Марион Зимър Брадли
Повелителката на Авалон (14)

11.

— Толкова се радвам да те видя — почти те бяхме отписали след тази буря Максимиан Август^[1] вдигна поглед от навосъчените плочки и се усмихна.

Каразий застана мирно и отдаде чест, поставяйки дясната си ръка напряко пред гърдите. Не бе очаквал да срещне втория император в Гезориакум. Из целия Запад Максимиан — набит, посивял, започнал вече да напълнява, бе единственото въплъщение на императорската власт. Двадесетте години служба бяха приучили Каразий да му се подчинява абсолютно — сякаш се намираше пред самия Диоклециан.

— Боговете бяха милостиви към мен — отвърна той. — Изгубих един кораб, но всички останали се добраха до Дубрис. Вятърът отнесе моя кораб и имах късмет, че се добрахме до Клаузентум, преди да сме се разбили в скалите, или пък да се озовем в открито море.

— Наистина голямо щастие. Боговете обичат този, който се бори дори когато всичко изглежда загубено. Ти си човек с късмет, Каразий, а това се среща по-рядко от простото войнско умение. Щяхме да съжаляваме, ако те бяхме загубили.

Максимиан му направи знак да седне. Другият млад човек в помещението също зае по-свободна стойка. Само един поглед бе достатъчен, за да се разбере, че той се числи към редовната войска — не можеше да се сбърка стегнатият стоеж, сякаш и сега носеше невидима ризница над туниката си. Беше половин глава по-висок от Каразий, с руса, пооредяла коса.

— Предполагам, познаваш Констанций Хлор? — продължи императорът.

— Само съм чувал за него.

Констанций бе един от най-обичаните пълководци, докато бе на служба в Британия. Носеха се слухове, че си взел местна жена за постоянна наложница. След това бе оглавил няколко успешни похода по германската граница. Каразий се взря по-внимателно в Констанций. Той се усмихна, за миг всякаква предпазливост изчезна от лицето му и то стана открито като на малко момче. Сетне самоконтролът отново го вкамени. „Идеалист — каза си Каразий — който се е приучил да крие душата си.“ Такива мъже можеха да бъдат верни приятели — и страшни врагове.

Как ли изглеждаше той самият в очите на другия? Косата му бе избеляла от годините, прекарани на корабните палуби, кожата — кафява и загрубяла. Сигурно изглеждаше като всеки друг стар моряк, освен ако отражението на странното видение, което му се бе явило по време на бурята, не проблясваше все още в очите му.

— Сигурно ще ти е приятно да узнаеш, че товарите на пиратските кораби, които ти плени миналия месец, внесоха значителни постъпления в хазната — поде Максимиан. — Все настояваш, че ни трябва втора база по южните брегове… Още няколко такива победи и сам ще си осигуриш средства, за да я изградим.

В усмивката му се криеше някакво очакване. Каразий се смръщи. Долови нещо странно в последните думи на императора. Боговете му бяха свидетели колко отдавна настояваше за такава база, но отдавна бе загубил надежда, че ще я види някога.

— А под чие командване ще бъде базата? — попита той предпазливо.

— Ти кого би назначил? — отвърна Максимиан. — Защото изборът ще бъде твой. Назначавам те за главнокомандващ на британския флот и на укрепленията по саксонското крайбрежие.

Явно този път не устоя и примигна, защото Констанций се захили. Но Каразий почти не го забеляза — пред него изведнъж застана като жива жената, облечена в бяло, която бе видял да ходи по вълните.

— Сега ще трябва да съгласуваме разпорежданията ти за двата бряга — поде делово Максимиан. — С какви сили искаш да разполагаш и как смяташ да ги разположиш? Не мога да ти обещая, че ще получиш всичко, което поискаш, но…

Каразий си пое дълбоко дъх и си наложи да се съсредоточи върху лицето на човека пред него.

— Първо ни е необходима новата база. Близо до Клаузентум има подходящо пристанище, което ще се укрепи лесно. Скрито е зад остров Вектис, а може да бъде снабдявано от Вента Белгарум.

Докато говореше, образът на жената започна да избледнява и отстъпи място на мечтите, които го преследваха, откак бе кръстосвал палубата на „Херкулес“, докато прекосяваха протока.

 

 

Телери не бе искала да напуска Авалон. Когато Диерна настоя тя да бъде в свитата й за това пътуване, тя бе възразила. Но когато пътят вече ги бе отвел във Бента Белгарум, тя не можеше да продължи да се преструва, че пътешествието не й е интересно. Някогашната столица на белгите се намираше в малка долина, заобиколена от зелени морави и високи, стройни дървета. За разлика от мочурищата около Тор, Телери чувстваше тук под краката си солидна, плодородна земя. Наоколо витаеше усещане за спокойствие и сигурност, всичко изглеждаше постоянно и непроменимо — качеството на нещата бе по-различно от това на Авалон — там у всяко нещо се долавяше ехото на древността, а тук като че ли всичко съществуваше само в настоящето. Въпреки блъсканицата, защото пристигнаха в пазарен ден, Вента й подейства успокояващо.

