Дейвид Фарланд
Вълчето братство (27)

Оубран

Боренсон беше притворил очи, обзет от умора и скръб. Не беше сигурен дали е дрямал миг, или час. Конете неуморно трополяха по пътя; струваше му се, че са минали едва няколко мига.

— Стигнахме. — Пащук го сръга в ребрата и му посочи долината пред тях. — Това е дворецът на конкубинките.

Боренсон вдигна натежалата си глава. Не се чувстваше ободрен след дрямката; имаше чувството, че изобщо не е спал. А така нареченият „дворец“ изобщо не отговаряше на очакванията му. Беше си представял огромно каменно здание като палатите със златните куполи на север, с извисяващите се над портиците арки и просторните открити дворове.

Но там, от другата страна на долината, плътно към скалната стръмнина се бяха прилепили груби каменни постройки с пепеляв цвят.

Отдалече приличаха на изоставени руини. Долината около тях беше осеяна с камънаци, трънливи храсти и мръснокафява трева. Не можеше да надуши вода наблизо. Не се мяркаха стада — нито камили, нито коне или кози. Не се мяркаха огньове. Нито стражи се мяркаха, нито крепостни стени.

— Сигурен ли си? — попита Боренсон.

Непобедимият само кимна.

— Ама разбира се — сети се Боренсон. — Няма да скрие най-голямото си съкровище на открито, я. — Дворецът беше прикрит, като безименна развалина сред околната пустош. Оубран. Боренсон беше мислил, че думата означава „Град на древния крал“. Но сега му хрумна друг възможен превод: „Руините на краля“.

Пащук го поведе по пътеката.

Дори когато конят му бавно премина през портите на древния град, Боренсон не забеляза никакви стражи. Самата стражева постройка при портата представляваше незащитена камара камъни, срутили се преди стотици години. Отдалече можеха да минат за останки от някогашен дворец, отблизо изглеждаха идеално свърталище за скорпиони и усойници.

Навсякъде, където минеше, по камъните се изтягаха големи гущери. Разбягваха се, щом ги приближеше. Птиците бяха в изобилие — пустинни лястовици по храсталаците, мухоловки с жълти гребени, прелитащи ниско над пътя.

Имаше вода тук. Иначе животните нямаше да са толкова много. Но не виждаше никакъв признак за наличие на вода — нито кладенци, нито дървета, израсли около някое езеро.

Минаха по улиците на града и стигнаха до някаква древна развалина — внушителна сграда на някогашно имение, — и Непобедимият го поведе през самата постройка, без да слизат от конете, все едно че влизаха в кралска тронна зала, без да си направят труда да слязат от седлата.

Покривът беше рухнал. Личеше, че стените някога са били ярко украсени със стенописи на древни владетели в дълги бели копринени дрехи, и любопитно, всички като че ли бяха с къдрави коси. Но сега слънцето беше избелило стенописите до такава степен, че на места се виждаха само петна със землист цвят.

Най-сетне Боренсон забеляза признак на живот. Някой наскоро беше пробил отсрещната стена на тронната зала.

От тази страна отворът изглеждаше тъмен, но се виждаше, че се уширява, защото пътят през него се осветяваше от слънчевите лъчи.

Чак сега се показаха и стражите.

Двама Непобедими излязоха от сенките и заговориха на висок глас на Пащук на индопалски, който Боренсон не разбираше. Пащук им показа силарите и им описа посланието, което носеше Боренсон. На завален роуфхейвънски стражите му поднесоха обичайните заплахи, за които Боренсон бе започнал да разбира, че съставят по-голямата част от речника на всеки разговор със стража в тази страна.

Но самият той беше толкова уморен след загубата на даровете си, че честно казано, му беше все едно дали ще го убият точно сега, или след малко.

Единият Непобедим изтича през цепнатината да отнесе съобщението, че Боренсон моли за аудиенция. Когато се върна, Боренсон слезе от коня и стражите го подкараха напред.

Първото, което забеляза, щом навлезе в тясното дефиле, беше миризмата на влажна пръст и на тучна растителност. Отпред трябваше да има оазис.

