Дейвид Фарланд
Вълчето братство (13)

В кралския съвет

Сър Боренсон събуди Мирима и й съобщи новината. Габорн я беше поканил да присъства на съвета.

— Кани мен? — попита изумена Мирима. Беше се прибрала от вечеря и бе заспала с дрехите. Надигна се сковано.

— Да, теб — каза Боренсон.

— Ако иска да знае кои есенни цветя ще стоят най-добре в голямата зала — каза Мирима, — мога да го съветвам до заранта, но от война не разбирам нищичко.

— Габорн те харесва — отвърна Боренсон. И той беше малко объркан. Тя наистина не разбираше от война и Боренсон подозираше, че Габорн я е поканил само от вежливост към него, за да е повече време с новата си жена преди да тръгне за Инкара. Но не смееше да уязви чувствата на жена си, като й го каже. — Не ти ли каза, когато се срещнахте първия път, че те иска в дворцовата си свита? Той цени мнението ти.

— Но аз се чувствам като натрапничка.

— Аз пък съм сигурен, че кралят изпитва същото за себе си — подхвърли Боренсон. — Преди седмица най-голямата му грижа беше дали да носи, или да не носи перо на шапката си, когато отиде при Йоме да поиска ръката й. Сега баща му е мъртъв, а той трябва да планира война. Сигурен съм, че допреди седмица Йоме се е притеснявала какъв конец да използва във везмото си, но тя също ще присъства на съвета.

— Той май е поканил всички в кралството на този съвет! — възкликна Мирима.

— Е, не чак всички. Ще присъстват канцлерът Родерман и Джюрийм, както и Ерин Конал, крал Оруин, Върховният маршал Скалбейрн и лорд Ингрис Лайсъл.

Мирима се намръщи замислено, стана, огледа се в едно от огледалата и започна да сресва дългата си тъмна коса.

Самият Боренсон също не беше сигурен дали мястото му е в съвета. Сега, след като се бе отрекъл от клетвата си за вярност, той беше само един лишен от знаци щит.

Преди няколко дни той бе обещал да си даде две седмици, за да се подготви за пътуването си до Инкара. Трябваше му време, за да се сбогува с родната си земя и със съпругата си. Беше смятал, че времето ще му стигне. Но освен това тогава вярваше, че Радж Атън ще си отиде в Индопал за зимата. Вместо това Вълчия господар бе ударил на юг, към сърцето на Мистария, без да даде и един ден отдих на Габорн. Сега Габорн стоеше натикан тук в Хиърдън и почти откъснат от кралството си и от съветниците си.

Така че Боренсон все още не можеше да се насили да поеме далечния си път към Инкара. Не и докато приятелят му все още се нуждаеше от неговия съвет. Макар да беше свободен рицар и да беше в правото си да тръгне още тази вечер, Боренсон предпочете да остане.

Но знаеше, че ако Габорн реши да тръгне на юг към Мистария, ще тръгне с него. А обърнеше ли гръб на Хиърдън и на жена си, нямаше да се върне, докато не свърши експедицията му.

— А билкарят Бинесман? — попита Мирима. — Ще бъде ли на съвета?

— Той спи — отвърна Боренсон. — Не бива да го обезпокояват.

От всички, които щяха да липсват на този съвет, Боренсон най-много се чудеше за Бинесман. Беше предложил да срита с чародея в ребрата, но Габорн му забрани.

— Ами принц Селинор? — запита тя. — И богатите търговци от Лайсъл?

Боренсон се намръщи. През последните няколко часа всеки в двора беше чул как бяха дошли търговците — бяха вдигнали стан, след което приканиха Габорн да дойде при павилионите им и да ги Избере, сякаш им беше личният слуга, а не Земния крал.

Боренсон щеше да ги напъди, но за всеобща изненада Габорн им се подчини и Избра няколко.

— Подозирам, че кралят не вярва съвсем на Селинор — отвърна той. — И макар че е поканил лорд Ингрис, явно смята, че другите търговци ще са толкова от помощ, колкото ято кресливи гъски.

— И други лордове вече са на стан тука — каза Мирима. — Ами Северен Кроудън, Белдинук?

— От Северен Кроудън нямаме никаква вест — каза Боренсон. — Железния крал никога не е харесвал Силвареста и може би също като братовчед си, крал Андърс, няма интерес от Земния крал. А може и да е заради неговите си проблеми. Тая нощ в Северен Кроудън излизат хали. Габорн вече е изпратил вестоносци с предложение за помощ.

— Колкото до Белдинук, крал Лоуикър е болнав… — Боренсон не знаеше какво повече да каже. Лоуикър винаги се бе държал приятелски към Дома Ордън, но Боренсон не му вярваше много. Струваше му се, че Лоуикър използва крехкото си здраве като оправдание за бездействието си всеки път, когато е необходима намесата му. Тъй или иначе, той повтори преценката на Габорн за положението: — Лоуикър в края на краищата трябва да се оправи с войските на Радж Атън, минаващи покрай границата му на път за Мистария. Нищо чудно, че още не е изпратил хора.

Мирима се среса и постоя малко да се полюбува на отражението си. Изглеждаше красива и привлекателна.

Боренсон предложи ръка на съпругата си и я придружи по стъпалата към Голямата зала. Завариха Габорн седнал в тъмното зад една маса, с гръб към стената. В стаята не светеха никакви свещи или светилници, в камината не гореше огън. Само един прозорец беше отворен, за да пропуска малко звездна светлина. Останалите прозорци бяха плътно затворени.

Крал Оруин беше заел място вляво от Габорн. Йоме седеше встрани от масата, зад Габорн. Вдясно от него се беше разположил галфонът лорд Ингрис — небрежно галантен възрастен тип с широка изтъркана кафява плъстена шапка, увенчана с щраусово перо. Копринената му блуза блестеше перленобяла в тъмното, а пръстените, нанизите и гривните му просветваха дори на смътната светлина. До него седеше Джюрийм, чието южняшко облекло поне този път не изпъкваше с пищността си. Габорн посочи на Боренсон да седне до Джюрийм.

Мирима отиде до задната стена, настани се до Йоме и хвана кралицата за ръката. Боренсон погледна жена си. Йоме впи пръсти в ръката на Мирима, сякаш търсеше подкрепа. Лицето на кралицата бе осветено от звездната светлина и по стегнатите й челюсти Боренсон разбра, че е уплашена.

