Дейвид Фарланд
Вълчето братство (2)

Мишите гласове

На път към замък Силвареста, в последния ден на Хостенфест, деня на голямото празненство, крал Габорн Вал Ордън дръпна юздите на коня си и се загледа нагоре по пътя към Дъркински хълмове.

Тук, на три мили от града, дърветата на Дънуд бяха разчистени от пътя. Слънцето тъкмо беше изгряло и мяташе лъчи сребриста светлина над хълмовете на изток, а сенките на голите дъбове скриваха пътя напред.

Но в открилото се на завоя петънце от утринното слънце Габорн зърна три заека. Единият, изглежда, пазеше, защото надничаше с щръкнали уши над пътя, а друг скубеше от сладката златиста комунига в крайпътната ивица. Третият само подскачаше глупаво и душеше нападалите кафяви и златни листа.

Въпреки че зайците бяха на повече от сто разкрача, за Габорн сцената изглеждаше свръхестествено ярка. След като през последните три дни бе стоял в подземния мрак, сетивата му сякаш се бяха изострили. Светлината му се струваше по-ярка от всякога, птичата песен в ранното утро идваше по-ясно до ушите му. Дори начинът, по който утринните ветрове се носеха от хълмовете и лудуваха пред лицето му, бе нов и различен.

— Почакай — прошепна Габорн на чародея Бинесман, пресегна се зад гърба си и развърза лъка и колчана от седлото. С един предупредителен поглед подкани своя Дни, мършавия схолар, който го следваше неотлъчно от детството му, да остане назад.

Тримата бяха сами по пътя. Сър Боренсон ги следваше на известно разстояние, понесъл своя трофей от лова на Хостенфест, но Габорн бързаше да се прибере у дома при своята невяста.

Бинесман се намръщи.

— Заек ли, ваша милост? Вие сте Земния крал. Какво ще кажат хората?

— Шшшт — прошепна му Габорн, бръкна в колчана, извади последната си стрела, но се поколеба. Бинесман беше прав. Габорн беше Земния крал и изглеждаше по-редно да свали някой добър глиган. Сър Боренсон беше убил цяла хала магесница и влачеше главата й към града.

От две хиляди години хората на Роуфхейвън бяха очаквали пришествието на Земен крал. Всяка година седмият ден на Хостенфест, последният ден на празненствата, денят на големия пир, служеше да напомни за обещанието на Земния крал, който ще благослови своя народ с всички „плодове на леса и полето“.

Предната седмица Духът на земята бе короновал Габорн и му бе възложил да спаси семе от човечеството в тъмните времена, които идат.

Габорн беше водил дълга и люта битка през последните три дни и главата на халата принадлежеше толкова на него и Бинесман, колкото и на сър Боренсон.

И все пак, ако Габорн донесеше за големия пир само един заек, глупците и кукловодите щяха да го осмеят.

Мисълта за насмешките на глупците го стегна и той скочи леко от гърба на коня и му прошепна: „Стой“ в ухото. Конят беше подсилен, имаше руни на ум, жигосани по шията. Животното го изгледа разбиращо, съвсем смълчано, а Габорн опря лъка в земята, огъна го и закачи тетивата.

След това огледа грижливо сивите пера на стрелата и се запромъква напред, снишил се зад храстите покрай пътя. Под тях растеше висока дива теменуга с тъмнопурпурни цветове.

Заобиколеше ли на завоя, зайците щяха да са напълно огрени от слънцето. Стига да останеше в сенките, едва ли щяха да го видят; стига да не вдигнеше шум нямаше да го чуят; и понеже вятърът духаше в лицето му, нямаше и да го надушат.

Габорн погледна през рамо и се увери, че неговият Дни и Бинесман са останали на конете си.

Започна да се прокрадва напред.

Но изпитваше нервност, по-голяма от обичайните ловни тръпки. Изпитваше някакво мрачно предчувствие. Между многото новооткрити сили, с които го беше дарила Земята, Габорн можеше да долавя опасността, дебнеща хората, които беше „избрал“.

Само преди седмица беше усетил как смъртта се прокрадва към баща му, но не можеше да я спре. Предната нощ обаче същото това обсебващо чувство му бе помогнало да избегне погрома, когато халите им устроиха засада в Долния свят.

Сега усещаше опасност, но някак смътно, отдалечено. Дебнеше го смърт, също толкова сигурно, колкото той самият дебнеше зайците.

Единственият недостатък на тази новооткрита сила бе в това, че не можеше да различи източника на опасността. Можеше да е всичко: някой побъркан васал или пък скрил се в храстите глиган.

Но Габорн подозираше, че е Радж Атън, Вълчия господар на Индопал, човекът, който беше убил баща му.

