Джули Гарууд
Брачна авантюра (7)

ГЛАВА 6

Беше един ужасен ден. Беше един адски ден.

Нейтън го нямаше в каютата, когато тя се събуди. Беше отворил специално за нея люка на тавана и сега стаята беше изпълнена със свеж въздух и слънчева светлина. Беше много по-топло, отколкото вчера. След като се изми, тя облече лека рокля в наситен син цвят, обточена с бял ленен кант, и излезе да потърси съпруга си. Искаше да го попита къде държат чаршафите, за да смени спалното бельо. Искаше също той отново да я целуне.

Когато изкачи последното стъпало към главната палуба, тя чу мъжки вик. Забърза нататък, за да види за какво е цялата тази суматоха и едва не се спъна в тялото на един мъж, проснат на палубата. Възрастният човек явно използваше падането в своя изгода, защото вече яката спеше.

Слънчобранът, който тя не бе успяла да намери вчера, се беше заплел в краката му. Джимбо бе коленичил до лежащия мъж и се навеждаше над него. С плесници той се опитваше да го събуди.

След миг тълпа от мъже огради двамата. Всеки започна моментално да дава съвети на Джимбо как да вдигне на крака възрастния мъж.

— Какво, по дяволите, се е случило?

Гръмкият глас на Нейтън прозвуча точно зад Сара. Тя не се обърна, когато отговори на въпроса му.

— Мисля, че се е спънал в нещо.

— Не в нещо, миледи — уточни един моряк от екипажа и посочи към палубата. — Вашият слънчобран се заплете в краката му.

Сара бе принудена да поеме цялата отговорност.

— Да, това е моят слънчобран — каза тя. — Аз съм виновна за това, че е паднал. Ще се оправи ли, Джимбо? Наистина, не съм предизвикала нарочно тази злополука. Аз…

Джимбо се съжали над нея.

— Не говорете така, лейди Сара. Всички знаем, че това е една нещастна случайност.

Сара вдигна погледа си към насъбралите се моряци. Повечето кимаха с глави и й се усмихваха.

— Не трябва да се тревожите толкова, миледи. Айвън ей сега ще се оправи.

Един мъж с рижава брада кимна с глава.

— Не се измъчвайте — подхвърли той. — Няма нищо страшно. Само главата му малко е пострадала при падането.

— Мъри? — извика Джимбо. — Донеси ми кофа с вода! Това сигурно ще го свести.

— Ще може ли Айвън да сготви вечерята ни? — зададе въпрос един от мъжете, Сара си спомни, че името му беше Честър.

Той гледаше намръщено Сара.

Тя също се намръщи насреща му. Беше от ясно по-ясно, че той я обвинява за злополуката.

— Стомахът ви по-важен ли е от здравето на приятеля ви? — попита Сара.

Тя не му даде възможност да й отговори, а коленичи до спящия мъж и внимателно го потупа по рамото. Възрастният човек не реагира. Устата му остана отворена.

— Боже мой, Джимбо, убила ли съм го? — прошепна тя.

— Не, не сте го убила — отговори Джимбо. — Нали виждате, че още диша, Сара. Само дето ще го цепи главата, когато се събуди. Това е всичко.

Нейтън вдигна Сара на крака и я дръпна настрани от тълпата. Но тя не искаше да си тръгне.

— Аз съм отговорна за това нещастие — каза тя. Погледът й беше насочен към Айвън, но тя можа да види кимащите глави на заобикалящите я мъже. Усети как се изчервява от негодувание при лесното им съгласие.

— Беше нещастен случай — извика тя.

Никой не я опроверга и тя се почувства по-добре.

— Аз трябва да се погрижа за Айвън — заяви тогава Сара. — Когато той отвори очите си, трябва да му кажа колко много съжалявам, че забравих слънчобрана си на палубата.

— Той няма да е в състояние да те чуе — пророкува Нейтън.

— Да — съгласи се Лестър. — Айвън Страшния не е от хората, които лесно забравят една обида. Той си има навик да държи карез, нали, Уолт?

