Дейвид Фарланд
Вълчето братство (39)

Студен вятър в Карис

Вятърът бе променил посоката си преди съмване, носеше се от североизток и ставаше хапливо студен. С мъглата отдолу и ниско носещите се облаци, с приближаването на утрото ставаше по-тъмно, вместо да просветлее.

Най-големият източник на светлина идваше от огнетъкачите на Радж Атън, които бяха изтласкали мъглата до края на изкуствената връзка с брега. Радж Атън стоеше между тези стълбове светлина и се взираше към мъжете по стената. Зад гърба му ръмжаха главанаци, бойни псета и Непобедими.

— Ако искаш битка, излез срещу нас! — храбро го призова херцог Палдейн. — Но ако се надяваш да намериш убежище в Карис, надеждата ти е напразна. Няма да се предадем!

Мъжете около Роланд надигнаха оръжия и заудряха с мечове по щитовете си.

Радж Атън огледа бавно стената и погледът му се спря на Роланд. Роланд се опита да извърне очи, но не можа. Непоклатимата увереност на Радж Атън го покоси. За пръв път в живота си Роланд осъзна колко слабо и жалко същество е всъщност. Един по един бранителите по стената спряха да блъскат с мечове по щитовете си.

— Храбри чувства — извика Радж Атън на Палдейн. От предутринната мъгла долу се чу тънкият зов на индопалски рогове и тежкият тътен на барабани. Един от гигантите зад гърба на Вълчия господар се извърна и погледна на юг, а бойните коне затропаха нервно с копита.

— Свирят отбой — промълви удивено барон Пол. Някъде долу в тази гъста мъгла, може би на пет мили от стените на града, войските на Радж Атън бягаха. Дали бяха дошли свободните рицари? Или воини от Дворовете на прилива?

Обзет от сляпа надежда, някой на стената извика:

— Идва Земния крал! Това ги е уплашило!

От мъглата изфучаха три тъмни същества и изплющяха с криле покрай ушите на Роланд. Отначало той ги взе за прилепи. Но бяха твърде малки и се гърчеха във въздуха като самата оживяла болка, и той осъзна, че са грий, твари от Долния свят, рядко виждани над земята.

— Иди си! — извика Палдейн на Радж Атън. — Тук убежище няма да намериш! Стрелци!

Радж Атън вдигна ръка към стрелците, заповядвайки им без думи да забавят изпълнението на дадената им команда. Останалите коне тропаха с копита и въртяха глави от страх, но неговият сив жребец стоеше съвършено спокоен.

— Не Земния крал идва от юг — заяви Радж Атън достатъчно високо, за да го чуе всеки мъж по стената. Думите му сякаш пронизаха подсъзнанието на Роланд, пронизаха го като острие на нож и събудиха дълбоко скрития в естеството му древен страх. — Нито идва спасението ви под формата на подкрепления. Херцог Палдейн знае какво иде от юг — вестоносците му преминаха през нашите редици. Хали изригват от Долния свят, десетки и десетки хиляди. Ще са тук до час.

Сърцето на Роланд заблъска в гърдите му, устата му пресъхна. Хали! От хиляда и шестстотин години хора и хали не бяха се срещали в решително сражение на повърхността на земята. Беше чувал истории за хора, живеещи по границите на Алкаир, убити от халите или завлечени в техните леговища живи, за да бъдат изядени.

Но в живата памет на хората хали не бяха нападали с цялата си мощ нито един замък… преди да съкрушат цитаделата Хейбърд.

Роланд беше два пъти по-готов да се бие срещу сганта на Радж Атън, отколкото с орда хали. В края на краищата един щастлив удар можеше да порази и най-подсиления воин, но една хала беше по-висока и от слон. Никой селяк с нащърбения си меч не можеше дори да прониже кожата й.

Мъглата продължаваше да скрива всичко около замъка Карис. Някъде отдалече Роланд започна да чува зловещо усилващ се съсък, като приближаваща приливна вълна към пясъчния бряг. Стените на замъка започнаха да потръпват.

— Вие нямате подсилени бойци, които да бранят тази скала срещу халите — каза Радж Атън. — Но аз имам.

— Коленичете пред мен! — призова Радж Атън. — Коленичете пред своя владетел и господар. Отворете портите! Коленичете пред мен и аз ще ви защитя!

Без да помисли, без дори да го е пожелал, Роланд неволно коленичи. Командата беше толкова убедителна, че нищо друго не можеше да направи. Всъщност нямаше и желание да направи нещо друго.

