Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шпиони на короната (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gift, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 253 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ГЛАВА 2

Времето течеше.

Сара се готвеше да напусне Англия. Вероятно всички щяха да си помислят, че тя отново е избягала. Щяха да започнат да я наричат страхливка, мислеше тя. Но твърдо беше решила да осъществи плановете си, макар че злостните клюки щяха да я засегнат. Сара просто нямаше друг избор. Вече беше изпратила две писма до маркиз Сент Джеймс, с които молеше за помощ, но този, за когото бе законно омъжена, не си бе направил труда да й отговори. Тя не се осмеляваше да направи още един опит да се свърже с него. А вече нямаше и време за това. Бъдещето на леля Нора беше поставено на карта и Сара беше единствената, която можеше — или по-точно, която щеше — да я спаси.

И ако обществото решеше, че тя бяга заради брачния договор, тя нямаше намерение да го разубеждава.

Нищо не можеше да промени мнението на Сара за това, как щеше да бъде изтълкувана постъпката й. Когато миналата пролет майка й я помоли да замине на острова при Нора, за да се увери, че е добре, Сара се бе съгласила моментално. Повече от четири месеца майка й не беше получавала писма от сестра си и мисълта, че може би е болна, я тревожеше толкова силно, че едва не се поболя. В действителност, Сара еднакво се тревожеше и за двете. Нещо не беше наред. Съвсем не беше присъщо на леля й да забрави да им пише. Не, ежемесечната пратка с писма винаги е била толкова сигурна, колкото дъждът, който валеше на годишните празници в Уинчестър.

Сара и майка й се съгласиха, че те няма да разкрият пред никого истинската причина за внезапното заминаване на Сара. Уговориха се да излъжат, че тя ще гостува на своята по-голяма сестра Лилиън, която живееше със съпруга си и малкия си син в колониите в Америка.

Първоначално Сара искаше да каже истината на баща си, но после се отказа от намерението си. Макар че той със сигурност беше най-благоразумният от братята Уинчестър, все пак си оставаше истински представител на рода. Той не харесваше Нора повече от братята си, макар че заради съпругата си не изказваше много често това свое мнение.

Мъжете от рода Уинчестър бяха обърнали гръб на Нора, когато тя ги опозори — омъжи се за човек с много по-долно от нейното положение в обществото. Беше се омъжила за своя любим преди четиринадесет години, но фамилията Уинчестър не забравяше лесно. Те влагаха особено значение в израза око за око. За тях отмъщението беше също толкова свято, както Десетте Божи заповеди за повечето епископи. И не само никога не забравяха унижението. Те никога не прощаваха.

Сара беше проумяла това не много отдавна. Ако го знаеше по-рано, тя никога не би позволила на Нора да им гостува. Бог й е свидетел, наистина беше повярвала, че времето е в състояние да смекчи отношението на чичовците й към нея. Горчивата истина бе точно обратната. На двете сестри не бе позволена радостта да се срещнат. Майката на Сара даже не можа да говори е Нора. Колкото до това, никой не можа да говори с нея, защото Нора просто изчезна — час след като двете със Сара бяха слезли от кораба.

Сара едва не се побърка от тревога тогава. А сега беше дошло времето да осъществи плана си и нервите й бяха опънати като струна. Истински се страхуваше и това подкопаваше нейната твърдост. Беше свикнала други хора да се грижат за нея, но сега обувката беше на другия крак, както обичаше да казва Нора, и Сара беше тази, която носеше отговорността. Тя молеше Бога да успее да се справи както подобава с предизвикателството. Животът на Нора зависеше от нейния успех.

Последните две седмици бяха за Сара направо кошмар. Всеки път, когато чуеше звука на камбаната, беше сигурна, че властите идваха да й съобщят, че тялото на Нора е намерено. Накрая, когато вече мислеше, че повече не може да издържа тревогата и всеки миг ще се предаде, вярната й прислужничка Никълас откри мястото, където чичовците й бяха скрили леля Нора. Те бяха затворили тази деликатна жена на тавана в градинската къща на чичо й Хенри, докато подготвят всички обвинения срещу нея и официално поискат пред Двора право на опекунство. После щяха тайно да я отведат в най-близкия приют, а огромното й състояние щеше да бъде разпределено между мъжете от фамилията.

— Проклети кръвопийци! — промърмори на себе си Сара. Ръката й трепереше, докато закопчаваше чантата си. Тя си повтаряше, че трепери така не от страх, а от гняв. И всеки път, когато си представеше ужаса, който е трябвало да изживее леля й, направо ставаше бясна.

Като си пое дълбоко дъх, Сара помъкна чантата към отворения прозорец. После я метна навън и чу как тупна на земята.

— Готово, Никълас. Бързай сега, преди да се е върнало семейството. Успех, приятелко!

Прислужничката грабна последната чанта и хукна към чакащия файтон. Сара затвори прозореца,- угаси свещта и си легна в леглото.

Беше почти полунощ, когато родителите й и сестра й Белинда се върнаха от разходката си. Когато Сара чу стъпките им в коридора, тя се зави през глава, стисна очи и се престори на заспала. Миг по-късно чу скърцането на вратата и разбра, че баща й надзърта в стаята, за да се увери, че дъщеря му се намира в леглото си — там, където трябваше и да бъде. Докато той затвори зад себе си вратата, на Сара й се стори, че измина цяла вечност.

Тя почака още двадесетина минути, за да бъде сигурна, че всички вече са си легнали. Тогава се измъкна от леглото, взе вещите си от мястото, където ги беше скрила по-рано. Беше много важно да не прави впечатление, докато пътува. Нямаше черни дрехи, но беше облякла една стара тъмносиня рокля за разходка. Деколтето й беше доста изрязано, но тя нямаше време сега да се тревожи и за това. Още повече, че под пелерината нямаше да се вижда. Беше много нервна, за да сплете косите си и затова набързо ги върза с панделка отзад на тила, за да не й пречат.

След като остави върху тоалетната масичка писмото, което беше написала на майка си, тя уви слънчобрана си, белите ръкавици и чантичката си в пелерината. После ги хвърли през прозореца и възседна перваза.

Нейтън не можеше да повярва на очите си. Тъкмо се канеше да се покатери по огромното дърво, когато прозорецът се отвори и през него започнаха да летят към земята различни женски принадлежности. Слънчобранът го удари по рамото. Той успя да избегне останалите падащи предмети, като се дръпна по-навътре в сянката на дървото. Луната хвърляше достатъчно светлина, за да види Сара, когато тя се показа върху перваза. Тъкмо се канеше да я предупреди с висок глас, сигурен, че ще си счупи врата, когато тя внезапно скочи. С един скок той се озова под прозореца, готов да я хване.

Сара обаче се закачи за един дебел клон и отчаяно се вкопчи в него. Бързо промърмори някаква молитва, за да не започне да крещи от страх. После се овладя, изчака тялото й да спре да се люшка напред-назад и започна бавно да се придвижва към ствола на дървото.

— Мили Боже! Мили Боже! Мили Боже! — шепнеше молитвата си тя, докато се спускаше надолу.

Роклята й се бе закачила на друг клон и когато най-сетне краката й стъпиха на твърда земя, от дръпването полата й се освободи от клона и покри главата й.

Сара набързо оправи роклята си и въздъхна доволна.

— Готово — пошепна тя. — Не беше чак толкова ужасно.

