Дейвид Фарланд
Вълчето братство (12)

Лъскави камъчета

Йоме и Габорн стояха на върха на кралската цитадела и гледаха към полята под замък Силвареста. Беше последната вечер на Хостенфест и пирът беше свършил, въпреки че Габорн не беше хапнал и залък през целия ден. Сега, по традиция, бе време за песен.

Защото от хиляда или повече години, краят на Хостенфест се отпразнуваше с песен, когато се съберяха край огнището и хвърляха в огъня шепи дъхави сухи листа и листенца от цветя — роза и жасмин, лавандула и мента.

Тогава всички запяваха заедно, с надежда за новия крал.

Двеста хиляди шатри и павилиони покриваха полята пред замъка и всички светеха от запалените фенери, така че сияещата отвътре светлина ги правеше да блестят в злато и сребро, яркосиньо и бляскаво зелено. Нещо повече, хората на Хиърдън стояха пред шатрите си, вдигнали високо малки светилници. Аромат на цветя изпълваше въздуха, а светлината на светилниците озаряваше лицата им.

Всякакви хора стояха на това поле: лордове и дами в пищните си одежди, хиляди и хиляди дрипави селяци, схолари и глупци, менестрели и труженици, курви и лечители, търговци и ловци. Болните, здравите, куците, берящите душа. Удивените, радостните, скептичните, искрено вярващите, ужасените.

Хората бяха замаяни, със замъглени погледи. Беше последният ден на Хостенфест, празненството в чест на Земния крал. Хората празнуваха, макар че в празника им се долавяше и нотка на страх.

И те запяха в един глас древния химн:

Владетелю на лесовете и на полята господар,

пред който всеки се прекланя, сърцето му отдава.

Велика ще е мойта радост, щом дойде царството ти в слава,

вземи ме с теб, щом донесеш в дома ми жътвения дар.

 

Ще се възправим до един, другари до другари,

единни в бран, щом дойде злият враг.

И мечът ми е твой, щом щит си срещу мрак,

владетелю на лесовете и на полята господарю.

Когато хората запяха, Йоме се загледа надолу в почуда, защото освен пъстро-млечната светлина, струяща от павилионите и светилниците около замъка, в рова засия странна сапфирена светлина.

Огромните есетри плуваха и рисуваха руни на закрила около замъка, сякаш и те предлагаха подкрепата си за Земния крал.

Когато песента свърши, по стените на замък Силвареста и из цялото огромно множество гръмко засвириха тръби. Стотици хиляди гласове се сляха в един вик: „Слава, слава на новия Земен крал! Слава на Земния крал!“

Гласовете отекнаха над хълмовете и многократно се повториха от стените на замъка. Мъже, жени и деца вдигнаха стиснати юмруци и викаха, изпълнени с възторг и удивление. Животните заскачаха лудешки, подплашени от виковете, и затичаха през биваците. Тълпа от поне петстотин хиляди души се затича напред, за да коленичи пред Габорн. Викаха мъже и плачеха жени, роговете свиреха пронизително. По стените на замъка момчета буйно развяваха знамената на Силвареста.

Йоме никога не си беше представяла, че може да има такъв шум и такова бурно вълнение. По гърба й полазиха мразовити тръпки.

„Това е само началото — помисли тя. — Хората помнят легендите. Всеки мъж, жена, дете, който иска да живее, знае, че трябва да служи на Земния крал, да си спечели неговата закрила. Милиони и милиони хора се стичат насам. Целият свят ще се събере тук.“

И така, Габорн Вал Ордън стоеше на стените на замък Силвареста, изпълнен с триумф.

Йоме го погледна, за да види реакцията му. Габорн стоеше вцепенен и се взираше на юг, вслушан сякаш в някоя далечна тръба.

Йоме погледна към края на гората, но не можа да види нищо зад тъмните дървета. Но Габорн потръпваше, загледан втренчено отвъд южните хълмове, с отчужден поглед.

— Какво има? — попита тя.

Той въздъхна тежко.

— Йоме, чувствам предупреждение за гибелна опасност! Земята ме предупреждава. Полетата тук са черни. Моята смърт иде! Идва смъртта на всички ни!

— Какво искаш да кажеш? — попита Йоме.

— Трябва да се приготвим за бягство — каза той.

