Марион Зимър Брадли
Повелителката на Авалон (15)

12.

Житото бе ожънато, сеното окосено и събрано на купи в полята. Над земята цареше покой, както става след жътва. Полята отвъд Долината на Авалон блестяха на слънцето като позлатени. Добър знак, каза си Диерна, когато мъглите се сключиха над тях. Сватби обикновено се правеха през пролетта или ранното лято, но за Каразий щеше да е по-добре да отведе невестата си у дома в началото на зимата, в края на сезона, през който все още имаше опасност от пиратски нападения — за да има време да я опознае, преди да му се наложи отново да тръгне на бой. Диерна се чувстваше безкрайно уморена, но предполагаше, че това се дължи на трескавите приготовления за сватбата на Телери през последните два месеца.

Сигурно затова и самата Телери бе толкова бледа. Докато се качваха в покритата кола, която Ейдин Минок бе изпратил, за да ги отведе в Дурновария, Диерна потупа успокоително младата жена по ръката. Момичето се бе преуморило в усилията си да приключи подготовката си, да се научи да разпознава виденията си във водата на Свещения извор.

Разбира се, в Свещения извор виденията идваха най-лесно, но същото можеше да се направи и със сребърно блюдо, ако пророчицата бе вдъхнала достатъчно от вълшебния дим и бе благословила водата с точното заклинание. Важна бе не водата, а този, който търсеше виденията в нея. Самата Диерна се бе изучила достатъчно, за да може при нужда да извиква видения и в някоя кална локва, само с помощта на няколко дълбоки вдишвания и без помощта на упойващи треви. Понякога обаче виденията я връхлитаха неканени — това означаваше, че са предизвикани от необходимостта, и те бяха всъщност най-важните.

Но Телери все още вярваше, че светостта се крие във външната форма на нещата. Затова заедно с всички останали неща, които вземаше със себе си, бе приготвила и старинно сребърно блюдо, украсено със странно преплетени спирали, които приковаваха окото, както и няколко запечатани делви с вода от Свещения извор.

Телери се взираше през процепа между кожените завески, сякаш погледът й можеше да прониже мъглите, обвили Тор. Но не можеше да види нищо освен старата християнска църква и разпилените по хълма колиби, в които живееха монасите. По-надолу по хълма, там, където бе Свещеният извор, живееха светите сестри. Най-отгоре се издигаше заобленият връх на Тор, оголял още по времето на първата Велика жрица, когато монасите разрушили каменния храм. Понякога бе наистина трудно да се повярва, че тези, които можеха да преминат мъглите, ще намерят на същото това място Голямата зала на Авалон, Дома на девиците, пътя на процесиите, и непокътнатия каменен храм.

В съзнанието на Телери тези образи бяха по-истински от това, което виждаше сега. Много неща се бяха променили от мига, когато Повелителката Кайлеан съумяла с помощта на велика магия да откъсне Авалон от останалия свят. По времето на Сианна започнали каменните градежи. Когато управлявала дъщерята на Сианна, вече се извисявали стените на Голямата зала — голяма почти колкото римска базилика, но покрита със сламен покрив, а не с керемиди. Нейната внучка осветила първите стълбове по пътя на процесиите. Бабата на самата Диерна бе дала нареждането да се построи Дома на девиците.

„А какво ще оставя аз?“ запита се Диерна. Поклати глава — нали отговорът на този въпрос се съдържаше тъкмо в сегашното им пътуване. Прамайките им бяха градили с камък, но тя — първата Повелителка от много поколения насам, обърнала поглед към външния свят, градеше невидим храм в сърцата на хората. Или може би само на един човек? Но ако тя бе поставила основите правилно, този мъж щеше да изгради стена от кораби и воини, които щяха да закрилят страната от саксонците много по-сигурно, отколкото голите каменни стени.

Диерна се облегна на възглавниците и спусна завеските, защото колата потегли. Телери вече бе притворила очи, но юмруците й бяха здраво стиснати и надали спеше. Великата жрица се намръщи. За първи път забеляза колко тънки бяха станали китките на момичето. След първото си избухване Телери не бе възразила повторно срещу брака си. Всъщност бе вършила всичко, кое то се искаше от нея, покорно, както можеше да се очаква от една дъщеря на Авалон. Диерна бе предположила, че Телери се е примирила, но сега й хрумна, че може би просто е използвала суматохата около подготовката на сватбата, за да избегне въпроси, които биха я притеснили.

— Телери? — Диерна говореше съвсем тихо, но миглите на момичето потрепнаха. — Имай предвид, че дарбата на второ зрение действа в две посоки. Всяка вечер ще търсиш във водата образите на това, което се случва из Британия — първо ще ти ги изпращам аз, а след време ще се научиш да ги намираш сама. Но по този начин могат да бъдат пращани и вести. Когато си в транс, ако си добре подготвена и имаш силна воля, ще можеш да ми пращаш вести. Ако нещо се случи — ако си в нужда — повикай ме, и аз ще дойда.

Телери проговори, без да отваря очи.

— В продължение на три години живях на Авалон. Очаквах, че това лято ще положа обет на жрица, вместо да се омъжвам. Мечтата беше хубава. Сега ме пропъждате обратно във външния свят. Казвате ми, че ме давате за съпруга на добър човек. Съдбата ми не е по-лоша от тази на всяко друго момиче от благороден произход. По-добре ще бъде да скъсам завинаги с мечтите си…

Диерна въздъхна.

— Да, ти сама го каза. Прекарала си три години сред жриците. Авалон те е белязал, Телери, дори да не носиш знака на новата луна на челото си. Каквото и да правиш, животът ти няма да бъде същия като преди, защото ти вече не си същата. Дори всичко да върви добре, ще ми е по-леко, ако знам какво става с теб. — Тя помълча, но Телери не отговори. — Сега ми се гневиш, и може би имаш право. Но никога не забравяй, че дори да се отвърнеш от мен, винаги ще имаш Богинята, която да те утешава.

Телери се изправи рязко на възглавниците и я изгледа право в очите.

— Ти си Повелителка на Авалон… — каза тя бавно. — За мен ти си Богинята.

После отново извърна лице.