Ездачи на подсилени коне бяха донесли от Мистария вестта, че в родината на Габорн войските на Радж Атън са взели с хитрост три замъка точно преди Хостенфест.

Неговият роднина херцог Палдейн беше свикал войски, за да се справи с проблема. Палдейн беше стар владетел, майстор стратег с няколко дара на ум. Бащата на Габорн бе разчитал на него безрезервно и често го беше изпращал на кампании, за да залови престъпници или да усмири непокорни васали. Заради успехите му, някои го наричаха „Ловеца“, а други — „Хрътката“. В цял Роуфхейвън се бояха от него. Ако някой можеше да се сравни по ум с Радж Атън, то това беше Палдейн. И разбира се, Радж Атън не можеше да насочи войските си на север и да рискува да срещне духовете на Дънуд.

И все пак Габорн беше сигурен, че надвисва опасност. Той застъпва предпазливо по засъхналата кал, тихо като призрак.

Но когато стигна завоя, зайците ги нямаше. Той долови шумолене край пътя, но бяха само мишки, щъкащи под сухата шума.

Остана за миг неподвижен, зачуден какво става. „Ех, Земя — обърна се той мислено към Силата, на която служеше. — Не може ли поне някой елен да ми пратиш от гората?“

Но никакъв глас не му отвърна. Както винаги.

След няколко мига Бинесман и Дни дойдоха по пътя в тръс. Дни държеше юздите на коня на Габорн.

— Зайците днес са боязливи, изглежда — каза Бинесман. И лукаво се подсмихна, сякаш доволен. Утринната светлина подчертаваше бръчките по лицето на чародея и открояваше ръждивите петна по халата му. Преди седмица Бинесман беше отдал част от живота си, за да призове вайлд — крепко в земните си сили създание. Дотогава косата на Бинесман беше кафява, а халатът му — със зеления цвят на летен лист. Сега халатът беше сменил цвета си, а на Габорн му се струваше, че само за няколко дни чародеят се е състарил с десетилетия. Още по-лошото беше, че вайлдът, който се бе опитал да призове от земното лоно, беше изчезнал.

— Да, боязливи са — измърмори с подозрение Габорн. Като Земен пазител Бинесман се стремеше да служи вярно на земята и твърдеше, че го е грижа толкова за мишките и змиите, колкото и за човечеството. Габорн се зачуди дали чародеят не е предупредил зайците с някакво свое заклинание, или просто с едно махване на ръката. — Повече от боязливи, бих казал. — Метна се отново на седлото, но задържа лъка си опънат и стрелата на тетивата. Вече бяха близо до града, но все още можеше да види някой елен край пътя, някой грамаден стар самец с рога колкото две разперени ръце, слязъл от планините да похрупа сладки ябълки от градината на някой фермер, преди да умре.

Хвърли поглед към Бинесман. На устните му все още беше изписана тайнствена усмивка, но трудно можеше да се разбере дали е лукава, или тревожна.

— Радваш се, че изтървах зайците, нали? — подхвърли Габорн.

— Нямаше да сте доволен с тях, милорд — каза Бинесман. — Баща ми беше ханджия. Той често казваше: „Човек, който го човърка отвътре, никога не е доволен.“

— Тоест?

— Избирайте си плячката, милорд — отвърна Бинесман. — Щом сте тръгнали на лов за хали, глупаво е да тичате подир зайци. Кучетата си нямаше да пуснете по тях. Вие също не бива да го правите.

— Аха — каза Габорн, зачуден дали чародеят няма предвид нещо повече от това, което казва.

— Освен това халите се оказаха доста по-трудни за надвиване, отколкото предполагахме.

Габорн с горчивина осъзна колко прав е Бинесман. Въпреки съчетаните сили на двамата, в боя с халите бяха загинали четиридесет и един храбри рицари. Освен Габорн, Бинесман и сър Боренсон, едва деветима други се бяха измъкнали живи от руините. Битката беше тежка. Сега деветимата бяха отзад с Боренсон и влачеха главата на халата магесница към града.

Габорн смени темата.

— Не знаех, че магьосниците имат бащи — заяде се той. — Разкажи ми повече за твоя.

— Отдавна беше — каза Бинесман. — Не го помня много. Всъщност май вече ви казах всичко, което си спомням за него.

— Разбира се, че помниш повече от това — сгълча го Габорн. — Колкото повече зная за теб, толкова повече ще вярвам на всичко, което ми кажеш. — Не знаеше колко стотици години бе живял чародеят, но беше сигурен, че е запомнил и други истории.

— Прав сте, милорд — рече Бинесман. — Нямам баща. Като всички Земни пазители, роден съм от Земята. Бях само едно същество, изваяно от някого от кал, докато не си оформих тази плът сам, по своя воля. — Бинесман повдигна загадъчно едната си вежда.

