Марион Зимър Брадли
Повелителката на Авалон (28)

24.

Вивиан седеше на острова, посветен от християните на Свети Андрей, пред пресния гроб под един лешников храст. Почвата вече не бе подгизнала от влага, но не бе и съвсем суха. Когато превали средата на лятото, бурите връхлитаха по-рядко и не бяха толкова ожесточени. Това й даваше странна утеха. Не искаше да мисли, че малката Ейланта лежи в земята под студения дъжд.

Оттук се виждаше цялата Долина, чак до Инис Уитрин. Надяваше се, че е открила точно същото място — мястото на Стражевия хълм, където в другия свят бяха положили Вортимер. Богинята бе казала, че тя ще му даде короната, но тя бе съумяла да го направи крал едва в отвъдното. Може би Ейланта щеше да бъде на по-сигурно място тук, под закрилата на баща си — защото майка й не бе съумяла да я опази. Дъщеричката на Вивиан живя само няколко месеца — и преди да умре бе толкова голяма, колкото Игрейн при раждането си.

Напращелите й гърди я боляха — млякото течеше от тях, както сълзите от очите й. Тя кръстоса ръце в безплоден опит да притъпи болката. Не бе се погрижила да търси билките, които щяха да спрат млякото. С времето то щеше да спре — а дотогава тя приветстваше болката, стига да можеше поне малко да я отклони от душевното страдание. Дали някога щяха да пресъхнат и сълзите й?

Зад нея се чуха стъпки и тя вдигна очи. Очакваше да види монаха-отшелник, който се грижеше за малкия параклис на хълма. Той не беше втори отец Фортунатус, но не бе и от тези, които считаха жените за сатанинско изкушение, и се бе държал добре с нея. Слънцето грееше зад него и Вивиан виждаше само тъмен, висок силует. Нещо в него й напомни за Рогатия Бог и тя изтръпна. После човекът се раздвижи и тя позна Талиезин.

— Мъчно ми е, че така и не я видях — проговори той с тих глас и като видя изпитото му лице, Вивиан му повярва и подтисна напиращия на устните й заядлив отговор.

— Казаха, че била подменена — отвърна тя. — Когато Ейланта се разболя, жените от селото на Херон казаха, че някоя фея е подменила бебето ми с нейното болнаво дете, докато съм спяла.

— Вярваш ли, че е така? — попита той меко.

— Феите много рядко имат деца. Не биха могли да имат достатъчно бебета — болни или здрави, за да се обясни болестта и смъртта на тези, които умират в света на човеците. Но не е изключено. Кралицата на феите е знаела за раждането на детето ми — тя посочила пътя на онзи ловец, който ме спаси. Бях толкова изтощена, че нямах сили и за най-незначителното заклинание, с което да защитя себе си или бебето, и бяхме съвсем сами.

Гласът й звучеше равно и безразлично и той я загледа озадачен. Хората от наколното селище бяха внимателни и избягваха да говорят с нея за бебето, но какво значение имаше това? Всъщност сега, когато Ейланта вече я нямаше, тя почти не можеше да си представи нещо, което би могло да има значение за нея.

— Не се измъчвай с такива мисли, Вивиан. В година като тази са умрели много бебета, включително и такива, които са били на топло и сигурно място.

— А какво става с новия ми брат, защитника на Британия? — попита тя с горчивина. — Сигурно на Авалон вече пият за негово здраве? Или може би е още една дъщеря, която ще измести Игрейн в сърцето на майка ми?

Талиезин трепна, но лицето му не промени изражението си.

— Бебето още не е родено.

Вивиан се смръщи и започна да брои месеците от Самхаин досега. Нейното бебе се бе родило преждевременно, но бебето на майка й определено закъсняваше.

— Не трябва ли да си до нея, за да й държиш ръката? На мен вече не можеш да помогнеш…

Той сведе поглед към нея.

— Бих дошъл веднага при теб, дъще, но Херон каза, че не искаш да виждаш никого.

Тя сви рамене. Наистина бе казала така, но понякога копнееше за Талиезин, и си каза, че ако наистина бе толкова мъдър друид, бе трябвало да знае това.

— Майка ти ме прати при теб, Вивиан…

— Какво, пак ли? — тя се разсмя. — Вече съм голяма жена. Можеш да й кажеш, че никога повече няма да играя по свирката й.

Той поклати глава.

— Не се изразих правилно. Идвам при теб не със заповед, а с молба. Вивиан… — привидното му спокойствие изведнъж рухна, — раждането… Тя се мъчи вече две денонощия!

„Така й се пада!“ беше първата й мисъл, но веднага след това я заля страхът. Не бе възможно майка й да умре! Ана беше Повелителка на Авалон, най-властната жена в Британия! Обичана и мразена, за Вивиан тя бе непоклатима като Тор — бореше се срещу нея в търсене на собствената си личност, но и се облягаше на силата й.

