Серия
Шпиони на короната (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gift, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 232 гласа)

ГЛАВА 4

Когато на следващата сутрин Сара се събуди, тя се чувстваше много по-добре. Най-после си беше отпочинала и беше готова да приеме света. Или по-точно, чувстваше се достатъчно силна, за да може отново да говори със своя съпруг — викинг.

През нощта тя беше измислила чудесен план и бе сигурна, че щом обясни какво точно иска от своя съпруг, той ще се съгласи с нея. О, най-вероятно в първия момент щеше да й възрази и да се намръщи, но накрая, когато разбереше от какво голямо значение е това за нея, щеше да отстъпи.

Съществуваха няколко спорни въпроси, които трябваше да се обсъдят, но тя реши, че не е много разумно да ги постави всичките наведнъж и затова като начало предпочете да се заеме само с първия.

Тя искаше да бъде уважавана и да има един достоен брак. Нямаше никакво значение колко груб и неприятен щеше да стане той, когато изложи изискванията си пред него — тя твърдо беше решила да се придържа към своите разбирания и характер. Просто щеше да говори мило и ласкаво и щеше да се постарае доводите й да бъдат много логични и убедителни.

Господи! Беше се нагърбила с ужасна задача! Нейтън не беше от лесните във воденето на разговор. Ами ако пак започнеше да се държи така, сякаш му е все едно, че е в една стая с нея?

Това обсъждане на ситуацията я наведе на мрачни мисли. Ако той наистина не е искал да го женят за нея? Какво трябваше да направи тогава?

— Глупости — каза си тя. — Разбира се, че иска да бъде женен за мен.

Но това твърдение не успя за дълго да поддържа увереността й. Беше свикнала да мисли за Нейтън като за свой съпруг, защото никога не й бе минавала мисълта, че може да се омъжи за друг. Беше расла с тази мисъл и понеже по природа беше добродушна и сговорчива, тя никога не се досети да възроптае срещу съдбата си.

Но какво можеше да се каже за Нейтън? Не изглеждаше човек, който се примирява с дадено положение, без да се бори.

Реши, че всички тези проблеми ще продължават да я измъчват, докато не поговори с него.

Тя се облече грижливо, убедена, че трябва да изглежда добре, когато се срещне с него. Отне й почти час да разопакова вещите си. Първоначално реши да облече тъмнозелената си рокля за разходка, но не успя да оправи всички гънки, тъй като роклята беше много измачкана. Накрая се принуди да избере светлорозовата си вечерна рокля. Деколтето й беше по-скромно от онова, за което Нейтън й бе направил груба забележка и Сара си помисли, че това може би щеше да пооправи настроението му.

Каютата им наистина беше много хубава. Беше много по-голяма от тази, в която бе настанена Нора. Но нейната стая беше почти три пъти по-голяма. Таванът беше много по-висок и човек имаше усещането за простор.

Нямаше много мебели. В ъгъла имаше метална камина. Сара си помисли, че прилича на домашно огнище и си призна, че не я интересуват много модерните тенденции по отношение на камините. В срещуположния ъгъл имаше висок бял параван. На стената зад него бяха забити куки за закачане на дрехите. Имаше също и умивалник с порцеланова кана и чаша. Срещу леглото беше оставен големият й пътнически сандък.

Маса с два стола заемаше пространството в средата, а до другата стена имаше голямо махагоново бюро.

Да, доста оскъдна мебелировка, размишляваше тя, но щеше да им свърши работа за месец или два, в зависимост от продължителността на пътуването. Ако морето останеше спокойно, нямаше да им отнеме много време да стигнат до острова на леля й.

Сара взе дрехите на Нейтън от закачалката, сгъна ги внимателно и ги прибра в своя сандък. После закачи своите рокли на тяхно място. Премести документите и морските карти от бюрото и постави там своя скицник и въглени за рисуване.

След като облече розовата си рокля и избра подходящи към нея обувки, тя среса косата си и я върза на опашка отзад на тила с розова панделка. Извади слънчобран в тон с тоалета от куфара си и после отиде да види Нора. Надяваше се, че леля й вече си е починала достатъчно, за да се разходят заедно до горната палуба. Сара искаше да направи нещо като репетиция на речта си, която подготви за Нейтън, преди да се изправи пред него и разчиташе на Нора да й стане слушател.

Нора обаче спеше дълбоко и Сара нямаше сърце да я събуди.

Когато излезе от каютата на леля си, тя забеляза, че мрачният и тесен коридор води до една голяма правоъгълна стая. Слънчевата светлина проникваше надолу по стълбите и от нея дървеният под лъщеше. В стаята нямаше мебели, но от тавана висяха множество черни куки, изработени от ковано желязо. Тя тъкмо се чудеше за какво е това помещение, когато вниманието й бе привлечено от един моряк от екипажа, който тежко слизаше по стълбите.

Мъжът извърна глава, погледна през рамо и като я видя, рязко спря. Сара го разпозна — беше го виждала вече на пристанището — но се престори, че не го познава. Все пак тогава не се бе държала като лейди и най-доброто беше този инцидент да се забрави.

— Добър ден, сър — каза тя и направи реверанс. — Казвам се лейди Сара Уинчестър.

Той само поклати глава и тя не знаеше как да тълкува жеста му.

— Вие сте лейди Сент Джеймс.

Беше толкова изненадана от дързостта му, че не се сети да го укори, че бе опровергал думите й.

— Да — съгласи се тя. — Аз съм лейди Сент Джеймс и ви благодаря, че ми го напомнихте.

Исполинът сви рамене. Златната обеца, която висеше на ухото му, я очарова, както и притеснението му в нейно присъствие. Може би морякът просто не беше свикнал да общува с деликатни, добре възпитани дами.

— Щастлива съм, че се запознах с вас, сър — каза тя.

Очакваше той да й се представи, но мъжът стоеше и само я гледаше. Накрая й каза:

— Срещнахме се снощи, лейди Сент Джеймс. Вие ме ударихте, не си ли спомняте?

Спомняше си, разбира се. Тя му хвърли неодобрителен поглед за това, че й напомня за лошото й поведение, а после бавно кимна с глава.

— Да, сър, и сега, когато вие ми го припомнихте, аз трябва да ви се извиня. Единственото ми оправдание е, че бях малко изплашена тогава. Как се казвате?

— Джимбо.

Името му се стори малко странно на Сара, но не го показа. Тя протегна двете си ръце и стисна дясната му ръка. Докосването на меката й кожа до мазолестата му длан го сепна. Слънчобранът й падна на пода, но Джимбо беше така изненадан от жеста й, че не се сети да се наведе и да й го подаде, а тя твърдо бе решила да спечели симпатиите му и затова сама не се наведе да го вземе.

— Ще ми простите ли, че ви ударих, сър?

Джимбо стоеше безмълвен. Фурията отпреди две нощи нямаше нищо общо с тази нежно говореща лейди, която стоеше толкова смирено пред него. Господи, та тя изглежда чудесно. Имаше най-прекрасните кафяви очи, които някога бе виждал.

Тя го гледаше озадачена от мълчанието му, без да подозира какви мисли занимаваха съзнанието му.

— Има ли значение за вас дали ще ви простя или не? — попита той.

Сара първо изрази мнението си с жест на ръката, после гласно го потвърди.

— О, Боже мой! Да, господин Джимбо. Разбира се, че има значение. Бях толкова груба.

Той извъртя очите си нагоре, към небето.

— Добре. Прощавам ви. Не ми причинихте никаква болка — добави той. Чувстваше се толкова неловко, сякаш беше ученик.

Усмивката на Сара стопи намръщения израз на лицето му.

— Благодаря ви, сър. Вие имате добро сърце.

Джимбо отметна глава назад и се разсмя. Когато се овладя, забеляза:

— Непременно си спомнете за… моето добро сърце пред капитана. Той по достойнство ще оцени вашата похвала.

За себе си тя отбеляза, че това е чудесна идея.

— Разбира се, ще му кажа това — обеща тя.

Сара реши да използва чудесното настроение на моряка, за да му зададе няколко въпроса.

— Сър, виждал ли сте прислугата тази сутрин? Леглото ми трябва да се оправи, а имам и няколко рокли, които се нуждаят от внимание.

