Джули Гарууд
Брачна авантюра (2)

ГЛАВА 1

Лондон, Англия, 1816

Щеше да си бъде чисто отвличане.

Нътаниъл Клейтън Хоторн Бейкър, трети маркиз Сент Джеймс, беше готов на всичко, стига начинанието му да се увенчае с успех. Ако имаше късмет, жертвата му щеше да е дълбоко заспала. В случай, че беше все още будна, щеше да запуши устата й и така да заглуши гласовитите й протести.

Така или иначе, законно или не, но той щеше да си вземе своята младоженка. Нейтън, както го наричаха малобройните му близки приятели, нямаше никакво намерение да постъпва като джентълмен, още повече, че подобни нежности съвсем не бяха присъщи на природата му. Освен това времето летеше. Имаше на разположение само шест седмици преди официалното, изтичане срока на брачния договор.

Нейтън не беше виждал невястата си от деня, когато кралският адвокат прочете брачния договор — преди четиринадесет години, но портретът, който въображението му рисуваше, съвсем не беше прекрасен. Той нямаше никаква представа за девойката, но беше виждал достатъчно жени от рода Уинчестър и беше сигурен, че тя едва ли е едно изключение. Всички те бяха противни — изглеждаха противни и имаха противен характер. Повечето от тях приличаха на круши — с тесни рамене и широк ханш, кокалести и трътлести. И ако историите, които се разказваха, не бяха преувеличени, имаха забележителен апетит.

Макар че животът със съпруга до него да привличаше Нейтън точно толкова, колкото среднощно плуване с акула наблизо, той се беше примирил стоически с такава мъчителна орис. Може би, ако сериозно се заемеше с този проблем, щеше да изнамери начин и да изпълни условията на договора, без да му се налага да търпи денонощно присъствието й.

През по-голямата част от живота си Нейтън винаги постъпваше така, както той искаше, без да приема съвети от когото и да било. Единствено неговият доверен приятел Колин беше посветен за намеренията му. И още, залогът беше твърде голям за Нейтън, за да го пренебрегва. Трофеят, който му бе отреден с брачния договор след едногодишно съжителство с лейди Сара, беше заслужаваща компенсация за каквото и да било отвращение или пък неудобство, които се налагаше да понесе. Монетите, които щеше да събере с декрета на короната, щяха да укрепят сдружението, което той и Колин бяха основали миналото лято. Смарагдова корабна компания беше първата официално разрешена търговска дейност, с която двамата мъже се залавяха, и те бяха твърдо решени да преуспеят. Това намерение беше продиктувано от лесна за разбиране причина. И двамата се бяха изморили да живеят на ръба. Започнаха да се занимават с пиратство съвсем случайно. И бяха успели. Но след време се убедиха, че рискът, на който се излагаха, повече не си заслужава труда. Нейтън, известен като омразния пират Пейгън беше станал легендарен. Имената на враговете и неприятелите му можеха да покрият една огромна зала. Наградата, която се даваше за главата му, беше набъбнала до такава немислима сума, че дори светец би се изкушил да стане предател, само за да получи тези пари. За Нейтън ставаше все по-трудно, дори невъзможно, да запази самоличността си в тайна. Беше въпрос само на време да го заловят, ако не се откажеше да практикува пиратския занаят — Колин не се измори да му повтаря тези думи, докато накрая Нейтън се съгласи с него.

Смарагдова корабна компания беше основана точно една седмица след взимането на това важно решение. Наеха кантора близко до пристанището. Беше мебелирана с две бюра, четири стола и един шкаф за папките, които предишният наемател не си бе направил труда да изхвърли сам на боклука. Откакто парите бяха на почит, да се обзаведат с нови мебели беше последното в списъка на покупките. На първо място стоеше построяването на нови кораби за техния флот.

