Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шпиони на короната (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gift, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 253 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ГЛАВА 7

До настъпването на вечерта обаче всички мислеха, че тя се опитва да ги убие.

Часовникът показваше шест. Първата смяна влезе в камбуза, за да получи вечерята си малко след това. Моряците се отпуснаха уморени. Единственото им желание след уморителната работа през деня беше да си починат и добре да си хапнат. Палубите бяха лъснати, койките проветрени и изчистени, мрежите закърпени, а половината оръдия бяха смазани отново. Моряците бяха изморени и освирепели от глад. Повечето изядоха по две пълни купи от вкусната супа, за да се заситят.

Започнаха да се чувстват зле, когато и втората смяна привърши вечерята.

Сара нямаше представа за състоянието на мъжете. Беше станала дори нетърпелива, защото никой все още не беше дошъл да й благодари и да я похвали за добре свършената работа.

Когато на вратата силно се почука, тя побърза да отвори. Пред нея с намръщено лице стоеше Джимбо. Усмивката застина върху устните й.

— Добър вечер, Джимбо — започна тя. — Нещо лошо ли се е случило? Изглеждаш много разтревожен.

— Не сте вкусили още от супата, нали, лейди Сара? — попита я той.

Явната му загриженост не й направи никакво впечатление. Тя поклати глава.

— Чакам Нора, за да вечерям заедно с нея — обясни Сара. — Джимбо, какви са тези ужасни звуци, които идват от коридора?

Тя погледна навън и се опита да определи откъде идват звуците.

— Мъжете — каза само една дума Джимбо.

— Мъжете?

Внезапно зад Джимбо се появи Нейтън. Лицето на съпруга й имаше такъв израз, че сърцето й подскочи, а дъхът й секна. Той изглеждаше страшно ядосан. Сара инстинктивно отстъпи назад.

— Какво има, Нейтън — попита тя с явна тревога. — Нещо лошо ли се е случило? С Нора? Тя добре ли е?

— Нора е добре — подхвърли Джимбо.

Нейтън направи знак на Джимбо да се отстрани от вратата, после влезе в каютата. Сара продължи да отстъпва назад. Тя забеляза, че мускулите на брадата му играеха от здраво стиснатите зъби. Това беше лош знак.

— Ядосан ли си за нещо? — попита го тя с плах шепот.

Той кимна с глава.

Тя събра смелост да направи едно уточнение.

— На мен ли си ядосан?

Той отново кимна. После с ритник затвори вратата.

— Защо? — попита тя и отчаяно се опитваше да не му покаже колко я е изплашил.

— Супата! — гласът на Нейтън беше тих, сдържан, гневен. Тя обаче повече се смути от единствената дума, отколкото се стресна.

— Мъжете не харесаха супата ми?

— Не си го направила нарочно, нали?

Тъй като Сара нямаше представа какво точно има предвид той, тя не отговори. Нейтън видя смущението, което тя изпитваше, в очите й.

— Тогава ти не си се опитала нарочно да ги убиеш?

Тя шумно въздъхна.

— Разбира се, че не. Как е възможно да си помислиш, че съм способна на такава долна постъпка. Мъжете са част от моя персонал и аз никога не бих им причинила зло. Съжалявам, ако не са харесали супата ми. Нямах представа, че вкусът им е толкова претенциозен.

— Претенциозен? — повтори намръщено той. — Двадесет души от екипажа ми сега висят върху перилата на борда, защото повръщат от супата, която ти сготви за тях. Други десет се гърчат в страшни мъки на койките си. Още не са умрели, но можеш да бъдеш сигурна, че имат точно това желание.

Тя беше ужасена от чутото.

— Не разбирам — извика тя. — Искаш да кажеш, че моята супа не е била добра за ядене и сега мъжете се чувстват зле заради мен? О, Боже, трябва да отида и да им помогна.

Той я сграбчи за раменете, когато тя се втурна покрай него към вратата.

— Да им помогнеш? Сара, един или двама от тях със сигурност ще помогнат на теб да се озовеш зад борда на кораба.

— Не могат да ме хвърлят в морето. Аз съм тяхната господарка.

Усещаше, че й се иска да закрещи..После разбра, че вече го прави.