Така говореше тази част от нея, която Вивиан мислеше, че е погребала навеки в малкия гроб на Ейланта. Но другата част — която с мъка се бе научила да мисли като жрица, й казваше, че това е напълно възможно. Повече от ясно беше, че Талиезин се бои от същото.

— Аз не можах да помогна на собственото си дете — каза тя със свито гърло. — Какво очакваш да сторя?

— Само да бъдеш до нея. Тя има нужда от теб. Аз също имам нужда от теб, Вивиан — някаква голяма мъка тежеше в гласа му и я накара да вдигне очи към него.

— Ти беше Рогатият Бог, нали? — каза тя тихо. — Тя ражда твоето дете.

Внезапно си спомни как бе докоснал корема й с копието си.

Той скри лице в ръцете си.

— Нищо не помня… Никога не бих се съгласил, ако съзнавах какво става.

— „Никой мъж не може да претендира да е баща на децата на Повелителката“ — каза Вивиан тихо. — Ти нямаш вина, Талиезин. Видях Бога, и не познах тялото, в което се бе въплътил. Да вървим. Отведи ме у дома.

 

 

— О, Вивиан, така се радвам, че си тук! — Роуан излезе тичешком от дома на Великата жрица и се притисна уплашено към нея. — Не бях завършила обучението си при Юлия, когато тя почина! Не знам какво да правя!

Вивиан поклати глава и погледна объркано приятелката си.

— Мила моя, аз знам по-малко и от теб!

— Но си била с нея при последното раждане — и си й дъщеря… — Роуан я гледаше със същата настоятелна надежда, с каквато хората гледаха обикновено Повелителката на Авалон и Вивиан изпита неудобство. — Чух за бебето ти. Толкова ми е мъчно, Вивиан — сети се да каже Роуан.

Лицето на Вивиан беше напълно безизразно. Тя кимна и мина покрай момичето, за да влезе в дома на майка си.

Лъхна я смесен мирис на пот и кръв, с който бе просмукано мрачното помещение. Но все още не миришеше на смърт — този мирис Вивиан познавате вече много добре. Дъхът й спря, защото очите й привикнаха към мрака и тя видя майка си, легнала върху сламата. Клаудия, единствената друга жрица, която бе родила повече от едно дете, седеше до нея.

— Защо лежи?

— Ходеше през първия ден, и през по-голямата част от втория… — отвърна Роуан шепнешком, — но вече не може. Болките стават все по-редки, а утробата й започва да се затваря…

— Вивиан… — колкото й слаб да бе гласът на майка й, в него все още се долавяха вбесяващите повелителни нотки.

— Тук съм — Вивиан успя да овладее гласа си, та да не трепери, колкото и да я бе ужасило деформираното тяло и страдалчески изкривеното лице на Ана. — Какво искаш от мен?

За нейно удивление Ана успя да се засмее. После въздъхна.

— Като начало — може би прошка…

Откъде можеше майка й да знае, че се е заклела никога да не й прости? До одъра имаше ниска скамейка; внезапно осъзнала собственото си изтощение, Вивиан се отпусна на нея.

— Аз съм горда жена, дъще. Мисля, че ти си наследила това от мен… Борих се да излича у теб чертите, които най-много ненавиждам у себе си. Но едва ли съм успяла — устните й се изкривиха в иронична усмивка. — Ако аз бях съумяла да овладея избухливостта си, сигурно и ти щеше да владееш своята. Никога не съм искала да те прогоня оттук.

За миг Ана сякаш се взря в себе си. Нов пристъп на болка разтърси тялото й, но и за Вивиан бе ясно, че е недостатъчно силен. След малко майка й се отпусна и тя се приведе над нея.

— Майко, искам само веднъж да те попитам направо — опитвала ли си се с магия да отнемеш сила от мен или от детето ми?

Очите на Ана срещнаха нейните и Вивиан забеляза с ужас, че са пълни със сълзи.

— Кълна се пред лицето на Богинята, никога не съм опитвала нищо подобно.

Вивиан кимна. Началото на родилните мъки на майка й трябва да бе съвпаднало със смъртта на малката Ейланта, но ако между двете събития имаше някаква връзка, тя не вярваше вече това да е по волята на майка й. Пък и тук не бе мястото и времето да винят Великата богиня. Може би щяха да успеят да сключат сделка с нея.

— Прощавам ти тогава. Ако толкова приличам на теб, сигурно и аз ще имам голяма нужда от прошка един ден.

Искаше й се да плаче, да крещи, но не биваше да изразходва така неразумно силата си. Майка й бе толкова изтощена, че надали имаше сили за нови душевни вълнения.

Ана понечи да каже нещо, но се присви от болка. Когато пристъпът попремина, тя бе видимо още по-уморена.

— Сигурно мислиш какво можеш да направиш за мен? Не знаеш достатъчно, за да се справиш; освен това се съмнявам, че дори Юлия би ми помогнала, ако бе още жива.

— Само преди три дни дъщеря ми си отиваше пред очите ми, а аз не можех с нищо да й помогна — каза с изтънял глас Вивиан. — Няма да те оставя току-тъй, Повелителко на Авалон!