Той закрачи през дефилето, вдигнал поглед към златистите лъчи на слънцето, шарещи по жълтеникавия пясъчник. Стените на стръмнината бяха високи над сто стъпки и цялата светлина, която стигаше до дъното на дефилето сега, в късния следобеден час, се отразяваше от тях.

Бяха гладки и кремави на цвят. Боренсон прецени, че това място трябва да е стояло скрито от хиляди години и е било открито едва наскоро.

Нелепо. Ужасно нелепо. Тази вода, толкова ценна тук в пустинята, да е стояла скрита толкова време. Зачуди се над тази странна история. Кой ли владетел беше скрил този оазис, преграждайки със стена входа към своя трон? И как изобщо наличието на водата е било забравено?

Клисурата се виеше като змия през хълмовете и накрая стигаше до малка триъгълна долина. На изток и на запад се издигаха високи скални стръмнини, събиращи се под ъгъл на три мили на юг. От север долината се преграждаше от изкуствен каменен рид, през който не можеше да премине дори диво животно.

И тук, в скритата долина, край едно малко езеро, около което в изобилие растяха палмови дървета, беше палатът, който търсеше Боренсон.

Кремавите му външни стени се издигаха на четиридесет стъпки, а ръбестите стражеви кули, на неравни интервали, бяха два пъти по-високи. Над целия дворец се простираше огромен централен купол, открит по краищата така, че можеше да служи като веранда под звездите. Целият купол беше позлатен, а стените на кулите бяха покрити с бронзови плочки. Като се прибави и синьото на езерото, сладостно зеленото на тревата, тучните палми и яркоцветните храсти на пълзящите по стените рози и жасмин, в някои отношения дворецът беше може би най-възхитителният от всички, които Боренсон бе виждал. Прост, но елегантен.

Боренсон приближи двореца с белезници, помъкнал вързопа със силарите. Хиляда силара тежаха около четиридесет килограма и без своите дарове на мускул той се запъхтя много преди да стигне до двореца.

Пащук го спря пред портите — огромен портал от черно ковано желязо и позлатено дърво.

През портата не можеше да се види нищо, затова Боренсон загледа с почуда рояците пърхащи наоколо колибри, които пиеха меден сок от тръбестите цветчета, от които по стените на палата капеше шафран и розово.

Един страж над портата извика на Боренсон високо и тънко на тулистански.

Пащук преведе.

— Евнухът казва, че Сафира ще те приеме тук, на двора. Той ще отвори портата, за да можеш да говориш. Не бива да я поглеждаш. Ако решиш да я погледнеш, ще те убият. — И добави по-тихо: — Само че ако Сафира реши да се намеси в твоя полза, присъдата може да бъде отменена и вместо това тя може да реши да те кастрират, така че да останеш в двореца като неин слуга.

Боренсон се изкиска. Никога не беше виждал жена с повече от десет дара на обаяние, дори не беше и помислял за такава възможност, но разбираше опасността. Един мъж, получил обаяние, можеше да е ужасно красив, но Боренсон никога не беше изпитвал сексуално влечение към мъже — остана хладен дори пред смайващата красота на Радж Атън, — макар да познаваше други, които не можеха да се похвалят със същото. Така че никога не му се беше налагало да се бори с чувствата си, когато погледне някой лорд.

Понякога, щом погледнеше кралица или висша дама с няколко дара на обаяние, му се налагаше да се пребори с определени неблагоприлични изкушения. Женското обаяние му въздействаше много по-силно от мъжкото. Но макар да обожаваше жените, винаги беше чувствал, че висшите дами с по няколко дара на обаяние стоят над него — те бяха толкова красиви, че чак не приличаха на хора. Сафира с нейните стотици дарове явно бе изключително изкушение.

— Удоволствието ще го пропусна — каза Боренсон. — Все пак съм привързан към яйчицата си.

— И аз не бих искал да ми ги резнат — каза Пащук.

Боренсон се ухили, а Пащук махна на стражите. Те завъртяха макарата и почнаха да вдигат портата.

— Стисни си здраво очите — предупреди го Пащук и коленичи. — Примижи, та стражите да се уверят, че не гледаш. Тъй като си северняк, може да потърсят повод да те убият. Всъщност могат да ти предложат превръзка, но може да решат и да си оставят вратичка да ти резнат главата.