— По дяволите, ще те хвърлят и още как! — Нейтън я помъкна към леглото и я бутна отгоре.

— Сега ще ми кажеш точно как сготви тази проклета супа!

Тя избухна в сълзи. На Нейтън му трябваха почти двадесет минути, за да разбере причината за злополучния инцидент и не Сара беше тази, която му даде задоволително обяснение. Айвън бе този, който си спомни за разваленото месо, оставено върху бюфета. Спомни си също, че не беше казал на Сара, че е развалено и опасно.

Нейтън заключи Сара в каютата, за да попречи на други беди, които тя можеше съвсем добронамерено да сътвори. А тя беше много ядосана, защото той не й позволи да отиде и да се извини на моряците.

Тази вечер Нейтън не се прибра в каютата, защото трябваше да поеме заедно с останалите здрави мъже следващата вахта. Сара не знаеше за това и беше убедена, че той е ужасно разсърден, за да иска да спи до нея.

Тя се чудеше как да събере кураж, за да застане пред своя персонал. Как ще ги погледне в очите, как да ги убеди, че съвсем неволно им е причинила тези мъки. Не след дълго безпокойството й се превърна в гняв. Как можаха те да повярват, че тяхната господарка е способна на такъв грях? Ами по този начин те петняха характера й, щом вярваха, че тя нарочно им е причинила болка. Сара реши, че щом отново спечели доверието им, ще седне с тях и ще проведе един сериозен разговор — те не трябваше да си правят прибързани заключения.

Нейтън също не бързаше да прости грешката й. Той дойде в каютата на следващата сутрин. Погледна я, без да й каже дума. Легна и заспа с дрехите си направо върху покривките. Спа непробудно цялата сутрин.

Тя не можеше да понася вече този затвор. Не можеше да понася и хъркането му. Минаваше пладне, когато Сара тихичко се измъкна от каютата. Тя се качи на палубата, отвори слънчобрана си и започна енергично да крачи насам-натам.

Оказа се, че това беше едно унизително преживяване. Всеки моряк, до когото се приближаваше, й обръщаше гръб. Повечето от тях все още бяха с посивели лица от преживяното. Всички гледаха навъсено. Очите й бяха пълни със сълзи, когато се добра до тясната стълба към най-горната палуба. Нямаше представа къде отива. Единственото й желание беше да избяга възможно най-далеч от мрачните лица на моряците, пък било то само за няколко минути.

Най-горната палуба беше заета с въжета и мачти. Почти нямаше място, където да стъпи. Сара намери едно ъгълче близо до най-високата мачта, седна и остави разтворения си слънчобран между две дебели въжета.

Тя нямаше представа за времето, през което остана да седи на това място, съвсем сама. Мислите й бяха заети с търсенето на план как да убеди мъжете отново да започнат да я харесват. Лицето и ръцете й скоро почервеняха от силното слънце. Но за една лейди да се разхожда с почерняло от слънцето лице съвсем не беше модно. Сара реши, че най-добре е да слезе долу и да посети леля си Нора.

Толкова е хубаво да видиш някой, който те обича. Нора нямаше да я обвинява. Да, едно приятно посещение, ето от какво се нуждаеше тя.

Изправи се и посегна да вдигне слънчобрана си, но видя, че се е заплел във въжетата. Отне й цели пет минути, докато развърже въжетата, за да го освободи. Но усилията й не се увенчаха с успех, защото вятърът се беше усилил и правеше задачата й почти неизпълнима. Той плющеше в платната и заглушаваше сърдитото й мърморене. Накрая се отказа от опитите си, защото от дърпането тънкото платно на слънчобрана й се скъса. Реши да помоли Матю или Джимбо да й помогнат.

Сара остави слънчобрана да виси на въжетата и тръгна към стълбичката.

Тогава сгромолясването, което дойде така неочаквано, почти я прекатури и запрати в другия край на палубата. Честър я хвана в критичния момент. Двамата се обърнаха към ужасния грохот откъм горната палуба точно на време, за да видят как една от мачтите се блъсна в друга, по-голяма мачта.

Честър хукна нагоре, като крещеше за помощ. Сара реши да се махне от целия този хаос около нея. Тя изчака, докато няколко моряка профучаха покрай нея, после тръгна към каютата на Нора. Матю тъкмо излизаше от там.

