Марион Зимър Брадли
Повелителката на Авалон (21)

17.

Необичаен студ бе сковал цяла Британия. До Самхаин оставаха още десет дни, но последната буря вече бе изсмукала всякакъв цвят от вледенената земя, бе замразила пътищата, а вятърът режеше като с нож. Пътуването ставаше опасно и почти невъзможно, дори по големия римски път. Остров Мона, отделен от брега на Британия със съвсем тесен провлак, бе потънал в зимен покой. Дни наред жителите на острова не бяха виждали странник да приближава към домовете им.

Затова Вивиан направо се стъписа, когато, поглеждайки през вратата на краварника, видя някакъв пътник да наближава към голямата селска къща. Човекът яздеше едро, кокалесто муле, оплескано в кал до корема. Самият той бе така усукан в наметки и шалове, че можеха да се различат само краката му. Тя примижа, защото за миг й се стори, че познава отнякъде този човек. Но нова, разбира се, бе невъзможно. Тя се наведе отново, за да вдигне тежкото ведро с прясно издоено мляко, и се упъти към къщата. Малките й крака трошаха леда, който покриваше локвите по пътеката.

— Тате, насам иде пътник — трябва да е чужденец…

Вивиан говореше малко напевно, като северняците, макар че бе родена в Летните земи. Завареният й брат веднъж й бе подшушнал, че всъщност произхождала от някакво съвсем невероятно място — някакъв остров, наречен Авалон, който пък изобщо не се намирал на този свят. Баща му го бе накарал да млъкне незабавно, а когато се събуди на другия ден, Вивиан реши, че такова нещо изобщо не може да бъде вярно. Как тъй някакво място по средата на сушата ще бъде същевременно и остров? Но понякога, в сънищата, тя почти си спомняше, и тогава се будеше със странното чувство, че е загубила нещо. Единственото нещо, което знаеше, бе че истинската й майка е Повелителка в това незнайно място.

— Какъв чужденец? — Нейтен, баща й, се показа иззад другия ъгъл на къщата, понесъл наръч подпалки.

— Не знам — прилича на куп парцали. Целият се е увил в наметала заради студа, но нали и ние с теб сме горе-долу същите — Вивиан се усмихна на баща си.

— Влизай вътре, момиче — Нейтен посочи вратата с наръча, който държеше. — Бързо, защото млякото ще замръзне.

Вивиан се засмя и прекрачи прага, но Нейтен остана вън, загледан в непознатия пътник, чието муле бавно напредваше нагоре по пътеката към къщата.

Вивиан остави ведрото и смъкна наметката от раменете си. Дочу отвън гласове, спря и се заслуша. Беток, втората й майка, също спря да бърка гозбата и се вслуша в говора на мъжете отвън.

— Талиезин! Значи наистина си ти! — тъкмо казваше Нейтен. — Какъв вятър те довя дотук?

— Вятърът идва от Авалон и не може да чака по-подходящо време — отговори новодошлият. Гласът му беше плътен, красив и звучен, макар и попресипнал от студа.

— Не ми се вярва, че си бил път дотук, само за да предадеш поздрави на Вивиан от майка й по случай Самхаин — отбеляза Нейтен. — Както и да е влизай вътре, човече, че наистина ще загинеш от студ! Не искам утре да разправят, че най-добрият бард в Британия е умрял от студ пред вратата ми! Не, не. Влизай вътре — аз ще се погрижа за коня ти. Ще го вържа в обора при кравите.

Вратата се отвори и на прага застана висока фигура — сега, макар и да не бе свалил наметките, се виждаше, че мъжът е слаб, но строен. Вивиан отстъпи назад, без да откъсва поглед от него, докато той започна да сваля едно след друго наметалата, сипейки късчета скреж, които веднага почваха да се топят по добре почистения каменен под пред огнището. Най-отдолу носеше бяла вълнена роба — традиционното облекло на друидите. Сега Вивиан разбра какво бе деформирало очертанията на фигурата му — голям калъф от тюленова кожа, в който носеше арфата си. Той я свали от рамото си и внимателно я постави на пода.

Странникът се изправи и се огледа, явно изпълнен с благодарност, че най-сетне се е добрал до целта на пътуването си. Вивиан веднага забеляза, че има изключително красиви ръце. Косата над високото му чело беше толкова светла, че не можеше да се определи дали оттенъкът й е златист или сребрист. Момичето си каза, че този човек няма много да се промени, когато остарее. Всъщност, на нея той вече й се виждаше стар. В този миг мъжът срещна погледа й и на свой ред се вторачи в нея.

— Но ти си още съвсем дете!

— Навърших четиринадесет и мога да се оженя, ако искам! — сопна се тя веднага и се изпъна в целия си ръст. Усмивката му бе изненадващо топла и нежна.

— Ама разбира се — забравих колко приличаш на майка си, а тя и до ден днешен едва ми стига до рамото. Въпреки това успява да извика у хората впечатлението, че е висока.

Той се поклони пред осиновителката й. Тя бе го гледала досега мрачно и подозрително, но прие поклона му с примирение.