Жриците бяха поканени да пренощуват у Квинт Юлий Цериалис, най-видният сред местните магистрати. Той произхождаше от стар местен кралски род, макар че надали някой би могъл да го предположи от пръв поглед. Закръглен и самодоволен, Цериалис бе по римлянин от римляните. Говореше само латински, в съответствие със собствените си предпочитания, затова Телери, която също бе учила латински от малка и го знаеше не по-зле от родния си език, често трябваше да превежда на някои от по-младите жрици, които съпровождаха Диерна — Адуен и Крида. Дори на Диерна понякога се налагаше да помоли за помощта й, защото върховната жрица действително познаваше езика на римляните, но не достатъчно за по-официални разговори.

Все пак, щяха да се оправят, и да не бе дошла с тях. Всички момичета, които искаха да заминат с тях на Авалон, говореха отлично езика на бритите. Телери постоянно се чудеше защо я откъснаха насила от Авалон тъкмо преди да положи жреческия си обет.

Времето продължаваше да е топло и слънчево. Тази година се чакаше добра реколта — и от житото, и от овеса, въпреки бурите през пролетта. Очевидно, както отбеляза нееднократно Цериалис, боговете и богините бяха благосклонни към тях. Но хълмовете около долината на Вента не пропускаха никакъв полъх, и колкото по-топло ставаше, толкова повече Телери закопняваше за освежителния морски бриз, който винаги повяваше над Дурновария. Когато Диерна обяви, че трябва да потеглят, за да пристигнат навреме за освещаването на новото крайбрежно укрепление, Телери изпита облекчение.

Явно пътуването не бе просто приятна разходка по крайбрежието. Когато жриците се учудиха, че Диерна иска да благослови римско укрепление, тя им припомни знамението с орела.

— Някога сме били врагове, но сега сигурността на страната ни зависи от Рим — им каза тя. Телери си припомни саксонците и й даде право.

 

 

— Ето, повя вятър! — каза Цериалис. — Това ще разхлади розовите ви бузки, момичета!

Телери въздъхна. Лицето на Цериалис пламтеше от горещината въпреки широкополата шапка. Явно той самият се нуждаеше не по-малко от разхлаждане.

Пътят се виеше между дървета и в далечината вече се забелязваше водата, по която слънчевите лъчи играеха със синкави отблясъци. Беше нов път, построен малко навътре от брега и отвеждаше на югоизток от Клаузентум, където бяха нощували за последен път. Добър ездач би преминал целия път от Вента дотук за един ден, но Цериалис очевидно бе убеден, че е длъжен да полага особени грижи за жриците и да не ги преуморява.

— Мислите ли, че новото укрепление ще уплаши саксонците? — Телери се опита да балансира движенията на носилката и вдигна поглед към него.

— Разбира се, разбира се! — той кимна енергично. — Всяка стена, всеки кораб са предупреждение за онази измет, че Британия няма да се даде току-тъй. — Изправи се на седлото и за миг изглеждаше, че се кани да отдаде чест.

— Не ми се вярва — заяви синът му, Алектус, и пришпори кобилата си, за да се изравни с тях. — Важно е какви ще са воините и моряците, които ще се сражават по укрепленията и на корабите, татко. Ако мъжете не са си на мястото, корабите са просто гниещо дърво, а стените — бавно мухлясващи камъни.

Синът на Цериалис бе на нейната възраст или дори малко по-млад, си помисли Телери. Колкото бащата бе закръглен и спокоен, толкова слаб, строен и сякаш под постоянно напрежение бе синът. Имаше тясно лице и проницателни тъмни очи. Имаше нещо в изражението му, което я караше да мисли, че е бил болнаво дете. Може би затова и не бе постъпил в редовната армия.

— Вярно, разбира се, така е… — погледът, който Цериалис хвърли към момчето, бе някак смутен.

Телери подтисна усмивката си. Магистратът бе явно добър търговец, но се говореше, че синът му, макар и с крехко телосложение, бил същински магьосник в пресмятанията. Тъкмо неговият ум бе увеличил до такава степен семейното богатство, че с него можеше да се заплащат обществени дейности и забавления, както се очакваше от един магистрат — и Цериалис бе наясно с това. Алектус й приличаше на кукувиче в гнездото на тлъст гълъб — или на някаква по-благородна птица, каза си тя, може би сокол, оглеждайки с крайчеца на окото си остро очертания му профил. Тъй или иначе, едно бе сигурно — възрастният мъж и изобщо не можеше да разбере сина си.

— Нали този нов адмирал успя да убеди императорите да усилят крайбрежните укрепления — заяви тя с насилена жизнерадост. — Това със сигурност е знак, че той поне е човек, достоен за доверието ни.

— Така е. Не са ли водачите достойни мъже, и най-добрите последователи са обречени на провал — кимна мъдро Цериалис.

Нещо като презрение се мярна в погледа на Алектус — но то изчезна толкова бързо, че Телери не можеше да бъде сигурна дали наистина го е видяла.