Габорн изгледа чародея и макар и само за миг, го обзе натрапчивото подозрение, че Бинесман говори по-искрено, отколкото се прави.

Но мигът бързо отмина и Габорн се разсмя.

— Голям лъжец си! Заклевам се, че ти си изобретил лъжите!

Бинесман на свой ред се засмя.

— Вярно, това умение е чудесно, но не съм го изобретил аз. Само гледам да го усъвършенствам.

В този момент по пътя от юг се чу конски тропот. Конят беше бърз, с три или четири дара на метаболизъм, бял, и проблясваше на слънчевата светлина между сенките на дърветата. Ездачът носеше ливреята на Мистария с образа на зеления мъж на синьо поле.

Габорн дръпна юздите и зачака. Беше доловил опасност. Сега се страхуваше от новините, които му носеше куриерът.

Вестоносецът яздеше бързо, без да забавя, докато Габорн не вдигна ръка и не му извика. Чак тогава ездачът го позна, тъй като кралят беше облечен в прост сив халат, изпоцапан от пътя.

— Ваше величество! — викна вестоносецът.

Бръкна в кожената кесия на кръста си и извади малък свитък. На червения восък личеше печатът на Палдейн.

Габорн отвори свитъка. Зачете и сърцето му се сви.

— Радж Атън е навлязъл на юг в Мистария — каза той на Бинесман. — Сринал е замъците Горлейн, Аравел и Тол Римън. Станало е призори, преди два дни. Палдейн пише, че неговите хора и неколцина свободни рицари са го накарали да плати скъпо. Стрелците им устроили засада на войските на Радж Атън. Казва, че човек може да мине от село Глиганска глава до рида при Гоуърс по труповете им.

Но не посмя да преразкаже по-страшната част от донесението. Бележките на Палдейн бяха изключително подробни и точни, посочваха точния вид и брой на понесените от врага щети: 36 909 мъже, повечето от които обикновени бойци от Флийдс. Беше отбелязал също броя на изразходваните стрели (702 000), убити защитници (1 274), ранените (4 951), убитите коне (3 207) и бройките пленени брони, злато и коне. След това описваше съвсем подробно придвижванията на вражеските части и сегашното местоположение на бойците си. Подкрепленията на Радж Атън се събираха към Карис от замъците Крайдън, Фелс и Тол Дур. Палдейн укрепваше Карис, убеден, че Радж Атън ще се опита да завладее могъщата крепост, вместо да я разруши.

Габорн дочете донесението и отчаяно поклати глава. Радж Атън вършеше диващини. Палдейн му беше платил скъпо. Вестта го възмути.

Последните думи на Палдейн гласяха:

Очевидно Вълчия господар на Индопал се надява да Ви въвлече в този конфликт. Опустошил е северната Ви граница, за да не можете да се върнете на юг със значителни свежи сили. Моля Ви да останете в Хиърдън. Позволете на Ловеца да пропъди това псе.

Габорн нави свитъка и го прибра в джоба си. „Влудяващо е — помисли той. — Да седя тук, на хиляда мили от дома, и да научавам как загиват хората ми дни след като е станало.“

Почти нищо не можеше да направи, за да спре Радж Атън. Но поне новините можеше да получава по-бързо…

Хвърли поглед към вестоносеца — момък с къдрава кафява коса и ясни сини очи. Беше го виждал много пъти в двора. Вгледа се в очите на младежа, а с помощта на Земния взор проникна и през тях, чак до сърцето му. Куриерът беше горд, гордееше се с поста си и с бързата си езда. Беше смел, готов да рискува живота си в служба на своя владетел. Десетина слугинчета из хановете в Мистария си мислеха, че ги обича, защото ги е пощипнал добре и ги е нацелувал още по-добре, но самият той се разкъсваше между любовта на две жени с твърде различни характери.

Габорн нямаше особено добро мнение за младежа, но и не виждаше причини да не го Избере. Трябваха му хора като този, бързи вестоносци, на които да може да разчита. Затова вдигна лявата си ръка, взря се в очите на момъка и прошепна:

— Избирам те за Земята. Сега си отдъхни, но още днес тръгни обратно за Карис. В момента имам там Избран вестоносец. Ако усетя опасност и за двама ви, ще знам, че Радж Атън се кани да нападне града. Чуеш ли в ума си да те предупреждава моят глас, подчини му се.

— Не смея да си отдъхвам, ваше величество — заяви вестоносецът, — докато Карис е в опасност.

И момъкът обърна коня си на юг. След няколко мига вече го нямаше и само прахта, вдигаща се по пътя, показваше, че изобщо е стигал до Хиърдън.

С натежало сърце Габорн се замисли какво да направи. Трябваше на всяка цена бързо да уведоми лордовете си в Хиърдън за тази обезпокоителна новина.

