Дейвид Фарланд
Вълчето братство (24)

Храбри лордове

Габорн можа само да вдигне очи и да загледа с вяла почуда как Сияйният на мрака засмуква светлината от небето, съсредоточава я в огнена фуния и тя с вихър чезне в кълбото от най-тъмна нощ.

Чувстваше се по-изтощен от всякога и едва смогваше да фокусира очите си, да не говорим за мислите. След като не беше спал от няколко дни и след като бе изгубил изведнъж всичките си дарове, едва държеше главата си изправена.

Щом звярът се приближи, вятърът заплющя и зави. Понесе се над черния път, както бухал лети над заснежен път в лунната светлина, за да лови мишки.

Заизтръгва дървета и замята камъни. Половин миля пред него мъже и коне се пръснаха от пътя му, но недостатъчно бързо и навреме.

Мълнии пращяха от облака, изстрелваха се като прътове на балисти, посичаха хора на две и изкормяха коне.

Гръм ревеше в следобедния въздух и се смесваше с предсмъртните крясъци и дървесния пукот.

Прахът се вдигна във вихрушката и скри всичко.

— След мен! — извика крал Оруин. — За Оруин и за Мистария!

„Старият глупак мисли да ме защити! — помисли Габорн. — Изгубих си даровете и Оруин ме смята за простосмъртен.“

Беше подценил скоростта на чудовището. Трябваше по-бързо да задвижи хората си.

Яздеше в авангарда на войската и рицарите му се бяха пръснали на няколко мили назад. Отпрати зов към своите Избрани воини: „Пръснете се! Скрийте се! Не смейте да влизате в бой!“

Но зовът му не спря крал Теовалд Оруин. Дебелият крал спусна пиката си и пришпори коня си напред, право срещу вихрещия се кръг от чернилка и буря.

Най-големият му син, Барнъл, беше едва на шестнадесет, но беше воин. Той храбро надигна бойния си чук и се понесе вдясно от баща си, докато най-довереният телохранител на крал Оруин, сър Дрекън, препусна от лявата му страна.

Стотина рицари препуснаха в галоп да прикрият атаката на Оруин. Някои започнаха да мятат пиките си в сърцето на чудовищния ураган, лъкометците бясно отпращаха стрела след стрела в непрестанен порой.

Стрелците не постигнаха нищо. Копия и стрели се завъртяха диво във вихъра на магическите ветрове, контролирани от Сияйния, бяха отхвърлени от траекторията си и след няколко мига полетяха обратно срещу стрелците.

Толкова хора се мъчеха да защитят своя крал, но само крал Оруин, синът му Барнъл и сър Дрекън се оказаха достатъчно храбри, за да нападнат непрогледния мрак.

Някой зад Габорн извика:

— Милорд… насам!

Някой препусна към него и сграбчи юздите на коня му.

Габорн бе така уморен, толкова изнемощял от загубата на даровете си и от липсата на сън, че не можеше да измисли какво да направи. Остави се да го водят слепешката. Без даровете си на жизненост бе изнервен като никога. Без мускулната си сила едва можеше да се държи на седлото. Без дара си на ум вече не можеше да мисли ясно, не можеше да си припомни имената на повечето от онези, които бе Избрал предната седмица, хора, чиито лица проблясваха пред очите му, щом усетеше, че са пред гибелна опасност.

Неговият Дни препусна след него. Като в мъгла, Габорн позна младия рицар, който водеше коня му — сър Ленгли, най-добрият воин на Оруин. Изпита благодарност, че най-умните мъже на Оруин имат достатъчно разум, за да не го последват към сигурната си гибел.

Конете препускаха встрани от центъра на бурята към близката горичка — сиво-бели стволове сред есенно златистите листа.

Габорн погледна назад. Крал Оруин и мъжете с него се носеха по пътя, подсилените им коне набираха скорост и сплетените им гриви плющяха на вятъра.

Изведнъж го обзе надежда, надежда, че могат да успеят, макар земните сили да го предупреждаваха, че това не е възможно.

Мълния разцепи тъмния кръг.

Единият й зъбец се заби в сър Дрекън отляво на Оруин, а другият прониза младия Барнъл вдясно.

Беше останал само крал Оруин, който нададе боен вик и пришпори бронирания си кон в кипящия кръг от чернота.

И тъкмо когато изглеждаше, че конят на Теовалд Оруин ще може да проникне в мрака, го удари неустоим вятър и дебелият крал Оруин литна във въздуха заедно с коня си.

Усука се ужасно, като парцал, изстискан в ръцете на перачка.

Крал Оруин притежаваше няколко дара на глас и агонизиращият му смъртен крясък бе оглушителен. Щеше да остане в кошмарите на всички.