— Добър ден, Матю — поздрави го тя и спря, за да направи реверанс, после добави: — Ще постоя само няколко минути. Искам само да видя как е днес леля ми. Обещавам, че няма да я изморя.

Матю се ухили.

— Вярвам ви — отговори той. — Ще се върна след половин час, за да проверя как е Нора.

В този миг гръмовит трясък разтърси кораба! Сара се хвана за вратата, за да не се просне на пода.

— Господи, вятърът е много силен днес, нали, Матю?

— Това не беше вятърът — извика той през рамо.

Сара затвори вратата на каютата на Нора в същото време, когато Нейтън изскочи на пожар от каютата им.

Леля й отново беше подпряна на възглавници. Сара забеляза колко отпочинала изглежда и й го каза.

— Бузите ти отново са поруменели, Нора, а и синините са започнали да изчезват. Много скоро ще можеш да се разхождаш заедно с мен по палубата.

— Да, наистина се чувствам по-добре — заяви Нора. — А ти как си, Сара?

— О, аз съм много добре — отговори тя.

Сара седна на леглото и взе ръката на леля си. Нора лекичко свъси вежди.

— Чух за супата, дете, и знам, че не се чувстваш много добре.

— Аз не ядох супа — каза Сара, — но се чувствам ужасно заради мъжете. Не съм искала да ги разболявам.

— Знам, че не си искала — успокои я Нора. — Това казах и на Матю. Заех се със защитата ти, Сара, и му заявих, че не си действала злонамерено. Ти никога не би направила такова ужасно нещо нарочно.

Сара също свъси вежди.

— Мисля, че е голямо оскърбление персоналът ми да смята, че господарката им е способна на такива пъклени дела. Е, те са толкова противни, колкото и капитанът им, Нора.

— Какво искаш да кажеш за Нейтън? — попита Нора. — И той ли те обвинява?

Сара сви рамене.

— Беше много ядосан заради тази супа, разбира се, но не вярвам да мисли, че съм го направила нарочно. Вероятно проявява малко повече разбиране, защото той самият не е ял от нея. Както и да е, реших да не обръщам внимание на мнението му за мен. Аз съм му повече сърдита, отколкото той на мен. Да, така е — добави тя, когато Нора започна да се усмихва. — Той изобщо не се отнася добре с мен!

Тя не даде възможност на леля си да оспори това драматично твърдение.

— Ох, не трябваше да казвам всичко това. Нейтън е мой съпруг и аз съм задължена да му бъда изцяло предана. Срамувам се от себе си…

— Причинил ли ти е нещо лошо?

— Не, разбира се. Той просто…

Измина известно време, докато Нора се опитваше да отгатне за какво точно става дума, а Сара пък се опитваше да измисли начина, по който да й го обясни.

Когато Сара се изчерви, Нора предположи, че проблемът засяга интимна страна от техния брак.

— Не беше внимателен, когато за първи път беше с, теб в леглото и предяви съпружеските си права?

Преди да отговори, Сара сведе поглед към скута си.

— Напротив. Беше много внимателен.

— Тогава?

— Но след това той не… ами това, после… той просто ме остави. Не ми каза нито една нежна дума, Нора. В действителност той въобще не ми каза нищо. Към една лека жена се отнасят с по-голямо внимание, отколкото към мен!

Нора изпита голямо облекчение, след като чу, че Нейтън е бил внимателен със Сара и не обърна внимание на липсата на деликатност от негова страна.

— А ти каза ли му някоя нежна дума — попита тя.

— Не.

— Струва ми се, че Нейтън може би не знае как да ти даде това, което искаш от него. Може би не знае, че копнееш да те похвали.

— Не се нуждая от похвалата му — възрази Сара с недоволен глас. — Това, от което се нуждая, е поне малко уважение и зачитане. О, помогни ми, Божичко, това не е истина. Имам нужда да ме похвали. Не знам защо е така, но това е чистата истина. Нора? Усети ли, че корабът се наклони на една страна? Чудя се, защо Нейтън не го изправи.

Нора бе така погълната от разговора, че мина минута преди да разбере за какво става дума.

