Марион Зимър Брадли
Повелителката на Авалон (3)

1.

Слънцето клонеше към залез и позлатяваше тихите води в долината на Авалон. Тук-там зеленикавокафяви туфи трева надничаха над спокойната вода — неясни очертания в трептящата мъглица, която сега, в края на есента, лежеше постоянно над мочурищата дори в ясни дни. В самия център на хълмистата долина се издигаше най-високият хълм. Челото му бе увенчано с кръг от изправени камъни.

Кайлеан се взираше във водата. Синьото наметало, каквото носеха само Старшите жрици, се бе отпуснало в неподвижни дипли около тялото й. Тя чувстваше как покоят наоколо облекчава умората, натрупана в продължение на петте дена път. Струваше й се, че това пътуване — от пепелта на кладата във Вернеметон до самото сърце на Летните земи — бе отнело цял човешки живот.

„Моят живот…“, мислеше Кайлеан. „Никога повече няма да изляза от Дома на жриците.“ Само преди шест месеца бе пристигнала тук начело на малка група жени, обитателки на Горския дом, и бе открила общността на жриците, населяващи този остров. А преди шест седмици бе поела по обратния път — сама, но бе прекалено късно. Не бе успяла да предотврати разрухата на Горския дом. Но поне бе спасила момчето.

— Това ли е островът, наречен Авалон?

Гласът на Гауен я възвърна към действителността. Той примигваше, заслепен от ярката светлина. Кайлеан се усмихна.

— Да, това е — отвърна тя. — Сега ще повикам баржата, за да ни закара дотам.

— Моля те, не бързай… — Гауен се обърна към нея.

Момчето бе пораснало. Беше доста висок за десетте си години, но все още имаше вид на неумело сглобен, сякаш тялото му не бе израсло съразмерно с крайниците. Изсветлелите кичури на кестенявата му коса проблясваха на слънцето.

— Нали обеща, че преди да отидем до Тор, ще отговориш на някои от въпросите ми? Какво да кажа, когато ме попитат какво търся там? Та аз дори не съм сигурен кое е истинското ми име!

Тъкмо сега големите му сиви очи дотолкова напомняха на очите на майка му, че Кайлеан почувства как сърцето й се обърна. „Вярно е“, помисли тя. Обещала беше да си поговорят, но по време на пътуването едва ли бе разменила и дума с когото и да било — дотолкова бе изтощена от мъката и положеното усилие.

— Казваш се Гауен — поде тя меко. — Когато майка ти срещна за първи път баща ти, той й се представи под това име, затова тя нарече и теб така.

— Но баща ми беше римлянин! — Тонът му беше колеблив, сякаш не знаеше да се гордее ли с това, или да се срамува.

— Вярно е. И тъй като си единственият му син, а римляните държат на тези неща, сигурно щяха да те нарекат Гай Мацелий Север, като него самия и баща му преди него. Това име е на почит сред римляните. За дядо ти съм чувала само, че бил добър и почтен човек. Но баба ти била принцеса от племето на силурите, и наричала сина си Гауен — затова не бива да се срамуваш от това име.

Гауен я изгледа втренчено.

— Много добре. Но все пак… На този остров на друидите няма да чувам как шепнат името на баща ми. Кажи ми, вярно ли е… — той преглътна и подхвана отново: — Преди да напусна Горския дом, чувах да говорят… Вярно ли е, че тя… че Повелителката на Вернеметон… била моя майка?

Кайлеан го погледна спокойно. Помнеше с каква мъка Ейлан пазеше тайната си.

— Вярно е.

Той кимна и сякаш част от насъбралото се в него напрежение го напусна с дълбоката въздишка, която се откърти от гърдите му.

— Чудех се дали е така. Често мечтаех… Нали всички деца, отглеждани във Вернеметон, се хвалеха, че майките им са кралици, или бащите им — принцове, и че един ден ще дойдат да ги вземат със себе си. Аз също разправях какви ли не истории, но Повелителката винаги бе толкова добра с мен, и в сънищата си виждах само нея като своя майка…

— Тя те обичаше… — каза Кайлеан много нежно.

— Защо тогава никога не призна, че ми е майка? Защо баща ми не я е взел за жена, след като казваш, че бил известен с почтеността си?

Кайлеан въздъхна.

— Баща ти беше римлянин, а на жриците от Горския дом е забранено да се омъжват и да раждат деца — дори от мъже от племената. Може би тук ще успеем да отменим тази забрана, но във Вернеметон… Ако узнаеха, че си неин син, това би било равностойно на смъртна присъда за нея.

— Така и стана — прошепна той. Внезапно доби вид на много по-възрастен от годините си. — Узнаха истината и я убиха, нали? Тя умря заради мен!

— О, Гауен — Кайлеан протегна ръка към него. Сърцето й се разкъсваше от жал към момчето, но то й обърна гръб. — Причините за това, което стана, са много. Политика… и много други неща… Ще ги разбереш, когато пораснеш. — Тя прехапа устни, защото се уплаши да не каже нещо излишно. От друга страна, истината за произхода на детето действително бе оная искра, която подпали пожара и в такъв смисъл думите му отговаряха на истината.