Боренсон стисна здраво очи. В различните страни дворцовите обичаи бяха различни. Трудно беше да се определи положението на Сафира. Като жена от кралския харем, статутът й не беше съвсем равен на кралица. До нея нямаше да има Дни. Но от друга страна, тя беше фаворитката на Радж Атън, диамант, който той бе скрил от целия свят.

Реши да се държи с нея като с кралица. Смъкна се уморено на ръце и колене върху горещите, облени от слънчевите лъчи камъни така, че носът му се изравни с лазещите по тях мравки.

Беше трудно изпитание, особено с белезниците.

За негово изумление, когато Сафира проговори, ясният й глас стигна до ушите му на роуфхейвънски, с много лека следа от акцент.

— Добре дошли, сър Боренсон — каза тя. — Никога не сме имали посетител от Роуфхейвън. Удоволствието е изключително. Радвам се да видя, че приказките, че по света има хора с бяла кожа и огън за коса, са верни.

Той се вслуша напрегнато в гласа й. Беше мек и чувствен, мелодичен и удивително дълбок. Помисли си, че Сафира трябва да е елегантна жена, с десетки дарове на глас. Нещо повече, след като говореше роуфхейвънски толкова съвършено, без дори да е виждала човек от неговите владения, към даровете й сигурно бяха прибавени и дарове на ума.

Сафира се приближи и той чу шумолене на коприни. За няколко мига сянката й падна върху него, преграждайки слънчевите лъчи, и той подуши екзотичен парфюм. Не каза нищо, тъй като все още не му беше дала позволение да говори.

— Какво е това? — попита тя. — Имате кафяви петънца по страните! Да не би да са татуировка?

Боренсон едва не се разсмя. Явно не беше научила езика добре. След като вече му бе задала въпрос, имаше право да проговори.

— Петънцата са естествени, ваше величество. Наричат се „лунички“.

— Лунички ли? Та това са просто точици. Защо да са лунички?

— В Роуфхейвън ги наричат така, ваше величество. Не знам защо.

Боренсон чу шляпането на малки крачета — идваха деца.

— Сър Боренсон — каза Сафира, — моите деца са любопитни. Никога не са виждали човек от Роуфхейвън и естествено се страхуват. Най-големият ми жив син моли за разрешение да ви докосне. Възразявате ли?

Едва предния ден Боренсон беше домъкнал главата на халата пред портите на замък Силвареста. Деца и дори много стари хора се бяха събрали да я разгледат. Жени бяха пипали жилавата като гума сива плът и бяха пищели, къде на смях, къде от ужас. Сега, разбра той, децата щяха да правят същото с него.

„Толкова много убийци ли сме пращали в това кралство — зачуди се той, — че толкова ги плаша?“

Но отговорът, разбира се, беше „да“. Тези деца бяха родени тук, скрити през целия си живот. И не един свободен рицар, ако научеше за този „най-голям жив син“, щеше да реши, че момчето е подходяща мишена. Всъщност, зачуди се Боренсон, какво ли се беше случило с най-големия нежив син?

— Нямам нищо против децата ви да ме пипнат — отвърна той. — Макар да съм свободен рицар, няма да ги нараня.

Сафира заговори бързо и тихо на момчето и детето простена от ужас като разбра, че Боренсон е свободен рицар. С колебливи стъпки се приближи и плахо го докосна по плешивото петно на темето, след което побягна. Боренсон чу стъпките на по-малко дете, което дотича и също го пипна. Накрая дойде някакъв съвсем дребосък, едва ли на повече от една-две години, сграбчи го за косата и го потупа като коте.

Три деца, разбра Боренсон. Джюрийм беше казал, че Сафира била фаворитката на Радж Атън от пет години. Не си беше позволил да мисли дали му е родила дете, камо ли три.

По заповед на майка си най-малкото дете се отдръпна.

— Носите послание за мен, и подарък? — попита Сафира.

— Да, ваше величество — отвърна Боренсон. Даваше си сметка, че се държат с него с известна враждебност. Обичаят диктуваше тя да му предложи храна и пиене преди да го попита за целта на гостуването, въпреки че това бе неофициален жест. Но Сафира не му предложи храна. — Дойдох от Хиърдън с подарък и послание от Габорн Вал Ордън, Земния крал.

