Марион Зимър Брадли
Повелителката на Авалон (18)

15.

Тази зима един египетски генерал последва примера на Каразий и се провъзгласи за император. В отговор господарите на Рим издигнаха двама от по-младите военачалници, като им дадоха титлата Цезар — единият, Галерий, трябваше да помага на Диоклециан в източните провинции, а другият, комуто дадоха Запада, бе Констанций Хлор. Решението бе разумно, защото не само напомни на египтяните за това, че дължат почит на Рим, но и с помощта на Констанций Максимиан най-сетне успя да умиротвори франките и алеманите по Ренус. Сега, след като в останалата част от империята цареше относително спокойствие, римските императори най-сетне можеха да отделят време на по-странични проблеми, като например Британия.

Когато зимните бури преминаха, един лек платноход със знамето на Констанций заобиколи остров Танатус и заплава нагоре по Тамесис към Лондиниум. Посланието, което пристигна с платнохода, бе ясно и категорично. Диоклециан и Максимиан Август призоваваха Каразий да напусне узурпираната от него провинция Британия и да се подчини на дадената клетва за вярност. Освен това трябваше незабавно да се яви пред трибунала в Рим. Откажеше ли, щеше да се изправи срещу гнева им и цялата военна сила на империята.

Императорът на Британия седеше в стаята си в двореца на римския губернатор в Лондиниум и се взираше в писмото на Диоклециан с невиждащи очи. Не му беше нужно да го чете повече — запомнил го бе наизуст. В двореца цареше пълна тишина, но отвън се чуваше шум, който наподобяваше плисъка на вълни. От време на време шумът се засилваше като звукът на вятъра при буря.

— Хората чакат — каза Алектус, който бе седнал до прозореца. — Те имат право да знаят. Трябва да им кажеш какви са намеренията ти.

— Чувам — отвърна Каразий. — Заслушай се малко — гласовете им звучат като рева на морските вълни. Но аз разбирам океана. Жителите на Лондиниум са далеч по-изменчиви и по-опасни. Ако не се подчиня на заповедите на Диоклециан, те ще ме подкрепят ли? Да, те ликуваха, когато приех императорския пурпур. Аз им осигурих сигурност и добри доходи. Но се опасявам, че ако се проваля, те ще поздравят със същия ентусиазъм и новия завоевател.

— Възможно е да си прав — отвърна Алектус, — но няма да спечелиш симпатиите им с нерешителност. Искат да вярват, че знаеш какво правиш; че домовете им и поминъкът им няма да пострадат. Кажи им, че ще защитиш Лондиниум и те ще бъдат доволни.

— Аз искам нещо повече. Искам думите ми да отговарят на истината — Каразий бутна назад стола си и започна да крачи напред-назад по мозаечния под. — Пък и не мисля, че ще им направя голяма услуга, ако събера войските си на лагер до пътя за Дубрис и остана тук да чакам Констанций.

— Какво друго би могъл да сториш? Лондиниум е сърцето на Британия — оттук тръгва кръвта, която пулсира в жилите на държавата — ти сам го съзнаваш, защо в противен случай би наредил тъкмо тук да се секат монети? Градът трябва да бъде защитен.

Каразий се обърна към него.

— Трябва да бъде защитена цялата страна и ключът към защитата е силата на флота. Дори укрепяването на саксонското крайбрежие не бе достатъчно. Трябва да накарам врага да приеме битката другаде, не на наша земя. Нито един легионер не бива да стъпи на тези брегове.

— Нима ще потеглиш за Галия? — попита Алектус. — Нашите хора ще помислят, че ги изоставяш.

— Гарнизонът на Гезориакум разчита на нашите пристанища в Галия. Ако Констанций ги завземе, губим предните си защитни позиции — а с тях и корабостроителниците, и снабдяването от другите части на империята.

— Ами ако загубиш битката?

— Досега съм ги побеждавал… — Каразий стоеше неподвижно, със свити юмруци.

— Да, но тогава флотът ти постоянно се сражаваше със саксонците и беше на върха на възможностите си — отбеляза Алектус. — Сега половината ти моряци са на север, като подкрепления на гарнизоните по Стената. Нима ще се обърнеш към съюзниците си — варвари?

— Ако трябва…

— Не, не трябва! — сега и Алектус скочи на крака. — И без това си станал прекалено зависим от тях. Спечелиш ли с тяхна помощ, те ще искат още и още. Аз искам свободата на Британия не по-малко от теб, но ако трябва да ни владее някой, предпочитам Рим пред саксонските вълци!

— Сегашният ти император е от менапиите! — Каразий почувства, че повишава глас и направи опит да се овладее. — Губернаторите на Британия са били всякакви по произход — от Галия, Далмация и Хиспания; легионите, които ви защитават, носят чуждестранни имена.

— Може да са били варвари, но са се цивилизовали. Приемат тази земя за земя на келтите. Единствената цел на саксонците е да напълнят търбусите си. Те никога няма да си намерят място на британска земя.

Каразий въздъхна и си спомни как Великата жрица бе проляла кръвта му, за да нахрани земята.

— Потеглям на юг — там хората все още помнят как спасих домовете им, и оттам ще набера екипажи, за да отплавам за Гезориакум. Ти разбираш тези търговци от Лондиниум по-добре от мен, Алектус. Остани тук и управлявай на мое място, докато ме няма.

Бледите страни на младия мъж неочаквано пламнаха. Каразий се поучуди. Несъмнено, след всички тези години, Алектус би трябвало да знае колко му вярва императорът. Но нямаше време да размишлява за чувствата на когото и да било. Каразий отвори вратата и извика писаря. На ум вече съчиняваше последните заповеди, които трябваше да даде, преди да потегли.