Продължиха под лъчите на ранното утро и Габорн изведнъж изпита неустоим порив да се отдалечи. Пришпори коня и се понесе вихрено под дърветата край пътя. Конят на Бинесман без усилие продължи редом с него, а Дните му закрета далече зад тях на бялото си муле. Най-сетне се озоваха на билото на един хълм, от който им се откри пълна гледка към замък Силвареста.

Габорн дръпна юздите. Двамата с чародея спряха и зяпнаха в почуда.

Замък Силвареста бе разположен на един малък хълм при завоя на река Вий — с високи стени и издигащи се като планински зъбери кули. Около хълма се беше проснал укрепеният с крепостна стена град. Извън градските стени трябваше да се виждат само селски околности — пусти ливади с купи сено тук-там, овощни градини и селски къщи и плевни.

Но през последната седмица, след като се пръсна мълвата за пришествието на Земен крал, бяха започнали да се събират благородници и селяци от цял Хиърдън — и дори от други кралства отвъд Хиърдън. Габорн бе предчувствал какво ще стане. Полята пред замък Силвареста бяха изпепелени от Радж Атън, но вече се бяха струпали толкова много селяни, че цялата околност на укрепения град Силвареста бе покрита с шатри и павилиони. Не всички от тези временни подслони бяха на селяни; много от шатрите принадлежаха на лордове и рицари от различни краища на Хиърдън — армии, тръгнали в поход, когато бяха чули за нашествието, но пристигнали твърде късно, за да могат да предложат някаква помощ. Знамена на Оруин, Северен Кроудън и Флийдс, както и на различни търговски принцове от Лайсъл се смесваха с цветовете на Силвареста, а на един по-далечен хълм си бяха вдигнали стан хиляди търговци от Индопал, които — след като бяха прогонени от крал Силвареста — бързо се бяха върнали, за да видят това ново чудо, този Земен крал.

Полята около замъка бяха почернели, но сега тъмнееха не заради изгорялата трева. Бяха черни заради гъмжилото от стотици хиляди хора и животни.

— Сили небесни! — възкликна Габорн. — Броят им трябва да се е учетворил през последните три дни. Ще ми трябва почти цяла седмица, докато ги Избера всички.

Макар и отдалече, долови музиката, носеща се над лагерните огньове. Чуваше се и трясък на пики от рицарски двубои, съпроводен от възторжени викове. Бинесман седеше смълчан на коня си. Дни ги настигна.

Нещо привлече погледа на Габорн. В небето над долината се виеше ято скорци — хиляди и хиляди, като жив облак. Завиваха ту наляво, ту надясно, спускаха се рязко надолу и след това се извисяваха стремително. Скорците често летяха така през есента, но тези птици изглеждаха особено наплашени.

След това чу и гъшия грак. Обърна очи към река Вий, която се виеше през полята като зелена ивица. На стотина разтега над реката, на няколко мили далечина, летяха гъски.

Бинесман изправи гръб и се обърна към Габорн.

— И ти го чу, нали? Усещаш го в костите си.

— Кое? — попита Габорн.

Дните на Габорн се окашля, сякаш се канеше да попита нещо, но си замълча. Историкът рядко си отваряше устата. Намесата в човешките дела беше забранена от Господарите на Времето, на които служеха Дните. Но си личеше, че любопитството го гложди.

— Земята. Земята ни говори — каза Бинесман. — Говори на теб и на мен.

— И какво казва?

— Все още не знам — отвърна искрено Бинесман. Магьосникът се почеса по брадата, после се намръщи. — Но точно така ми говори обикновено: с тревожното цвърчене на зайци и мишки, със сменящия посоката на летежа си птичи облак, с гъшия грак. А сега ето че шепне и на Земния крал. Растеш, Габорн. Растеш в силата си.

Габорн изгледа Бинесман. Кожата на чародея бе придобила странен ръждивочервен оттенък, също като торбестия му халат. Ухаеше на треви, които пазеше в издутите си джобове — липов цвят и дива теменуга, босилек и още стотици всевъзможни билки. Приличаше на най-обикновен червендалест весел старец, ако не бяха чертите на мъдрост, изписани на лицето му.

— Ще го проверя това. До довечера ще знаем повече — увери го чародеят.

Но Габорн не можеше да остави настрана тревогите си. Подозираше, че ще му се наложи да свика военен съвет, но не смееше да го направи преди да е разбрал естеството на заплахата, за която предупреждаваха земните му сетива.

Тримата се спуснаха по пътя в една дълбока седловина между два хълма, изпепелена предната седмица.

И там, в подножието на хълма Габорн видя някаква жена, която отначало взе за старица, с увита около главата кърпа.

Когато конете затропаха с копита по пътя, старицата вдигна очи и Габорн видя, че изобщо не е стара. Напротив, беше млада жена и той веднага я позна.