Последва дълга пауза. Сафира си пое дълбоко дъх. Боренсон разбра, че тя не е и чула тук, в това отдалечено кътче на земята, че в Хиърдън се е въздигнал Земен крал.

— Но Хиърдън се управлява от крал Силвареста, нали? — попита Сафира.

— Ние сме във война — отвърна Боренсон. — Вашият съпруг нападна.

— Но той не трябваше да убива крал Силвареста! — каза Сафира. — Аз му забраних. Той ми обеща да го пощади. Силвареста е приятел на баща ми!

Въздухът излезе трудно от дробовете на Боренсон и той се закашля от изненада. Вярно беше, че Радж Атън бе проявил необичайна милост, като беше взел неговия дар на ума вместо живота му. Но и в най-необузданото си въображение Боренсон не си беше представял, че влиянието на една жена е могло да причини тази снизходителност.

Сега той започна да се чуди. Беше мислил, че начинанието му е глупаво — да тръгне да говори със Сафира по настояване на Габорн. Не беше ли се изразил много вярно Пащук, когато предположи, че Габорн е едно слабо същество, след като слуша женски съвети?

Но изглеждаше, че Сафира наистина би могла да склони Радж Атън.

— Ваше величество — призна Боренсон. — Вашият съпруг остана верен на думата си и не уби крал Силвареста.

— Можете ли да ми кажете името на воина, който го е убил? — попита Сафира. — Ще се погрижа да бъде наказан.

Боренсон не посмя да изрече истината. Не посмя да каже: „Аз, коленичилият пред вас, убих крал Силвареста“. Само се надяваше лицето му да не се изчерви от смущението и да го издаде.

Затова той отклони въпроса.

— Не мога да ви кажа, ваше величество. Знам само, че Габорн Вал Ордън сега е в Хиърдън и че той е избран от Земята да стане неин крал.

Сафира помълча.

— Габорн Вал Ордън — принцът на Мистария — претендира, че е Земен крал?

— Истина е, ваше величество — каза Боренсон. — Духът на самия Ерден Геборен се появи начело на десет хиляди души и короняса Габорн с листа.

Тя се извърна и започна да вика на стражите. Боренсон успя без усилие да разбере въпроса й: „Защо не ми казахте?“ Евнусите започнаха да се извиняват. Сафира отново насочи вниманието си към Боренсон.

— Това е сериозна новина. И вие твърдите, че Земния крал ми е изпратил подарък и послание?

— Да, ваше величество — отвърна Боренсон, отвори торбата със силарите и леко ги сложи на земята, за да не се очукат в камъните. — Той ви предлага дарове на обаяние и на глас.

Сафира си пое дълбоко дъх, смаяна от толкова многото силари. Дарът беше впечатляващ.

— А посланието му е следното. Габорн наскоро се ожени за Йоме Силвареста, така че сега по брачна линия той е братовчед на вашия съпруг. Има вести за хали, нападащи южните предели на Мистария и Картиш. Земния крал желае да спре войната с Радж Атън и ви моли да му предадете следното послание: „Макар да мразя своя братовчед, врагът на моя братовчед е мой враг“.

Сафира отново вдиша дълбоко от изумление — беше звук на неподправен възторг. Сър Боренсон зачака отговора й. Тя разбираше за какво я молят. Разбираше, че ще трябва да използва силарите и да отиде до фронтовата линия, чак в Роуфхейвън.

— Мъжете, които убиха моя син, искат примирие? — попита Сафира.

Боренсон изруга наум. Джюрийм не му беше казал нищо за убит син.

— Да, искаме го — отвърна Боренсон, сякаш самият той беше донякъде отговорен за смъртта на сина й.

— Ако съпругът ми се съгласи — попита Сафира, — означава ли това, че ще престанете да изпращате свободни рицари срещу нас? Ще престанете ли да избивате нашите Посветители и членовете на кралската фамилия? Има ли толкова власт Земния крал?

Боренсон се поколеба. Тук в Индопал беше обичайно да се настоява на условия, когато се сключва сделка, с надеждата да се получат по-силни гаранции. Жената искаше потвърждение, че тя и децата й няма повече да са изправени пред страха да бъдат убити от свободните рицари. Искането й беше честно.