 

 

На Тор беше прието в началото на лятото да се боядисва изпредената през дългата зима ленена и вълнена прежда. Прието бе също и Повелителката да участва в боядисването. Казваха, че се правело, за да бъде даден пример на момичетата, но Диерна винаги бе считала, че този обичай е установен, защото приготвянето на боята и кисненето на преждата са били винаги за Великата жрица приятно разнообразие и повод за откъсване от другите й задължения. Всъщност работата не бе никак проста — правилното смесване на съставките на боята и спазването на точното време, през което преждата престояваше в нея, за да се постигне точно определен нюанс на синьото, изискваха опитно око. Специалистка по боите беше всъщност Илдег. Диерна с удоволствие спазваше нейните инструкции.

Няколко гранки прежда вече висяха за изцеждане от клоните на върбата, чиято кора беше тук-там леко оцветена, защото всяка година я използваха за тази цел. По-надолу по потока вряха още казани. Илдег обикаляше и ги наглеждаше, за да се убеди, че всичко се прави както трябва. Малката Лина, която помагаше на Диерна, донесе две нови гранки и ги постави на широката рогозка, сетне добави още едно дърво в огъня. Много бе важно течността да ври тихо, без да изкипява.

Диерна спусна едната гранка в казана. Боята, правена със сърпица, изглеждаше на светлината синя като водата в открито море. Само веднъж й се бе случвало да бъде толкова далеч в морето, че да не може да вижда брега — тогава Каразий я бе взел със себе си на флагманския кораб. Беше се смял на пълното й незнание и й бе казал, че е редно да познава по-добре водите, които защитават любимия й остров. Сега, когато се взираше в котела, тя отново виждаше морските вълни, дългото дървено бъркало предизвикваше течения досущ като морските, имаше и пяна — бяла като пяната на прибоя.

Помисли си, че Каразий може би тъкмо сега е в открито море, може би дори води битка с римските кораби. До нея бе достигнала вестта, че той е потеглил към Гезориакум заедно с всички кораби от флота — всички до един. Но не бе взел със себе си Телери, и дори жрицата да можеше да види нещо, което би му било от полза, без обучена ясновидка до него нямаше кой да приеме вестта, която би му пратила. Не бе предполагала, че невъзможността да разбере какво става с него ще я засегне толкова дълбоко.

— Вади преждата, мила, иначе ще стане много тъмна — гласът на Илдег върна Диерна към действителността. Тя извади гранката и я понесе, още димяща, към върбата. Лина тръгна да донесе още прежда.

Преди да натопи следващата гранка, Диерна си пое дълбоко дъх — изпаренията от боята миришеха остро и я замайваха — после бавно натопи преждата — в тъмносините морски вълни… От дървото над нея се отрони лист и се завъртя лениво по повърхността. Жрицата посегна да го извади, но веднага пусна бъркалото и тихо извика — не беше лист, а кораб, и наоколо имаше още дузина други — появяваха се и изчезваха в облаците виеща се нагоре пара. Тя стисна с две ръце ръба на казана, без да усеща горещината, която изгаряше дланите й, и се наведе по-ниско, за да вижда ясно…

Диерна беше морска птица и кръжеше над вълните, кипнали от яростната битка. Можа да разпознае „Орион“ и някои от другите кораби. Дори да не ги познаваше по външен вид, щеше да ги различи по бързината и умелото маневриране. Другите — по-големи, по-тромави, по-несръчно управлявани — трябва да бяха римските кораби. В далечината се виждаше дълга пясъчна ивица — сражението се водеше в залива на голямо пристанище, а на такова място бързината и маневреността на британските кораби не даваха голямо предимство. Как бе позволил Каразий да го притиснат тук — като в капан? Победата му над флота, който Максимиан бе събрал в Арморика, бе победа на опитен военен стратег. Но сега, докато виждаше как един след друг римските кораби се вкопчваха с куки за жертвите си, й стана ясно, че днешната битка ще бъде спечелена не с тактика, а с груба сила.

„Бягай!“ викаше сърцето й. „Не можеш да спечелиш тази битка, бягай, за да останеш жив!“ Диерна се стрелна надолу и за миг видя съвсем ясно как Каразий, с окървавен меч в ръката, вдигна за миг поглед нагоре. Дали я видя? Дали чу вика й? Пред очите й се надигна червена вълна. Морето се превръщаше в кръв! Трябва да бе изкрещяла, защото след миг чу гласове, които я викаха по име — сякаш много отдалеч. Внимателни ръце я издърпаха встрани от казана.

— Всичко е червено… — шепнеше Диерна. — Водата е червена… от кръв…

— Не, Повелителко — каза Лина. — Водата е синя! О, Повелителко, какво е станало с ръцете ти?

Диерна изохка, защото най-сетне почувства болката. После всички я наобиколиха и в общата суетня, докато превързваха раните й, никой не се сети да я попита какво е видяла.

На следната утрин тя повика Адуен и й нареди да опакова багажа й. Левал и един от младите друиди щяха да я съпровождат, а обитателите на мочурищата бяха предупредени да изпратят някой, който да преведе баржата през мъглите, по пътя към външния свят. Нещо в поведението на Великата жрица възпираше всеки, който имаше желание да я разпитва, а тя не искаше да казва нищо за видението си, защото не бе убедена, че е вярно — може би бе просто внушение, дължащо се на собствените й страхове. Ако флотът на Каразий бе разбит, то или той самият, или вестта за смъртта му биха стигнали първо до Портус Адурни. Затова и Диерна тръгна натам. Ако беше жив, щеше да има нужда от нейната помощ. Каквото и да се бе случило, тя трябваше да знае.