Мъжете наоколо нададоха възторжени викове. Мнозина извадиха оръжия и ги размахаха във въздуха, предлагайки на Радж Атън вярната си служба.

Сърцето на Роланд заби силно. Херцог Палдейн стоеше предизвикателно на бойниците, стиснал дръжката на меча си — дребен човек, жалък в своето безсилие. Изглежда, само той бе готов да се противопостави на Радж Атън, докато всички останали бяха готови да го понесат на ръце.

„Не разбира ли, глупакът му с глупак, че Радж Атън е прав? — зачуди се Роланд. — Без Вълчия господар всички сме мъртви.“

След това подвижният мост се спусна.

Обкръжен от възторжените възгласи, Радж Атън влезе победоносно в Карис и започна да раздава гръмки заповеди:

— Осигурете насипа. Махнете тази мъгла, за да видим какво стои насреща ни.

Огнетъкачите му се разтичаха и зарисуваха с ръце руни във въздуха, в края на изкуствения провлак.

Гъстата мъгла около тях бързо се слегна и се отдръпна, така че след секунди главанаците, навлизащи в Карис, газеха до кръста в нея. Мъжете на бойните коне едва показваха глави над мъглата.

Няколко мили по-назад се чуваха мъжки викове и цвилене на уплашени коне. Войските на Радж Атън препускаха в бесен галоп към Карис, за да намерят убежище.

В същото време над полята се разнесе друг звук — съсък на въздуха, излизащ изпод коремите на чудовищата, смесен с трясъка на дебелите им бойни кристални прътове по камъните и с грохота на стъпките им.

Идваха хали и войските на Радж Атън прииждаха към замъка, за да се престроят и да им се опълчат. Прииждаха в дълги колони, мрачни и уморени от дългата езда рицари, яхнали гордите си жребци. Ред след ред пиконосци. Бойни викове прогърмяха над тропота на копитата и дрънченето на броните.

Роланд погледна над бойниците. Макар огнетъкачите да бяха започнали да изтласкват мъглата, това не беше нещо, което може да се свърши за миг. В ранното утро, при влажната земя наоколо, мъглата се бе разпростряла гъста и непрогледна на мили околовръст.

Взираше се и чакаше със свит от ужас стомах. По челото му капеше студен тежък дъжд. Дрехите му бяха прогизнали. Мъжете около него се присвиваха под пелерините си и се прикриваха с щитовете си, сякаш дъждовните капки бяха град от сеещи смърт стрели. Но малкият щит, който бе получил Роланд, едва покриваше главата му. Едва предпазваше врата му от дъжда.

Над главата му захвърчаха още грий, сякаш хвърляни с прашка — стотици. При магическата мъгла отдолу и гъстите облаци отгоре всичко изглеждаше странно и непривично. Чайки, врани и гълъби плющяха с криле по бойниците, обезпокоени от настъпилото вълнение и объркани между ниските облаци и мъглата под тях.

След като възбудата на мига позаглъхна и Гласът на Радж Атън стана сякаш по-смътен, Роланд усети, че се е разтреперил.

Изведнъж осъзна, като пробудил се от сън, че е изменил на клетвата си, че е позволил Радж Атън да вземе града без бой.

— И сега какво? — обърна се той към барон Пол. — Ами ако дойде Земния крал? Ще бъдем ли принудени да се бием с него?

— Така мисля — отвърна баронът, обърна се и се изплю в мъглата под стената. Спокойствието му показваше, че вече е стигнал до това заключение и то не го притеснява особено.

— Аз няма да направя това — изръмжа Роланд. — Няма да се бия срещу Земния крал.

— Ще направиш каквото ти заповядат — каза барон Пол. — Като те натиснат да положиш клетвата, ще станеш човек на Радж Атън.

Така си беше. След като Радж Атън си осигуреше замъка, щеше да остави на тукашните войници избора: или ми се заклеваш във вярност, или умираш.

— Аз съм поданик на Ордън. Няма да престъпя клетвата си! — заяви Роланд. — Няма да извадя меч срещу собствения си крал.

— Само че въпросът ще е или клетвата, или животът! — отвърна прагматично барон Пол. — Повярвай ми, един умник ще се закълне бързо — и също толкова бързо ще измени на клетвата си.

