Джули Гарууд
Брачна авантюра (10)

ГЛАВА 9

Към края на седмицата всички моряци носеха огърлици от чесън около вратовете си, за да ги предпазят от злините, причинявани от лейди Сара.

Цели седем дена тя се опитваше да спечели доверието им. Когато откри защо те носят миризливите огърлици, тя беше толкова отвратена от своя персонал, че се отказа от опитите си да спечели отново доверието им.

Сара също така престана да тича в каютата си, когато срещнеше погледите им. Тя се преструваше, че не ги забелязва и нямаше да позволи на никой от тях да узнае колко я разстройва начинът, по който те се отнасят с нея. Сара запазваше самообладание и потискаше сълзите си.

Само Нейтън и Нора бяха наясно с истинското състояние на нещата. Сара ги информираше и двамата за наранените си чувства и Нора правеше всичко, за да успокои племенницата си.

Проблемът, разбира се, беше, че за всяка малка злополука, независимо каква беше причината за нея, виновна беше Сара. Когато Честър видя новата брадавица върху ръката си, той обвини Сара. Той си спомни, че Сара докосна ръката му, когато се разминаха на палубата.

Как можеше тя да се пребори с подобно малоумие? Тя задаваше този въпрос на Нейтън поне по два пъти на ден. В неговите отговори, обаче, нямаше никакъв смисъл. Той или сумтеше по начин, който тя определяше като раздразнение или свиваше рамене, което тя тълкуваше като безразличие към положението й. Той не изпитваше никакво съчувствие и всеки път, когато й даваше уклончив отговор, тя го целуваше, за да бъде нейното.

До следващия понеделник Сара не мислеше, че животът й може да бъде по-мрачен. Но по това време тя не слагаше в сметките си пиратите. Те нападнаха кораба във вторник сутринта.

Денят се очертаваше приятен, слънчев и миролюбив. Матю се разхождаше с Нора по палубата. Тя го беше хванала под ръка и двамата си шепнеха и се смееха като деца. Възрастната двойка доста се бе сближила през последните седмици. Сара намираше Матю също толкова влюбен, колкото и Нора. Той се смееше често и гръмогласно, а Нора често се изчервяваше.

Когато Сара започна разходката си, до нея вървеше Джимбо. Никога не й разрешаваха да се разхожда сама. Тя вярваше, че го правят от загриженост за нея, защото нейният персонал беше все още настроен войнствено. Но когато тя сподели мислите си с Джимбо, той поклати глава.

— Това е само част от истината — каза той. — Цялата истина, Сара, е, че капитанът не иска да бъде счупено още нещо. Затова денонощно те следва някой.

— О, това е същото — извика Сара.

Джимбо не можа да сдържи усмивката си. Сара определено беше разстроена. Той обаче не искаше тя да помисли, че й се присмива.

— Е, не е толкова ужасно — отбеляза той. — Не бива да бъдеш толкова отчаяна.

Сара бързо възвърна самообладанието си. Лицето й започна да гори и тя му показа раздразнението си.

— Значи така ще бъде? — попита тя. — Няколко малки злополуки накараха моя персонал да ме заклейми като вещица, а собственият ми съпруг ме заклеймява като вандалка, която руши имущество. Джимбо, трябва да ти напомня, че нищо необичайно не се е случило след пожара, а това беше преди седем дни. Несъмнено хората бързо ще се осъзнаят.

— Не може да говориш сериозно, Сара, Забрави ли за злополуката на Дътън?

Той трябваше да й напомни този злополучен случай. Сара го погледна раздразнено.

— Той не се удави, Джимбо.

— Не, той не се удави — призна той. — Но само за малко не го направи.

— Аз му се извиних.

— Да, извини му се — каза Джимбо. — Ами Кентли и Тейлър?

— Кои бяха те? — попита Сара, като нарочно демонстрираше невежество.

— Тези, които ти направи за смях преди два дена, когато се подхлъзнаха на смазката за оръдия, която ти разсипа — напомни й той.

— За това не можеш да виниш единствено мен.

— Не мога ли? — попита той.

Той гореше от желание да чуе извиненията й за тези бели.

— Ти разсипа смазката, нали?

— Да — призна тя. — Но аз бях тръгнала да донеса парцал, за да почистя, когато тези мъже изтичаха покрай мен. Ако не бързаха толкова, за да избягат от мен, те, разбира се, щяха да спрат и аз щях да имам възможност да ги предупредя, че на палубата е хлъзгаво. Виждаш ли, Джимбо, вината е в тяхното суеверие.

Разговорът им беше прекъснат от вик, който предупреждаваше за кораб на хоризонта. За секунди палубата се напълни с мъже, които тичаха към постовете си.

Сара не разбра за какво беше цялата суматоха. Но преди Джимбо да може да й обясни, Нейтън я повика.

— Нейтън, не съм го направила аз — извика тя, когато го видя да крачи към нея. — Каквото и да се е случило, заклевам ти се, че нямам нищо общо.

Тези разпалени слова накараха Нейтън да спре. Той й се усмихна, преди да я хване за ръката и да я повлече към тяхната каюта.

— Знам, че не си ти виновна — каза й той, — въпреки че екипажът сигурно ще обвини теб.

— За какво ще ме обвинят този път? — попита тя.

— Ще имаме нежелани гости, Сара.

— Нежелани? — прошепна тя.

Те стигнаха до каютата си. Нейтън я набута вътре, но остави вратата отворена. Беше очевидно, че не смята да остава дълго.

— Пирати — поясни той. Лицето й моментално пребледня.