— Същото се отнася и до жените — отбеляза тя сухо. Съмняваше се, че въпреки традиционно здравата дисциплина, един войник от римската армия би понесъл изпитанията, на които се подлагаше всяка жрица на Авалон, преди да бъде посветена. Хвърли поглед напред, където бе първата носилка — в нея Диерна пътуваше с малката Адуен. Подтисна завистта си, съзнавайки колко недостойни са подобни мисли. Може би Великата жрица щеше да я повика при себе си на връщане.

Заслизаха към брега и носилката се наклони. Когато излязоха изпод дърветата, Телери се поизправи и загледа наоколо си. Този адмирал очевидно имаше добро око — личеше си по избора на място за флотско пристанище. Мястото, където бяха изсекли дърветата, за да разчистят пространство за укрепление, се намираше в северозападния ъгъл на доста голям залив, свързан само с тесен проток с откритото море. Пристаналите кораби щяха да бъдат еднакво добре защитени и срещу бури, и срещу пирати — макар че бе трудно да си представиш и двете опасности в такъв прекрасен летен ден.

Явно крепостта щеше да бъде внушителна. Основите, изкопани за стените й, опасваха няколко акра земя, тук-там накъсани от извитата линия на основите на кули. Цериалис веднага ги осведоми, че тази крепост щяла да бъде по-голяма от всички други крайбрежни укрепления, дори от Рутупие. Когато наближиха, той загледа работниците с някаква собственическа гордост. Телери знаеше, че такова строителство по право се извършва от войници, но по облеклото прецени, че тук работят и други хора.

— Умно момиче си ти, щом забеляза, много умно — отвърна Цериалис на въпроса й. — Това са роби, роби от моите имения, които пратих тук, за да помагат. Реших, че е по-добре да вложа парите си в една крепост, която би защитавала Вента, отколкото в строителството на градски амфитеатър.

Устните на Алектус се извиха в някакво подобие на усмивка. Нима не одобряваше решението на баща си? Не, не е това, каза си Телери, припомняйки си скорошния им разговор. По-вероятно той бе дал тази идея на Цериалис.

— Отлично решение, а освен това съм сигурна, че новият комендант на крепостта ще оцени помощта ти — каза тя сърдечно, и веднага забеляза лека предателска червенина да се плъзва по бледите страни на младия човек.

Но той не отклоняваше поглед от строителите. Няколко мъже ходеха напред-назад и надзираваха копаещите. Къде ли бе адмиралът? Телери забеляза как Диерна изведнъж се изправи и засени с ръка очите си. Алектус бе дръпнал по-здраво юздите на коня си — целият трептеше от напрежение, като умно куче при вида на стопанина си. Телери проследи погледа му. Един от офицерите, облечен в красива червена туника, с колан, украсен с плочки от позлатен бронз, идваше към тях, а след него вървеше някакъв едър, набит мъж в моряшка туника без ръкави, толкова избеляла от слънцето, че не можеше да се разбере какъв е бил първоначалният й цвят.

Алектус скочи от коня и забърза да ги поздрави. Но той се обърна първо към човека, който вървеше втори. Очите на Телери се разшириха. Нима този мъж, с избеляла от слънцето руса коса, слепнала от пот, със зачервено от слънцето лице, бе същият, за когото се разказваха легенди? Той идваше към тях с клатушкащата се походка на човек, който прекарва голяма част от времето си на корабни палуби. Когато наближи, Телери забеляза как погледът му се плъзна от водата към горите, оттам към новодошлите, и сетне обратно. Той се усмихна. Усмивката му по някакъв странен начин й напомняше Диерна, когато оглеждаше насъбралите се жрици, преди да даде знак за започването на някаква церемония.

Самата Диерна гледаше Каразий със странен израз на лицето, който почти наподобяваше одобрение. Докато римлянинът стискаше ръката на Алектус, погледът му отново се зарея към носилките и се спря върху лицето на Великата жрица. Сега пък неговите очи се разшириха от изненада. Всичко това стана само за миг, и веднага се загуби в бъркотията на взаимното представяне. Когато Телери си спомняше по-късно за срещата им, й се струваше, че двамата сякаш се бяха разпознали взаимно. Не, сигурно пак си внушаваше нещо. Сигурно бе, че Диерна и Каразий не се бяха срещали преди.

 

 

Слънцето вече залязваше зад ниските хълмове по издадената напред земя, защитаваща залива. Каразий стоеше пред основите на своята крепост заедно с подчинените си офицери и наблюдаваше жриците, които се готвеха да започнат ритуалното освещаване. Легионерите бяха строени на мястото, където един ден щеше да бъде крепостната врата, а местните жители се бяха струпали около тях.

Преди една луна, когато започнаха изкопите, тук дойде жрец от храма на Юпитер Фидес във Вента Белгарум и принесе в жертва вол, а друг, учен харуспекс предсказа бъдещето на начинанието по вътрешностите на жертвеното животно. Предсказанията бяха окуражаващи — но пък Каразий не може да си припомни случай, в който всички приготовления да са приключили и парите — събрани, а харуспексът да каже, че предсказанията за даденото начинание са неблагоприятни.