— Благословен да бъде този дом и стопанката му — каза той тихо.

— Благословен да бъде и пътникът, който почете нашето огнище — отвърна Беток, — но не мисля, че вестта, която носиш, е благословия за нас.

— Тъй ми се струва и на мен — допълни Нейтен, който тъкмо влизаше през вратата.

Докато Нейтен закачаше наметалото си, Беток наля ябълково вино в една дървена чаша и го предложи на госта, като добави:

— Все пак, бъди добре дошъл. Вечерята скоро ще е готова. — И тя отново се обърна към котлето, което вреше на огъня, а Вивиан отиде да извади дървени те блюда, в които се хранеха.

— И тъй — поде Нейтен, — какви новини ни носиш?

Вивиан спря с блюдо в ръка, за да чуе думите на госта.

Талиезин въздъхна.

— Анара, дъщерята на Повелителката, умря преди месец.

„Сестра ми“, каза си Вивиан и се зачуди дали не е редно да скърби — но не можеше, защото изобщо не си я спомняше.

— Онази, която се омъжи за сина на Вортигерн ли? — попита тихо Беток.

— Не, това беше Идрис, но и тя почина, казват, при раждане — поклати глава мъжът й и се обърна отново към Талиезин. — Тъжни вести ни носиш… — и зачака, очевидно не разбирайки защо бардът е тръгнал на такъв далечен път, само за да им съобщи скръбната вест.

— Ана, Повелителката, ме изпраща да прибера Вивиан обратно на Авалон… — каза Талиезин.

— Но моят дом е тук! — възкликна Вивиан, гледайки объркано ту баща си, ту барда.

Лицето на Талиезин бе сериозно и спокойно.

— Знам. Но господарката Ана има нужда от теб.

— Татко! Кажи му, че няма да ме пуснеш! — проплака Вивиан.

Талиезин изгледа стреснато по-възрастния мъж.

— Нищо ли не си й казал?

— Какво да ми каже! — извиси се гласът на Вивиан. — За какво говори той?

Нейтен се изчерви и отвърна, отбягвайки погледа й:

— Че не съм ти баща. Нямам право да те задържам тук и това е истината, която се надявах никога да не трябва да призная пред теб.

Тя се обърна рязко към него.

— Чия дъщеря съм тогава? Казваш, че не си ми баща. Може би сега ще се окаже, че Повелителката не ми е майка?

— О, не, тя е твоя майка, не бива да се съмняваш нито за миг — отвърна мрачно Нейтен. — Тя ни подари тази къща — на Беток и на мен, когато те повери на грижите ни, и ни обеща, че земята тук ще бъде наша завинаги, а ти ще си останеш наша дъщеря, освен ако по някаква нещастна случайност и двете ти сестри не починат, без да оставят жива дъщеря след себе си. Щом най-голямата, която тя задържа при себе си, за да бъде обучавана за жрица, е умряла, е редно ти да се върнеш, за да заемеш мястото й. Ти си единствената жива дъщеря и наследница на майка си.

Вивиан усети, че кръвта се дръпна от лицето й.

— И няма никакво значение дали аз искам да се върна или не?

— Когато Авалон ни призове, нашите желания губят стойност — каза меко Талиезин. — Съжалявам, Вивиан.

Дребното, слабичко момиче се изправи гордо, преглъщайки сълзите си.

— Разбирам, че ти нямаш никаква вина. Кога тръгваме?

— Бих потеглил незабавно, но нещастното ми муле трябва да си почине. Тръгваме утре призори.

— Така скоро! — Вивиан поклати глава. — Защо майка ми не ме предупреди малко по-рано?

— Мила моя, смъртта не предупреждава никого. Ти си достатъчно голяма, за да започнеш веднага с обучението си, а след някой и друг ден пътищата ще бъдат напълно непроходими. Ако не те отведа веднага, няма да можеш да стигнеш до Авалон преди пролетта.

Когато Вивиан се изкатери по стълбата, за да започне да събира багажа си, сълзите веднага рукнаха по бузите й. Изведнъж се почувства като осиротяла — сам-самичка на света. Беше й ясно, че майка й я вика не защото тъгува за нея, а защото нуждата го налага. Авалон беше прекрасна мечта, но Вивиан не искаше да напусне мъжа и жената, които бяха единственото семейство, което познаваше. Не искаше да напусне и скалистия остров, който толкова отдавна се бе превърнал за нея в роден дом.

 

 

Талиезин седеше пред огъня с чаша греяно ябълково вино в ръка. Беше спал спокойно и на топло — за първи път от много дни насам. В този дом наистина цареше покой. Ана бе постъпила добре, като бе дала дъщеря си за отглеждане на Нейтен. Наистина бе жалко, че момичето не можеше да си остане тук. И спомените му изплува ликът на Повелителката — такава, каквато я бе видял на тръгване — с чело, набраздено от нови бръчки и устни, плътно стиснати над изострената брадичка. Дребна, грозновата жена, биха казали много хора, но от мига, когато Талиезин се бе присъединил към братството на друидите преди двадесетина години, за него тя бе живото въплъщение на Богинята.