Погледна към Габорн. На звездната светлина видя, че челото на краля е навъсено. И двамата бяха изплашени. Този съвет наистина нямаше да е обикновен.

След няколко мига в залата влезе Ерин Конал и зае място в другия край на масата, до канцлера Родерман. Всички Дни се подредиха зад лордовете.

— Търсихме Върховният маршал в лагера му — каза Родерман, — но от него няма и помен. Вече си е отишъл.

— Боях се от това — каза Габорн.

— Ти не му остави много избор — каза Боренсон, без да се притеснява от предизвикателния си тон. Беше убеден, че Габорн бе сгрешил, като отхвърли службата на Върховния маршал и, Сили небесни, въпреки че никой нямаше да се осмели да укори Земния крал за грешката му, не искаше да крие чувствата си.

— В тъмното ли ще говорим? — женствено изхленчи лорд Ингрис.

— Да — твърдо заяви Габорн. — Никакъв огън. И никой не трябва да повтаря това, което се каже тук — на дневна светлина или пред пламък.

Габорн си пое дъх.

— Предстои ни битка. Земята ме предупреди, че сме изправени пред гибелна опасност, а тази нощ чародеят Бинесман използва Зрителен камък, за да ми покаже враговете ми. В този момент в Северен Кроудън извират хали.

— Какво? — попита лорд Ингрис. — Кога тръгваме?

— Не… във всеки случай не и срещу халите — каза Габорн. — Железния крал отказва да отговори на всякакви писма от наша страна, а съм предложил както на крал Андърс, така и на Железния крал помощ. Нищо повече няма да правя.

— Тогава — попита лорд Ингрис, — смятате ли, че халите са удържани?

— Ни най-малко — каза Габорн. — Халите са унищожили цитаделата Хейбърд в Мистария. Други са се появили в Картиш. А може да последват и още изригвания.

Лордовете се спогледаха в тъмното. Един прилив на хали на север сам по себе си беше обезпокоителна вест. Но споменаването на Габорн за многобройни изригвания и на юг предизвикваше сериозен страх. Подсказваше, че инцидентът не е случаен.

Подсказваше, че започва повсеместно нашествие.

Боренсон беше чул за изригванията малко преди заседанието и трудно можеше да си представи по-лоша новина. През целия му живот хали рядко се бяха появявали на земната повърхност. Но древните сказания предупреждаваха, че не винаги е било така, и всички се бояха, че един ден халите ще излязат на повърхността на земята — десетки и десетки хиляди.

— Изправени сме пред сериозна заплаха — каза Габорн, — такава, срещу която в момента не можем да направим нищо. Но има и друг проблем, не по-малко тежък. Защото докато халите хапят по границите ни, Радж Атън бие в сърцето ни. Защото миналата седмица войските на Радж Атън са поели на юг. Умората, както и свободните рицари, са взели тежка дан от силите на Вълчия господар. Той е оставил Флийдс с над четиридесет хиляди души. Съгледвачите на херцог Палдейн преценяват, че сега Радж Атън разполага едва с четири хиляди бойци — само половината от които са Непобедими — плюс малко стрелци, главанаци, бойни кучета и магьосници.

— Изглежда, се скапват — заяви обнадеждено лорд Ингрис. — Не могат да бягат вечно.

— Вярно е, че хората на Радж Атън са изтощени — каза Габорн, — а конете, които е взел във Флийдс, са съсипани от пътя. Оставил е след себе си диря от изпопадали гиганти, бойни кучета и обикновени войници, твърде изморени, за да могат да издържат на скоростта му.

— Но въпреки всичко за момента Радж Атън ни се изплъзва — продължи той. — Оставил е тези четири хиляди души зад себе си, на осемдесет мили северно от Карис. Двамата с канцлер Родерман огледахме картите и по всичко личи, че той лично е заминал да срещне войските си при крепостта Тол Дур, въпреки че може да се е отправил за замъка Крайдън или замъка Фелс.

— Няма да избяга във Фелс — намеси се Ерин Конал. — Получих вест преди един час. Един от нашите съгледвачи съобщава, че войските на Радж Атън почти са изоставили замък Фелс. Изглежда, се придвижват към Карис — над сто хиляди души само от Фелс, повечето от които обикновени войници. Радж Атън ще се свърже с тях. Вашият Палдейн Ловеца, изглежда, ще се окаже дивечът!

Боренсон лично беше предупредил Габорн за такава възможност. Не можеше да си представи, че Вълчия господар ще се оттегли към някое хълмче като Тол Дур, след като го примамва могъщият замък Карис.

Конесестра Конал продължи:

— Майка ми заповяда кланът Бейбърн да върне Фелс на Мистария.

Това явно изненада Габорн, защото Боренсон го чу как си пое дълбоко дъх.

— Ей на това му се вика добра вест! — заяви крал Оруин, а лорд Ингрис изпляска въодушевено с ръце.

Боренсон си представи движението на войските на Радж Атън. Карис беше най-силната крепост в западна Мистария и изключително ценна, но Радж Атън бе използвал Гласа си, за да разруши Лонгмът. Сега вероятно щеше да направи същото с Карис. Боренсон можеше само да се надява, че ще се въздържи.

— Ако Радж Атън успее да вземе Карис — предупреди той, — тази зима ще падне половината Мистария. Трябва да го спрем.

Джюрийм сплете пръсти и подпря тлъстата си брадичка на тях. После се обърна към Габорн:

— Боренсон е прав, но аз бих бил предпазлив, о, Велики. Като вълк, Радж Атън се надява да ви удари в мекото, в корема, а този корем е Мистария. Той се надява да привлече Земния крал в битка, да го принуди да остави Дънуд. Той ще щурмува Карис.

— Знам, и точно това опасение ме измъчва — тихо каза Габорн. — Но има и още една заплаха, която ми показа Бинесман. Тази нощ огнетъкачите на Радж Атън призоваха от долния свят Сияен на мрака.

Лорд Ингрис ахна, останалите приеха новината по-спокойно. Боренсон се поколеба как да реагира. Беше чувал за Сияйни, разбира се, същества от светлина и доброта, обитаващи Долния свят. И смътно знаеше, че те си имат врагове, същества от мрак, притежаващи тайнствени сили. Но нищо повече не знаеше за тях.

— Опасявахме се от убийци — каза канцлер Родерман. — Нападението на Радж Атън над Земния крал изглежда неизбежно. Този Сияен на мрака тук ли ще дойде?