— Да не си посмяла да припаднеш — нареди й той, но въпреки това протегна ръце, за да я хване, ако реши да не му се подчини.

Тя отблъсна ръцете му.

— Няма да припадна — заяви тя. — Бясна съм, Нейтън, а не изплашена. По дяволите, ако разрешиш на екипажа ми да мисли, че аз съм довела пиратите. Накарай ги да си отидат, Нейтън. Не мога да понеса още едно вълнение.

Нейтън знаеше, че им предстои голяма битка, но не сподели това с жена си. Истината беше, че той се тревожеше, защото знаеше, че трябваше да използват по-бърз кораб за пътешествието си. Те нямаше да могат да надбягат разбойниците, които ги наближаваха. Морския ястреб беше прекалено тромав и прекалено натоварен, за да се справи с тази задача.

— Обещай ми, че ще се пазиш — настоя Сара.

Той не обърна внимание на думите й.

— Матю отведе Нора долу — каза той. — Стой тук, докато дойде да те вземе.

След като й нареди това, той се обърна и се отправи към вратата, но беше принуден да спре, когато тя обви ръцете си около кръста му. Той трябваше или да спре, или да я повлече със себе си. Нейтън се обърна, освободи се от прегръдката й и продължи.

— За Бога, жено, сега не е време за прощални целувки — изръмжа той.

Тя щеше да му каже, че определено не това беше причината да го спре, но той я отказа от намерението й като бързо я целуна. Когато той се отдръпна, тя му се усмихна.

— Нейтън, сега не е време да бъдеш… романтичен — каза тя. — Предстои ти битка. Погрижи се за това.

— Тогава защо ме спря? — пожела да узнае той.

— Исках да ми обещаеш, че ще внимаваш.

— Ти нарочно искаш да ме подлудиш, нали, Сара? Това е план да ме накараш да полудея, нали?

Тя не отговори на този смешен въпрос.

— Обещай ми, Нейтън. Няма да те пусна, докато не го направиш. Аз те обичам и ще се тревожа, ако не го направиш.

— Добре — отвърна той. — Ще се пазя. Сега доволна ли си?

— Да, благодаря ти.

Сара се обърна и се забърза към каютата си, за да се приготви за предстоящата битка. Тя се отправи към бюрото с намерението да намери в чекмеджетата колкото може повече оръжие. Ако пиратите наистина успеят да превземат кораба, тя беше решена да помогне на мъжа си по всякакъв начин, който е в нейните възможности.

Тя намери на дъното на чекмеджето два заредени пистолета и една страшно остра кама. Сара набута ножа в ръкава на роклята си и сложи пистолетите в една синя дамска чанта. Тя уви каишките на чантата около кръста си. Точно в този момент Матю влезе в каютата. Силен гърмеж проехтя в далечината.

— Това някое от нашите оръдия ли е или от техните? — попита Сара с треперещ от безпокойство глас.

Матю поклати глава.

— От техните — отвърна той. — Но не улучиха целта. Все още не са достатъчно близо, за да могат да ни навредят. Това е причината ние все още да не използваме оръдията си, Сара. Сега ела с мен. Скрил съм Нора на сигурно място в трюма. Можеш да чакаш там заедно с нея.

Сара не се възпротиви, защото знаеше, че зад тази заповед стои Нейтън, но тя се почувства като страхливка. Не беше достойно за уважение това, че ще се крие.

В трюма беше тъмно като в ада. Матю пръв слезе по разнебитените стълби. Той я вдигна и я пренесе през първото стъпало, като й обясни, че дървото е изгнило и ще бъде сменено, когато намери достатъчно време за това.

Когато стигнаха дъното и завиха в обратна посока, светлината на една свещ ги отведе към мястото, където Нора търпеливо ги очакваше.

Лелята на Сара седеше върху един дървен сандък. Раменете й бяха увити с яркочервения й шал. Възрастната жена не изглеждаше ни най-малко уплашена.

— Предстои ни приключение — извика тя на племенницата си. — Матю, скъпи, бъди внимателен.

Матю кимна.

— Наистина щеше да бъде приключение, ако нямахме толкова ценен товар на борда — заяви той.

— Какъв ценен товар? — попита Сара.

— Вярвам, че той има предвид нас двете, скъпа — обясни леля й.

— Да — съгласи се Матю.

Той се отправи обратно по скърцащите стълби.

— Сега ще трябва да се отбраняваме, вместо да нападаме — добави той. — Това се случва за първи път на екипажа.

Сара не знаеше за какво говори той. Беше очевидно, обаче, че Нора разбра. Усмивката й го показа.

— Какво мислиш имаше предвид Матю с тази забележка, лельо? — попита Сара.

Нора за момент реши да разкрие истината пред Сара, но след това, също толкова бързо, се отказа от това намерение. Тя реши, че племенничката й е прекалено невинно създание, за да разбере. Сара все още виждаше всичко в черно и бяло. В идеалистичния й ум нямаше никакви нюанси на сиво. С времето тя щеше да разбере, че животът не е толкова прост. Тогава тя ще бъде способна да разбере, че Нейтън е водил доста разнообразен живот. Нора се надяваше да бъде там, когато Сара научи, че се е омъжила за Пейгън Езичника. Тя се усмихна при мисълта за реакцията на племенничката й, когато научи това.

— Вярвам, че екипажът ще се бие по-добре, ако не е необходимо да се грижи за нас — каза Нора.

— В това няма никакъв смисъл — оспори Сара.

Нора се съгласи, но вместо да каже това, тя промени темата.

— Тук ли държат мунициите?

— Мисля, че да — отвърна Сара. — Мислиш ли, че тези бурета са пълни с барут?