Но Габорн беше отказал да Избере Върховния маршал на свободните рицари, въпреки че Върховният маршал му бе предложил да помогне на войските му. Можеше ли Габорн наистина да претендира за власт над свободните рицари?

Отговорът беше и „да“, и „не“. В момента Габорн нямаше власт над тази сила, но можеше да я наложи, ако решеше.

Все пак Сафира нямаше да иска да чуе „не“. Можеше ли той да й обещае безопасност? Щеше ли Габорн да предложи да Избере Върховния маршал, ако това щеше да гарантира примирието?

Какво толкова беше видял Габорн в сърцето на Върховния маршал, че да пожелае смъртта му?

Боренсон се почувства сигурен, че каквито и скверни дела да беше извършил Скалбейрн, Габорн щеше да го Избере, след като разбере какъв е залогът. Отговорът беше „да“.

— Командването на свободните рицари беше предложено на Земния крал — отвърна Боренсон, заобикаляйки истината. — Габорн Вал Ордън ще осигури мира.

— Къде е сега съпругът ми? — попита Сафира. Боренсон отбеляза, че не за първи път тя го нарече „съпругът ми“. Значи наистина беше омъжена за него. Всъщност тя беше нещо повече от любима конкубинка, тя беше кралицата на Индопал.

— Преди два часа Радж Атън изби Посветителите в Синята кула в Мистария — каза Боренсон. — Вярвам, че в този момент препуска с все сили, за да избие войските на херцог Палдейн, които са се струпали в Карис.

Сафира отново вдиша дълбоко. Явно разбираше колко много зависи от нея. Сега цяла нация зависеше от милостта на съпруга й, като осъден, положил главата си на пъна под острието на брадвата. Точно в този момент Радж Атън сигурно се носеше като вихър към Карис. Брадвата падаше и може би единствено тя бе в състояние да я спре.

— Карис е далече — каза Сафира. — Ако ще трябва да взема дарове и да отида там, трябва да побързаме.

— Моля ви, направете го — каза Боренсон.

Тя въздъхна дълбоко, сякаш премисляше. Накрая заговори с нотка на отчаяние:

— Моят господар взе на служба при себе си повечето от дворцовата стража. Нямам никой, който да ме придружи до Карис, никой освен личната ми охрана, който да ме води по пътя, и се боя, че ще ми е нужно напътствието на войник от Мистария.

Това, което предстоеше, уплаши Боренсон. Разбира се, тя щеше да има нужда от него. Кохорта ездачи, идващи от Индопал, щеше да се озове пред риска от засада от страна на мистарийските войски. А той много добре разбираше, че дори Сафира да носи мирно знаме, войниците по границите едва ли ще приемат такова примирие с повече охота от индопалските стражи.

Имаше нужда от него. Беше си представял, че тя ще тръгне с хилядна войска, че след като й предаде посланието си, ще го пуснат на свобода.

Сафира въздъхна, тежко и със съжаление.

— Пащук, сър Боренсон, бихте ли ме придружили до Карис? Знаете цената. Бихте ли приели да ми служите?

Боренсон се замая. Разбира се, той беше най-добрият й избор за водач, единственият избор, ако тя трябваше да стигне жива до Карис. Но цената?

Беше женен само от дни. Обичаше жена си.

Да се откаже от мъжеството си! Дори само от мисълта за това му прилошаваше. Нещо по-лошо, тази мисъл го изпълваше с усещане за неутешима загуба. Никога няма да може да се люби с Мирима.

„Мога ли да го направя? Смея ли, дори да е заради Мистария?“

Пащук отговори пръв. Отговорът му беше сдържан, но изречен с увереност.

— Ще го направя, ако така е угодно на ваше величество.

Боренсон се опита да се измъкне.

— Ваше величество — извини се той, — боя се, че няма да мога. За разлика от Пащук, аз нямам дарове на мускул или на жизненост. Ако се откажа от мъжеството си, няма да мога да яздя кон повече от шест разкрача, камо ли шестстотин мили!

