Джудит Макнот
Нощни шепоти (19)

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Париш чакаше във фоайето, когато Слоун слезе по стълбите.

— Докарах колата отпред.

На алеята бе паркиран бледозлатист ягуар със свален гюрук и когато преминаха през главната порта, Слоун видя как слънцето заблестя в кестенявата коса на сестра й. Париш се обърна и забеляза, че Слоун я наблюдава.

— Да не си забравила нещо? — попита тя.

— Не, защо?

— Имаш странно изражение.

След всичко, което бе видяла и чула днес за сестра си, Слоун искаше да разруши преградата, която тя поставяни между тях, и да я опознае. Затова отвърна:

— Мислех си, че тази кола е много красива и ти подхожда.

Париш я погледна объркано.

— Не зная какво да кажа.

— Например това, което мислиш.

— Е, тогава предполагам, че това беше последното нещо, което очаквах да кажеш. И си мислех, че това, което каза е много мило — изрече го с толкова топлота, че Слоун знаеше: сестра й е приела думите й за голям комплимент.

Свиха вляво по широк булевард и Париш колебливо рече:

— На е ли странно да седим в тази кола и да знаем, че сме сестри?

— Точно за това си мислех.

— Имах съвсем различна представа за тебе.

— Зная.

— Така ли?

— Да. Прабаба ти ми каза какво са ти наговорили.

Париш й хвърли срамежлив поглед.

— Тя е и твоя прабаба.

Някакъв зъл дух я накара да отговори:

— Някак си ми е по-лесно да повярвам, че ти си ми сестра, отколкото, че тя ми е баба.

— Трудно е да се доближиш до нея. Тя плаши хората — изрече Париш, а Слоун си помисли: „Включително и теб.“ — Теб плаши ли те?

— Не — отвърна Слоун, но после добави: — Е, може би малко.

— Повечето хора са ужасени от нея.

— Тя не е точно типичната прабаба, поне не така, както си я представям.

— Как изглежда твоята баба?

— Имаш предвид майката на майка ни?

— Да.

— Умря, когато бях на седем, но помня, че беше много мила. Миришеше на сладкиши.

— Сладкиши ли?

— Обичаше да готви. Беше пълничка. Винаги приготвяше сладкиши за мен и за Сара.

— Коя е Сара?

— Приятелка от детинство, която все още е най-близката ми приятелка.

Настъпи неловко мълчание — мълчанието на двама души, които искат да продължат напред, но се чувстват толкова удобно там, където са, че се страхуват да направят следващата крачка. Слоун пое дълбоко дъх и се помоли да не греши със следващия си въпрос:

— Искаш ли да знаеш какво представлява майка ти?

— Ако искаш да ми разкажеш. От теб зависи.

— Ако не сме честни и откровени — каза Слоун, — едва ли ще можем да се опознаем, а аз не искам това да се случи. Мислиш ли, че можем да говорим само истината и това, което наистина чувстваме? Изисква се сляпо доверие, но аз съм готова да опитам. А ти?

Париш здраво стисна волана, докато обмисляше предложението й.

— Да — прошепна най-накрая. — Да — повтори със срамежлива усмивка.

Слоун подложи сключената сделка на първото изпитание.

— В такъв случай би ли искала да знаеш каква в действителност е майка ти?

— Да.

— Това е лесно. От впечатленията, които имам досега, двете много си приличате. Мила е. Не желае да нарани никого. Обожава красивите облекла и работи в най-модния магазин за дрехи в Бел Харбър. Всички, които я познават, я обичат, с изключение на Лидия, собственичката на магазина. Тя я тероризира и непрекъснато се възползва от нея, но мама намира оправдания за лошото й поведение. — Млъкна, когато видя входа на клуба. — Париш, нека не играем голф. Хайде да правим нещо друго.

— Но татко искаше да вземеш урок.

— Зная, но представи си, че категорично откажа. Какво ще направи той в такъв случай? Ще ти крещи ли?

Париш изглеждаше шокирана от това предположение.

— Не, но ще бъде разочарован.

— Разбирам. Имаш предвид, че ще реагира както тази сутрин, когато бе разочарован от играта ти?

— Да, само че сега ще бъде силно разочарован и от двете. Тази сутрин бе сърдит само на мен. На него не му минава толкова бързо — обясни тя така, сякаш това бе неин проблем, а не негов — оправдание, което Слоун трябваше да приеме и разбере.

— Ако аз категорично откажа, тогава той не може да бъде недоволен от теб, нали?

— Да, предполагам.

— На теб играе ли ти се голф?

Тя се колеба толкова дълго, че Слоун не бе сигурна дали Париш не иска да отговори, или не знае какво иска.

— Не, не ми се играе. Голфът не ми харесва толкова, колкото би му се искало на татко.

— Ако в този момент можехме да направим всичко, което пожелаеш, какво би поискала?

— Бих желала да обядваме някъде и просто да си поговорим.

— Чудесно. След като аз отказвам да играя голф, той няма да се разочарова от теб, така че нека да обядваме и да си поговорим.

Париш се поколеба, след което направи внезапен десен завой.

— Знам най-подходящото място. Малко кафене, където ще можем да хапнем на открито. Никой няма да ни притеснява.

Оказа се, че кафенето на Париш е френски луксозен ресторант с навес над входа, ограден вътрешен двор с фонтан и паркинг. Метр д’отелът я познаваше по име.

— Бихме искали да седнем навън, Жан — каза му Париш с усмивка, на която Слоун вече се възхищаваше, тъй като знаеше, че е искрена.

— Да ви донеса ли нещо за пиене? — попита ги той, когато се настаниха на една маса близо до фонтана.