Преди седмица Габорн бе повел „армия“ от замък Гроувърман към Лонгмът. Армията включваше двеста хиляди глави добитък, карани от селяни, мъже, жени и деца, както и от неколцина престарели войници. Прахът по пътя им, докато стадото прекосяваше планините, се оказа достатъчно ловка хитрина, за да откаже Вълчия господар Радж Атън от щурма му срещу Лонгмът.

Ако Радж Атън бе разбрал измамата на Габорн, щеше да нареди да избият всяка жена и дете от свитата му само от яд. Тази жена беше яздила в неговата „армия“. Помнеше я добре. Носеше тежко знаме в една ръка, а в другата — кърмаче.

Беше се държала храбро и себеотрицателно. Той бе изпитал благодарност заради помощта на хора като нея. Но сега се притесни, като я видя — най-обикновено селянче, което сигурно и кон си нямаше — чак тук, при замък Силвареста, на повече от двеста мили северно от Лонгмът, само една седмица след битката.

— О, ваше величество — смотолеви тя и сведе глава.

Габорн веднага разбра, че го е чакала край пътя да се върне от лова. Беше заминал от замък Силвареста преди три дни. Зачуди се колко ли дълго е чакала тук.

Тя се надигна и Габорн забеляза, че краката й са оцапани с пръст. Явно беше извървяла пеш целия път от Лонгмът. Държеше бебето в дясната си ръка. След като се изправи, пъхна ръката си под шала да издърпа гърдата си от бебешката уста и да се загърне по-прилично.

След като бяха помогнали в една победоносна битка, много благородници щяха да дойдат, за да поискат едно или друго благодеяние. Габорн рядко беше виждал селянин да прави същото. Но тази жена явно искаше нещо от него и го искаше отчаяно.

Бинесман се усмихна и възкликна:

— Моли? Моли Дринкъм? Ти ли си?

Момичето се усмихна свенливо, а чародеят слезе от коня си и я приближи.

— Ами, аз съм.

— Я дай да видя сладкото ти детенце. — Бинесман взе отрочето от ръцете й и го вдигна високо. Детето — тъмнокосо, едва ли на повече от два месеца — беше пъхнало юмруче в устата си и го смучеше енергично със затворени очи. Магьосникът се усмихна блажено. — Момче? — Моли кимна. — О, ама той е одрал кожата на баща си — Бинесман цъкна с език. — Какво съкровище! Верин толкова щеше да се гордее. Но ти какво правиш тук?

— Дойдох да видя Земния крал — каза Моли.

— Е, ето го и него — каза Бинесман. Обърна се към Габорн и му представи Моли. — Ваше величество, това е Моли Дринкъм, някогашна жителка на замък Силвареста.

Моли изведнъж замръзна, с пребледняло от ужас лице, сякаш не можеше да понесе мисълта, че говори с крал. „Или навярно се бои да говори само с мен, Земния крал“ — помисли Габорн.

— Моля да ми простите, ваше величество — извика пискливо Моли. — Надявам се, че не ви притеснявам… знам, че е рано. Вие сигурно не ме помните…

Габорн скочи от коня си, за да не я гледа отвисоко, и се постара да я успокои.

— Изобщо не ме притесняваш — каза той. — Извървяла си дълъг път от Лонгмът. Помня помощта, която ми оказа. Сигурно някаква голяма несгода те е довела тук. Чакам с нетърпение да чуя молбата ти.

Тя кимна свенливо.

— Виждате ли, мислех…

— Продължавай — каза Габорн и погледна към своя Дни.

— Виждате ли, не съм била винаги просто слугинче на херцог Гроувърман — заговори тя. — Баща ми чистеше конюшните за войниците на крал Силвареста и аз живеех в замъка. Но направих нещо, което ме опозори, и баща ми ме отпрати на юг. — Сведе очи към детето си. Незаконородено.

— Миналата седмица тръгнах с вас — продължи тя — и зная едно: щом вие сте Земния крал, би трябвало да имате силите на Ерден Геборен. Та нали това ви прави Земен крал.

— Къде си го чула това? — попита Габорн. Изведнъж се уплаши, че ще му поиска нещо невъзможно. Делата на Ерден Геборен бяха легендарни.

— От самия Бинесман — каза Моли. — Помагах му в сушенето на билките и той ми разказваше истории. А щом сте Земния крал, значи идат лоши времена и Земята ви е дала силата да Избирате… да избирате рицарите, които ще се сражават редом с вас и да Избирате кои ще живеят под вашата закрила, и кои — не. Ерден Геборен е познавал кога хората му са в опасност и ги е предупреждавал в сърцата и в умовете им. Вие, разбира се, би трябвало да можете да правите същото.