— Сигурно — каза Нора. — Трябва да внимаваме със свещта. Ако тук стане пожар, не искам даже да си представя какво може да се случи. Напомни ми да изгася свещта, когато Матю дойде да ни вземе.

Изведнъж целият кораб се разтресе.

— Мислиш ли, че са ни ударили с този изстрел. — попита Сара.

— Така изглежда — отвърна Нора.

— По-добре Нейтън да приключва бързо с това. Нервите ми не могат да издържат на такова напрежение. Нора, вие с Матю станахте много близки, нали?

— Какъв момент си избрала да ме питаш за това — каза Нора с усмивка.

— Исках само да освободим мислите си от грижите — отвърна Сара.

— Да, това може да е добра идея. Права си, Матю и аз станахме доста близки. Той е толкова нежен и изпълнен със съчувствие. Почти бях забравила колко е приятно, когато можеш да споделиш мислите си с някой, който е истински загрижен за теб.

— Аз съм истински загрижена за теб, лельо.

— Да, скъпа, знам, но това не е същото. Ще разбереш за какво говоря, когато с Нейтън станете по-близки.

— Опасявам се, че този ден никога няма да настъпи — отвърна Сара. — Матю също ли ти се доверява? — попита тя.

— О, да, често.

— Говорил ли ти е много за Нейтън?

— Няколко пъти — призна Нора. — Някои неща ми ги разкри поверително, разбира се, и аз не мога да говоря за…

— Разбира се, че можеш — прекъсна я Сара. — Аз съм твоя племенничка и всичко, което ми кажеш, ще си остане между нас. Ти ми вярваш, нали, Нора?

Сара продължи да я убеждава още десетина минути, докато накрая Нора каза:

— Матю ми каза всичко за бащата на Нейтън. Срещала ли си някога графа на Уейкърсфийлд?

Сара поклати глава.

— Казват, че умрял, когато Нейтън е бил едва момче. Тогава сигурно съм била бебе. Чух, че бил посветен в рицарство.

— Да, бил е посветен в рицарство, но това е било фалшификация. Истината е, че той всъщност е предал страната си, докато е бил на служба. Да, това е истината, Сара — добави тя, когато племенницата й ахна от изненада. — Това е ужасна история, дете. Бащата на Нейтън е участвал в заговор с двама неверници и тримата са мислили, че могат да свалят правителството. Те са се нарекли трибунал и, както ми разкри Матю, почти са успели да осъществят предателския си заговор. Обаче бащата на Нейтън променил решението си. Съвестта му го е убила, преди истината да излезе наяве.

Сара беше ужасена от това, което току-що научи.

— Бедният Нейтън — прошепна тя. — Срамът сигурно е бил непоносим.

— Не, съвсем не — отвърна Нора. — Никой не знае пълната истина. Хората все още вярват, че графът е загинал при злополука. Не е имало никакъв скандал. Предупреждавам те, че ако родителите ти научат това, те ще накарат принца да разтрогне брачното ви споразумение.

— О, прекалено късно е за това — отвърна Сара.

— Много си наивна, мислейки, че е прекалено късно, Сара. Обстоятелствата са били толкова необичайни, а и кралят не се е чувствал добре.

— Той е бил луд — прошепна Сара.

— А ти си била на четири години — прошепна леля й в отговор.

— Обаче ние сега живеем като мъж и жена. Не вярвам принцът-регент да се осмели да разтрогне…

— Той може да се осмели каквото пожелае — оспори Нора.

— Безпокойството ти е безпочвено — прекъсна я Сара. — Аз няма да кажа на никого за бащата на Нейтън и моите родители няма да научат. Аз никога няма да покажа на Нейтън, че знам. Той ще трябва пръв да ми се довери.

Нора се успокои.

— Знаеш ли, научих също от какво са белезите по гърба на Нейтън?

— Предполагам, че са го били с камшик — отвърна Сара.

— Не, не е било камшик. Белезите са от огън, а не от камшик. Трябва само да се загледаш, за да осъзнаеш това, дете.

На Сара започна да й се гади.

— О, Господи, нарочно ли е било? Някой нарочно ли го е изгорил?

— Така мисля, но не мога да бъда сигурна. Знам за една жена, която е свързана с това. Казва се Арая. Нейтън я е срещнал, когато е бил в едно чуждо пристани ще на изток.

— Как Нейтън е срещнал тази жена?

— Не са ми известни подробностите — призна Нора — но знам, че тази жена е с нисък морал. Тя е флиртувала с Нейтън.

Сара леко въздъхна.

— Искаш да кажеш, че Нейтън е бил близък с една уличница?

Нора се протегна и потупа Сара но ръката.

— Нейтън само се е отдавал на младежки увлечения, скъпа, преди да улегне. Не бива толкова да се вълнуваш.

— Мислиш ли, че я е обичал?

— Не, разбира се, че не я е обичал. Той вече е бил определен за теб, Сара. Нейтън ми се струва доста разумен. Той не би си позволил да се влюби в тази жена. Залагам наследството си, че когато са прекъснали, той сигурно я е мразел. Матю ми каза, че тя е използвала Нейтън, за да дразни другите си любовници. Да, това е истината — като забеляза невярващия поглед на Сара, тя добави бързо. — Според Матю Арая била майсторка на тази игра. Поради тази причина смятам, че Нейтън е бил измъчван по нейно нареждане. Слава Богу, че е успял да избяга. Това е било по времето на някаква малка революция и тези, които са симпатизирали на бунтовниците, са го освободили заедно с другите затворници. Тогава Джимбо и Матю са започнали да се грижат за Нейтън.