Господи, мислеше тя, започвам да се самозалъгвам. Коленичи на земята и засъбира вещите си, като си мънкаше нещо през цялото време и губеше ценни минути да нахлузи белите си ръкавици. Забави се да изтупа и прахта от пелерината. След като оправи наметката около раменете си, омота шнура на дамската чанта около китката си и мушна слънчобрана под мишницата си. После тръгна към предната част на къщата.

Внезапно замръзна, убедена, че е чула шум зад себе си. Но когато се обърна, не успя да види нищо освен дървета и сенки. Въображението ми добре работи, реши тя. Вероятно ударите на сърцето й отекваха в ушите й.

— Къде ли е Никълас? — попита се тя малко по-късно. Предполагаше, че прислужничката ще я чака в сенките, близо до входната врата. Беше й обещала, че ще я придружи до къщата на чичо й Хенри Уинчестър. Нещо се беше случило, реши тя.

Минаха още десетина минути преди Сара да осъзнае, че Никълас няма да се върне и да я придружи. Не смееше да чака по-дълго. Това криеше голям риск някой случайно да я види. Откакто се бе върнала в Лондон преди две седмици, баща й си бе създал навика да поглежда през нощта в стаята й. Щеше да настъпи истински ад, когато разбере, че тя отново е избягала. Като си помисли за последиците, Сара потрепери.

Трябваше изцяло да разчита на себе си. Призна си го и сърцето й отново лудо затупа. Но тя изправи рамене и тръгна към мястото, където трябваше да отиде.

Къщата на чичо Хенри беше само на три пресечки по-надолу. Нямаше да й отнеме много време да стигне дотам пеша. Освен това, вече бе станало полунощ и улиците сигурно вече са опустели. Негодниците и престъпниците също се нуждаеха от почивка, нали? Боже, поне се надяваше да е така. Щеше да успее, повтаряше си тя, докато бързаше надолу по улицата. Ако някой се опиташе да я нападне, тя щеше да се защити и да използва слънчобрана си като оръжие. Твърдо беше решила да не се спира пред нищо, само и само да спаси леля Нора. Да й спести още една нощ под ужасяващия надзор на чичо й.

Сара се спусна като стрела, докато стигна до първата пряка. Почувства остра болка под лъжичката, затова намали бързината и тръгна с по-умерена крачка. Отпусна се малко, като разбра, че всъщност нищо не я заплашва. Изглежда по улиците тази нощ нямаше други хора. Сара се усмихна с благодарност на тази Божия милост.

Нейтън я следваше. Искаше да задоволи любопитството си, преди да грабне невястата си, да я метне на рамо и да се отправи към кея. Някъде в периферията на съзнанието му се беше загнездила обезпокоителната мисъл, че тя отново се опитва да избяга от нето. Той обаче бързо престана да разсъждава върху това, защото идеята му се стори много глупава. Не беше възможно тя да е разбрала, че той има намерение да я отвлече.

Къде ли отиваше? Той си задаваше объркан този въпрос, докато продължаваше да върви след нея.

Пред очите му тя проявяваше учудваща съобразителност и находчивост и това откритие го изненада, защото тя все пак беше една Уинчестър. Вече имаше доказателства, че е наистина смела. Той беше чул изплашения й вик, когато тя скочи от перваза на прозореца. Жената се бе хванала за клоните на дървото, а после бе започнала да се моли, докато се спускаше надолу, с нисък, пламенен глас, който предизвика усмивка върху устните му. Беше успял да разгледа дългите й, добре оформени крака, докато висеше в неблагоприличната поза и едва се сдържа да не се засмее на глас.

Скоро му стана ясно, че тя все още е в блажено неведение относно неговото присъствие. Нейтън не можеше да повярва на наивността й. Само ако си направеше труда да погледне назад, сигурно щеше да го види.

Но тя не погледна назад. Неговата невяста зави покрай първия ъгъл, премина с бърза стъпка тъмната тясна уличка и после отново намали хода си.

За жалост не успя да остане незабелязана. Двама плещести мъжаги, с готово за стрелба оръжие, изпълзяха като змии от импровизираното си прикритие. Беше сигурен, че те чуха стъпките му и като ги изчака да се обърнат и застанат с лице към него, Нейтън сграбчи главите им и ги удари една о друга.

Той ги захвърли на земята, без да изпуска Сара от очи. Начинът, по който неговата невяста бързаше надолу по улицата, много напомняше бягство, мислеше той. Но полюляването на бедрата й бе твърде съблазнително. Точно тогава той забеляза ново раздвижване на сенките напред и се втурна да спасява Сара. Тя тъкмо беше завила зад втория ъгъл, когато юмрукът му се стовари върху челюстта на нападателя й.

Той трябваше да изпълни ролята си на неин защитник още веднъж, преди тя най-после да стигне до мястото, за където се бе запътила. Предположи, че отиваше в дома на чичо й Хенри Уинчестър точно в мига, когато я видя да спира пред стълбището на неговото жилище и продължително да оглежда тъмните прозорци.

От всичките й роднини, мислеше Нейтън, Хенри беше най-непочтеният и той просто не успя да измисли разумна причина, която да породи желание у Сара да посети този безгръбначен негодник посред нощ.

Не беше дошла тук на гости. Нейтън стигна до това заключение, когато я видя дебнешком да заобикаля къщата. Той я последва, а после отиде до портата, за да я предпази от други среднощни гости. Скръсти ръце пред гърдите си и за миг отпусна тялото си, докато я наблюдаваше как се бори с шубраците и си проправя път към прозореца на къщата.

Това бе най-несръчното влизане с взлом, на което той някога е бил свидетел.

Тя загуби поне десет минути в усилия да отвори прозореца. Но успя и постигнатото за нея все пак беше една победа. Точно се канеше да се покатери на перваза на прозореца, когато закачи роклята си, и отново съдра подгъва. Нейтън чу нещастното й възклицание, после я видя да се връща и да съсредоточава цялото си внимание върху роклята. Докато Сара се тюхкаше за сполетялото я нещастие, прозорецът отново се затвори.

Ако имаше игла и конец под ръка, мислеше Нейтън, тя сигурно щеше да приседне до храстите и да зашие роклята си.

Накрая Сара се върна към целта си. Тя се възхити на своята изобретателност, когато се досети да използва слънчобрана си, за да подпре крилото на прозореца и така да го задържи отворен. Омота по-здраво шнура на чантата около китката си, преди да подскочи и да се хване за перваза. Направи три неуспешни опита. Да се изкачи на прозореца за нея се оказа много по-трудна задача, отколкото да слезе от него. Тя риташе с крака в празното пространство под себе си, докато накрая успя да се изкатери върху перваза. В този момент въобще не беше грациозна. Когато Нейтън чу силно тупване, реши, че невястата му се беше изтърсила или на главата си, или по гръб. Почака минута-две преди мълчаливо да се запъти към нея.

Той бързо привикна с тъмнината за разлика от Сара, която не успя да се ориентира така бързо. Нейтън чу силен трясък, сякаш от счупено с камък стъкло, последван от съвсем неподобаващо за една дама възклицание.

Господи, та тя била гръмогласна. Нейтън влезе във вестибюла точно навреме, за да види как Сара се втурва нагоре по стълбите към втория етаж. Побърканата жена си мърмореше неразбираеми думи.

Висок и слаб мъж — Нейтън предположи, че е някой от прислугата — привлече вниманието му. Мъжът изглеждаше направо нелепо. Беше облечен в бяла, дълга до коленете мъжка нощна риза. В едната си ръка носеше богато украсен свещник, а в другата стискаше голяма кора хляб. Слугата повдигна свещника над главата си и се вторачи нагоре по стълбището след Сара. Нейтън го хвана отзад за врата, пресегна се над главата му и взе свещника, за да не вдигне шум, когато мъжът го изпусне, и придърпа слугата в една тъмна ниша, близо до стълбището. Той остана там една дълга минута, като се вслушваше напрегнато в шума откъм горния етаж.

