Дейвид Фарланд
Вълчето братство (21)

Земен крал все пак

Габорн никога не беше изпитвал смъртта на Посветител. Бяха му описвали чувството: дълбокото и разкъсващо вътрешностите гадене, усещането как изтръгват от теб сила и жизненост.

Сега го почувства много остро. Връхлиташе го на вълни, докато даровете се изтръгваха от него. Ризницата му изведнъж увисна, неимоверно натежала на плещите му — смазваща тежест, която застрашаваше да го премаже.

Не беше спал от три нощи. С даровете си на жизненост беше понасял леко безсънието, но сега умората го надви.

Почувства се изтощен, изнемощял до смърт. Крал Оруин го гледаше в ужас.

Габорн се преви и притисна с ръка корема си, сякаш го бяха ударили с юмрук. Но най-голямата му тревога не беше за самия него.

Синята кула беше приютявала огромното мнозинство от хората, служещи в Мистария като Посветители. По-важното бе, че воините на Мистария съставяха близо една трета от всички подсилени бойци във всички кралства на Роуфхейвън.

Само след няколко мига воините на Палдейн, най-добрите в Мистария, щяха да се превърнат в нищо не струващи обикновени войници, или със загубата на ключовите си качества в най-добрия случай щяха да се превърнат във „воини с нещастни пропорции“, силни, но бавни, или може би умни, но слаби.

А точно в този момент херцог Палдейн придвижваше в строй хората си пред войските на Радж Атън, докато Непобедимите на Радж Атън точеха мечовете си за предстоящото клане.

Цяла нощ Габорн се беше чудил какво е станало с Радж Атън. Сега разбра.

Мистария щеше да бъде унищожена и с нея най-вероятно щеше да рухне целият Север. „Как можа да се случи това?“ — зачуди се Габорн.

Херцог Палдейн, разбира се, трябваше да е усилил отбраната на Синята кула — беше удвоил и дори учетворил стражата й.

С третото си, умственото си око Габорн си представи как стените на кулата се разцепват и огромните каменни отломки се изсипват с чудовищен грохот в морето.

Също като тях, Габорн се чувстваше разбит. Силата го изостави, след като му бяха изтръгнати трите дара на мускул. Със смъртта на слепите му Посветители в Синята кула очите му се замъглиха.

Беше се гордял с всичко, което бе научил в Къщата на Разбирането, но само за няколко мига, докато заглъхваха близначните му дарове на ум, той забрави повече от половината от всичко, което бе научил; не можеше да сглоби в ума си дори образа на Йоме. Далечните птичи трели над селото изведнъж се приглушиха, щом слухът му се изгуби.

В сляпа ярост, щом осъзна какво става, Габорн изрева на своя Дни:

— Копеле такова! Страхливо копеле! Как можа да не ме предупредиш? — Но и гласът му прозвуча глух и отдалечен, след като измряха и немите, които му бяха служили. — Лош ден за книгите, как не!

— Съжалявам — извини се глупаво Дни.

Крал Оруин седна на дъските до Габорн и го хвана за раменете.

— Отдъхнете — каза старецът. — Отдъхнете. Всичките ли ви Посветители уби?

Габорн стисна зъби, за да надделее подтика да се предаде на умората, да се превие пред жестокостта, да изостави всякаква надежда.

— Мъртви са! — изпъшка той. — Синята кула я няма!

— Ваше величество, приличате на труп — каза крал Оруин. — Какво да правим сега? Накъде да тръгнем? Искате ли да намерим облекчител и да вземете нови дарове преди да продължим на юг?

Габорн караше двайсет хиляди силара и изкушението беше голямо. Но не смееше точно сега да поеме обратно към замък Силвареста.

— Не, трябва да продължим — заяви той. Щеше да стигне до вечерта замък Гроувърман, а Гроувърман имаше облекчител, към когото можеше да прибегне, ако трябва. — Имам сила колкото всеки обикновен човек. А и все пак съм Земния крал.

Изправи се с усилие и яхна коня.

Не можеше повече да пренебрегва заплахата за хората си. Сияйният на мрака се приближаваше. „Знайте — отправи Габорн мълчаливия си зов към всички свои Избрани воини. — Смъртта иде.“