— Не — обади се Джюрийм. — Според мен Радж Атън ще го използва срещу Мистария, срещу Палдейн в Карис.

— Грешиш — каза Габорн. — Сияйният на мрака идва. Земята ме предупреди.

— Може и така да е — отстъпи Джюрийм. — Допреди седмица разбирах стратегиите на Радж Атън, но сега играта явно се е променила.

— Ще трябва да обмислим своите стратегии, за да се преборим с това същество — каза крал Оруин.

Габорн поклати глава.

— Не. Ще заповядам на хората да бягат.

— Тогава да ги уведомим веднага — предложи крал Оруин.

Габорн поклати глава.

— Ако новината изтече тази нощ, ще настъпи паника. Полята са тъмни, пълни с коне и говеда — и деца, които ще бъдат стъпкани. Половината от лагеруващите навън мъже са пияни след Хостенфест. Не, колкото и да ми е тежко, ще изчакам до съмване и ще ги предупредим тогава. Опасността е огромна, но все още е далечна.

Ерин Конал рязко попита:

— Ваше величество, а можете ли да сте сигурен, че Сияйният на мрака идва за вас, а не срещу някой друг — дори Флийдс? — Боренсон реши, че е разумно от нейна страна да се безпокои най-напред за своите земи.

— След като Избрах своя баща — отвърна й Габорн, — почувствах опасността, която го грозеше, задуши ме като черен облак. Няколко часа по-късно той умря. От сутринта усещам как задушаващата аура нараства и нараства, обкръжавайки всеки човек в тази зала — всъщност обкръжава всеки в замък Силвареста. През последната седмица се опасявахме, че Радж Атън ще прати в лагера ни професионален убиец. Сега съм убеден, че убиецът идва, но е нещо много по-злокобно от който и да е Непобедим. И всички ние в замък Силвареста сме негови цели. Васалите, които избрах в Лонгмът — и тези по пътя си на север, — не са толкова застрашени. Но всеки от нас трябва да е нащрек.

— Щом можете да почувствате нашата застрашеност — каза лорд Ингрис, — тогава не можете ли да почувствате и опасността за Мистария, или за Лайсъл? Може би вие ще можете да ни кажете къде смята да нанесе следващия си удар Радж Атън?

Габорн тъжно поклати глава.

— Докато не видя един човек, не мога да го Избера. А и тази сила е нова за мен. Освен няколкото вестоносци, които съм изпратил в Карис и в Дворовете на прилива, не съм Избрал никого в Мистария или Лайсъл, така че да мога да преценя какво предстои. Следователно трябва да обмислим своя план за действие, да измислим начин да се защитим срещу Радж Атън.

— Би трябвало да знаете — каза лорд Ингрис, — че други лордове вече са предприели действия срещу Радж Атън. Още щом чухме за нахлуването му в Мистария, ние взехме мерки срещу него… и не сме сами.

— Как така? — попита крал Оруин.

— Докато вие се браните с оръжие и с хора — каза лорд Ингрис, — в Лайсъл нашата най-добра защита винаги е била богатството ни. Ние наемаме бойци да укрепят границите ни и плащаме дан на своите съседи. Когато чухме за нападението му, изпратихме послания до някои владетели в Инкара, като им предложихме подкупи, ако изпратят убийци да избият Посветителите на Радж Атън в южните провинции, където той най-малко ще го очаква.

— Умно! — каза крал Оруин. — Аз имам хиляда добри подсилени войници в Оруин, които могат да нападнат от север!

Ингрис се усмихна широко.

— Бойните вождове на Туум могат да ви надминат в това отношение, според всичко, което съм чувал…

Боренсон седеше и слушаше унило. Той самият беше избил Посветителите на Радж Атън тук, в замък Силвареста, няма и на сто крачки. Мръсна работа — беше му разбила сърцето. Макар да се убеждаваше, че го е извършил по заповед и че се налагаше, трудно можеше да понесе да седи тук и да слуша за такава наближаваща касапница.

Тъкмо се канеше да проговори, когато Габорн извика:

— Не! — И изгледа твърдо Ингрис и Оруин. — Отхвърлям такъв план!

— Защо? — попита Ингрис. Извади копринена носна кърпа от джоба си, изсекна се и я хвърли на пода.

— Цената е твърде висока — каза Габорн. — Аз се сражавам не срещу Радж Атън, а за човечеството. Да пращам воините ни едни срещу други е глупост!

Лорд Ингрис заяви равнодушно:

— Стрелите вече са пуснати. Вероятно няма да можете да спасите Радж Атън от съдбата му.

„Твърде самоуверен е — помисли Боренсон. — В края на краищата, ние сме пращали убийци години наред.“ Но за негова изненада Габорн изглеждаше много притеснен. Той попита:

— Кажете ми, кога стигнахте до решението да наемете убийци от Инкара?

Лорд Ингрис помисли.

— Беше следобеда, преди седмица. В деня, в който загина баща ви.

Габорн го изгледа навъсено.

— Същия онзи следобед, в който чародеят Бинесман прокълна Радж Атън. Също като вас, той се опасява, че тази клетва не може да бъде отменена. Съвпадението едва ли е случайно. Вие можете да се окажете инструмент в ръцете на Земята.

Лорд Ингрис се изкикоти все едно, че отхвърля незаслужен комплимент.

— Едва ли. Ако Радж Атън умре, ще го убие моето злато и алчността на инкарците, а не проклятието на някакъв Земен пазител.

Йоме се намеси иззад стола на Габорн.

— А вашето злато, то откъде идва — запита тя, — ако не от Земята?

В последвалата тишина Боренсон се замисли дали наистина е възможно няколко убийци да нанесат толкова голям удар.

Съмняваше се. Радж Атън разполагаше с Посветители, пръснати из цялото му огромно кралство, и ги пазеха добре. Въпреки че можеше да бъде ранен, Боренсон знаеше, че Вълчия господар няма да бъде убит лесно.

Най-напред Радж Атън трябваше да загуби няколко ключови дара. Ако загубеше жизнеността си например, можеше да си запази силата, но да падне под някой по-гаден удар. Или ако си загубеше метаболизма, можеше толкова да се забави, че и най-мудният войник да му отсече главата.

При подходящи обстоятелства няколко убийци можеха да нанесат опустошителен удар на Вълчия господар.