— Ейлан те обичаше, Гауен. Когато ти се роди, най-лесното беше да те прати някъде другаде на отглеждане, но тя не можа да понесе мисълта, че ще живееш далеч от нея. Затова и те задържа при себе си, против волята на баща си, Върховния друид, а той се съгласи само при условие, че никой няма да узнае, че ти си неин син.

— Не е било честно!

— Честно ли? — сопна се тя. — Такъв е животът — не можеш да разчиташ, че ще се отнасят с теб честно. Ти имаше късмет, Гауен. Благодари на боговете и не се оплаквай.

Лицето му пламна и веднага след това стана бяло като платно, но той не каза нито дума. Кайлеан почувства, че внезапно надигналият се гняв я напусна също тъй внезапно.

— Всичко вече е свършено и няма защо да мислим за това. Важното е, че ти си тук.

— Но ти не се нуждаеш от мен — прошепна той. — Никой не ме иска.

Тя го изгледа замислено.

— Редно е да знаеш и това — Мацелий, твоят дядо, искаше да останеш при него, в Дева, и да те отгледа като свой син.

— А ти защо не ме остави при него?

Кайлеан го загледа строго, без следа от усмивка по лицето си.

— Би ли желал да бъдеш римлянин?

— Не, разбира се! Та кой би желал такова нещо? — избухна той, целият пламнал, а Кайлеан кимна. Друидите, които обучаваха момчетата в Горския дом, несъмнено бяха го научили да мрази Рим. — Но беше редно да ми го кажеш. Трябваше да ме оставиш сам да избера!

— Оставих те! — отвърна тя рязко. — Тук си по свой избор!

Той внезапно изостави предизвикателния си тон, обърна се и впери разсеяно поглед във водите на езерото.

— Така е. Но не мога да разбера защо ти ме прие…

— Ах, Гауен — въздъхна тя. Беше забравила гнева си. — Дори една жрица не винаги разбира силите, които я карат да върши това или онова. Може би една от причините е, че ти си едничкото, което ми остана от Ейлан, а аз я обичах като родна дъщеря.

Гърлото й се сви до болка. Минаха няколко минути, преди да може отново да проговори. Когато продължи, гласът й беше студен като камък:

— Приемам те тук отчасти и защото ми се струва, че съдбата ти е свързана с нас…

Гауен все още не можеше да откъсне поглед от позлатената от залеза повърхност на езерото. За известно време не се чуваше нищо, освен тихият плисък на водата около тръстиките. После той вдигна поглед.

— Добре тогава — гласът му трепереше от усилието да се овладее. — Ще бъдеш ли ти моя майка, за да си имам и аз семейство?

Кайлеан го изгледа втренчено. За момент гласът й изневери.

„Трябва да кажа не. Иначе един ден ще разбие сърцето ти.“

— Аз съм жрица — проговори тя накрая. — Също като покойната ти майка. Обетите, които сме дали пред боговете, ни обвързват и понякога се налага да действаме против собствената си воля… — „В противен случай щях да остана в Горския храм, за да защитя Ейлан“, продължи тя наум. — Разбираш ли ме, Гауен? Разбираш ли, че колкото и да те обичам, понякога ще трябва да върша неща, които могат да ти причинят мъка?

Той кимна енергично. Болка прониза сърцето й.

— Втора майко… какво ме очаква на остров Авалон?

Кайлеан се позамисли.

— Вече си прекалено голям, за да те оставя при жените. Ще живееш заедно с момчетата, които се обучават за жреци и бардове. Дядо ти имаше прекрасен глас, а ти може да си наследил дарбата му. Ще ти бъде ли приятно да се учиш за бард?

Гауен примигна, сякаш мисълта го плашеше.

— Моля те, не ме питай още… не знам…

— Добре, няма да избързваме. Тъй или иначе, жреците също ще трябва да те опознаят. Още си много млад и не е необходимо да вземаме веднага решения за бъдещето ти…

„А дойде ли време за това, Куномаглос и неговите друиди няма да са тези, които ще решават“, каза си тя мрачно. „Не можах да опазя Ейлан, но поне сина й ще защитавам, докато дойде времето да взема сам решения…“

— Така — поде тя припряно, — сега мен ме очакват много задължения. Време е да повикаме баржата, която ще ни отведе на острова. А на теб мога да обещая, че поне тази вечер не те чака нищо друго освен вечеря и легло. Доволен ли си?

— Трябва да съм… — прошепна момчето и я загледа тъй, сякаш се съмнявате и в нея, и в себе си.