— Нейтън сигурно се е чувствал много зле — прошепна Сара. Гласът й трепереше от вълнение. — Той трябва да е бил много млад, когато тази ужасна жена го е предала. Също така вярвам, че той я е обичал, Нора.

— Аз вярвам, че не е — отвърна Нора. Сара въздъхна уморено.

— Ще е прекрасно, ако е било само флирт — каза тя. И, ако той е споделял леглото й, то всъщност не ми е бил неверен, защото още не сме били започнали семейния си живот заедно. Знаеш ли, че сега всичко започва да придобива смисъл за мен?

— Кое започва да придобива смисъл?

— Не съм го споделяла с теб по-рано, но забелязах, че Нейтън много се старае да скрие чувствата си. Сега мисля, че разбирам защо. Той не вярва на жените. Не мога да го виня. Когато се опариш веднъж, не посягаш втори път към огъня, нали?

— Това е било отдавна — отвърна Нора. — Нейтън сега е зрял мъж, Сара, и сигурно е забравил всичко това.

Сара поклати глава.

— По какъв друг начин можеш тогава да обясниш отношението му? Нейтън не харесва да му казвам, че го обичам. Той се наежва и става студен. Той нито веднъж не каза, че го е грижа за мен. Той може би просто мрази всички жени — освен мен, разбира се.

— Освен теб?

— Вярвам, че ме обича, Нора. Но все още сам не разбира, че е така.

— Дай му време, скъпа. На мъжете им трябва повече време, за да осъзнаят нещата. Това е, защото са упорити магарета.

Сара напълно се съгласи с тази забележка.

— Само да можех да се срещна с тази Арая. Аз ще…

— Ще имаш със сигурност възможност да се срещнеш с нея — прекъсна я Нора. — През последните години тя живее в Лондон. Матю каза, че си търси друг покровител.

— Нейтън знае ли, че тя е в Англия?

— Така предполагам.

Шумът стана много силен и двете жени трябваше да прекратят разговора си. Докато Нора се безпокоеше за битката, Сара се вълнуваше от новините, които леля й току-що сподели с нея.

Минаха още двадесет или тридесет минути. Тогава на кораба настъпи смразяваща тишина.

— Само да можех да видя какво става, нямаше съм толкова разтревожена — прошепна Нора.

Сара реши, че това е добра идея.

— Ще се промъкна до каютите и ще проверя дали всичко е наред.

Нора беше твърдо против това предложение. Докато спореха, люкът се отвори и двете жени млъкнаха. Те започнаха да се молят това да е Матю, който е дошъл да ги вземе. Но когато никой не ги повика, те направиха ужасяващото заключение, че врагът е превзел кораба, Сара даде знак на Нора да се скрие в ъгъла зад големия сандък, след което се обърна и изгаси свещта. Тя си проби път към мястото, откъдето идваха стъпките за да има възможност да изненада и плени разбойниците.

Господи, тя беше изплашена, но това не я спря. Първите й мисли бяха за Нейтън. Ако врагът наистина е на кораба, мъжът й жив ли беше или мъртъв? Тя си го представи да лежи в локва кръв, но след това бързо прогони тази мисъл. Тя няма да бъде от полза на мъжа си, ако е обзета от подобни мисли.

Когато люкът се отвори напълно, се появи слаба светлина. Но беше достатъчна, за да може Сара да види двамата мъже със светли шалове на главите, които слизаха по стълбите.

Първият пират прескочи изгнилото стъпало. Но вторият не. Той изруга, когато се строполи през тесния отвор. Мъжът остана като забит между дъските, краката му висяха надолу, а ръцете му бяха заклещени до тялото.

— Какво, по дяволите, става? — измърмори другият и се обърна. — Заклещи ли се? — добави той с усмивка.

Той се протегна да освободи приятеля си, когато усети леко полъхване на въздух покрай лицето си.

Врагът беше започнал да се обръща, когато Сара го удари с дръжката на пистолета по тила. Когато той падна, тя започна да му се извинява.

Той не извика. Но Сара извика. Тогава тя видя, че той все още диша и веднага се успокои, виждайки, че не е мъртъв.

Сара повдигна края на роклята си и леко прескочи падналия мъж. Тя се отправи по стълбите към другата си жертва. Грозният мъж я гледаше с очи, които щяха да изскочат от учудване. Ако той не гледаше право към нея, тя щеше да удари и него. Но сега тя не можеше да извърши подобна подлост, защото разбойникът всъщност беше заклещен и беше в ръцете й. Затова тя откъсна парче плат от фустата си и го натика в устата му, за да не може да вика за помощ. Нора дойде при нея и й помогна да го вържат.

Леля й приемаше положението спокойно. Сара мислеше, че Нора не разбира сериозността на ситуацията. Ако мъжете са проникнали в трюма с боеприпасите, то другите трябва също да са на кораба.

— Виж, скъпа, намерих малко въже. Да завържа ли и другия джентълмен?

Сара кимна.

— Да, това е прекрасна идея. Той може да дойде на себе си всеки момент. Запуши устата му. Ето, използвай парче от фустата ми. Тя вече е доста изпокъсана.

Тя замълча, за да откъсне една дълга ивица, след което я подаде на леля си.

— Не искаме той да вика за помощ, нали, Нора?

— Определено не искаме — отвърна леля й.

Сара се опита да сложи в ръката й единия пистолет, но Нора отказа оръжието.

— Може да ти потрябват и двата, докато спасяваш Нейтън и Матю, скъпа.

— Слагаш голям товар на раменете ми — прошепна Сара. — Не съм сигурна, че мога да спася когото и да било.