— Хиляда години и още два пъти по хиляда ще стоят тези стени тук, за да славят името на Рим по тези земи…

„Отлично предсказание“, каза си Каразий. И все пак жрецът, енергичен, пълен човек, известен най-вече с това, че готвачът му бе най-добрият във Вента, не му се бе сторил убедителен. Докато наблюдаваше облечените в синьо жрици, Каразий осъзна защо му се бе сторило, че освещаването по римски обичай не е достатъчно и защо, когато разбра, че Повелителката на Авалон е наблизо, я бе помолил да дойде, за да благослови новостроящата се крепост. Крепостта Адурни щеше да е римска, но я строяха, за да защитава населението на Британия.

По време на римския ритуал бе се потил по пладне под тежката си тога. Тази вечер бе облякъл лека ленена туника, боядисана в кървавочервено, украсена с местна бродерия. Отгоре носеше мантия от лек вълнен плат, прикрепена на рамото със златна брошка. Облеклото му напомняше начина, по който с обличаха в родните му германски земи — затова и неминуемо започна да си припомня отдавна забравеното минало, миналото, от което се бе отрекъл, когато се закле да служи на Рим. Хората от племето на баща му се молеха на Богиня, която наричаха Нехаления, и й принасяха жертви. На каква ли богиня е молеха тук?

Ярка светлина припламна на запад. Адмиралът се обърна навреме, за да види за последен път слънцето, което светеше като разтопен метал над билата на хълмовете. Щом слънцето изчезна, погледът му бе привлечен от друга, по-слаба светлина. Една от жените бе започнала да пали факлите. После ги издигна високо и за миг Каразий видя въплътена в нея самата Богиня, с ръце, от които струеше светлина. Примигна и забеляза, че това е най-младата от жриците — казваха, че била дъщеря на някой от местните владетели. Първоначално му се бе сторила хладна и високомерна, но сега, в сиянието на факлите, което играеше по тъмните й коси и караше бледата й кожа да свети, тя му се стори прекрасна.

Зад нея пристъпваше Върховната жрица — лицето й бе скрито от воал, а още по-назад бяха останалите две жрици — едната носеше в ръцете си клонка от калина, а другата — ябълково клонче, окичено със сребърни звънчета.

— Настъпи часът между деня и нощта, когато можем да преминаваме между световете — разнесе се гласът на повелителката Диерна изпод воала. — Стените, които ще се издигнат тук, ще бъдат каменни, достатъчно здрави, за да отблъснат оръжията на хората. Но ние днес ще изградим още една преграда около крепостта — невидима преграда, която ще ви закриля от зложелателствата на вашите врагове. Бъдете ни свидетели — вие, които служите на Британия и на Рим!

— Аз съм ваш свидетел — каза Каразий.

— И аз — разнесе се по-мекият глас на Алектус зад него.

— И аз — завърши тържествено Цериалис.

Диерна благодари с едва забележимо кимване. Точно както някоя императрица би приела оказана й услуга, помисли си Каразий. Предположи, че санът на Велика жрица на Авалон е равен на императрица по тези земи. Дали наистина тя бе жената от видението му? През цялото време се държеше с него някак странно: Каразий не можеше да прецени дали го харесваше, или просто го приемаше поради високия му военен чин.

Жриците бяха почнали да обикалят територията на бъдещата крепост. Движеха се надясно. Все по-слабо се чуваше как звънтят сребърните звънчета.

— Още колко трябва да стоим тук? — попита след малко Цериалис. Жриците бяха спрели при левия ъгъл на изкопите и предлагаха своите дарове на духовете на земята. — Не ми е ясно на какво трябваше да сме свидетели. Не се вижда нищо.

— Нищо ли? — отвърна Алектус с треперещ глас. — Нима не можеш да го почувстваш? Песнопенията им издигат невидима стена от сила. Нима не забелязваш как трепти и сияе въздухът там, където минават?

Цериалис се покашля смутено и хвърли поглед към адмирала, с който сякаш казваше: „Той е още момче и не може да се отърве от фантазиите си.“ Но Каразий вече бе виждал Повелителката на Авалон да върви по вълните. Точно сега не виждаше нищо особено, но някакво шесто чувство му подсказваше, че думите на Алектус отговарят на истината.

Продължиха да чакат, а жриците вървяха все така по посока на движението на слънцето, завиха покрай най-отдалечения ъгъл на правоъгълника, очертан от изкопите, и се насочиха обратно към тях. Настъпил бе дългият северен залез. Цветовете на небето се бяха изменили от златисто към розово, и от розово преминаха в пурпур — сякаш по небето се носеше пурпурна императорска мантия. Процесията спря при по-близкия десен ъгъл, сетне продължи към мястото, където един ден щеше да се намира главната врата на крепостта.