Пътуването бе тежко и им отне цяла седмица. Докато стигнат до Вента Белгарум, ръцете на Диерна вече бяха почнали да заздравяват, но тревогата й се усилваше все повече. Лошите новини се разнасят със скоростта на вятъра, и из западните земи вече всички знаеха, че край Гезориакум е имало голяма битка. Цяла нощ Диерна се мяташе будна в леглото си — тревогата и пречеше да го потърси с очите на духа. Не намираше начин да разбере дали поне е жив.

Пристигнаха още новини: флагманът се бе упътил обратно към британския бряг и императорът бил на борда, но оцелелите кораби, които го следвали, били трагично малко на брой. Загинал бе флотът, който бе всявал ужас у саксонските пирати, заедно с по-голямата част от екипажите, а Констанций Хлор събираше армия, за да нахлуе в Британия. Хората мърмореха. Тези, които бяха припечелили цели състояния при императора-отцепник, сега се бояха да не ги загубят. Други просто свиваха рамене — малко ги интересуваше, че ще сменят един господар с друг. Трети дори почваха да преценяват възнагражденията, които биха получили, ако помогнат на нашествениците.

Но каквото и да възнамеряваха да сторят римляните с останалите, едно бе сигурно — успееше ли Констанций да завземе Британия, нямаше да има милост за Каразий.

Диерна пришпори коня си. Животното трепна, разтърси глава и ускори ход.

 

 

От морето повяваше свеж бриз, но въпреки това в Портус Адурни се дишаше тежко. Диерна си каза, че би предусетила неприятности, дори да не бе чула слуховете преди това. Настроението в крепостта не бе все още пораженческо, но вече навсякъде се чувстваше тревога и напрежение. Показателно бе, че офицерът, който командваше стражата, я пусна незабавно при Каразий, без да пита или възразява. Тя бе обикновена жителка на Британия и нямаше никакво право да бъде в крепост, където най-вероятно в скоро време щеше да се води решително сражение. Но очевидно малкото войски, останали верни на Каразий, бяха доведени до отчаяние и готови да приемат всичко, дори неясната помощ на някаква местна магьосница.

Каразий се бе навел над една маса, върху която бе разпъната карта на Британия, и разместваше напред-назад дървени трупчета, преценявайки движението на войската и разположението на силите. Грозен, дълбок белег пресичаше лявата му буза, а единият му крак бе превързан под коляното. За миг Диерна спря при вратата. Облекчението отне силите й и тя не можа да направи и крачка напред. После, макар и да не бе издала звук, Каразий вдигна глава.

— Телери? — прошепна той. Диерна пристъпи напред, така че светлината падна право върху лицето й. Каразий примигна — надеждата, осветила за миг лицето му, отстъпи място на по-различно чувство — може би страх?

„Какво чудно има в това?“, каза си тя, заповядвайки на сърцето си да не бие така лудо. „Аз сама пожелах той да я обича. Не биваше изобщо да идвам…“ Но Каразий вече се бе упътил към нея.

— Повелителко — каза той рязко, — какво ще ми предскажеш сега? Щастие в боя или отчаяние?

Погледът му не трепваше, но очите му бяха очи на човек, готов да се изправи срещу смъртта. Само това ли означаваше тя за него? Диерна прехапа устни, съзнавайки, че сама бе изградила своя образ в съзнанието му.

— Нито едното, нито другото. Дойдох, за да ти помогна, ако мога.

Той се намръщи замислено.

— Бързала си, ако идваш от Авалон. Да не би Телери да е изпратила…

Тя поклати глава и забеляза тъгата в очите му, която той не можа да скрие. Възцари се кратко мълчание.

Сега бе ред на Диерна да се намръщи. Още в Акве Сулис й бе станало ясно, че Телери е нещастна. Но положението като че ли бе по-тежко, отколкото си го бе представяла. „Тя вини мен за мъката си“, мина й през ума. „Затова не иска да споделя нищо.“ Но тъкмо сега не можеше да стори нищо за Телери. Подтисна безпокойството си, застана до Каразий и се вгледа в картата.

— Как мислиш, къде ще пристане Констанций? С какви сили можеш да го посрещнеш?

— Първата му цел ще бъде да превземе Лондиниум — отвърна Каразий. Диерна разбра, че възможността да обсъжда проблема с някого го успокоява. Това все пак бе нещо подобно на действие, а той не бе мъж, свикнал да изчаква покорно волята на съдбата, както препоръчваха християнските свещеници на своите последователи.

— Възможно е да се насочи направо натам — продължи той, — но акостирането в близост със защитен и подготвен за отбрана град не е лесна работа. Възможно е вместо това Констанций да пристане на Танатус и да прекоси пеш Кантиум; от друга страна, той знае, че на югоизток имам най-много поддръжници. Ако аз бях на негово място, бих опитал атака с две остриета. Втората част от силите си бих изпратил да акостира другаде, например някъде между това пристанище и Клаузентум. Тук е второто място, където Алектус сече монети, затова за него би било важно да го превземе колкото в възможно по-бързо.

Докато говореше, той продължаваше да мести оцветените парчета дърво по картата, а Диерна изведнъж видя така ясно, сякаш гледаше в Свещения извор, армия, която прекосяваше страната. Тя разтърси глава, за да пропъди видението, и отново се съсредоточи върху картата.

— Събрал ли си войските си?

— Алектус държи Лондиниум — отвърна Каразий. — Оголих стената, наредих на всички тамошни гарнизони да потеглят насам. Смятам да докарам подкрепления тук и във Вента. Трябва да съсредоточим защитните си сили в градовете. Като изключим морските крепости, на юг не разполагаме с други сили. Още от времето на Клавдий всички сражения са се водили по крайбрежието и горе, на север, а във вътрешността на юг не е имало нужда от войски. Би ми помогнала много, ако се съгласиш да отидеш до Дурновария и да помолиш принц Ейдин Минок да събере опълчение сред младите си поданици.