Настана кратко мълчание.

— Приемам всякакви предложения — каза Ана с бледа усмивка. — Винаги досега съм те командвала аз, значи е редно сега ти да даваш разпорежданията. Но тук не става дума само за моя живот. Ако нищо не помага, трябва да ме разрежете, за да извадите бебето.

— Чувала съм, че римляните постъпват така, но това означава сигурна смърт за майката! — възкликна Вивиан.

Ана сви рамене.

— Казват, че някога Великите жрици можели да разберат кога им е дошло времето да напуснат този свят. Сигурно тази дарба е избледняла с вековете. Обикновеният човешки разум ми казва, че ако бебето не се роди, ще загине и то заедно с мен. А то е още живо — чувствам движенията му — но ако раждането се проточи, няма да издържи дълго.

Вивиан безпомощно поклати глава.

— Тъкмо от това се боях, когато те молех да го махнеш…

— Все още ли не разбираш, дъще? Знаех какъв риск поемам, също като теб онази нощ, когато сама легна на жертвения олтар. Ако не съзнавах опасността, на която се излагам, жертвата нямаше да е истинска.

Вивиан сведе глава. Припомни си какво й бе казал Вортимер, преди да тръгне на бой. За миг й се стори, че някъде зад цялото това страдание проблясва като искрица същинският му смисъл. Видът на жената пред нея върна мислите й към настоящето. Когато си спомни за Вортимер, й бе хрумнало нещо. Взе лицето на майка си в двете си ръце и се взря внимателно в очите й.

— Така да е. Но щом ще умираш, не умирай без борба, разбра ли ме?

— Да… Повелителко — лицето на Ана се изкриви в гримаса и тя отново се преви одве.

Вивиан скочи на крака и тръгна към вратата.

— Искам вратата и позорните да се отворят широко, за да влезе чист въздух. Ти — тя се обърна към Талиезин — донеси арфата си, а на другите кажи да донесат барабаните. Знам как музиката дава сили на хората в сражение. Ще видим може ли да помогне и сега.

 

 

През целия дълъг следобед те се бориха за живота на Ана и на бебето, следвайки равномерния ритъм на барабаните. Малко преди залез слънце гърбът на раждащата се изви като лък и напъните започнаха. Вивиан видя главичката на бебето. Клаудия крепеше Ана, докато тя се напъваше с последни усилия на волята.

— Главата е много голяма! — изохка уплашено Роуан.

— Не мога повече — Ана се отпусна след последното усилие с безпомощна въздишка.

— Можеш! — сопна се яростно Вивиан. — Кълна се в Брига, това дете ще се роди! — Тя постави ръка върху втвърдения като камък корем и долови движението на мускулите. — Сега!

Ана си пое дъх и докато се напъваше, Вивиан очерта с ръка върху корема й древния знак на силата, сетне натисна с все сила. През ръцете й заструи енергия. Задъханата жена събра сетни сили. Изведнъж нещо поддаде и Ана изкрещя.

— Главата излезе! — извика Роуан.

— Дръж я! — коремът на Ана отново се сгърчи, макар и не толкова силно. Вивиан натисна отново. С ъгъла на окото си видя как излиза детето, но вниманието й бе съсредоточено върху Ана, която бе паднала обратно на постелята.

— Всичко свърши! Ти се справи и този път! — Вивиан хвърли поглед през рамо. — Момиче е!

Бебето ревеше възмутено.

— Не е… Защитникът — гласът на Ана звучеше като гарванов грак. — Но и тя… ще има своята роля… — пое си отново дъх и внезапно на лицето й се изписа учудване. Роуан издаде някакъв нечленоразделен звук и Вивиан се обърна. Все още с бебето на ръце, другото момиче се бе вторачило в яркия поток от кръв, който течеше от утробата на Ана.

Вивиан изруга, сграбчи парче платно и го натъпка между бедрата на Ана. То подгизна за миг. Бебето се късаше от плач, докато те се опитваха да спрат кървавия поток, но жената, просната на одъра, не издаваше и звук.

След време потокът се превърна в тънка струйка. Вивиан се изправи и се взря в бледото лице на майка си. Очите на Ана бяха отворени, но не виждаха вече нищо. Вивиан изхлипа.

— Майко… — прошепна тя, без да знае към Богинята ли се обръща, или към неподвижната фигура пред себе си. — Защо? Бяхме победили!

Ана не отговори. След малко Вивиан се наведе и склопи невиждащите й очи.

Бебето не спираше да плаче. Вивиан бързо преряза пъпната връв.

— Измий малката и я повий — нареди тя на Роуан. — Покрийте я — и тя посочи тялото, а после седна внезапно, сякаш силите изведнъж я напуснаха.

— Богиньо! — възкликна след малко Роуан. — Ами как ще я храним?

Едва сега Вивиан забеляза, че роклята й е мокра отпред. Гърдите й пулсираха болезнено в отговор на бебешкия плач. Тя въздъхна, развърза връзките на роклята и протегна ръце към малката.