Габорн поклати глава и заяви:

— Не мога да пожелая гибелта на нито един човек. Определено не мога да одобря убиването на невинни мъже, жени и деца, чието единствено престъпление е, че са си позволили да отдадат някой дар на Радж Атън. Сам ще застана срещу него, ако трябва, но засега искам само да го спра: или да го обърна в правия път, ако мога.

— Проклетата ви глупава прошка — изпръхтя крал Оруин и се надигна разгневен от стола си. — Знаех си, че точно това ще кажете!

— Противопоставяте се на мъдростта на своя господар? — попита Джюрийм.

Лицето на крал Оруин пребледня.

— Простете ми, ваше величество — каза той, като се мъчеше да овладее яростта си. — Но не можете да рискувате да оставите Радж Атън жив. Ще е повече от неразумно, ще е направо глупаво.

— Не правя този избор, защото е умен — каза Габорн. — Правя го, защото чувствам, че така е редно да се постъпи.

— Вие сте млад човек, изпълнен с благородни идеали, и Земните сили ви помагат — заговори лорд Ингрис. — Може би се надявате да вразумите Радж Атън, но как, ако мога да попитам, предлагате да стане това?

— Плених четиридесет хиляди силара при Лонгмът — заяви спокойно Габорн.

Крал Оруин, лорд Ингрис, дори и Ерин Конал се стъписаха от изненада.

— Вече използвах пет хиляди от тях, за да подновя армията на Хиърдън и да възстановя конницата ни — продължи Габорн. — Останалите силари са достатъчно, за да осигурят дарове на една малка армия — или достатъчни, за да създадат един-единствен лорд с мощта на Радж Атън.

Той помълча и ги огледа.

— Миналата седмица, след битката при Лонгмът, мислех да направя точно това — да стана владетел, равен по сила на Радж Атън, след което да се опитам да го надвия. Също като вас, и аз искам да се бия. Но изпитвам отвращение да нарека дори Радж Атън свой враг, въпреки че нападна народа ми. Ще му предложа мир.

Крал Оруин беше сащисан.

— Той ни натрапи войната си — заговори той твърде високо. — Не можем да му отстъпим просто ей така.

— Той е прав — каза Джюрийм. — Старият ми господар няма да приеме мир — освен ако вие лично не му дадете някой дар. Ще поиска ума ви или мускула ви, нещо, което да ви осакати така, че никога да не можете да се изправите срещу него.

— Може би — каза Габорн. — Но все едно ще му го предложа. Ще пратя вестоносец, който да му занесе следните думи: „Макар да мразя своя братовчед, врагът на моя братовчед е мой враг.“ Докато посланието ми стигне до него, той вече ще е научил за падането на цитаделата Хейбърд, а може би и за собствените си неприятности в Картиш. Така ще му напомня за заплахата от халите и ще го уведомя, че вече съм негов братовчед по брачна линия. За да подпечатам мира, вместо моя дар ще му предложа двайсет хиляди силара. Той знае, че без тях съм достатъчно осакатен. Но ще му дам силарите само при условие, че се съгласи да напусне Роуфхейвън.

Боренсон облиза пресъхналите си устни. Радж Атън едва ли щеше да се вразуми, но същевременно трудно можеше да обърне гръб на двайсет хиляди силара.

— И други хора са му отправяли подобни призиви — предупреди Джюрийм. — Той няма да купи това, за което е убеден, че може да си го вземе със сила. Подозирам, че няма да се вслуша. Може би дори ще убие пратеника ви.

— Възможно е — каза Габорн. — Но какво би станало, ако поканата му бъде предадена от някой от собствените му хора, някой, когото той обича и от когото не би могъл лесно да се отърве? — Обърна се наляво и се вгледа в Джюрийм. — Джюрийм, преди няколко дни ти ми каза, че Радж Атън има стотици жени, пазени в Двореца на конкубинките в Оубран. Казваш, че никой мъж не може да ги вижда под страх от смъртно наказание. Коя от тях е любимата му жена? Би ли се вслушала тя в моя призив? Тя би ли предала поканата ми?

— Сафира й е името, милорд — отвърна Джюрийм и поглади козята си брада. — Дъщерята на емир Оват, от Тулистан. Тя е перлата на неговия харем.

— Баща й го знам по описание. Емирът е добър човек — каза Габорн. — Дъщеря му би трябвало да е наследила отчасти неговата доброта и сила.

— Може би — отвърна Джюрийм. — Но никога не съм я виждал. Влезе ли веднъж жена в двореца, повече не излиза.

— Радж Атън е суетен — каза Йоме. — Хрумва ми само една причина, поради която крие жените си в харема от очите на хората. С колко ли дара на обаяние е възнаградил своята любимка?

Джюрийм помисли.

— Предположението ви е мъдро, милейди. Знае се, че има навик да дарява с един дар на обаяние жена си всеки път щом легне с нея, така че при следващото гостуване тя да е още по-красива, отколкото я помни. Сафира му е любимката От пет години. Значи досега би трябвало да е получила над триста дара.

Боренсон се смая. Жена с десет дара на обаяние можеше да накара всеки мъж да се побърка от желание. Не можеше да си представи как ще му въздейства една жена със стотици такива дарове. Може би щеше да подейства.

Но все пак изпита безпокойство.

— Не мога да повярвам, че никой досега не се е сетил да я използва като оръжие.

— Аз бях най-довереният слуга на моя господар — каза Джюрийм. — Мое задължение беше да осигурявам дрънкулки и дарове за конкубинките. Освен на още двама-трима на никой друг не беше позволено да знае какво има в харема.

Габорн запремества поглед от човек на човек.

— Какво ще кажете? Предлагам да изпратим съобщение на Сафира, а тя да го предаде на Радж Атън.

— Може и да стане — отвърна със съмнение Джюрийм. — Но трудно бих повярвал, че Радж Атън ще се вслуша в съвета й. В края на краищата, тя е само негова жена.

Боренсон се замисли. В много части на Индопал вслушването в женски съвет се смяташе за недостойно за мъж.

— Може да подейства — заяви по-обнадеждено Йоме. — Бинесман допускаше, че Радж Атън е полудял само защото слуша собствения си Глас. Тя би могла да го убеди.

— А ако аз й дам още хиляда дара на обаяние и Глас — попита Габорн, — в знак на добра воля, за да не може дори Радж Атън да й се противопостави?

— В Оубран действително има облекчители, опитни в прехвърлянето на такива дарове — призна Джюрийм.

— А ние разполагаме със силарите, с които това да стане — отсече канцлер Родерман. — Но може да отнеме ден-два, докато намерим жени, които да послужат за Посветителки.

