Джудит Макнот
Нощни шепоти (9)

ГЛАВА ДЕВЕТА

Щом влязоха в дома й, Слоун започна да задава въпроси:

— Защо ФБР ме наблюдава?

— Какво ще кажеш за чаша кафе, докато ти обяснявам?

— Да, разбира се — отвърна тя след кратка пауза и го отведе в кухнята. Ако възнамеряваше да остане достатъчно дълго за едно кафе, вероятно щеше да й даде пълно обяснение. Тя отиде до мивката и напълни кафеварката с вода. Забеляза как той свали военното си памучно яке и го метна на облегалката на един стол. Бе около четиридесетте, висок, с атлетична фигура, къса тъмна коса, тъмни очи и квадратна челюст. С бялото си поло, военните памучни панталони и военните обувки, спокойно можеше да мине за привлекателен, спретнат и непретенциозно облечен бизнесмен, само че той носеше и кафяв кожен кобур под мишницата си, с един деветмилиметров полуавтоматичен Зиг-Зауер.

— Слушам те — изрече Слоун.

— Преди две седмици открихме, че баща ти възнамерява да се свърже с теб. — Издърпа един стол и седна. — Знаем, че е планирал да ти се обади днес. Какво ти каза?

Тя включи кафеварката, обърна се и се облегна на масата.

— Нима не знаеш?

— Нека не си играем игрички, детективе.

Резкият му отговор я подразни, но тя имаше усещането, че ако запази самообладание и изиграе картите си както трябва, той щеше да й разкаже всичко, което би искала да знае.

— Каза, че е прекарал сърдечен удар и иска да отида в Палм Бийч за няколко седмици.

— Ти какво му отговори?

— Та аз дори не го познавам. Никога не съм го виждала. Отказах му.

Пол Ричардсън вече знаеше това. Просто се интересуваше от нейното становище и от спонтанните й реакции на въпросите му.

— Защо отказа?

— Току-що ти обясних.

— Но той ти е заявил, че е прекарал сърдечен удар и че иска да те опознае преди да е станало прекалено късно.

— Е, вече е закъснял с тридесет години.

— Не си ли прекалено импулсивна? Може би те очакват много пари… наследство.

Мнението му, че парите на Картър Рейнълдс щяха или можеха да повлияят на решението й, я изпълни с презрение.

— Импулсивна? — изрече тя. — Когато бях едва осемгодишна, майка ми изгуби работата си и седмици наред се хранехме само с хот-дог и сандвичи с фъстъчено масло. Майка ми бе решила да му се обади и да му поиска пари, но аз прочетох в един учебник за фъстъченото масло и й доказах, че това е една от най-питателните храни на света, а после я убедих, че обичам фъстъченото масло повече от шоколада. На дванадесет се разболях от пневмония и мама се уплаши, че ще умра, ако не постъпя в болница, но нямахме осигуровка. Тогава тя пак каза, че ще му се обади, за да плати сметката, но не ми се наложи да вляза в болница И знаеш ли защо?

— Защо? — попита Пол, развълнуван от гордостта и достойнството, които тя излъчваше.

— Защото още същата вечер започнах да се възстановявам. А знаеш ли на какво се дължеше внезапното ми подобрение?

— Не.

— Чудотворното ми подобрение се дължеше на факта, че отказвах да бъда причина за нещо, което би могло да ни принуди да приемем дори един цент от това влечуго.

— Разбирам.

— Тогава ще разбереш и защо не бих се докоснала до парите му сега, когато не съм нито болна, нито гладна. В действителност единственото нещо в момента, от което бих се отказала по-бързо, отколкото от парите му, е поканата му да му погостувам в Палм Бийч, така че да може да успокои съвестта си. — Тя се обърна отново и извади от шкафа две кафени чаши.

— Какво би те накарало да промениш решението си?

— Чудо.

Пол не каза нищо, изчаквайки любопитството да я завладее, щом враждебността й понамалее. Смяташе, че ще й трябват няколко минути за този емоционален преход, но в това също я бе подценил.

— Картър Рейнълдс ли те прати да се опиташ да промениш решението ми? — попита тя. — Изпратен ли си официално от ФБР, или просто вършиш малко странична работа за него, докато си във ваканция?

Предположението й бе напълно неоснователно, но то му подсказа, че тя имаше живо въображение и следваше своя собствена логика. За жалост той смяташе, че нито едно от тези качества не е в негова полза за ролята, която й бе определил.

— Бюрото се интересува от някои делови партньори и сделки на Рейнълдс — отвърна Пол. — Наскоро открихме информация, показваща, че е замесен в криминални дейности, но все още нямаме достатъчно доказателства, за да докажем, че е директно или дори умишлено свързан с тях.

Той забеляза, че независимо от безразличието, което изпитваше към баща си, Слоун притихна, осъзнавайки факта, че той вероятно е престъпник. Вместо да почувства разбираемо удоволствие от тези новини, както Пол се надяваше и очакваше, тя явно не желаеше да го повярва. Въпреки това след известно време го прие и му се усмихна бързо и извинително, а после наля кафе в чашите и занесе таблата до масата.

— В какво точно смятате, че е замесен?

— Нямам право да ти кажа.