Слънцето беше залязло. На запад небето все още сияеше с розови отблясъци, но мъглите вече се бяха сключили над водите на езерото и те проблясваха като сребро. Тор се виждаше едва-едва. „Като че ли — помисли си тя — по силата на някаква магия се е откъснал от останалия свят.“ Припомни си другото име на острова — Инис Уитрин, „стъкленият остров“. Тази мисъл за откъсване от останалия свят й се стори странно привлекателна. Би била щастлива никога повече да не се връща в света, в който Ейлан изгоря, заедно със своя любим римлянин, на друидската клада. Тя потръпна, извади една костена свирка от торбичката, която висеше на колана й, и свирна. Разнесе се тъничък, пронизителен звук. Не беше силен, но се разнесе далеч над водите.

Гауен се стресна и се огледа. Кайлеан му сочеше нещо. Бреговете на езерото бяха мочурливи, потънали в тръстики, през които се провираха тесни водни ръкави. По един от тях наближаваше плоскодънна лодка с квадратен нос, едва проправяйки си път през тръстиките. Гауен се посмръщи недоверчиво — човекът, който управляваше баржата, не бе по-едър от него самия. Но когато баржата наближи, се видя ясно сбръчканото му от годините лице и посребрялата тук-там коса. Когато лодкарят видя Кайлеан, я поздрави и извади греблото така, че носът на лодката се издигна на брега.

— Това е Ходещия по водите — прошепна Кайлеан. — Хората от неговия народ са живели из тези места много преди да дойдат римляните, и дори преди бритите. Никой от нас не разбира езика им, но той знае нашия и ми е казвал, че такова е значението на неговото име. Племето му мизерства из тези блатисти местности, затова са ни много благодарни, че от време на време им помагаме с храна и ги лекуваме, когато заболеят.

Докато се качваше на баржата, момчето все още се мръщеше озадачено. Седна, отпускайки ръка във водата, и започна да следи вълничките покрай борда, докато лодкарят се отблъсна отново от брега и насочи лодката към Тор. Кайлеан въздъхна, но не направи опит да го развесели. През месеца, който измина, и двамата бяха сполетени от тежка загуба — и тъй като Гауен по-малко осъзнаваше смисъла на случилото се в Горския храм, му бе по-трудно и да го преживее.

Кайлеан се уви в наметката си и се обърна с лице към Тор. „Не мога да му помогна. Той ще трябва сам да надживее скръбта и объркването си… Също както аз — мислеше тя ожесточено — също както и аз самата…“

Мъглите се стелеха около тях, а сетне изведнъж изтъняха и очертанията на Тор се видяха вече съвсем близо. Глухият звук на рог отекна някъде от високо. Лодкарят загреба само още веднъж и дъното на лодката задращи по пясъчното дъно. Той скочи във водата и я дръпна още малко към брега. Кайлеан слезе след него.

Около половин дузина жрици слизаха надолу по пътеката. Косите им бяха сплетени на плитки, които се спускаха по гърбовете им. Дрехите им бяха от небоядисан лен, и всички бяха препасани със зелени колани. Щом стигнаха до брега, се наредиха в редица пред Кайлеан.

Маргед, най-възрастната, се поклони почтително.

— Добре дошла отново при нас, Повелителко на Авалон — тя замълча, защото очите й се бяха спрели на слабоватата фигурка на Гауен. За момент явно бе изгубила дар слово. Кайлеан почти чу въпроса, който едва не се отрони от устните на момичето.

— Това е Гауен. Той ще живее тук. Искаш ли да поговориш с друидите да му намерят място, където да пренощува?

— С радост, Повелителко — прошепна Маргед, без да откъсва очи от Гауен. Момчето се бе изчервило до уши. Кайлеан въздъхна; щом само видът на едно момче — тя не можеше да приеме Гауен за млад мъж — докарваше възпитаничките й до такова състояние, опитите й да преодолее предразсъдъците, с които момичетата бяха дошли от Горския храм, нямаше да се увенчаят лесно с успех. Всъщност присъствието на това момче сред тях можеше да е от полза.

До девиците се бе наредила още някаква фигура. Кайлеан помисли, че може да е някоя от по-възрастните сестри, Ейлунед или Рианон. Но не — фигурката беше съвсем дребна. Непознатата тъмнокоса жена сега пристъпи напред, така че Кайлеан можеше вече да я види ясно.

Тя примигна и си помисли: „Не я познавам“, но въпреки това жената й се струваше някак позната. Държеше се, сякаш си е у дома. Кайлеан изпита чувството, че я познава откак свят светува. Но не можеше за нищо на света да си припомни кога и къде я е виждала преди, нито пък коя би могла да бъде.

Новодошлата изобщо не поглеждаше към нея. Очите й, тъмни и ясни, бяха приковани в Гауен. Кайлеан се зачуди защо жената първоначално й се бе сторила дребна. Сега изглеждаше по-висока от нея самата, а Кайлеан бе доста висока за жена. Тъмната коса на непознатата бе сплетена също като на жриците, но дрехите й бяха от дивечови кожи, а около слепоочията й се виеше тесен венец от шипкови клонки с яркочервени плодове по тях. Тя продължи да се взира в Гауен, а после му се поклони до земята.