И двамата мъже имаха познания в областта на морското дело и търговията. Те бяха благодарни на Оксфордския университет, въпреки че като студенти имаха малко общи интереси. Колин никога и никъде не отиваше, без, да бъде придружен от тълпа приятели. За разлика от него Нейтън винаги и навсякъде беше сам. Едва когато двамата мъже станаха участници в една и съща опасна игра и изпълняваха тайни правителствени поръчения, между тях се създаде приятелска връзка. Измина доста време, година и повече, преди Нейтън да започне да се доверява на Колин. Рискували бяха живота си един за друг и за любимото отечество, докато техните шефове, бяха готови по всяко време да ги предадат. Той винаги очакваше най-лошото от хората и затова рядко изпитваше разочарование. Нейтън беше безочлив по характер и борец по природа. Доставяше му удоволствие да предизвика някоя сериозна кавга, а после да остави Колин да оправя бъркотията.

По-големият брат на Колин, Кейн, беше граф на Кейнууд. Беше се оженил за по-малката сестра на Нейтън — Джейд — само преди една година и това от само себе си бе заздравило връзката между двамата приятели. Чрез този брак Колин и Нейтън бяха станали братя.

Тъй като Нейтън беше маркиз, а Колин — брат на един влиятелен граф, и двамата бяха канени на всички светски събития. Колин се движеше с лекота сред елита на обществото и използваше всяка възможност да съчетае удоволствието с привличането на клиенти. Нейтън никога не ходеше на тези събирания, което може би беше и — както Колин предполагаше — вероятната причина той да бъде канен. Защото Нейтън не се ползваше в обществото с репутацията на приятен мъж. Той изобщо не се притесняваше от мнението им. Предпочиташе уюта на непретенциозните кръчми по крайбрежието пред сковаващия разкош на официалните салони.

Двамата мъже се различаваха много и по своята външност. Колин беше — по думите на Нейтън, когато изпадаше в самокритично настроение — по-красивият. Колин бе привлекателен мъж с пъстри очи и строг аристократичен профил. Оставяше тъмнокестенявата си коса дълга, колкото на приятеля си — отвратителен навик, останал от пиратските им дни, но това прегрешение към модата не нарушаваше съвършенството на лицето му. Колин беше висок почти колкото Нейтън, но много по-слаб, и беше арогантен като Брюмел, когато случаят изискваше от него да се държи така. Дамите от обществото считаха Колин за невероятен красавец. Той едва забележимо накуцваше — последица от едно премеждие, но това само засилваше неговата привлекателност.

Когато ставаше дума за външност, Нейтън не беше така благословен от Бога. Той повече приличаше на древен военен диктатор, отколкото на съвременен Адонис. Никога не си правеше труда да връзва с кожена каишка кестенявата си коса на опашка отзад на врата, както обикновено правеше Колин, а я оставяше да пада свободно по раменете му. Нейтън беше исполин, с могъщи рамене и мускулести бедра. Яркозелените му очи сигурно биха привличали неотразимо дамите, ако те не се плашеха от мрачното му, навъсено лице.

За страничен човек двамата приятели бяха пълна противоположност. Колин се ползваше с репутацията на светец, докато Нейтън считаха за грешник. В действителност двамата имаха еднакви наклонности. И двамата не изваждаха чувствата си на показ. Нейтън използваше уединението и враждебното настроение за свои оръжия срещу посегателствата на светския живот. Колин пък използваше за същата цел привидно лекомисленото си държане.

На практика усмивката на Колин вършеше същата работа, както намръщеното лице на Нейтън. Предателствата в миналото, с които се бяха сблъскали, бяха добър урок за двамата мъже. Никой от тях не вярваше в приказки за любов и преданост или пък на измислиците за героите, които заживяват щастливо во веки веков. Само суетните или глупавите вярваха в такива басни.

Когато Нейтън влезе в кантората, той беше по-намръщен от всякога. Там завари Колин, излегнат в креслото, с вдигнати върху перваза на прозореца крака.

— Джимбо е оседлал два коня, Колин — каза Нейтън на приятеля си от морските пътешествия. — Имате ли нещо да ми поръчате?

— Ти знаеш защо е оседлал двата коня, Нейтън. Двамата с теб ще яздим през парка и ще се опитаме да зърнем лейди Сара. Този следобед там ще гъмжи от народ. Никой няма да ни забележки, ако използваме дърветата за прикритие.

Нейтън се обърна към прозореца и погледна навън, преди да отсече:

— Не!

— Джимбо ще пази кантората в наше отсъствие.