— Нямаме прислуга на борда — кратко отговори Джимбо. — Всъщност, двете с леля ви сте единствените жени, които пътуват с нас.

— Тогава кой… — тя прекъсна въпроса си по средата. Ако нямаше прислуга на кораба, кой тогава беше съблякъл дрехите й? Отговорът проблесна като светкавица — Нейтън!

Джимбо забеляза приятната червенина, която заля бузите й и се зачуди за причината.

— Има още един въпрос, който искам да ви задам, сър, ако имате търпението да ме изслушате.

— Какъв? — попита рязко той.

— За какво е тази стая? И как й казвате, ако има някакво специално име? — тя посочи с ръка пространството около себе си. — Отначало мислех, че е коридор, но сега виждам, че е много по-голяма. Помещението е прекрасно за салон — добави тя. — Не бях забелязала онзи сгънат параван, когато се качих за първи път и…

Тя прекъсна обясненията си, тъй като Джимбо премести паравана и го подиря на стената до стълбата.

— Това е каюткомпанията — каза й той. — Поне тези помещения се наричат така на всички истински фрегати.

След като параванът беше преместен, Сара видя стълби, които водеха надолу.

— Закъде са тези стълби?

— Долу са складирани запасите от вода и вино — отговори Джимбо. Под тях има още едно ниво, където съхраняваме мунициите.

— Муниции? — попита тя. — Защо са ви нужни муниции?

Джимбо се усмихна.

— Не забелязахте ли оръдията, когато се качихте на кораба, миледи?

Тя поклати глава.

— По това време бях малко разтревожена, сър, а и не обръщам особено внимание на подробностите.

Малко разтревожена беше със сигурност меко казано. Тогава тази жена направо беше побесняла от гняв.

— Имаме осем оръдия — съобщи Джимбо. — По-малко от обичайното за повечето кораби, но нашите винаги са в бойна готовност и нямаме нужда от повече. Този кораб е умалено копие на една фрегата, която капитанът беше харесал — добави той. — Складът за муниции се намира в помещения, разположени под нивото на водата, защото така е по-безопасно, ако ни нападнат. Освен това, по този начин са защитени и срещу експлозия.

— Но, господин Джимбо, сега не сме във война? Защо му трябват на капитана тези оръдия на борда? Каква е нуждата от тях?

Джимбо сви рамене. Внезапно очите на Сара станаха огромни.

— Езичника Пейгън — произнесе тя името на омразния пират и кимна с глава. — Да, разбира се. Много умно от страна на нашия капитан, че е взел мерки при среща с престъпниците, които кръстосват моретата. Той ще ни защити от пиратите, нали?

Макар и трудно, но Джимбо успя да скрие усмивката си.

— Вие сте чувала за Езичника, нали?

Той забеляза негодуванието й.

— Няма човек, който да не е чувал за този злодей.

— Злодей? Значи Езичника не ви е симпатичен?

Сара си помисли, че това е най-странният въпрос, който някога са й задавали. Подигравателните искрици, които блещукаха в очите му, я озадачиха. Като че ли темата на разговора страшно го забавляваше — нещо, което тя не можеше да разбере. Говореха за един страшен пират, мълвата за който обикаляше из цял Лондон.

— Със сигурност не ми е симпатичен. Той е престъпник, сър. За неговата глава е определена парична награда, голяма колкото Англия. Но вие явно сте твърде романтична натура, щом вярвате на онези глупави истории за човечността на Езичника.

Пронизително изсвирване прекъсна лекцията й.

— Какъв е този силен звук? — попита тя. — Чух го и по-рано, когато се обличах.

— Това е свирката на боцмана — сигнал за смяна на дежурните — обясни той. — Ще чувате този звук на всеки четири часа през нощта и през деня.

— Господин Джимбо? — опита се да го спре тя, когато той понечи да си тръгне.

— Лейди Сара, не трябва да ми казвате господин — запротестира той. — Само Джимбо е достатъчно.

— Тогава пък вие не трябва да ми казвате лейди Сара — противопостави му се тя. — Вече сме приятели и можете да ме наричате само Сара — разреши тя и хвана ръката му. — Мога ли да ви задам един последен въпрос?

Той хвърли бърз поглед през рамото си.

— Да.

— Снощи… или може би миналата нощ… ами… аз забелязах, че вие изглежда сте на служба при моя съпруг. Така ли е?

— Да.

— Случайно да знаете къде е сега Нейтън? Бих искала да говоря с него.

— Той е на кърмата[1].

Тя изглеждаше слисана, но бързо се съвзе и поклати глава. Върху лицето й се изписа неодобрение, което изцяло привлече вниманието на Джимбо. Той се обърна към нея:

— На кърмата е, сигурен съм.

— Да, той може да е… — започна тя и, за да скрие смущението си, се наведе, за да вдигне слънчобрана си. После се приближи до големия мъж и продължи, — но вие не трябва да изричате такава непочтителна мисъл на глас. Аз съм съпруга на Нейтън и не искам да слушам такива неща. Моля ви, не показвайте отново такова неуважение.

Матю слезе надолу по стълбите точно навреме, за да чуе как приятелят му неразбираемо мънка нещо относно уважението и почитта. Лейди Сара сковано се усмихваше, докато мина покрай него.

— Какво искаше да кажеш? — попита приятеля си Матю. — Стори ми се, че чух…

Джимбо му хвърли такъв гневен поглед, че Матю спря насред дума.

— Сигурно няма да повярваш, ако ти кажа, че току-що обещах на никога да не казвам, че Нейтън е на кърмата.

Матю поклати глава.

— Тя е невероятна, нали, Джимбо? Чудя се как е възможно от едно такова безчестно семейство да произлезе такава невинност.

— Сара не е като нашата Джейд — каза Джимбо. Той имаше предвид по-малката сестра на Нейтън. — Никога, когато сме пътешествали заедно, не съм видял нито веднъж Джейд да плаче.

— Не, тя никога не плаче — в гласа на Матю прозвуча гордост. — Но тази… Не знаех, че една жена може да плаче така, както тя плака през първата нощ.

— Ами, направо пищеше като непослушно дете подхвърли Джимбо. — Но Джейд — пак се върна на мисълта си той, — никога не пищи.

— Никога — съгласи се с категоричен тон Матю.

Джимбо внезапно се ухили.

— Двете са толкова различни. Огън и сняг — каза той. — Но има едно нещо, по което си приличат.

— И какво е то?

— И двете са дяволски красиви.

Матю кимна с глава.

Сравнението между двете жени беше прекъснато от пронизителен писък, който проглуши ушите им. И за двамата беше ясно, че единствено Сара може да вдига тази врява.

— Тя е огън и жупел, нали?

— Един дяволски гласовит огън и жупел — измърмори Джимбо. — Чудя се какво ли я е разсърдило този път?

Противно на нрава им, и двамата мъже нямаха търпение да се качат на палубата, за да видят какво се е случило. И двамата се усмихваха.

Сара току-що беше открила Нейтън. Той стоеше зад щурвала. В мига, в който тя се канеше да го извика, той се обърна гърбом към нея и свали ризата си.

Тогава тя видя белезите му. Реагира импулсивно, което всъщност беше възмутен вик:

— Кой ти направи това?

Нейтън също реагира импулсивно. Той незабавно сграбчи дръжката на камшика си и се обърна, за да посрещне заплахата. Но веднага осъзна, че нямаше никакъв неприятел, който да се опитва да причини зло на невястата му. Сара стоеше малко пред него, съвсем сама.

— Какво има? — изрева той вече към нея, като се опитваше да се успокои. — Помислих, че някой… — Той спря да вика, пое си дълбоко дъх и попита: — Боли ли ви нещо, мадам?

Тя поклати отрицателно глава.

— Никога повече не викай по този начин — нареди той много по-спокойно. — Ако искаш да привлечеш вниманието ми, просто помоли за това.

Сара изпусна слънчобрана си на палубата, когато тръгна към съпруга си. Все още беше потресена от гледката на ужасните белези, че не съзнаваше как е реагирала. Спря на крачка от него. Нейтън видя сълзите в очите й.

— Какво има пък сега? — попита той. — Да не би някой да те е изплашил?