— Сине на стоте крале — проговори жената, — добре дошъл на Авалон.

Гауен я гледаше изумен.

Кайлеан се покашля, за да прочисти гърлото си. Чудеше се какво да каже.

— Коя си ти и какво искаш от мен? — проговори тя рязко.

— От теб не искам нищо — засега — отвърна също тъй рязко непознатата. — Не ти трябва да знаеш името ми. Дошла съм заради Гауен. Но ти си ме виждала, Лястовичке, макар че не помниш кога.

„Лястовичке…“ Жената проговори на езика на Хиберния. При звука на името, което носеше като дете и не бе чувала почти четиридесет години, Кайлеан замълча.

Изведнъж почувства отново ударите, болката между бедрата, и най-ужасното — усещането, че е опозорена и омърсена завинаги. Мъжът, който я изнасили тогава, я бе заплашил, че ще я убие, ако разкаже някому какво се е случило, Тя бе убедена, че само морето ще измие срама й. И бе се запрепъвала през храсталаците към ръба на високата скала. Искаше да се хвърли във вълните, които се пенеха долу в ниското.

Тогава между камъните се бе изправила една сянка. Когато дойде по-наблизо, се видя, че това е зряла жена, макар че не бе по-висока от нея. И тази жена я бе прегърнала, бе започнала да я утешава с нежност, която родната й майка никога не бе проявявала към нея, повтаряйки името, с което я наричаха тогава. Накрая момичето бе заспало в прегръдките й.

Когато се събуди, видя, че някой бе я измил. Вече почти не изпитваше болка, а споменът за изпитания ужас й се струваше далечен като лош сън.

— Кралицата… — прошепна тя. Години по-късно наученото при друидите и помогна да разбере коя е жената, която я спаси. Но сега вниманието на жената бе съсредоточено върху Гауен.

— Господарю, отредено е аз да те поведа към съдбата ти. Чакай ме на брега на езерото — аз ще дойда скоро, за да те взема със себе си.

Тя се поклони отново, макар и не толкова дълбоко, и в същия миг просто изчезна — сякаш никога не се бе появявала.

Кайлеан притвори очи. Инстинктът правилно й бе подсказал да доведе Гауен на Авалон. Щом самата Кралица на феите бе дошла да го посрещне, то неговото присъствие тук сигурно имаше някакъв дълбок смисъл. Ейлан бе срещала Мерлин веднъж, във виденията си. Какво бе й обещал той? Макар и римлянин, бащата на това момче бе загинал като крал — за да спаси своите. Имаше ли това някакво значение. За миг й се стори, че започва да разбира жертвата на Ейлан.

Гауен издаде някакъв задавен звук и това я върна към действителността. Момчето беше бяло като платно.

— Коя беше тя? Защо се обърна към мен?

Маргед хвърли поглед към Кайлеан, сетне към момчето, повдигна вежди, и жрицата се зачуди дали другите изобщо са видели нещо. Кайлеан отвърна:

— Тя е Кралицата на Древните — на народа на феите. Веднъж, много отдавна, тя спаси живота ми. В наши дни феите вече рядко се появяват на местата, където живеят хората — и тя не би дошла тук без причина. Но защо е дошла — това не знам.

— Тя ми се поклони — Гауен преглътна и попита с едва доловим глас: — Ще ме пуснеш ли да отида с нея, втора майко?

— Аз да те пусна? Никога не бих посмяла да й се противя. Дойде ли за теб, трябва да си готов да я последваш.

Той вдигна поглед към нея. Проблясването на ясните му сиви очи внезапно й напомни за Ейлан.

— Значи нямам избор. И все пак, няма да тръгна с нея, докато не отговори на въпросите ми!

 

 

— Никога не бих се осмелила да оспорвам решенията ти, Повелителко — поде Ейлунед, — но все пак, откъде ти дойде на ума да доведеш момче на тази възраст сред нас?

Кайлеан отпи глътка вода от чашата си, направена от рог, и я постави с въздишка обратно на масата. През шестте месеца, откак жриците дойдоха на Авалон, по-младата жена сякаш не правеше нищо друго, освен да оспорва решенията й. Зачуди се дали Ейлунед успява да заблуди поне себе си с престореното си смирение. Беше едва на тридесет години, но изглеждаше по-възрастна — слаба, смръщена и вечно заета с това, което вършат другите. Но все пак бе добросъвестна и вършеше добра работа като заместничка на Кайлеан.

Другите жени почувстваха напрежението между двете, отвърнаха поглед и се заеха отново с храната си. Дългата зала на сградата в подножието на Тор изглеждаше достатъчно голяма, когато друидите я изградиха за тях в началото на лятото. Но щом се разчу за новия Дом на девиците, запристигаха нови и нови момичета, и Кайлеан си мислеше, че ще трябва да разширят постройката до другото лято.