Бебето се забута отчаяно в гърдата й. Вивиан изохка от болка, когато малката устица лапна лакомо зърното. Собствената й дъщеря никога не бе сукала така лакомо. Бебето се закашля, изпусна гърдата и се накани да ревне отново, но Вивиан бързо я напъха обратно в устата му.

— Шшт! Ти не си виновно, малкото ми — шепнеше тя, но не можеше да спре да се чуди каква ли е душата, избрала да се въплъти в човек точно срещу Самхаин. Новороденото бе светлокосо като Игрейн, но много по-едро — прекалено едро, за да бъде износено и родено от жена като Ана, дори тя да бе много по-млада.

Защо това дете оживя, а нейното трябваше да умре? Ръцете й неволно притиснаха по-силно бебето; то изскимтя, но не пусна гърдата. Сигурно това бе отговорът. Пръстите на Вивиан се отпуснаха отново. Това дете бе алчно за живот — и винаги щеше да бъде такова.

В стаята бяха влезли още хора. Вивиан отговаряше несъзнателно на въпросите им и продължаваше да се разпорежда. Увиха тялото на Ана в платно и я отнесоха. Вивиан продължаваше да седи със заспалото бебе на ръце. Не помръдна цяла нощ, докато при нея не дойде Талиезин. „Остарял е изведнъж“, каза си тя объркано. Пред нея стоеше старец. И тя го остави да я отведе от потъналата в сенки стая — навън, в светлината на настъпващия ден.

 

 

— Но Вивиан трябва да приеме — казваше Клавдия. — Ако Юлия не беше мъртва, можехме да изберем нея за Велика жрица. Всъщност никога не сме мислили кой ще наследи Ана — та тя нямаше и петдесет години!

— Можем ли да вярваме на Вивиан? Тя вече избяга веднъж… — каза един от младите друиди.

— Но се върна — отвърна мрачно Талиезин. Чудеше се за какво са тези спорове. Защо му бе да налага на дъщеря си — ако Вивиан бе негово дете — титлата, която бе станала причина за преждевременната смърт на майка й? В ушите му още кънтеше предсмъртният вик на Ана.

„Богиньо! И всичко това е истина!“ мислеше той, спомняйки си колко красива бе Ана, когато роди Игрейн, и колко много приличаше на нея Вивиан с малката, която той нарече Моргоуз, на ръце. Вивиан поне бе намерила сили да се бори за живота на майка си, докато той бе седял настрани със скръстени ръце. Вивиан имаше право да прояви скръбта си. А той — той нямаше право да говори за мъртвата като за любима жена, а само като за Велика жрица. „Ана — плачеше сърцето му — защо ме остави толкова рано?“

— Талиезин — обърна се към него Роуан, и той вдигна очи и понечи да се усмихне. Скръбта от неочакваната загуба бе изписана на всички лица около него; не само дъщерите на Ана плачеха за майка си. — Трябва да обясниш на Вивиан колко много се нуждаем от нея. Тя ще те послуша.

„Защо?“ каза си той. „За да се прекърши на свой ред под това непосилно бреме?“

Намери Вивиан в овощната градина. Тя тъкмо кърмеше малката. Очевидно не й трябваше пророческа дарба, за да предположи защо е дошъл.

— Ще отгледам малката — проговори тя уморено, — но Велика жрица трябва да потърсите другаде.

— За недостойна ли се имаш? Този аргумент никак не ми помогна, когато друидите ме избраха да ги водя.

Тя го погледна и почти успя да се усмихне.

— Талиезин, ти си най-благородният човек, когото познавам, а аз — незряло момиче. Не съм готова да поема такава отговорност; не съм годна да я понеса; и най-вече не я искам. Това достатъчно много причини ли са според теб?

Бебето заспа и пусна гърдата. Вивиан се покри с воала си.

— Не… И ти го знаеш не по-зле от мен. Майка ти готвеше теб за своя приемница, макар да не можеше да предположи, че ще я наследиш толкова рано. А ти много приличаш на майка си, Вивиан…

— Но аз не съм Ана… татко. Помисли! — поде тя изведнъж. — Дори да нямаше други причини, нали ритуалът, с който Върховният друид посвещава Великата жрица, не може да бъде изпълнен?

Талиезин я изгледа вторачено. Действително бе забравил. Ана така и не му каза негова дъщеря ли е Вивиан, но във всяко отношение той бе неин баща, поне откак бе навършила четиринадесет години. Въпреки това тъкмо сега никак не се чувстваше като баща. Защо тя наистина да не бъде Ана, след като той така се нуждаеше от нея?

От устните му се изтръгна неочаквано и за него стенание. Той стана разтреперан. Едва сега разбра защо бе избягала Вивиан.

— Татко — какво ти е?

Той протегна напред ръка, сякаш да се защити от удар, и пръстите му докоснаха за миг косите й. След миг вече се отдалечаваше забързано и скоро се бе изгубил между дърветата.