Ана бе наследила собствената си майка, а тя — леля си. Така му бе разказвала самата Ана. Длъжността на Велика жрица не винаги се предаваше от майка на дъщеря, но в продължение на векове много деца на Авалон се бяха свързвали в брак с кралските фамилии на Британия, а после бяха пращали обратно децата си да бъдат обучавани на Авалон, и те на свой ред оставаха там, за да служат на Богинята. Макар и не пряко, дъщерята на Ана произхождаше направо от самата Сианна, за която се разправяше, че била дъщеря на Кралицата на феите.

Нещо наблизо се раздвижи и привлече вниманието му. На дървената стълба се появиха първо два крака в панталони за езда, увити отгоре с кожа. Той загледа с интерес потъналата в дебела туника фигурка, докато тя се смъкна долу и застана пред него, смръщена предизвикателно. Талиезин повдигна удивено вежди и смръщеното лице на Вивиан внезапно се озари от доволна усмивка.

— Тези дрехи на заварения ти брат ли са?

— Учила съм се да яздя като мъж; защо да не обличам мъжки дрехи за езда? Защо се блещиш, майка ми няма ли да ме одобри така?

Устните му потрепнаха развеселено.

— Не, никак няма да е доволна. „Богиньо, Велика Брига — възкликна той наум — ами че тя е точно копие на Ана! Явно идущите няколко години на Авалон ще бъдат много забавни!“

— Много добре! — Вивиан седна до него и опря лакти на коленете си. — Не ми трябва одобрението й. Ако ми каже нещо, аз пък ще й кажа, че не съм съгласна да ме измъква от дома, когато й хрумне!

Талиезин въздъхна.

— Не мога да те виня.

„Не бе редно Ана да постъпва така с теб“, продължи той наум. „Отпрати те още съвсем дете, а сега те вика обратно без каквото и да било предупреждение, като че ли си кукла на конци, но Ана винаги е обичала да налага волята си. Нали и аз толкова пъти съм чувствал как ми дърпа конците…“

В същия миг видя как лицето на Вивиан се изопва от удивление и разбра, че момичето е чуло мислите му. Бързо направи едва забележим жест с ръка и учудването изчезна от лицето й. Вивиан се пресегна и взе една чаша. Трябваше да бъде по-внимателен. Напълно бе възможно малката да е наследила не само външността, но и дарбите на майка си, макар и още необработени. А Талиезин знаеше, че никога не е успял да скрие нищо от Повелителката на Авалон.

 

 

Когато потеглиха, тъкмо бе минало пладне. Талиезин отново яздеше мулето си, а Вивиан — едно от яките планински понита, които отглеждаха на север. Протокът между острова и сушата бе напълно замръзнал, затова можаха да го прекосят с конете си. Минаха през селото, което бе изникнало до римското укрепление в Сегонциум и тръгнаха по пътя, построен от римляните през земите на децеанглите, на път за Дева.

Вивиан никога не бе яздила повече, отколкото да пресече остров Мона от единия до другия край. Дългите преходи я уморяваха, но тя яздеше редом с Талиезин, без да дава видими признаци на умора и слабост; от своя страна друидът, привикнал да овладява нуждите на тялото си, не предполагаше, че едно младо момиче може да се изтощи от дългите часове, прекарани на седлото. Но Вивиан, макар и дребна и крехка, бе наследила издръжливостта на Древния народ, който от прастари времена обитаваше блатистите земи. Тя приличаше на тях и външно. Не бе виждала майка си, откак бе навършила пет години, и сега бе решена да не показва пред нея никаква слабост. Не преставаше да се чуди кой все пак е истинският й баща, и дали и той живее на Авалон. Може би той поне щеше да я обикне.

И така, тя продължаваше да язди редом с Талиезин, а сълзите замръзваха по бузите й. Нощем, когато си лягаше, бе прекалено уморена, за да заспи, и я болеше цялото тяло. Постепенно, докато продължаваха да се движат на юг, през долината на река Уай, Вивиан привикна към ездата, но продължаваше да не изпитва никакво удоволствие от нея. Неприязънта й се пренесе дори върху понито, което яздеше.

Животното бе сякаш обсебено от някакъв демон на непокорството — имаше собствена представа за пътя, а тя не се покриваше с нейната.

В земите между Дева и Глевум Рим почти не бе оставил следи. Нощуваха в колибите на овчари, или в къщурките на селски семейства, които с труд изкарваха прехраната си от хълмистата земя наоколо. Посрещаха друида тъй, сякаш някой бог бе слязъл от небето, за да влезе в домовете им, но към Вивиан се отнасяха по друг начин — като към своя. Когато достигнаха по-южни земи, пътищата станаха значително по-проходими, въпреки че студът бе все така лют. Тук-там вече зърваха и покрива на някоя вила, покрита по римски образец с керемиди, разположена сред голямо имение.

Малко на север от Кориниум, Талиезин насочи ездитните животни към една такава вила. Когато наближиха, видяха, че е стара, удобна постройка с вътрешен двор.