— Сега върви — нареди Нора. — Имаш преимуществото на изненадата, която е на твоя страна, Сара. Ще чакам тук, докато изпълниш задачата си.

Сара щеше да прегърне леля си, но се опасяваше някой от пистолетите да не гръмне.

По пътя към каютите Сара непрекъснато се молеше. Надничайки през една цепнатина на паравана, тя можа добре да види приятеля си. Джимбо имаше голяма рана на челото си. Кръвта се стичаше по лицето му, но той не можеше да я избърше, защото ръцете му бяха вързани отзад и беше заобиколен от трима пирати.

Сара забрави за страха си. Тя беше бясна.

Сара видя, че Джимбо гледа към стълбите. Тя чу стъпки и тогава видя Нейтън. Ръцете му, както и на приятеля му, бяха вързани отзад. Сара беше толкова благодарна, че той все още е жив, че започна да трепери, Изражението на лицето на мъжа й я накара да се усмихне. Той изглеждаше явно отегчен. Тя го видя да кима на Джимбо. Кимването беше толкова бързо, че тя нямаше да го забележи, ако не го наблюдаваше толкова внимателно. Тогава Джимбо погледна към паравана.

Тя предположи, че Нейтън знае, че тя се крие там. Сара погледна надолу и видя, че част от роклята й се подава и бързо я прибра.

— Отведете ги в каютата — заповяда зловещ глас.

Някой още веднъж блъсна Нейтън. Той залитна, сякаш се опитваше да се задържи на крака и се строполи в ъгъла на паравана. Ръцете му бяха на около стъпка разстояние от нея.

— Ето идва Бенгър с грога — извика някой. — Може да вдигнем наздравица, преди да приключим с тях. Пери, капитанът първи ли ще умре или последен?

Докато мъжът говореше, Сара постави единият пистолет в ръката на Нейтън. Когато той не се възползва веднага от подаденото оръжие, тя го сръга.

Той не реагира. Сара изчака още минута и когато видя, че той все още не стреля, се сети, че ръцете му са вързани.

Тя си спомни за камата в ръкава на роклята си и веднага започна да реже дебелите въжета. По невнимание го поряза два пъти. Тогава Нейтън сграбчи камата и пое нещата в свои ръце.

Сякаш мина цяла вечност, но тя знаеше, че е минала само една минута.

— Къде, по дяволите, е капитанът? — извика друг глас. — Аз чакам за грога си.

Значи те чакаха капитана си, преди да започнат убийствения си пир, реши Сара.

Защо Нейтън чакаше? Ръцете му бяха отвързани, но той се държеше сякаш не бяха. Той държеше ножа за острието, сигурно за да бъде готов да го хвърли, когато му дойде времето. Пистолетът беше в другата му ръка и беше насочен към пода.

Той изглеждаше готов за битка, но все още изчакваше. Нейтън я притискаше към стената. Сара беше изненадана, че пантите на паравана все още издържаха тежестта му.

Очевидно Нейтън й предаваше мълчаливото си съобщение да стои на място.

Като че тя можеше да бъде в настроение да ходи някъде, помисли тя. Господи, тя започна отново да се безпокои. Защо мъжът й не се възползваше от положението? Нима той чакаше пиратите да станат двойно повече? Сара реши да му предаде свое съобщение. Тя се пресегна и го ощипа по гърба.

Той не реагира. Тя го ощипа още веднъж. Сара отдръпна ръката си, когато чу по стълбите да идва още един мъж. Това очевидно беше водачът на пиратите, този, към когото извикаха, че е крайно време да получат грога си, преди да приключат работата си.

Един от разбойниците изтича през каюткомпанията и отвори вратата на нейната каюта. Той влезе вътре и след секунда или две се върна обратно. Държеше в ръцете си една от нейните рокли. Това беше светлосинята й рокля, нейната любима рокля, и отвратителният мъж я пипаше с мръсните си ръце.

Тя се закле, че никога повече няма да облече тази рокля.

— На борда има жена, капитане — извика мъжът.

Водачът им стоеше с гръб към нея и тя не можеше да види добре лицето му. Тя беше малко благодарна за това. Само ръстът му беше застрашителен. Мъжът стоеше рамо до рамо с Нейтън.

Капитанът се изхили толкова отвратително, че Сара почувства сякаш по гърба й полазиха буболечки.

— Намерете тази кучка — нареди той. — Когато свърша с нея, всеки от вас може да мине.

Сара закри устата си с ръка, за да не повърне.

— Капитане — провикна се друг мъж, — тя ще бъде мъртва, докато ни дойде реда.

Забележката беше последвана от смях. Сара искаше да заплаче. Тя беше чула всичко, което искаше да чуе за отвратителните им планове, и отново ощипа Нейтън. Този път по-силно. След което го сръга.

Най-накрая Нейтън отвърна на желанието й. Той се движеше като светкавица. Когато се отправи към двамата мъже, които стояха до вратата на каютата им, очертанията му станаха неясни. Той хвърли ножа в движение. Острието се заби между очите на разбойника, който идваше по стълбите. Изстрелът от пистолета му повали друг разбойник.

Нейтън блъсна двамата мъже, които стояха пред вратата. Силният удар ги запрати в каютата. Нейтън ги последва. Битката свърши бързо, след като той удари главите им една в друга.

Джимбо използва главата си, за да повали водача на пиратите. Ръцете му все още бяха завързани отзад и ударът само извади от равновесие капитана, но той бързо стъпи здраво на краката си. Пиратът удари Джимбо по врата и го повали на пода. После го ритна, но не го улучи добре, защото не гледаше какво прави. Цялото му внимание беше насочено да извади пистолета от джоба си.