По дяволите, нямаше търпение да се занимава с женски капризи, помисли си той.

— Гърбът ти, Нейтън — каза тя шепнешком. — Целият е в белези.

Той поклати глава. Никой досега не се бе осмелявал да спомене за тях пред него. Тези, които бяха виждали гърба му, се правеха, че не ги забелязват.

— Благодаря ти, че ми каза — отговори й той. — Ако не беше ти, никога нямаше да узная за…

Хиляди дяволи! Тя започна да плаче. Явно сарказмът му й е дошъл твърде много, реши той.

— Виж, Сара — измърмори той истински ядосан. — Ако се дразниш от вида на гърба ми, слез долу.

— Не се дразня — отговори тя. — Как можеш да говориш така?

Нейтън видя, че Джимбо пое шурвала. Тогава той стисна ръце зад гърба си, за да не я сграбчи. Почти беше готов да налее малко разум в главата на тази жена. И то така, както той си знае.

— Добре. Тогава защо изпищя?

Той изрече въпроса си така, сякаш в лицето я удари бръснещ вятър. Сара трябваше да му обясни.

— Защото ужасно се ядосах, когато видях белезите, Нейтън. Някаква злополука ли си претърпял?

— Не.

— Тогава някой нарочно те е подредил така — констатира тя и, без да му даде време да отговори нещо, продължи. — Трябва да е бил садистично чудовище, за да ти причини такава болка! Боже мой, колко много си страдал.

— За Бога, Сара, това се случи много отдавна.

— Пейгън Езичника ли беше?

— Какво?

Той се сепна и Сара помисли, че е отгатнала правилно.

— Езичника ти е сторил това, нали?

Джимбо започна да кашля. Нейтън се обърна и го изгледа мълчаливо.

— Защо, за Бога, мислиш, че е Езичника? — попита той Сара.

— Защото само той е способен на това — отговори тя.

— О-о! И откъде знаеш?

Тя сви рамене.

— Чувала съм много за него.

— Не беше той.

— Съвсем сигурен ли си, Нейтън? Никой не знае как изглежда този пират. Може да е бил точно той, но ти да не си разбрал това, защото не ти е казал истинското си име.

Този разговор явно не му беше приятен и той не го криеше.

— Знам кой го направи.

— Тогава ще ми кажеш кой, нали?

— Защо?

— За да мога да го намразя!

Гневът му моментално се изпари. Тази простодушна преданост направо го смая.

— Не, няма да ти кажа.

— Но не е Езичника, така ли?

Тя можеше да докара човек до побъркване, помисли си Нейтън.

— Не! — отново отрече Нейтън.

Той се обърна с гръб към нея, с което искаше да й покаже, че разговорът им е свършил. Джимбо остави щурвала и се отдалечи. Сара обаче почака, докато двамата със съпруга й останаха сами, и пристъпи по-близо до него.

Той усети допира на пръстите й върху дясното си рамо, но не помръдна. Леката милувка на ръката й, която се движеше надолу по гърба му, беше невероятно приятна и в същото време дяволски предизвикателна. Нейното докосване събуди в него особено чувство, което го накара да се замисли.

— Нямаше да те ударя снощи по гърба, ако знаех за нараняванията ти — прошепна тя, — но нали беше тъмно и не виждах, а и не знаех…

— За Бога, жено, сега не ме боли. Това се случи преди много години.

Резкият му тон стресна Сара и тя дръпна ръката си. После пристъпи напред и застана до него. Ръката й докосваше неговата. Тя погледна нагоре към лицето му и остана така — в очакване и той да я погледне. Лицето му е като изсечено от камък, мислеше си тя. Изглеждаше точно така, както тя си представяше, че трябва да изглежда един викинг. Мускулите, които изпъваха кожата на раменете и ръцете му, бяха като на борец. Гърдите му бяха покрити с тъмни къдрави косъмчета, които се стесняваха надолу и се скриваха под колана на панталона му. Тя не посмя да гледа по-надолу, защото не беше прилично, но когато вдигна отново очите си към лицето му, видя, че той я наблюдава. Тя се изчерви.

— Нейтън?

— Какво?

Винаги ли щеше да й се сопва така, когато говореше с нея? Сара се помъчи извинението й да прозвучи мило.

— Съжалявам, ако с нещо съм наскърбила чувствата ти.

Той изобщо не си направи труда да й отговори.

— Няма ли да протестира капитанът? — тогава попита тя.

— За какво да протестира?

— Че ти управляваш лодката вместо него. Широката му усмивка стопли сърцето й.

— Това не е лодка, Сара. Можеш да наричаш Морския ястреб кораб, плавателен съд и всичко останало, но никога не трябва да го наричаш лодка. Това е позорна обида, невясто, и ние, капитаните, енергично възразяваме срещу такова богохулство.

— Ние?

Той кимна с глава.

— Ох, Нейтън, не мога да те разбера — каза тя. — В такъв случай ние сме богати.

— Не.

— Как така не!

По дяволите, помисли той, тя като че ли е недоволна. Нейтън набързо й обясни как той и неговият приятел Колин бяха основали параходната компания, защо бяха решили той да остане партньор в сянка и завърши краткото си изложение с предположението, че може би след десет месеца тяхната компания очаква да получи сигурна печалба.

— Как можеш да си толкова сигурен, че точно след една година ще бъдем богати?

— Заради договора, който подписах.

— Имаш предвид договор за корабни услуги?

— Не.

Въздишката й направо можеше да разкъса нечие сърце.

— Моля те, обясни ми, Нейтън.

Той не обърна внимание на молбата й. Тя го побутна с лакът. Господи, такава мъка е да изкопчиш нещо смислено от устата му!

— Ако си толкова сигурен, аз ще ти помогна с радост.

Той от сърце се разсмя и това я окуражи. Предложението й да му помогне очевидно му бе харесало. И в гласа й прозвуча ентусиазъм, когато каза:

— Мога да ви помагам при сметките. Наистина добре се справям с цифрите. Не? — уточни тя, когато той поклати глава. — Но аз искам да ви помогна.

Той остави щурвала и се обърна към нея. Господи, каква приятна гледка представлява тя днес, мислеше си той, докато я наблюдаваше как се опитва да подреди разбърканите си къдрици. Вятърът беше силен и правеше задачата й невъзможна. Беше облечена в розово. Бузите й се бяха зачервили и от това картината ставаше още по-прелестна. Погледът му се спря върху устните й. Те бяха толкова свежи и розови, колкото всичко останало върху нея.

Той се подчини на внезапния стремеж към нея. Преди тя да се отдалечи, той обхвана раменете й и я притисна до гърдите си. После плъзна ръката си по къдриците на тила й. Косата й беше като коприна. Той събра къдриците й в свития си юмрук и дръпна главата й назад, така че лицето й се повдигна към него. Мярна му се мисълта, че трябва да я целуне само заради собственото си душевно спокойствие, защото беше абсолютно сигурен, че щом й обясни специалната задача, с която трябваше да се заемат, тя отново ще започне да пищи.

— Двамата с теб трябва да изпълним едно специално задължение — каза й той, а устните му се доближиха до нейните. — Моята част от задължението е ти да забременееш, Сара, а твоята част от задължението е да ми родиш син.

Устните му се впиха в нейните точно навреме, за да попречат на шумния й протест, породен от възмущението й.

Сара просто беше прекалено слисана, за да може веднага да реагира. Но устните й бяха горещи, чувствени, търсещи. Той я заля с топлината си, с аромата на тялото си, с прекрасното си мъжко излъчване.

Нейтън искаше нейния отговор и тя не го разочарова. Когато целувката му стана по-настойчива, устните й се отвориха и езиците им се срещнаха. Той усети, че колената му омекват. Сара обви с ръце врата му и се притисна до него. Тя беше толкова невинна, че не разбираше, че отговаря на целувката му, че страстния звук, който чу, беше от нея самата.

Господи, мислеше Нейтън, тя е толкова нежна и деликатна. Той усети огъня, който гореше вътре в нея и копнееше да я притисне още по-силно и по-близо до себе си. Ръцете му се плъзнаха надолу и обхванаха хълбоците й. Бавно я повдигна от пода на палубата, като притисна бедрата й към своите, а после силно я притегли към възбудената си мъжественост.

