бе тичал из горите и бе бърборил през един есенен ден. Днес тя бе истинска дъщеря на Кралицата на феите.

Някой пъхна парче сладкиш в ръката му и Гауен започна да се храни, без да откъсва очи от момичето. Постепенно храната му възвърна обикновените човешки усещания. Сега вече виждаше и луничките, осеяли като златист прашец бузите й, забеляза и следите от сажди по края на дрехата й. Но може би поради часовете, прекарани преди това в тъмнина, силата на първия й образ стана запечатан в съзнанието му като прозрение.

„Помни!“, каза си той. „Каквото и да се случи занапред, не забравяй какъв е истинският й образ!“

 

 

Кайлеан си мислеше как всеки път, колкото и пъти да бе очаквала завръщането на светлината в дълбоката зимна нощ, идваше миг, в който се боеше, че този път огънят няма да се запали, че мракът ще победи и ще погълне света. И днес, както винаги, когато видя първото огънче на върха на Тор, изпита облекчение. Тази година може би имаше повече поводи да изпита благодарност при вида на запаления огън. След толкова много преживени трагедии това обещание за нов живот беше повече от добре дошло.

Дървата в мангала в центъра на залата вече горяха. Горяха с буен пламък и факлите, и наоколо ставаше все по-топло. Кайлеан отметна наметалото си и се огледа наоколо. По лицата на всички грееха усмивки. Дори Ейлунед си бе разрешила да изглежда доволна.

Отец Йосиф също бе привършил среднощната служба и се бе отзовал на поканата й заедно с един от монасите — не вечно киселият Павел, а един от по-младите, Аланус.

„В какви ли други превъплъщения, в какъв друг живот, по кои земи, сме чакали завръщането на светлината?“, зачуди се Кайлеан. Срещите с отец Йосиф често насочваха мислите й по такива пътища. Убеждението, че въпреки скърбите и бъркотията в настоящия ти живот след теб ще остане нещо вечно, й се струваше много успокоително.

Кайлеан започна да си проправя път през тълпата, за да поздрави отеца.

— В името на Божествената светлина отвръщам на твоя поздрав — каза старецът. — Благословени да са всички под този покрив. — После поде. — Трябва да говоря с теб, Повелителко. Трябва да говорим за обучението на онова момче Гауен.

Кайлеан се огледа, за да открие Гауен. Видя пламналото му лице, видя как очите му грееха като звезди и бяха вперени неотлъчно някъде отвъд огъня. Сърцето й се сви. Точно тъй изглеждаше на времето Ейлан, когато излезе от езерото, след като бе посветена за жрица. Кайлеан проследи погледа му и очите й се спряха върху едно русокосо момиче — със светло и жизнерадостно лице, сякаш родено от веселата игра на пламъците. Зад момичето, като сянка в ъгъла на помещението, се бе изправила Кралицата на феите.

Кайлеан продължи да гледа ту зазяпалото се момче, ту обляното в сияние момиче и внезапно почувства, по начин, на който само обучените да прозират в бъдещето познават, че върху тази среща се гради бъдещето. Често бе мислила за детето на Кралицата, което бе обещала да възпита тук, и се бе чудила какво ли бъдеще ще го очаква. Достатъчно трудно й бе да обучава най-обикновени момичета от външния свят. Как ли щеше да се справя с това дете — дъщеря на смъртен и фея? Но Сианна така и не се появи и след време Кайлеан забрави тази си грижа, заета с ежедневните си задължения.

— Отче… обещавам ти да поговорим за момчето, но трябва преди това да поздравя още някого — каза тя припряно. Погледът му сподири нейния и тя видя как очите му се разшириха.

— Разбирам. Момчето ми бе говорило за тях, но не можех да му повярвам напълно. Светът наистина е пълен с чудеса! — прошепна отец Йосиф.

Когато видя, че Кайлеан се запъти към нея, Кралицата на феите излезе от убежището си в сянката и се обърна с лице към жрицата. Имаше способността да привлече вниманието на всички към себе си, щом пожелае. До този момент повечето присъстващи дори не бяха я забелязали, но сега разговорите внезапно замлъкнаха и всички впериха очи в нея.

— Дойдох, Повелителко на Авалон, за да поискам от теб да изпълниш това, което ми обеща. — Тихият глас на кралицата достигаше до всички краища на залата. — Ето дъщеря ми. Моля те да я приемеш при себе си, за да бъде обучена за жрица.