От Сара никога нямаше да излезе истински крадец. Нейтън чуваше хлопането на врати и знаеше, че целият този шум е предизвикан от неговата невяста. Трополенето беше в състояние да събуди и мъртвите, ако не внимаваше повече. И какво, за Бога, търсеше?

Писък разкъса нощта. Той се втурна нагоре по стълбите, за да спаси още веднъж тази побъркана жена, но спря рязко, защото я видя да се появява на горната площадка. Не беше сама. Нейтън отстъпи назад в нишата и зачака. Той проумя причината за среднощната й разходка. Сара бе обгърнала с ръка приведените рамене на една жена и й помагаше да слезе по стълбите. Той не можеше да различи добре лицето на жената, но по нейния бавен и несигурен вървеж предположи, че или беше съвсем немощна, или изтезавана, докато вече е останала съвсем без сили.

— Моля те, не плачи, Нора — шепнеше Сара. — Всичко ще се оправи сега. Аз ще се грижа добре за теб.

Когато двете жени достигнаха до вестибюла, Сара съблече пелерината си и наметна с нея раменете на жената, после се наведе и целуна челото й.

— Знаех, че ще дойдеш да ме вземеш, Сара. Нито за миг не се усъмних, че ще няма да го сториш. Със сърцето си усещах, че ще намериш начин да ми помогнеш.

Гласът на Нора бе въз глух от вълнение. Тя избърса очите си с ръка. Нейтън забеляза тъмните кръгове около китките й. Той добре познаваше тези белези. Възрастната жена явно е била здраво връзвана.

Сара вдигна ръка и се зае с фуркетите в косата на леля си.

— Разбира се, че си знаела, че ще дойда да те взема — шепнеше тя. — Аз те обичам, лельо Нора. Никога няма да позволя да ти се случи нещо лошо. Ето — добави тя с весел глас, тъй като успя да се справи със задачата си, — косата ти отново изглежда чудесно.

Нора стисна ръката на Сара.

— Какво щях да правя без теб, дете?

— Глупаво е сега да се тревожиш — отговори Сара, а гласът й звучеше успокоително, защото знаеше, че има опасност леля й да престане да се владее. Всъщност, Сара беше горе-долу в същото състояние. Когато видя синините по лицето и ръцете на леля си, тя едва сдържа сълзите си.

— Ти се върна в Англия, защото аз те помолих — припомни й Сара. — Мислех, че това ще бъде една щастлива среща между теб и мама, но явно не съм преценила правилно. Този ужас, който си изживяла, е по моя вина, Нора.

— Ти си едно толкова мило дете — отговори Нора. Ръката на Сара трепереше, когато посегна към бравата на вратата.

— Как ме откри? — попита Нора.

— Това сега няма значение — каза Сара. Тя успя да се справи с ключалката и отвори вратата. — Когато се качим на кораба, ще имаме предостатъчно време да говорим. Връщам те обратно в твоя дом, Нора.

— О, но аз не мога все още да напусна Англия!

Сара се обърна и изгледа леля си.

— Какво искаш да кажеш с това, че не можеш да напуснеш Лондон? Всичко вече е уредено, Нора. Купих билети с последните си пари. Моля те, не клати така глава. Сега не е време да усложняваш нещата. Трябва да заминем още тази нощ. Прекалено опасно е за теб да останеш тук.

— Хенри взе брачната ми халка — обясни Нора и отново поклати главата си. Сребристата й коса, събрана в кок на тила, се измъкна от фуркетите. — Не мога да напусна Англия без халката си. Моят Джони, Бог да даде покой на душата му, когато я сложи на пръста ми в деня на сватбата ни преди четиринадесет години, ми заръча никога да не я свалям. Не мога да се прибера у дома без моята брачна халка, Сара. Тя е безценна за мен.

— Добре. Трябва да я намерим — решително се съгласи Сара, когато леля и отново започна да ридае. Беше разтревожена от хриповете, които чуваше. Милата жена явно с мъка си поемаше въздух. — Имаш ли някаква представа къде може да я е скрил чичо Хенри?

— Това е истинско богохулство! — отговори Нора. Тя се облегна на колоната, с усилие потисна болката, която разкъсваше гърдите й, и каза: — Хенри не си направи труда да я скрие. Той я носи на малкия си пръст. Кичи се с нея като с трофей. Ако узнаем къде гуляе тази вечер чичо ти, можем да си я вземем обратно.

Сара кимна с глава. Стомахът й започна отново да се присвива при мисълта за това, което й предстоеше да направи.

— Знам къде е — заяви тя. — Никълас го проследи. Ще имаш ли сили да повървим малко, до ъгъла на онази къща? Не посмях да наема файтон, който да ни чака отпред, защото се страхувах, че чичо Хенри може да се прибере по-рано.

— Разбира се, че мога да вървя — отговори Нора. Тя се отдръпна от перилата. Крачеше вдървено, когато бавно тръгна към вратата. — Господи — прошепна тя, — ако майка ти може да ме види сега, ще умре от срам. Да вървя по улиците посред нощ, облечена в нощница и пелерина.

Сара се усмихна.

— Нямаме намерение да казваме за това на майка ми, нали?

Но когато видя болезнената гримаса на лицето на леля си, тя изпъшка:

— Ужасно те боли, нали?

— Глупости — засмя се Нора. — Вече се чувствам много по-добре. Ела сега — нареди тя с по-бодър глас, — не трябва да се бавим повече тук, дете — и тя тръгна да излиза.

Сара бе започнала да притваря тежката врата, но после промени намерението си.

— Мисля да оставя вратата широко отворена, за да влезе някой и да обере чичо Хенри. Макар че не храня големи надежди това да стане — добави тя. — Изглежда по улиците тази нощ няма престъпници. Когато идвах насам, не видях нито един.

— Боже мой, Сара, ти си дошла дотук сама? — попита ужасена леля Нора.

— Да — отговори Сара. В гласа й се долавяше гордост. — Държа моята охрана в бойна готовност, така че можеш да престанеш да се мръщиш. Не ми се наложи да използвам слънчобрана си, за да попреча на някой минувач с лоши намерения да действа. О, Господи! Забравила съм хубавия си чадър на прозореца.

— Остави го! — нареди леля й, когато Сара понечи да се върне. — Ако останем тук още малко, ще попаднем направо в лапите на дявола. Сега ми дай ръката си, скъпа. Ще се облегна на теб, и да тръгваме. Ти наистина ли вървя пеша до тук, Сара?

Сара се разсмя.

— Да си призная не вървях, а по-скоро тичах почти през цялото време. Бях много изплашена, Нора, но всичко мина благополучно. Знаеш ли, изглежда че всички тези приказки за опасностите, които криели улиците, са доста преувеличени.

Двете жени тръгнаха бавно надолу но тъмната тясна улица и смехът на Сара постепенно заглъхна зад тях. Каретата ги чакаше зад ъгъла. Сара помогна на леля си да се качи в черното купе и в същия миг един закоравял злодей се втурна към тях. Нейтън попречи на намеренията му само като пристъпи към осветената от лунна светлина улица. Мъжът го погледна, обърна се и бързо се шмугна отново в сенките.

Нейтън помисли, че възрастната жена може би го е видяла. Тя беше погледнала встрани, тъкмо когато той изскочи напред, но тъй като тя отново се обърна, без да извика или да предупреди племенницата си, реши, че зрението й трябва да е отслабнало доста с годините.