— Колин, изобщо не се налага да я видя преди настъпването на нощта.

— По дяволите, първо трябва добре да я разгледаш.

— Защо? — попита Нейтън и в гласа му прозвуча неподправено смущение.

Колин поклати глава.

— За да се подготвиш.

Нейтън се обърна.

— Няма нужда да се подготвям — каза той. — Всичко вече е готово. Знам кой е прозорецът на стаята й. Дървото, което расте до прозореца, ще издържи тежестта ми. Проверил съм всичко, за да съм сигурен. На прозореца няма резе или райбер, така че няма за какво да се тревожим. А корабът е готов да вдигне котва.

— Излиза, че ти си помислил за всичко, нали?

Нейтън кимна с глава.

— Разбира се.

— О! — усмихна се Колин. — И какво ще стане, ако тя не може да се прехвърли през прозореца? За подобна възможност помислил ли си?

Въпросът му въздейства върху Нейтън точно така, както Колин искаше. В първия момент той се стресна, но после поклати глава:

— Прозорецът е широк, Колин.

— Тя може да е по-широка.

Дори Нейтън да беше потресен от подобна перспектива, той с нищо не го показа.

— Тогава ще я изтъркалям по стълбите — каза лениво той.

Колин се разсмя, като си представи тази картина.

— Не си ли любопитен да видиш каква е станала?

— Не.

— Добре. Но аз съм любопитен — призна си накрая Колин. — Тъй като няма да ви придружавам на сватбеното ви пътешествие, съвсем обяснимо е, че искам да задоволя любопитството си преди да отплавате.

— Ще бъде само едно пътуване, а не сватбено пътешествие — възрази Нейтън. — И престани с опитите си да ме изкушаваш, Колин. Тя е една Уинчестър, за Бога, и единствената причина да заминем от Англия е, защото трябва да я измъкнем от роднините й.

— Не знам как ще се справиш — замислено каза Колин. Усмивката бе изчезнала от лицето му и на нейно място се бе появила загриженост. — Господи, Нейтън, ще трябва да легнеш с нея, човече, за да имаш наследник, ако искаш да получиш и земята й.

Преди Нейтън да може да каже нещо, Колин продължи:

— Не трябва да отиваш докрай. Компанията ще просъществува с или без ценните книжа от брачния договор. Освен това, след като крал Джордж официално се отказа от престола и почти е сигурно, че ще ни управлява принцът регент, той може да анулира договора. Уинчестър са предприели цяло настъпление, за да му въздействат. Можеш да зарежеш всичко това.

— Не! — тонът беше категоричен. — Моят подпис стои върху този договор. А един Сент Джеймс никога не нарушава дадена дума.

Колин изсумтя.

— Не говориш сериозно — отговори той. — Мъжете от рода Сент Джеймс са известни с това, че когато нямат настроение, не държат на думата си.

Нейтън трябваше да се съгласи с тази забележка.

— Прав си — каза той. — Но, Колин, аз нямам намерение да зарежа тази работа, така както и ти няма да вземеш парите, които твоят брат ти предлага. Това е въпрос на чест! По дяволите, говорили сме и друг път за това. Вече съм решил.

Той се облегна на рамката на прозореца и дълбоко въздъхна.

— Ти няма да ме оставиш на мира, докато не се съглася и отида да я видя, нали?

— Не — отговори Колин. — Освен това ти ще искаш да преброиш и чичовците от рода Уинчестър, за да си наясно с колко от тях трябва да се справиш тази вечер.

Това беше незначителен аргумент и двамата го знаеха.

— Никой не може да ми попречи, Колин. — Изявлението беше направено с тих, сдържан глас.

Колин се усмихна.

— Твоите необикновени дарби са ми добре известни, приятелю. Просто се надявам Бог да попречи на кървавата баня тази вечер.

— Защо?

— Не ми е приятно да изпускам такива забавления.

— Тогава ела с мен.

— Не мога — отговори Колин. — Една любезност неизменно води до втора, нали си спомняш? Трябваше да обещая на херцогинята, че ще присъствам на рецитала на дъщеря й. Но Бог ми дойде на помощ, тъй като тя можа да намери начин и да покани лейди Сара на тържеството й този следобед.

