Дейвид Фарланд
Вълчето братство (53)

В гмежта на битката

По-малко от час след като Радж Атън бе излязъл от портите на крепостта на щурм, Карис бе на ръба на погрома.

В първите мигове на битката халите притиснаха Радж Атън и воините му назад по провлака, а след това удариха западната стена на замъка Карис още преди мъжете да успеят да вдигнат подвижния мост.

Заудряха каменните арки над портите със славните си чукове и смляха на прах всечените там руни на земно обвързване.

След като стените на Карис бяха отслабени по този начин, чудовищата ги запробиваха като огради от плет.

За по-малко от пет минути събориха кулите на портата и отвориха широк пролом към вътрешния двор.

Радж Атън можеше да реагира само като хвърля бойци в пробива, с надеждата да отблъснат чудовищата. Стена от трупове — на хора и на хали — се издигна пред пролома на осемдесет стъпки височина и халите вече можеха да се изкачат по мъртвите си горе на стените.

Много от халите изпълзяваха върху грамадата, плъзгаха се надолу по труповете и огромните им коруби изтътваха с грохот по хлъзгавата кръв и плът. Хвърляха се в битката по такъв начин, че плътта и костите на всеки, който дръзнеше да им се изпречи, ставаха на пихтия.

Само мощ не можеше да спре чудовищата. За няколко минути те изклаха хиляда Непобедими пред пролома.

Междувременно някои хали се добраха до южната стена на Карис от каменните си кораби и оплискаха стената с кръв и мозък. Поне двайсет хиляди прости войници загинаха преди Непобедимите на Радж Атън да успеят да избият проникналите.

В отчаянието си Радж Атън вкара изтощените си огнетъкачи в гмежта на битката и подпали няколко хана и кули, за да могат горящите здания да влеят сила на чародеите и те да влязат в боя.

Десетина минути огнетъкачите стояха на кулите на север и юг от портите и мятаха с всичка сила огнените си кълба в редиците на халите, които се тътреха по провлака. Отблъснаха ги, но само за малко.

Скоро халите отново се понесоха напред по провлака, награбили в грамадните си лапи дебели тъмни шисти като щитове, после започнаха да ги редят от двете страни на пътя, оформяйки груба стена, която задържаше пламъците.

После някои от халите заситниха напред под това прикритие, а други замятаха срещу стените грамадни канари. Една от кулите рухна, огнетъкачът на нея полетя към водата и намери там смъртта си.

След петнайсет минути жесток бой Радж Атън вече разбираше, че ще изгуби Карис, защото се бореше не само с оръженоските, но и със злата магесница, която ги тласкаше на щурм.

Шест пъти тя хвърли заклинания срещу мъжете, бранещи Карис. Проклятията й бяха заповеди, прости по характер и със смайващ ефект.

„Глухи и слепи да станете дано! — гласеше първият й рефрен. Три пъти от нея лъхна черен вятър. Но след трите порива тя заповяда: — Свийте се от страх.“

Шест проклятия, на неравни интервали. Въздействието им бе ужасило Радж Атън — хиляди храбри мъже се свиваха в безумен страх, щом ги чуеха.

Заклинанията го озадачиха. Никоя хроника не споменаваше за хали магесници, изричащи такива проклятия.

Докато Радж Атън се биеше в най-гъстата гмеж, на Костения хълм злата магесница — предводителката на халите — вдигна светложълтия си прът към небесата и изсъска, изричайки седмо проклятие. Съсъкът й бе толкова силен, че сякаш пропълзя във всички посоки и отекна по облачното покривало между земя и небе. Мъжете по замъка се свиха и завикаха от ужас.

Радж Атън се заслуша, но знаеше, че няма да разбере проклятието, докато не подуши тъмния вятър, понесъл се откъм хълма. Почти можеше да отброи милисекундите, които щяха да изтекат, докато заповедта й стигне до него в каменния двор на крепостта.

Той поведе атака срещу първия ред на халите, бърз като мълния и размахал две бойни брадви. С шестте си дара на метаболизъм можеше да действа бързо, но трябваше точно да пресмята всеки свой замах.