Не й обясни нищо повече. Само стисна ръката й и се затича от върха на кралската кула през отворения капак, надолу по стъпалата, шест етажа надолу, чак до старите мазета, където не бе живял никой, откак Йоме се помнеше.

Дните на Габорн и на Йоме се втурнаха след тях да не изостанат.

Йоме знаеше, че Земният пазител Бинесман е превърнал тази мръсна дупка в свое обиталище, след като огнетъкачите на Радж Атън бяха изгорили къщичката му в градината, но когато Габорн отвори вратата, изобщо не бе подготвена за онова, което видя.

Чародеят Бинесман стоеше посред мазето, миризмата на плесен, сяра и пепел бе поносима единствено благодарение на балите с билки по околните рафтове. В това помещение Бинесман не държеше нито свещи, нито лампи. Но полузаровен в пръстта на пода се виждаше Зрителен камък. Камъкът беше огромен, излъскан чисто бял ахат. Други, по-малки кристали бяха разположени около него с върхове, насочени към големия камък, а чародеят бе начертал магически руни около цялото съоръжение. Всички кристали и лъскавият ахат сияеха със собствена светлина.

Бинесман стоеше подпрян на тоягата си и взрян в сияещия камък, гледаше някакъв образ. Йоме погледна камъка и видя четири планински върха, от които изригваше пушек, прах и огън. Чуваше се далечен тътен, от който сякаш подът под краката й потреперваше. Камъкът разкриваше образ на изригващи вулкани.

Или поне така си помисли тя отначало. Защото тези вулкани не бяха обикновени. Приличаха по-скоро на малки куполи, от които лавата извираше като вода; на земната повърхност от тях изскачаха десетки хиляди хали.

А и Зрителният камък не показваше само образа. Йоме осъзна, че миризмата на сяра и пепел във въздуха идва от камъка, а горещината, излъчвана от Зрителния камък, затопля помещението като пещ. Всъщност тя можеше да помирише, да усети и да чуе всичко, все едно че наистина гледаше вулканите отблизо.

Никога не беше чувала, че Бинесман работи със Зрителни камъни. Всъщност той дори беше отрекъл, че се занимава с такива дреболии, когато го изправиха пред Радж Атън.

Йоме се взря стъписана в образа в камъка.

— Хали са излезли на повърхността в Северен Кроудън — съобщи съвсем равнодушно чародеят. — Други излизат на земята по-далече на юг, в планините Алкаир. Твоята цитадела Хейбърд е срината. Укрепленията на Радж Атън в Картиш не са в по-добро положение.

Още докато го казваше, замък Силвареста изведнъж се разтърси от земен трус. Отначало Йоме помисли, че това е остатъчен ефект от подредените по пода Зрителни камъни, но чародеят вдигна угрижено очи към стените и каза:

— Това беше само един малък трус. Земята е в болка.

Йоме се обърна към Дните, които се бяха свили в един от тъмните ъгли зад нея. Със споделените си умове със своите събратя и сестри, те знаеха повече за земните дела от всеки друг в това помещение, в това число и чародея Бинесман. Това, което видя, я разтревожи. Дните на Габорн гледаше ужасено, със зяпнала уста.

— Какви ги върши Радж Атън? Да ме напада в такова време — възмути се Габорн. — Нима не разбира опасността?

— Съмнявам се, че все още не е разбрал величината на бедствието — отвърна магьосникът. — Последния път, доколкото видях, войските му напредваха към Карис. Във всеки случай така беше допреди няколко часа.

— Къде са те сега? — попита Габорн.

Бинесман сведе глава и притвори очи, сякаш беше твърде изтощен, за да продължи. Откакто бе създал своя вайлд и след това го бе изгубил, страдаше от умора.

— Дълъг ден беше. Но ще се опитам.

Чародеят се наведе към пода, взе две шепи рохкава пръст и я разтърка по дланите и лицето си. После вдигна няколко кристала и ги поразмести около Зрителния камък — едни издърпа назад, други премести вляво или вдясно. Беше много съсредоточен.

Процесът отне няколко минути, защото чародеят първо трябваше да засече войските на Радж Атън, след което да намери по-удобно място за наблюдение.