„Богиньо, какво сторих?“ помисли Диерна, загледана в профила на момичето до себе си — чист и твърд като образ от римски барелеф. Но стореното беше сторено — или почти сторено. Да, тя се бе отрекла от Телери, но необходимостта бе продиктувала постъпката й — и тази необходимост продължаваше да съществува. Диерна на свой ред притвори очи.

„Богиньо, ти четеш в сърцата ни. Това дете не може да разбере, че жертвата, която ни налагаш, за мен е също толкова болезнена, колкото и за нея. Прати й утеха, ако не желае да я приеме от мен, Богиньо, прати й любов…“

 

 

Каразий преметна свободния край на туниката си през рамо и се опита да се съсредоточи в това, което му говореше Полион. Полион беше едър земевладелец, владееше много земи в териториите на дуротригите, търгуваше с Рим, беше влиятелен човек, с много връзки. Но от друга страна принц Ейдин Минок бе поканил на сватбата на дъщеря си само такива хора — от висок род, влиятелни, или и едното, и другото. Облечени в тоги и бродирани ленени одежди, хората наоколо представляваха гледка, каквато можеше да се види във всички краища на империята. Единствено облечената в сини одежди жрица, застанала до вратата, напомняше, че се намират в Британия — страна със свои богове и свои мистерии.

— Чудесен съюз — повтори застаналият до него Полион. — Разбира се, всички много се зарадвахме, когато научихме, че Максимиан ти е поверил командването на флота, но този съюз, с който се свързваш с един от най-високопоставените местни родове, ти създава съвсем личен интерес към сигурността на Британия.

Внезапно Каразий се съсредоточи. Всичко му ставаше ясно. Жрицата бе предложила този брак, за да улесни отношенията между завоеватели и завладени. Имаше ли бракът му с дъщеря на британски принц политическо значение, което той самият не бе предвидил? Бракът с Клеопатра бе дал на Марк Антоний цял Египет, а единственото, на което разчиташе Каразий, бе постоянна връзка с Авалон. Трябваше да намери начин да обясни на принц Гидии Минок и останалите, че няма никакви други амбиции.

Полион си взе пържен сладкиш от подноса, предложен му от един роб, и продължи:

— Бил съм в Рим. Вече три века там са убедени, че те са центърът, а ние сме на края на света. В трудни моменти, когато трябва да мислят за собствената си защита, най-малко биха се сетили за нас — ще ни дойдат на помощ единствено ако всички други нужди са покрити. Нали вече имаше подобен случай — изтеглиха войските от нашите граници, за да могат да се сражават за враждуващите императори!

— Клел съм се във вярност на императора… — започна Каразий, но Полион не бе свършил.

— Има много начини да служиш на империята. А може би няма да хукнеш така бързо подир амбициите си към Рим, ако знаеш, че тук някой те очаква, а? Невестата ти е достатъчно красива, за да задържи който и да било мъж. — Полион се захили, а адмиралът настръхна. — Спомням си я като кльощаво и несръчно дете; през последните години наистина се е променила много!

Каразий хвърли поглед към другия край на залата. Там стоеше Телери, изправена до баща си, под гирлянди от житни класове и сухи цветя. Не можеше да си я представи като тромаво младо момиче. Потънала в облак от фини аромати, обсипана със скъпоценности, обвита във воали от червена коприна, донесена от най-източните части на Империята, Телери бе още по прекрасна, отколкото в крепостта, когато я забеляза за първи път. И макар че бе облечена като кралска дъщеря, великолепните й одежди бяха само рамка за красотата й, която се удвояваше и от непринудената грация, с която ги носеше.

Сякаш усетила погледа му, Телери се обърна. За миг Каразий зърна чистите линии на лицето й под розовия облак на сватбения воал. Приличаше на някоя от статуите на Богинята, които хората кичеха по жътва. Каразий бързо отвърна очи. Беше мъж с нормални желания, и колкото по-високо се бе издигал във военната йерархия, толкова по-лесно идваха при него жените. Бе посещавал и най-прочутите римски куртизанки, но никога не му се бе случвало да дели легло с жена от кралски произход, нито пък с такава красавица. Помисли си, че би било по-лесно да я боготвори. Съвсем не бе убеден, че би се справил с ролята на съпруг на това видение.

— Нерви, а? — Аелий, който бе оставил „Херкулес“ на доковете в Клаузентум, и бе дошъл за да сподели радостта на своя адмирал, го стисна за рамото. — Не те виня. Казват, че всички младоженци се чувстват така. Но не се тревожи — когато изгаснат факлите, всички жени са еднакви. Спомни си само как се прекарва кораб през делтата на Ренус, и ще се справиш. Карай бавно и опипвай почвата! — и той избухна в смях, защото Каразий го изгледа зверски.

Някой докосна ръката му и той се обърна с облекчение встрани. Очите му срещнаха тъмния, горящ поглед на слабия млад мъж, изправен пред него. За миг не можа да си припомни името му.

— Адмирале, аз много… много мислих през това лято. Това, което правиш за Британия, е велико.

Момчето леко заекна, като че ли думите не можеха да изразят силата на чувствата му.

Алектус, да, така се казваше. Присъстваше на освещаването на основите на Портус Адурни заедно с баща си, а после водеше ескорта на жриците по пътя им към дома. Каразий кимна в знак, че е готов да го изслуша.

— Когато бях по-млад, много боледувах, затова не съм служил в армията. Но за да постигнеш целите си, ще ти трябват и пари — и то повече пари, отколкото би ти отпуснал императорът — поне така мисля аз. Аз се оправям отлично с парите, адмирале. Ако ме вземеш със себе си, ще ти служа с цялото си сърце!

Каразий се понамръщи и огледа младия мъж с очите на военачалник. Алектус никога нямаше да стане кой знае какъв воин, но изглеждаше достатъчно здрав, а и това, което бе чувал да се говори, потвърждаваше думите му. Пък и бе говорил разумно — самият Каразий бе почнал да осъзнава, че това, което изискваше от него защитата на Британия, щеше далеч да надхвърли нарежданията на Максимиан. Все пак, той щеше само да защитава хората — нищо друго, зарече се Каразий, защото внезапно си припомни безбройните висши офицери, които се бяха провъзгласявали за императори.