— Да, наистина се наклони на една страна, нали? — отговори тя. — Но ти каза, че вятърът днес е много силен.

— Струва ми се, че вече не се движим — подхвърли Сара. — Надявам се, че няма да се обърнем — добави с въздишка тя. — Така и не се научих да плувам, но в случая това няма значение. Нейтън не може да ме остави да се удавя.

Нора се усмихна.

— Защо да не може?

Сара беше безкрайно изненадана от въпроса й.

— Защото съм неговата съпруга. Той обеща да ме закриля, Нора.

— И ти вярваш, че той ще го направи?

— Разбира се.

Внезапно корабът се завъртя и още по-силно се наклони. Сара можа да забележи колко изплашена беше Нора. Леля й сграбчи ръката й. Тя потупа успокоително Нора и каза:

— Капитан на този кораб е Нейтън, Нора, и той няма да позволи да потънем. Той знае какво прави. Не се тревожи.

Внезапно мъжки рев изпълни каютата. И това, което викаха така гръмогласно, беше нейното име. Сара недоволно изкриви лице, после се обърна към Нора и с поглед потърси съчувствие от нея.

— Сега виждаш ли какво имах предвид, Нора? В редките случаи, когато Нейтън ме нарича по име, той крещи с цяло гърло. Сега пък какво ли си е наумил? Цяло чудо е, че все още го търпя.

— Иди да видиш какво иска — предложи Нора. — Не му позволявай да те уплаши с виковете си. Просто си спомни, че трябва да видиш какво се крие зад гръмките му заплахи.

— Знам — каза Сара с въздишка. Тя се изправи и подреди гънките на роклята си. — Като погледна така, ще открия, че съм си намерила един много добър съпруг — добави тя, повтаряйки предложението на леля си. — Ще се опитам.

Сара целуна Нора и бързо излезе от каютата. В коридора тя почти се сблъска с Джимбо, който я задържа да не падне.

— Елате с мен — заповяда той и я дръпна към стълбата, която водеше към долните помещения на кораба.

Тя се дръпна.

— Нейтън ме вика, Джимбо. Трябва да отида при него. Той е горе, на палубата, нали?

— Знам много добре къде е — измърмори Джимбо, — но той се нуждае от още малко време, за да се успокои, Сара. Вие можете да се скриете тук, докато той…

— Няма да се крия от съпруга си — прекъсна го Сара.

— И ще направите грешка.

Сара подскочи, когато гръмкият глас на Нейтън прозвуча точно зад нея. Тя се обърна и смело се опита да се усмихне. Все пак до нея стоеше един от персонала й и това беше основателна причина личните недоразумения да бъдат оставени настрана. Намръщеното лице на съпруга й обаче я принуди да промени намерението си. Тя също се начумери насреща му.

— За Бога, Нейтън, защо трябва да се промъкваш така зад гърба ми. Здравата ме изплаши!

— Сара — прошепна Джимбо, — аз не бих…

Тя не обърна внимание на мърморенето на моряка.

— И докато все още съм на въпроса за лошите ти навици, искам също да изтъкна, че вече съвсем ми омръзна през цялото време да ми крещиш. Ако има нещо, което искаш да ми кажеш, направи го с любезен и учтив глас, сър.

Тя видя, че Джимбо застана по-близо до нея. Някъде откъм сянката внезапно се появи и Матю и застана от другата й страна. Дълбоко в съзнанието на Сара се прокрадна невероятната мисъл, че двамата мъже като че ли се опитват да я защитят.

— Нейтън никога не би направил нещо, което да ми причини болка — заяви тя. — Може да му се иска, но той никога не би ме докоснал, независимо колко е ядосан.

— По лицето му личи, че иска да ви убие — противопостави се тихо Джимбо. Той се усмихна, защото се възхити от липсата на здрав разум у Сара. Тя направо заслужаваше уважение. Твърдоглава, добави на себе си той, но заслужава уважение.

Нейтън се опитваше да се овладее. Той гледаше втренчено Сара, пое си дълбоко няколко пъти въздух и започна да брои.

— Той винаги изглежда така, сякаш иска да убие някого — успокояващо пошепна Сара.

Тя скръсти ръце пред гърдите си и положи усилия да изглежда сърдита, а не разтревожена.