Един слаб мъж с тъмнокафяви очи кимна утвърдително.

— Това е повече от обида, Лестър — промърмори той. — Айвън ще бъде бесен.

— Айвън единственият готвач на кораба ли е? — попита Сара.

— Да — отговори й Нейтън.

Сега вече тя се обърна и погледна съпруга си. Изчерви се силно. Не беше сигурна дали горещината, разляла се по бузите й, се дължеше на това, че се срещаха за първи път след интимната им нощ, или на неудобството, че е причина за създалата се суматоха.

— Защо го наричат Айвън Страшния? — попита тя. Защото има лош нрав?

Той едва я погледна, когато отговори.

— Не харесват манджите му — каза той.

После направи знак на един от моряците да излее водата от кофата върху главата на Айвън. Готвачът веднага се съвзе, започна да пръска слюнки и да ръмжи.

Нейтън кимна с глава, обърна се и се отдалечи.

Сара не можеше да повярва, че той си е тръгнал, без да й каже нито дума. Почувства се унизена. Тя се обърна към Айвън и застана, стискайки ръцете си, докато чакаше подходящ момент да му се извини. Мълчаливо се закле, че ще намери Нейтън и ще му предаде веднага още един урок по етикеция.

Веднага щом Айвън се надигна и седна, тя коленичи до него.

— Моля ви, простете ми, сър. Причиних ви болка. Моят слънчобран е причината да се спънете, макар че ако добре гледахте в краката си, сигурна съм, че щяхте да го забележите. Все пак, моля за извинение.

Айвън разтриваше тила си и едновременно хвърляше кръвнишки погледи към хубавата жена, която се опитваше така да нагласи нещата, че да изкара него виновен за това, че една се беше разминал със смъртта. Но върху лицето й беше изписана искрена загриженост и той не можеше грубо да й отговори. Освен това, тя беше жената на капитана — още една причина да се въздържи.

— Не се ударих много — каза той. — Не го направихте нарочно, нали?

Той говореше с лек шотландски акцент. Сара си помисли, че думите му звучат като мелодия.

— Не, разбира се, че не съм го направила нарочно, сър. Чувствате ли се достатъчно силен, за да станете? Аз ще ви помогна.

От израза на лицето му тя разбра, че той не желае помощта й. Джимбо повдигна готвача, но веднага щом Айвън се опита да ходи, започна да се олюлява. Сара все още беше на колене. Тя се пресегна, за да си вземе слънчобрана, останал между краката на готвача. Точно тогава друг моряк задърпа приятеля си. Горкият Айвън внезапно се оказа въвлечен в нещо подобно на игра на дърпане па въже. Жената на капитана дърпаше крака му с дръжката на слънчобрана си, а приятелят му го теглеше от другата страна. Играта завърши с просването на Айвън по гръб върху палубата.

— Махайте се всички — изрева той, но сега гласът му съвсем не звучеше като мелодия. — Довечера няма да получите супа, момчета. Главата ме цепи, а сега и задникът ми едва не се сцепи.

— Внимавай какво говориш, Айвън — нареди му Джимбо.

— Да! — извика друг мъж. — Ние сме в компанията на дама.

Джимбо вдигна слънчобрана на Сара и й го подаде. Той се обърна да си тръгне, но думите й толкова го стреснаха, че го заковаха на място.

— Аз ще сготвя супа за мъжете.

— Не, няма — каза й Джимбо. Решителният му тон не оставяше място за спор. — Вие сте жена на капитана и няма да вършите такава неподходяща работа.

Тъй като Сара не желаеше да спори с Джимбо в присъствието на останалите мъже, тя почака той да се отдалечи. Тогава се усмихна на моряците, които все още стояха наредени в кръг, и им каза:

— Ще ви сготвя чудесна супа. Айвън? Нали ще се почувствате по-добре, ако имате един ден почивка и си отдъхнете? Това е най-малкото, което мога да направя за вас, за да се реванширам.

Айвън значително се ободри щом чу предложението й.

— Досега случвало ли ви се е да готвите супа? — попита я той. Лицето му все още беше намръщено, но той вече се усмихваше.