— Друидите вземат и по-млади момчета на обучение — каза тя спокойно. Отблясъците на огъня играеха по гладкото лице на Гауен и за миг той й се стори много по-възрастен.

— Ами нека го вземат тогава! Не му е тук мястото… — Ейлунед изгледа гневно момчето. Гауен подири с поглед закрилата на Кайлеан, преди да гребне отново в паницата с каша от просо и боб. Дика и Лизанда, двете най-малки момичета, се закискаха, а Гауен се изчерви и се чудеше накъде да гледа.

— Говорих с Куномаглос и уредих засега момчето да спи при стария Бранос, барда. Това ще те задоволи ли? — попита Кайлеан кисело.

— Отлична идея! — кимна Ейлунед. — Старецът едва се държи. Все ме е страх, че някоя нощ може да се спъне и да падне в огнището, или пък да се заблуди и да хлътне в езерото…

Така беше наистина, но Маргед бе предпочела да даде момчето при него заради добротата му, а не заради старческата му слабост.

— Но кое е това момче все пак? — настоя Рианон, седнала от другата й страна, и разлюля червеникавите си къдрици. — Да не би да е някое от децата, дадени за отглеждане във Вернеметон? И какво се случи, когато ти отиде там? Из страната се носят всякакви странни слухове… — тя загледа очаквателно върховната жрица.

— Момчето е сирак — въздъхна Кайлеан. — Нямам представа какво сте чули и какво — не, но истината е, че Господарката на Вернеметон е мъртва. Имаше бунт. Друидското братство из северните земи се разпиля, а загинаха и някои от по-възрастните жрици — Диеда вече не е между живите. И аз не знам дали ще просъществува Горския храм — ако това не стане, ние ще останем последните пазителки на древната мъдрост, и само ние ще можем да я предаваме от поколение на поколение.

Дали Ейлан не е предчувствала съдбата си? Дали не е знаела, че единствено преселниците на Авалон ще оцелеят?

Другите жрици се бяха изправили на местата си с разширени очи. Ако си мислеха, че Ейлан и останалите са станали жертва на римляните, толкова по-добре. Кайлеан не обичаше Бендейгид, сегашния върховен друид, но макар и безумец, той си оставаше един от тях.

— Убили са Диеда? — сладкото гласче на Киа изтъня и тя се хвана здраво за ръката на Рианон. — Но нали тя щеше да започне да ме обучава тази зима! Кои ще ми показва как да обучавам по-малките на свещените песнопения? Тежка загуба е това наистина! — тя се облегна назад и сълзи изпълниха сериозните й сиви очи.

„Тежка загуба и още как“, мислеше мрачно Кайлеан. „Загубихме не само познанията и уменията на Диеда; загубихме и жрицата, която тя би могла да бъде, ако не бе предпочела омразата пред любовта.“ Помисли си, че това трябва да й служи за урок и да й помага винаги, когато горчивината заплашва да вземе надмощие в душата й.

— Аз ще те обучавам… — поде тя тихо. — Не съм изучавала тайното познание на бардовете от Ериу, но свещените песнопения и ритуали на друидските жрици произхождат от Вернеметон — а тях познавам отлично.

— О, аз не исках… — започна Киа и се изчерви до сълзи. — Знам, че пееш и свириш на арфа също така добре. Защо не ни посвириш на арфата си сега, Кайлеан — толкова отдавна не сме се събирали да послушаме музика около огъня!

— Това не е обикновена арфа… — започна Кайлеан механично, после спря и въздъхна. — Не тази вечер, детето ми. Много съм уморена. По-скоро ти би трябвало да ни попееш и да разсееш скръбта ни.

Тя се насили да се усмихне и видя как лицето на Киа засия. Младата жрица обичаше да пее старите песни. Нямаше умението и вдъхновението на Диеда, но гласът й, макар и слаб, беше сладък и звучен.

Рианон потупа приятелката си по рамото.

— Тази вечер всички ще издигнем глас в чест на Богинята и тя ще ни прати утеха. Нали поне ти се върна при нас — тя се обърна към Кайлеан. — Бояхме се, че няма да се върнеш навреме за пълнолунието.

— Би трябвало да съм ви обучила достатъчно добре, та да можете да се справите и без мен! — възкликна Кайлеан.

— Можехме и да се справим — усмихна се Рианон. — Но без теб ритуалът нямаше да е същият.

 

 

Когато излязоха от залата, навън беше паднал дълбок мрак. Беше много студено, но вятърът, който излезе привечер, бе отвял мъглите. Тъмният силует на Тор се очертаваше на фона на обсипаното със звезди небе. Кайлеан хвърли поглед на изток и забеляза на небето сиянието на изгряващата луна, макар че тя беше още скрита зад хълма.

— Да побързаме — обърна се Кайлеан към останалите, увивайки се добре в топлото си наметало. — Повелителката ни вече се издига в небесата.

Тръгна първа нагоре по пътеката, а другите се наредиха подир нея. Дъхът им излизаше на малки бели облачета в чистия, мразовит въздух.