Нейтън все още не продумваше нито дума. От погледа му кожата й настръхна. В действителност, той наистина имаше вид, като че ли искаше да я удуши.

Да погледне под повърхността, беше я посъветвала леля й! Сара не беше способна на такъв подвиг. Тя успя да издържи погледа на Нейтън само секунда-две.

— Добре — каза тя, — още някой ли опита от супата ми? Това ли е причината, която те е довела до такова състояние, съпруже.

Мускулите на челюстта му заиграха. Тя си помисли, че не е трябвало да му задава този въпрос. Това само му напомни за суматохата, която беше предизвикала предния ден. И тогава забеляза, че той държи слънчобрана й.

Десният клепач на Нейтън потръпна. Два пъти! Господи, това беше лошо предзнаменования и то благодарение на белите, които беше причинила съпругата му! Той все още не можеше да си позволи да й заговори. После сграбчи ръката й, дръпна я в каютата им и затръшна вратата. След това се облегна на нея.

Сара отиде до бюрото, обърна се и също се облегна. Опитваше се да изглежда безгрижна.

— Нейтън, виждам, че пак си разстроен от нещо — започна тя. — Ще ми кажеш ли какво те тревожи, или имаш намерение да си стоиш там и да ме гледаш? Бог ми е свидетел, наистина злоупотребяваш с търпението ми.

— Злоупотребявам с твоето търпение?

Тя не посмя да кимне утвърдително. Беше изкрещял този въпрос насреща й и тя разбра, че той въобще не се нуждаеше от отговора й.

— Това изглежда ли ти познато? — попита грубо той. Нейтън повдигна слънчобрана й, като продължи да гледа право в нея. Тя погледна слънчобрана и веднага забеляза, че е счупен.

— Ти ли счупи хубавия ми слънчобран? — попита Сара.

Тя изглеждаше ядосана. Десният му клепач отново трепна.

— Не, не съм го счупил аз. Когато главната мачта падна, счупи проклетия ти слънчобран. Ти ли развърза въжетата?

— Моля те, спри да крещиш — протестира тя. — Не мога да мисля, когато крещиш насреща ми.

— Отговори ми!

— Може и да съм развързала няколко от по-дебелите въжета, Нейтън, но аз имах основателна причина да го направя. Това е един много скъп слънчобран — добави тя и посочи към него. — Беше се заплел във въжетата и аз се опитах да го… Нейтън, какво става, когато се развържат въжетата?

— Става това, че загубихме две платна!

Тя не проумя какво й казва.

— Ние какво?

— Две платна са унищожени!

— И затова си толкова разстроен? Съпруже, на борда на тази лодка имаш поне още шест дузини платна. Сигурно…

— Кораб! — изрева той. — Това е кораб, а не лодка!

Тя реши, че ще е по-добре, ако направи опит да го предразположи.

— Исках да кажа кораб.

— Имаш ли още от тези неща?

— Казват се слънчобрани — поясни тя. — Да, имам още три.

— Дай ми ги. Още сега.

— За какво са ти? — попита тя и изтича към сандъка си, защото той пристъпи заплашително към нея. — Не мога да си представя защо ти трябват моите слънчобрани — прошепна Сара.

— За да ги хвърля в океана. С малко късмет сигурно ще осакатят някоя и друга акула.

— Не можеш да хвърлиш слънчобраните ми в океана. Те са в тон с роклите ми, Нейтън. Те са направени за… би било грехота да ги загубя… ти не можеш… — тя не завърши тирадата си, защото почти се разрида.

— И защо, по дяволите, да не мога?

Той вече не крещеше. Тя би трябвало да бъде щастлива, но не беше. Нейтън й се струваше твърде коравосърдечен, за да го харесва.

— Обясни ми защо искаш да изхвърлиш слънчобраните ми? — настоя тя. — След това мога да ти ги дам.

Тя извади двата слънчобрана, а третия напъха на дъното на сандъка, решила да го скрие от него. Но когато се изправи и се обърна към него, притискаше до гърдите си и трите слънчобрана.

— Тези чадъри са опасни, ето защо.

Тя не му повярва.

— Как могат да бъдат опасни?

Сара го гледаше така, сякаш той беше загубил разсъдъка си. Нейтън поклати глава.