— Минаха времената — поде друидът, докато влизаха през портата, — когато посещението на свещенослужител с моя сан и призвание бе чест за всеки дом в Британия, а римляните се отнасяха към нас с уважение, като към служители на сродна вяра. В наше време християнството е проникнало в съзнанието на повечето хора — а християните наричат всички, които не се кланят на техния бог, демонопоклонници — дори боговете, които почитат, да са кротки и миролюбиви. Затова винаги се представям като странстващ бард, а се разкривам само на тези, които почитат старата вяра и обичаи.

— А чий е този дом? — попита Вивиан. Кучетата се бяха разлаяли и по прозорците и вратите се показваха хора, за да разберат кой е пристигнал.

— Домакините са християни, но не са фанатици. Юний Приск е добър човек, който се грижи за телесното здраве и на хората, и на животните си, но ги оставя сами да намират пътя на душите си. При това безкрайно обича да му свирят на арфа. Тук ще ни посрещнат добре.

Към тях се бе упътил едър, набит мъж с червеникава коса, за да ги посрещне. Подир него тичаха цяла глутница кучета, и разбира се, понито на Вивиан избра тъкмо този момент, за да се подплаши и да побегне. Докато Вивиан успее да го върне, Приск вече бе при Талиезин и го приветстваше с „добре дошъл“.

Храниха се по стария римски обичай — мъжете полуизлегнати, а жените — насядали на пейки близо до огнището. Дъщерята на домакина, Присцила, вечно учудено осемгодишно момиченце, бе очевидно очарована от гостенката и седеше неотлъчно до нея. В момента, в който Вивиан изядеше храната си, тя тутакси изтичваше да й сипе още. Вивиан не отказваше, защото досега бяха замръквали в домовете на бедни семейства, а малкото храна, която носеха със себе си, пестяха, защото студът продължаваше. Вивиан не помнеше откога не бе яла до насита и не се бе затопляла истински. Затова се хранеше, без да обръща внимание на разговорите около трапезата, но когато поутоли първоначалния си вълчи глад, успя да дочуе, че става дума за британския самодържец.

— Наистина ли мислиш, че Вортигерн не се е справил? — попита Талиезин и остави чашата си на масата. — Нали помниш, когато от Рим дойде на посещение епископ Германус, бяхме в такова отчаяно положение, че го помолихме той да води войските ни срещу пиктите, защото поне бе служил в легионите, преди да стане свещеник! Това стана в същата година, когато се роди това дете тук — и той се обърна усмихнато към Вивиан. — Саксонските войски, които Вортигерн разположи на север, досега винаги са удържали онези нарисувани диваци; освен това той премести вотадините в Деметия, а корновиите — в Думнония — и двете племена са силни и войнствени, а там, където са сега, могат да ни защитават срещу набезите на ирландците. Прочутият главатар на англите, Хенгист, и неговите хора охраняват крайбрежието от нападение на саксонски пирати. Очевидно е, че щом се възцари мир, ние започваме да се караме помежду си, но ми се струва много несправедливо Вортигерн да бъде наказан за усилията си с гражданска война.

— Саксонците станаха прекалено много — възрази Приск. — Вортигерн даде на Хенгист целия Кантиум, за да го защитава, без дори да поиска съгласието на краля му. Докато Съветът поддържаше Вортигерн, го приемах, но Амброзиус Аурелианус е наш законен самодържец и император, също както баща му преди него. Сражавал съм се за него при Гуолопум. Ако поне единият от двамата бе спечелил убедително битката, щяхме да знаем накъде сме — а сега Британия е застрашена да я сполети съдбата на детето от притчата за цар Соломон, който предложил да го разделят на парчета, за да задоволи претенциите на двете жени, всяка от които твърдяла, че то е нейно.

Талиезин поклати глава.

— Доколкото си спомням, заплахата на мъдрия крал върнала разума на спорещите жени. Дано и нашите водачи постъпят така.

Домакинът им въздъхна.

— За да стане това, приятелю, е нужно нещо повече от заплаха — необходимо е чудо. — Той поседя смръщен и замислен, после се изтръгна с усилие от мислите си и се усмихна на жена си и на двете момичета. — Ама че мрачен разговор, като че ли вечерта и без това не е достатъчно мрачна и студена. Сега, като те нагостих, Талиезин, няма ли в замяна да ни зарадваш с една от песните си?

Прекараха два дни и две нощи във вилата, и когато трябваше отново да тръгнат на път, Вивиан искрено съжали. Но друидите умееха да предсказват и времето, а Талиезин бе казал, че ако не тръгнат незабавно, няма да успеят да стигнат до Авалон преди първия сняг. На сбогуване малката Присцила се вкопчи във Вивиан и не искаше да я пусне. Обеща на Вивиан никога да не я забравя, а самата Вивиан, доловила искрената доброта в сърцето на малкото момиче, се зачуди дали ще намери толкова добра приятелка там, където отиваше.