Габорн разбра какво иска от него. Искаше да живее. Искаше той да я Избере. Вгледа се в нея продължително и видя много повече от закръгленото й лице и приятната фигура, скрита под дрипавите дрехи. Видя много повече от дългата тъмна коса и угрижените бръчици около очите й. С помощта на Земния си взор се взря в дълбините на душата й.

И видя обичта й към замък Силвареста и изгубената й там невинност, и любовта й към един мъж, Верин, коняр, който беше умрял, ритнат от кон. Видя отчаянието й от това, че се е озовала в замък Гроувърман, принудена да върши черната работа на несретно слугинче. Не искаше много от живота. Искаше да се върне у дома си, да покаже бебето на майка си, да се върне там, където ще й е топло и ще се чувства обичана. Не видя в нея нито притворство, нито жестокост. Тя се чувстваше горда със своя незаконен син и го обичаше горещо.

Земният взор не можеше да покаже всичко на Габорн. Той подозираше, че ако продължи да се взира в сърцето й с часове, ще научи за нея повече, отколкото знае тя самата. Но времето беше кратко и за тези няколко секунди той видя достатъчно.

След миг Габорн се отпусна и вдигна лявата си ръка.

— Моли Дринкъм — занарежда той тихо заклинанието си. — Избирам те. Избирам те за тъмните времена, които идат. Чуеш ли моя глас в ума си или в сърцето си, послушай го. Ще дойда за теб или ще те изведа от опасността, доколкото ми е по силите.

И толкова. Габорн моментално почувства въздействието на заклинанието, почувства връзката, онова вече познато му стягане отвътре, което му позволи да усети присъствието й и което щеше да го предупреди, когато тя изпадне в опасност.

Очите на Моли се разшириха, сякаш и тя го усети, а след това лицето й почервеня от смущение и тя се смъкна на едно коляно.

— Не, ваше величество, разбрахте ме погрешно. — Тя вдигна бебето. Юмручето се измъкна от устата му, но детето сякаш беше задрямало и му беше все едно. — Искам да Изберете него, да го направите някой ден един от своите рицари!

Габорн зяпна детето и се разтрепера, притеснен от молбата. Жената явно беше отраснала с приказките за великите дела на Ерден Геборен и затова очакваше твърде много от един Земен крал. Но нямаше представа, че Габорн съвсем не беше всесилен.

— Ти не разбираш — помъчи се да й обясни той. — Не е толкова лесно. Когато те Избирам, враговете ми го забелязват. Аз воювам не с хора, нито с хали, моята война е с невидими Сили, които ги тласкат. Изборът ми над теб те поставя в голяма опасност и макар да мога да ти изпратя рицари на помощ, в повечето случаи ти ще трябва да си помагаш сама. Моите възможности са твърде ограничени, а враговете ни — твърде многобройни. Ти ще трябва да можеш да си помагаш сама, да помагаш на мен, за да мога да те избавя от опасността. Аз… не мога да направя това за едно дете. Не мога да го изложа на опасност. То няма да може да се защити само!

— Но той има нужда някой да го закриля — каза Моли. — Няма си татко. — Тя изчака да й отвърне, след което го замоли: — Моля ви! Моля ви, Изберете го заради мен!

Габорн се вгледа в лицето й и пламна от срам. После се заозърта към Бинесман и към своя Дни, като нещастен торбалан, хванат в тъмния ъгъл на кухнята и чудещ се как да се измъкне.

— Моли, ти искаш да позволим детето ти да отрасне, за да стане воин на служба при мен — почна смутено Габорн. — Но не мисля, че разполагаме с толкова време! Идат тъмни времена, най-тъмните, които е виждал този свят. Може би само след няколко месеца, или година, те наистина ще ни връхлетят. Твоето дете няма да може да се сражава в тази битка.

— Все едно, Изберете го — каза Моли. — Поне ще знаете кога е в опасност.

Габорн се втренчи в нея, изпълнен с ужас. Преди седмица беше изгубил няколко души, които бе Избрал в битката за Лонгмът баща си, бащата на Шемоаз, крал Силвареста. Когато умираха, се бе почувствал сразен до дъното на душата си. Не се беше опитвал да обясни това чувство нито на себе си, нито на някой друг, но се чувстваше все едно, че… че всеки от тях бе пуснал корени и ги изтръгнаха от тялото му и те оставиха след себе си тъмни, зейнали дупки, които никога нямаше да се запълнят. Загубата им беше като да загубиш крайници, които нищо не може да замести, и той беше съкрушен от мисълта, че смъртта им е признак за личния му провал. Носеше вината си за гибелта им като баща, който от небрежност е оставил децата си да се удавят в кладенеца.

Габорн облиза пресъхналите си устни.

— Не съм толкова силен. Не разбираш какво искаш от мен.

— Няма кой да го защити — повтори Моли. — Нито баща, нито приятели. Само мен си има. Вижте го, та той е още едно бебе!