Устните му се впиваха в нейните отново и отново. Искаше я, искаше да бъде негова. Нейтън усети, че скоро няма да може да се контролира, че трябва да утоли жаждата си.

Чак тогава дюдюканията и гръмогласният смях проникнаха в съзнанието му. Целият екипаж очевидно се наслаждаваше на представлението, което той им изнасяше. Нейтън се опита да се откъсне от Сара.

Тя обаче не му позволи. Продължаваше да стиска врата му и му подаваше устните си. С тихо изръмжаване той се подчини на нямата й молба. Целувката им беше чувствена и страстна, но когато езичето й пропърха около неговия език, той се напрегна и се овладя.

И двамата бяха останали без дъх, когато се отделиха един от друг. Сара беше като замаяна. Тя залитна и потърси опора в дървения реборд на щурвала. Постави ръка върху развълнуваните си гърди и прошепна:

— О, Боже!

Веднага щом капитанът им остави невястата си, мъжете се върнаха към задълженията си. Нейтън сведе очи, преди да погледне Сара. Когато видя замаяното й щастливо лице, той беше напълно удовлетворен. И изпита желание да я целуне отново.

С поклащане на глава призна пред себе си, че самодисциплината му нещо куца. Реши, че вече е загубил достатъчно време с невястата си и отново насочи вниманието си към щурвала. Намръщи се, когато видя, че ръцете му треперят. Целувката явно имаше малко по-силно въздействие върху него, отколкото си мислеше.

На Сара й беше необходимо много повече време, за да се съвземе. Тя трепереше от главата до петите. Нямаше представа, че целувката може да бъде толкова… възхитително нещо.

Но когато видя силната досада изписана върху лицето му, тя си помисли, че за него не е било същото.

Внезапно усети, че плаче, без да разбира защо. После си спомни за неприличните забележки, който той беше направил относно специалното задължение.

— Аз не съм кобила за разплод — прошепна тя. — И въобще не съм сигурна, че ми харесва да ме докосваш.

Нейтън погледна през рамото си.

— Можеш да говориш всякакви глупости — каза лениво той, — но начинът по който ме целуна…

— Мисля, че ненавиждам това.

— Лъжкиня!

Да, това беше ужасна обида, но той така я изрече, че думата стопли сърцето й. Прозвуча така, сякаш й е казал най-хубавата гальовна дума.

В цялата история нямаше капчица здрав разум. Нима толкова отчаяно желаеше да чуе добра дума от устата на този викинг, та сега приемаше обидата му за такава? Сара усети, че се изчервява. Тя се втренчи във носовете на ботушите му и скромно скръсти ръце пред себе си.

— Няма да можеш да ме целунеш пак — заяви тя, макар че й се искаше гласът й да звучи по-убедително и не така напрегнато.

— Няма да мога ли?

Той очевидно се забавляваше.

— Не, няма! — потвърди тя. — Решила съм, че първо ще трябва да ме ухажваш, Нейтън, а след това ние трябва да имаме истинска брачна церемония, която да бъде ръководена от истински свещеник. И чак тогава ще можеш отново да ме целунеш.

Тя не гледаше към него, докато държеше тази ултимативна реч, но когато свърши, вдигна очи към него, за да види реакцията му. За съжаление, изразът на лицето му не й казваше нищо. Тя се намръщи.

— Смятам, че нашият брак може да бъде оспорван в двореца, ако не кажем брачната си клетва пред представител на Бога.

Сега вече той й позволи да види реакцията му. Но тя пожела да си остане само с предположенията, защото, мили Боже, той мръщеше лицето си толкова ожесточено, сякаш беше обърнато срещу обедното слънце, което сега сипеше огнена жарава върху тях.

Но, очите му… те бяха толкова ослепително сини, толкова ясни, с такава притегателна сила. Когато Нейтън я погледна право в очите, дъхът й секна. Една внезапна мисъл проряза съзнанието й. Нейният викинг беше много красив мъж.

Защо не го беше забелязала по-рано? — питаше се тя. Мили Боже, нима беше започнала да го намира привлекателен?

Нейтън я изтръгна от мислите й, когато каза:

— Смяташ, че си намерила начин да се отървеш от този договор?

— Не!

— Добре — продължи той, след като чу отговора й. — Както те уведомих преди, нямам намерение да разтрогна брачния договор, Сара.

Тя не хареса самоуверения му тон.

— Знаех това, още преди да ми го кажеш.

— Така ли?

— Да, знаех го.

— И откъде си го знаела?

Тя започна да кима към него, но Нейтън хвана главата й и я задържа между ръцете си.

— Пусни ме, Нейтън. Боли ме главата, когато дърпаш така косата ми.

Той не я пусна, а започна да разтрива врата й. Допирът на пръстите му й подейства много успокоително. Сара трябваше да си наложи да не въздъхне от удоволствие.

— Разбрала си колко силно желая парите и земята ти, нали, Сара? — попита той. — Това е причината, поради която ти мислиш, че аз няма да се откажа от договора.

— Не.

Нейтън не знаеше защо настоява да получи обяснението й. Любопитството му беше силно възбудено от нейното дяволски свенливо държане. Жените до този момент не бяха имали никакво значение за него, но сега бе решил на всяка цена да разбере какво си беше наумила тя.

— Тогава защо мислиш, че аз искам този брак?

— Защо пък да не искаш?

— Защо да не искам?

— Нейтън, аз олицетворявам всичко, което един съпруг желае съпругата му да притежава — изтърси тя. Опитваше се гласът й да звучи толкова самоуверено и нахакано, колкото неговият, когато й отговаряше. — Истина е — добави тя и енергично закима с глава.

— Така ли?

Тогава тя видя, че очите му се смееха, и перченето й започна да се изпарява.

— Да, така е — упорито потвърди.

Прекрасна руменина покри бузите й. Как можеше някой да изрича такива нахакани думи и едновременно да излъчва такава свенливост, чудеше се Нейтън. Тя беше пълна с противоречия, според него.

— Би ли ми казала защо мислиш, че ти си олицетворение на всичко, което аз желая?

— Разбира се — побърза тя. — Първо, аз съм хубава. Не съм проста — добави припряно тя. — Ще призная, че не съм изключителна красавица, Нейтън, но това няма значение.

— Ти мислиш, че не си… красавица? — попита учуден той.

Тя се намръщи насреща му, защото беше сигурна, че той умишлено й се подиграва.

— Да, разбира се — каза тя. — Но ти сигурно си потайно жесток, щом като се подиграваш с вида ми. Все пак не съм много грозна, Нейтън. Само защото имам кестенява коса и кафяви очи не означава, че съм грозна.

Той нежно се усмихна.

— Сара, не си ли забелязвала никога, как мъжете се спират и те гледат, когато минаваш покрай тях?

Така й се искаше да може да го ухапе!

— Ако искаш да кажеш, че не съм привлекателна, добре тогава, сър! — възнегодува тя.

— Какво тогава? — поиска да узнае той, защото тя не намери думи да се доизкаже.

— Ти също не си превъзходен, съпруже.

Нейтън поклати глава. Той не се бе оженил за лишена от самокритичност жена. Това му достави огромно удоволствие.

— Права си — заяви той. — Виждал съм и по-хубави жени от теб, но както каза преди малко, това няма значение.

— Ако си мислиш, че грубите забележки, които правиш, ще породят у мен чувство за малоценност, грешиш — върна му го тя. Но гласът й издаваше нейното смущение. — Аз действително съм това, за което всеки мъж може само да мечтае. Осмеляваш се да ми се присмиваш? Аз обаче вярвам в това, което казвам. Възпитана съм да бъда добра съпруга, така както ти си бил възпитан да бъдеш добър в своята работа. Така стоят нещата — завърши тя, като демонстративно сви рамене.

По лицето й, обаче, личеше колко лесно може да я засегне човек. Тя беше събудила любопитството му. Тази жена не само се държеше, но и говореше ужасно.

— Сара, какво точно са те възпитали да правиш?