Така или иначе от това, което видя, Йоме настръхна: войските на Радж Атън се бяха струпали около някакво село — стотина каменни къщи със сламени покриви. Селото беше обградено с ниска каменна стена, каквато един рицар, яхнал добър подсилен кон, можеше лесно да прескочи.

По стените нямаше наблюдатели, нито се чуваше кучешки лай. Селището, изглежда, още не подозираше за приближаващата се заплаха.

— Познавам това място — каза Габорн. — Това е село Твинхейвън.

Главанаците гиганти в армията на Радж Атън надигнаха муцуни и задушиха жадно във въздуха, сякаш се опитваха да уловят миризмата на прясна кръв. Рицарите във войската му държаха пиките и бойните си брадви в готовност.

Но тези, които поведоха щурма, бяха магьосниците на Радж Атън.

В редица се развърнаха трима огнетъкачи, точно пред стената на селото, и запяха — тихо и пискливо. Йоме ги чуваше съвсем ясно, но не можеше да разбере думите, защото монотонната им песен беше песен на огън и поглъщане, като пращящите звуци на пламъци, като пукот на цепеница в огнище.

Около всеки от тях изведнъж лумнаха трева и храсти. Към небето се изстреляха зелени пламъци и огнетъкачите бяха погълнати. Йоме надуши пепел и усети зноя на пламъка. Те закрачиха към селото, изкачиха ниската каменна стена…

Изведнъж кучетата в селото ги забелязаха и залаяха. Чу се уплашено конско цвилене.

Но все още никой не вдигаше глас за тревога.

Огнетъкачите прескочиха стената. Междувременно пламъците им се бяха вплътнили, така че Йоме наблюдаваше огнените магове зад огнена преграда.

Слънцето беше изсушило тревата около стената на селото, беше изсмукало влагата от нея. Най-отдалеченият огнетъкач посочи наляво и от ръката му изхвърча огнена нишка, и се понесе около стената по-бързо от галопа на един добър кон. Огнетъкачът отдясно направи същото. След секунди двете огнени стрели се събраха в отсрещния край на селището и то се оказа обградено от пожар.

Тогава огънят изригна нагоре и прелетя към центъра на кръга.

Някаква жена изхвърча с писък от къщата си в края на селото. От околните домове я последваха други — деца и майки. Няколко коня събориха един стобор и затичаха из селото, скачаха и цвилеха като подивели.

Огнетъкачите вече влизаха в селото. Усилващата се огнена стихия ги подхранваше с енергия. Един огнетъкач посочи някаква плевня и сламеният й покрив избухна в пламъци.

Секунди по-късно един от приятелите му приближи някаква къща, изпрати въже от пламък, което се загърчи към нея, и покривът и дървените й греди лумнаха. Зноят едва не помете Йоме.

Хората в къщата запищяха. От вратата изхвърча грубоват селяк с пламнали коса и дрехи. След него навън изтичаха жена и сина й; момчето носеше щит. Пламъците се отразяваха в очите им. Нажеженият от огъня дим озаряваше сцената.

Миризмата на пушек удари в ноздрите на Йоме.

Цялото селище изведнъж избухна в адски пожар и пламъците се завихриха високо, на сто, на двеста разкрача. Огнетъкачите запяха още по-силно — газеха през този адски пожар и самите те се превръщаха в блестящи червеи от светлина, гърчещи се около умиращите жители.

— Принасят тези хора в жертва на Силите, на които служат — каза с ужас Бинесман и извърна очи от Зрителния камък. — Черно призоваване е това. От недрата на пъкъла.

— Ето това е източникът на ужаса ми — каза Габорн.

Пламъците, обхванали селото, бавно започнаха да стават зелени и няколкото избухнали пожара се сляха в някаква странна земя на чудесата, изпълнена със сенки от друг свят. Каменните стени на къщите и каменните зидове започнаха да се разпадат на разтопени локви лава.

Скоро селището беше изравнено със земята; костите на всички трупове, човешки, както и животински, изгоряха в пламъците.

Йоме смяташе, че ще минат часове в обичайното дразнене и примамване, прилагани при призоваването на същества от долния свят, но не стана така. Навярно жертвоприношението беше усилило заклинанието на огнетъкачите. Те запяха и затанцуваха като живи пламъци.

Над земята се появи сияещ зелен портал и огнетъкачите застанаха пред него — бяха езиците на пламъците.