— И теб ли трябва да загубя?

Викът му я преследваше. Отдалеч се носеше плачът на разбуденото бебе.

„Да — каза си той с дива решителност — и аз трябва да загубя себе си, преди да съм се посрамил. Ана не ми позволяваше да отдам тялото си, за да се въплъти в него Мерлин, но сега съм длъжен да го призова. Не съществува никакъв друг изход…“

 

 

Талиезин никога не успя да си припомни точно събитията от този миг на деня до залез слънце. По някое време трябва да бе отишъл в стаята си, за да си вземе арфата, защото, когато продължителният летен здрач отстъпи най-сетне място на нощта, той дойде на себе си и видя, че стои в подножието на Тор с арфа в ръце. Арфата бе все още в калъфа си от тюленова кожа.

Талиезин впери очи в черния силует на хълма. Камъните на самия му връх стърчаха нагоре като великански зъби. Зад очертанията на храма се виждаше млечното сияние на изгряващата луна. В този миг той се остави напълно в ръцете на боговете. Толкова често се бе качвал нагоре, че краката му сами налучкваха пътя. Докато стигнеше върха — ако успееше да стигне до него луната щеше да се е издигнала високо в небето. А когато се озовеше отново долу — ако изобщо слезеше — той вече нямаше да е същия. Спомни си деня на посвещаването си. Тогава му се бе сторило, че пътят води навътре в хълма, към това място отвъд човешките възприятия, което се намира в сърцето на всички светове. Тогава му бе помогнал и ароматът на свещените треви. Но след това той бе посветил душата си на музиката. Ако силата, която изтръгваше от струните на арфата си, не му помогнеше да стигне до мястото, накъдето се бе упътил, той не би го достигнал по никакъв друг начин.

Талиезин докосна струните и се разнесоха първите нежни звуци. Избираше тоналността на най-древните магически песнопения — хармониите, чието достатъчно дълго изпълнение имаше властта да отваря дверите между световете. Лявата му ръка се плъзна по-нагоре по струните и звуците укрепнаха, добиха сила и затрептяха в кристално чиста мелодия. Талиезин свиреше и вървеше напред, докато изведнъж сякаш в отговор на мелодията тревата започна да излъчва бледо сияние.

Чувстваше твърда почва под нозете си, но като погледнеше надолу, виждаше призрачна, полупрозрачна трева, която се полюляваше около глезените, а после и чак до коленете му. Арфата зазвуча възторжено, в победоносна песен, когато Талиезин пристъпи и влезе в Тор.

Действителността на Свещения остров отстоеше само на крачка от действителността в света на човеците. На Авалон можеше да забравиш, че отвъд има много други сфери — други, по-далечни и по-странни светове. Талиезин обикаляше хълма по осветения от вековете път — все по-навътре и все по нагоре. Когато за първи път измина този път, той го отведе до кристалната пещера, скрита в собственото му сърце, но сега той водеше още по-нагоре водеше го някъде другаде. Надеждата караше сърцето му да тупти по-бързо, и пръстите му летяха все по-бързо по струните, докато продължаваше да върви напред.

Неочаквано се озова пред невидима преграда. Звукът на арфата трепна и отслабна, а светлината около него ставаше все по-силна. Сега вече преградата ставаше по-осезаема — имаше вид на стена от светлина. Пред нея се бе изправила някаква фигура. Талиезин отстъпи крачка назад; Пазителят — също. Пристъпи напред — Другият също се упъти право насреща му. Взря се в очите му и видя — че Другият е той самият и все пак не е той.

Талиезин бе преживял това при посвещаването си с помощта на символите — огледалото и пламъка на свещта. Но това бе действителност. Той застина на мястото си и се опита да се успокои.

„Защо си дошъл тук?“

— Търся познание, за да помогна…

„Защо? С това няма да станеш по добър човек. Всеки мъж и всяка жена се усъвършенстват живот след живот, докато най-сетне, рано или късно, достигнат върховното съвършенство. Не се заблуждавай, че ако избързаш, това ще ти помогне да се справиш с проблемите си по-добре от другите. Поемеш ли върху себе си бремето на познанието, пътят ти ще стане далеч по-тежък. Не би ли предпочел да чакаш просветлението да дойде при теб постепенно, като при повечето хора?“

Собствения си глас ли чуваше? Несъмнено, тези неща му бяха вече известни. Но едва сега съзнаваше, че досега не е вниквал в истинската им същност.

— Законът е един — на този, който търси искрено, с открито сърце, не може да му бъде отказан достъп до Мистериите… Аз предлагам смъртното си тяло на Мерлин Британски, та чрез мен да спаси тази земя.

„Знай, че единствено ти самият можеш да отвориш дверите между това, което е вътре и това, което е отвън. Но преди да стигнеш до Него, трябва да се изправиш пред Мен…“

Талиезин примигна. Над главата му засия призрачен светлик. Същият светлик блещукаше и над огледалното му отражение. Той гледаше, едновременно ужасен и неотразимо привлечен от това, което виждаше в огледалото — защото лицето пред него искреше с ужасяваща красота. Започваше да осъзнава какво ще загуби, ако продължи да настоява на искането, което го бе довело тук.