— Но нали Телери…

— Телери ме напусна — каза той сухо, потвърждавайки опасенията й. — Нямам нужда от съчувствие. Ти знаеш по-добре от всички останали, че бракът ни бе само символ на един съюз. Тя никога не ме е искала, а пък на мен така и не ми остана време да се опитам да спечеля сърцето й. Искаше ми се да мога да я направя щастлива, но никога не бих я задържал против волята й. Но все още се нуждая от този съюз, а не мога да я помоля да говори в моя полза сега.

Лицето му бе напълно безизразно — така човек прикрива голяма болка. Диерна отново прехапа устни. Сама знаеше, че не бива да го наскърбява с излишни изблици на съчувствие. Тя бе уредила този брак, убедена, че така ще е най-добре за всички. А вместо това бе причинила мъка на момичето, което обичаше като родна сестра, и на мъжа, когото… уважаваше. Можеше ли уважението да предизвика у нея такова вълнение, каквото изпитваше сега? Диерна си каза, че в момента нейните чувства нямат никакво значение. Имаше толкова много неща, които трябваше да бъдат сторени.

— Разбира се, че ще отида — отвърна тя замислено. Чудеше се дали Телери ще пожелае да разговаря с нея. — Но бих била по-спокойна, ако повериш Лондиниум на някой друг. — Сама не знаеше какво я притесняваше — като че ли нещо, което Алектус бе казал в Кориниум, но какво бе то?

— Може би смяташ, че там е необходим по-опитен офицер? — попита Каразий. — Алектус е достатъчно разумен да оставя чисто военните решения на командира на гарнизона. Но важното е гражданите да са на наша страна, а пък Алектус е в отлични отношения с всички търговци от Лондиниум. Ако някой успее да ги спечели за нашата кауза, това ще е той. Доверявам му се тъкмо защото не е редови военен. Изправи ли се срещу легионите на Цезар, всеки ветеран може да се сети, че е полагал клетва за вярност пред Диоклециан. Но за Алектус съм сигурен, че няма да предаде доброволно Британия на римското владичество.

— Прав си — отвърна Диерна. Мисли за старите кралски династии се въртяха в главата й. — Но уверен ли си, че ще е верен и на теб, както на родната си земя?

Каразий се изправи и се взря в очите й. Тя замря, защото долови внезапното напрежение между тях.

— Защо — попита той уморено — този въпрос те тревожи толкова?

Диерна мълчеше. Не знаеше как да му отговори.

— Ти самата не искаше за Британия император, а свещен крал от древна кралска кръв — продължи той. — Ти ме повика на твоя остров със силата на вълшебствата си, ти ми даде невеста от кралска кръв; ти ме убеди да погазя дадената клетва за вярност и да тръгна срещу родната си земя. Но Алектус е част от Британия. На него никога няма да му хрумне да се облече в отблъскващи варварски дрехи…

Сега и той си припомняше спора им в Кориниум. Усмивката му бе толкова тъжна, че късаше сърцето й, но в същия момент тя видя в очите му не само болка, но и наскърбена гордост.

— Може да съм роден варварин, Повелителко на Авалон, но не съм глупак. Винаги съм знаел, че за теб съм само средство за спасението на Британия. Но когато един занаятчия счупи сечивото си, не изоставя работата си, а взема ново. Можеш ли да ме погледнеш в очите и да твърдиш, че ще престанеш да се бориш за освобождаването на тези земи от римско владичество, ако аз се проваля?

Диерна установи, че очите й неочаквано се напълниха със сълзи, но не отклони погледа си. Той бе проявил търпение и достойнство и заслужаваше отговор на въпроса си.

— Не, не мога да твърдя това — прошепна тя, — но не забравяй, че нищо не става по моя воля, че и ти, и аз сме само оръдия, с които се изпълнява волята на Богинята…

— Защо плачеш тогава? — той пристъпи напред. — Диерна! Ако и двамата сме еднакво обвързани, няма ли поне веднъж да престанеш с опитите си да налагаш всекиму собствените си представи за дълг, няма ли поне веднъж да кажеш истината?

„Истината…“ мислеше тя в отчаяние. „Нима аз я знам? Може би дългът е единственото, което си разрешавам да видя?“

— Плача — прошепна тя най-сетне, — защото те обичам.

За миг Каразий замръзна на мястото си. Диерна видя как напрежението го напусна и той сведе глава.

— Любов… — той произнесе думата много тихо, сякаш не бе я чувал никога досега.

„Откъде накъде да ме обича?“ каза си Диерна.

— Няма значение — допълни тя припряно на глас. — Нали ме попита — и аз ти казах истината.

— Ти си Велика жрица на Авалон — свещена и недосегаема като весталките в Рим — той вдигна поглед към нея и тя потръпна цялата от силата на чувството, което бе изписано в очите му. Не, нямаше право да очаква от него любов, но не би преживяла омразата му.

— В истината няма нищо унизително — нито за мен, нито за теб…

Каразий продължаваше да я гледа, без да помръдне — като че ли лицето й бе книга, изписана на непознат нему език, в която се опитваше да чете за първи път.

— Не говорех като Велика жрица, а като жена… — прошепна тя. Очите й отново се напълниха със сълзи.

— Жена, която много отдавна не си е позволявала да изпитва никакви чувства? — каза той със слаба усмивка. — Императорът на Британия може да каже същото за себе си.