Тъй като всички я бяха зяпнали, тя реши да излъже. Пък и какво толкова трудно имаше в това да се сготви една супа.

— О, Боже, много пъти! — похвали се тя. — Помагах на нашия готвач да приготвя много прекрасни ястия.

— Защо е трябвало една изтънчена дама като вас да се занимава с готвене? — попита Честър.

— Ами беше много… скучно в имението ни в провинцията — веднага съобрази тя. — По този начин се развличах.

Имаха вид на хора, които повярваха на тази лъжа.

— Ако вече се чувствате достатъчно добре, за да ме заведете до кухнята, Айвън, аз веднага ще се заема с тази работа. Хубавата супа трябва да ври на тих огън много часове — добави тя с надеждата, че е права.

Айвън й позволи да го хване за ръката. Той продължаваше да разтрива темето си с другата ръка, докато вървяха към работното му място.

— Казва се камбуз, миледи, а не кухня — обясни той. — По-бавно, момиче — добави той, когато тя се втурна напред. — Все още виждам двойно.

Минаха един след друг по различни тъмни коридори, докато накрая тя съвсем се обърка. Айвън знаеше пътя, разбира се, и я водеше право в своето убежище.

Той запали две свещи и ги постави в стъклени кълба, за да е сигурен, че няма да изгаснат и ги сложи на един стол до стената.

По средата на помещението имаше огромна пещ. Със сигурност беше най-голямата, която някога бе виждала. Когато сподели това с Айвън, той поклати глава.

— Това не е пещ, това е печка. Има една отворена дупка от другата страна. Трябва да заобиколите, за да я видите. Ето къде готвя печеното месо, наредено на този здрав шиш. От тази страна можете да видите големите казани, под горната плоча на печката, те са четири на брой, в тях готвя моята супа от говежда месо. Ето го и месото — част от него се развали. Отделил съм разваленото месо от доброто. Повечето вече ври във водата, сложих го, преди да отида на палубата да си поприказваме с Честър. Човек може да се задуши тук, а и аз се нуждая от глътка свеж морски въздух.

Айвън махна с ръка към купчината развалено месо, което бе оставил върху бюфета, като мислеше да й каже, че веднага щом се почувства малко по-добре, ще го изхвърли през борда, но той забрави за това, защото главата отново започна да го пробожда.

— Няма какво толкова много да се добави към супата — каза той и се изправи. — Само нарежете зарзавата и прибавете подправките. Но вие знаете какво трябва. Искате ли да остана, докато свикнете с моя камбуз?

— Не — отговори Сара. — Всичко ще бъде наред, Айвън. Върви и нека Матю прегледа подутината на главата ти. Може би той има някакво специално лекарство, което да облекчи болките ти.

— Това и ще направя, момиче. Той ще ми даде една халба хубав грог. Няма по-подходящо нещо от грога за болките.

Веднага щом готвачът излезе, Сара се залови за работа. Имаше намерение да приготви най-вкусната супа, която мъжете са яли в живота си. Тя прибави и останалото месо, което намери оставено на бюфета, като го разпредели във всеки казан. После прибави подправки, и то в порядъчно количество. Откри един буркан, пълен с натрошени кафяви листа. Миризмата беше много силна, така че тя сложи по малко от тях.

Сара прекара останалата част от сутринта и част от следобеда в кухнята на кораба. Тя си мислеше колко е странно, че никой не дойде да я потърси. Тази мисъл водеше към Нейтън, разбира се.

— Този мъж дори не ме поздрави, както се полага — мърмореше си тя. Избърса челото си с кърпата, която беше препасала около кръста си и отметна влажните кичури коса назад зад раменете.

— Кой не те е поздравил, както се полага? Плътният мъжки глас прозвуча откъм вратата. Сара разпозна ниския тембър на Нейтън. Тя се обърна намръщена към него.

— Ти — съобщи тя.

— Какво правиш тук?

— Правя супа. Ти какво правиш тук?

— Търся те.