— Пусни ме да мина…

„Три пъти поиска да те пусна и повече не мога да отказвам… Ако станеш един от избраниците, които носят просветление на смъртните, готов ли си да заплатиш това с цената на собствените си страдания?“

— Готов съм…

„Нека тогава Светлината на Духа те води напред.“

Талиезин пристъпи напред и се сля с образа в огледалото, потъвайки в многоцветно сияние. Преградата бе изчезнала.

Не се учуди обаче, когато на следващия завой на пътя срещна нова.

Този път преградата представляваше грамада от пръст и камъни, която потръпваше, сякаш всеки миг щеше да се срине върху него.

„Стой…“ просъска повелително тих глас. „Не можеш да минеш оттук. Пръстта ще погълне огъня, който носиш.“

— Пламъкът гори дори в сърцето на земята — пръстта не може да задуши моята светлина.

„Върви тогава, и нека пламъкът ти остане неосквернен.“

Привидно плътната преграда се превърна в сенки и изчезна в миг. Талиезин си пое дълбоко дъх и закрачи отново напред.

Пътят отново го поведе по безкрайните си завои. Хладният ветрец, който повяваше в това ничие пространство, се усилваше все повече, докато се превърна в ураганен вятър. Талиезин едва съумяваше да стои прав.

„Стой! Вятърът ще угаси твоя пламък!“

— Без вятър пламъкът угасва — ураганът само дава нов живот на моя пламък!

Докато произнасяше тези думи, пред очите му лумна огън. Вятърът притихна също тъй внезапно, както се бе появил.

Той продължи по пътя си; потръпваше, защото изведнъж хладна влага бе започнала да го пронизва до костите. Все по-силно се чуваше шумът на вода — мощен, оглушителен, безжалостен — това бе водата, която бе погълнала половината човешки свят. През изминалата зима той бе се научил да се бои дори от дъжда. Въздухът ставаше все по-влажен. Пламъкът едва мъждукаше.

„Стой! Водата ще удави твоя пламък!“ Този път гласът бе тих и напомняше бълбукането на течаща вода. „Огромното море на Смъртта ще погълне живота, който съзнанието ти познава!“

Въздухът около него се бе превърнал в мокра мъгла. Талиезин едва успяваше да диша. В следващия миг светлината угасна.

— И тъй да е — произнесе той задъхано. — Водата гаси огъня; така и смъртта ще върне това тяло обратно на природните елементи, от които е било създадено. Но във водата се крие въздух, и той ще помогне да се роди нов пламък…

Толкова отдавна познаваше тези истини и толкова трудно бе да им се повярва! Бореше се отчаяно с всепоглъщащата тъмнина, но водата го заливаше отвсякъде и най-сетне Талиезин потъна в морето на мрака — там, където няма нито сънища, нито видения.

 

 

Никога не бе предполагал, че ще бъде така.

Искрицата съзнание, която някога бе Талиезин, се зачуди какво ли е станало с арфата му. Не чувстваше тялото си. Беше се провалил. Сигурно утре щяха да намерят бездиханното му тяло на Тор и щяха да се чудят как е възможно човек да се удави далеч от всякаква вода. Нека се чудят. Той продължаваше да разсъждава без следа от вълнение. Носеше се по вълните на незнайно течение — в пространство, където нищо не бе видимо и осезаемо. Паметта, съзнанието, личността му се бяха разтворили в нищото. Беше намерил покой.

Би останал така до края на вечността, ако не бяха гласовете.

„Стани, дете на земята и звездното небе…“

„Защо смущаваш този, който е оставил зад себе си света и житейските мъки? Остави го да почива в лоното Ми. Той Ми принадлежи…“

Разговорът му бе познат — сякаш го бе чувал и преди. Мъжкият глас отново наруши тишината.

„Той се е обрекъл да защитава Живота; съдено му е да занесе свещения му огън в света на човеците…“

Това също бе чувал преди. Но за кого говореха?

„Талиезин, стани! Мерлин Британски те призовава!“

Гласът прокънтя като огромна камбана.

„Талиезин е мъртъв“, отвърна женският глас. „Аз го погълнах.“

„Тялото му живее — светът има нужда от него.“

Заслуша се с нарастващ интерес. Струваше му се, че някога, много отдавна, са го наричали Талиезин.

— Него вече го няма — проговори той. — От него искаха повече, отколкото можеше да даде. Приеми тялото, което духът му освободи, и нека с негова помощ се изпълни волята ти.

Възцари се дълго мълчание. Прекъсна го дълбок мъжки смях.