Нищо не се появи, докато един огнетъкач не премина през портала и не потъна в долния свят.

Почти моментално пламъците из селището се смалиха, духнати като пламък на свещ, и настъпи пълна тъмнина. Само тук-там в чернилката проблясваше по някой въглен.

Йоме затаи дъх, повярвала, че огнетъкачът е загинал, че е изчезнал долу и никога няма да се върне.

И тогава, сред пепелищата, видя как се оформиха две фигури — гърчеха се като вкопчени един в друг борци. Но не, по-скоро се гърчеха като хора, мъчещи се да изпълзят последните няколко крачки от дълго и трудно пътуване.

Единият беше огнетъкачът, наполовина покрит с пепел.

Фигурата до него беше по-голяма, като на черен мъж с космата грива и дълга къдрава коса. Но той блестеше с чиста синя светлина, сякаш беше направен от кристал. По кожата му тичаха и танцуваха пламъци.

Огромният мъж се изправи и разтвори широките си криле. По челото му сякаш пробяга мълния и изригна ярко от очите му.

Закалените в какви ли не изпитания бойци на Радж Атън извикаха удивено, а бойните кучета отстъпиха назад и заръмжаха от ужас.

— Сили небесни! — възкликна Габорн. — Той е призовал Сияен!

„Но какъв Сияен?“ — зачуди се Йоме. Защото от древни времена се знаеше, че в битката за Ждрелото на Вейдърлий крал Ерден Геборен се сражавал с един Сияен от дясната му страна и друг — от лявата. Разправяха, че те били несъкрушими противници. Тя ги смяташе за благодетели на човечеството.

Но този млад мъж имаше зъл поглед. Когато разпери криле, струящата от него светлина заприлича на мрак като в най-дълбоката пропаст.

— Не се подвеждайте — предупреди Бинесман. — Този не е като Сияйните, за които с възхита говорят древните сказания. Той е Сияен на мрака. Това същество е дошло, за да убие Земния крал, а не за да го спаси.

— Кога? — попита го Габорн. — Кога ще дойде?

Бинесман отиде до една масичка и взе от нея дебел том — ръкопис, описващ всевъзможни същества, появявали се на земята. Прелисти го и стигна до страниците, засягащи съществата от долния свят. Бележките за Тъмните сияйни или „Сиянията на мрака“ бяха твърде оскъдни, липсваше дори груба скица. Явно беше, че дори за мъдреците това същество е почти легендарно.

— Съществото е съставено от въздух и тъмнина — каза Бинесман. — То ще полети към теб и най-вероятно ще изчака да те нападне нощем. Мисля, че е твърде далече, за да стигне до нас днес. Но утре през нощта или най-много вдругиден ще дойде със сигурност.

— И какво да направя? — попита Габорн.

Бинесман не отговори, а само се намръщи, зачетен в статията за Тъмните сияйни. Йоме разбра, че няма отговор.

— Какъв глупак е този Радж Атън — промърмори чародеят. — Да изтърве такова чудовище точно сега.

Бинесман коленичи до кристалите, отмести един от тях само на косъм и промени гледната точка така, че да вижда по-добре армията на Радж Атън.

Взира се дълго, след което заговори отново.

— Не виждам самия Радж Атън. Къде ли може да е?

Габорн също се вгледа в образа.

— Там е тъмно. Може да е някъде отзад, в сенките.

— Не — възрази Бинесман. — Той щеше да е най отпред, за да поздрави новия си съюзник. Заминал е някъде. Отделил се е от армията си по някаква причина.

— Но защо? — попита Габорн. — Можеш ли да го намериш?

Бинесман поклати глава и се намръщи.

— Съмнявам се. Армия, вулкан… такива неща се забелязват лесно. Но един човек, препускащ в нощта? Може да ми отнеме дни, а силата ми е на изчерпване.

Бинесман обърна гръб на Зрителния камък и образът съвсем се стопи, макар че светещите кристали все още осветяваха смътно помещението. На смътната светлина чародеят изглеждаше съвсем изтощен. Само допреди седмица халатът му беше зелен, с цвета на листата в разгара на лятото. Но после той се опита да призове вайлд, същество на Земята, което уж трябваше да укрепи силите му. За нещастие вайлдът беше отлетял и сега Бинесман бе уморен и изнемощял.