— Аз бих предложила обаянието си — каза Мирима.

И погледна боязливо към Боренсон, сякаш се боеше от реакцията му. Беше използвала красотата си, за да го подмами към женитба. Трябваше да разбира, че не е честно тепърва да предлага да си я даде. Но Боренсон въпреки това й се възхити, че го предложи.

— В Оубран вече има жени — каза Джюрийм. — Радж Атън има много конкубинки, всички от които са дарени с обаяние или Глас. Някои от тях са пострадали тежко от тази дълга война. Те също се надяват на мир и подозирам, че някои от тях, навярно много от тях, ще послужат за вектори.

— Много рисковано ще е — намеси се крал Оруин. — Не я познаваме тая жена: нито пък знаем как може да й въздейства толкова много сила. Ами ако и тя се обърне срещу нас?

— Трябва да опитаме — каза Габорн. — Радж Атън не е най-големият ни враг. Трябва ми силата му. Искам той да се срази с халите.

Шансът изглеждаше твърде нищожен. Дотолкова, че Боренсон лично щеше да го отхвърли, без да му мисли.

— Може би — каза Ерин Конал. — Но трябва да се придвижваме с предпазливостта на сърна. Казвате, че чувствате аура на голяма опасност около нас. Дори да пратите ездачи още тази нощ, ще са нужни дни, докато стигнат до Индопал…

— Не и с подходящия кон — възрази Джюрийм. — Крепостта на Оубран е в северните провинции, малко по на юг от Деяз, няма и на седемстотин мили оттук.

— Никога не съм чувал за Оубран — заяви Боренсон. — Но щом е толкова близо, тогава с някой кралски кон и с малко късмет бих могъл да хвана Гарвановия проход от Флийдс и да съм там утре рано следобед. Ако се съгласи, Сафира би могла да предаде посланието на Радж Атън още следващата нощ.

Изрече го, без изобщо да помисли. Експедицията изглеждаше глупашка. Зачуди се какви мотиви го бяха накарали да го каже. Отчасти — може би защото знаеше, че е подходящият за тази задача човек. В миналото беше изпълнявал десетки опасни мисии.

Разбираше също така, че това ще му даде възможност да разузнае отбраната на Индопал и да проучи движението на вражеските войски по границата. А междувременно щеше да се отправи далече на юг, към Инкара.

Така щеше да започне експедицията, която му беше възложила Йоме.

Но една малка частица от него съзнаваше, че иска нещо много повече: изкупление.

Лорд Ингрис и крал Оруин приказваха най-небрежно за избиване на Посветители, за придържане към безкрайната традиция на касапство, предопределила бойните стратегии на Владетелите на руни в миналото. Стратегии толкова по-ужасни, защото бяха надеждни.

Но Боренсон не можеше повече да понесе това. Планът на Габорн, колкото и зле да беше замислен, предлагаше някаква нищожна надежда, че Индопал и Роуфхейвън могат да стигнат до съгласие, да сложат край на безумието.

И това беше единственият такъв план, поставен на масата.

Боренсон беше омърсил ръцете си с кръвта на две хиляди души — мъже, жени и деца. Може би това щеше да му помогне да я свали най-сетне от себе си. Да се очисти.

— Аз не бих заложил всичките си надежди на това хвърляне на заровете — заяви крал Оруин. — Трябва да се погрижите и за собствената си отбрана. Сафира може да не е в състояние или да не пожелае да направи каквото я молите, а и вие нямаше да свикате този съвет, ако не се каните да се задействате и да тръгнете в защита на Мистария. Трябва лично да се подготвите за двубой с Радж Атън, ако се наложи… Или можете да си изберете поборник. Имам един племенник — истински лъв — сър Ленгли. Тук е, в лагера.

— Това с пращането на поборник е много добре — каза Конал, — но не бива да оставяте Оруин или Хиърдън да се сражават сами. Радж Атън може и да се бои от херцог Палдейн, но ако вие тръгнете от север, от вас ще се бои повече. И това ще привлече всички мъже от Севера да се сражават с вас. Конните кланове ще тръгнат с вас.

Габорн мълчеше и обмисляше предложенията им.

Това идеалистично хлапе май наистина се надяваше да се измъкне без сражение с Радж Атън, осъзна Боренсон. Но подозираше, че Габорн няма да успее. Наближаваше война с Радж Атън, все едно дали Габорн или някой друг я желаеше или не.

Габорн помисли още половин секунда, после кимна.

— Съдбата на света зависи от нашето решение. Не бих взел подобно решение прибързано, а честно казано, през последната седмица не мисля почти за нищо друго.

— Моят народ не може да се скрие от Радж Атън, а аз не мога да го прогоня — продължи той. — Бих се сразил с него, стига да бях убеден, че ще надвием в тази битка. Но не го вярвам. Затова съм длъжен да се надявам, че ще го обърна в правия път, колкото и нищожна да е тази надежда.

Младият крал се обърна към Боренсон.

— Взимаш моя кон и тръгваш след един час.

Боренсон удари с юмрук по масата и се надигна от стола, нетърпелив да тръгне, но се позадържа малко от учтивост.

Габорн се обърна към крал Оруин.

— Срещнах се със сър Ленгли. Той има добро сърце. Ще ви дам две хиляди силара, за да го подготвите както той пожелае.

— Твърде щедър сте — отвърна крал Оруин, явно изумен от благодеянието на Земния крал. Дори преди десет години, когато кръвният метал се намираше в изобилие, цялото кралство Оруин едва ли беше виждало повече от две хиляди силара годишно. Накрая Габорн се обърна към Конал.

— Вие сте права. Ако тръгна в челото на нашите войски, Радж Атън няма да може да ме пренебрегне. Ще тръгна на юг и Флийдс също ще получи две хиляди силара.

Конал ахна от изумление. Бедното й кралство едва ли беше виждало две хиляди силара за пет години.

С това съветът приключи и лордовете почнаха да стават. Габорн бръкна в джоба на елека си, извади ключовете за кралската съкровищница и ги хвърли на Боренсон.

— Милорд — каза Джюрийм, — ако позволите да предложа, накарайте го да вземе седемстотин за обаяние и триста за глас.

Габорн кимна и каза на Боренсон:

— Чу го.

Боренсон напусна залата и се запъти към цитаделата на Посветителите. Мирима го последва и след като излязоха навън, го придружи няколко крачки покрай каменната стена.