Всичко започна да се размива пред насълзените й очи. Чертите му сякаш се измениха — но тя го бе виждала такъв и преди, когато двамата се взираха в сребърното блюдо, високо горе, на върха на Тор. Изведнъж тя си каза напълно убедено: „Обичала съм този мъж и преди.“

Каразий се изправи. Постепенно излъчването му, поради което винаги изглеждаше най-внушителен сред всички мъже, където и да се озовеше, се върна. Това не бе императорската власт, каза си Диерна, а вековната сила на свещените крале. Той беше прав, когато й каза кого е търсела за спасител на Британия. Но свещеният крал, когото търсеше, не беше Алектус. Защитникът, който идеше от вековете, бе самият той.

Каразий отиде бързо към вратата и каза нещо на стражата отвън. След това я затвори плътно и се обърна към Диерна.

— Диерна… — произнесе той отново името й.

Сърцето й биеше като лудо, но силите я бяха напуснали. Не можеше да помръдне и пръст. Каразий се наведе над нея и започна да я целува, както жаден човек пие от чист планински вир. Тя въздъхна, притвори очи и когато той я притисна силно към себе си, почувства, че тя се отдава с всяка клетка на тялото си. Диерна трепереше, чувстваше болезнено всичко, което изпитваше и той, защото неговото желание бе и нейно. Сега й бе все едно дали е крал или император — защото за нея бе просто мъж.

След време той отпусна за малко прегръдката си и трескаво задърпа връзките на роклята й. Диерна и не помисли да възрази — нейните ръце търсеха също тъй жадно неговото тяло. Някаква част от разума й, останала все още пощадена от страстта, отбеляза с насмешка, че е несръчна като девственица. Всъщност, тя така и не бе се любила с мъж освен по време на свещените друидски ритуали, никога не бе отивала при мъж, защото го е пожелала. Запита се объркано къде ли ще отидат — в стаята нямаше легло.

Каразий започна да я целува отново и тя се притисна към него. Разтапяше се цялата, стремеше се към него с цялото си същество, както река се стреми към морето, за да се влее в него. Той я вдигна на ръце и я положи върху разпънатата на масата карта на Британия. Диерна се засмя тихо, доловила значението на символа — Богинята благославяше дори това задъхано, трескаво сливане на телата им. Нямаше тържествени церемонии, но въпреки това Великата жрица и Императорът на Британия се свързаха в свещен съюз по обичая, осветен от древността.

 

 

Стените, които Ейдин Минок бе изградил около столицата си, бяха високи и здрави. Стига да пожелаеше, Телери можеше да се разхожда зад тях по цял ден, без изобщо да види морето. Откак се бе върнала тук от Акве Сулис, през по голямата част от времето се разхождаше — за отчаяние на прислужничките, които й бе дал баща й. А от деня, когато Диерна пристигна в Дурновария, за да се срещне с нея, но Телери отказа да я види, почти не можеше да стои спокойно на едно място.

Понякога се чудеше какво бе искала да й каже Великата жрица. Беше отказала да се срещне с нея от страх, че Диерна може да я убеди да се върне при съпруга си или на Авалон. Но бе разбрала, че жрицата е имала дълъг разговор с принца, затова се успокояваше, че може би това е била основната й цел. Тъй или иначе, жрицата бе заминала, а братята на Телери и приятелите им се забавляваха чудесно, като разучаваха кавалерийски маневри на плувналите си в кървава пяна коне, и се стремяха да пренесат наученото от ловното в бойното изкуство. Скоро и те щяха да напуснат Дурновария и нищо нямаше да й напомня за Каразий и неговата война.

Една чайка се спусна ниско и с крясък пресече пътя й. Телери подскочи, неволно правейки с пръсти знака, който предпазваше от зло.

— О, господарке, не ставай жертва на такива суеверия — възкликна прислужницата й Юлия, която отскоро бе приела християнството. — Не птиците носят зло, злото се корени единствено у хората.

— Така е, ако това е било истинска птица, а не зъл дух — пратеник на силите на мрака — отбеляза Бет, другата прислужница, и се разсмя, когато Юлия се прекръсти.

Телери им обърна гръб. Постоянните им заяждания звучаха за нея също тъй безсмислено, както и крясъците на птиците.

— Тръгваме към пазара. Искам да разгледам някои купи и блюда.

— Но господарке, нали бяхме там само преди два дни… — започна Юлия.

— Пристигнал е кораб с нова стока — обясни Телери и тръгна с толкова бърза стъпка, че момичетата бързо се задъхаха от усилие да я следват. Така поне не можеха да говорят.

Когато се упътиха отново към двореца на баща й, слънцето бе слязло ниско на запад. Прислужничките мъкнеха зад нея две големи глинени гърнета, украсени с барелефни изображения на ловни сцени. Изборът на покупката бе поразсеял за кратко Телери, но след като ги купи, съдовете веднага изгубиха всякаква привлекателност за нея. Когато прислужничките я попитаха какво да правят с тях, тя сви рамене и каза да ги отнесат на икономката или направо на бунището, било й все едно.

Телери се качи бързо в стаята си и се хвърли по очи на дивана, но почти веднага стана отново. Беше уморена, но се страхуваше да заспи, защото напоследък сънищата й бяха мъчителни. Тъкмо бе седнала отново, когато един от домашните роби влезе и застина в дълбок поклон при вратата.

— Господарке, баща ти те вика. Пристигнал е господарят Алектус!

Телери стана така рязко, че й се зави свят и се вкопчи в резбованото облегало на дивана, за да не падне. Защо бе дошъл Алектус — за да й говори в полза на императора, или по друга причина? Внезапно й хрумна, че сигурно изглежда зле. Свали столата^[1], която бе носила на пазара, цялата в прах от пътя, и я хвърли на пода.

— Нареди да ми донесат вода за миене, а на Юлия кажи да ми приготви туниката от розова коприна и подходящ по цвят воал!