— Елате тук — вие, които ще защитавате това място срещу враговете ни! — издигна глас Великата жрица. Първоначално Каразий не разбра какво трябва да направи, но видя, че тя сочи него, и се упъти към жриците. Спря точно пред Диерна. Лицето й бе все така покрито, но той чувстваше силата на погледа й.

— Кажи какво би дал ти, човече от морето, за да успееш да защитиш народа на тази земя? — гласът й бе тих, но нещо в тона й го смущаваше.

— Аз съм се заклел да защитавам империята — поде той, но Диерна поклати глава.

— Тук не говорим на разума, а на сърцето — каза тя. — Би ли пролял кръвта си, ако стане нужда, за да бъде спасена тази земя?

„Тази земя…“, каза си Каразий. Да, през дългите години, прекарани по тези морета, се бе привързал към Британия, както войнът се прибързва към мястото на дългогодишната си служба, но не за това го питаше Диерна.

— Земята, в която съм роден, се намира отвъд морето, и там съм бил благословен от боговете в часа на моето раждане… — отвърна той също така тихо.

— Но ти прекоси морето, и тук Богинята, на която аз служа, ти дари нов живот — отвърна Диерна. — Нима не помниш?

Той се взря в чертите й, смътно различими под воала — но точно така смътно ги бе видял вече веднъж — през онази бурна нощ.

— Това си била ти!

Тя кимна сериозно.

— А сега искам отплата за това, че те спасих тогава. Трябва да се обречеш с кръвта си на тази земя. Протегни ръката си.

Гласът й излъчваше непоколебима власт и мъжът, който с една дума можеше да отпрати целия британски флот, накъдето си ще, се подчини.

Светлината на факлите проблесна по малкия сърповиден нож в ръката й. Преди Каразий да може да каже или стори нещо, тя прекара острието по кожата от вътрешната страна на ръката му. Той прехапа устни от болката и загледа как от раната потече тъмна кръв, която капеше и попиваше в земята.

— Ти ще нахраниш тази земя, както тя храни теб — зашепна Повелителката. — Кръв за кръв, душа за душа. Ти си обречен да я закриляш, а тя — да те храни, свързани сте съдбовно и завинаги… — Внезапно Диерна впи очи в неговите и гласът й затрепери: — Нима не помниш? Тялото ти носи спомена от раждането сред племето на менапиите, там, отвъд морето, но духът ти е много по-стар. Ти си полагал този обет и преди!

Каразий потръпна и сведе очи към тъмното петно пред краката си — там, където кръвта му бе попила в земята. Да, той бе виждал това и преди… Пое си дълбоко дъх и почувства как мирисът на море се смеси с аромата на горски дървета. За миг пред очите му мина образът на висок хълм, увенчан с кръг от изправени камъни. Видя се заобиколен отвсякъде с врагове — а враговете бяха римски войници. Кръв течеше от многобройните рани по тялото му, но той издигна меча — сияйния меч…

В същия миг една от факлите изпука и съзнанието му се върна към настоящето. Но сега вече знаеше, че това, което изпитва към земята на Британия, е много повече от привързаността на войнишкия навик. Сега вече щеше да защитава тази земя не от амбиция, а от обич.

Диерна направи знак на по-младата жрица, онази, която наричаха Телери, и тя раздаде факлите на останалите. После изтри кръвта от ръката му с кърпа, която извади от колана си и го превърза с ивица бял ленен плат. Лицето й бе сериозно и дори строго.

Върховната жрица направи с ръка някакъв знак над мястото, където кръвта на Каразий бе попила в земята.

— За тези, които идват в мир, нека този път бъде вечно открит — извика тя напевно, — и нека е завинаги затворен за тези, които идват с меч!

Тя се обърна с лице на изток, вдигна ръце, и сякаш в отговор на нейния призив, луната бавно се издигна над пристанището — като кръгъл сребърен щит.

 

 

На другия ден Цериалис покани римските офицери на пиршество край брега. Диерна се бе изправила край един дъб и наблюдаваше как прислужниците редят маси и пейки, докато римските гости пристигаха един по един. В чест на домакина Каразий бе облякъл бяла военна туника, поръбена с червено, а коланът и сандалите му бяха от червено боядисана кожа, украсени с позлатени плочки и токи. Днес санът му на висш римски офицер бе очевиден. Но предната нощ, когато Диерна благослови основите на крепостта, той приличаше на древен крал…

Какво ли означаваше за него снощната церемония, зачуди се Диерна. Не бе очаквал това, което тя искаше от него, но отвърна на нейния призив. Всъщност Диерна не бе очаквала, че ще го обвърже по древния обичай. Но когато се изправи на мястото на крепостната врата, образът на мъжа, който я наблюдаваше от възвишението, и другия, когото бе видяла на палубата в една бурна нощ, се сляха в едно и тя разбра, че не хоросан и камък ще закрилят нейната земя, а кръвта на тези, които щяха да дават обет да я защитават. Сега земята и боговете го бяха разпознали като свой, но съзнаваше ли той какво се бе случило?