Сара със сигурност не беше открила досега неговото присъствие. Тя се пазареше разгорещено с кочияша за цената. Накрая беше принудена да се съгласи със солената такса и се качи при леля си в каретата. Потеглиха и Нейтън сграбчи задния парапет на каретата и скочи. Тя се олюля от допълнителната тежест, преди отново да набере скорост.

Сара беше убедена, че да организираш собственото си отвличане е лесна работа. Нейтън я беше чул да казва на леля си, че ще напуснат Лондон с кораб. Затова предположи, че крайната им цел е пристанището. Но каретата зави в улица край брега и рязко спря пред една от най-известните кръчми на града.

Тя беше тръгнала да търси проклетата брачна халка, предположи Нейтън и изръмжа от яд. Той скочи на земята и застана в осветеното пространство зад каретата. Искаше мъжете, които се мотаеха пред кръчмата, добре да го виждат. Разкрачи се и се стегна, готов да се бие, сложил дясната си ръка върху дръжката на камшика, затъкнат в колана му. Изгледа намръщено насъбралите се.

Те също добре го огледаха. Трима от по-страхливите бързо се шмугнаха в кръчмата, докато останалите се облегнаха на каменната стена. Но погледите им упорито бяха забити в земята.

Кочияшът слезе от капрата, получи нови указания и влезе в кръчмата. Минута по-късно се върна, като мърмореше, че трябва добре да му се заплати за всички неприятности, които е трябвало да изтърпи. После се качи на капрата.

Изминаха още няколко минути преди вратата на кръчмата да се отвори. Оттам излезе мъж с кисела физиономия и голямо шкембе. Беше облечен в измачкани и изцапани дрехи. Непознатият приглаждаше мазната коса, която непрекъснато падаше върху челото му. Той застана до каретата и наперено обяви:

— Моят господар, Хенри Уинчестър е толкова пиян, че не може да излезе — съобщи той. — Ние идваме в тази част на града, когато не искаме да ни безпокоят — добави съвсем ненужно той. — Дойдох вместо него, миледи. Кочияшът каза, че имало една дама, която искала нещо и аз мисля, че съм точно човекът, от когото се нуждаете.

Той самодоволно започна да се почесва по слабините, докато чакаше с нетърпение отговор на предложението си.

От него лъхна такова зловоние, че Сара запуши носа си с напарфюмираната си кърпичка, обърна се към леля си и прошепна.

— Познаваш ли го?

— Да — отговори леля й. — Казва се Клифърд Дъгън, Сара. Той помогна на чичо ти да ме хване.

— Той удари ли те?

— Да, скъпа, удари ме — отговори Нора. — Няколко пъти.

Слугата, за когото говореха, не можеше да ги разгледа в тъмнината на каретата. Той се наведе напред.

Нейтън излезе от сянката зад каретата. Имаше намерение да разкъса на парчета този нахалник, който хвърляше обидни погледи на невястата му. Но в същия миг се спря, защото видя един юмрук в бяла ръкавица да излита от отворения прозорец. Чу се звук, който без съмнение беше от удара върху големия като патладжан нос на мъжа.

Клифърд не беше подготвен за такова нападение. Той залитна назад, оплете крака и зави от болка. После се срина на земята. И започна да бълва една след друга непристойни ругатни, докато се опитваше с усилие да се изправи на крака.

Сара попречи на опитите му в тази насока. Тя рязко блъсна вратичката на каретата, която удари негодника по главата в момента, когато почти се бе изправил. Мъжът отново се срина, този път по гръб, в калта.

Наредените до стената мъже започнаха да дюдюкат, оценявайки по достойнство представлението, на което току-що бяха станали свидетели. Сара не удостои с вниманието си публиката и слезе от каретата. Тя се обърна, подаде чантичката на леля си, свали ръкавиците си и също й ги подаде. Едва тогава погледна към проснатия на земята мъж.

Беше толкова разярена, че изобщо не се страхуваше. Надвеси се над жертвата си като ангел отмъстител. Гласът й трепереше от яд, когато го заплаши:

— Ако още веднъж се осмелите да вдигнете ръка срещу някоя лейди, Клифърд Дъгън, кълна се в Бога, ще умрете от бавна и мъчителна смърт.

— Никога не съм изтезавал жена — изстена Клифърд. Гой се опитваше да дойде на себе си и да се нахвърли върху нея. — Откъде знаеш името ми?

Тогава Нора се надвеси през прозорчето.

— Ти си един безсрамен лъжец, Клифърд — извика тя. — И ще се печеш на бавен огън в ада за всичките си грехове!

Очите на Клифърд щяха да изскочат от удивление.

— Как сте излезли от…

Сара прекъсна въпроса му с един хубав ритник. Той отново я погледна. Лицето му беше нагло и нахално.

— Мислиш си, че ми причиняваш болка! — подигра се той. После се обърна и изгледа мъжете, подирени на стената. В действителност беше повече унизен, отколкото наранен. Хиленето на мъжете го жегна много повече от ударите й. — Единствената причина да не те смеля от бой е, че моят господар ще пожелае сам добре да те напердаши, преди да те даде на мен.

— Имаш ли представа в каква беда си изпаднал? — попита Сара. — Моят съпруг ще научи за варварското ти държане и със сигурност ще ти даде да се разбереш. Всички се страхуват от маркиза на Сент Джеймс. Дори и гадни прасета като тебе, Клифърд. Когато му кажа какво си направил, той ще ти го върне тъпкано. Маркизът прави каквото му кажа — заяви тя и за по-голяма убедителност щракна с пръсти. — О, виждам, че цялото ти внимание е насочено към обещанието ми — добави тя и кимна с глава, когато лицето на Клифърд се промени.

Мъжът сякаш обезумя от страх. Беше успял вече да се изправи на краката си и започна бързешком да отстъпва към кръчмата.

Сара щеше да се пръсне от доволство. Нейният блъф беше свършил добра работа. Тя не знаеше обаче, че Клифърд беше зърнал исполина, който стоеше на десетина крачки зад гърба й. Тя си мислеше, че само името на Сент Джеймс беше изплашило до смърт негодника.

— Мъж, който удря една жена, е долен страхливец — заяви тя. — Моят съпруг убива страхливците със същата лекота, с която размазва досаден комар. И ако се съмняваш в думите ми, достатъчно е да знаеш, че той е Сент Джеймс във всяко едно отношение.

— Сара, скъпа — извика Нора. — Искаш ли да дойда с теб вътре?

Сара не откъсна погледа си от Клифърд, когато й отговори:

— Не, Нора. Не си облечена подходящо. Няма да се бавя.

— Побързай тогава. — извика Нора. — Ще настинеш, скъпа.

Нора остана наведена през прозорчето, но сега вече гледаше към Нейтън с разширени от учудване очи. Той отвърна на погледа й с енергично кимане и отново съсредоточи вниманието си върху своята невяста.

Само този поглед беше достатъчен за Нора. Тя разбра защо мъжете не смеят да го приближат. Исполинският му ръст направо стряскаше. Въобще не й мина през ума, че всъщност той беше осигурил безопасността на Сара. Нора помисли да предупреди племенницата си, но веднага изостави тази идея. Сара в момента имаше достатъчно тревоги. Нора щеше да почака и после да й разкаже за нейния спасител.