Чак когато стигнаха до първия завой, тя се огледа. Вратата на залата бе все още отворена и силуетът на Гауен се очертаваше на светлината на лампата. Макар че отдалеч не можеше да види лицето му, така, както бе застанал и изпращаше с поглед процесията на жените, й се стори сърцераздирателно сам. Прииска й се да го повика да се присъедини към тях, но се сети колко възмутена би била Ейлунед. Нали все пак момчето беше тук, на Свещения остров. Гауен затвори вратата и изчезна. Кайлеан си пое дълбоко дъх и тръгна отново нагоре по хълма.

Беше отсъствала цял месец и бе отвикнала от катеренето. Когато останалите се присъединиха към нея, тя все още не можеше да си поеме дъх и се бореше с желанието си да се подпре на някой от изправените камъни. Постепенно световъртежът премина и Кайлеан можа да заеме мястото си при каменния олтар. Една по една жриците влизаха в кръга и заставаха така около олтара, че образуваха фигура, наподобяваща слънце. Малките огледала от излъскано сребро, които висяха на коланите им, проблясваха, докато те се движеха наоколо, заемайки местата си. Киа постави сребърния Граал на камъка, а Бериан, която бе посветена за жрица едва на последния Еньовден, го напълни с вода от Свещения извор.

Тук нямаше нужда да се прави кръг. Мястото и без това бе осветено и неосквернено от поглед на непосветени, но все пак, когато кръгът от жени се затвори, въздухът вътре в него сякаш натежа и всичко затихна. Дори леденият вятър спря да духа.

— Поклон на сияйните небеса, озарени от вечната светлина — Кайлеан вдигна ръце и останалите последваха примера й. — Поклон на свещената земя, от която сме дошли всички. — Тя се наведе и докосна осланената трева. — Пазители на Четирите Четвърти, поклон!

Всички жрици се завъртяха последователно в четирите посоки на света и се завзираха пред себе си, докато започна да им се струва, че Силите, чиито имена и форми са дълбоко скрити в сърцата на мъдреците, добиват очертания пред очите им.

Кайлеан отново се обърна на запад.

— Поклон пред дедите ни, които са си отишли от нас. Бдете над нашите деца, свети отци… „Ейлан, скъпа моя, бди над мен… Бди и над сина си“ — тя затвори очи и за миг й се стори, че някой леко докосна косите й.

Сега Кайлеан се обърна на изток, където звездите избледняваха пред блясъка на изгряващата луна. Въздухът около нея потръпна от напрежение, докато останалите жрици също се обръщаха на изток в очакване на първата блестяща ивица светлина над хребета на хълма. Най-сетне нещо проблесна и Кайлеан изпусна дълбока въздишка, докато високият бор на върха на хълма се очертаваше тъмен на фона на бързо възхождащия лунен диск в златист ореол. Луната се изкачваше все по-високо, и колкото повече се отделяше от земята, толкова по-бяла и ярка ставаше светлината й, докато най-сетне заплува високо горе в цялата си неопетнена и недосегаема чистота. Жриците издигнаха ръце в жест на преклонение.

Кайлеан положи усилие, за да накара гласа си да не трепери и си наложи да навлезе в познатия ритъм на ритуала.

— На Изток се издига нашата господарка — Луната — запя тя.

— Звезда пътеводна, корона на нощта… — отвърнаха останалите в хор.

— Да бъде свято всяко нещо, докоснато от твоя лъч… — гласът на Кайлеан СЕ ЗАСили, и хорът на жриците, който й отговаряше, запя също по-високо — тя набираше енергия от силата на другите жрици, а те — от нейното вдъхновение.

— Звезда пътеводна, корона на нощта…

— Да бъде чисто всяко дело, осветено от Теб… — все по-лесно излизаха от устните й стиховете, силата вибрираше между нея и останалите жени. Колкото по-силна ставаше енергията в нея, толкова по-топло чувстваше и тялото си.

— Да бъде чист светликът, озарил хълмовете… — сега в края на стиха Кайлеан вече чувстваше у себе си сила да задържи тона, докато хорът й отговаряше, а другите също задържаха последен тон и гласовете им се издигаха в прекрасна хармония.

— Да бъде чист светликът, озарил гори и поля… — луната бе вече високо над върховете на дърветата. Пред себе си Кайлеан виждаше ясно долината на Авалон и седемте свещени острова, издигнали се над нея, и докато гледаше, погледът й постепенно достигаше все по-далеч, докато обхвана надлъж и нашир цяла Британия.

— Да бъде чист светликът, озарил всички пътища и странници… — Кайлеан разтвори ръце в благослов и изведнъж над хора се извиси чистото сопрано на Киа.

— Да бъде чист светликът по морските вълни… — погледът й се рееше над необятната шир. Тя вече не чувстваше тялото си.

— Да бъдеш свята ти — най-ярка сред небесните звезди… — лунното сияние я изпълваше, тя се рееше между небето и земята, можеше да види всичко, а душата й преливаше от благословен екстаз.