— Първият от тях осакати хората ми, Сара — започна той.

— Само Айвън беше контузен — поправи го тя.

— Следствие на което ти сготви онази проклета супа, която извади от строя останалите моряци от екипажа ми — възрази той.

Тук той имаше основание, трябваше да признае тя, но според нея, беше крайно нелюбезно от негова страна да повдига отново въпроса за супата й.

— Вторият слънчобран повреди кораба ми — продължи той. — Не си ли забелязала, че не се движим? Трябваше да пуснем котва, за да се заловим с ремонта. Ето защо проклетите ти чадъри ще отидат на дъното!

— Нейтън, не исках да причиня всички тези злополуки. Държиш се така, като че ли съм го направила нарочно.

— А не е ли нарочно?

— Не! — извика тя. — Господи, ти ме обиждаш!

Той искаше да налее малко разум в главата й. Тя започна обаче да плаче.

— Престани с тези сълзи — каза той.

Сара не само че продължи да плаче, но се хвърли в ръцете му. Дявол да го вземе, той беше причината, за да се разплаче, мислеше Нейтън, и тя трябва да му е сърдита, поне малко, нали?

Нейтън не знаеше какво да прави с нея. Слънчобраните й се пръснаха по пода около краката му, а тя се притискаше отчаяно към гърдите му и ридаеше. Сълзите й намокриха ризата му. Той я прегърна и я притисна до себе си, като се питаше защо, по дяволите, му се иска да я утеши.

Тази жена едва не разруши кораба!

Той я целуна.

Тя се сгуши в него и спря да плаче.

— Знаят ли другите, че аз разбих кораба?

— Не го разби — измърмори той. Господи, гласът й звучеше толкова жаловито.

— Но мъжете мислят, че аз…

— Сара, за ден-два ще установим повредата — каза той.

Това беше лъжа, защото щеше да им отнеме най-малко седмица да видят какво трябва да се ремонтира, но той не й каза истината, за да намали тревогата й.

Нейтън реши, че е изгубил ума си. Неговата съпруга непрекъснато създаваше хаос, още от мига, в който стъпи на кораба му! Той я целуна но косата и започна да разтрива гърба й. Тя се облегна на него.

— Нейтън?

— Да?

— Персоналът ми знае ли, че аз съм причинила тази повреда?

Той извъртя очи нагоре. Нейният персонал, наистина!

— Да, знаят.

— Ти ли им каза?

Той затвори очи. В гласа й имаше такъв упрек! Сигурно си мисли, че той е непочтен към нея, предположи той.

— Не, не съм им казал аз. Те видяха слънчобрана, Сара.

— Искам да ме уважават.

— О, те те уважават — заяви той. Гласът му беше загубил ядовитата си хапливост.

Тя долови веселите нотки и почувства как в гърдите й се надига вълна от надежда, докато той не добави:

— Следващото, което очакват от теб, е да им докараш чумата.

Тя помисли, че той се шегува с нея.

— Не мога да повярвам на тази глупост — отговори тя.

— О, да, така е — каза той. — Те се басират за това, Сара. Някои мислят, че първо ще е едрата шарка, а след това чумата. Други вярват…

Тя се отдръпна от него.

— Сериозно говориш, нали?

Той кимна с глава.

— Мислят, че ти си прокълната, съпруго.

— Как можеш да ми се усмихваш, когато говориш такива греховни неща?

Той сви рамене.

— Моряците са много суеверни хора, Сара.

— И всичко това е, защото съм жена, нали? — попита я. — Чувала съм, че моряците смятат, че е голямо нещастие да има жена на борда на кораба им, но аз не вярвам на тези глупости.

— Не, не е защото си жена — отговори той. — Те са свикнали с жени на борда. Сестра ми, Джейд, беше по-рано господарката на този кораб.

— Тогава защо…

— Ти си различна от Джейд — каза й той. — Те веднага го забелязаха.

Тя не можа да го накара да й каже повече подробности. Едно внезапно хрумване от нейна страна смени посоката на разговора.

— Нейтън, аз ще помогна в поправянето на кораба — каза тя. — Да, това е, което съм длъжна да направя! Мъжете ще разберат, че не съм го направила нарочно…

— Бог да ни е на помощ! — почти изстена той.