— Как какво? Да ръководя едно домакинство с лекота, без значение колко голяма е наетата прислуга — започна да изброява тя. — Мога да шия, без да си избода пръстите, да организирам официална вечеря за двеста души — тук тя малко преувеличи, — и да изпълнявам всякакви други задължения, свързани с управлението на едно голямо имение.

Беше сигурна, че го е шашнала със списъка на способностите си. Повечето от нещата, за които се бе похвалила, си бяха чиста измислица, тъй като на практика тя нямаше и най-малката представа може ли да управлява голямо имение или не, но пък нямаше начин Нейтън сега да разбере, че не умее да го прави, нали? Освен това, досега никога не беше давала прием, но това в никакъв случай не означаваше, че не може да организира тържество за двеста души. Вярваше, че може да направи всичко и да постигне всяка своя цел, стига истински да приеме предизвикателството.

— Е? — не се сдържа тя, защото той не направи никаква забележка. — Какво мислиш за моите умения?

— Ами това, че мога всякога да си наема управител да ръководи домакинството ми — парира я той. — Не е нужно да съм женен, за да бъде домът ми уютен.

Той се разсмя гръмогласно, защото разочарованието, което се изписа на лицето й, беше направо комично. Тя се опита да не вземе надълбоко забележката му.

— Да, но аз мога също да водя интелигентен разговор с твоите гости на всякакви светски теми и…

Ухиленото му лице я спря. Неговото държане, реши тя, доказваше точно това, което можеше да се очаква от мъж с фамилното име Сент Джеймс. Нейтън се оказа толкова недостоен, колкото и всички останали мъже от рода му. Сигурно беше наследил и техния инат.

— Не можеш да наемеш човек с такова добро образование — заяви тя.

— И това ли е всичко? — попита той. — Няма ли още нещо, което са те възпитавали да вършиш?

Нейната гордост увисна като парцалива дрипа и се уви около глезените й. Нямаше ли нещо, за Бога, което да измисли, за да предизвика изумление у този мъж?

— Като какво например?

— Ами например като това, да ми доставяш удоволствие в леглото.

Тя се изчерви.

— Разбира се, че не — заекна тя. — Предполага се, че ти ще бъдеш този, който ще ме научи как… — спря се тя, спонтанно вдигна крак и жестоко го настъпи. — Как смееш да мислиш, че ще бъда научена на тази… тази…

Вече не можеше да продължи. Начинът, по който го гледаше, го смути. Нейтън не разбираше дали сега тя ще избухне в сълзи или ще се опита да го убие.

— Една метреса може да се погрижи за тези задължения, предполагам — каза той, само за да я предизвика.

— Няма да имаш никаква метреса — изкрещя тя.

Господи, мислеше си той, истинско удоволствие е да я дразниш. Реакциите й са толкова импулсивни, толкова… неподправени. Знаеше, че трябва да прекрати играта си. Тя беше твърде развълнувана, но той така се забавляваше, че не можеше да спре точно сега.

Нейтън нарочно сви рамене. Тя отново го настъпи.

— И няма значение колко е красива, няма значение колко… талантлива може да бъде — продължи тя, — аз няма да го позволя!

Тя не му даде време да й отговори нещо, а продължи:

— Колкото до това да спиш до мен, Нейтън, е, ти можеш просто да забравиш тези свои намерения за в бъдеще. Първо искам да ме поухажваш, след това да се оженим със свещеник…

Тя изчака една дълга минута за неговото съгласие.

— Е? — не можеше повече да го изчаква.

Той отново сви рамене.

Как можа да си помисли, че той е привлекателен? Господи, така й се искаше да има достатъчно сила, за да го изрита здраво по задника.

— Това, което уточняваме в момента, е много сериозно — настоя тя. — И ако още веднъж свиеш раменете си пред мен, кълна се, че ще започна да крещя.

Той искаше да й напомни, че тази заплаха е съвсем безпредметна, защото тя вече крещеше.

— Не ние — каза той с тих, успокояващ глас. — Ти си тази, която мисли, че това е сериозно — обясни той, — а не аз.

Сара си пое дълбоко дъх и направи един последен опит.

— Нейтън, моля те, опитай се да ме разбереш — пошепна тя. — Решила съм, че не е прилично да спиш с мен — беше твърде смутена, за да продължи разговора на тази тема. — Ще се ожениш ли за мен или не?

— Вече съм го направил.

Господи, тя беше страхотно ядосана. Лицето й беше почервеняло, сякаш изгоряло от слънцето, и тя не смееше да го погледне в очите. Беше забила поглед в гърдите му. Темата на разговора очевидно беше извънредно тежка и за него.

Но тя упорстваше.

— Мили Боже — измърмори тя. — Наистина е много просто за разбиране — дори и за един Сент Джеймс. Искам да бъда ухажвана, както си му е редът, Нейтън, и няма да ти позволя да ме докоснеш, докато не изречем клетвата си пред олтара. Чу ли ме?

— Сигурен съм, че ви е чул съвсем ясно, мадам — извика някой зад гърба й.

Сара се дръпна настрана от Нейтън, обърна се и видя групичка от десетина мъже, които й се усмихваха. Всички бяха зарязали работата си и сега единодушно кимаха с глави.

— Да, мога да се закълна, че той схвана всяка дума. Не трябва наистина да позволяваш на капитана да те докосва, докато не се ожените както подобава. Нали така, Хедли?

Един плешив, широкоплещест мъжага кимна с глава.

— Това е, което чух аз — извика той.

Сара беше съкрушена. Трябва да е крещяла като някоя опърничава жена. Реши за това да обвини Нейтън. Обърна се и го изгледа гневно.

— Трябва ли да правиш така, че да се чувствам неудобно?

— Ти сама си го правиш, невясто. Върни се в каютата — нареди той — и съблечи тази рокля.

Тя моментално се противопостави на заповедта му.

— Защо? Не ти ли харесва? — попита тя.

— Съблечи всичко, Сара. Ще бъда долу след няколко минути.

Сърцето й едва не спря, когато смисълът на казаното от Нейтън достигна до съзнанието й. Но беше направо побесняла, за да се опитва да го убеждава повече. Без да каже дума, тя се обърна и бавно се отдалечи от него.

Тя мина покрай Джимбо, докато вървеше към стълбата.

— Прав сте, господин Джимбо — прошепна тя глухо. — Нейтън е кърма.

Преди морякът да може да й отговори нещо, лейди Сара вече беше отминала.

Когато видя, че около нея няма никой, Сара вдигна полите си и се втурна напред като светкавица. Не се спря пред вратата на каютата си, а продължи да бяга надолу по коридора, където се намираше каютата на леля Нора.

Въпреки годините си Матю все още можеше да тича бързо, особено когато случаят го изискваше, и той пристигна пред Норината каюта почти едновременно със Сара.

— Лейди Сара, надявам се, че няма да безпокоите милата Нора с посещението си сега — каза зад гърба й той.

Тя не бе чула, че той я е последвал. Сара въздъхна дълбоко и се обърна.

— Стреснахте ме — започна тя. — Не трябва да се промъквате така крадешком. Как се казвате, сър?

— Матю.

— Радвам се да се запозная с вас — заяви тя. — Колкото до моята леля, исках само да надникна, за да видя как е.

— Аз се грижа за леля ви — подхвърли Матю. — Тя не бива да има още посетители. Много е изтощена.

Сара моментално се почувства виновна. Имаше намерение да излее сърцето си пред леля Нора, за да получи помощта й по отношение на Нейтън. Но сега нейните проблеми й се сториха незначителни.

— Нора не е болна, нали? — попита тя, а гласът й едва не трепереше от тревога. — Видях натъртванията, но мислех…

— Тя ще се оправи — обеща Матю. Беше доволен от нейната загриженост към леля й. — Нора трябва само още малко да си почине. Не трябва да се движи. Ребрата й са спукани…

— О, Боже, не знаех.

— Хайде, хайде, не започвайте да плачете — започна да я умолява Матю.

Очите на лейди Сара вече бяха пълни със сълзи, когато го погледна. Той не знаеше как да постъпи, ако тя се разридае отново. Мисълта, че трябва да утешава съпругата на капитана сви на топка стомаха му.

— Няма нищо страшно — зауспокоява я той и енергично закима. — Направих й стегната превръзка. Тя има нужда само от почивка. Трябва да се пази и от излишни вълнения — добави той, като я погледна многозначително при последната си забележка.