— Никога не съм претендирал, че съм умник. — Беше си самата истина. Роланд не можеше да чете, не можеше да се оправя и със сметките. Никога не беше намирал отговор в дрязгите със свадливата си жена. И на всичко отгоре едва беше успял да се добере до Карис през мъглата.

Но винаги оставаше верен на думата си.

— Слушай — каза му ядосано барон Пол. — Дай я тая клетва на Радж Атън. Но като дойде Земния крал, никой не е казал, че си длъжен да се биеш яростно. Като дойдат войските му под стената, можеш да поръмжиш и да поразмахаш враждебно меча, и да им извикаш да си таковат таковата. Не си длъжен да лееш кръв!

— Радж Атън да си такова таковата — отвърна Роланд и стисна меча.

Но когато воините на Радж Атън започнаха да се качват по стените, не посмя да го извади.

Само се сви при бойниците и за кой ли път съжали, че бе дал наметалото от меча кожа на зелената жена. Студът сега му се струваше по-лют, отколкото беше през нощта. Пронизваше го чак до сърцето и той бе изтръпнал и замаян.

След половин час войските на Радж Атън все още не бяха влезли в замъка до последния човек, но огнетъкачите му бяха нарисували във въздуха мистичните си руни на широк кръг в края на насипа. Символите висяха пред гъстата мъгла като картини. След това огнетъкачите започнаха да ги избутват и огнените руни се разсипаха. Мъглата започна да отстъпва със скоростта на бягащ човек, като отвори малък прозорец към сушата.

Звукът на приближаващите се хали се усилваше — глух тътен на тежки, влачещи се по земята коруби, надигащ се като приближаваща се гръмотевична буря.

Под прикритието на мъглата халите прииждаха около Карис от всички страни.

На две мили от стените на замъка прозвучаха бойни рогове. Коне зацвилиха в паника и Роланд чу тропота на копитата им — първо на юг, после на запад, а след това бясно възвиха на север.

Мъжете по стените завикаха:

— Изгубиха се! Отвън се изгубиха хора! Отрязани са.

Роланд ги съжали. Знаеше колко влудяваща е тази мъгла, колко лесно човек може да се изгуби в нея.

Огнетъкачите тъкмо бяха започнали да я разсейват и той зачака със затаен дъх, загледан как тя постепенно се отдръпва, разкривайки зелените поля, варосаните бели селски къщи със сламени покриви, зеленчуковите градини, купите сено и ябълковите градини и малките изкуствени канали около Карис. Една патица до някакъв кладенец погледна нагоре и изпляска с криле от радост, че отново може да поздрави светлината.

Пейзажът бе толкова зашеметяващо красив, че на Роланд му се стори още по-страшно да стои тук, под сеещия ситна мъгла дъжд, и да се напряга да чуе шума на битката.

По стените на замъка засвириха рогове, за да ги чуят изгубилите се в проклетата мъгла бойци на Индопал и да се спасят, ако могат.

Войските отвън препуснаха към замъка. Роланд чуваше трясъка на броня, щом поредният рицар паднеше от спъналото се в непрогледната мъгла животно.

А после от мъглата се появиха и първите бойци, на половин миля от Карис.

Не бяха от страховитите подсилени воини. Бяха прости стрелци с рогови лъкове, облечени в бели бурнуси и с къси кожени ризници; пехотинци с широки бронзови шлемове и само с по един дълъг нож за защита; млади щитоносци, свикнали повече да почистват броня, отколкото да я носят.

Накратко казано, това беше ариергардът, утайката на армията на Радж Атън, всички обикновени поддържащи части на Индопал, дошли да държат Карис в случай, че бъде завзет. Повечето бяха пешаци.

Само предводителите им яздеха коне и щом видяха замъка, препуснаха в паника, като оставиха пешаците на собствената им съдба.

Пешаците се развикаха и също побягнаха към замъка. Тътенът на прииждащите в мъглата хали се усилваше.

Въздухът се изпълни с миризма на прах и кръв, чуха се ужасени викове и макар Роланд все още да не беше видял хала, разбра, че там, в мъглата, мъжете се сражават на живот и смърт.

Навсякъде по стените на замъка кънтяха рогове. Войниците по бойниците викаха, за да окуражат онези долу. Бойците на Индопал — може би около двайсет хилядна чет — тичаха с все сила към Карис.

И тогава се появиха халите.

Едно от чудовищата изфуча от мъглата, оставяйки след себе си пушлива диря, сякаш се беше подпалило. Роланд с ужас се втренчи в него.