— На какво мнение е баща ти?

Очите на Алектус светнаха.

— Съгласен е. Мисля дори, че ще се гордее с мен.

— Много добре. Ще се присъединиш към щаба ми — засега неофициално — и ще работиш за мен тази зима. Ако докажеш способностите си, ще получиш постоянен чин, когато дойде ред да потеглим на поход напролет.

— Господарю! — Алектус вдигна възторжено ръка в някакво подобие на военен поздрав. Ентусиазмът го караше да изглежда съвсем млад, почти дете. Бореше се притеснен от вълнението си, но не можеше да го овладее.

Каразий се смили над него.

— Първата ми заповед е да отидеш да провериш кога ще започне церемонията.

Алектус се изпъна като стрела и закрачи с походка, която очевидно трябваше да наподобява войнишка стъпка. Каразий се зачуди беше ли редно да го взема със себе си. Младият британец представляваше странна смесица от възторжена младост и зрял разум — в обществото бе неуверен и несръчен, но всички сведения говореха, че като търговец е съобразителен и дори на моменти агресивен. В армията наистина имаше място за хора с такива способности. Ако Алектус успееше да се справи с физическите изисквания на военната служба, и изтърпеше войсковата дисциплина, щеше действително да му бъде много полезен.

Адмиралът стоеше смръщен, потънал изцяло в мисли за войската. Бяха запланували сватбата за края на плавателния сезон, но тази година времето се бе задържало топло много по-дълго от обикновено. Това бе удобно за гостите, които пристигаха за сватбата от най-различни части на Британия, но не бе изключено и някой по-смел саксонец да използва топлото време за един последен набег, преди да започнат бурите. И ако саксонците наистина пристигнеха, къде щеше да е Каразий — тук, вместо да ги очаква в някоя от крайбрежните крепости. Докато разбере за нападението, морските разбойници щяха отдавна да са изчезнали…

Някакво особено чувство го върна към действителността. Вдигна очи и видя, че до него е застанала Диерна.

Той въздъхна и посочи към тълпата в залата.

— Ти се справи добре. Всички правим това, което искаш от нас. Трябва да си доволна от себе си.

— А ти доволен ли си? — очите й срещнаха неговите.

— Никога не казвам, че битката е спечелена, преди да е свършил денят.

Диерна повдигна вежди.

— Да не би да те е страх?

— От първия път, когато те срещнах, до днешния ден, се наслушах на какви ли не странни истории за Авалон. Говорят, че Рим победил друидите, но не и жриците; казват, че сте магьосници, като онези, които живеели на остров Сена в Арморика, че сте наследили от древността свръхестествени сили. — Беше се изправял нерядко лице в лице с мъже, които искаха да го убият, но много по-трудно му се стори да издържи на погледа на тази жена.

— Ние сме обикновени, смъртни жени — каза спокойно Диерна. — Наистина преминаваме дълъг и труден период на обучение. Възможно е също и да съхраняваме някои мистерии, които са вече загубени за римляните.

— Аз съм римски гражданин, но не съм римлянин — Каразий отново придърпа свободния край на тогата си. — Когато бях момче, мъдрите жени на менапиите все още обитаваха ниските земи на Германия — местата, където Ренус се влива в северното море. Те съхраняваха своята наследствена мъдрост, но при вас забелязвам целенасочени познания и дисциплина, които по-скоро ми напомнят на някои египетски жреци, с които съм се срещал, докато служех там.

— Възможно е… — тя го изгледа с интерес. — Казват, че оцелелите от Потъналите земи достигнали различни пристанища, аз също съм чувала, че египетските мистерии много наподобяват нашите. А ти… помниш ли?

Каразий примигна, стреснат от внезапната промяна в тона й. Беше му задала подобен въпрос и в Портус Адурни.

— Да помня ли? — повтори той, а тя поклати глава и се усмихна.

— Няма значение. Освен това днес трябва да мислиш само за невестата си…

Двамата се обърнаха към Телери. Каразий поде:

— Тя е прекрасна. Но не съм очаквал, че сватбената ни церемония ще бъде полкова традиционно римска.

— Баща й държеше бракът да е признат за валиден от всички — отвърна Диерна. — Преди години една от нашите жрици бе дадена за жена на един римски офицер, Констанций. Двамата бяха свързани в брак по нашия обичай, но сега разбираме, че тя минавала само за негова държанка.

— А какви са брачните ритуали на Авалон? — гласът му бе също тъй тих, както и нейния.

— Мъжът и жената се събират като жрец и жрица, въплътили в себе си Бога и Богинята. Той носи в себе си силата на Рогатия бог, който дава живот, а тя го приема като Великата Богиня, като майка и невеста.

Нещо в тона й странно го развълнува. Стори му се, че трябва да си спомни нещо отдавна забравено, че е жизнено важно да си го припомни. В същия миг отвън се чу блеенето на жертвените овце, и всичко изчезна.

— Не бих се отказал от такъв ритуал — каза той тихо. — Но сега с време да изпълним изискванията на Рим. Благослови ни, Повелителко на Авалон, та да постъпваме винаги така, както е най-добре.

Харуспексът бе застанал на вратата и им правеше знак да отидат при него. Каразий се изправи, изпълнен с познатото вълнение, което изпитваше винаги, когато настъпеше краят на чакането и битката започнеше. Разликата не бе голяма, каза си той, докато крачеше към невестата, а гостите се редяха зад него. Наистина е празненство, но аз все пак плавам в непознати води.

 

 

Отвън, пред брачните покои, празненството продължаваше. Принцът бе на върха на щастието си — вместо да остане на Авалон, където щеше да е загубена за него, дъщеря му се омъжваше за висш римски офицер. За празненството бяха поръчани огромни количества вино от Галия и гостите се възползваха според възможностите си от това изобилие. Каразий хвърли поглед към невестата си и му се прииска да можеше и той да обърне още някоя чаша. Но добрият военачалник никога не пиеше, когато е на служба.

А това си беше служба. Жената, която го очакваше в голямото легло, бе много красива. Той се надяваше да е и добросърдечна, а сигурно, щом бе обучавана на Авалон, бе и мъдра. Но за него тя продължаваше да е чужд човек.