Още нещо бе нужно — нещо, което да го накара да желае искрено да изпълни това, което сега му налагаше дългът. Цяла нощ сънищата й бяха изпълнени с образите на свещени крале и древни брачни ритуали. Сега пред очите й застана образ, осветен от светлината на факли, на фона на нощно небе. „Телери няма да е във възторг — каза си Диерна — но трябва да бъде сторено.“ Не си позволи да помисли как би се чувствала тя самата, като види момичето редом с Каразий — като негова невеста.

Един от робите на Цериалис й поднасяше кошничка, пълна с горски плодове, за да утоли глада си, докато бъде поднесен обядът. Тя кимна и си взе малко, после докосна ръкава на момчето и каза:

— Ако има още време до обяда, аз ще се поразходя по брега. Върви да попиташ адмирала дали е съгласен да ме съпроводи.

Докато наблюдаваше момчето, упътило се към римските офицери, Диерна си каза, че и това не влизаше в първоначалните й планове. Но този внезапен импулс със сигурност бе внушение свише. Още от дните на усамотение преди Белтейн, тя имаше чувството, че е водена в действията си от боговете; отвореше ли духът си, за да чуе техните напътствия, то трябваше да стане със съзнанието, че върши всичко по тяхна, а не по своя воля.

Адмиралът бе много въздържан. Вървеше на прилично разстояние от нея, докато крачеха надолу към брега — без да я докосва, но все пак достатъчно близо, за да я подкрепи, ако се препъне по огладените от водата камъни. Но очите му издаваха напрежение — беше нащрек, сякаш му предстоеше да се изправи лице в лице с враг.

— Чудиш се в какво си се забъркал — поде Диерна. — И още не можеш да ми се довериш — допълни тя тихо. — Често се случва така след такова преживяване като снощното. Отмре ли възбудата, на нейно място идва съмнението. На сутринта, след като ме посветиха за жрица, исках да избягам от Авалон. Не се бой, не сме сторили нищо, което да засегне войнската ти чест.

Той повдигна вежди и за миг суровите черти на лицето му омекнаха. Диерна забеляза с вълнение промяната. „Как ми се иска да го видя да се смее!“, каза си тя внезапно.

— Зависи в какво всъщност се заклех…

— Да защитаваш Британия, дори ако това ти струва живота… — започна тя, но той поклати глава.

— Това тъй или иначе е мой дълг. Имаше нещо друго. Кажи ми, използва ли магия, за да ме привържеш към тази земя?

Повървяха още малко в мълчание. Диерна обмисляше отговора си. Това, че той бе осъзнал силата на ритуала, бе добър знак, но означаваше също, че трябва много да внимава какво точно ще му каже.

— Аз не съм селска вещица, а жрица, служителка на Великата богиня, и би било против обета, който съм дала аз самата, да те обвързвам с магия против твоята свободна воля… Въпреки това мисля, че ти си действително обвързан — но по волята на боговете, и то много преди да се срещнем телом.

— Тогава, когато те видях в бурята ли? — попита Каразий. Изразът на лицето му отново се промени — но този път нямаше и следа от усмивка, а по-скоро нещо близко до ужас. Диерна отново усети, че сърцето й се свива. По време на снощния ритуал лицето му се сля с лицето на друг мъж, по-млад, с римски черти и тъмна коса. Тя разбираше, че в предишен живот той е бил свещен крал на тази земя. „Но коя е била тя самата, в онзи друг живот, преди толкова много години?“

— Как е възможно жена от плът и кръв да ходи по вълните?

— Тялото ми бе потънало в транс — това, което ти видя, бе моят дух, който можа да се отдели от него по силата на заклинания, които са част от мистериите на Авалон.

— Друидската премъдрост? — попита той малко подозрително.

— Древни познания, съхранени от друидите, предадени им от друг народ, от хора, спасили се преди векове от Потъналите земи и дошли на нашите острови. Всичко, що е съхранено от тяхната древна премъдрост, сега се пази от моите сестри на Свещения остров. Все още има сила на Авалон — допълни тя, — и тази сила може да ти помогне да защитаваш нашата земя. С наша помощ можеш да узнаваш винаги кога ни застрашава нападение, ще знаеш откъде минава пътят на враговете ни, та да ги нападнеш, когато е най-добре за теб.

— А как ще идва тази помощ? — Каразий присви скептично устни. — Моят дълг може да ме отведе къде ли не по цялото крайбрежие. Не можеш постоянно да отделяш духа от тялото си, за да ме следва!

— Вярно е, че в моя свят аз имам не по-малко задължения, също тъй важни, както твоите. Но ако една от обитателките на Авалон е винаги с теб — телом и духом — тя би могла да ти помага за много неща, а когато положението ти е действително затруднено, ще може да ме призове, за да ти се притека на помощ. Това, което ти предлагам, е съюз — а за да го затвърдим, ти давам една от моите жрици.

Каразий поклати глава.

— Военният устав не позволява да водя държанки със себе си…

— Тя ще ти бъде жена — прекъсна го Диерна. — Разбрах, че не си женен.