Когато Телери се присъедини към баща си и госта в залата за хранене, бе успяла да се овладее привидно, но отвътре я разяждаше необяснима тревога. Когато размениха поздрави и тя седна, се поднови прекъснатият разговор за предстоящото нападение на римляните.

— Какво казват твоите разузнавачи — ще нападнат ли скоро римляните? — поде принцът.

— Не мисля, че Констанций разполага с достатъчно възможности да докара тук цялата си бойна сила. Ще му трябва време, за да построи и още бойни кораби. Вярно, че победи Каразий при Гезориакум, но нашите момчета успяха въпреки това добре да ги подредят.

Алектус отпи от виното си и очите му потърсиха Телери. Лицето му бе пламнало, когато тя се появи, но поздравът, който й отправи, бе съвсем сух и официален. Телери забеляза колко мускулеста е станала все така стройната му фигура. Кожата му имаше бронзов загар от постоянната езда под слънцето. Имаше вид на зрял мъж — чертите му бяха изгубили някогашната си момчешка мекота.

— Ами тези, които събрахме тук — попита принцът — как мислиш, ще успеят ли и те да „подредят добре“ римляните, както казваш ти?

— Ще успеят, ако сме обединени — отвърна Алектус. — Но като обикалям страната, чувам какво ли не. Нашите хора — имам предвид тези, в чиито жили тече старата келтска кръв — са като разбудени от сън. Добре е да се отървем от римското владичество, но някои твърдим, че трябва да отидем още по-далеч и да изберем крал от нашата кръв.

Телери хвърли поглед на баща си, който продължаваше да бели съсредоточено една ябълка.

— И как да бъде избран такъв крал според теб? — попита Ейдин Минок. — Ако нашите хора умееха да се обединяват, Цезар — имам предвид онзи, първият — никога нямаше да се задържи по тези брегове. Трагедията ни се състои в това, че винаги сме по-склонни да се избиваме помежду си, отколкото да се обединим срещу външен враг.

— А ако все пак се обединят? Ако има някакъв знак, по който може да бъде познат избраникът на боговете? — попита тихо Алектус.

— Говори се за какви ли не знамения и всеки ги тълкува по различен начин. Дойде ли времето да реши, всеки главатар търси да види нещо осезаемо…

Телери гледаше стъписано. Не можеше да разбере бълнува ли, или може би двамата мъже пред нея не бяха на себе си? Ами Каразий? Но разговорът се беше отклонил вече към по-общи теми, обучението на армията, количеството необходими припаси, подходящите пътища, които трябваше да изберат отделните войскови части.

Нощта бе топла и когато приключиха с вечерята, Алектус предложи на Телери да се разходят в атриума. Известно време повървяха в пълно мълчание. Внезапно Алектус спря рязко.

— Телери — ще ми кажеш ли защо напусна Каразий? Жестоко ли се отнасяше с теб? Да не би да ти е причинил болка?

Тя поклати уморено глава. Беше очаквала подобен въпрос.

— Да ми причини болка ли? Не — за да направи нещо подобно, аз трябваше да имам за него някакво значение. Каразий не ми е сторил нищо лошо, но щом го погледнех, винаги виждах у него саксонеца.

— Никога ли не си го обичала?

Тя погледна Алектус право в очите.

— Никога. Но ти го обичаше, Алектус, той беше за теб въплъщение на героизъм! Какво се опитваш да ми кажеш?

— Мислех, че той ще спаси Британия! — избухна Алектус. — А всъщност един чужд господар се смени с друг. Винаги съм стоял зад него, в сянката… И… ти му принадлежеше…

— Искрен ли беше тази вечер, когато говореше с баща ми, или само го изпитваше? — попита Телери.

Алектус въздъхна дълбоко.

— Телери, мисля, че мога да управлявам тази страна. Управлението на страната зависи предимно от парите, а аз вече ги държа в ръцете си. По бащина линия произхождам от кралската династия на белгите, а прадедите на майка ми са благородници от племето на силурите. Знам, това не е достатъчно. Но ако ти… ако ти можеше да ме обикнеш… Станеш ли моя кралица, те ще ме последват безусловно.

Тя мачкаше объркано диплите на туниката си.

— Обичаш ли ме — или искаш да се ожениш за мен по същите причини, по които Каразий ме взе за жена — защото се стремиш към власт? — тя вдигна поглед и видя, че Алектус трепери целия.

— Телери… — прошепна той. — Не знаеш ли какво изпитвам към теб — вече толкова години? Всяка нощ те виждам в сънищата си. Но когато те срещнах за първи път, ти бе жрица на Авалон, и после, най-неочаквано, стана жена на Каразий. Не знаеш ли, че бих изтръгнал сърцето от гърдите си, за да го положа в краката ти, но вместо това ти предлагам властта над Британия. Дари ме с любовта си и ще бъдеш… не императрица, а Свещена кралица на тази земя.

— Но аз имам съпруг!

Очите му, толкова светли и открити допреди миг, станаха твърди като камък.

— Ще намеря начин да го убедя да те освободи…

Телери не можеше да си представи, че Каразий, дори да се съгласеше да я освободи от брачната клетва, би се разделил току-така с властта над Британия. Но Алектус бе коленичил пред нея и притискаше лице към коленете й, и тя не можеше вече да мисли за нищо друго. Той взе ръката й в своята и я целуна нежно, после я обърна и притисна устни към дланта й.

Колко нежно бе докосването му! Ако сега решеше да му обърне гръб и да си тръгне, Алектус не би я задържал насила. Но когато сведе поглед към склонената му глава, в нея се надигна вълна от обич, от желание да го закриля, да му помогне, и за първи път в живота си Телери осъзна женската си власт. Каразий имаше нужда от нея само като връзка с местното население на Британия — и с Авалон. Този мъж имаше нужда от любовта й.