Досега не бе му минавало през ума, че това може да представлява проблем. Бе спал с куртизанки и с жените, които следваха войската, без дори да знае имената им. Но сега осъзна, че очакваше нещо много повече от брака си. Телери лежеше, придърпала завивките до брадичката си, настръхнала като подплашена кошута. Каразий се усмихна, опитвайки се да я успокои, и свали туниката си. Тя бе негова съпруга по римския закон, но съгласно обичая на британците, както и по неговите родни земи, бракът не бе действителен преди приключването на сватбения пир и преди да бъде отнета девствеността на невестата.

— Искаш ли да загася лампата? — попита той тихо.

Телери кимна безмълвно. Каразий изпита мигновено съжаление — каква бе ползата да имаш красива жена, ако не можеш да се порадваш на тялото й? От друга страна, красотата й бе толкова съвършена, че можеше да го стъписа — а на тъмно жените наистина си приличаха. Той отметна завивките и чу как леглото изскърца под тежестта му. Отпусна се до нея, но Телери продължаваше да лежи абсолютно неподвижна. Каразий въздъхна и се пресегна, за да погали косите й. Колко нежна бе кожата й! Пръстите му бавно се плъзнаха от бузите към шията, а оттам към твърдата закръгленост на гърдите. Телери си пое рязко дъх и притихна в прегръдките му, но цялата трепереше. Може би трябваше да я ухажва, да й говори нежни думи? Мълчанието й го притесняваше, не му идваше на ум какво би могъл да й каже. Но макар че разумът му бе още под напрежение, тялото му реагираше на нежната женска плът, по която се плъзгаха пръстите му. Каразий се опитваше да не бърза, искаше тя също да е готова за него, но Телери изобщо не реагираше. Покорно твори бедрата си и той вече нямаше сили да се въздържа. Простена и се пусна върху нея, стиснал здраво раменете й. Тя изохка и едва сега опита да се съпротивлява, но не можеше да го спре.

Всичко свърши бързо. Телери веднага се сви на една страна и му обърна гръб. Каразий лежа дълго с отворени очи, заслушан в дишането й. Опитваше да разбере дали плаче, но тя не издаваше никакъв звук и той постепенно се ОТпусна.

Каза си, че за начало не е толкова зле. Когато посвикнеха един с друг, щеше да бъде по-хубаво. Може би се бе надявал прекалено, като искаше бракът му да де по любов, но съвместният им живот сигурно щеше да изгради взаимно уважение и привързаност, а повечето брачни двойки нямаха дори това.

Каразий не бе свикнал да дели леглото си с някого, затова заспа трудно. Дълго обмисля предстоящи военни операции. Прииска му се да може да стане да запали лампата, за да поработи върху плановете си. Но не бе сигурен дали жена му спи. Ако спеше, светлината би могла да я разбуди. След време потъна неспокоен сън. Присъни му се, че стои на люлееща се палуба и се сражава с безчет врагове, които нямаха лица.

Когато чу, че се чука, в просъница реши, че това е таранът, с който разбиват кораба му. Но после чу гласове, постепенно различи и думите.

— Повелителко, сега е третият час на нощта! Това е сватбената нощ на адмирала, в името на Юнона! Не може ли да почакаме до зазоряване! Не можем да го смущаваме сега!

— Ако се разгневи, аз поемам вината — отвърна женски глас. — А ти би ли задържал такива спешни новини на своя отговорност?

— Какви новини? — попита стражът. — Не е пристигал вестоносец…

— Нямам нужда от вестоносци — женският глас се промени и Каразий, който вече бе скочил от леглото и навличаше туниката си, почувства внезапен хладен повей. — Нима се съмняваш в думите ми?

Горкият страж, притиснат между заповедите на Каразий и властната природа на жрицата, бе спасен от появата на самия Каразий на вратата.

— Какво става?

Напрегнатото лице на Диерна се отпусна. Тя се усмихна. Бе наметнала мантия върху нощната си роба, а разпуснатите й коси се стелеха по раменете й като течен пламък. После отново стана сериозна.

— Саксонците идват.

— Откъде… — започна той, но Диерна само се разсмя.

— Ти спази твоята част от сделката. Сега е мой ред да изпълня задължението си. Знаех, че се безпокоиш да оставиш крайбрежието неохранявано, затова тази нощ погледнах в моето вълшебно блюдо. Нали ти казах — цяла есен обучавах Телери на това изкуство.

Каразий си пое дълбоко дъх. Думите й го бяха разбудили напълно.

— И какво видя?

— Видях един град в пламъци — мисля, че беше Клаузентум… Видях два кораба, пристанали наблизо. Ще се забавят, докато плячкосват, защото са убедени, че наблизо няма войска. Ако побързаш, ще хванеш сутрешния прилив и ще ги причакаш зад остров Вектис, когато потеглят обратно.

Каразий кимна. Стражът остана със зяпнала уста, но щом чу, че адмиралът започва да раздава заповеди, веднага се изпъна като струна. Каразий подтисна с мъка усмивката си; нощните размисли отстъпиха място на вълнението, което винаги го обземаше преди битка. Това поне бе нещо, от което разбираше.

 

 

Прекараха зимата в Дубрис — римско укрепление на югоизточното крайбрежие, което защитаваше земите на племената от Кантиум. Телери очакваше, че ще намрази града — просто защото не бе Авалон. Но ако вилата високо горе на варовиковите скали, където я настани Каразий, бе клетка, тя поне бе удобна. Едрите, русокоси обитатели на Кантиум, макар и доста по-различни от жизнерадостните й съплеменници, бяха дружелюбни и я приеха възторжено. Съпругът й често отсъстваше, защото надзираваше строежа на новото укрепление при Портус Адурни, и допълнителното укрепване на стените на Дубрис.

Част от плячката, взета обратно от пиратите, които Каразий бе разбил на другия ден след сватбата си, бе върната на собствениците. Бе пратил до Рим писмо с молба за разрешение да разпродаде останалите вещи, чиито собственици не се намериха, а спечелените по този начин пари да вложи в по-нататъшното укрепване на югоизточното крайбрежие.