После хвана ръката му.

— Почакай!

Той се обърна и я погледна на звездната светлина. Нощта бе малко студена, но не чак мразовита. Мирима го гледаше с тревога. Беше великолепна. Плавната извивка на кръста й и блясъкът на косата й го изкушаваха.

— Няма да се върнеш, нали? — каза тя.

Боренсон поклати глава.

— Не. Карис е на деветстотин мили южно оттук. Само още триста мили и мога да стигна границата на Инкара. Ще продължа на юг.

Тя го изгледа.

— Не смяташ ли поне да се сбогуваш?

Боренсон разбра, че раздялата няма да е лека. Искаше му се да я задържи до себе си, да я целуне. Искаше му се да остане. Но дългът го зовеше другаде, а той през целия си живот беше бил верен на своя дълг.

— Няма много време.

— Време има — каза тя. — Имаше цяла седмица. Защо изобщо остана в Хиърдън, ако не за да се сбогуваш?

Права беше, разбира се. Той бе останал, за да се сбогува — с нея, с цял Роуфхейвън, с живота си може би. Но не бе намерил сила да го изрече.

Целуна я нежно и прошепна:

— Довиждане.

Понечи да се обърне, но тя отново го хвана за ръката.

— Наистина ли ме обичаш?

— С цялата любов, на която съм способен.

— Тогава защо не легна с мен? Искаше ме. Виждах го в очите ти.

Не беше искал да засяга тази тема, но сега й отговори с цялата си искреност.

— Защото рискувах да направя дете…

— А не искаш да ти износя дете ли?

— … а довеждането на дете на този свят изисква да приемеш някои отговорности…

— Смяташ, че не съм готова за такива отговорности! — каза прекалено високо Мирима.

— Ако се наложи да загина, не искам да наричат детето ми копеле! — кипна Боренсон. — Или син на кралеубиец! Или нещо още по-лошо!

Кръвта изби на лицето му и той усети, че трепери от гняв.

Но въпреки гнева си успя сякаш да се отдели от себе си — сякаш се видя отвън — замислен за миналото и за настоящето. Ах, как боляха старите рани. Ето го сега — кралеубиец, убиец на хала, бранител на Земния крал, един от вдъхващите най-голям страх воини в цял Роуфхейвън — и основателно. Но дълбоко в себе си той все още беше детето, тичащо по оградените с варосани зидове улици на остров Твин, а другите момчета го замерваха с обиди, кал и камъни.

Боренсон винаги беше изпитвал нуждата да се доказва. Това го бе подтикнало да стане един от най-могъщите воини на своето време. Сега той всъщност не се боеше от никого на света.

Но мисълта, че едно негово дете може да бъде наранено така, както бяха наранявали него, му се струваше непоносима.

Все още се страхуваше от обидите на малките момчета.

— Люби ме! — настоя Мирима и го придърпа към себе си.

Но Боренсон вдигна пръст пред лицето й и каза още по-твърдо:

— Отговорност.

— Обичай ме — замоли го тя.

— Нима не разбираш? Така стоят нещата. А ако загина — което е най-вероятно, — ще имаш името ми, богатството ми…

— Чувала съм да разправят, че си похотлив мъж — обвини го Мирима. — Нима никога не си лягал с жена?

Вече ядосан не на шега, Боренсон се постара да се овладее. Не можеше да изрази самоомерзението си, желанието си да заличи собственото си минало.

— И да съм го правил, било е грешка. Защото никога не съм си представял, че ще срещна жена като теб.

— Не отговорността те гони от леглото ми — обвини го Мирима. — Ти се самонаказваш. Мислиш, че наказваш себе си, но по този начин наказваш и мен — а аз не го заслужавам!

Каза го толкова сигурно, толкова убедено. Боренсон нямаше отговор за обвинението й, само вярата, че един ден ще разбере, че всичко, което е правил, е било в неин интерес.

Стисна силно ръката й и си тръгна.

 

 

Мирима го гледаше как се отдалечава и се чувстваше излъгана. Тихото подрънкване на ризницата му отекна между каменните кули. След малко той стигна до портикула на цитаделата на Посветителите и сенките го погълнаха. Тя постоя малко, загледана как звездната светлина облива каменната настилка във вътрешния двор.

Знаеше, че е прав за себе си. Да обичаш някого означава да поемеш отговорност за него.

Но докато той отиваше да вземе силарите, Мирима кипна. Прав беше, но тя нямаше да позволи това с отговорността да е в сила и в двете посоки.

След няколко минути той отново се появи, понесъл кожена торба, пълна със силари. Щом я видя, се обърна и тръгна към конюшните; искаше да я отбегне.

— Имам една дума за теб — каза тя. — Отговорност. — Боренсон спря и я зяпна за миг. — Защо настояваш да бъдеш отговорен за мен, а аз не мога да бъда отговорна за теб?

— Няма да дойдеш с мен — заяви Боренсон.

— Смяташ, че съм по-малко способна да обичам от теб?

— По-малко способна си да оцелееш — отвърна той.

— Но…

— А и да не беше така, няма кон в Хиърдън, който да може да поддържа скоростта на този, който ще яздя тази нощ. — Той погледна към конюшнята.

Тя помисли, че ще си тръгне, но за нейна изненада Боренсон се върна при нея, сложи огромната си ръка зад врата й и я целуна — дълго и с много страст. После постоя дълго, опрял челото си в нейното и взрян в очите й. Светлината на звездите не се отрази от тези светлосини очи — празни като пресъхнали кладенци.

Но имаше все още и свирепа твърдост у него. Тя усети в тези бездънни очи волята му да живее, да се бие и да се върне. Усети го в начина, по който ръката му беше обхванала тила й. Накрая той промълви:

— Когато се върна, ще те любя, както искаш… както заслужаваш.

После се обърна и забърза. Бързината му я смая. Тя остана дълго сама — все още вдишваше мириса му, усещаше вкуса на устните му. Помисли дали да не отиде след него до кралската конюшня, но докато се накани, той вече бе оседлал коня на Габорн, излезе навън като вихър и извика на стражите да отворят портите.

Тя скръсти ръце, за да надвие нощния хлад, и само го изгледа как тръгва.

След като мъжът й замина, Мирима взе един фенер и отиде при кучкарниците, където Кайлин държеше палетата й. Днес беше успяла само два пъти да се измъкне за малко и да ги види, но щом доловиха миризмата й, палетата заджавкаха и замахаха с опашки; скоро десетина кутрета заджавкаха настойчиво, за да привлекат вниманието й.