Ръката й погали косите му. Алектус вдигна глава и се изправи. И тя го прие в прегръдките си.

 

 

Вестоносецът, изпратен при императора от принц Ейдин Минок, каза, че хората на принца ще потеглят от Дурновария през юнските иди. Императорът нареди един офицер да ги посрещне при Сорвиодунум — там, където главният югоизточен път пресичаше пътищата от Акве Сулис и Глевум.

Няколко дни преди лятното слънцестоене Каразий, уморен от едноседмичните разговори с по-видните жители на Вента, реши да отиде да ги посрещне сам. Той все още предпочиташе германското облекло, защото бе по-удобно за езда, но съветниците му го бяха убедили да облече поне личната си гвардия, която се състоеше изцяло от хора от родното му племе на менапиите, в римски униформи. Сега те изглеждаха като всички останали римски войници, разпратени да служат из най-отдалечените краища на империята.

Когато пристигнаха в Сорвиодунум, дуротригите още не бяха се появили. Времето беше чудесно — просто не бе редно да се седи между четири стени. Докато яздеше начело на хората си по пътя, който водеше към Дурновария, Каразий мислеше колко му се иска да бъде отново на палубата на някой кораб, в открито море. Денят би бил отличен за плаване. Полюляването върху седлото му напомняше на люшкането на корабните палуби, а прострелите се напред хълмисти земи — на морски вълни.

Едва към пладне един от менапиите извика, че вижда нещо. Каразий се взря и забеляза облак прах в далечината. През последните няколко години се бе научил да преценява отдалеч броя на наближаващите войски и сега му се стори, че към тях идват около четиридесет конника. Препускаха с все сила и един по-разумен командир би ги възпрял, за да не преуморят конете си. Каразий предположи, че се движат така бързо просто защото им доставя удоволствие, а не по необходимост. Той също притисна колене към хълбоците на коня си. Менапиите препуснаха след него право към идващите войни на дуротригите.

Каразий се усмихна, като разпозна най-големия брат на Телери — за разлика от нея той бе як и набит, но имаше същата черна коса. Сега виждаше ездачите съвсем отблизо и си каза, че изглеждат добре — снаряжението им блестеше, такъмите на конете бяха натегнали от украси и изглеждаше по-скоро, че са тръгнали не на война, а на парад. Въпреки това изглеждаха стегнати и енергични момчета. И, разбира се, отдалеч личеше, че са отлични ездачи.

Само един ездач видимо се отличаваше от останалите, защото не яздеше умело и с лекота като тях. Каразий засенчи очите си и примижа — да, това бе Алектус. За миг се затрудни да го разпознае, защото досега го бе виждал облечен само в римски дрехи. Но сега Алектус яздеше, облечен в шафрановожълта туника и карминеночервено наметало, както подобаваше на принц на белгите.

Каразий си каза, че Алектус не е единственият, почувствал зова на родната кръв, когато се е изправил пред римляните. Когато дуротригите заковаха конете си пред него, потънали в облак прах, той се усмихна и махна с ръка.

— Алектус, момчето ми! Какво правиш тук? Мислех, че си в Лондиниум.

— Това е моята страна и моят народ — отвърна Алектус. — Мястото ми е тук.

Каразий почувства как у него се надига недобро усещане, но го подтисна веднага и продължи да се усмихва.

— Е, поне доведе дуротригите в пълния им блясък.

Той хвърли поглед към ездачите пред себе си и безпокойството му нарасна, защото видя, че никой от тях не се усмихва в отговор.

Братът на Телери побутна коня си и дойде по-наблизо.

— Ти какво мислеше, че само вие, римляните — или по-скоро вие, германците — умеете да се сражавате? Стените на Рим са треперели под ударите на келтските воини още по времето, когато твоите съплеменници са се валяли в калта!

Теудибар, един от менапиите, изръмжа, но Каразий му направи знак да не мърда.

— Никога не съм се съмнявал в смелостта ви — отвърна той спокойно. — В противен случай не бих помолил баща ти за вашата помощ. Британия сега се нуждае от всички свои синове — и тези, чиито прадеди са се сражавали с Цезар, и синовете на легионерите, избрали тази страна за свое второ отечество, дошли от Сарматия и Хиспания, и кой знае още от кои кътчета на империята. Сега всички ние сме британци.

— Но не и ти — намеси се друг от дуротригите. — Ти си роден отвъд морето.

— Аз съм проливал кръвта си за Британия — отвърна Каразий. — Самата Повелителка на Авалон прие клетвата ми.

Дори само мисълта за Диерна накара сърцето му да затупти по-силно. В Портус Адурни той бе дал не само кръвта си — бе обрекъл себе си, целия си живот, когато тя го прие в прегръдките си, и се бе почувствал като новороден.

— Затова пък Повелителката на британците я отхвърля — каза Алектус и си проправи път, заставайки пред останалите конници. — Дъщерята на Ейдин Минок вече не е твоя жена. Съюзът вече не съществува, и ние не ти дължим никаква вярност.

Каразий се вдърви от ярост. Да не би момчето да се бе побъркало?

— Племената отглеждат смели мъже — каза той в последен опит да избегне сблъсъка. — Но в продължение на триста години тези хора не са носили оръжие, освен за да ловуват. Без помощта на британските легиони ще бъдете лесна плячка за Констанций.

— Легионите ли? — Алектус сви презрително рамене. — Те следват този, който им плаща. Нали на това ни учи историята на твоята империя? А монетите сека аз. Дали за пари или от любов към родната земя, всички в Британия ще се изправят срещу нашествениците. Ще ги води човек, в чиито жили тече кръвта на древните крале…

Една вена запулсира на слепоочието на Каразий.