Пащук беше Непобедим, с дарове на жизненост и мускул. Той можеше да пожертва мъжеството си и макар че ездата щеше да е болезнена, вероятно щеше да се справи. Но за Боренсон това щеше да е непосилно.

— Разбира се — каза Сафира, — ще бъда милостива към вас. Ще отложа изискването, докато не стигна до своя господар.

На бързи коне, прецени той, щяха да стигнат в Карис до утре призори.

Утре призори щеше да се наложи да плати цената. Стига да се съгласеше.

Беше ужасно. Но той все пак беше воин на Мистария, отраснал и отгледан за битки, и народът му имаше нужда от него. Избор нямаше.

— Ваше величество, ще го сторя — промълви той, горд, че гласът му не трепна.

— Тогава, Пащук, сър Боренсон, погледнете ме — каза Сафира.

Боренсон вдигна колебливо очи от плочите. Погледът му се задържа първо на децата. Пред него стоеше красиво четири или петгодишно момче, с фино изваяни черти и очи, тъмни като на Йоме Силвареста, но с по-тъмна кожа от нейната. Беше облечено царствено, в костюм от извезан със златни ширити червен памук, с перли, и гледаше свирепо, застанало до тригодишната си сестра и още по-малкото си братче.

Децата се бяха сгушили до майка си, както можеше да се очаква от изплашени деца. Боренсон бегло забеляза красивия фонтан зад нея в празния двор, както и снажните Непобедими — личната й охрана, — застанали отзад.

Защото единственото, което можеше да гледа, бе Сафира — крехка жена с кожа, тъмна като абанос, и с гъвкава като на сърна снага. Единственото, което съществуваше, беше Сафира. Не чуваше дори учестения пулс на сърцето си, нито собствения си дъх.

Да се каже, че красотата й е изключителна, щеше да е безсмислица. Никое цвете нямаше да изглежда толкова мило и нежно. Никоя звезда в нощното небе не можеше да изпълни човек с такъв безнадежден копнеж. Никое слънце не би изгряло като нея. Боренсон впи очи в нея — пълно, изцяло. И се изгуби.

Всеки мускул по тялото му се стегна и той усети, че се е задъхал, че е забравил да диша. Не можеше да затвори очи, не смееше дори да примигне.

Когато Сафира проговори, той дори не разбра какво поиска. А когато събра децата си и ги поведе към палата за да си вземе даровете, неволно се надигна, жаден да я последва, но Пащук го спря.

— Не може да влезеш — изрева Пащук в ухото му. — Вътре има и други конкубинки.

Боренсон се опита да се измъкне от ръката на Пащук, но вече нямаше дарове на мускул. Не притежаваше и една десета от силата на Непобедимия.

Така че залитна замаян към фонтана и се задоволи с мисълта, че би могъл да седне и да почака Сафира да се върне.

Не съжали за сделката. Изобщо не го интересуваше, че само след ден ще се наложи да заплати цената за това, че е погледнал Сафира. Струваше си. Цената си струваше.

Затова приседна като последния окаяник на ръба на хладния фонтан и зачака. Сънят го обори. Но докато заспиваше, той осъзна три неща.

Първото беше, че вече нямаше нужда да го държат в белезници. Сега той беше пленник, роб на Сафира, какъвто щеше да е всеки мъж на негово място.

Второто, което осъзна, беше, че Сафира изобщо не е това, което бе очаквал.

Радж Атън беше мъж на тридесет и няколко години, състарен много повече поради многото си дарове на метаболизъм. И бързо се превръщаше в старец.

Затова Боренсон естествено беше заключил, че Сафира трябва да е жена в зряла възраст. Но тази красавица, тази майка на петгодишен син… все още самата тя беше дете.

Сякаш не бе на повече от шестнадесет години.

От тази мисъл го заболя. Знаеше, че в Индопал жените често се омъжват млади, много по-млади, отколкото в Мистария. Но Сафира не можеше да е била на повече от единадесет, когато Радж Атън за пръв път бе легнал с нея.

Дори тук това беше на границата на скверното.

Ето защо третото нещо, за което Боренсон си даде сметка, произтичаше от първите две. В яростта си, толкова свирепа, че палатът почервеня в очите му, той мълчаливо се закле, че — мир или не — ще намери начин да направи Радж Атън евнух преди да го убие.