— Проучвах вулканите — каза той вяло. — Опитах се да разбера замисъла на халите за атака. Трябва да призная, че беше доста глупаво. Халите излизат на повърхността на отдалечени едно от друго места и повечето от тях са далече от човешки поселения. Но забелязах едно. Появяват се на места, където наблизо вече има стари вулкани, или в области, пълни с горещи извори или гейзери.

— Какво означава това? — попита Габорн.

— В земните недра съществува едно огнено владение — каза Бинесман, — както видя ти самият, когато наближихме Идименско море.

— Смятам — продължи Бинесман, — че на някои места това огнено владение е по-близо до земната повърхност, отколкото на други. Оттам идват горещите извори и вулканите. Чудя се дали самата горещина не изтласква халите на повърхността.

— По-важното сега е, че Радж Атън сериозно се подготвя да щурмува Мистария — каза Габорн. — Ще трябва да свикам съвет на пълководците.

— Война с Радж Атън? — каза Бинесман. — Сигурен ли си, че е разумно? При толкова много хали?

Габорн въздъхна тежко.

— Не съм. Но ако не покажа поне с малко, че ще се бия с него, Радж Атън може да направи още по-големи поразии. Мога само да се надявам, че като научи за щетите в собствените си земи, ще се оттегли в Индопал и ще се погрижи за собствената си отбрана. Може дори да се окаже възможно да договоря мир.

Чародеят го изгледа замислено.

— Можеш да се опиташ да вразумиш Радж Атън, ако искаш. Но се съмнявам, че дори ти би могъл да го спасиш. Не забравяй, че преди седмица го прокълнах. За такива проклятия е нужно време, докато въздействат изцяло, но подозирам, че вече не можеш да му помогнеш.

— Заради моя народ съм длъжен да опитам — заяви Габорн.

Бинесман го изгледа изпод гъстите си вежди.

— И заради твоя народ длъжен съм да те предупредя: Радж Атън едва ли ще се вслуша в съветите на своя враг. Ще се изложиш на огромна опасност, когато отидеш пред него. Възможно е дори той да се опитва да те привлече на битка, тъй като знае, че не може да те нападне тук, толкова близо до Дънуд, където духовете те закрилят.

— Знам — каза Габорн. — Ти ще дойдеш ли с мен?

— Знаеш, че не съм много силен в боя — каза Бинесман, — но мога да те придружа за ден-два и да ти предложа каквото мога. Засега обаче трябва да се подготвя за среща със Сияйния на мрака и трябва да го срещна сам.

— Ти? — удиви се Габорн. — Сам, и то без вайлд? Мога да пратя петдесет хиляди рицари да се бият редом с теб.

— И каква полза? Само ще се убият — каза Бинесман.

— Какви оръжия можеш да извадиш срещу него? — попита Габорн.

— Хмм… все още не знам — отвърна Бинесман. — Ще трябва да измисля нещо. А ти си свикай съвета. Хората ти знаят да се бият по-добре от мен. Предупреди ги, че утре трябва да напуснат замък Силвареста. Явно усещаш приближаващата се опасност. А сега трябва да си отдъхна.

И без повече приказки се оттегли уморено в един ъгъл и легна върху купчина глина. Глината явно беше тук отскоро, помисли Йоме. Подовете в мазето бяха покрити с няколко плочести камъка, нахвърляни върху коравата пръст. Чародеят сигурно сам бе донесъл глината — земните пазители често лекуваха болните с лечебни почви. Йоме се зачуди дали и тази, в която легна да спи сега, не притежава някакви специални свойства. Той придърпа няколко шепи глина около себе си, посипа се с тях и кротко заспа.

Йоме се огледа. Помещението вече миришеше съвсем малко на плесен и повече на чистите аромати от билките на чародея. Тук тя усещаше земната сила, онова гъделичкащо и възбуждащо чувство, което изпитваше всеки път, когато се озовеше близо до Габорн или до чародея. Само че тук то беше по-силно. И неволно й хрумна онзи благослов, който толкова често беше чувала от устата на Габорн. „Нека Земята те крие. Нека Земята те цери. Нека Земята те направи свой.“

Това място беше обкръжено от Земя.

— Да вървим — каза Габорн.