— Не зная какво общо има всичко това с мен. — Седна на един стол срещу него. — Не е възможно да мислите, че съм замесена — добави с такава искреност в гласа си, че Пол неволно се усмихна.

— Разбира, че не го мислим. Допреди няколко седмици не представляваше интерес за нас. Един наш информатор в Сан Франциско ни каза за теб и за намерението на Рейнълдс да се свърже с теб. За съжаление от вчера вече не можем да използваме този информатор.

— Защо?

— Умря.

— От естествена смърт ли? — продължи Слоун, несъзнателно превръщайки се в детектива.

Едва забележимото му колебание й подсказа отговора преди още да го чуе.

— Не.

Пол продължи:

— Държахме баща ти под наблюдение, но нямахме достатъчно доказателства, за да накараме съдията да издаде заповед за задържане. В ръцете на Рейнълдс са множество офицери от Сан Франциско, но той ръководи сделките, от които сме заинтересовани, от друго място, вероятно от дома си. Умен е и е предпазлив. Заминава за Палм Бийч и бихме желали да имаме човек, който да го следи отблизо.

— Аз — заключи Слоун с чувството, че потъва.

— Не ти, а аз. Искам утре внезапно да промениш решението си и да му се обадиш. Кажи му, че би желала да го опознаеш и ще му погостуваш в Палм Бийч.

— По какъв начин би ти помогнало това?

— Всъщност ти ще поискаш да вземеш със себе си един приятел, за да не се чувстваш самотна в непривичната обстановка.

Ужасена от предложението му, Слоун се отпусна на стола и се вторачи в него.

— И този приятел ще си ти?

— Разбира се.

— Разбира се — смаяно повтори тя.

— Ако Рейнълдс не се съгласи с това да заведеш и приятеля си, кажи му, че сме имали намерение да прекараме заедно двуседмичната ти отпуска и ти няма да промениш плановете си, ако не дойда с теб. Ще се предаде. Къщата му в Палм Бийч има тридесет стаи, така че един гост в повече за него ще е без значение. Освен това в момента той не е в положение, в което може да ти налага мнението си.

— Трябва ми малко време, за да обмисля това — уморено изрече Слоун.

— Можеш да ми отговориш утре — съгласи се той, след което погледна часовника си, отпи няколко глътки от горещото кафе и стана. — Трябва да се връщам в хотела, за да говоря по телефона. Сутринта отново ще дойда. Утре си свободна, така че ще имаме време да измислим някаква история, която да звучи правдоподобно на всички — и тук, и в Палм Бийч. Нямаш право да казваш истината на никого. Това се отнася особено за Сара Гибсън, Рой Ингърсол и Джесъп.

Слоун реши, че е малко странно и обезпокоително това, че той спомена точно тези хора, но когато добави, че включва и майка й, тя се успокои.

— Още веднъж ще подчертая необходимостта от абсолютна дискретност — продължи Пол, докато минаваха през гостната. — Не трябва да се има доверие на никого. Много по-рисковано е, отколкото предполагаш.

— Все още не съм се съгласила — напомни му тя, когато стигнаха до входната врата. — Също така не е добра идея утре да се срещаме у дома. Сара ще ме отрупа с въпроси за теб, а мама ще се опитва да ме убеди да замина, защото й оставих съобщение, че няма да отида. Най-вероятно и двете ще се появят тук дори преди теб.

— В такъв случай къде можем да се срещнем?

— Какво ще кажеш за същото място, на което се срещнахме тази вечер — на дюните?

Пол се сгуши в якето си и се загледа в жената, очакваща отговора му. През последния час тя се бе справила умело и ефикасно с човек, за когото вярваше, че е въоръжен нападател, и само минути й бяха необходими, за да свикне да го приема за свой приятел. Преди малко я бе наблюдавал как се приспособява към факта, че нейният виден баща по всяка вероятност е престъпник. Въпреки че изглеждаше крехка и деликатна, тя бе бърза и ловка. И все пак вълненията през деня очевидно й се бяха отразили. Имаше напрегнат и изтощен вид и той неочаквано усети вина. Опита се да я ободри, като се пошегува:

— Този път ще бъдеш ли по-любезна?

— А ти ще ме нападнеш ли отново? — Леко се усмихна тя.

— Не съм те нападал, просто се спънах.

— Повече харесвам своята версия — заяви младата жена и той се засмя въпреки тревогите си.

Все пак, докато минаваше през предния двор, се замисли за проблемите, които Слоун можеше да му създаде в Палм Бийч. Първоначално бе отхвърлил идеята да я използва в един толкова сложен и секретен план. Беше се нагледал на глупавите, неопитни и корумпирани ченгета от малките градове и инстинктивно не им вярваше, а и това, че тя се оказа изключително схватлива и уравновесена млада идеалистка, също го изпълваше със съмнения. Изобщо не се притесняваше, че тя може да му откаже да замине с него в Палм Бийч. Имайки предвид онова, което бе прочел в досието й във ФБР, а също и от личните си наблюдения, той бе сигурен, че тя ще замине. Същата упоритост, която я бе накарала едва осемгодишна да предпочете фъстъченото масло пред това да поиска пари от баща си, сега щеше да я накара да преглътне гордостта си, да използва своята почтеност и морални принципи и да замине с него.