В кухненското помещение беше много горещо и тя беше сигурна, че това е причината главата й внезапно да се замае.

— Готвила ли си някога супа?

Тя се приближи към него, преди да му отговори. Нейтън се облегна на вратата. Изглеждаше отпуснат, но едновременно приличаше на пантера, готова за скок.

— Не — каза тя. — Не знаех как се готви супа, но сега знам. Не е трудно.

— Сара…

— Мъжете ме обвиняват за нещастието с Айвън. Трябва да направя нещо, за да спечеля доверието им. Освен това, искам моят персонал да ме харесва.

— Твоят персонал?

Тя кимна с глава.

— Тъй като ти нямаш къща и нямаш прислуга, но имаш този кораб, то твоят екипаж трябва да бъде също и мой персонал. Когато вкусят моята супа, те ще ме харесат отново.

— Защо се безпокоиш дали те харесват или не? — попита Нейтън.

Той се отдели от вратата и се приближи към нея. По дяволите, мислеше Нейтън, тя го привличаше така, както пиячката привлича пияницата. Вината беше нейна. Изглеждаше дяволски сладка и хубава.

Лицето й беше поруменяло от топлината в кухнята. Кестенявите й къдрици бяха овлажнели. Нейтън протегна ръка и нежно отметна една къдрица от лицето й. И като че ли се изненада повече от нея от това спонтанно докосване.

— Нейтън, всеки иска да бъде харесван.

— Аз не искам.

Тя му хвърли един укорителен поглед, че не се съгласява с нея. Той направи още една крачка напред. Бедрата му докосваха нейните.

— Сара?

— Да?

— Боли ли те още от това, което правихме снощи?

Тя мигновено се изчерви. Не можеше да го погледне в очите и когато му отговори, гледаше в рамото му.

— Снощи наистина болеше — прошепна тя.

Той повдигна брадичката й с палеца си.

— Не за това те питах — каза той с нежен шепот.

— Не ли?

— Не — потвърди той.

— Тогава какво искаш да знаеш?

Стори му се, че едва диша, и реши, че й трябва глътка свеж въздух. По дяволите, той не искаше тя отново да припадне.

— Искам да знам дали сега те боли, Сара?

— Не — отговори тя. — Сега не ме боли.

Те се гледаха една дълга, мълчалива минута. Сара си помисли, че той иска да я целуне, но не беше съвсем сигурна.

— Нейтън? Все още не си ме поздравил, както се полага.

Тя постави ръце на гърдите му, затвори очи и зачака.

— Какво, по дяволите, е да те поздравя, както се полага? — попита той.

Знаеше точно какво иска тя от него, но му беше интересно какво ще направи тя по-нататък. Сара отвори очите си и се намръщи.

— Предполага се, че трябва да ме целунеш.

— Защо? — попита той.

Изразът на лицето й показваше недвусмислено, че тя очаква от него да я целуне.

— Просто го направи — заповяда тя.

Преди да може да й зададе друг въпрос, тя вдигна ръце, обгърна лицето му и наведе главата му към себе си.

— О, няма значение — прошепна тя. — Ще го направя сама.

Той не оказа никаква съпротива, но не отговори на целувката й. Сара го целуна целомъдрено по устните, после се наклони назад.

— Щеше да е по-приятно, ако ми съдействаше, Нейтън. Нали и ти трябва да участваш, когато те целувам.

Гласът й беше тих, чувствен и толкова нежен — като топлото тяло, което се притискаше към неговото. Никой мъж не можеше да устои на това сладко мъчение. Нейтън наведе глава и бавно докосна устните й със своите. Дъхът му секна, когато разтвори устните й и целувката му стана дълбока и страстна.

Тя вече се разтапяше в ръцете му. И той отново почувства, че е почти изгубен, усещайки сладостния й отклик. Езикът му заигра с нейния и той не можа да сдържи един тих стон от удоволствие.

Когато накрая Нейтън се отдръпна от нея, тя политна напред. Той не можа да се сдържи и я обгърна отново с ръцете си, като я притискаше силно към себе си. Тя ухаеше на роза и на канела.