Дори когато бе у дома, Каразий прекарваше повечето време с офицерите си — споряха за бъдещи стратегии, постоянно надвесени над никакви карти. Първоначално Телери бе доволна, че рядко й се налага да се среща с него. Бе се опасявала, че докосването на мъжа й ще възвърне ужасните спомени от опита на пирата да я изнасили, но дисциплината, която си бе изградила на Авалон, й помогна много.

Достатъчно бе, когато Каразий легнеше при нея, да отдели духа от тялото си — тогава не чувстваше нищо, съвсем нищо — нито страх, нито болка. Не бе предполагала, че съпругът й ще забележи, но след време установи, че той я избягва съвсем целенасочено.

В средата на зимата римляните празнуваха — бе времето на сатурналиите^[1]. Адмиралът даде отпуска на хората си и се върна във вилата, за да си почине. Наистина имаше нужда от почивка. В навечерието на зимното слънцестоене празнуваха по обичая. По това време всички се веселяха и мъжете бяха доста пийнали. Дори Телери си позволи повечко от сладкото галско вино, което предпочиташе. На Авалон сега изпълняваха свещените ритуали, очакваха раждането на слънцето, завръщането му на белия свят. Тя самата бе участвала в този ритуал само веднъж, но и сега, когато си припомнеше колко красиво бе всичко, й се доплакваше.

Затова и пи повече. Когато станаха от трапезата, установи с учудване, че краката едва я държат.

— Не мога да ходя! — възкликна тя възмутено. Мъжете наоколо започнаха да се смеят, и внезапно и на нея й стана смешно. Само че смехът окончателно наруши и без това нестабилното й равновесие. Каразий я подхвана, когато залитна и я взе на ръце. Гледаше я удивено — като че ли се чудеше как така се е озовала в прегръдките му.

— Нали съм ти жена — заяви тя малко несвързано и кимна тържествено — редно е да ме носиш на ръце…

Светът се въртеше като полудял, докато Каразий я носеше нагоре и тя се бе вкопчила в него с все сила. Не го пусна дори когато я положи върху леглото.

— Да изпратя ли прислужницата да те съблече? — попита той, като се опитваше да се освободи от пръстите й.

— Ти ме съблечи — измърмори Телери, — съпруже… — после го погледна право в лицето и се усмихна. Съзнаваше отлично, че към него я тласка не страстта, а самотата. Но ако той останеше в леглото й тази нощ, поне нямаше да мисли за Авалон.

— Нали знаеш, че си пийнала малко повече — каза той колебливо, но мускулите на ръцете му не бяха вече стегнати като камък под пръстите й.

Тя се изкиска.

— Същото важи и за теб!

— Вярно — отбеляза той с тон на човек, направил неочаквано откритие.

Тя подръпна туниката му и Каразий се свлече на леглото до нея. Наведе се над жена си и я целуна несръчно. „Има нещо много успокояващо — помисли си за първи път Телери — в близостта на друго човешко същество.“ Този път бе решила твърдо да се опита да отговори на страстта му, но колкото по-настоятелен ставаше той, толкова повече Телери охладняваше — не можеше да си наложи нищо друго, отново започваше да се наблюдава безразлично, сякаш отстрани. Каразий вече лежеше върху нея, и за да запази по някакъв начин първоначалното вълнение, което бе изпитала, Телери се опита да си представи някакъв друг мъжки образ. За нейно удивление под затворените й клепачи изплува лицето на Алектус.

На сутринта тя се събуди с главоболие. Спомените й от снощи бяха объркани. Бе сама в леглото, но мантията на Каразий още лежеше там, където бе паднала на пода снощи. Да, не бе сънувала, снощи той бе спал при нея. „Поне — каза си тя, докато прислужницата й помагаше да се облече — вече не се боя от него.“ Когато се видяха на закуска, той изглеждаше несигурен — явно не можеше да намери думи, с които да й отговаря, а и малко се срамуваше. Възможно бе просто и него да го боли глава.

Тази нощ не влоши отношенията им, но и не ги сближи.

Дните бяха къси и мрачни. Каразий все по-често канеше офицерите си да му гостуват във вилата и Телери нерядко се срещаше с Алектус. Тя винаги бе готова да прояви съчувствие, когато му се искаше да се оплаче някому от несгодите на военната служба.

— При това финансовата им система е толкова тромава! — възкликваше той възмутено, докато двамата се разхождаха по скалния бряг. — Събират данъците в Британия, пращат ги чак в Рим, и после, ако императорът прецени, една малка част се връща обратно. Как би могла да се развива търговията по такъв начин. А би било далеч по-разумно да се пресметне какви суми са необходими за отбраната на Британия и тази сума да се задържа тук от събраните данъци!

Телери кимна. Действително това, което казваше Алектус, й се струваше по-разумно. Бе привикнала на разговори за гражданско управление, но то се финансираше предимно от заможни люде, които бяха същевременно и местни магистрати. Никога не се бе замисляла каква е финансовата страна на защитата на една цяла провинция.

— Не може ли да се събират дарения от хората, чиито земи защитават укрепленията на Каразий?

— Ще се наложи, ако Максимиан откаже да праща по-големи суми — Алектус се обърна, сложил ръце на кръста си, и се загледа в морето. Телери си каза, че животът във войската му се е отразил добре. Погледът му бе все така горящ и проницателен, но часовете, прекарани на открито, бяха позлатили бледата му кожа. Стойката му бе изправена, а и стройната му фигура бе станала по-мускулеста.

— Раздадох част от парите под лихва при условие да бъдат върнати в началото на плавателния сезон. Това ще ни донесе някаква печалба. Но ще ни трябват много повече пари. А за да се изстиска по-голяма сума от магистратите, е нужно да бъдат убедени. Готови са да проявяват щедрост, за да впечатлят съседите си, но им е трудно да разберат защо трябва да дават пари за укрепления, които не са точно в техните земи. Трябва да тръгнеш с мен, Телери — ти ще съумееш да ги убедиш с чара си! Кой ли би могъл да устои на усмивката ти…

Тя се изчерви против волята си и отново си помисли, че животът във войската е направил и държанието му по-непринудено. Преди година никога не би събрал сили да й направи комплимент.