— Тя няма да отиде — пророкува Нейтън. — Побърканият й баща не я пуска на никакви тържества.

— Сара ще бъде там — предсказа на свой ред Колин. — Графът на Уинчестър не би се осмелил да откаже на херцогинята. Тя отправи лична молба към него да позволи на лейди Сара да присъства на празненството.

— И каква причина изтъква?

— Нямам никаква представа — отговори Колин. — Времето лети, Нейтън.

— По дяволите! — промърмори Нейтън и се отдръпна от прозореца. — Да се хващаме тогава на работа.

Колин побърза да се възползва от победата си. Той прекрачи прага на вратата, преди приятелят му да е променил намерението си.

Докато вървяха през многолюдния град, той попита Нейтън:

— А ти как ще познаеш коя е Сара?

— Сигурен съм, че си уредил и това — забеляза сухо спътникът му.

— Вярно — съгласи се Колин с дрезгав, весел смях. — Сестра ми Ребека обеща да стои близо до Сара през делия следобед. Организирал съм всичко, така че не се притеснявай.

Той изчака малко, за да даде време на Нейтън да попита как е успял да уреди всичко тава, но след като той продължи мълчаливо да крачи до него, забеляза:

— Ако Ребека не изпълни обещанието си, уговорил съм се с другите си три сестри да се включат на смени в играта. Знаеш ли, стари друже, би могъл да изразиш поне малко ентусиазъм.

— Тази разходка е пълна загуба на време.

Колин не беше съгласен с него, но не му възрази гласно.

Никой от двамата не проговори отново, докато не изкачиха възвишението, от което започваше паркът, стиснали здраво юздите на конете си. Прикритието на дърветата ги закриляше, а в същото време те виждаха добре гостите, които се разхождаха в градината на имението на херцогинята.

— Дявол да го вземе, Колин, чувствам се като ученик.

Неговият приятел се разсмя. После забеляза музикантите от оркестъра, които се настаняваха на долната тераса.

— Графинята е наела цял оркестър.

— Още десет минути, Колин, и си тръгвам.

— Съгласен съм — за негово успокоение отговори Колин. Той се обърна и изгледа приятеля си. Нейтън се бе намръщил. — Знаеш, че тя може да пожелае да тръгне с нас доброволно, Нейтън, ако ти…

— Предлагаш ми да изпратя още едно писмо? — попита Нейтън и свъси вежди при мисълта за тази абсурдна възможност. — Спомняш си какво се случи последния път, когато послушах съвета ти, нали?

— Разбира се, че си спомням — отговори Колин. — Но нещата може и да са се променили. Може да е станало някакво недоразумение… Баща й може…

— Недоразумение? — гласът на Нейтън прозвуча скептично. — Изпратих бележката в четвъртък и бях дяволски точен, Колин.

— Вярно — каза Колин, — и им заяви, че ще си вземеш невястата следващия понеделник.

— Мислиш, че трябваше да й дам повече време, за да опакова вещите си?

Колин се ухили.

— Да, разбира се. В защита на моето джентълменско поведение трябва да отбележа, че никога не съм си въобразявал, че тя ще избяга. Тя също бърза, нали?

— Да — отговори Нейтън и леко се усмихна.

— Можеше да тръгнеш след нея.

— Защо? Моите хора я последваха. Знам къде беше тя. Просто реших да я оставя още малко сама.

— Отлагане на екзекуцията, така ли?

Тогава Нейтън се разсмя.

— Тя е само една жена, Колин. Но, ако трябва да си призная, наистина беше едно отлагане.

— Но и нещо повече, нали? Ти знаеше, че тя ще бъде застрашена от мига, щом предявиш претенциите си към нея. Ти не искаш да признаеш, Нейтън, но по свой начин ти предпазваш Сара, като я оставяш сама. Прав съм, нали?

— Току-що каза, че няма да го призная — заяви той. — Защо си правиш труда да питаш?

— Бог да е на помощ и на двамата. По всичко личи, че следващата година ще бъде истински ад. И двамата ще попаднете в един свят, който ще се опитва да ви унищожи.

Нейтън сви рамене.

— Аз ще я покровителствам.

— Не се съмнявам.