— Майко на светлината, прекрасна Луна, Повелителко на сезоните… — сега Кайлеан виждаше пред себе си единствено лунния диск — нищо друго.

— Ела при нас, Повелителко! Нека ние бъдем Твоето огледало!

— Звезда пътеводна, корона на нощта… — Кайлеан задържа последната нота, а останалите, почувствали прилива на Силата у нея, я поддържаха с тиха, хармонична мелодия. Когато пеещите спираха, за да си поемат дъх, звуците продължаваха да вибрират около тях. Жриците овладяваха постепенно енергията, чувствайки наближаването на мига, в който трябваше да извадят сребърните си огледала. Все така пеейки, жените се доближиха една до друга и образуваха полукръг, чиято отворена част бе обърната към луната. Кайлеан, все така изправена откъм източната част на олтара, се обърна към тях. Пеенето на хора бе съвсем приглушено.

— Повелителко, слез при нас! Повелителко, бъди с нас! Повелителко, ела при нас — сега! — и тя отпусна ръцете си рязко надолу.

Дванадесет сребърни огледала проблеснаха, докато жриците ги обръщаха така, че да уловят лунната светлина. Бледи лунни лъчи заиграха по тревата, докато жените се обръщаха с лице към олтара. Светлината сякаш извираше от сребристата повърхност на водата в чашата. Отблясъци пробягваха по притихналите фигури на жриците и по огромните силуети на изправените камъни. Сетне, когато огледалата се фокусираха, отразените лунни лъчи се срещнаха в една точка, във водата в чашата. Дванадесет малки, потръпващи луни се сляха в една и заблестяха като живак.

— Повелителко — ти, която нямаш име, и все пак носиш безчет имена прошепна Кайлеан, — ти, която нямаш форма, и все пак имаш много лица Както луните, отразени в нашите огледала, се сляха в една, така да бъде и с Твоето отражение в нашите сърца. Призоваваме те, Повелителко! Слез при нас, бъди сред нас!

Тя изпусна дълга въздишка. Тихото пеене замлъкна. Всичко потъна в тишина, изтръпнала от очакване. Жриците бяха съсредоточили погледи, внимание, цялото си същество върху водата в чашата на олтара. Кайлеан усети познатото чувство, което показваше, че трансът й се задълбочава — плътта й сякаш се разтапяше, не й останаха други сетива освен зрението.

Но дори то започна да й изневерява и луната в Граала се разми пред очите й. Променяше се може би не самият образ, а отразеният блясък — той ставаше все по-ярък, докато най-сетне поток светлина свърза луната и отражението й. Блещукащи частици затрептяха в светлинния сноп и постепенно оформиха една фигура, потънала в меко сияние, която се взираше с блестящи очи в Кайлеан.

„Повелителко“ — изплака сърцето й — „загубих това, което обичах. Как ще съумея да живея сама?“

„Но ти не си сама — имаш сестри и дъщери“ — дойде веднага отговорът. Гласът, който Кайлеан чуваше в сърцето си, беше насмешлив и дори малко хаплив. — „Имаш и син… А освен това имаш Мен…“

Кайлеан почти не осъзнаваше, че краката й се бяха подгънали и бе паднала на колене. Това нямаше значение. Душата й бе при Богинята, която й се усмихваше, и в същия миг любовта, която извираше от сърцето й, й бе върната стократно — така, че за известно време тя не можеше да осъзнае нищо друго.

Когато Кайлеан дойде на себе си, луната бе преминала своя зенит. Благословеното Присъствие бе изчезнало, и въздухът около тях отново БЕ СТуден. Останалите жени също започваха да се раздвижват. Тя наложи на мускулите си да й се подчинят и се изправи, треперейки, на крака. Откъслеци от видения все още трептяха в съзнанието й. Повелителката бе говорила с нея, беше й казала неща, които искаше да знае, но споменът избледняваше с всеки изминал миг.

— Благодарим ти, Повелителко, за Твоя благослов… — промълви тя. — Нека предадем благословията ти на света…

Жените благодариха на Пазителите. Киа пристъпи напред, взе сребърната чаша и изля водата, която се стече в сребрист поток по камъка. После, в посока, обратна на движението на слънцето, те обиколиха олтара и тръгнаха отново към пътеката. Само Кайлеан остана до каменния олтар.

— Кайлеан, тръгваш ли? Тук става много студено! — Ейлунед, която вървеше на края на процесията, спря и зачака.

— Още не. Трябва да премисля много неща. Ще остана още малко. Не се тревожете, наметалото ми ме сгрява — допълни тя, въпреки че трепереше от студ. — Вие тръгвайте.

— Добре тогава — в тона на другата жена се прокрадна съмнение, но този път гласът на Кайлеан звучеше заповеднически. Ейлунед също се обърна и последва останалите надолу по хълма.