— Кой те научи да се целуваш така? — попита той с дрезгав шепот.

Въпросът му беше безсмислен, упрекна се той, та тя беше девствена, когато я взе в леглото си, но за всеки случай беше длъжен да попита.

— Ти ме научи — отговори тя простодушие.

— Никого ли не си целувала преди мен?

Тя поклати глава.

— Ако не харесваш начина, по който аз те целувам… — започна тя.

— Харесвам го.

Тя престана да протестира. Внезапно той се отдръпна, хвана ръката й и я задърпа към запалените свещи. Духна пламъка им и се насочи към коридора.

— Нейтън, не мога да напусна кухнята — съобщи тя.

— Трябва да си подремнеш.

— Какво трябва? Аз никога не спя следобед.

— Сега ще спиш.

— Но какво ще стане с хубавата ми супа?

— По дяволите супата, Сара. Не искам да готвиш никога повече.

Тя се намръщи зад широкия му гръб. Господи, та той беше истински деспот!

— Вече ти обясних защо поех това задължение — възропта тя.

— Мислиш ли, че ще можеш да спечелиш доверието и симпатиите на мъжете с чиния супа?

Ако поне мъничко забавеше устремния си ход, мислеше си тя, щеше да може добре да го изрита по краката.

— Въпросът не е до супата — извика вместо това тя.

Нейтън не искаше да спори с нея. Той продължаваше да я тегли по коридора към каютата им. Сара беше малко изненадана, когато той я последва вътре, затвори вратата зад тях и я заключи.

— Обърни се, Сара.

Тя се намръщи недоволно, защото не й се искаше той непрекъснато да й заповядва, но после направи това, което се искаше от нея. Беше много по-бърз в разкопчаването на роклята й, отколкото последния път.

— Наистина не искам да спя — заяви му тя.

Той не й обърна внимание, докато роклята й не се свлече на пода. Сара още не бе проумяла, че той въобще нямаше намерение да я застави да спи. Нейтън я разсъблече, докато тя остана само по риза. Но когато той се опита да махне и нея, тя отблъсна ръцете му.

Нейтън се взря в нея. Тялото й беше прекрасно. Гърдите й бяха закръглени, кръстът — тънък, а краката й дълги и добре оформени.

Неговият горещ оглед я притесни. Сара издърпа нагоре презрамките на ризата си, за да прикрие поне малко гърдите си, но не постигна особен успех.

Тя престана да се чувства неудобно, когато и той разкопча ризата си. Сега вече той привлече цялото й внимание.

— Ти също ли ще подремнеш?

— Аз никога не спя следобед.

Той метна ризата си настрани, облегна се на вратата и започна да сваля ботушите си.

Сара се отдръпна към стената и го попита:

— Не се преобличаш, нали?

Той се усмихна мило, като отпусна ъгълчето на устните си.

— Не.

— Не искаш да…

Нейтън не гледаше към нея, когато отговори:

— Напротив, искам — каза той.

— Не.

Реакцията му беше мигновена.

Той се изправи с цял ръст и тръгна към нея. Ръцете му бяха на хълбоците.

— Не?

Тя поклати глава.

— И защо не, по дяволите!

— Не мога през деня. Светло е — избъбри тя.

— Дявол да го вземе, Сара, не се страхуваш, нали? Трябва да ти призная, че няма да мога да издържа отново това мъчение.

Тя беше обидена.

— Мъчение? Казваш, че да правиш любов с мен е мъчение?

Нейтън обаче държеше да получи отговор на въпроса си.

— Страхуваш ли се? — попита той.

Изглеждаше така, сякаш той самият се страхуваше от отговора й. Сара незабавно разбра как може да се отърве от него, но в същия миг изостави тази идея. Тя нямаше намерение да го лъже.

— Не бях изплашена снощи — съобщи тя и като скръсти ръце на гърдите си, добави, — но ти беше.

Тази забележка не заслужаваше отговор.

— Ти каза, че вече не те боли — припомни й той, като направи още една крачка напред.