 

 

Дните ставаха по-топли, макар че бурите още брулеха крайбрежието. Каразий пренесе щаба си в укреплението, но този път взе със себе си Телери. Подчертаването на съюза с принц Ейдин Минок и вълшебната сила на Авалон имаха голямо значение — но не затова се бе оженил той за Телери. Сега бе настъпил моментът да разбере дали може да постигне другата съкровена цел, заради която се бе съгласил на този брачен съюз. Телери си лягаше рано — не би могло да бъде иначе, защото Каразий винаги разговаряше до късно с офицерите. Но никой не подозираше, че съпругата на Адмирала става всяка нощ преди зазоряване и дълго се взира в пълното с вода сребърно блюдо, очаквайки вест от Авалон.

Първоначално й бе много трудно да се съсредоточава, но постепенно тези мигове, прекарани насаме със себе си, станаха за нея най-приятната и дългоочаквана част от денонощието. В пълната тишина на потъналата в сън крепост успяваше понякога да си представи, че е отново в Дома на девиците. Размишляваше върху всичко, което бе научила там, и се учудваше колко много неща е запомнила. Удивително бе и друго — сякаш междувременно бе започнала да разбира по-добре много от нещата, които бе учила.

Една нощ към края на месеца, посветен на бога Марс, Телери се бе замислила с тъга за Диерна. Вече не изпитваше гняв, когато си спомнеше за Повелителката на Авалон. Тази промяна в отношението й подейства като отместването на камък, заприщвал пътя на поток. Почти веднага образът на Диерна изплува в сребърното блюдо.

По това, че очите на другата жена се разшириха от удивление, Телери разбра, че и тя я вижда. Неочаквана болка сви сърцето й, защото Диерна я гледаше с обич и нещо близко до облекчение. Устните й се раздвижиха. Телери не можа да чуе нищо, но почувства, че Диерна й задава някакъв въпрос. Усмихна й се и се опита с жест да зададе въпрос как вървят нещата на Авалон, но Диерна затвори очи и се смръщи. После образът й се загуби. Телери успя да зърне за миг Авалон, потънал в покой под светлината на звездите. Видя Дома на девиците и жилищата на жриците, колибите, където бяха поставени становете, кухните, навесите, където боядисваха платове, сушаха и обработваха билките. Ето я ябълковата градина, свещената горичка, наблизо проблясваше водата на Свещения извор, и над всичко бдеше високият силует на Тор.

Телери също затвори очи. Опита се да си представи укреплението в Дубрис, пристанището, където се полюшваха закотвените бойни кораби. Мислите й отлетяха към Каразий и тя го видя, едър, широкоплещест, умислен. Сребърните нишки в косите му бяха станали повече. Изведнъж образът на мъжа й бе изместен от лицето на Алектус. Погледът му я пронизваше. В същия миг волята й, непривикнала на такова усилие, отслабна, тя примигна и отново се взря в блюдото, но видя само прозрачното сияние на водата. Прозорците просветляваха от бледата светлина на утрото.

 

 

Каразий се изправи — толкова дълго бе стоял наведен над картата на крайбрежието, че сега се смръщи от болка в мускулите на гърба. Картата бе рисувана върху кожа, така че да може да бъде пренасяна като свитък, или прикрепвана на дъска, без да се прокъса бързо. Дървени трупчета, които представляваха бойни кораби и кораби с провизии, бяха поставени около изображенията на крепости и градове — така преброяването и разместването ставаше по-нагледно. Де да можеше и действителното пренасяне на кораби и войска от едно на друго място да е толкова лесно! За съжаление и най-логичните планове нерядко се проваляха поради капризите на времето — или на човешките сърца.

Крепостта бе потънала в пълна тишина — в тези часове, между полунощ и зазоряване, спяха всички с изключение на стражата на крепостните стени. Не спяха, както обикновено, самият Каразий и Алектус. Младият мъж премести едно късче дърво, което изобразяваше „три чувала жито“ от рисуваното изображение на Дубрис към Рутупие и хвърли поглед към своя главнокомандващ.

— Мисля, че това ще бъде достатъчно — той отбеляза нещо на плочата до себе си. — Няма да затлъстеем, но няма и да гладуваме. — Той се опита да подтисне прозявката си.

— Освен ядене всекиму се полага и сън — усмихна се Каразий. — Дори на нас двамата. Върви да спиш, Алектус. Приятни сънища.

— Не съм уморен, наистина. Останалите укрепления…

— … могат да почакат до утре. За днес си работил повече от достатъчно.

— Значи си доволен от работата ми? — попита Алектус.

Каразий се понамръщи — не разбираше защо по-младият мъж трябваше да го пита.

— През есента ти ме взе със себе си без официално назначение — продължи Алектус. — Офицерите от щаба ти ме познават, но ако отида някъде другаде, бих имал повече авторитет, ако носех военна униформа. Разбира се, само ако — смути се той внезапно — съм заслужил мястото си тук…

— Алектус! — Каразий го стисна здраво за раменете. Младият мъж се изпъна като стрела. В очите му блеснаха непролети сълзи. За миг му напомни на Телери — и двамата бяха тъмнокоси, с високи скули и фина костна структура, което се дължеше на произхода им от племената от западните провинции. Нищо чудно и да имаха някаква далечна кръвна връзка.

— Момчето ми, как си могъл да се усъмниш? Чудя се как съм се справял, преди да дойдеш тук. Щом искаш униформа, ще я получиш незабавно.

Щастлива усмивка озари лицето на Алектус и той се наведе, за да целуне ръката на адмирала. Каразий пусна рамото му, малко стъписан от силното му вълнение, но дълбоко трогнат.

— Хайде, върви да си починеш — каза той меко. — Не е необходимо да се изтощаваш до смърт, за да ме убедиш в лоялността си.

Когато Алектус излезе, Каразий остана загледан подир него, все още усмихнат. „Ако Телери ми роди син, той би могъл да прилича на него“, мина му внезапно през ума. Да, беше я взел за жена по други причини, но нали сега му бе съпруга? Защо да не се надява, че един ден ще има син, който да тръгне по стъпките му — син, в чиито жили ще тече и кръвта на жителите на тази земя?