Париш погледна към Слоун, за да вземе решение, след което внезапно го взе сама.

— Мисля да поръчаме шампанско, някое много добро шампанско за специален случай.

— Рожден ден? — предположи той. Тя поклати глава и погледна срамежливо към сестра си. — По-скоро прераждане.

Когато той се отдалечи, настъпи неловка пауза. На отсрещния тротоар една майка возеше бебе в голяма количка, а едно момче кръжеше около нея с колело.

— Получих първото си колело, когато бях на пет години наруши мълчанието Слоун. — Беше прекалено голямо за мен и връхлитах с него върху всички, които минаваха покрай мен, докато накрая се научих да го управлявам. Регулировчикът казваше, че представлявам истинска заплаха за хората.

— Винаги ли си знаела, че искаш да се занимаваш с вътрешно обзавеждане?

Въпреки че й се налагаше да крие някои неща относно настоящия си живот, Слоун бе твърдо решена да бъде откровена с Париш за всичко останало.

— Всъщност — призна тя — мечтаех да съм Супермен или Батман. Ами ти?

— В момента, в който получих първата си кукла, започнах да й търся подходящи дрешки. Предполагам, че винаги съм се интересувала от мода.

Един сервитьор пристигна с бутилка шампанско върху сребърен поднос, а край тях минаха момче и момиче, които се държаха за ръце.

— Изглеждат прекалено млади, за да ходят на срещи и да се държат за ръце, нали? — отбеляза Слоун и когато сестра й кимна, тя попита: — На колко години беше, когато отиде на първата си среща?

— На шестнадесет. Той се казваше Дейвид и ме заведе на училищните танци. Исках да отида с друго момче, но татко познаваше семейството на Дейвид и реши, че той е много по-подходящ.

— Как мина?

— Беше ужасно — довери Париш с усмивка и потръпна. — Като се прибирахме към къщи след танците, той започна да пие, след това паркира колата и започна да ме целува. Не спря, докато не избухнах в плач. А каква беше твоята първа среща?

— Подобна на твоята — засмя се Слоун. — Излязох с Бъч Балами, който беше с около тридесет сантиметра по-висок от мен и не можеше да танцува. Прекара по-голямата част от вечерта в съблекалнята. Пиеше бира с приятелите си първокурсници от отбора по футбол. Когато се прибирахме, той паркира колата и започна да ме целува.

Париш се опита да отгатне края на историята:

— И ти също заплака, така че да те заведе у дома.

— Не, заявих му, че ако не ме пусне, ще кажа на приятелите му, че е гей. После събух първите си обувки с токчета и извървях пеша три километра. Когато се прибрах, чорапогащникът ми беше в ужасно състояние.

Сестра й се засмя, а Слоун вдигна чашата си.

— За нас — за това, че сме оцелели по време на първата си среща — изрече тържествено.

Чукнаха чашите си и Париш добави:

— За нас и всички момичета с първа среща като нашите. Точно тогава се появи сервитьорът и им подаде по едно отворено меню. Слоун попита сестра си:

— Какво мразиш?

— Брюкселско зеле. А ти?

— Черен дроб.

— Казват, че ако дробът се приготви с…

Слоун поклати глава.

— Няма начин да приготвиш дроба по такъв начин, че да може да се яде. В края на краищата може би не сме генетични сестри. Може би аз съм била осиновена… Защо се смееш?

— Защото просто повтарях това, което казват хората. Мразя дроб. От него ми се гади.

— Гаденето е абсолютно потвърждение. Ние определено сме свързани — щастливо установи Слоун. Париш обаче стана много сериозна:

— Не е задължително. Ще ти задам най-трудния въпрос от теста, така че си помисли преди да отговориш. Какво мислиш за доматената супа?

Сестра й потрепери и двете се засмяха. Сервитьорът беше поставил панерче с пресни хлебчета на масата и Париш си взе едно.

— Някога била ли си омъжена?

— Не, а ти?

— Почти. Сгодих се, когато бях на двадесет и пет. Хенри беше на тридесет и две, срещнахме се в Санта Барбара на едно театрално представление. Два месеца по-късно се сгодихме.

— И какво се случи?

— Един ден след годежа татко откри, че Хенри е разведен. Бившата му съпруга и двете му деца живеят в Париж.

— Сигурно е било ужасно за теб.

— Да. Най-много ме заболя от това, че ме беше излъгал. Татко му нямаше доверие от самото начало.

Слоун можеше да си представи колко малко й е съчувствал Картър Рейнълдс и съжали, че тя или майка й не са били тогава с Париш, за да й помогнат.

— Баща ти как разбра за това?

— Той е и твой баща — напомни й Париш с усмивка, след което отговори на въпроса й. — Щом започнахме да се срещаме, татко го проучи, но докладът от Европа дойде едва след обявяването на годежа.

— Той внимателно ли проучва приятелите ти?

Париш кимна, като че ли това беше най-нормалното нещо на света.

— Не само приятелите ми, но и хората, които не познава и които прекарват много време с нас. Татко смята, че трябва да бъдеш внимателен с хората, с които се срещаш. Той не се доверява лесно. — Тя вдигна очи към Слоун: — Хайде да говорим за нещо друго. Разваленият ми годеж не заслужава и една минута повече от ценното ни време.

След това часовете отлетяха, изпълнени е колебливи въпроси, откровени отговори и топли усмивки, докато двете непознати откриваха, че отдавна са свързани. Без да обръщат внимание на сервитьорите, ястията и възхитените погледи на мъжете, седяха на маса до тротоара и внимателно изграждаха моста между изминалите тридесет години.