Нейтън продължи да наблюдава Сара. Неговата невяста положително му сервираше изненада след изненада. Той знаеше какви страхливци са всички Уинчестър. Мъжете винаги вършеха мръсните си дела под прикритието на нощта или нападаха в гръб. Сара обаче не постъпваше като една Уинчестър. Беше действала смело и открито в защита на възрастната жена. И Боже, тя беше победила! Вече нямаше да се изненада, даже ако тя извадеше револвер и застреляше жертвата си. Нямаше никакво съмнение, че е бясна от гняв.

Сара заобиколи слугата. Спря се, изгледа го от глава до пети и после бързо влезе в кръчмата.

Нейтън веднага се приближи до Клифърд, сграбчи го за врата, повдигна го високо във въздуха и го запрати срещу каменната стена.Я

Негодниците се разбягаха като плъхове. Клифърд се удари в стената и се свлече като дрипа на земята.

— Добри ми човече — извика Нора. — Мисля, че е по-добре да го оставите и да влезете вътре. Моята Сара сигурно ще има нужда от вашата помощ още веднъж.

Нейтън се обърна намръщен към жената, която се осмеляваше да му заповядва. Точно тогава откъм кръчмата се чуха подсвирквания и гръмки смехове, които привлякоха вниманието му. Той бавно размота камшика си и тръгна към вратата.

Сара веднага забеляза чичо си, седнал на стол до кръглата маса в средата на кръчмата, наведен над чаша бира. Тя се стрелна сред навалицата от посетители към него. Мислеше, че ще успее да накара чичо си да разбере колко отвратително е постъпил с Нора и да получи от него пръстена й. Но когато забеляза сребърната халка на пръста му, гневът нахлу в главата й и тя забрави всичките си добри намерения. Върху масата имаше кана пълна с бира. Сара я грабна и, без да се замисля, я изля върху голата глава на чичо си.

Той беше толкова пиян, че в първия момент не реагира. После изрева, последва канонада от уригвания и чак тогава се изправи, едва държейки се на краката си. И преди разсъдъкът му да се проясни достатъчно, Сара вече беше успяла да измъкне пръстена от пръста му.

Отне му доста време, за да фокусира погледа си върху нея. Докато го изчакваше, Сара постави халката на своята ръка.

— Боже мой… Сара! Какво правиш тук? Нещо случило ли се е? — запелтечи чичо й.

Да изрече тези думи му коства и малкото останали сили. Той тежко се отпусна назад в стола и я загледа със зачервени пиянски очи. После забеляза празната кана.

— Къде ми е бирата? — изкрещя той към кръчмаря. Сара беше отвратена. Макар че се съмняваше той да запомни и една дума от нейната проповед, тя твърдо беше решила да му каже мнението си за неговото престъпно поведение.

— Нещо случило ли се е? — повтори тя въпроса му с подигравка. — Ти си направо жалък, чичо Хенри! Ако баща ми знаеше какво сте направили на Нора ти и останалите му братя, сигурна съм, че щеше да уведоми властите и всички вие щяхте да увиснете на бесилката.

— Какво каза? — попита Хенри. Той започна да разтрива челото си, докато се опитваше да се съсредоточи върху разговора. — Нора? Ти си дошла тук да ми говориш небивалици заради тази нищо и никаква жена?

Преди Сара да успее да реагира както подобава на срамната му забележка, той изръмжа:

— Баща ти участва в този план от самото му начало. Нора е прекалено стара, за да може да се грижи сама за себе си. Ние знаем какво е най-добро за нея. Не се опитвай да спориш с мен, защото няма да ти кажа къде е.

— Ти ли знаеш какво е най-доброто за нея? — разгорещи се Сара. — Искаш нейното наследство и това е истинската причина. Всички в Лондон знаят за дълговете ти от комар, чичо. И ти намери лесен начин да ги изплатиш, нали? Искаш да затвориш Нора в приют, някъде си, нали?

Погледът на Хенри шареше между празната кана и лицето на племенницата му. Накрая му стана ясно, че Сара е изляла бирата върху главата му. Той пипна яката си и лицето му почервеня, когато се убеди, че е мокра и лепкава. Гневът го удари в главата. Имаше страхотна нужда от още едно питие..

— Ще затворим в приют тази кучка и ти не можеш да ни попречиш. А сега се прибирай вкъщи, докато не съм те напердашил по задника.

Зад нея се чу кикот. Сара се обърна и гневно изгледа хилещия се мъж, застанал близо до нея.

— Пийте си питието, сър, и не взимайте участие в нашите работи — и чак когато непознатият сведе поглед към чашата си, тя се обърна към чичо си. — Лъжеш за баща ми — заяви тя. — Той не може да участва в този жесток план. Колкото до това, че ще ме удариш, само го направи и ще предизвикаш гнева на моя съпруг. Аз ще му разкажа всичко — заплаши го тя и закима енергично.

Сара се надяваше, че неподкрепената й с нищо заплаха относно страховитите методи на съпруга й ще стресне затъпелия й от пиене роднина, след като има такъв ефект върху онзи слуга, Клифърд.

Но това беше напразна надежда. Хенри изобщо не се стресна. Само шумно изсумтя.

— Ти си също толкова побъркана като Нора, щом вярваш, че един Сент Джеймс ще дойде някога да те защити. Ето защо, аз мога хубавичко да те напердаша, Сара, без никой да разбере за това, а най-вече твоят съпруг.

Сара сякаш замръзна на мястото си. Тя беше решила, преди да напусне тази отвратително воняща кръчма, да изтръгне от чичо си обещанието да остави Нора на мира. Основателно се опасяваше, че той или някой от братята му ще пратят свой човек след нея, за да я върне обратно в Англия. Нора притежаваше голямо имение, оставено от баща й, доста апетитно, за да си струва неприятностите по едно пътуване.

Тя беше толкова разгневена срещу чичо си, че не забеляза как към нея се промъкват няколко от мъжете в кръчмата. Нейтън обаче ги забеляза. Единият от тях, по всичко личеше, че е предводителят им, облизваше нагло устните си с явно предчувствие за предстоящото съблазнително преживяване.

Внезапно Сара проумя колко несъстоятелни са били намеренията й.

— Знаеш ли, чичо Хенри, опитвах се да намеря начин и да те убедя да оставиш Нора на мира, но сега разбирам каква глупачка съм била. Само един мъж на честта би удържал на дадено обещание. Явно си губя времето с теб!

Чичо й протегна ръка да я удари, но Сара го отблъсна. Тя започна да отстъпва заднешком, но се озова заобиколена от няколко невзрачни на вид, но явно пропаднали пияндета. Всички те, беше първата й мисъл, отчайващо имаха нужда от къпане.

Мъжете пък бяха изцяло погълнати от гледката на красивата лейди, че не забелязаха Нейтън. Той разбра, че от похотливост те съвсем са забравили за предпазливостта. Нейтън се облегна на затворената врата в ъгъла и зачака първото предизвикателство.

То не закъсня. В мига, когато първият нехранимайко сграбчи ръката на Сара, Нейтън гневно изрева. Дълбокият и гърлен звук разтърси кръчмата и въздействието му беше ужасяващо. Всички мъже замръзнаха. Всички освен Сара. Тя подскочи и се обърна.

Ако гърлото й не се беше схванало, и тя щеше да извика. Но даже не успя да си поеме дъх. Краката й се подкосиха при вида на огромния мъжага, който стоеше до вратата. Сърцето й лудо заби и тя така се изплаши, че беше сигурна, че ще умре от страх.

Какво, за Бога, беше той? Не, не какво, поправи се тя, а кой! Беше ужасена. Това беше мъж, да, но беше най-огромният, най-опасният, най… О, Боже, и той я гледаше!