Той се упъти забързано по коридора, който водеше към покоите му. Телери бе му показала недвусмислено, че прегръдките му не я привличат, но нали повечето жени копнееха за деца? Може би, ако станеше майка, щеше да обикне поне малко и бащата на своето дете.

Когато влезе в спалнята, леглото бе празно.

За миг Каразий се спря като закован, впил поглед в леглото, удивен от силата на болката, която го прониза, когато му мина през ума, че тя му изневерява. Сетне способността му да разсъждава разумно се възвърна. Дори Телери да бе от този вид жени, които са склонни да приемат любовник, бе достатъчно интелигентна да не го прави нощем, когато всеки в крепостта знаеше къде спи другият и стражите кръстосваха коридорите. Той бутна безшумно вратата, която водеше към вътрешната стаичка.

Върху една ниска масичка гореше лампа. Светлината й се отразяваше във водата, с която бе пълно сребърното блюдо до нея. Белите одежди на Телери излъчваха мек блясък. Когато Каразий влезе, пламъкът потрепна от въздушното течение, но Телери не помръдна. Без да смее да си поеме дъх, Каразий се отпусна на колене до нея.

Очите на жена му бяха вперени в тъмната повърхност на водата. Устните й се раздвижиха едва-едва.

— Диерна… — прошепна тя и замълча, сякаш заслушана в някакъв недоловим за него звук.

— Лейди — каза най-сетне Каразий с глас, не по-висок от нейния, — отправи взора си към бреговете на Британия. Какво виждаш? — Сам не бе сигурен към коя от двете отправя въпроса си, а когато Телери се раздвижи и проговори, не бе сигурен коя от двете му отговаря.

— Тъмни води… Виждам река с ниски брегове… Тъмните очертания на дървета на фона на звездното небе… — дъхът й секна и тя се олюля. — Силно течение… Проблясват вълнички… Весла, по които се стича вода…

— Бойни кораби ли са? Колко са на брой? — намеси се рязко Каразий. Телери трепна, но въпреки това отговори.

— Шест… плават нагоре по течението…

— Накъде? — този път си наложи да говори тихо, но не можа да подтисне вълнението в гласа си. — По коя река плават? Към кой град?

— Виждам мост… и червени каменни стени — отвърна Телери бавно. Изведнъж гласът й се промени, стана тревожен и настоятелен. — Диерна казва. Към Дуробриве! Побързай! Тръгни незабавно! — последните думи, макар и произнесени от Телери, до такава степен му напомниха гласа на Диерна, че Каразий трепна. Жената до него залитна и той я хвана в прегръдките си.

Кръвта пулсираше в слепоочията му, докато отнасяше Телери обратно в леглото. Целият трепереше от желание да тръгне, колкото е възможно по-бързо, но отдели време да я завие внимателно. Тя не отвори очи. Дишането й вече бе станало равномерно като на дълбоко заспал човек. В съня лицето и беше далечно, чисто и спокойно — като на весталка или малко дете. Тъкмо сега не можеше да си представи как е могъл да я гледа с желание.

— Благодаря ти.

Каразий се наведе над нея и я целуна по челото. След това излезе забързано. Беше я забравил още в мига, когато започна да раздава заповеди. Отново потегляха.

 

 

От чисто военна гледна точка този сезон бе изпълнен с успехи. Виденията на Диерна не бяха винаги верни, а и Телери не винаги съумяваше да ги предаде точно. Имаше и случаи, когато не успяваха да предупредят Каразий, защото той вече бе в открито море. Но, както бе обещала Върховната жрица, съюзът с Авалон даде на адмирала сила, достатъчна ако не да срази врага, то поне да го държи на разстояние. Ако римляните не успяваха да пристигнат винаги навреме, та да предотвратят оплячкосването на някое селище, то поне в повечето случаи успяваха да отмъстят на нападателите. Търговските кораби, които отплаваха от британските пристанища за Рим, все повече натежаваха от тази част от спасената плячка, на която не се намираше собственик — нея Каразий изпращаше в метрополията.

В края на лятото, когато купите сено отново се издигаха в ливадите и ечемикът свеждаше глава пред сърпа на жътварите, Каразий свика на съвет всички британски благородници и старейшини от крайбрежието, където имаше и земи, заселени със саксонци. Трябваше да се обсъди бъдещата стратегия за защитата на Британия. С помощта на Телери той бе съумял да направи много повече от това, което очакваше от него Максимиан. Но и това не бе достатъчно. За да се осигури постоянна защита на страната, Каразий трябваше по някакъв начин да убеди и обитателите на вътрешните земи да му помагат. Събраха се в голямата базилика на Вента Белгарум — единствената сграда в областта, която бе достатъчно голяма, за да ги побере.

 

 

Каразий се изправи, автоматично оправяйки гънките на тогата си, за да падат в елегантна линия, като на римските статуи. През последните две години му се бе наложило да носи тога доста често, затова вече се справяше доста по-сръчно с дрехата. Докато премяташе свободния й край през едната си ръка и вдигаше другата, за да помоли насъбралите се военачалници за тишина, му мина през ума, че тези движения неминуемо изискваха достолепие, което донякъде обясняваше един от основните римски идеали — dignitas^[2].

— Приятели, не съм се учил на красноречие като римските оратори. Аз съм прост войник. Нямаше да бъда тук, ако не ми бяха възложени задълженията на Dux Tractus Armoricani et Nervicani^[3] — да охранявам крайбрежието от двете страни на протока. Затова ще ви говоря прямо, по войнишки, и се надявам да извините войнишката простота на речта ми. — Каразий замълча за миг. Огледа мъжете, насядали по пейките около него, също облечени в тоги. Ако се съдеше по облеклото, би могъл да се намира и в римския сенат, но хората около него бяха или русокоси и червендалести, което издаваше келтския им произход, или стройни и тъмнокоси — което значеше, че произхождат от още по-древното население на Британия.

— Призовах ви тук — продължи той, — за да обсъдим защитата на родната ви страна, на страната, която стана родина и за мен.

— Това е работа на войската — провикна се някой, който седеше по-назад. — Засега се справяте добре. Какво общо има това с нас?