„Ти също трябва да се върнеш. Имам нужда от твоите спомени. Открий душата си за мен, синко, и не се бой…“

Нищото се изпълваше с нечие мощно, светло Присъствие. Мракът бе удавил Талиезин; сега той гореше отново във всепроникващата Светлина. Едновременно се боеше и съзнаваше, че се бе стремил към този светъл дух Тогава, с последно саможертвено преодоляване на себе си, той откри дверите на душата си и Другият влезе в нея.

Само за миг пред него се мярна ликът на Мерлин и двамата се сляха в Едно.

Пътят пред него бе ярко осветен.

Мерлин вдигна очи нагоре и видя — бледи и трептящи, сякаш ги виждаше през вода — първите слънчеви лъчи.

 

 

От залез слънце бяха започнали да търсят Талиезин. Не се бе върнал за вечеря, не липсваше обаче нито една от лодките, тъй че все още трябваше да е някъде на острова. Стига, разбира се, тялото му да не се носеше някъде по езерото. Вивиан ту проклинаше, ту плачеше. Едва сега започваше да разбира как се е чувствал той на времето, когато тя избяга. Свирнята й не бе такава, че да се опита да го призове обратно с песен. А и арфата му бе изчезнала. Това й даваше малко надежда. Казваше си, че дори да е решил да търси смъртта, не би допуснал да бъде унищожена арфата.

Когато Вивиан излезе от дома си, след като бе накърмила Моргоуз преди зазоряване, факлите на търсещите още блещукаха наоколо — светлинките им бледнееха все повече с наближаването на зората. Скоро щеше да изгрее слънцето. Тя се обърна с лице към Тор, за да погледне хоризонта на изток, и замръзна на мястото си.

Хълмът бе станал прозрачен като стъкло. От него струеше силна светлина, но тя нямаше нищо общо със слънцето. Вивиан, все така прикована на мястото си, наблюдаваше как светлината се усилва и се издига нагоре, докато засвети от самия връх на Тор. Постепенно хълмът отново потъмня и стана непрозрачен. Все по-светло ставаше утринното небе, а сиянието на върха на Тор започваше да добива очертания, докато най-сетне Вивиан видя, че това е човешка фигура. Да, това беше Талиезин. Но той продължаваше да излъчва сияние…

Силите й се върнаха. Тя хукна, викайки с все сила, нагоре към върха. Нямаше време да спазва достолепните спирали на пътя на процесиите. Вивиан се катереше напряко по стръмнината, вкопчвайки се в каквото й попадне, когато босите й стъпала се хлъзнеха по тревата, влажна от утринна роса. Когато стигна върха, дъхът й излизаше с хриптене, на пресекулки. Спря и се опря на един от каменните стълбове, за да не падне.

Човекът, когото бе видяла, стоеше в самия център на каменния кръг, протегнал приветствено ръце към изгряващото слънце. Тя се загледа в гърба му, прехапала устни. Преглътна възторжения си вик. Това не бе човекът, когото бе наричала „татко“, фигурата, ръстът и дрехите бяха на Талиезин — но този човек имаше съвсем друго излъчване. Небето на изток сияеше все по-ярко — розовозлатистите облаци по него приличаха на развети знамена. Новороденото слънце надникна над света и Вивиан отвърна очи, заслепена.

Когато отново можеше да вижда ясно, забеляза, че странният човек стои с лице към нея. Все още го виждаше само като силует на фона на ослепителна светлина. Най-сетне зрението й се възстанови напълно и тя видя и осъзна какво се е случило.

— Къде е Талиезин?

— Тук… — гласът бе по-плътен от този, който тя помнеше. — Той свиква с присъствието ми, а аз привиквам отново към телесна обвивка. Той сигурно ще бъде по-лесно забележим. Но сега, в този знаменателен час, тук съм само аз…

— Защо е знаменателен часът? — попита Вивиан.

— Защото дойде време да бъде посветена новата Велика жрица на Авалон…

— Не. — Вивиан поклати глава и се изправи, без да търси опора в камъка. — Вече отказах.

— Заповядвам ти в името на боговете…

— Ако боговете са всевластни, защо майка ми е мъртва, защо и мъжът, когото обичах, и детето ми не са вече между живите?

— Мъртви ли? — той повдигна леко едната си вежда. — Те просто не обитават вече телата, които познаваш, но би трябвало да знаеш, че ще ги видиш отново… И ще ги познаеш, както си ги познавала много пъти преди. Нима не помниш… Изарма?

Тръпка премина през слабото й тяло. С това име я бе повикала Ана в часа, когато се роди Игрейн. Сега, когато го чу отново, пред нея преминаха откъслечни спомени от минали животи — кратки, но ясни като спомен от сън — живот след живот, в които всички бяха свързани, и всеки се бе стремил да понесе Светлината още малко по-нататък…

— В този живот Талиезин ти беше баща, но не винаги е било така, Вивиан. А това няма и значение. Сега е важно не сливането на плътта, а на духа. Затова те питам отново — Дъще на Авалон, ще придадеш ли смисъл на цялото това страдание, което си видяла и преживяла, като приемеш съдбата си?