Тя разви заспалото момченце, вдигна го и пристъпи напред. Детето беше слабичко, макар че спеше дълбоко и не изглеждаше гладно. В дъха му се долавяше сладкият мирис на новородено.

— Хайде, стига — прикани я Бинесман. — Щом Негово величество казва, че не може да Избере дете, значи не може. — Бинесман хвана леко Моли за лакътя, сякаш се канеше да я побутне към града.

Моли го изгледа и злобно се развика:

— Това ли ме карате да направя? Да пръсна главата на това малко копеле в някой камък край пътя и да се свърши с него, така ли? Това ли искате?

Габорн се почувства отчаян като удавник, понесен от придошъл порой. Погледна към своя Дни, уплашен от това, което можеше да се напише за избора му. После потърси с очи помощ от Бинесман.

— Какво мога да направя?

Земният пазител огледа намръщено бебето. После съвсем леко поклати глава.

— Боя се, че сте прав. Избирането на едно невръстно дете няма да е разумно. Нито ще е проява на милост.

Моли зяпна стъписана и отстъпи, сякаш разбрала изведнъж, че Бинесман, когото беше смятала за стар приятел, се е превърнал в неин враг.

Бинесман се опита да обясни:

— Моли, Габорн бе задължен от Земята да събере семената на човечеството, да защити онези, които може, в тъмните времена, които идат. Но всичко, което прави той, може би няма да се окаже достатъчно. Други раси вече са заличени от лицето на земята — расата на тот, на мътните. Човечеството може да се окаже следващата.

Бинесман не преувеличаваше. Когато Земята изяви себе си в градината на чародея, тя беше казала почти същото. Бинесман дори беше твърде милостив с Моли, като криеше от нея мрачната истина.

— Земята е обещала да закриля Габорн, а в замяна на това той се закле да те закриля както може. Но мисля, че ще е най-добре ти самата да пазиш детето си.

Точно така Габорн смяташе да спаси своите хора — като Избира владетели и воини, които да поемат задълженията си. Преди лова той бе Избрал сто хиляди души около Хиърдън, подбрал беше толкова, колкото можеше, стари и млади, лордове и селяци. Във всеки момент, стига да помислеше за някой от тези хора, той можеше да посегне в ума си и да разбере посоката и разстоянието. Можеше винаги да ги намери, стига да му потрябваха, и знаеше дали са в опасност. Но бяха толкова много! Затова започна да Избира рицари и лордове, които да закрилят определени групи. Стараеше се да ги Избира умно и не смееше да отхвърля слабите, глухите и слепите, младите или слабоумните. Не смееше да оценява хора като тях по-долу от някой друг, защото нямаше да позволи собствената му самонадеяност да доведе до човешки жертви. Като поставяше някой лорд или дори някой баща или майка да отговарят за безопасността на своите подопечни, той се освобождаваше от част от неимоверната тежест, която изпитваше. До голяма степен бе правил точно това. Беше използвал силите си, за да наставлява лордовете, като изискваше от тях да се подготвят за война.

При мисълта, че ще й възложат закрилата на детето й, Моли пребледня. Изглеждаше толкова стъписана, че Габорн се уплаши да не припадне. Съвсем основателно подозираше, че няма да може да го защити добре.

— А аз също ще ти помогна да опазиш детето си — предложи й малко утеха Бинесман. Промърмори под нос някакви думи, намокри с език пръста си и коленичи край пътя, за да топне пръста си в калта. Стана и с калния пръст начерта руна на защита на челото на бебето.

Но Моли явно беше убедена, че помощта на чародея няма да е достатъчна. По бузите й потекоха сълзи, и тя стоеше стъписана и разтреперана.

— Ако беше ваше — замоли се тя на Габорн, — нямаше ли да го Изберете? И тогава ли нямаше да го Изберете?

Габорн знаеше, че щеше да го Избере. Моли като че ли прочете отговора на лицето му.

— Тогава ще ви го дам — предложи Моли. — Като брачен дар, стига да го приемете. Ще го дам на вас, да го отгледате като свой син.

Габорн затвори очи. Отчаянието в гласа й го удари като брадва.

Как можеше да Избере това дете? Струваше му се жестоко. „Това е лудост — помисли Габорн. — Ако го Избера, колко ли хиляди други майки могат с основание да поискат същото? Десет хиляди, сто хиляди? Но ако не го Избера и Моли се окаже права? Ако с бездействието си го осъдя да умре?“

— Детето има ли си име? — попита Габорн, защото в някои страни незаконородените оставаха за цял живот без имена.

— Наричам го Верин — каза Моли. — Като баща му.