— Не, не се справят чак толкова добре — прекъсна го друг, който хвърли мрачен поглед първо към него, сетне към Каразий. — Няма и два месеца, откак разбойниците нападнаха Вигниакус и разрушиха работилниците ми. Къде беше войската тогава?

Каразий се намръщи, а Алектус, застанал до него, прошепна:

— Името му е Требелий. Притежава бронзоливница. Доставя много от металните части за нашите кораби.

— Преследвах пиратски кораб, който бе плячкосал един товар твоя стока, доколкото си спомням — отговори спокойно адмиралът. — Стоката, която произвеждаш, ни е от голяма полза, и моля боговете работилниците ти да заработят отново колкото е възможно по-скоро. Надявам се, не мислиш, че ще пренебрегна защитата на производство, от което аз самият имам остра нужда!

Наоколо замърмориха в знак на съгласие.

— Флотът прави всичко, което е по силите му, Требелий. Не бива да се оплакваме — каза Полион, който бе помогнал да се организира срещата.

— Да, ние наистина правим всичко, което е по силите ни — повтори Каразий, — но понякога, както подчерта нашият приятел, това не е достатъчно. Имаме ограничен брой кораби и те не могат да бъдат навсякъде едновременно. Ако само можехме да укрепим съществуващите крепости и да построим още няколко, ако имахме достатъчно кораби, за да ги защитават, нямаше да оплаквате оплячкосаните си къщи и изгорелите градове.

— Звучи добре — каза един благородник от Клаузентум, — но какво очакваш от нас, за да стане така?

Каразий се взря в отсрещната стена, на която бе изобразено как Юпитер поразително приличащ на Диоклециан, увенчава с лавров венец Херкулес, чиито черти пък много напомняха на Максимиан. Беше изключително важно как ще отговори на този въпрос.

— Вие имате дълг на водачи и старейшини към вашите градове. Привикнали сте да поемате разноски по граждански строежи. Това, което искам от вас, е да отделите част от тези суми за тяхната защита. Помогнете ми да изградя необходимите укрепления и да изхраня хората си!

— Жегна ги право в сърцето — отбеляза Алектус, защото след думите на Каразий базиликата^[4] забръмча като пчелен кошер.

Най-сетне се изправи Полион. Явно останалите го бяха избрали за свой говорител.

— Едно нещо е да строим собствените си градове — поде той. — Редът винаги е бил такъв, пък и възможностите ни го позволяват. Но защитата на страната е задължение на императора. Ако не е тъй, защо събираме такива тежки данъци от народа и изпращаме парите в Рим? Ако започнем сами да осигуряваме и защитата си, той ще изпрати нашите пари кой знае къде — в Сирия, или за нов поход срещу готите!

— Оставете в Британия парите, събрани тук като данък, за да подпомагат римското наместничество — тогава с радост ще плащаме за защитата си — намеси се принц Ейдин Минок. — Но не е справедливо да се взема всичко и да не се дава нищо в замяна.

Разнесоха се одобрителни викове, от които стените на сградата затрепериха. Каразий се опита да обясни, че може само да праща рапорти и да дава препоръки, но не може да принуди императорът да го послуша, но никой не го чу.

— Императорът трябва да ни помогне — викаха всички един през друг. — Ако пратиш до Диоклециан молба за помощ, ние ще те подкрепим. Но той е длъжен да го стори. Всеки, който държи да се нарича император на Британия, трябва да заслужи тази титла!

 

 

— А сега какво ще правиш? — попита Алектус. Каразий се намръщи, доловил тревогата в гласа на другия.

Цериалис бе наредил да изнесат лежанките навън, за да се хранят в градината. Късната лятна привечер бе позлатила върховете на дърветата. Отвъд дърветата имаше река и те чуваха тихия плясък на водата около тръстиките. Нарушаването на този покой с разговори за война и сражения изглеждаше почти светотатство.

— Ще пратя вест до Диоклециан — Каразий говореше тихо, сякаш се боеше да не го чуе някой, макар че в градината освен него бяха само Алектус и Аелий. — Тъй или иначе сме длъжни да го сторим, но като знам колко ограничени са възможностите му, нямам надежда, че Рим ще ни помогне.

Той изпразни чашата си. Надяваше се виното да притъпи главоболието, затова подаде чашата на роба, който се навърташе наоколо, да я напълни отново.

— Не мога да разбера как вие, британците, можете да сте толкова недалновидни! Няма никаква полза да искаме помощ от императора Той има на ръцете си цяла империя и от негова гледна точка може би някъде другаде положението е по-тежко, отколкото в Британия.

— Точно там е въпросът — отбеляза трезво Цериалис. — Достатъчно трудно е да накараш сънародниците ми да погледнат иззад стените на градовете си, камо ли пък отвъд нашите брегове… Те знаят едно — платили са си, за да ги защитават, и няма причина да плащат отново.

Каразий притвори очи; главата му пулсираше от болка, сякаш щеше да се разцепи на две. От една страна двадесетте години на римска служба го караха да се дразни от тези провинциалисти, които не съзнаваха, че всички части на империята зависят от силата на целостта й. Но другата му същност — тази, която се разбуди, когато жрицата проля кръвта му и тя попи в тази земя, настояваше, че нищо, дори клетвата му за вярност пред императора, не е по-важно от сигурността на Британия.

— Направих всичко, каквото можах, за да събера необходимите средства, но при тези възможности парите няма да са много — гласът на Алектус долетя сякаш от много далеч.

— При тези възможности… — повтори адмиралът. Хаосът, в който се намираше душата му, започна да се избистря. Ако не можеше да разчита за помощ нито на императора, нито на британските благородници, трябваше да намери трети начин. Той се повдигна на лакът и изгледа мрачно сътрапезниците си.

— Боговете са ми свидетели, че се опитах да играя по правилата! Но щом дългът ми изисква да ги наруша, това и ще сторя. Дори самият имперски закон ми дава право на част от плячката от пленените кораби. От днес нататък тази част ще отива за защитата на Британия. Разчитам на теб, Алектус, да пишеш рапортите ни така, че това… да не става ясно от тях.