Сара моментално се усъмни, че той правилно е отгатнал причината да отиде при леля си. Тя наведе разкаяно глава.

— Имах намерение да обсъдя с нея един по-особен проблем, но сега няма да я безпокоя, разбира се. Не искам да я тревожа. Когато се събуди, ще й кажете ли, че ще дойда да я видя веднага, щом ме повика.

Матю кимна утвърдително. Тя взе ръката му и я задържа. Този израз на внимание от нейна страна го смути.

— Благодаря ви, че помагате на Нора. Тя е толкова добросърдечна. Много е страдала, господин Матю, и то по моя вина.

По дяволите, изглежда отново щеше да се разреве.

— Хайде, хайде, не е ваша вината. Не вие сте я ритали в ребрата. Казаха ми, че баща ви и братята му стоят зад това гнусно дело.

— Чичо ми Хенри, той е способен на такава подлост — заяви тя. — Но все пак и аз съм отговорна. Ако не бях настоявала Нора да се върне в Англия с мен…

Тя не продължи обяснението си. Стисна още веднъж ръката на Матю, а той глуповато се захили от изненада, когато я видя да прави пред него официален реверанс и да му казва колко е доволна, че е в състава на нейния персонал.

Матю с облекчение избърса потта от челото си, когато видя, че тя се отправя към каютата си. Той изсумтя, недоволен от себе си, защото почти се бе загрижил, че тя може отново да се разплаче. Естествено глупост, абсурдна глупост. Когато тръгна обратно по коридора, той вече се усмихваше.

Сара продължи да мисли за Нора, когато отвори вратата на каютата. Но щом видя голямото легло, всичко друго изчезна от главата й, освен проблемът с Нейтън.

Тя не смееше да губи повече време. Затвори вратата, заключи я, после издърпа тежкия си пътнически сандък и барикадира с него входа.

Бързо се върна към масата, с мисълта да струпа колкото може повече мебели върху сандъка, за да бъде в истинско укрепление.

Но колкото и да се мъчеше да помести масата, все не успяваше. Накрая установи причината. Краката на масата бяха заковани за пода. Опита се да премести бюрото, но се оказа, че то също е неподвижно. За щастие столовете не бяха заковани. Но бяха тежки. Сара помъкна един към вратата, губейки ценни минути, докато се бореше с тежестта. Накрая усилията й се увенчаха с успех и тя избута дървения стол върху сандъка.

Отстъпи назад, за да се полюбува на свършената работа, като едновременно разкършваше кръста си, за да облекчи болката от напъването. Знаеше, че да барикадира вратата е само временна мярка, но все пак похвали идеята си. Тази самооценка обаче не издържа дълго, тъй като след малко тя осъзна колко детински е постъпила и побърза да се откаже от нея.

Да, мислеше си тя, поведението й е детинско, но тогава и държането на Нейтън е същото. Щом не желаеше да прояви малко разум, защо очакваше от нея да бъде разумна? Може би с падането на нощта нейният викинг ще се вразуми и ще разбере, че претенциите й са съвсем законни. И ако този твърдоглав мъж не се съгласи, е добре, тя беше решила да стои заключена в каютата, докато той отстъпи. Ако умре от глад, вината ще е негова…

— Каютата ми харесваше повече, както беше подредена преди.

Сара подскочи стреснато и се завъртя, за да огледа каютата. Тя откри Нейтън, излегнал се на края на бюрото. Той й се усмихваше.

Не изчака въпросите й, а само посочи нагоре към люка.

— Обикновено влизам през люка — обясни той със заговорнически глас. — По-бързо е.

Май беше кимнала с глава, но не беше съвсем сигурна. Тя се облегна на сандъка си и се втренчи в него. Мили Боже, какво да нрави сега?

Неговата невяста изглежда си беше глътнала езика. Нейтън реши да й даде още малко време да се успокои, преди да я притисне. Лицето й беше така пребледняло, че имаше реална опасност да припадне.

— Предполагам, че искаше да смениш обстановката в каютата.

Гласът му звучеше приятно и успокояващо. Но тя изпита желание да изкрещи. Вместо това промърмори:

— Да. Така ми харесва повече.

Той поклати глава.

— Няма да е много удобно.

— Няма да е удобно?

— Може би не си забелязала, но сандъкът и столът върху него на практика блокират вратата. Освен това, не смятам, че някой от нас ще иска да седне… там горе.

Забележката му беше смехотворна, разбира се. И двамата знаеха добре защо е блокирана вратата. Сара обаче се преструваше, че цялото й внимание е заангажирано от този въпрос, като така се опитваше да спаси гордостта си.

— Да, наистина смятам, че си прав — каза тя. — Мебелите препречват вратата. Току-що го забелязах. Благодаря ти, че ми обърна внимание — тя не изчака даже да си поеме дъх и добави. — Защо масата е закована за пода?

— И нея ли се опита да преместиш?

Тя не обърна внимание на насмешливите нотки в гласа му.

— Мислех, че ще изглежда много по-добре, ако масата е пред сандъка. Също и бюрото — добави тя, — но не успях да ги помръдна.

Той се изправи и пристъпи към нея. Тя моментално отстъпи назад.

— Когато морето се разбунтува, мебелите започват да се движат сами — обясни й той и направи още една крачка към нея. — Това налага да се закрепват неподвижно за пода.

Тя се чувстваше като дивеч, когото дебнеха. Дългата коса на Нейтън се полюшваше над раменете му при всяко негово движение. Мускулите на раменете му играеха при всяка негова крачка. Заприлича й на пантера. Тя искаше да избяга от него, но някъде дълбоко в себе си, откровено си признаваше, че повече й се иска той да я хване. Харесваше й как я целува… но това беше всичко, което харесваше у него.

От израза на лицето му тя разбра, че той иска много повече от нея. Тактиката да напада, която беше избрал, направо я влудяваше. Тя се намръщи насреща му, с което искаше да му покаже, че е много смутена. Той й се усмихна в отговор.

Беше направила полукръг в каютата, но сега изведнъж се оказа в капан пред леглото му, което остана зад гърба й. Нейтън спря, когато видя страха в очите й и дълбоко въздъхна.

Сара си помисли, че може би той ще промени решението си, но преди още да може да се зарадва на тази възможност, големите му ръце вече бяха върху раменете й и той я притискаше към себе си.

Повдигна брадичката й и я застави да го погледне в очите. Гласът му наистина беше много нежен, когато каза:

— Сара, знам, че ти е много трудно. Ако разполагахме с повече време, може би щяхме да изчакаме, докато ти ме опознаеш. Няма да те лъжа и да ти обещавам, че съм в състояние или че ще те ухажвам, защото истината е, че нито имам търпение, нито опит в тази работа. И още, не искам да се страхуващ от мен — той замълча за миг, сви рамене, след което отново й се усмихна. — Не би трябвало да ме е грижа дали се страхуваш от мен или не, но ето че това ме интересува.

— Тогава…

— Няма време — прекъсна я той. — Ако не беше избягала от мен преди осем месеца, сега щеше да носиш моя син.

Очите й щяха да изскочат при това съобщение. Нейтън си помисли, че реакцията й се дължи на това, че той спомена за бебе. Тя беше толкова невинна и наивна. Той беше убеден, че тя няма никакъв опит с мъжете. Но за Бога, това наистина му харесваше.

— Не съм бягала от теб, — заяви тя. — За какво говориш?

При този отказ лицето му недоверчиво се свъси.

— Не се осмелявай да ме лъжеш! — стисна я малко по-силно той, за да придаде по-голяма тежест на думите си. — Няма да го търпя, Сара. Винаги искам да ми казваш само истината.

Тя изглеждаше толкова ядосана, колкото и неговите думи.

— Не лъжа! — опъна се тя. — Никога не съм бягала от теб, викинг. Никога!

Той й повярва. Изглеждаше толкова искрена и наскърбена.

— Сара, аз изпратих писмо до родителите ти, в което ги информирах за намерението си да дойда и да те отведа. Изпратих пратеника с писмото в петък. Предполагах, че ти ще бъдеш готова в понеделник. Дори упоменах часа, а ти замина за острова на леля си в неделя сутринта, един ден преди определената от мен дата. Просто и ясно.