Вивиан го гледаше втренчено. Мислите й препускаха хаотично. Той й предлагаше власт, по-голяма от тази на кралете. Майка й не бе напуснала приживе този остров и не бе се възползвала от властта си. Но Вивиан знаеше къде се крие врагът. В този свят, управляван от Рим, Авалон бе само легенда, но можеше да се превърне в нещо много по-значително. Авалон нямаше само да съхранява древната мъдрост, без да се намесва в хода на света. Светът се променяше. Нямаше ги вече легионите, а саксонските орди бяха разрушили познатата действителност. От този хаос щеше да се роди нов народ — и защо той да не бъде управляван от Авалон?

— Ако приема — поде тя бавно, — ти трябва да ми обещаеш, че двамата заедно ще подготвим пътя на Защитника — на Свещения крал, който ще прогони завинаги саксонците и завинаги ще управлява тази земя от своя престол на Авалон! — Сега й се стори, че това винаги е била житейската й мисия — преди, когато бе редом с Вортимер, и много преди това, когато бе живяла като Велика жрица на Авалон — в дълбоката древност, когато духът на Защитника на Британия се бе вселявал в други мъже. — На тази цел обричам живота си, и се кълна, че ще сторя всичко, за да я постигна…

Мерлин кимна. Очите му се помрачиха от безбрежна скръб, но тя бързо отстъпи място на ликуващ блясък.

— Кралят ще дойде — отекна неговият глас в отговор на клетвата й — и ще управлява навеки в Авалон…

Вивиан въздъхна дълбоко и пристъпи към него.

За миг той остана прав, загледан с усмивка в очите й; сетне коленичи и устните му докоснаха босите й нозе.

— Благословени да бъдат нозете, които те доведоха тук — и нека коренът ти остане завинаги в тази свещена земя!

Дланите му притисната здраво нозете й към земята и Вивиан почувства как душата й се вкоренява в Тор. Задиша по-свободно, долавяйки потока на силата, който извираше през тялото й, та то се полюляваше на вятъра като житен клас.

— Благословена да бъде утробата ти — Светия съсъд, източник на Живота — гласът му потръпна — от който се раждаме отново и отново…

Целувката му беляза с пламък утробата й. Спомни си Граала и го видя пълен с кръв — чиста и ярка като тази, с която бе изтекъл животът на майка й — и съзна, че тя самата е Граалът, и че от нея се ражда животът — в страдание и ликуване.

Сега Мерлин докосна гърдите й, твърди и болезнени от напиращото в тях мляко.

— Благословена да е гръдта, която кърми децата ти…

Гърдите й запулсираха от болка. Сега бяха пълни с мляко за дете, което не бе излязло от нейната утроба — и Вивиан разбра, че дори да роди други деца, й е съдено в известен смисъл да откърми с духа си тези, които са й деца не по кръв, а по дух.

Мерлин взе ръцете й и целуна дланите й една по една.

— Благословени да са ръцете, които ще изпълняват волята на Богинята…

Вивиан си припомни как се отпуснаха ръцете на умиращия Вортимер в нейните. Тя бе Богинята за него — но искаше да дарява живот, не смърт. Закопня да докосне копринените къдрици на Игрейн и меката бебешка кожа на Моргоуз. Но сви юмруци и усети в пръстите си сила; и съзна, че те ще даряват това, което повели Богинята — и живот, и смърт.

— Благословени устните, чрез които Повелята на Авалон ще стигне до човеците… — той докосна много нежно устните й. Това не бе целувка на мъж, но я изпълни с пламък. Тя се олюля, но не падна.

— Посвещавам те за Велика жрица и Повелителка на Авалон. От твоята воля зависи властта на земните крале.

Той взе лицето й в длани и целуна леко синия полумесец на челото й.

Светлината избухна в нея и душата й се разтвори; двамата летяха редом по безкрайната спирала на живота. Тя бе Вивиан, но беше и Ана; беше Кайлеан и призоваваше за първи път мъглите, скрили Авалон от човешки взор; беше Диерна и погребваше Каразий на Свещения хълм; беше всяка Велика жрица, стояла някога на Тор. Спомените им се рояха в съзнанието й — и от днес нататък тя никога вече нямаше да бъде сама.

Съзнанието й се върна към настоящето. Чувстваше тялото си, можеше да движи краката си. Но продължаваше да вижда мъжа пред себе си с очите на жрица; камъните на храма все още бяха окъпани в светлина; светлина се излъчваше и от всяка тревица в нозете им. Вивиан знаеше, че не само Талиезин не е вече същият, но и тя самата се е променила завинаги.

Слънцето се бе издигнало високо на изток. Вивиан виждаше ясно цялото езеро, островите по него, и още по-близо, в подножието на Тор, насъбралите се хора, изпълнени с почуда, загледани във върха. Талиезин й подаде ръка и тя положи своята в неговата.

Сетне Мерлин Британски и Повелителката на Авалон заслизаха рамо до рамо по хълма, за да посрещнат новия ден.