— Виждам я и я приветствам с „добре дошла“ — отвърна Кайлеан. — Но що се отнася до обучението, ние считаме, че това решение може да вземе единствено момичето — никой друг.

Феята пророни някакви неразбираеми думи и Сианна пристъпи напред. Изправи се пред Кайлеан и сведе глава в поклон. Светлината на огъня проблясваше по русата й коса.

— Зная, че си тук със съгласието на близките ти. Но ти самата по своя свободна воля ли идваш при нас или си била насилвана и убеждавана по какъвто и да било друг начин? — попита Кайлеан.

— Тук съм по своя воля, Повелителко — отговорът на момичето бе тих, но тя говореше ясно, без да се притеснява от това, че всички погледи бяха вперени в нея.

— Обещаваш ли да живееш в мир с всички останали обитателки на този храм и да се отнасяш с по-възрастните като с майки, а с по-младите — като с родни сестри?

За миг Сианна вдигна очи. Очевидно приличаше на незнайния си баща, но дълбокия, тъмен поглед бе наследила от майка си.

— Тъй да бъде и Богинята да ми е на помощ.

— Докато трае обучението им, девиците, които живеят при нас, принадлежат на Богинята и нямат право да отдават девствеността си, освен ако Богинята не повели да го сторят. Ще спазваш ли това правило?

— Да — пророни Сианна. По устните й се появи плаха усмивка и тя отново сведе глава.

— Тогава бъди добре дошла сред девиците. Когато пораснеш, можеш да поемеш задълженията на жрица сред нас, ако почувстваш такова призвание. Но засега тези обещания, които даде, са единственото, което те обвързва с нас.

Кайлеан разтвори ръце и привлече момичето в прегръдките си. Почувства, че сладкият аромат на сияйнозлатистите коси я замая за миг.

После отстъпи и останалите жени се изредиха една по една да приветстват своята нова сестра. Щом докоснеха момичето, всякакъв израз на съмнение изчезваше, неприязнено сбръчканите чела се изглаждаха, светна дори лицето на Ейлунед. Кайлеан погледна крадешком към майката на Сианна и забеляза как дълбоко в тъмните очи на феята проблясва весела искрица.

„Обвила е момичето с вълшебен чар, та всяка от нас да я приеме безпрекословно“, каза си Кайлеан. „Но не бива да продължава така. Сианна трябва сама да заслужи своето място тук, в противен случай обучението й при нас няма да й бъде от полза.“ После си каза, че момичето го очакват достатъчно проблеми, че тепърва ще трябва да се научи да се покорява на строгата храмова дисциплина, както и на странностите в живота на смъртните хора. Едно малко вълшебство, за да й помогне в началото, надали бе голям грях.

— Това е Дика, а това — Лизанда — представи тя на Сианна последните момичета в редицата. — Вие трите ще спите заедно в малката колиба до кухните. Леглото ти е приготвено и те чака. Момичетата ще ти покажат къде да оставиш вещите си.

Кайлеан огледа туниката на Сианна — от небоядисана вълна, но цялата избродирана с листа и цветя, и се усмихна.

— Сега върви да хапнеш нещо. Утре ще ти намерим дреха като на останалите момичета.

Тя махна с ръка в знак, че могат да вървят, и Лизанда, която винаги бе по-смела, посегна и хвана Сианна за ръка. Трите момичета тръгнаха заедно. След миг Кайлеан вече чу тихия гласец на Дика, която питаше нещо, и звънкият смях на Сианна, която й отговаряше.

„Бъдете добри с нея, и тя ще Ви донесе само добро. Днес ти спечели моята благодарност завинаги…“

Кайлеан разбра, че тези думи не са били произнесени на глас, та да ги чуят всички, едва когато се обърна и видя, че Кралицата на феите е изчезнала.

Помещението отново се изпълни с говор и смях. Постили цял ден, хората се нахвърлиха върху празничната трапеза. Храната би се сторила проста на някой римлянин, но служителите на храма, привикнали да ядат само варено жито, зеленчуци и сирене, бяха просто зашеметени от вкуса на сладкишите с мед и плодове, зайците и печеното говеждо.

— Значи това е дъщерята на Кралицата на феите, за която ми разказваше Гауен? — попита отец Йосиф, който се бе изправил до Кайлеан.

— Да, тя е.

— Доволна ли си, че е тук?

— Ако не бях, никога не бих допуснала да даде обет.