— Не ме боли сега — прошепна тя, — но и двамата знаем, че веднага ще ме заболи, ако настояваш да го правим по твоя начин, Нейтън.

Макар че се усмихна, той беше учуден.

— Това толкова непоносимо ли е?

В стомаха й вече започна да се събира същият горещ възел. Всичко, което трябваше да направи този мъж, бе да я погледне по този свой особен начин, и тя бе готова да изпълни каквото той пожелаеше.

— Искаш да… се движиш отново?

Нейтън не се разсмя. Тя изглеждаше толкова разтревожена, че никак не му се искаше да си помисли, че не уважава чувствата й. Но и да я излъже, също нямаше намерение.

— Да — каза той и протегна ръка, за да я хване. — Искам отново да се движа в теб.

— Но ние не трябва да правим нищо друго, освен да подремнем.

Тази малка жена трябваше да бъде научена кой е съпругът и коя съпругата, помисли си Нейтън. Реши, че по-късно подробно ще й обясни, че нейно задължение е да му се подчинява. А сега всичко, което искаше, бе да я целуне. Той сложи ръце на раменете й, дръпна я към мястото, над което се намираше люка, и не й позволи да се отдели, докато се пресегна и затвори дървения капак.

В каютата стана тъмно. А целувката беше гореща, бавна и страстна, което не остави никакво съмнение у нея, че той щеше да го направи по неговия начин.

После той се обърна да запали свещите. Ръцете й се опитаха да го задържат.

— Недей — прошепна тя.

— Искам да те гледам, когато…

Той прекъсна обяснението си, когато усети ръцете й върху колана си. Те трепереха, но тя успя да разкопчее копчетата на панталона му. Пръстите й докоснаха прибрания му мускулест корем. Задъханото му дишане й показваше, че това му харесва. Стана по-смела. Притисна лицето си до гърдите му, после бавно издърпа колана и го пусна на пода.

— Искаш да ме гледаш, когато аз какво, Нейтън? — попита шепнешком тя.

Мина доста време, преди той да се съсредоточи върху въпроса й. Пръстите й бавно се спуснаха надолу към слабините му. Той затвори очи в сладостна агония.

— Когато достигаш до върха — каза той и тихо изстена. — Господи, Сара, продължавай да ме докосваш.

Сега неговото тяло се беше сковало и Сара се усмихна на себе си. Тя нямаше представа, че причина за възбудата му е нейното докосване. Бутна дрехите му малко по-далеч.

— Аз те докосвам, Нейтън.

Той не можеше да се измъчва повече. Хвана ръката й и я насочи натам, където допирът й предизвикваше най-приятни усещания. Стонът му беше гърлен и дълбок.

— Недей! — нареди й той. — Само ме дръж, не ме стискай, недей… О, Боже, Сара, спри сега.

Гласът му звучеше така, сякаш изпитва силна болка. Тя дръпна ръката си.

— Болка ли ти причиних? — прошепна тя.

Той отново я целуна. Тя обви врата му с ръце и го притегли по-близо до себе си. Когато той се наведе и започна да я целува по шията и зад ухото, тя отново се опита да погали.

Той хвана ръката й и я премести на кръста си.

— Така скоро ще загубя контрол над себе си — призна той. — Правиш го просто непоносимо.

Тя го целуна по врата.

— Тогава няма да те докосвам там, Нейтън, но само ако ми обещаеш да не мърдаш толкова много, когато се любиш с мен.

Той се разсмя.

— Ти ще го искаш — увери я той.

Тя се притисна до гърдите му.

— Знаеш ли какво, Сара? — попита той между пламенните целувки.

— Какво?

— Решил съм да те накарам да ме молиш за това.

А малко по-късно, когато и двамата вече бяха в леглото, той постави крака между бедрата й, и тя наистина го молеше да свърши по-бързо това сладко мъчение.

Огънят на страстта, лумнал в нея, беше като вихрушка. Нейтън наистина й причини болка, когато навлезе в нея. Тя беше толкова стегната, толкова гореща, че за него беше блажено мъчение да се бави. Опитваше се да бъде нежен любовник, защото не забравяше колко деликатна е тя и затова изобщо не помръдна, докато тя не започна да се извива под него.