Този ден и следващия препускаха с все сили. Спряха в една овчарска колиба само колкото да подремнат няколко часа. Вивиан почти не пророни дума през целия път — с изключение на някоя смотолевена под нос ругатня по адрес на понито. Следващата нощ прекараха в един хан в Акве Сулис. От града у Вивиан остана смътната представа за разкошни сгради, които обаче бяха почнали да се рушат, и постоянния мирис на сяра от вдигащия пара лековит извор. Нямаха време за губене в Акве Сулис, затова на другия ден потеглиха рано-рано по пътя за Линдинис.

 

 

— Днес ли ще стигнем до Авалон? — извика Вивиан, която яздеше зад Талиезин. Пътят се виеше ту надолу, ту нагоре из хълмовете на Мендип и животните се движеха доста по-бавно.

Челото на Талиезин се сбърчи.

— Ако яздехме добри коне, щях да съм сигурен, че ще стигнем още днес, но тези две животинки или сами си подбират бързината, или изобщо отказват да вървят. Поне ще опитаме.

Следобедът преваляше, когато нещо мокро падна на ръката на Талиезин. Той вдигна очи и видя колко ниско се е схлупило небето над тях. Прехвърчаше първият сняг. Сега, когато заваля снегът, времето като че ли се стопли, но бардът отлично знаеше, че това е измамно усещане. Момичето продължаваше да язди, без да се оплаква, но въпреки това, когато пресякоха пътя към оловните мини, мракът започна да пада бързо и Талиезин обърна конете към няколко скупчени една до друга постройки, заобиколени от дървета.

— Лятно време тук правят керемиди — каза той, — но по това време постройките са празни. Ако сами си донесем дървата за горене, собствениците няма да имат нищо против, че сме ги използвали за подслон. Спал съм тук и преди.

Къщичките бяха влажни и миришеха на мухъл. Дори когато запалиха огън, влагата продължаваше да се чувства. Вивиан потръпна и се примъкна още по-близо до огъня, докато бардът отиде да донесе в котлето вода за овесена каша.

— Благодаря ти — каза тя, когато той й подаде купата с готовата каша. — Не съм искала да тръгвам на това пътешествие, но ти благодаря за грижите, които положи за мен. Баща ми — искам да кажа, осиновителят ми — не би сторил повече за мен.

Талиезин й хвърли бърз поглед и се зае да сипва каша и на себе си. Мургавата й кожа бе пребледняла от студа, но в тъмните й очи припламваха искрици.

— Ти ли си моят баща? — попита внезапно Вивиан.

За момент Талиезин замря от удивление. Мислите му препускаха хаотично. По време на дългия път дотук и той си бе задавал нееднократно същия въпрос. На празненството, когато бе зачената Вивиан, той самият бе току-що посветен за жрец, и за първи път участва в ритуалните бракосъчетания на жреците и жриците по Белтейн. Онази вечер Ана, макар и пет години по-възрастна от него и родила вече две дъщери, носеше царствената си красота като корона на челото.

Талиезин помнеше и досега как я бе целунал, помнеше вкуса на устните й — сладък и парещ като медовината, която беше пила. Но тази нощ всички бяха опиянени — не само от медовината, но и от екстаза на ритуалния танц, докосваха се, разделяха се, и отново се докосваха. От време на време някоя от двойките изчезваше в сенките около огъня, за да се слее в най-древния от всички танци. Помнеше само как жената, която лежеше в прегръдките му, извика в мига, когато той вля в нея цялата си жизнена сила. Но той самият бе обзет от такъв екстаз, сякаш бе влял в нея и душата си, и така и не успя да види ясно лицето й, нито да разбере името й.

Момичето чакаше и заслужаваше да получи отговор.

— Не бива да ме питаш за тези неща — той успя да се усмихне. — Нито един мъж, който изповядва нашата религия, не може да претендира, че Богинята е заченала дете от него. Това го знаят дори саксонските варвари. Ти произхождаш от древната кралска династия на Авалон, и това е всичко, което аз, или който и да било друг, би могъл да ти каже.

— Но ти си се клел да казваш винаги истината — възрази смръщено Вивиан. — Не можеш ли да кажеш истината и на мен?

— Всеки мъж би се гордял с дъщеря като теб, Вивиан. Ти понесе това тежко пътуване, без да се оплачеш нито веднъж. Когато дойде време и ти да танцуваш около огньовете по Белтейн, може би ще разбереш защо не мога да ти отговоря. Цялата истина е такава, дете мое — може и да си моя дъщеря, но не мога да бъда сигурен.

Вивиан вдигна очи и се взря в неговите. Въпреки цялото си познание и дългите години, прекарани в обучение при друидите, Талиезин не успя да отклони погледа си.

— Бях насила отделена от човека, когото досега имах за свой баща — каза Вивиан. — Тогава ще трябва да намеря друг, и не мога да си представя, че бих могла да искам за баща някой друг освен теб.

Талиезин продължаваше да я гледа — сгушена като малка кафява птичка до огъня, и за първи път, откакто бе провъзгласен за бард, не можа да намери думи, за да изрази това, което чувстваше. В главата му бушуваше истинска буря. „Нищо чудно Ана да съжали, че изпрати мен, за да я доведа. Това момиче не е Анара, за да се подчинява безусловно на заповедите на Повелителката — независимо от това дали ще я пратят да налее вода или да си търси смъртта. Но аз не съжалявам — каква жрица ще стане от това момиче един ден!“

Вивиан още чакаше отговор.