Бронята му изпращя и се заби в костите. От усуканото и изстискано тяло рукна кръв. Коремът на коня му се пръсна като диня, плиснаха черва, след това и кралят, и конят полетяха още по-високо във въздуха, сякаш кокал, захвърлен на триумфален пир.

— Бляскавите да ни опазят дано! — възкликна сър Ленгли.

Конете им пръхтяха и цвилеха от ужас. Габорн вяло гледаше как крал Оруин и конят му паднаха на четвърт миля от него. Изпитваше неописуема умора.

„Изтощен съм не само заради липсата на дарове — осъзна той. — Изтощен е духът ми.“

Да бъде обвързан чрез земните си сили със стотици хиляди хора, да съзнава грозящата ги опасност, да отпраща предупрежденията си към всеки свой Избран поотделно, щом усетеше заплахата това бе повече от непоносимо.

Но въпреки огромната умора изпитваше ужас от мисълта, че може да заспи. Страхуваше се, че ако заспи, няма да може да използва силите си, няма да може да предупреди Избраните си.

И немощно отпрати призив към всички свои Избрани. „Крий се!“

От горичката можеше да види пътя на две мили назад. Видя как хората му се пръскат и се втурват към горите.

Сияйният на мрака изрева от безсилие и зави през долината към най-близката си жертва — рицар, който беше паднал от коня си. Тъмният кръг се изтъркаля и този път не блесна никаква мълния, не го разкъсаха нокти от въздух.

Вместо това тъмният кръг се разстла леко над окаяника и Габорн можеше само да си представи от писъците му що за участ го е сполетяла.

После вихрещият се вятър и чернотата започнаха да се издигат — и поеха към него.

— Хайде — вина сър Ленгли, хвана юздите на коня му и препуснаха под дърветата.

— Ако имате сили да ни спасите — каза сър Ленгли с почти безгрижен тон, — сега е най-подходящият момент да ги използвате.

Габорн порови вътре в себе си, заопипва. Да, опасността все още беше голяма.

— Наляво! — извика Габорн и Ленгли зави наляво през рехавото им прикритие. Повечето листа бяха окапали и лежаха на купчини по земята под дърветата. Според логиката язденето на открито в този момент изглеждаше погрешно.

Сияйният на мрака приближи — ревящ вятър, който заплющя през гората.

Спусна се над тях и златистите листа на гората се завихриха, завихриха се навсякъде като в бясно торнадо. Вятърът запищя.

Блесна мълния и разцепи едно дърво до Габорн.

— Наляво! — пак извика Габорн.

Сър Ленгли и Дните на Габорн завиха и се втурнаха да надбягат вятъра.

Изведнъж Габорн разбра какво иска Земята. Сияйният на мрака не можеше да вижда през вихрещата се стена от листа повече от самия него. Габорн се въртеше в кръг около чудовището — вдигаше вихрушката от листа, която заслепяваше звяра.

— Сега надясно! — изрева Габорн. Ленгли се подчини. Дните на Габорн препусна подире им.

След миг вече препускаха на юг по тясна пътека през дърветата, успоредно на пътя. Сияйният на мрака зарева зад тях объркан.

— Изтърва ни! — прошепна сър Ленгли. — Извадихме късмет.

Габорн се усмихна криво. Бинесман бе казал, че Сияйният на мрака е същество на въздуха и тъмнината, създание, което поглъща светлината, вместо да й служи. Габорн подозираше, че звярът не е знаел къде е самият той, че не е успял да го открие и е преследвал само Ленгли и неговия Дни.

„Скрий се!“, още веднъж изпрати той зова си към своите бойци.

Сякаш откликвайки на заповедта му, Сияйният на мрака полетя високо във въздуха. Вихрещото се над него въже от пламък се удебели и ушири.

Звярът остави силите му да се разгърнат, привлече светлина от най-дълбоките недра на небесата, сякаш от целия този лов само бе прегладнял повече.

„Като котка е — помисли Габорн. — Напада само защото бяхме лесна плячка. Нищо не иска от нас, само да се позабавлява.“

И тогава Сияйният на мрака направи нещо неочаквано. Изстреля се към хоризонта със скорост, на каквато не бе способен и най-подсиленият кон.

Понесе се към замък Силвареста, на седемдесет мили оттук. С тази скорост щеше да стигне там за няколко мига.

Габорн усети как и последните му капки сила се изцедиха. Смътно усети аурата на смърт, обгръщаща като наметало Йоме, и се зачуди защо все още не е напуснала замъка.

„Бягай! — викна той в ума си. — Бягай веднага!“

Усилието му струваше много. Беше толкова зашеметен, толкова изтощен от загубата на даровете си, че се чувстваше като листата, които се вихреха около него, вихреха се и се вихреха, а той стоеше в центъра им.

Изцеден до предела, той залитна на седлото и се свлече на земята.