Нейтън вече се беше отправил към него, когато капитанът вдигна пистолета си. Той зловещо изсъска:

— Ти ще умреш бавно и болезнено.

Сара беше прекалено разярена, за да се страхува. Тя се измъкна от скривалището си и тихо се промъкна точно зад гърба на разбойника. Тя притисна дулото на пистолета си до тила му.

— Ти ще умреш бързо и безболезнено — прошепна тя.

Когато пиратът усети студения метал, той замръзна на мястото си. Сара беше доволна от реакцията му. Тя забеляза, че Нейтън също е доволен. Той всъщност се усмихваше.

Тя му се усмихна в отговор. Нещата не изглеждаха толкова мрачни, помисли тя. Но тя не беше сигурна дали ще бъде способна да натисне спусъка. Това беше изпит, на който тя не искаше да се провали. От нейната смелост зависеше животът на мъжа й.

— Нейтън? — извика тя. — Този път между ушите ли искаш да го застрелям или в тила?

Този блъф свърши добра работа.

— Този път? — попита сподавено жертвата й.

Но нещата все още не бяха наред. Той все още държеше пистолета си насочен към Нейтън.

— Да, този път, глупако — каза тя, като се опита гласът й да прозвучи колкото може по-зловещо и се справи доста добре.

— Какви са предпочитанията ти? — попита Нейтън. Той нарочно се беше облегнал на вратата, за да изглежда отпуснат.

— В тила, разбира се — отговори Сара. — Спомняш ли си мръсотията последния път? Петната не се изчистиха цяла седмица. Въпреки че този неверник изглежда има по-малък мозък. Е, ти решаваш. Винаги съм ти се подчинявала.

Ръката на пирата се отпусна и пистолетът му падна на пода. Сара помисли, че победата е сигурна, но докато Нейтън стигне до тях, мъжът се обърна. Юмрукът му се стовари върху лявата й буза, защото опитът да избие пистолета от ръката й излезе безуспешен.

Сара чу как Нейтън изрева. Тя се понесе назад, спъна се в краката на Джимбо и изведнъж натисна спусъка.

Стори й се цяла вечност, преди да падне на пода. Всичко се движеше бавно и последната й мисъл преди да припадне беше ужасяваща. Мили Боже, тя беше застреляла разбойника в лицето.

Сара дойде на себе си след няколко минути. Тя беше в леглото си и Матю и Джимбо се бяха надвесили над нея. Матю притискаше студена кърпа до лицето й. Джимбо й правеше вятър с една от картите от бюрото на Нейтън.

Мъжът й не беше там. Веднага щом осъзна този факт, тя отметна завивката и се опита да стане. Джимбо я накара отново да легне.

— Стой мирна, Сара. Ударили са те доста силно. Лицето ти вече е започнало да се подува.

Тя пренебрегна наставленията му.

— Къде е Нейтън? — попита тя. — Искам да е тук с мен.

Преди да може да й отговори, Джимбо се оказа седнал на леглото. Тя взе студената кърпа от Матю и започна да почиства раната върху челото на Джимбо.

— Жените са дребни, но те са силни, когато ги подразнят, нали, Матю? — промърмори Джимбо, опитвайки се да изглежда сърдит. — Престани да се суетиш около мен — измънка той.

Тя не обърна никакво внимание на думите му.

— Матю, мислиш ли, че ще се оправи. Раната не ми изглежда много дълбока, но може би…

— Ще се оправи — отвърна Матю.

Сара кимна. Тогава тя отново насочи разговора към другата си грижа.

— Мъжът трябва да успокоява жена си, когато тя е наранена — заяви тя. — Всеки с малко ум в главата би трябвало да го знае. Матю, отиди и доведи Нейтън. За Бога, той трябва да ме утешава.

— Е, Сара — прекъсна я Матю, — съпругът ти е капитан на този кораб и той трябва да се погрижи за някои важни… подробности в този момент. Освен това ти не би желала компанията му точно сега. Момчето е страшно разярено.

— Защото пиратите са се качили на кораба му?

— Защото онзи несретник те удари, Сара — каза Джимбо. — Ти припадна след удара, Сара, и не можа да видиш лицето на мъжа си. Това беше гледка, която няма скоро да забравя. Никога не съм го виждал толкова разярен.

— Хубаво е да чуя това — прошепна Сара.

Двамата мъже си размениха погледи, пълни с раздразнение. Сара не им обърна внимание, защото си спомни за смъртния грях, който беше извършила.

— О, Господи, аз застрелях водача им в лицето — извика тя. — Сега съм обречена да отида в ада, нали?

— Ти спасяваше живота на мъжа си — прекъсна я Джимбо. — Ти няма да отидеш в ада, Сара.

— Той ще бъде… обезобразен през целия си останал живот — прошепна тя.

— Не, Сара, той си беше безобразен — каза й Матю.

— Предпочитам да го беше застреляла — каза Джимбо. — Сега го уцели само в носа…

— Господи, аз съм…

— Ти напълно я разстрои, Джимбо — промърмори Матю.

— Целият нос ли съм откъснала на нещастния човек?

— Нещастният човек? — подигра се Джимбо. — Това е самият дявол, точно той. Знаеш ли какво щеше да ти се случи, ако…

— Кучият син все още има нос — прекъсна го Матю.

Той погледна намръщено приятеля си.

— Ти направи само малка дупчица в носа му, това е всичко.

— Ти спаси положението, Сара — каза й Джимбо.

Тази забележка й достави видимо удоволствие.

— Аз спасих положението, така ли?