— Най-добре ще бъде да не казваме нищо на майка ти — отвърна най-сетне бардът, — но ти обещавам, че ще се постарая да ти бъда като баща.

 

 

Когато най-сетне стигнаха до езерото, вече се здрачаваше. Вивиан се огледа без ентусиазъм. Вчерашният сняг беше образувал тънка ледена корица по калта и бе посребрил тръстиките, а сега започваше отново да вали. Локвите бяха покрити с дебел слой лед, а по оловносивата вода на езерото тук-там също имаше късове ледена покривка, която проблясваше на чезнещата дневна светлина. По-далеч се виждаха няколко колиби, издигнати на колове върху мочурливия езерен бряг. Отвъд водите се виждаха очертанията на някакъв хълм Върхът му бе обвит в облаци. Докато гледаше натам, до тях долетя далечен звън на камбана.

— Там ли отиваме?

Лицето на Талиезин грейна в усмивка.

— Надявам се, не. Въпреки че, ако не бяхме от народа на Авалон, единственият свещен остров, до който бихме стигнали, щеше да е тъкмо Инис Уитрин.

Точно до тях, на клона на една върба, беше закачен голям рог, чиято повърхност бе гравирана на спирали. Талиезин го откачи и го наду. Звукът отекна — дълбок и хрипкав — над притихналото езеро. Вивиан се зачуди какво щеше да се случи сега. Бардът гледаше внимателно към наколните колиби, но тя бе първата, която забеляза как нещо, което бе мислила за купчина парцали, започна да се движи бавно към тях.

Беше някаква старица, цялата увита в дрипи, върху които имаше наметка от някаква сива животинска кожа. Съдейки по дребния й ръст и тъмните очи, които бяха единственото, което се виждаше от лицето й, Вивиан реши, че е от обитателите на блатистите земи. Не можеше да разбере защо Талиезин гледа така странно старицата — едновременно заинтригувано и предпазливо, като човек, срещнал змия на пътя си.

— Млада господарке, прекрасни господарю, баржата няма да може да потегли в този студ. Няма ли да предпочетете да си починете в моя дом, докато времето се пооправи?

— Не, няма да предпочетем — каза Талиезин твърдо. — Обещал съм да отведа това дете на Авалон колкото е възможно по-бързо, а сме и много уморени от пътя. Да не би да искаш да наруша клетвата си?

Жената се засмя тихичко и Вивиан почувства как кожата й настръхва, сякаш изведнъж в нея се забиха хиляди ледени иглички.

— Езерото е замръзнало. Може да успеете да минете по леда — тя хвърли поглед към Вивиан. — Ако действително си родена за жрица, трябва да имаш дарба, и да можеш сама да почувстваш откъде минава сигурният път. Ще имаш ли смелостта да опиташ?

Момичето я изгледа мълчаливо. Вярно, беше имала някакви откъслечни видения, откак се помнеше, но знаеше много добре, че необучен човек не бива да вярва на това, което вижда. Същевременно разбираше, че този разговор има някакъв двойнствен смисъл, който й убягваше.

— Измамно нещо е ледът — изглежда здрав, а сетне се троши под краката ти — каза бардът. — Ще бъде жалко, ако детето се удави, след като съм го довел от толкова далеч…

Думите иззвънтяха странно в ледения въздух и на Вивиан й се стори, че старицата трепна. Но после предположи, че й се е привидяло, защото в съшия миг жената се обърна, плесна с ръце, и завика нещо на непознат за момичето език.

Незабавно надолу по стълбите на наколните жилища затичаха дребни, мургави мъже, целите увити в кожи. Наизскачаха толкова бързо, че явно само бяха чакали сигнала на старицата. Измъкнаха от някакъв заслон една баржа — не много дълбока, но достатъчно голяма, та на нея да могат да се качват и коне. Носът беше обвит с нещо тъмно. Ледът се пукаше и цепеше, докато хората извличаха баржата навън. Вивиан изпита задоволство, че не й се наложи да демонстрира дарбата си. Дали старата жена щеше наистина да я остави да опита? Би трябвало сама да вижда колко тънък е ледът.

Натрупаха цял куп кожи в баржата. Вивиан се сгуши доволно в тях, защото веднага след като дребните лодкари отблъснаха баржата с пръти от брега, се усети леденият полъх на вятъра. За нейна изненада старицата, която бе взела за жителка на наколното селище, пътуваше с тях. Стоеше права на носа, сякаш изобщо не чувстваше студа. Сега й се стори по-различна — и някак позната.

Стигнаха до средата на езерото. Сега лодкарите не си служеха с пръти, а гребяха. Вятърът се усили и баржата се заклати върху вълните. През снежната пелена Вивиан успя да различи островния бряг — видя и кръглата църква, иззидана от сив камък. В същия миг гребците извадиха веслата от водата и баржата спря.