Кайлин беше в дъното на кучкарника — спеше на купчина слама с поне двайсет палета около него и нищо друго, което да го топли.

Мирима зави момчето с наметалото си, после отиде до клетката, където бяха нейните палета, и свали резето.

Беше им донесла остатъци от вечерята и им ги даде, поговори им тихичко и накрая те се укротиха достатъчно, за да може да ги вземе в прегръдката си.

— Да, мъничките ми — зашепна им тя. — Тази нощ ще спите с мен.

Успя да вземе по две във всяка ръка и отиде до вратата на кучкарника. Докато се мъчеше да вдигне ключалката, тя изведнъж рязко се отвори.

Пред нея стоеше Йоме Силвареста, с един слуга зад нея и нейната Дни най-отзад. Огряваха ги само пръсналите се по небето звезди.

Мирима заподозря, че Йоме я е проследила, за да я хване как краде палетата.

— Ваше величество! Каква изненада!

Йоме погледна мълчаливо палетата в ръцете й, после погледна през рамо, сякаш самата тя смутена, че са я видели тук.

А после изведнъж вдигна брадичка и я погледна строго.

— Кайлин тук ли спи?

Притичаха кученца, наобиколиха кралицата, заскачаха по полите на роклята й и заджавкаха да привлекат вниманието й.

— Да — отвърна Мирима.

Йоме не потърси извинение за това, което бе решила да направи. Още като принцеса беше отказала да взима дарове от друг човек, да подлага на риск човешки живот.

— И аз искам няколко — каза тя сковано. — Ако мога с нещо да ти помогна…

 

 

По-късно същата нощ, след като лордовете си бяха заминали, Габорн стоеше буден в стария кабинет на Силвареста на четвъртия етаж в кралската цитадела и гледаше над хълмовете на югозапад. Подът наскоро беше посипан с цветенца от ливадник, стъпките му бяха размачкали златистите цветчета и стаята се бе изпълнила с приятен аромат.

Боренсон беше тръгнал преди три часа. Йоме се бе прибрала в покоите си още преди това, макар Габорн да не мислеше, че е заспала. Бяха младоженци в края на краищата и тя сигурно щеше да е будна, обзета от грижи, както и той.

Но може би не. Дано да беше заспала. Преди седмица Боренсон беше избил Посветителите й и Йоме бе изгубила всичките си дарове на жизненост. Сега тя имаше нужда от сън като всеки простосмъртен. Но Габорн все още си имаше дарове и на жизненост, и на мускул. В тревожни моменти като този не спеше много — предпочиташе да си почива прав, като понякога оставяше ума си да се зарее в сънища, макар и буден.

Надяваше се, че Йоме не го чака. Тази нощ имаше нужда от самота.

Част от градината на кралицата беше тук, зад кабинета му. Във водата на малкия басейн квакаха две жаби. Един подобен на плъх торбалан, облечен в мръсни дрипи, изпълзя отнякъде и дойде да пие вода от басейна. Жабите млъкнаха, а съществото се заозърта със светлите си очи. Габорн вдиша свежия въздух, идващ от прозореца, и се загледа навън под звездната светлина.

Лагерите извън града вече бяха потънали в мрак, огромните тълпи се бяха прислонили за нощта. Габорн още усещаше опасността за тях, чувстваше я как се затяга като примка на шията му. Сияйният на мрака идваше. Габорн усещаше как се усилва тази опасност, полетяла неотклонно на север.

Половин милион хора, всички под неговата закрила — с конете и добитъка си — спяха, без да подозират нищо.

— Нека Земята ви крие. Нека Земята ви цери. Нека Земята ви направи свои — зашепна той древната благословия.

Ужасяваше го онова, което трябваше да направи. Призори щеше да остави хората си и да се отправи на юг, на бран. Можеше само да се надява, че ще избегнат гнева на Сияйния на мрака.

Толкова хора зависеха от него и той искаше да ги спаси всички, да направи всичко, което му е по силите. Но макар да беше Земния крал, силите му все още бяха нови за него, тепърва растяха. Чувстваше се тромав. Неподготвен.

„Ако някои от нас оцелеят след тези тъмни времена — мислеше той, — ще трябва да живея с паметта за онези, които съм оставил да загинат. Заради съвестта си, не бих посмял да изоставя нито един от тях.“

Дълго размисля над няколко думи от малката книга, написана от емир Оват на Тулистан — не забранените слова от Къщата на Разбирането, а няколко глуповати стиха, засягащи човешкото самоопределение. Не беше ги наизустил, помнеше само две двустишия.

Макар не винаги да устояват любимите и любовта,

избирам да обичам.

 

Макар да може сърцето да ме предаде и битката да губя,

избирам да се боря.

Също като емира, Габорн бе решил да търси мъдростта в борбата. Вселената беше могъщ противник. Рано или късно надвиваше всички. Но докато дишаше, Габорн беше свободен да избира що за човек да бъде. Най-важното от всичко бе да остане такъв човек, какъвто да може да се понесе.

Замисли се за емир Оват. Малката книга, изпратена за крал Силвареста, го беше беше заинтригувала. Емирът явно беше същинско съкровище сред хората. А сега Габорн залагаше големи надежди на дъщеря му Сафира.

Примигващ призрачен пламък привлече погледа му горе на хълма, в самия край на Дънуд — треперлива сива светлина.

Там, сред мрака, на призрачния си кон седеше дух и се взираше към замъка и човешките тълпи около него.

„Моя народ пази — помисли Габорн, — точно както му заповядах. Като пастир на билото на хълма, бди през нощта над стадата си.“

От толкова далече не можеше да го види ясно. Възможно бе да е духът на самия Ерден Геборен. Можеше и баща му да е.

Липсваше му бащиният съвет.

Зачуди се разсеяно дали духовете могат да се сражават със Сияйния от мрака. Едва ли. Студеното докосване на един дух можеше да убие смъртен човек, но духовете се разсипваха на светлина. Един лагерен огън можеше да ги прогони. Слънчевите лъчи ги унищожаваха. А щом Сияйният на мрака идваше от Владенията на огъня в долния свят, със сигурност щеше да владее този елемент.

Дните на Габорн в дъното на стаята се окашля.

— Кажи ми — със спокоен и леко безгрижен тон го попита Габорн. — Какво мислиш за плановете ни? Добре или зле се справих днес?