Той й направи знак с пръст.

Тя поклати глава.

Той й кимна.

Стаята се завъртя пред очите й. Трябваше да се стегне, можеше да разчита единствено на съобразителността си, отчаяно си повтаряше тя. Трябваше да открие в този великан поне нещо, което да не е толкова ужасяващо. Тогава Сара усети, че някой хваща ръката й. Без да отмества смаяния си, почти обезумял поглед от великана, който неотстъпно се взираше в нея, тя силно удари ръката, която я държеше, и се освободи.

Великанът изглеждаше току-що изкъпан. Нещо повече. Косата му беше чиста. Беше тъмнобронзова, също като кожата на лицето му. Мили Боже, мислеше тя, ръцете и раменете му бяха толкова… могъщи и мускулести. Също и бедрата му. Тя забеляза как те се очертаваха и играеха под плътно прилепналите му панталони. Но това бяха едни чисти панталони, каза си тя. Престъпниците обикновено носеха смачкани и миризливи дрехи, нали? Следователно, разсъждаваше тя, той не беше престъпник. Стигнала до това заключение, тя се почувства малко по-спокойна. Вече можеше да си поеме дъх. Много добре, мислеше тя, той не е престъпник. Беше воин, предводител на воини, реши тя, когато приключи с обстойния си оглед. Ако се съди по дължината на косата му, може би беше вожд на викингите. Да, той си беше направо такъв. Но някак си беше успял да направи скок във времето.

Явно беше превъртяла, завърши разсъжденията си тя. И тогава зеленоокият викинг й направи знак да се приближи към него. Тя се озърна, за да се увери, че поканата е отправена само към нея. Нямаше към кого друг.

Беше от ясно по-ясно. Стомахът й се сви. Тя премигна няколко пъти. Той не изчезна. После разтърси глава, за да проясни съзнанието си.

Тогава той отново посочи с пръст към нея.

— Ела тук!

Гласът му беше дълбок и самоуверен — глас, свикнал да заповядва. Господ да й е на помощ, каза си тя, и тръгна към него.

В същия миг целият този ад се отприщи. Във въздуха изсвистяха удари от камшик, болезненият писък на глупака, който се бе опитал да я хване. Всичко това отекна в ушите на Сара. Но тя не се обърна да види какво става зад гърба й. Очите й бяха приковани върху мъжа, който хладнокръвно и методично се бе заел да унищожава кръчмата.

Правеше го, сякаш нямаше по-лесна работа от това. Всяко леко движение с китката, което изглежда не му костваше никакво усилие, оказваше огромно въздействие върху публиката.

Тя забеляза обаче, че колкото по-близо пристъпваше към него, толкова по-намръщено ставаше лицето му.

Този древен воин очевидно не беше в добро настроение. Но тя реши да приеме защитата му, докато си възвърне самообладанието. Тогава щеше да изтича навън, да скочи в каретата при Нора и бързо да потеглят към пристанището.

Това беше един чудесен план, окуражи се тя. Единственият му недостатък беше в това, че първо трябваше да се измъкне от този викинг.

Когато той й направи знак да се приближи още, тя разбра, че стои на едно място. Усети как една ръка се протяга към рамото й, сведе поглед към нея, а после в ушите й прокънтя плющенето на камшик.

Внезапно Сара се втурна напред. Тичаше към него, решена да стигне, преди сърцето й да се е пръснало.

Закова се пред краката му, изпъна назад главата си и се загледа в тези зелени пронизващи очи толкова настойчиво, че накрая той се принуди да погледне надолу. Тя несъзнателно протегна ръка и го ощипа. Трябваше да се увери, че той не е роден от въображението й.

Добре, беше жив и истински. Усещането беше сякаш е докоснала желязо, но желязото беше топло. И в красивите зелени очи имаше живот, което я спаси да не полудее, помисли тя. Бяха наситено-зелени и сякаш я хипнотизираха.

Странно, но колкото по-дълго го гледаше, толкова по-спокойна и сигурна се чувстваше. Тя се усмихна с облекчение. Той повдигна веждата си в отговор.

— Знам, че не сте престъпник, господин Викинг.

Сара изведнъж почувства, че е лека като перце. И шеметно летеше в тъмен тунел към този бронзов викинг. А той стоеше, огрян от слънчева светлина, в края на тунела.

Нейтън я задържа, преди да падне на пода. И когато я метна на рамото си, неговата невяста беше в безсъзнание. Той огледа кръчмата, за да се убеди, че не е пропуснал някой ненаказан. Не беше от най-добрите му прояви, помисли той. Изпита непреодолимо желание да обърне малко повече внимание на този кучи син, чичо й, който трепереше свит под масата. Оттам долитаха и сподавените хлипания на този негодник.

Нейтън изрита масата, за да може да вижда жертвата си.

— Знаеш ли кой съм, Уинчестър?

Хенри лежеше на пода, свит като неродено бебе в утробата на майка си. Когато поклати отрицателно глава, брадата му се удари в крака на масата.

— Погледни ме, негоднико!

Заповедта прозвуча със силата на гръмотевица. Хенри погледна нагоре.

— Аз съм маркиз Сент Джеймс. Ако още веднъж се доближиш до моята съпруга или до възрастната жена, ще те убия. Разбра ли ме добре?

— Ти си… той!

От злоба Хенри едва не се задави. От злоба и ярост, които не му позволяваха да произнесе дума. Той отваряше и затваряше уста като риба на сухо, но от гърлото му не излизаха звуци. Нейтън го бутна с върха на ботуша си, после се обърна и излезе от кръчмата.

Кръчмарят надничаше иззад скарата за месо, където се беше крил досега, и започна да преценява разрушенията пред очите си. Нямаше да има повече поръчки за бира в тази тъмна нощ, защото едва ли някой от посетителите в кръчмата беше в състояние да пие повече. Те се търкаляха по пода като разхвърляни обелки от фъстъци. Скоро нямаше да забрави тази гледка. Искаше да запомни всички подробности, за да може после да разказва за веселбата. Вече предвкусваше удоволствието от заключителните си думи. Този фукльо, Уинчестър, да плаче като дете! Да, това щеше добре да развеселява бъдещите клиенти. Неприятен звук изтръгна кръчмаря от наслаждението. Високият, наперен Уинчестър шумно повръщаше, където завари.

Собственикът на кръчмата изкрещя от ярост. Викът му се сля с уплашения писък на Нора. Когато тя видя своята племенница, метната върху рамото на непознатия великан, сърцето й примря и тя вдигна ръце към гърдите си.

— Ранена ли е Сара? — извика тя. Въображението й вече рисуваше най-трагични картини.

Нейтън поклати глава. Отвори вратичката на каретата и се усмихна на възрастната дама.

— Припадна.

Тази новина така успокои Нора, че тя не се сети да възрази срещу непристойния факт чужд мъж да се занимава със състоянието на племенницата й. Само се отдръпна навътре, за да направи място на Сара. Нейтън обаче остави невястата си върху седалката срещу нея. Нора внимателно се наведе над нея, увери се, че тя все още диша, после се обърна и погледна към техния спасител. Не откъсваше очите си от него, докато той спокойно нави камшика си и го мушна в колана.

Нора не можеше и да предположи, че той ще се качи в каретата. Но той се настани в купето и тя се сви в ъгъла.

— Сара може да седне до мен — предложи тя.

Той не си направи труда да й отговори, а се разположи на освободеното от нея място. После повдигна Сара и я сложи в скута си. Нора забеляза, че е изключително нежен, когато я докосваше. Ръката му внимателно погали бузата на Сара и той притисна лицето й до врата си. Сара лекичко въздъхна.