— За първи път чувам — отговори тя. — Нейтън, моите родители сигурно не са получили писмото ти. Никой не ми е споменал нито дума за това. Всичко беше толкова объркано по онова време. Майка ми се разболя от притеснение по леля Нора, нейната сестра. Нора винаги ни пишеше поне по едно писмо в месеца, но мама не беше получавала вест от нея вече много месеци. Тревожеше се много за Нора. Когато ми предложи да отида при сестра й и да разбера какво не беше в ред, аз веднага се съгласих, разбира се.

— Кога точно майка ти сподели с теб своето безпокойство? — попита той.

Неговата наглост я раздразни. Тя знаеше какво си мисли той и се намръщи в отговор.

— Няколко дни преди да замина — беше принудена да си признае, — но тя нямаше да сподели тревогите си с мен, ако не я бях заварила да плаче. Изобщо не искаше да ме натоварва с грижите си. Наистина нямаше желание — добави тя. — Знаеш ли, сега като си помисля за това, сигурна съм, че аз й предложих да замина на острова при Нора.

Една внезапна мисъл я озадачи.

— Откъде си знаел къде отивам? Семейството ми беше казало на всички, че отивам в колониите на посещение при по-голямата си сестра.

Нейтън не си направи труда да й обяснява, че неговите хора я бяха последвали, не й спомена също, че тя беше запазила места на един от неговите кораби. Той само сви рамене.

— Защо не са казали истината за пътуването ти?

— Защото Нора беше в немилост. Преди повече от четиринадесет години тя се омъжила и напуснала Англия. Бях сигурна, че всички са забравили скандала, но както обикновено става, никой не го беше забравил.

Нейтън отново върна темата към разговора за писмата.

— Така че ти разбра, че Нора не е писала на майка ти едва два дни, преди да заминеш?

— Майка ми не искаше да ме тревожи, казах ти — повтори Сара. — Няма да ти позволя да мислиш, че моята майка има нещо общо с измамата. Баща ми или сестра ми може да са се опитали да скрият писмото ти, Нейтън, просто за да те накарат да почакаш още малко, но майка ми никога не би постъпила толкова непочтено.

Нейтън намери защитата й достойна за уважение. Нелогична, но достойна за уважение. Това беше причината той да не настоява тя да научи истината. Твърдението, че баща й е невинен обаче, дяволски го ядоса.

И тогава му стана ясно, че тя не се е опитвала да избяга от него! Беше толкова доволен от това откритие, че престана да се мръщи.

Сара не сваляше поглед от лицето на съпруга си, докато се опитваше да измисли основателен довод, за да го убеди, че не е възможно да подозира майка й да участва в една измама. И чак тогава истината за това, което той току-що й каза, стигна до съзнанието й.

Той не я беше забравил!

Усмивката й беше пленителна. Нейтън не знаеше каква е причината за тази внезапна промяна у нея. Тя се хвърли на гърдите му, обви ръцете си около кръста му и го притисна силно. Той само изсумтя. Беше направо слисан от странното й поведение. Но това не му попречи да открие, че този внезапен изблик на чувствата й към него му е много приятен. Да, харесваше му, и то много.

Сара леко въздъхна, после пусна съпруга си.

— За какво беше всичко това? — попита той, като чак изкриви лице от усилието гласът му да прозвучи по-твърдо.

Сара като че ли не забеляза това. Тя приглади косата си и прошепна:

— Ти не си ме забравил — отметна един кичур назад, през раменете си с жест, който той намери за много женствен, и добави, — разбира се, аз знаех, че не си ме забравил. Бях сигурна, че съществува само някакво дребно недоразумение, защото аз…

Тъй като тя замълча, той продължи вместо нея:

— Защото ти знаеше, че аз искам да се оженя за теб?

Тя кимна с глава.

Той се разсмя.

Тя го изгледа, възмутена от смеха му, после каза:

— Нейтън, когато не можах да открия Нора, аз изпратих няколко бележки до жилището ти. В тях те умолявах да ми помогнеш, но ти не ми отговори. И тогава вече започнах истински да се чудя…

— Сара, аз нямам жилище — съобщи Нейтън.

— Разбира се, че имаш — възрази тя. — Имаш къща в града. Видях я един път, когато бях излязла на езда в… Но защо клатиш глава?

— Къщата ми изгоря до основи миналата година.

— Никой не ми е казал за това!

Той сви рамене.

— Трябвало е тогава да изпратя съобщението до имението ти в провинцията — каза тя. — Добре, но защо отново клатиш глава? — възнегодува Сара.

— Имението ми също беше опожарено — обясни той.

— Кога?

— Миналата година — отговори той. — Около месец преди да бъде унищожена къщата ми в града.

Сара очевидно беше ужасена.

— Ти си имал дял в злополуката, нали, Нейтън?

Това изобщо не бяха злополуки, но той не й го каза.

И в двата случая пожарите бяха умишлено причинени от неговите врагове. Те търсеха някакви документи и писма, уличаващи го в престъпления. Нейтън беше работил за своето правителство и към края на разследването негодниците бяха решили да се разправят с него. Той все още не бе имал възможност да възстанови имотите си.

— Фактически ти си ми писала, за да ме помолиш да ти помогна да открием къде се намира Нора? — попита той.

Тя кимна с глава.

— Не знаех към кого другиго да се обърна, освен към теб — призна тя. — Мисля, че твоят чичо Дънфорд Сент Джеймс стои зад цялата тази измама — добави тя.

— Каква измама? — попита той.

— Вероятно той е заловил писмото, което си изпратил до моите родители.

Той не скри раздразнението си при това нейно изявление.

— Мисля, че зад тази работа стои баща ти.

— И можеш ли да ми кажеш защо мислиш така.

— Защото Агила и Хън са умрели преди много, много години — така че баща ти е единственият останал жив подлец, способен да се заеме с такъв долен план.

— Няма да слушам такива злословия срещу моя баща. Освен това, аз съм сигурна, че виновен за това е Дънфорд.

— О? И той ли е човекът, който смаза от бой леля ти?

Очите й веднага се напълниха със сълзи и той съжали за грубия си въпрос. Тя погледна втренчено гърдите му, преди да отговори.

— Не — прошепна тя. — Това беше работа на чичо ми Хенри. Ти го видя в кръчмата онази вечер. Сега знаеш истината за мен — довърши тя с жалостиво ридание.

Нейтън повдигна с пръст брадичката й. Палецът му погали гладката й кожа.

— Каква истина?

Тя се загледа продължително в очите му, преди да отговори.

— Че съм потомка на такъв род.

Тя се надяваше, че той ще опровергае думите й, та дори и ще я похвали малко.

— Да, знам това.

В този човек нямаше и капчица състрадание, мислеше си тя.

— Добре, щом знаеш — отговори тя и дръпна ръката му от брадичката си. — Всъщност, ние не трябва да имаме деца.

— Защо?

— Защото могат да се метнат на чичо ми Хенри. Или още по-лошо, могат да приличат на твоя род. Дори и ти трябва да признаеш, че всички мъже от Сент Джеймс са злобни на вид и коравосърдечни. Те са негодници — добави тя и закима. — Всички, до последния Сент Джеймс.

Той не можеше да приеме едно такова твърдение, разбира се. И веднага застана на твърда позиция.

— Може да се държат грубо, но са дяволски честни. Знаеш как се държат, когато ги разсърдиш. Те са много прями и честни.

— О, да, много прями и честни, много добре — повтори тя след него.

— Какво искаш да кажеш с това?

Сара знаеше, че отново бе започнала да го дразни, но сега това съвсем не я интересуваше.

— Твоят чичо Дънфорд беше много прям и честен, нали, когато застреля собствения си брат?

— Значи ти си чула за това?

Нейтън с мъка сдържаше усмивката си. Сара имаше вид на държавен обвинител.

— Всички чуха. Убийството е станало на стълбите на градската му къща, късно сутринта, в присъствието на много минувачи.

Нейтън сви рамене.

— Дънфорд имаше основателна причина — заяви той.

— Да застреля брат си? — тя не искаше да повярва.

Той кимна с глава.