— Но тя не е като останалите ти питомки…

— Не е и като твоите питомци, отче — отвърна замислено Кайлеан. — Не се заблуждавай.

Тя взе една ябълка от кошничката до себе си и я захапа.

Отец Йосиф кимна.

— Затова и се учудих, като видях майка й тук. Тя е от съществата, населявали този остров още преди британците. Някои казват, че са били тук още преди зората на човечеството. Сигурно е обаче, че са били тук, когато Мъдреците от Потъналите земи пристигнали на тези брегове.

— Не мога да кажа със сигурност коя и каква е господарката на Горския народ — каза Кайлеан. — Но тя веднъж ми помогна, когато бях на ръба на отчаянието. Мисля, че нейните поданици владеят познания, отдавна забравени от нас. Бих искала да привлека Древните сред нас, за да предадат своята мъдрост. Тя обеща да научи на много неща и осиновения ми син, Гауен.

— Тъкмо за него исках да говорим — поде отец Йосиф. — Той е сирак, нали?

— Така е — отвърна Кайлеан.

— Тогава, в името на Отца, който казва: „Нека малките деца дойдат при мен“, разреши да приема осиновения ти син и за свое дете. Той вече пожела да изучи нашите песнопения. Ако момичето иска, нека и тя бъде моя дъщеря и сестра на Гауен во Христе.

— Нима не те безпокои това, че и двамата се кланят на старите богове? — попита Кайлеан. Един от друидите бе извадил арфата си и започваше да свири. Гауен се бе изправил до него и наблюдаваше играта на отблясъците от огъня по струните.

— Нямам нищо против обета, който тя даде днес пред вас — въздъхна отец Йосиф, — въпреки че на брат Павел това не би се понравило. Той е най-нов сред нас и има чувството, че дори тук, на края на света, сме длъжни да покръстваме де когото сварим.

— Чувала съм го как говори — отвърна Кайлеан мрачно. — Нали той е този, който твърди, че ако дори един човек на този свят остане езичник, вие няма да сте изпълнили мисията си? Може би тогава аз на свой ред би трябвало да забраня на Гауен да има вземане-даване с вас? Не ми се иска той да стане християнин.

— Това са думи на Павел — отбеляза отец Йосиф, — но не и мои. Винаги съм вярвал, че ако човек предаде вярата на дедите си, може и втори път да стане вероотстъпник. Това важи и за мъже, и за жени. — Усмивката, огряла лицето му, излъчваше доброта. — Дълбоко уважавам вашата вяра и всеки, който я изповядва.

Кайлеан си отдъхна и се успокои. Сега вече знаеше, че може да повери възпитаниците си на отец Йосиф.

— Но нали току-що ти самата настоя момичето само да направи своя избор? В крайна сметка Гауен сам ще избере вярата си.

Кайлеан го изгледа втренчено, после поклати глава и се усмихна.

— Ти, разбира се, си прав. Трудно е да не забравяме, че изборът има повече от една страна, и не моята воля е от значение, нито дори само неговата, но и волята на боговете…

Тя подаде ръка на стария човек.

— Трябва да отида да видя как се е настанила Сианна. Благодаря ти, че си толкова добър с Гауен. Неговата съдба има голямо значение за всички нас.

— Правото да го възпитавам е чест за мен — отвърна убедено отец Йосиф. — Аз също трябва да вървя, защото ние ставаме в зори, за да отправим нашите молитви към Отца. Освен това ще трябва да се оправдавам за решението си пред брат Павел. Той и без това е убеден, че съм прекалено търпелив с езичниците. Но от Сина Божи знам, че Божията истина е по-важна от словата човешки, и че в основата си всички религии са едно.

Кайлеан се взря в Йосиф. За миг въздухът затрептя пред очите й, сякаш гледаше над пламък. И тогава го видя по-различен — много по-млад, мъж в разцвета на силите си, по-висок, с дълга черна брада. Беше облечен в бяла роба, а на шията му не висеше кръст, а някакъв друг символ. Тя самата също беше по-млада, цялата обвита в тъмни воали.

— Това е първата от Великите истини — думите се разнесоха отдалеч, от дълбините на спомена. — Всички богове са образи на Единия Бог, и никоя религия не стои по-високо от Истината…

Отец Йосиф отвърна простичко:

— И нека Истината възтържествува.

Двамата посветени в древните Мистерии се усмихнаха един на друг.