Една хала се плъзна към него по гърбовете на мъртвите, вдигнала над главата си славен чук. Спусна се с грохот, защото корубата й се тресеше по мъртвите като канара, затъркаляла се надолу по хълм.

Щом спря долу, един главанак зад Радж Атън изрева, замахна с грамадния си прът, заби го в пастта на чудовището и халата спря и залитна назад.

Халата успя да вдигне чука над главата си. Радж Атън се поколеба за една осма от секундата, докато главанакът задържаше главата на халата назад, след което замахна. Първият му жесток удар улучи халата зад шипа на вдигнатата й лява ръка. Острието се заби дълбоко между ставите, но не успя да отсече крайника.

По-важното бе, че поразените нервни възли на лакътя зашеметиха чудовището от болка и то изсъска.

В тази безкрайно малка частица от секундата работата на Радж Атън започна. Трябваше да си избере нова цел. Ако чудовището изревеше, устата му щеше да се разтвори широко и той можеше да скочи между смъртно опасните зъби и да пробие през мекото небце към мозъка.

От друга страна, ако халата отстъпеше в паника, щеше да нанесе удар между дихателните плочи по меката част под корема и да я разпори.

Чудовището не направи нито едното, нито другото, а наведе глава и замахна слепешком, подивяло от болката. Чукът се спусна надолу в жесток замах, за да смаже Радж Атън.

Чудовищното петнайсеттонно туловище залитна напред и Радж Атън отскочи встрани и се сниши. Макар и с хилядите си дарове на мускул, не можеше да си позволи да бъде ударен от хала, защото даровете на мускул усилваха мускула му, но не правеха нищо за костите. И най-небрежният удар на една хала щеше да ги натроши като подпалки.

Халата пак замахна с чука, влагайки цялата си мощ в здравата си дясна ръка. Великанът натисна още по-силно с големия си прът, за да я изтласка назад, след което извърна глава и примига.

Радж Атън го погледна. Съществото беше оплискано с червена човешка кръв и с мастиленосинята кръв на хали, зацапала козината му. Беше получило удар от друга хала и прорезът личеше в плетената ризница и към цялата смес се прибавяше собствената му кръв, оцапала и покрита с мухи по златистата козина.

Навярно загубата на кръв бе изтощила главанака, защото макар гигантите обикновено да бяха неуморими, този видя връхлитащия удар, но не направи почти нищо, за да го избегне — само натисна вяло с пръта и примига с големите си сребристи очи, докато се извръщаше настрана. Славният чук се спусна и премаза зурлата на главанака, трошейки кости и зъби. Кръв и мозък обляха Радж Атън.

Разгневен, той замахна с бойната си брадва и посече предните пръсти на левия преден крак на халата. Когато тя се извъртя да го премаже, Радж Атън скочи през зейналите й челюсти в устата й, претърколи се по грапавия език и нанесе дивашки удар в мекото небце на чудовището.

Брадвата се заби дълбоко и проникна между две костени плочи, отваряйки рана с дължината на човешка ръка. Той измъкна оръжието и го заби със заден замах навътре. Дългият шип на брадвата заора дълбоко в мозъка на чудовището.

Още преди кръвта и мозъкът да рукнат от зейналата рана, Радж Атън вече се измъкваше от устата на халата. Чудовището щеше да умре, но неговият гигант — също.

Главанакът залитна, олюля се, падна върху няколко души и ги смаза.

Радж Атън се огледа да види дали хората му имат нужда от помощ. Мъжете му се сражаваха на групи — по четирима-петима срещу хала. С жълтите си палта му заприличаха на оси, мъчещи се да поразят по-едрата плячка с многобройните си жила.

В този момент на Костения хълм ръмжащото заклинание на злата магесница приключи и тъмната й заповед се затъркаля към града. За миг Радж Атън се зачуди дали чудовището просто не си играе с него.

„Щом може да ни принуди да се свием от страх или да ни заслепи, защо просто не ни убие?“ Нямаше да й е по-сложно да направи вятър, който да изтрови хората, вместо да им праща тия заповеди.

Но освен да се зачуди, Радж Атън не можеше да направи друго. Бяха изминали шестнайсет века, откакто халите бяха нападали за последен път. Допусна, че може би я увличат новите й заклинания, че се мъчи да разбере кое от тях ще е най-ефективно.