— И каква беше причината? — попита.

— Събудил го.

Ненадейно тя се оказа в плен на чаровната му усмивка. Той отново й изглеждаше страшно красив. Тя усети, че също му се усмихва.

— Дънфорд не уби брат си — обясни й Нейтън. — Само му причини малко неудобство при сядане, за няколко седмици. Когато се срещнеш с него, ще…

— Аз съм го срещала — прекъсна го Сара. Внезапно тя беше останала без дъх. Начинът, но който той я гледаше, я караше да се чувства особено. — Срещала съм се също и със съпругата му.

Сара все още му се усмихваше. Очите й дяволито проблясваха Въобще не личеше да се страхува от него. Той се опита да мисли как трябва да подхване главната тема — най-важното нещо за него. И темата беше да стане неин съпруг.

Той нежно, някак разсеяно, галеше рамената й. Сара си помисли, че Нейтън едва ли съзнава това, което прави, защото целият му вид беше някак отнесен, далечен. Тя реши, че той може би мислеше за роднините си.

Много й се искаше той да разтрие и кръста й отзад, за да премахне болката. Но след като той изглеждаше толкова вглъбен в мислите си, тя реши да се възползва от това. Постави дясната му ръка върху гръбнака си.

— Разтрий ме тук, Нейтън. Гърбът ме боли от местенето на мебелите.

Той не възрази срещу молбата й. Просто направи това, което тя искаше. Не пипаше много нежно, затова тя го помоли да натиска малко по-леко. После постави и двете му ръце върху кръста си. Когато той започна да я разтрива, тя се облегна на него и затвори очи. Изпита блаженство сякаш беше в рая.

— По-добре ли си? — попита той, след като няколко минути слуша блажените й въздишки.

— Да, много по-добре — отговори тя.

Нейтън не спря да разтрива гърба й и тя не искаше той да спира.

— Къде срещна Дънфорд? — попита той, отпусна брадичката си и я допря до главата й. Вдъхна нейното сладостно женско ухание.

— Срещнах го в парка — отговори тя. — Чичо ти и леля ти бяха там. Беше ужасно преживяване, което никога няма да забравя.

Той се подсмихна.

— Дънфорд наистина прилича на дивак — каза той и бавно я привлече към себе си, а тя не оказа съпротива. — Чичо ми е едър, мускулест мъж с много широки рамене. Да, предполагам, че може би е малко страшен на пръв поглед.

— Също и жена му — подметна Сара с усмивка. — Не мога да ги различавам много.

Той я щипна по задника за наказание, че се е показала толкова дръзка.

— Дънфорд има мустаци. Жена му — също.

Той отново я щипна.

— Жените от рода Сент Джеймс не са толкова дебели и трътлести, колкото тези от Уинчестър — върна й го той.

— Дамите от фамилията Уинчестър не са трътлести — възрази тя. — Те са само… по-ячки.

Крайно време беше да застанат с лице към действително спорния въпрос между тях, реши тя, и като си пое дълбоко дъх, каза:

— Нейтън?

— Да?

— Няма да си съблека дрехите.

Това изявление привлече изцяло вниманието му.

— Няма ли?

Тя се отдръпна малко назад, за да може да види лицето му. Сблъска се с една бавна, непринудена усмивка. Това й даде кураж да обяви и останалите си претенции.

— Не, няма. Ако трябва да направим онова нещо, аз ще бъда с дрехите си. Приеми го или се откажи, Нейтън.

Сара хапеше долната си устна и очакваше неговата реакция. Нейтън си помисли, че тя сигурно отново се бе изплашила. Това го ядоса.

— За Бога, Сара, няма да ти причиня болка.

— О, много добре знам, че ще боли — прошепна тя.

— И откъде можеш добре да знаеш?

— Майка ми каза, че винаги боляло.

Бузите на Сара бяха станали алени.

— Не боли винаги — отсече той. — Първия път може да е малко… неприятно.

— Ти направо си противоречиш — извика тя.

— Не трябва да се държиш така, като че ли…

— Нямам намерение да го харесвам — прекъсна го тя. — И ти трябва да си наясно още от тази минута. Колко време трае тази работа? Минути или часове? — попита тя. — Бих искала да се подготвя.

Той вече не разтриваше гърба й. Той направо я стискаше. Изглеждаше като ударен от нейните въпроси. Сара се възползва от преимуществото си.

— Искам да те помоля и за още една малка услуга. Моля те, Нейтън, не можеш ли да почакаш до довечера, за да направим онова нещо? Щом като си толкова непоколебим в намеренията си, не можеш ли да ми дадеш поне няколко часа, за да се примиря със съдбата си?

Да се примири със съдбата си!? Сара го караше да се чувства, сякаш ще я изтезава. Тя от своя страна като че ли отиваше на екзекуция. На своята екзекуция. Той се намръщи, но отстъпи.

— Добре — каза той. — Ще почакаме до довечера, но това е последната отстъпка, която ти правя, Сара.

Тя се повдигна на пръсти и го целуна. Устните й го докоснаха само за миг, но когато се отдръпна, изглеждаше дяволски доволна от себе си.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че е това!

— Целувка.

— Не, Сара — изръмжа той. — Това е целувка!

И той я притегли към себе си, повдигна лицето й и впи устни в нейните. Изобщо не беше нежен, но тя нямаше нищо против начина, по който той я целуваше. Тя се разтопи от удоволствие и му позволи да го прави така, както той иска. Все пак, току-що беше спечелила победа по много важен за нея въпрос и справедливостта изискваше той също да се почувства победител.

Странно, но това беше последната мисъл, която мина през главата й. Целувката я зашемети и усещането завладя изцяло чувствата и мислите й. Силната, дръзка интимност на сливането накара коленете й да омекнат. Тя се притисна до съпруга си и изстена от блаженство, когато езикът му навлезе в устата й.

Той подхвана ханша й и я повдигна нагоре, притискайки я към слабините си. Бедрата й инстинктивно притиснаха изявената му мъжественост. Той се отдръпна, но тя отново го притисна.

Усещането беше еротично, възбуждащо. Нейтън не се опитваше повече да я покорява, защото усети, че тя изцяло му съдейства. Господи, та тя беше толкова отзивчива и всеотдайна! Дори го дърпаше за косата в стремежа си да се притисне по-силно до него.

Внезапно той се отдръпна, но известно време я задържа в ръцете си, защото й трябваше време да се съвземе от целувката. Почувства се горд и щастлив от този красноречив факт.

Дявол да го вземе, той я желаеше! Тогава Нейтън я бутна на леглото, обърна се и тръгна към вратата. Трябваше обаче да премести сандъка и стола, преди да излезе.

Когато отвори вратата, Сара вече беше дошла на себе си и се обърна към него:

— В бъдеще, Нейтън — започна тя и недоволно навъси лице, като усети, че гласът й трепери, — надявам се, че няма да влизаш през комина в стаята ни. Обещавам, че няма да залоствам вратата — добави тя, когато той се извъртя и я изгледа недоверчиво.

— През какво да не минавам? — попита той, убеден че не е дочул правилно думите й.

— През комина — охотно обясни тя. — Все още не си отговорил на въпроса ми, Нейтън. Онова нещо, което ти твърдо си решил да сториш, часове или минути продължава?

Въпросът й отвлече вниманието му и той вече нямаше желание да й обяснява, че люкът, който се намира на тавана на каютата, не се казва комин. Щеше да обясни на тази невежа жена разликата по-късно.

— Как, по дяволите, мога да знам колко ще продължи?

— Искаш да кажеш, че никога не си го правил?

Нейтън затвори очи. Този разговор започваше да му действа на нервите.

— Е, правил ли си го преди?

— Да! — но по гласа му личеше, че направо му е противно да й дава обяснения. — Никога обаче не съм засичал времето — продължи той.

Нейтън почти беше затворил вратата зад себе си, когато ненадейно се обърна и й се усмихна. Тя се изненада от тази бърза промяна.

— Сара? — тихичко я повика.

— Да?

— Ще видиш, че ще ти хареса.

След това обещание той затвори вратата.

Бележки

[1] Игра на думи. На английски stem освен кърмата на кораб, има значение и на задник, дирник. — Б.ред.