Той примигна, и Диерна видя как и без това зачервеното му от слънцето лице стана вече тъмночервено.

— Но аз съм на действителна служба… — поде Каразий объркано, сетне попита: — Коя от тях имаш предвид?

Диерна въздъхна скришом от облекчение.

— Не си свикнал друг да издава нареждания — усмихна се тя, — и знам, че ти се струвам прекалено властна. Но аз върша всичко за твое добро и за доброто на тази земя. Телери е девицата, която ще ти дам за жена — тя е дъщеря на Ейдин Минок. Произходът й е достатъчно висок, та бракът ви да бъде счетен за разумен ход, освен това е и много красива.

— Тази, която носеше снощи факлите? — попита Каразий. — Наистина е много красива, но аз едва ли съм разменил и две думи с нея.

Диерна поклати глава.

— Нямам намерение да я насилвам за този брак. Ако получа съгласието й, ще трябва да разговарям и с баща й, и всички ще мислят, че бракът е уговорен между теб и него, както е обичаят.

Да, Телери може би щеше да съжалява, че напуска Авалон, каза си Диерна, но би трябвало да е доволна, че ще бъде съпруга на толкова властен и високопоставен мъж. Тя огледа крадешком широките рамене на адмирала и силните, но красиво оформени ръце. Усети как пулсът й неволно се ускорява и за миг изпита непреодолимо желание да можеше той да бъде нейният избраник край Белтейнските огньове.

Не! Телери бе и по-млада, и по-красива. Диерна бе длъжна да не напуска Авалон, а Каразий щеше да е щастлив с красавица като Телери.

 

 

По небето се трупаха облаци. Телери избърса челото си с воала и мъчително си пое дъх. Въздухът бе непоносимо тежък и влажен. Люлеенето на носилката, която ги връщаше към Вента Белгарум, я караше да се чувства зле, а времето утежняваше неразположението й. Тя знаеше, че ще става все по-зле, докато най-сетне дъждът не освободеше напрежението.

Поне сега, на връщане, пътуваше заедно с Диерна. Хвърли поглед към по-възрастната жена, която седеше почти напълно неподвижна, със затворени очи, и като че ли размишляваше. Когато потеглиха обратно от Портус Адурни, Телери бе изпълнена с възторг, защото си отиваха у дома, на Авалон. Но колкото повече мълчеше Диерна, толкова повече необяснимо напрежение и тревога изпълваха душата на Телери.

На половин път към Клаузентум, те заобиколиха група войници, които изравняваха пътя и го настилаха с камъни. Нататък пътят вече бе настлан и пътуваха по-бързо, а носилките не се люшкаха много силно. Като че ли разбудена от промяната в движението, Върховната жрица най-сетне отвори очи.

Телери понечи да каже нещо, но Диерна я изпревари.

— От три години си при нас на Авалон. Скоро ще имаш право да положиш обет. Кажи ми, щастлива ли беше на Свещения остров?

Телери я загледа стреснато.

— Щастлива? — повтори тя. — Където е Авалон, там е и сърцето ми. Мисля, че никога не съм била щастлива, преди да дойда при вас!

Да, разбира се, и тя понякога роптаеше против строгата дисциплина, но все пак на Авалон бе далеч по-добре, отколкото в златната клетка на бащиния й дворец.

Диерна кимна. Очите й гледаха мрачно.

— Стараех се, колкото можех — каза Телери. — Да не би жриците да са недоволни от мен?

Погледът на другата жена омекна.

— О, не, ти се справи много добре. — Тя помълча, сетне поде отново: — Кажи ми, видя ли нещо, докато благославяхме крепостта?

Телери зяпна. После си наложи да се върне към спомена за полето, осветено от факли и звезди.

— Мисля, че успяхме да призовем силата. Бях настръхнала цялата… — тя млъкна и загледа объркано Диерна.

— А римския адмирал, Каразий — какво мислиш за него?

— Мисля, че е силен… опитен… И като че ли добросърдечен — започна Телери бавно. — Учудих се, че го накара да се обвърже с кръвна клетва.

— Той бе не по-малко учуден — Диерна се поусмихна. — Преди Белтейн, в дните на усамотението, го видях. — Телери слушаше с нарастващо удивление, докато жрицата й разказа цялата история. — Той е орелът, който е пратен да ни спаси, избраникът, защитникът на Британия — завърши Диерна. — И аз му предложих съюз с Авалон.

Телери се смръщи. Каразий никак не отговаряше на представите й за герой, а освен това й се струваше стар. Диерна продължаваше.

— Богинята ни праша тази възможност, а този мъж, макар да не е от нашата кръв, носи древна душа, дошла от вековете. Но едва сега споменът се разбуди у него. Той има нужда от някой, който да е постоянно до него и да му припомня кой е всъщност, някой, който да бъде негова жива връзка с Авалон…

Телери усети, че неприятното предчувствие, което я измъчваше цял ден, свива стомаха й на топка. Диерна посегна и взе ръката й.