— Ще извикаш ли мъглите, господарке? — каза единият на езика на бритите.

За миг Вивиан изпита ужасното чувство, че той се обръща към нея, но за нейно учудване старицата незабавно пристъпи напред. Сега вече не изглеждаше толкова стара, нито пък толкова дребна. Лицето на момичето явно бе отразило удивлението й, защото Повелителката се поусмихна насмешливо, преди да се обърне с лице към острова. Вивиан не бе виждала майка си, откак бе навършила пет години, и не помнеше лицето й, но сега я позна. Хвърли укорителен поглед към Талиезин — можеше поне да я предупреди!

Но баща й — ако наистина бе неин баща — не откъсваше очи от Повелителката, която с всеки изминат миг ставаше по-висока и по-прекрасна. Тя издигна високо ръцете си и остана за миг напълно неподвижна — цялото й тяло бе устремено към небето в ням зов; после от устните й се откъсна протяжен вик — думи на незнаен език се извиха в една чиста, звънтяща нота, и ръцете на жрицата бавно се отпуснаха надолу.

Вивиан почувства в костите си трепета на чудотворната промяна, която ги изместваше от една действителност в друга. Още преди мъглите да затрептят около тях, момичето разбра какво се бе случило; но когато завесата на мъглите се вдигна, тя разтвори удивено очи пред невероятната гледка, която се разкри изведнъж — остров Авалон сияеше меко на последните лъчи на слънцето — такава слънчева светлина Вивиан не бе виждала никога в света, който бе обитавала досега. Върху каменния кръг, който се издигаше на върха на Тор, нямаше и помен от сняг, но брегът на острова бе покрит с бяла пелена, бели облачета бяха накацали като пролетен цвят и върху клоните на дърветата в ябълковите градини — защото дори сега Авалон не бе напълно отделен от света на простосмъртните. Тази окъпана в неземна светлина картина си остана за Вивиан най-прекрасната гледка и нищо не можа да я измести в сърцето й до края на земните й дни.

Лодкарите се смееха и бърбореха, докато гребяха бързо и баржата неусетно стигна острова и докосна дървения пристан. Явно ги очакваха — белите одежди на друидите се измесваха с роклите на множество жени и момичета, чиито рокли бяха с цвета на небоядисана вълна, или сини — само посветени жрици имаха право на сини одежди. Някои вече се бяха скупчили на пристана, други тичаха надолу по хълма. Повелителката на Авалон, смъкнала парцаливите дрехи, слезе първа от баржата, обърна се към Вивиан и й подаде ръка.

— Добре дошла на Авалон, дъще.

Вивиан понечи да сложи ръката си в нейната, но изведнъж спря. Умората от дългото пътуване и тъгата от раздялата с досегашния й дом изведнъж се изляха в поток от думи.

— Щом съм добре дошла, защо трябваше да мине толкова време, преди да се сетиш да ме повикаш? Щом съм ти дъщеря, не помисли ли какво ще ми причиниш, като ме откъсна без предупреждение дори от единствения дом, който познавам?

— Нямам обичай да давам обяснения за постъпките си — леденият глас на Повелителката режеше като с нож.

Изведнъж Вивиан си спомни този глас — тонът му не можеше да се сбърка, бе го чувала като съвсем малко дете. Случвало й се бе да очаква милувка, а вместо това чуваше този леден глас, от който я заболяваше повече, отколкото от удар.

Повелителката продължи с малко по-мек тон:

— Ще видиш, дъще, че може да дойде времето, когато и ти ще постъпваш като мен. А засега, за твое добро, ти ще трябва да се научиш на дисциплината, която е задължителна за всяко момиче — било то селянче или кралска дъщеря, когато дойде при нас. Нали ме разбираш?

Вивиан стоеше мълчалива, докато Повелителката — за нищо на света не можеше да мисли за нея като за майка — повика с жест едно от по-младите момичета.

— Роуан, отведи я в Дома на девиците и й дай дрехи, каквито носят тези, които се обучават за жрици. Ще положи обет още тази вечер в голямата зала.

Момичето, което приближи, беше слабо. Под дебелия шал, с който бе увило главата си, надзъртаха руси кичури. Когато се отдалечиха толкова, че Повелителката да не ги чува, то каза:

— Не бива да се страхуваш…

— Не се страхувам, ядосана съм! — изсъска Вивиан.

— А защо тогава трепериш така, че едва успяваш да държиш ръката ми? — усмихна се русото момиче. — Вярвай ми, няма от какво да се боиш. Повелителката не хапе — може да се каже, че дори не лае много, стига да умееш да си мериш думите и да се подчиняваш на заповедите й. Можеш да си убедена, че ще дойде време, когато ще си щастлива, че си дошла при нас.

Вивиан поклати глава. Мислеше си, че ако майка й поне бе дала воля на гнева си, би повярвала, че изпитва някаква обич към нея…

— Освен това тя винаги ни позволява да задаваме въпроси. Понякога не е МНОГО търпелива, но пък ти никога не бива да показваш, че се боиш от нея — единствено това я вбесява истински. И никога не допускай да те види, че плачеш.