Нора не знаеше как да постъпи с този мъж. И преди тя да направи какъвто и да било опит да го заговори, каретата се понесе стремглаво напред.

— Млади човече, казвам се Нора Бетлитен. Милото момиче, което току-що спасихте, е моя племенница, Сара Уинчестър.

— Не! — решително й възрази той. — Тя е лейди Сент Джеймс.

След категоричното си изявление мъжът мълчаливо се загледа през прозорчето на каретата. Нора продължи да го разглежда. Имаше строг, красиво очертан профил.

— Защо ни помагате? — попита тя. — Само не ме убеждавайте, че сте нает от семейство Уинчестър за тази цел — добави тя и закима с глава. — Възможно ли е да сте нает от Сент Джеймс?

Той не й отговори. Нора въздъхна и насочи вниманието си към Сара. Искаше й се тя по-скоро да дойде в съзнание, за да излезе от това неудобно положение.

— Стигнах до там, че да завися от това дете, което държите в ръцете си, сър. Не бих понесла мисълта, че може да й се случи нещо лошо.

— Тя не е дете — опроверга я той.

Нора се усмихна.

— Не е. Но аз я считам още за дете — призна тя. — Сара е такава невинна, доверчива душица. Цялата се е метнала на майчиния си род.

— Вие не сте Уинчестър, нали?

Нора беше толкова доволна, че той почти разговаря с нея, че се усмихна.

— Не — отговори тя. — Аз съм леля на Сара, сестра на майка й. Бях Търнър преди да се омъжа за моя Джони и да приема неговото име.

Тя погледна отново към Сара.

— Не ми е известно някога да е изгубвала съзнание. Разбира се, последните две седмици сигурно са били ужасно напрегнати за нея. Под очите й има сенки. Явно не си е доспивала. Тревожила се е за мен — добави тя, но после предположи. — Може би е видяла нещо наистина ужасяващо, за да припадне. Какво мислите…

Тя прекъсна разсъжденията си, когато видя усмивката му. Мъжът явно беше някой чудак, щом думите й го накараха да се усмихне.

И тогава той обясни:

— Видя мен.

Сара се размърда. Беше още замаяна и объркана, но пък й беше топло и уютно. Потърка носа си в мястото, откъдето идваше топлината, и вдъхна чистия мъжки мирис. Въздъхна блажено.

— Мисля, че вече идва на себе си — прошепна Нора. — Благодаря на Бога!

Сара бавно извърна поглед към леля си.

— Идвам на себе си ли? — попита тя и широко се прозя — нещо непростимо за една лейди.

— Беше припаднала, скъпа.

— Не — прошепна Сара, видимо ужасена. — Аз никога не припадам. Аз… — тя прекъсна обясненията си, защото внезапно усети, че седи на нечии колене. Не, не на нечии. На неговите. Лицето й побеля. Вече си спомняше ясно всичко.

Нора се пресегна и хвана ръката й.

— Всичко е наред, Сара. Този любезен господин те спаси.

— Гигантът с камшика? — прошепна Сара, като се молеше вътрешно да греши.

— Да, скъпа, той. Трябва да му благодариш. И, за Бога, Сара, не припадай отново.

Сара кимна утвърдително с глава.

— Няма — обеща тя и за да е сигурна, че ще изпълни обещанието си, реши, че най-добре е да не поглежда към викинга. После се опита да се изхлузи от скута му, но щом се раздвижи, той здраво я задържа, обхванал кръста й с ръка.

Тя се наведе лекичко към леля си.

— Кой е той? — попита с шепот тя.

Леля й повдигна рамене.

— Още не ми е съобщил — обясни Нора. — Може би, скъпа, ако му изкажеш своята благодарност, тогава да ни каже името си.

Сара знаеше, че е крайно невъзпитано да си шепнат за мъжа, сякаш не забелязваха присъствието му. Тя се стегна и бавно се извърна, за да го погледне в лицето. Нарочно впери очи в брадата му, когато каза.

— Господине, благодаря ви, че ме защитихте в кръчмата. Ще съм ви задължена цял живот.

Той повдигна брадичката й с палеца си. Погледът му беше загадъчен.

— Дължиш ми повече от една благодарност, Сара.

Очите й се разшириха от страх.

— Знаете коя съм?

— Аз му казах, скъпа — обясни Нора.

— Нямам никакви пари в себе си — каза тогава Сара. — Дадох ги всичките за билети за пътуването ни. Ще ни закарате ли на пристанището?

Той кимна с глава.

— В себе си имам една златна верижка, сър. Това достатъчно ли е?

— Не!

Резкият му отговор я ядоса. Тя го изгледа намръщено, разгневена от неговата нелюбезност.

— Но аз нямам нищо друго — заяви тя.

Каретата спря. Нейтън отвори вратата. Движеше се бързо и пъргаво. За огромен мъж като него това изящество в движенията направо поразяваше. Той помогна на Нора да слезе от каретата, преди Сара да успее да пооправи роклята си. После тя усети ръцете му около кръста си. Имаше време само да грабне чантичката и ръкавиците си, докато той я издърпа навън сякаш беше торба брашно. Той си позволи волността да постави ръката си на раменете й и да я привлече към себе си. Сара мигновено възрази срещу подобна смелост.

— Сър, аз съм омъжена жена. Моля, махнете ръката си. Държите се неприлично.

Забележката й сигурно е мъчителна за него, реши Сара, защото той дори не я погледна. Тя тъкмо се накани да му обясни по-подробно как стоят нещата, когато той пронизително изсвири с уста. До този момент пристанището беше безлюдно, огряно само от лунната светлина. Докато Сара премигне, заобиколи я плътен кръг от мъже.

Верните моряци от екипажа на Нейтън мълчаливо наблюдаваха Сара. Зяпаха я така, сякаш никога в живота си не бяха срещали красива жена. Той погледна към невястата си, за да види реакцията й от тези пълни с възхита погледи. Сара изобщо не беше обърнала внимание на мъжете. Беше заета да мята гневни погледи към него. В отговор Нейтън почти й се усмихна.

Притисна я бързо към себе си, за да я принуди да не демонстрира дързостта си, после насочи вниманието си към по-възрастната жена.

— Имате ли багаж?

— Имаме ли багаж, Сара? — попита Нора.

Сара се опита да се отскубне от желязната прегръдка на този мъж, преди да отговори.

— Казах ви, че съм омъжена жена — възропта тя. — А сега ме пуснете!

Той не помръдна. Тя трябваше да отстъпи.

— Да, Нора, имаме багаж. Взех няколко от мамините тоалети, за да има какво да облечеш. Сигурна съм, че тя няма да се разсърди. Никълас отнесе чантите в магазията на пристанището. Да вървим и да ги потърсим!

Тя решително пристъпи напред, но великанът я придърпа отново към себе си.

Нейтън зърна верния си другар Джимбо, застанал зад насъбралото се множество, и му направи знак да се приближи. Високият мургав мъж разблъска останалите и застана пред Сара. Очите й щяха да изскочат при вида на още един гигант. Тя го заразглежда цяла минута, после стигна до заключението, че ако не беше тази странна златна обеца на едното му ухо, щеше да бъде много привлекателен.

Той изглежда усети погледа й, защото внезапно насочи цялото си внимание върху нея. Скръсти големите си ръце пред гърдите и я изгледа навъсен.

Тя също свъси вежди и се начумери.