Нейтън поклати глава.

— Глупачката всъщност си купи билет за един от нашите кораби, за да избяга от мен. Това съвсем не е ласкателно за мен. Ирония на съдбата, не би ли казал?

— Не съвсем — отговори Колин — Тя може би не е знаела, че ти си собственик на кораба. Ти особено държеше да не се дава гласност, че си съдружник в компанията, помниш ли?

— В противен случай нямаше да имаме никакви клиенти. Знаеш дяволски добре, че мъжете от рода Сент Джеймс не се приемат радушно от обществото, защото все още са грубовати и си служат добре с юмруците.

Усмивката му разкри пред Колин, че той намира това за похвално.

— Вижда ми се чудно — каза Колин и върна разговора на темата. — Твоите хора следват по петите лейди Сара, отварят си очите на четири за нея, а ти никога не си си направил труда да ги попиташ как изглежда тя.

— Ти също не ги попита — парира го Нейтън.

Колин сви рамене. Той насочи вниманието си към тълпата в градината.

— Предполагам, че си решил, че договорът не си заслужава жертвата. Все пак тя…

Но напълно забрави мисълта си, когато зърна сестра си, която идваше към тях. До нея вървеше друга жена.

— Това е Беки — каза той. — Ако това глупаво момиче се отмести малко вляво… — той отново не се доизказа. Дъхът му секна. — Мили Боже! Възможно ли е това да е лейди Сара?

Нейтън не му отговори. В интерес на истината, не беше сигурен, че ще е в състояние да го направи точно сега. Съзнанието му изцяло беше заето от жената, която очите му виждаха.

Тя беше завладяващо красива. Наложи се Нейтън да тръсне глава. Не, каза си той, не е възможно това да е неговата невяста. Нежната млада дама, която така срамежливо се усмихваше на Ребека, беше много красива, много женствена и много слаба, за да принадлежи към клана Уинчестър.

Но все пак имаше някакво загатване, едно почти неуловимо напомняне за непослушното, четиригодишно момиченце, което той беше държал в ръцете си. Нещо, което му подсказваше, че това наистина е неговата лейди Сара.

Рошавите валма медноруси къдрици бяха изчезнали. Сега косата й се спускаше до раменете, все още къдрава, но бе потъмняла и блестеше на слънцето като кестен. От мястото, където стоеше, той видя, че кожата й е бяла, гладка и чиста и се зачуди дали има още лунички по носа си.

Беше се източила, но не беше висока. Беше по-скоро средна на ръст, защото стигаше едва до очите на сестрата на Колин. Във фигурата й нямаше нищо необикновено. Беше закръглена там, където трябваше.

— Виж младите фустопоклонници, които ги обикалят — забеляза Колин. — Също като акули около жертвата си. Изглежда твоята съпруга е прицелна точка, Нейтън — добави той. — По дяволите, а ти си мислиш, че те ще проявят достатъчно благоприличие и ще оставят на спокойствие една омъжена жена. Все пак си мисля, че не мога да ги обвинявам. Боже мой, Нейтън, та тя е чудесна!

Нейтън изцяло бе погълнат от гледката на изпълнените с желание мъже, които се въртяха около неговата невяста. Той изпитваше непреодолимото желание да се развърти и да разпръсне хилещите се контета около Сара. Как смееха да се присламчват към това, което му принадлежи?

Той поклати глава, осъзнал колко далеч от здравия разум е реакцията му.

— Ето, задава се и твоят очарователен тъст — каза Колин. — Господи, не бях забелязвал колко е кривокрак. Виж как ходи по петите й — продължи Колин. — Не я изпуска от погледа си.

Нейтън си пое дълбоко въздух.

— Да тръгваме, Колин. Видях достатъчно.

В гласа му нямаше и следа от чувствата, които изпитваше в момента. Колин се обърна и го погледна.

— Е?

— Е, какво?

— По дяволите, Нейтън, кажи ми какво мислиш?

— За какво?

— Лейди Сара! — натърти Колин. — Какво мислиш за нея?

— Истината ли, Колин?

Приятелят му припряно закима с глава. Нейтън се усмихна бавно.

— Тя ще може да мине през прозореца, Колин.