Тя изпита удовлетворение по-бързо от него, а нейното сладостно потръпване доведе и него до насладата от освобождаването. Той не беше казал нито дума, докато се любеха. Сара обаче, не спря да говори. Тя мълвеше нежни, любовни думи. Някои имаха смисъл, други не.

Когато накрая той се отпусна върху нея и възвърна способността си да мисли, разбра, че тя плачеше.

— Господи, Сара, отново ли ти причиних болка?

— Само малко — стеснително каза тя.

Той се надигна, за да я погледне в очите.

— Тогава защо плачеш?

— И аз не знам — призна тя. — Беше толкова хубаво, аз бях толкова…

Той затвори устата й с целувка. Когато пак я целуна, видя очите й и се усмихна. Тя беше съвсем замаяна.

Тази жена щеше да завладее сърцето му, внезапно осъзна той.

Остро изсвирване отвън оповести смяната на вахтата и прозвуча като предупреждение, което отекна в съзнанието на Нейтън. Да бъде привлечен до такава степен от съпругата си беше опасно. Беше глупаво и… безотговорно. Обичта му към тази жена щеше да го направи слаб, той го знаеше. Ако беше научил нещо по време на своите пътешествия, то това беше, че трябва да се пази на всяка цена от всеки и от всичко.

Любовта му към нея можеше да го унищожи.

— Нейтън, защо се мръщиш?

Той не й отговори. Стана от леглото, облече се с гръб към нея и излезе от каютата. Вратата тихо се затвори след него.

Сара беше озадачена от държането му и доста време не успя да реагира. Съпругът й направо беше избягал от нея. Беше се държал така, сякаш в него се е вселил демон.

Нима тяхното любене имаше толкова малко значение за него, че нямаше търпение да я напусне? Сара избухна в сълзи. Тя искаше да чуе от него, нуждаеше се от любовните му слова. Господи, та той се отнесе към нея, сякаш тя не беше нищо повече от един отдушник на неговата страст. Бързо отдаване, бързо забравяне. Към една лека жена се отнасяха по-добре, отколкото той току-що се отнесе към нея, помисли си тя. Жените за забавление поне печелеха шилинг или два от тази работа.

Тя дори не беше заслужила едно изръмжаване за довиждане!

Когато изплака сълзите си, Сара изля върху леглото своето безсилие. Тя сви ръка в юмрук и започна да удря по възглавницата на Нейтън, представяйки си, че там се намира неговата глава, и изпита огромно облекчение. После тя сграбчи възглавницата му и я притисна до гърдите си. От калъфката се излъчваше миризмата на Нейтън, също както нейната възглавница беше напоена с миризмата й.

Не й трябваше много време, за да разбере, че е много нещастна. Тя захвърли възглавницата и се зае с разтребването на каютата.

След като заличи всички следи от следобедната им любов, тя облече същата синя рокля. Нямаше какво друго да прави, затова седна на един стол и започна да рисува кораба, използвайки скицника и въглените си.

Това занимание я откъсна за известно време от тягостните мисли за Нейтън. Матю беше този, който прекъсна усамотението й, като почука на вратата и я попита с първа или втора смяна предпочита да сервират вечерята й. Тя му отговори, че ще изчака и ще вечеря с леля си.

Сара нямаше търпение да разбере, дали мъжете са харесали нейната супа. Ухаеше апетитно, когато привърши с разбъркването на всички подправки. Трябва да имаше отличен вкус, мислеше си тя, още повече, че я беше оставила да къкри на тих огън.

Беше само въпрос на време моряците да дойдат и да й благодарят. Затова тя стана, среса косата си и смени роклята си, за да бъде готова за посещението им.

Нейният персонал скоро щеше да й бъде напълно предан. Във всеки случай, приготовлението на супата беше една сериозна стъпка от нейна страна в тази насока. Е, до настъпването на вечерта всички ще мислят, че тя е много, много способна и достойна за уважение.