Внезапно в тъмните му очи просветнаха искрици и той широко се усмихна. Тя не знаеше как да реагира на такова странно поведение.

— Вземи двама души и се погрижи за багажа, Джимбо — нареди Нейтън. — Ще се качим на Морския ястреб на разсъмване.

Сара забеляза, че този Викинг съвсем недвусмислено включва и себе си в нейния план.

— Леля ми и аз сме в пълна безопасност сега — каза тя. — Тези мъже изглежда са… много приятни, сър. Но вие изгубихте достатъчно от ценното си време.

Нейтън продължаваше да не й обръща внимание. Той направи знак на друг моряк. Когато мускулестият и набит възрастен мъж пристъпи напред, Нейтън кимна към Нора:

— Погрижи се за старата жена, Матю.

Нора въздъхна. Сара си помисли, че всичко това се прави, защото двете с Нора щяха да бъдат разделени. Преди обаче тя да започне спор с непознатия им покровител, Нора изпъна рамене и се обърна към огромния мъж.

— Аз не съм стара, сър, и сериозно възразявам срещу такава обида. Едва на петдесет и една години съм, млади човече, и съм съвсем запазена за годините си.

Нейтън повдигна за миг едната си вежда и прикри усмивката си. Един силен порив на вятъра беше достатъчен да помете старата дама, толкова деликатна и крехка изглеждаше тя, но в гласа й звучаха твърдите нотки на човек, свикнал да командва.

— Трябва да се извините на леля ми — заяви Сара. Тя се обърна към Нора, преди той да има време да реагира на заявлението й. — Сигурна съм, че той не искаше да те обиди, лельо. Само е примитивен.

Нейтън поклати глава. Според него водеха смешен разговор.

— Хайде, Матю, размърдай се! — заповяда той.

Нора се обърна към мъжа, който беше застанал до нея.

— И къде възнамерявате да ме заведете?

В отговор на въпроса й Матю вдигна Нора на ръце.

— Пусни ме, мошенико!

— Спокойно, спокойно, няма нищо страшно — отговори Матю. — Не тежиш повече от перце.

Нора смяташе да протестира по-енергично, но следващият му въпрос промени намеренията й.

— Как си получила тези синини? Кажи ми само името на този мръсен негодник и ще бъда щастлив да му прережа гърлото.

Нора се усмихна на мъжа, който я държеше в ръцете си. Тя забеляза, че на възраст е почти колкото нея, а също така, че е силен, здрав мъжага. Не се беше изчервявала от години, но сега усети как бузите й пламнаха и беше сигурна, че е поруменяла.

— Благодаря ви, сър — запъна се тя, като оправи кока си. — Това е едно много мило предложение.

Сара беше удивена от начина, по който леля й се държи. Ами че тя пърхаше с мигли и въртеше очи, сякаш флиртуваше на първия си бал! Тя проследи с поглед двойката, докато те се изгубиха напред, после забеляза, че тълпата от мъже, които до този момент ги заобикаляше, също е изчезнала. Внезапно се бе оказала съвсем сама със своя противен спасител.

— Леля Нора ще бъде ли в безопасност с онзи мъж? — побърза да се осведоми тя.

Той й отговори с ниско изръмжаване, което по-скоро изразяваше явното му раздразнение.

— Това грухтене какво означава — да или не? — попита тя.

— Да — отговори той с въздишка, когато тя го смушка в ребрата.

— Моля ви, пуснете ме да си вървя.

Той направи точно това, за което тя го молеше. Сара беше толкова изненадана, че едва запази равновесие. Може би, реши тя, ако успееше да запази приятен гласа си, щеше да го накара да се подчини и на други заповеди. Със сигурност си заслужаваше да опита.

— А аз в безопасност ли съм с вас?

Той не й отговори. Сара се обърна и застана с лице срещу него. Върховете на обувките й докосваха носовете на ботушите му.

— Моля ви, отговорете ми — прошепна тя с мил, ласкателен глас.

Но изглежда, че той не се трогна от опита й да проведат приятен разговор. От друга страна, раздразнението му беше очевидно.

— Да, Сара. Винаги ще бъдеш в безопасност, когато съм с теб.

— Но аз не искам да бъда в безопасност, когато съм с вас — извика тя. Разбра колко глупаво прозвуча това изявление, веднага щом думите изскочиха от устата й и побърза да уточни. — Искам да кажа, че аз наистина желая да съм в безопасност. Всеки иска да е в безопасност. Дори престъпниците…

Тя престана с тези несвързани приказки, когато забеляза, че той й се усмихва.

— Искам да бъда в безопасност и без вас! Нямате намерение да отплавате с Нора и мен, нали? Защо ме гледате така?

Той отговори на първия й въпрос и не обърна никакво внимание на втория.

— Да, ще отплавам с теб.

— Защо?

— Защото искам — отговори лениво той.

Нейтън реши да изчака още малко, преди да й разкрие подробностите. Бузите й пламнаха отново. Но той нямаше представа дали това е от страх или от яд.

Невястата му все още имаше лунички на носа си. Остана доволен, когато ги забеляза. Те го върнаха в миналото и той си спомни за малката палавница, която той беше държал в ръцете си, макар че сега тя доста се различаваше от онова момиченце. Беше пораснала. Беше станала хубава девойка, но очевидно все още си оставаше същата непослушна палавница.

Тя направо го сръга с лакътя си в гърдите, за да привлече отново вниманието му.

— Съжалявам, господине, но вие просто не можете да пътувате заедно с Нора и мен — заяви тя. — Трябва да намерите друг кораб. Да пътувате със същия кораб, с който пътувам и аз, няма да е никак безопасно за вас.

Това странно твърдение привлече вниманието му.

— О-о! И защо?

— Защото това няма да се хареса никак на моя съпруг — съобщи му го съвсем категорично. И когато той недоверчиво я изгледа, тя кимна с глава и обясни. — Чувал ли сте за маркиз Сент Джеймс? Разбира се, че сте чувал. Всеки е чувал за маркиза. Той е мой съпруг, господин Викинг, и страшно ще се ядоса, когато разбере, че аз пътувам в един и същи кораб с… покровител. Не, страхувам се, че това не може да стане. Защо се усмихвате?

Вместо да й отговори, той попита:

— Защо ме наричаш викинг!

Тя сви рамене.

— Защото приличате на викинг.

— Трябва ли да те наричам вироглавка!

— Защо?

— Защото се държиш като опърничава жена.

Тя почти закрещя от безсилие.

— Кой сте вие? Какво искате от мен?

— Все още си моя длъжница, Сара.

— О, Боже, отново ли ще ми опявате за това?

Той кимна бавно и това направо я разяри. Докато мъжът срещу нея просто се забавляваше. Когато Сара го проумя, възмущението й се стопи. Знаеше вече, че няма да успее да му обясни нещата така, че той да я разбере. Той беше, луд. И колкото по-скоро се отърве от този варварин, мислеше си тя, толкова по-добре. Най-напред обаче, трябваше да изнамери начин да го предразположи.

— Добре — съгласи се тя. — Аз съм ви длъжница. По този въпрос сме напълно единодушни. Сега, моля ви, кажете ми какво точно ви дължа и аз ще се постарая да ви се отплатя.

Преди да й отговори, той пристъпи напред, за да успее да я хване, ако тя отново припадне.

— Името ми е Нейтън, Сара.

— Е, и? — попита тя, озадачена от внезапното му хрумване да й каже името си.

Бавно схваща, помисли той. Дълбоко въздъхна от досада.

— И вие, лейди Сент Джеймс, ми дължите първата ни брачна нощ.