Тъмният вятър на злата магесница удари. Мъжете по стените завикаха и покриха носовете си и в първия миг Радж Атън не можа да види какво става.

Разбра го чак когато миризмата го удари. Устата му моментално пресъхна и — до една — всички пори по тялото му заизливаха пот. Сълзи потекоха от очите му. Успя да удържи непреодолимия подтик да уринира и видя как по-слаби мъже около него изтърваха мехурите си.

Колкото и да се бореше със заповедта й, той я усети: „На прах да изсъхнете дано.“

На сто крачки зад него Фейкаалд стоеше на стъпалата на един хан и грачеше:

— О, Превелики, една дума!

Радж Атън извика на своите Непобедими да стегнат редиците и затича назад към стъпалата на хана.

Погледна назад. Хали бяха изпълзели над грамадата трупове и вече се готвеха да се запързалят и да влязат в бой. Погледна към стените и бързо прецени, че близо три четвърти от неговите Непобедими вече са загинали в тази сеч. Бяха му останали по-малко от четиристотин.

Горе по стените хали се биеха с хора. Радж Атън извади бруса и почна да точи бойната си брадва. Не му трябваше масло. Халската кръв вършеше добра работа.

— Казвай — подкани той Фейкаалд.

Старият съветник размърда пресъхналата си уста. От челото му закапа пот, докато шепнеше на ухото на повелителя си.

— Дойде лодка. Източният бряг е осигурен. Хората ни са намерили хали, но са ги избили.

Радж Атън изтри потта от челото си. Тя направо извираше от него — туниката му беше подгизнала, дланите му бяха станали хлъзгави. По бузите му се стичаха вадички и капеха в брадата му. Той прокара бруса по брадвата още няколко пъти и огледа огъващата се отбрана по стените.

Васалите му се сражаваха напразно.

Проломът в стената растеше бързо. Половината му предни постове ги нямаше. Горе на стената се биеха хали. Единият му огнетъкач беше загинал, другите губеха сили въпреки че Карис гореше в пламъци.

Косматите му жълтеникави гиганти се сражава дивашки, но само трийсет от тях бяха оцелели в отстъплението от Лонгмът. Гинеха бързо. Пред очите му една хала разцепи черепа на един гигант с меча си и удари друг отзад по късата опашка.

Като обсипваха с канари стените на Карис, халите разширяваха пролома и силите на Радж Атън вече бяха твърде оредели, за да могат да дадат здрав отпор на чудовищата. Малцина от благородниците на херцог Палдейн бяха останали с достатъчно дарове, за да се преборят с хала. Сражаваха се редом с мъжете на Радж Атън, но немощните им усилия не носеха нищо.

Карис щеше да падне въпреки всичко, което той можеше да направи. Не беше въпрос на часове — беше въпрос на минути.

Простите бойци по стените закрещяха, щом черният вятър почна да изтръгва от тях сълзи и пот. Някои припадаха.

Само едно им помагаше — от изток през езерото духаше лек вятър и донякъде отслабваше ефекта от заклинанията на злата магесница.

Радж Атън приключи с точенето на брадвата. Една хала изтрополя надолу, плъзнала се по склона от леш, и един главанак изрева, щом грамадният меч на чудовището се вряза във врата му. Гигантът залитна и се срина върху двама Непобедими, а халата скочи за бой и първият замах на меча й покоси четирима души.

Радж Атън направи неизбежния избор. Хората му загиваха. Бяха му останали по-малко от четиристотин Непобедими, а този бой беше съвсем напразен.

Тази битка щеше да бъде изгубена, но той не смееше да зареже с нея останките от армията си.

Щеше да има други битки, други дни.

Не страхът го тласна към решението, а хладната увереност, че постъпва така, както — в дългосрочен план — ще е най-добре. Нямаше да пожертва живота на своите мъже, за да спаси живота на враговете си.

— Пригответе флотилията — каза Радж Атън на Фейкаалд. — Огнетъкачите и Непобедимите ще вземат първите лодки, стрелците ми — следващите. Известете ги.

И се втурна отново в гмежта на битката.