Габорн се втренчи в детето, вгледа се под милото личице и гладката кожа, взря се дълбоко в малкия му ум. Нямаше много неща за виждане — един неживян още живот, няколко смътни желания. Детето изпитваше облекчение и благодарност от майчината гърда, от топлината на тялото й и от сладките песни, с които го приспиваше. Но Верин не възприемаше майка си като личност, не я обичаше така, както тя обичаше него.

Габорн потисна хлипа си.

— Верин Дринкъм — промълви той и вдигна лявата си ръка. — Избирам те. Избирам те за Земята. Нека Земята те цери. Нека Земята те крие. Нека Земята те направи свой.

Габорн усети как връзката се стегна.

— Благодаря ви, ваше величество — каза Моли. — Очите й блеснаха, пълни със сълзи. Тя се обърна и тръгна към замък Гроувърман, готова отново да извърви пеш двестате мили до дома си.

Но щом го направи, Габорн изпита мощно и непреодолимо усещане за смъртна заплаха; Земята го предупреждаваше, че тя е в опасност. Ако отново отидеше на юг, щеше да умре.

Дали щеше да бъде нападната от някой разбойник, дали щеше да се поболее по пътя, или щеше да я сполети някоя друга зла съдба, той не разбра. Но макар да не можеше да предположи каква форма на опасност я дебне, предчувствието му бе толкова силно, колкото в деня, в който умря баща му.

„Моли — помисли Габорн, — натам те чака смърт. Върни се и иди в замък Силвареста.“

Тя спря насред крачка и извърна питащо големите си сини очи към него. Поколеба се за половин секунда, след което се обърна и затича на север към замък Силвареста, сякаш я гонеше хала.

При тази гледка очите на Габорн се изпълниха със сълзи на благодарност.

— Добро момиче — прошепна той. Беше се побоял, че няма да чуе предупреждението му или че ще се поколебае дали да му се подчини.

Дните го гледаше невярващо.

— Вие просто така я… обърнахте?

— Да.

— Усетихте опасност на юг?

— Да — повтори Габорн и премълча смътното чувство на страх, което се прокрадна в него. — Поне за нея.

Обърна се към Бинесман:

— Не знам дали ще мога да издържа на това. Не очаквах, че ще е така.

— От един Земен крал не се чака да носи леки товари — каза Бинесман. — Казват, че след битката при Сийр Фийл по тялото на Ерден Геборен не намерили нито една рана. Според някои е умрял от разрив на сърцето.

— Много ме успокои — отвърна сардонично Габорн. — Искам да спася това дете, но не знам дали постъпих добре, или зле, като го избрах.

— А може би нищо от това, което правим, няма значение — отвърна Бинесман, сякаш примирил се с разбирането, че и най-големите им усилия може да не спасят човечеството.

— Не. Трябва да вярвам, че има значение — възрази Габорн. — Трябва да вярвам, че борбата си заслужава. Но как мога да ги спася всичките?

— Да спасиш цялото човечество? — каза Бинесман. — Това е невъзможно.

— Тогава трябва да измисля как да спася повечето. — Габорн погледна своя Дни, историка, който го следваше неотлъчно от детството му.

Мъжът беше облечен в скромния си, неизменен кафяв схоларски халат и се взираше в него с немигащи очи. Но когато Габорн се вгледа в него, Дните извърна поглед някак гузно.

Чувството за заплаха, което изпитваше Габорн, бе тревожно. Той беше убеден, че Дните може да му каже кой е източникът на тази опасност, стига да поиска.

Но Дните отдавна се беше отказал от името си, беше се посветил на Господарите на Времето. Нямаше да проговори.

Все пак, въпреки че предаността на Дните към Господарите на Времето уж оставяше малко място за намесата им в хорските дела, Габорн беше слушал приказки за някои Дни, които отстъпвали от клетвите си.

Знаеше, че далече на север, в една манастирска обител на островите оттатък Оруин, живее друг Дни — такъв, който бе отдал на Дните на Габорн дара си на ум и в замяна бе получил от него същото. По този начин сега двамата Дни споделяха един и същи ум — деяние рядко повтаряно извън онзи манастир, тъй като водеше до лудост.

Дните на Габорн се наричаше „свидетел“ и бе натоварен от Господарите на Времето да наблюдава Габорн и да слуша думите му. Неговият двойник, „писарят“, записваше делата на Габорн до смъртта му, когато щеше да се публикува книгата на живота на Габорн.

И тъй като всички писари живееха в общата обител, те споделяха информация. Всъщност всички знаеха какво става между Владетелите на руни.

Ето защо Габорн имаше чувството, че Дните знаят твърде много, но че разкриват тайните си твърде рядко.

Бинесман улови обвинителния поглед, който Габорн хвърли към Дните, и каза:

— Ако избирах семена за посев в градината си догодина, не знам дали щях да гледам да ги опазя всички, или само най-добрите.