— Случвало се е и преди девица, обучена на Авалон, да бъде дадена за съпруга на крал или високопоставен военачалник, за да бъде обвързан той с Мистериите. Помня, когато бях момиче, дадоха Ейлан, принцеса на деметите, за съпруга на Констанций Хлор, и римляните я бяха нарекли Хелена. Но от Рим наредиха на Констанций да напусне Британия. Сега отново има нужда от такъв съюз.

Телери преглътна и прошепна:

— Защо казваш всичко това на мен?

— Защото ти си най-красива и надарена сред девиците на Авалон, които още не са положили жреческа клетва. Ти си от кралски произход и римляните ще те почитат. Ти си тази, която трябва да стане невеста на Каразий.

Телери се отдръпна рязко. Самата мисъл да споделя ложето на мъж възвърна спомена за жестоките ръце на саксонеца, които я притискаха неумолимо към земята. Повдигаше й се. Тя едва успя да дръпне завеските на носилката и да се наведе навън. Чу смътно как Диерна нарежда на робите да спрат. Постепенно опразненият й стомах се успокои и светът започна да идва на мястото си.

— Слез от носилката — чу тя спокойния глас на Великата жрица. — Наблизо има поток, на който можеш да се измиеш и да пиеш вода. После ще се почувстваш по-добре.

Телери позволи на робите да й помогнат да слезе от носилката. Пламна от притеснение, защото забеляза учудените изражения на другите жрици, и най-вече загрижения поглед на Алектус, който водеше ескорта им.

— Ето, така е по-добре — каза след малко Диерна.

Телери избърса уста и се изправи. Водата я бе посъживила. Освен това сега, стъпила на твърда земя, наистина се чувстваше по-добре. Огледа се и видя отново тежките облаци, кървавочервените макове в тревата наоколо, и проблясващата вода на потока — всичко бе добило неестествено ярки и точни очертания. Внезапен полъх на вятъра раздвижи влажните й коси.

— Това… това, за което говориш — каза тя шепнешком, — аз не мога да сторя. Избрах Авалон, защото чувствам призвание да служа на Богинята. А и тъкмо ти би трябвало да знаеш по-добре от всички защо не желая да се обвързвам с мъж.

Диерна просто не съзнаваше какво иска от нея — да се обвърже така! Та нали една съпруга почти не се различаваше от робиня, а при това тя изобщо не познаваше този мъж!

Диерна въздъхна.

— Когато ме избраха за Велика жрица, поисках да избягам. Бях бременна с първото си дете и съзнавах, че приема ли такава съдба, никога няма да мога да му бъда истинска майка — защото първото ми задължение щеше да бъде не към него, а към Авалон. Цяла нощ прекарах в тресавищата. Плачех неспирно, а мъглите се стелеха около мен. Но постепенно си припомних, че има и други, които могат да се грижат и децата ми, но точно по това време наистина нямаше друга, която да се справи със задълженията на върховна жрица. Тъгувах, че никога няма да изпитам простите житейски радости, но много повече се боях от чувството за вина, което би ме смазало — по-силно от мъката, че няма да мога да посветя цялата си любов на детето си. Струва ми се, че смъртта не би била по-страшна от това, което преживях през онази нощ.

Но тъкмо преди да изгрее слънцето, когато бях изплакала всичките си сълзи, почувствах как ме обгръща топлина, сякаш бях в майчини прегръдки. Разбрах и повярвах, че детето ми ще получи цялата обич, от която ще има нужда, защото Богинята ще бди над нея, и че не бива да изневерявам на тези, които възлагат надеждите си на мен, защото чрез мен Тя ще закриля и тях.

Затова те моля да направиш тази жертва, Телери, и съзнавам колко ти е тежко. Когато полагаме обет на Авалон, се кълнем да служим на Богинята съгласно Нейната воля, а не нашата. Нима не знаеш, че хиляди пъти бих предпочела да бъдеш винаги редом с мен, да те наблюдавам как разцъфваш като младо ябълково дърво? — Диерна отново протегна ръка, за да я погали, и този път Телери не се отдръпна. — Знаменията бяха недвусмислени. Британия има нужда от този мъж, но в този си живот той няма да може да си припомни мъдростта, която носи в душата си. Ти трябва да бъдеш Богинята за него, скъпа моя, и да събудиш духа му!

Гласът на Диерна пресекна. Телери вдигна очи към нея и разбра, че тя наистина я обича.

— Богинята е жестока, щом ни използва така! — възкликна тя. А в сърцето си продължи: „Нима не ме обичаш достатъчно, та да ме оставиш при себе си? Нима не разбираш как копнея да остана на Авалон?“

— Тя иска това, което трябва да бъде сторено за доброто на всички ни… — прошепна жрицата — и за да й служим, трябва и ние да постъпваме така…

Телери посегна и докосна светлата коса на Диерна. Великата жрица я притисна в прегръдките си.

След малко Телери почувства влага по бузите си и не можа да разбере дали това бяха нейните сълзи, или самата Богиня плаче в небесата.