„В такъв случай добре съм се наредила с предизвикателното си държание“, каза си Вивиан. Толкова бе мислила за майка си по целия път насам, но изобщо не си бе представяла срещата им така.

— Виждала ли си я преди? — попита Роуан.

— Тя ми е майка — каза Вивиан и за миг се наслади на слисването на другото момиче. — Но ти сигурно я познаваш много по-добре от мен — за последен път съм я виждала, когато съм била съвсем малка.

— Чудя се защо не ни е казала! — възкликна Роуан. — Но може би се е опасявала, че това ще се отрази на отношението ни към теб. А може би и затова, че в известен смисъл ние всички сме нейни дъщери. Сега ще бъдем четири бъдещи жрици — продължи да бърбори Роуан — ти и аз, Фианна и Нела. Ще спим заедно в Дома на девиците.

Междувременно бяха стигнали до къщата. Когато влязоха, Роуан помогна на Вивиан да се съблече и да се измие. Вивиан не изпита никакво съжаление за досегашното си светско облекло. Беше готова да се облече и в чувал, стига той да бе чист и сух. Роклята, която й нахлузи Роуан, беше от дебело тъкана кафеникава вълна, наметалото — също вълнено, но сивкаво на цвят. Дрехите бяха меки и топли.

Когато влязоха в залата, забелязаха, че и Повелителката е сменила пътните си дрехи. От старицата, увита в парцали, нямаше и помен. Сега бе облечена в роба и мантия — и двете тъмносини, а на челото си носеше венец от клонки с есенни горски плодове по тях. Вивиан позна това лице — не лицето на майката, която напразно се бе опитвала да си припомни, а лицето, което бе видяла веднъж, когато се бе взирала в едно малко горско езеро.

— Кажи ни, момиче, защо дойде на Авалон?

— Защото ти ме повика — отвърна Вивиан и веднага видя как очите на майка й потъмняха от гняв. Спомни си думите на Роуан и не отклони погледа си. Тихият притеснен кикот на момичетата зад нея секна под ледения поглед на Повелителката.

— Искаш ли да бъдеш приета в общността на жриците от Авалон по своя свободна воля? — продължи Повелителката, без да откъсва очи от нейните.

„Трябва да не забравям това“, каза си Вивиан. „Тя може да нареди на Талиезин да бие целия път до Мона, за да ме доведе тук, но нито той, нито тя с цялата си власт могат да ме принудят да остана тук. Тя има нужда от мен и знае това много добре.“

За миг се изкуши да откаже.

В крайна сметка реши да остане не от страх, нито пък от обич към майка си, не дори поради мисълта за студения, неприветлив свят отвън, а защото по време на пътуването през езерото и дори по-рано, по време на дългото пътуване с Талиезин, у нея започваха да се будят забравени усещания — нещо като нови сетива, които бяха приспани по време на живота й на север. Когато майка й ги преведе през мъглите, Вивиан почувства вълшебството, което бе наследила и носеше в кръвта си, и пожела да научи още за него.

— Независимо от причината, която ме доведе тук, искам да остана — по своя свободна воля — произнесе тя отчетливо.

— Бъди тогава добре дошла в името на Богинята. От този ден нататък твоят живот е посветен на Авалон — и за първи път откак бяха пристигнали, майка й притисна Вивиан в прегръдките си.

Вивиан така и не можеше да си припомни впоследствие остатъка от вечерта — традиционните напътствия да приеме всички жрици като свои кръвни роднини, имената им, когато й бяха представяни една подир друга, обета за девственост, който положи. После седнаха да вечерят. Храната бе проста, но вкусно приготвена. Вивиан едва сега почувства изтощението си; топлината на огъня я унасяше и тя заспа още преди вечерята да привърши. Останалите момичета й помогнаха със смях да се добере до леглото си в Дома на девиците и й дадоха ленена нощна риза, която ухаеше на лавандула.

Сега, когато се озова в леглото, Вивиан не можа да заспи веднага. Цялата обстановка й бе непозната — новото легло, равномерното дишане на другите момичета, поскърцването на стените под напора на вятъра. В просъница продължи да вижда наново всичко, което се бе случило, откакто Талиезин я отведе от дома на осиновителите й.

В съседното легло Роуан също се въртеше. По едно време се чу тихият й глас:

— Какво има? Да не би да ти е студено?

— Не. „Не мръзне тялото ми“ — продължи тя на ум. — Исках да те питам — нали си тук от доста време… Кажи ми, какво се случи с Анара? Как умря сестра ми?

Настъпи дълго мълчание. Накрая Роуан въздъхна едва чуто.

— Шушука се какво ли не… — каза Роуан. — Никой не знае нищо със сигурност. Но… Тя бе приключила обучението си, и както е обичаят, я отпратиха отвъд мъглите, за да намери сама обратния път. Струва ми се, че дори Повелителката не знае какво точно е станало. Не споменавай, че съм ти казвала нещо — оттогава до ден днешен никой не е произнесъл името на Анара. Но чувах, че когато не се върнала, излезли да я търсят, и я открили в тресавищата — удавена…