— Това не мога да кажа — отвърна Дни с тон, който не подсказваше нищо.

Габорн го запита риторично, тъй като знаеше отговора:

— Ако се давех в дълбока вода, само на една стъпка от брега, щеше ли да ме спасиш?

— Щях да отбележа в записките си мига, в който потъваш за последен път — каза му Дните, развеселен от играта.

— А ако с мен потъне човечеството? — попита Габорн.

— Това би било един тъжен ден за книгите — отвърна сериозно Дни.

— Къде е Радж Атън? Какво замисля той?

— Всичко с времето си — каза Дни. — Съвсем скоро ще разбереш.

Габорн се зачуди. Дали и Радж Атън бе тръгнал на север? Възможно ли беше да идва насам със Сияйния на мрака? Или кроеше още по-зловещи планове?

— Ваше величество, мога ли аз да ви задам един въпрос? — каза Дни.

— Разбира се.

— Замисляли ли сте се някога за съдбата на Дните? Мислили ли сте дали ще Изберете мен… или когото и да е от Дните?

Възползвал се от мига, Габорн се вгледа в очите му и погледът му проникна отвъд тях, в надеждите и мечтите на Дни.

Габорн се беше вгледал в сърцето на баща си и то беше ясно. Беше се вгледал в сърцето на невръстната рожба на Моли Дринкъм и бе видял, че бебето все още не обича нищо, че изпитва само благодарност от цицката на майка си и от топлината на тялото й, и от това как тя му пееше, за да заспи.

Но дори онова дете с неговите смътни копнежи изглеждаше по-ясно, по-понятно за Габорн от неговия Дни.

През Земния взор той видя не мъж, а мъж и жена — жена с перо и пергамент, жена с коси с цвят на пшеница и смарагдовозелени очи.

Никога не му беше хрумвало, че писарят на неговия свидетел е жена. Сега виждаше, че двамата се обичат, че за тях споделянето на общ ум носи радост и интимност, каквито той самият никога не си беше представял за възможни.

Вгледа се още по-надълбоко и видя, че споделят много повече неща от това: любов към древните сказания, дела и песни, една детинска радост, извираща само от наблюдението им над разгръщащия се наоколо свят, също както някой стар градинар обича да гледа как първите пролетни минзухари разтварят широките си цветове или как изниква от семената зеленото по наскоро засятата нива. За тях изучаването на историята бе постоянна радост, несекваща наслада.

И никой от двамата не искаше нищо друго, освен да наблюдава. Те не искаха да подобрят света или да смекчат нечия болка. Не търсеха печалба или изгода.

Бяха доволни само от това — да наблюдават.

Габорн не можеше да го проумее. Беше удивен. Никога не си беше представял, че е възможно едно човешко сърце да е толкова странно, колкото сърцето, биещо в гърдите на историка.

Замисли се. Беше казал на Йоме, че му се иска с двамата да стане нещо такова, неговото и нейното владения да се слеят в едно, че иска да израства заедно с нея. Но докато оставаха две отделени едно от друго същества, това едва ли можеше да се постигне. А ето, че Дните бяха намерили такава възможност, начин да се обединят двама души така, че да се превърнат в един ум и едно сърце, и бяха тръгнали по този път.

Почти им завидя. Щеше да поговори с Йоме за подобна възможност, ако за тях двамата не беше твърде късно. Тя вече бе отдала дар на обаяние на вектора на Радж Атън и макар векторът да беше умряла и Йоме да бе възвърнала красотата си, фактът, че бе извършила Посветителство, вече правеше невъзможно да отдаде дар на друг.

Тя и Габорн никога нямаше да могат да споделят такава интимност.

— Ще обмисля възможността — отговори Габорн.

— Благодаря, ваше величество — каза Дни.

Габорн отново се обърна към отворения прозорец — свежият нощен въздух задуха в лицето му — и се заслуша в песента на жабите. Дълги часове остана да отдъхва по обичая на Владетелите на руни — с отворени очи, бродейки в кралството на сънищата.

В съня беше млад мъж и яздеше жребец през тъмна клисура по тесен планински път, по който веднъж бе минал с баща си.

Познаваше мястото, знаеше този гол пейзаж. Предната седмица бе попитал Дни защо Дните някога били наричани „Пазачи на сънища“. Неговият Дни бе отвърнал, че един ден, много скоро, щял да посети това място: тази земя в пределите на сънищата му, където лежали скрити всички негови страхове. Беше му казал да издири това място.

Само че сега, в съня си, той беше сам и паяжини, дебели като стоманени въжета, преграждаха пътя му. В цепнатините между тъмните скали се мяркаха паяци, големи колкото раци, щъкаха сред сенките и очите им проблясваха като ярки кристали.

Габорн погледна нагоре по стената на тъмната пропаст. Сърцето му биеше в ужас, гърдите му се бяха стегнали. Пот изби по челото му. Той извади сабята си и засече здравите нишки на паяжината, а те заплющяха като скъсани струни на лютня. Подкара коня напред.

Пропусна една нишка и тя го удари по челото и го сряза, преди да се скъса. Габорн продължи. Кръвта се стичаше по носа и стиснатите му устни.

„Това е страната на страховете — осъзна той. — Тук обитават моите страхове.“ Сега препускаше напред, за да се изправи срещу тях.

Присви се до врата на жребеца и препусна през тясната клисура, уплашен от смъртта, с надеждата, че вместо нея ще намери тук баща си, или майка си, или някоя друга по-достойна награда.

Но процепът пред него зави и след това се отвори в широк проход, в който светеше смътна светлина.

Там, над него, висок на тъмния си кон, седеше неговият Дни; косата му беше разрошена. Приличаше почти на скелет, само кости, увити в платнен вързоп. Държеше хилава, треперлива зеленикава светлина като от духан от вятъра фенер, въпреки че не се виждаше никакво устройство, от което тя да излиза.

— Чаках те — каза Дните и вдигна нависоко тънката светлинка, сякаш се канеше да я предаде в ръката на Габорн.

— Знам — отвърна Габорн. — Ще се постарая да не те разочаровам. — Габорн се пресегна да вземе светлината. — Какво е това?

— Надеждата на света и всичките му мечти — каза Дни и тънките му устни се изпънаха в грозна усмивка.

Габорн потръпна като видя колко малка е светлината; ръката му се разтрепера и пламъчето падна върху каменистата земя.