Двамата мъже кимнаха.

— Моят персонал знае ли, че аз…

Тя прекъсна въпроса си, когато двамата мъже кимнаха отново.

— Тогава те не могат повече да ме мислят за прокълната, нали?

Преди някой от мъжете да може да й отговори, тя зададе друг въпрос.

— За какви подробности трябва да се погрижи Нейтън?

— Отмъщение — заяви Джимбо. — Ще бъде око за око, Сара, Те искаха да ни убият…

Той не успя да довърши обясненията си. Лейди Сара изкрещя яростно и изхвърча от каютата. Джимбо и Матю се спуснаха след нея.

Нейтън стоеше до руля. Пиратите, които се бяха опитали да превземат кораба, бяха струпани на палубата. Хората на Нейтън ги бяха наобиколили.

Сара се затича към мъжа си. Тя докосна ръката му, за да привлече вниманието му. Той не я погледна, а продължи да гледа водача на пиратите, който стоеше на няколко крачки от него.

Когато Сара погледна мъжа, тя инстинктивно пристъпи напред. Разбойникът имаше парцал в ръцете си и го държеше притиснат до носа си. Тя искаше да му каже колко съжалява, че го е наранила. Тя искаше също така да му напомни, че вината си е негова, защото, ако не я беше ударил, пистолетът нямаше да гръмне.

Нейтън явно беше разбрал намеренията й. Той я сграбчи за ръката и я издърпа към себе си.

— Връщай се долу — нареди той с мек глас, който означаваше — само да си посмяла да ми противоречиш.

— Няма, докато не ми кажеш какво възнамеряваш да правиш с тях — заяви тя.

Нейтън можеше да смекчи истината за успокоение на деликатната си съпруга, ако не беше погледнал ръката й. А когато видя подутото й лице, яростта го обзе със предишната сила.

— Ще ги убием.

Той се обърна към екипажа си, но преди това повторно й нареди.

— Върни се в каютата си, Сара. Всичко ще свърши за минути.

Тя нямаше да отиде никъде. Тя скръсти ръце отпред и застана неподвижно.

— Няма да ги убиете.

Тя извика тези думи и привлече вниманието на мъжа си. Спечели и гнева му. Той я гледаше сякаш искаше да я убие.

— По дяволите, няма — изръмжа той тихо.

Тя чу няколко възгласа на одобрение от хората на Нейтън. Тя щеше да повтори неодобрението си, но Нейтън я възпря, като ненадейно се протегна и нежно я докосна по лицето.

— Той те удари, Сара. Аз трябва да го убия.

Това за него имаше смисъл и той мислеше, че ще е разумно да си изгуби времето да й обясни решимостта си. Тя, обаче, не разбра. Невярващото изражение на лицето й го показа.

— Искаш да ми кажеш, че ще убиеш всеки, който някога ме е удрял? — попита тя.

Него не го интересуваше неодобрението, което прозвуча в нейните думи.

— По дяволите, така е — изръмжа той.

— Тогава ще трябва да убиеш половината ми семейство — отвърна тя.

Господи, тя наистина не трябваше да казва това, осъзна Сара. Той отново изглеждаше разярен. Но гласът му беше учудващо спокоен, когато й отговори.

— Кажи ми имената, Сара, и аз ще отмъстя. Никой не може да се докосва до това, което ми принадлежи.

— Да, госпожо — извика Честър. — Възнамеряваме да убием всеки един от тези дяволски кучета. Това е наше право — добави той.

— Честър, ако използваш още едно ругателство в мое присъствие, ще натрия устата ти с оцет.

Тя погледна моряка твърдо, докато той не кимна и се обърна точно на време, за да види усмивката на Нейтън.

— Нейтън, ти си капитанът — каза тя. — Само ти можеш да вземеш това важно решение. След като съм ти жена, би трябвало да мога да те разубедя, нали?

— Не.

О, той беше упорит, помисли тя.

— Не мога да го допусна — извика тя. — Ако ги убиете, вие няма да сте по-добри от тях. Вие тогава също ще бъдете престъпници, Нейтън, и след като аз съм ти жена, също ще бъда престъпник.

— Но, госпожо, ние сме престъпници — заяви един от моряците.

— Ние не сме престъпници — каза Сара. — Ние всички сме граждани, които са верни поданици на краля и спазваме закона.

Страданието на Сара най-накрая победи гнева на Нейтън. Той постави ръка на рамото й:

— Виж, Сара…

— Не ми викай виж, Сара — прекъсна го тя. — Не употребявай и този снизходителен тон. Не можеш да ме заставиш да позволя да бъде извършено убийство.

Нейтън не беше в настроение да я успокоява или да спори, но той знаеше, че трябва да я отпрати долу, преди изцяло да се подчини на гнева си. Той мислеше да заповяда на Джимбо да я завлече по стълбите, но след това промени решението си и пристъпи към изпълнението на друг план.

— Добре, ще решим проблема по законен път — заяви той. — Ще гласуваме, Сара. Това ще те успокои ли?

Той се беше въоръжил с търпение да продължи спора и остана много изненадан, когато тя кимна в знак на съгласие.

— Да, това определено ще ме успокои.

— Добре — отвърна той и се обърна към екипажа си. — Тези, които са за…

Ръцете вече се вдигаха във въздуха, когато Сара ги прекъсна.

— Само за момент, ако обичате.

— Какво има сега? — изръмжа Нейтън.

— Искам нещо да кажа на екипажа си, преди да се проведе гласуването.

По дяволите!

— Нейтън, спасих ли аз или не положението?

Този въпрос го свари неподготвен. Сара се възползва от предимството си.