Не приличаше на нито едно същество от Горния свят. По ранг беше оръженоска, воин с бляскави, страховити руни, отличаващи го като магесник.

Халата тичаше на четири крака и грамадните й предни лапи оставаха свободни, за да носи оръжието си. На вид чудовището можеше най-добре да се оприличи на огромен рак. Дебелата коруба приличаше на сив гранит.

Главата на чудовището беше невероятно голяма, колкото цял фургон, издължена, с няколко реда размахващи се пипала на тила и под долната челюст. Зъбите му блестяха като кварц. Чудовището нямаше нито очи, нито уши или ноздри.

Освен шума от дишането не издаваше никакъв звук. Просто тичаше между бягащите в паника войници, три пъти по-бързо и от най-бързия обикновен боец. Летеше покрай тях като овчарско куче, втурнало се да изпревари стадото, сякаш изобщо не се кани да убива, а просто иска да ги надбяга.

Но благоразумно спря на прилично разстояние от замъка, когато застигна първите редици на бягащите, и се захвана за работа.

В лапите си държеше „славен чук“ — черна стомана с шестстотинфунтова глава. Наричаше се „славен чук“, защото „удари ли човек, прави го на славна пихтия“.

Първият замах на славния чук помете ниско над земята, без да я докосва, като косач. Ударът тръшна няколко души и Роланд видя как пет-шест тела отхвърчаха във въздуха. Главата на един нещастник отхвръкна и пльосна в езеро на стотина крачки от мястото на битката.

Неколцина от бягащите извадиха оръжия и се опитаха с бой да си пробият път покрай чудовището. Други побягнаха в паника или потърсиха убежище в околните къщи и под храсталаците.

Чукът на чудовището се вдигаше и падаше толкова бързо, с такава смайваща сигурност, че Роланд едва можеше да го следи. За толкова огромен звяр халата се движеше невероятно гъвкаво. След десет секунди по полето лежаха мъртви петдесетина войници, а чудовището едва беше започнало да си върши работата.

Роланд не можеше да си поеме дъх. Сърцето му биеше толкова бясно, че се уплаши да не го помислят за страхливец. Извърна се да види как реагират другите. Момъкът до него беше пребледнял от ужас, но бе стиснал упорито челюсти. Роланд реши, че момчето се държи съвсем добре, докато не видя пикнята, стичаща се от десния му крачол.

Откъм барбиканите се носеше непрестанното „тън-н-к“, „тън-н-к“ на балистите. Огромните стрели бяха направени от по трийсет фунта стомана. Първите два изстрела изхвърчаха встрани от целта и пометоха няколко бягащи войници. Последва трясък на лостове и звън на вериги — зареждаха за нов залп.

Мерачът извика:

— Задръж, докато халата не влезе в обхвата!

Долу вече бяха загинали стотина души и хората по стената започнаха да викат:

— Вижте! Вижте!

От мъглата прииждаха хали и стелеха след себе си пушлива диря. Не десетки или стотици, а хиляди.

Носеха гигантски мечове, славни чукове и рицарски геги — огромни пръти с грамадни куки в единия край.

Сред тях имаше магесници — бляскави същества, толкова покрити с огнени руни, че сякаш бяха облечени в пламъци. Носеха кристални пръти и сияеха със собствена вътрешна светлина.

От тътена на блъскащите се в земята дебели коруби стените на замъка затрепераха. Ужасените викове на тичащите войници оглушиха Роланд. Краката му отмаляха — сигурно нямаше да го удържат дълго.

Усети пикнята, стичаща се по крака му.

— Сили небесни! — изрева барон Пол.

Някои започнаха да се хвърлят от стените във водите на езерото, само и само да не останат срещу халите.

Някакъв глупак наблизо, с глас като на градски глашатай, извика:

— Запазете спокойствие! Моля, останете спокойни! Моля, запазете храбра увереност и съм сигурен, че всички ще… оцелеем.

Роланд се зачуди себе си ли иска да успокои, или се опитва да срещне сигурната си гибел като легендарните древни рицари — с чувство на хумор.

Ако някога в живота си беше изпитвал паника, това беше сега.

Барон Пол се обърна към него и утринните лъчи огряха лицето му. Дебелият рицар се засмя и извика с цяло гърло, за да надмогне трясъка на оръжия и крясъците долу:

— Вдишай дълбоко, момко! Може да ти е за последно!