Когато фигурите им се изгубиха по пътеката, Кайлеан коленичи пред олтара и го прегърна, сякаш искаше да задържи присъствието на Богинята.

— Говори, Повелителко! Кажи ми какво заповядваш да сторя?

Никой не й отговори. Да, в камъка имаше Сила — тя го чувстваше по изтръпването, което обхвана цялото й тяло, но Повелителката си беше отишла, и камъкът беше студен. След време тя въздъхна и се отпусна назад.

Луната се бе изместила и сенките на изправените камъни падаха напряко през кръга. Кайлеан, дълбоко замислена, виждаше камъните, без истински да ги забелязва. Едва когато се изправи, установи, че погледът й е прикован в един от по-високите камъни.

Кръгът на Тор не беше много голям. Повечето камъни достигаха до кръста или раменете на Кайлеан. Но този бе станал внезапно поне с една глава по-висок. В мига, когато тя забеляза това, камъкът се раздвижи и една тъмна фигура се отдели от него.

— Кой… — започна жрицата, но още докато отваряше уста, разбра със същата сигурност, която бе изпитала и днес следобед, чия може да е тази фигура. Дочу тих смях и феята излезе напред, обляна от лунната светлина, облечена както и преди в дивечова кожа и с венец от клонки и горски плодове на челото. Тя сякаш не чувстваше студа.

— Поздрав, Кралице на феите… — каза тихо Кайлеан.

— Поздрав, Черна птичко — каза феята и отново се разсмя. — Но не, ти си вече лебед и се носиш плавно по езерото с малки лебедчета около себе си.

— Какво търсиш тук?

— А къде другаде да бъда, дете? Отвъдният свят докосва вашия на много места, макар те вече да не са толкова често срещани както преди. Каменните кръгове са входове — особено в определени моменти, входове са и всички краища на земята — планински върхове, пещери, бреговете — там, където морето и земята се срещат. Но има и такива места, които съществуват едновременно в двата свята, и Тор е едно от най-силните сред тях.

— Винаги съм го чувствала — промълви Кайлеан. — Някога изпитвах същото и на Хълма на Девиците, близо до Горския храм.

Феята въздъхна.

— Онзи хълм е свято място, сега дори още повече от преди, но пролятата там кръв затвори дверите към нашия свят.

Кайлеан прехапа устни, защото отново видя пред себе си плачещото небе, надвиснало над пепелта от кладата. Никога ли нямаше да намери лек за мъката си по Ейлан?

— Добре стори, че напусна онова място — продължи феята. — Добре стори, че доведе момчето тук.

— Какво ще сториш с него? — страхът за Гауен я накара да говори по-остро, отколкото й се искаше.

— Ще го подготвя да срещне достойно съдбата си… А ти каква съдба би желала за него, можеш ли да ми кажеш?

Кайлеан примигна, опитвайки се да овладее хода на разговора.

— Каква е съдбата му наистина? Може би той ще ни поведе срещу римляните и ще върне старите дни?

— Това не е единствената възможна победа — отвърна Кралицата на феите. — Защо мислиш, че Ейлан рискува толкова много, за да роди това дете и да го запази здраво и читаво?

— Тя му беше майка… — поде Кайлеан, но Кралицата на феите я прекъсна.

— Тя беше Върховна жрица и велика жена. В нейните жили течеше кръвта на тези, които донесоха върховното човешко познание до тези брегове. В очите на простосмъртните тя се провали, а нейният любим римлянин умря опозорен. Но ти би трябвало да знаеш как стоят нещата в действителност.

Кайлеан я загледа вторачено. Душата й отново я заболя от присмехулните думи, които мислеше за забравени.

— Аз не съм родена в тези земи и не съм от благороден произход — каза тя със свито гърло. — Може би искаш да ми кажеш, че не съм достойна да стоя тук или пък да отгледам детето?

— Черна птичко — поклати глава другата жена, — вслушай се в думите ми. Това, което Ейлан наследи, ти доби с труд, с учение и с дара на Повелителката на Живота. Ейлан сама ти повери тази задача. Но Гауен е последният от кръвта на Мъдреците, а баща му е син на Дракона по майчина линия, и кръвта му е свързана неразривно с тази земя.

— Това ли искаше да кажеш, когато го нарече син на Стоте крале? — прошепна Кайлеан. — Но каква полза? Римляните владеят земята ни.

— Това не мога да кажа. Дадено ми е да знам само това, което трябва да бъде сторено. Ти и друидското братство трябва да го въведете във висшите тайни на човешкото познание. А пък аз, ако си готова да заплатиш цената за това, ще го въведа в мистериите на земята, наречена Британия.

— Цената… — повтори, преглъщайки, Кайлеан.

— Сега е време да се градят мостове — отбеляза Кралицата. — Аз имам дъщеря, Сианна, заченах я от мъж от вашата кръв. Тя е връстница на момчето. Искам да я вземеш на отглеждане в Дома на девиците. Научи я на своето познание, Повелителко на Авалон, а аз ще науча Гауен на моето…