— Джимбо каза, че съм спасила положението. Сега искам ти също да го признаеш.

— Аз имах план — започна Нейтън. — Но… по дяволите, Сара, да — добави той с въздишка. — Ти спаси положението. Сега доволна ли си?

Тя кимна.

— Тогава върви долу — нареди й той.

— Още не — отговори тя.

Тя се обърна и се усмихна на своя персонал. Тя не можа да не забележи тяхното нетърпение. Но те не я възпряха.

— Вие всички знаете, че аз бях тази, която развърза Нейтън — извика тя.

Тя разбра, че думите й прозвучаха като самохвалство и в същото време излагаха съпруга й.

— Въпреки че той щеше… да се развърже сам, ако не бях се появила аз, а и той е имал план…

— Сара — обърна се Нейтън към нея. Гласът му съдържаше предупреждение.

Тя престана да говори несвързано, изпъчи се и каза:

— И аз стрелях по водача им, въпреки че трябва да призная, не съм искала да го наранявам. Той ще има белег до края на живота си и това е достатъчно наказание за всеки…

— Това беше прекрасен изстрел — извика един от мъжете. — Куршумът мина точно през ноздрите му.

— По-добре да му беше пръснала мозъка — извика друг.

— Поне да го беше ослепила — извика още някой.

Боже мой, това беше една кръвожадна тълпа, помисли тя. Сара пое дълбоко въздух и се опита да ги убеди отново. Тя махна с ръка към водача на пиратите и каза:

— Този мъж пострада достатъчно.

— Да, Сара — прекъсна я Матю с усмивка. — Той ще си мисли за теб всеки път, когато поиска да си издуха носа.

Забележката му беше последвана от искрен смях. Тогава Честър заплашително пристъпи напред. Той постави ръцете си на кръста и каза:

— Той вече няма да мисли за каквото и да било. Никой от тях няма да го прави. Те ще станат храна на рибите, ако гласуването протече така, както аз мисля.

Разгорещените му думи лишиха Сара от самообладанието й. Тя отстъпи назад, докато буквално не се залепи за гърдите на мъжа си.

Нейтън не можеше да види лицето й, но той знаеше, че тя е изплашена. Сара гледаше Честър и каза:

— По рождение ли сте толкова зъл, сър?

Морякът нямаше готов отговор на този въпрос и само сви рамене.

— Добре тогава — извика Сара. — Гласувайте.

Тя отблъсна ръката на Нейтън и направи крачка напред.

— Само запомнете — добави тя бързо, когато ръцете отново се вдигнаха във въздуха, — че аз ще бъда много разочарована, ако гласуването е в полза на смъртта им. Много разочарована — добави тя драматично. — Ако обаче гласувате да хвърлите разбойниците зад борда и да ги оставите да доплуват до кораба си, ще бъда много доволна. Разбира ли всеки от вас какво искам да кажа?

Тя ги оглеждаше един по един, докато всеки от тях кимна.

— Това ли е? — попита недоверчиво Нейтън. — Това ли е всичко, което имаш да кажеш, за да разубедиш хората?

Той й се усмихваше. Тя също му се усмихна в отговор.

— Да, Нейтън. Сега може да гласувате. Обаче не мисля, че ти трябва да бъдеш допуснат до гласуването.

— Защо не? — попита той съвсем изумен. Изражението на лицето му показваше, че не я разбира.

— Виждаш ли, Нейтън, ти все още си много ядосан… защото скъпата ти съпруга беше наранена.

— Скъпата ми съпруга?

Тя го погледна ядосано.

— Аз.

Господи, тя го дразнеше.

— Знам, по дяволите, коя е жена ми — изръмжа той.

— Остави на екипажа си да реши — добави тя.

Той се съгласи само и само тя да си тръгне по-бързо.

Сара се усмихна навила, повдигна леко полата си и се отправи по стълбите.

— Стой в каютата си, Сара, докато свършим — нареди й Матю.

Тя усещаше погледа на всеки един мъж върху себе си Тя знаеше, че те чакат да изчезна от погледите им, за да продължат със непочтените си намерения. Джимбо дори беше затворил люка на каютата й, вероятно шумът да не достига до ушите й.

Тя изобщо не се чувстваше виновна за това, което възнамеряваше да направи. Нейните мотиви бяха благородни. Тя не можеше да позволи на екипажа да убие пиратите и когато на мъжете им мине гнева, те щяха да са й благодарни, че се е намесила.

Сара се спря, когато стигна най-горното стъпало. Тя не се обърна. Гласът й беше много смирен, когато каза на мъжа си.

— Нейтън? Аз няма да чакам в каютата, но изпрати някой да ми каже как е приключило гласуването. Искам да знам дали да бъда разочарована или не.

Нейтън се намръщи на странното й желание. Той знаеше, че си е наумила нещо, но не знаеше какво можеше да измъдри, за да накара мъжете да променят решението си.

— Къде ще чакате, госпожо? — попита Джимбо.

Сара се обърна, за да може да види израженията на лицата им, когато отговори.

— Ще чакам в кухнята.

Повечето от мъжете бързо разбраха намеренията й. Тя забеляза, че Нейтън й се усмихва. Тя също го погледна и след това се обърна към екипажа.

— Не исках да прибягвам до подобна тактика, но вие не ми дадохте възможност да избирам. По-добре е гласуването да не ме разочарова.

Някои от по-малко прозорливите мъже все още не разбираха скритата заплаха. Честър беше в тази група.

— Какво ще правите в кухнята, госпожо?

Отговорът й беше незабавен.

— Ще ви сготвя супа.