— Но тогава как ще спечеля отново доверието им?

— Не разбирам тази твоя фантастична идея със спечелването на тяхното доверие — отговори той. — В това няма абсолютно никакъв разум.

— Аз съм тяхната господарка и трябва да имам уважението им, ако искам да ги управлявам.

Той въздъхна и поклати глава.

— А сега се насочи към леглото и стой там, докато се върна.

— Защо?

— Престани да задаваш въпроси! Просто няма да излизаш от каютата.

Тя кимна в знак на съгласие. После добави:

— Дори не мога да отида и да видя Нора, защото ти смяташ, че ако изляза от каютата, няма да съм в безопасност, нали?

— Не съм казал…

— Моля? Очертава се една дълга сутрин, Нейтън. Сигурно ти ще си много зает и ще минат часове, преди да се прибереш у дома. Ти въобще не си лягал снощи. Опитах се да те изчакам, но бях много изморена и заспах.

Той се усмихна, защото беше нарекла каютата им дом. После кимна с глава.

— Довечера ме чакай! — заповяда й той. — Без значение по кое време ще се прибера.

— За да ми крещиш отново ли?

— Не.

— Добре тогава — обеща тя. — Ще те чакам.

— По дяволите, Сара — заяви той. — Аз не те моля за това, аз ти нареждам.

Той я сграбчи и стисна раменете й. Това беше малко повече от милувка. Тя отстрани ръцете му и го прегърна през кръста.

— Нейтън? — прошепна тя.

Стори му се, че гласът й леко трепери. Ръцете му висяха отпуснати покрай тялото. Той помисли, че може би тя се страхува, че ще й причини болка. Нейтън искаше да й обясни, че независимо от нейните предизвикателства, той никога няма да вдигне ръка срещу нея. Внезапно Сара се повдигна на пръсти и го целуна. Беше толкова изненадан от този изблик на нежност, че не знаеше как да й отговори.

— Бях много разстроена, когато напусна толкова бързо каютата, след като бяхме… бяхме толкова интимни.

— Искаш да кажеш след като правихме любов? — попита той и се усмихна. Стеснението й го забавляваше.

— Да — отговори тя. — Бях много разстроена.

— Защо?

— Защото на една съпруга й е приятно да чуе, че тя е…

— Задоволила съпруга си?

— Не — отрече тя. — Не ми се подигравай, Нейтън. Не прави така, че това, което се случи между нас, да изглежда някак бездушно, даже смешно. Беше много красиво, за да се отнасяме по този начин.

Той бе поразен от пламенната й реч, защото разбираше, че тя вярва с цялото си сърце на думите си. Той откри, че е страхотно доволен от нея.

— Да, беше красиво — каза той. — Не ти се подигравам, Сара — продължи той с по-твърд глас. — Опитвам се да разбера какво всъщност искаш от мен.

— Искам да чуя, че ти… — Тя не можа да продължи.

— Че си чудесна жена?

Тя закима енергично.

— Аз също имам вина — призна тя. — Трябваше и аз да те похваля…

— Защо?

Стори й се озадачен. Това я ядоса.

— Защото съпругът също се нуждае от такива думи.

— Не и аз.

— Да, и ти.

Той реши, че е загубил повече време, отколкото е трябвало, в разговор със съпругата си и се наведе да събере слънчобраните.

— Мога ли да си получа слънчобраните, моля? — попита тя. — Сама ще ги счупя и то веднага. Не искам моят персонал да види, че ги изхвърляш зад борда. Би било твърде унизително.

Той с неохота се съгласи, макар че беше сигурен, че тя не можеше да сътвори някаква сериозна повреда с тези безполезни женски глупости, докато са заключени в каютата. Но все пак, за по-голяма сигурност, той поиска да му обещае, че няма да ги носи със себе си.

— Тези слънчобрани няма да напускат тази стая?

— Няма.

— Ще ги счупиш?

— Обещавам!

Нейтън най-после беше удовлетворен. Той действително се почувства по-спокоен. Когато излезе от каютата не изпитваше никакви съмнения, че съпругата му ще има възможност да нанесе нови повреди на кораба.

Освен това, разсъждаваше той, какво повече можеше да направи?