— И това ще бъдеш ти…

Алектус кимна.

— Можеше да бъде по-различно, ако Телери ти бе родила наследник. Но тя те отхвърли и прие мен на твое място, което ми дава и право да застана начело на страната.

Каразий го гледаше, без да го вижда. Знаеше отлично, че Телери не можа да го обикне, но досега не бе подозирал, че го е мразила. Заболя го, защото все още мислеше за нея с нежност, въпреки че Диерна бе тази, която му показа какво значи да обичаш. Някаква част от съзнанието му се опитваше да намери някакво обяснение и той предположи, че Алектус казва тези неща с желанието да го наскърби. Може би така щеше и да стане, ако не беше Диерна. Но споменът за любовта й бе за Каразий като жива вода и никакви подмятания на Алектус не можеха да го засегнат. Не Телери, а Диерна бе тази, която даряваше на своя избраник властта над тази земя.

Но дуротригите явно вярваха на Алектус, а Каразий не можеше да говори пред тях за любовта, която ги свързваше с Диерна, не можеше да им разкаже как тя го бе приела за свой любим и защитник на земята им.

— Тези хора не ми дължат вярност — поде той, — но ти, Алектус, си полагал клетва пред мен. Как могат да ти вярват и да те изберат да ги водиш, като виждат как престъпваш дадената дума?

Алектус сви отново рамене.

— Клел съм се пред боговете на Рим — между другото, и ти си положил пред тях клетва да бъдеш верен на Диоклециан. Едно клетвопрестъпничество се заплаща с друго — „око за око“, както казват християните.

Каразий бутна коня си и приближи още, принуждавайки другия да го гледа в очите.

— Нас не ни свързваше само клетва за вярност, Алектус — каза той тихо. — Мислех, че ме обичаш.

Младият мъж леко поклати глава.

— Обичам Телери повече от теб.

„Телери — каза си Каразий — а не Британия.“

— Вземи я тогава, имаш благословията ми — отвърна мрачно Каразий, — и дано животът с нея ти даде повече радост, отколкото на мен. Но що се отнася до Британия, мисля, че легионерите ще проявят малко здрав разум и няма да последват едно неопитно момче, дори да ги засипе със злато. Пък и останалите племена може да не пожелаят да се подчинят на белгите, които са се държали с тях като завоеватели преди идването на римляните. Опитай, щом ти се иска, Алектус, но аз не вярвам, че племената ще те последват, и нямам намерение да изневеря на тези, които са полагали клетва пред мен…

Изпълнен с презрение, той дръпна юздите на коня си и обърна гръб на дуротригите. Бе изминал може би две конски дължини, когато чу вика на един от менапиите. Каразий понечи да се обърне — и затова копието, хвърлено от брата на Телери, не го улучи в гърба, а отстрани.

Първоначално почувства само силен тласък. Веднага след това копието падна, повлечено от собствената си тежест. Когато то изтропали на пътя, Каразий почувства нещо топло и мокро под ребрата си и едва сега го прониза силна болка. Чу викове и звън на желязо. Някакъв кон изцвили отчаяно. Очите му се бяха замъглили, но успя да види как един от телохранителите му рухна от коня си.

„Още не съм мъртъв — каза си той — а оставям хората си да умират заради мен!“ Пое си дълбоко дъх и за миг зрението му се изясни. Изтегли меча и пришпори коня си към Алектус, но между тях имаше прекалено много хора. Пред очите му блесна острието на меч, той го отби, удари на свой ред, усети по сътресението, че е улучил, и видя как противникът му падна от коня. Това си беше чист късмет, каза си Каразий, но същевременно усещаше как у него се надига бойната ярост и силите му се удесеторяват. Менапиите видяха, че императорът отвръща на ударите, смелостта им се върна и нападнаха на свой ред.

Не знаеше колко време е минало, но изведнъж забеляза, че няма противник пред себе си. Малко по-далеч видя как оцелелите дуротриги се групират около Алектус и обръщат конете си в бягство. Всички ръкомахаха, сякаш между тях бе избухнал спор.

— Господарю! — извика един от телохранителите му. — Ти кървиш!

Каразий успя да върне меча си в ножницата и притисна с ръка раната.

— Не е нищо сериозно — отвърна той задъхано. — Откъсни парче плат от наметката си и ми го дай, за да се превържа. Бяха повече от нас, но им пуснахме доста кръв. Ако сега си тръгнем по пътя, надали ще се осмелят да ни преследват.

— Към Сорвиодунум ли се връщаме? — попита Едфрид.

Каразий поклати глава. Измяната на Алектус бе провалила всичките му планове. Преди да заздравее раната му, не можеше да предприеме каквото и да било, защото нямаше кому да се довери. Каразий се изви и се опита да види раната. Кръвта бликаше от нея и му пречеше да я види ясно, но имаше чувството, че работата е сериозна. Беше се опитал да прикрие безпокойството си пред менапиите, но се опасяваше, че единствено в Лондиниум може да се намери достатъчно добър лекар. Изправи се на седлото и се взря на запад, над билата на безкрайните хълмове, потънали в синкава омара. После се обърна към Теудиберт и каза:

— Помогни ми да се превържа.

— Господарю, раната е много дълбока. Трябва да потърсим помощ.

— Тръгваме натам — посочи с ръка Каразий. — В Летните земи се намира единственото място, където мога да намеря лек за раната си. Ще обърнем конете, сякаш се връщаме в града, и щом се отдалечим достатъчно, за да не ни виждат ще променим посоката. Ще загубят много време да ни търсят по пътя към Сорвиодунум. А сега нека побързаме. Не се опитвайте да бавите конете заради мен. Ако видите, че губя сили, вържете ме на коня. Ако изгубя съзнание, търсете пътя за Авалон.