Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Втора възможност (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Whispers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 213 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Джудит Макнот. Нощни шепоти

Издателство „Ирис“

Редактор: Лилия Анастасова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

Гари Дишлър се появи в коридора още щом влязоха.

— Госпожа Рейнълдс питаше за вас — каза той на Париш — Тя е горе в стаята си.

— Добре ли се чувства? — разтревожено попита младата жена.

— Ако страда от нещо, то е от скука — увери я той.

Докато Париш получаваше потвърждение, че канали между деветдесет и сто показват това, което се вижда на камерите, Слоун изучаваше стоящия наблизо иконом Нордстрьом беше червендалест човек, висок над метър и осемдесет, с руса коса, сини очи и яко телосложение. Докато се изкачваха по стълбите, тя сподели със сестра си:

— Изглежда повече като охранител, отколкото като иконом.

— Зная — отвърна тя е усмивка, — наистина е грамаден.

Те все още се усмихваха, когато влязоха в спалнята на Едит Рейнълдс. Старата дама седеше на бежово кадифено канапе в дъното на стаята, която бе почти с размерите на къщата на Слоун и изпълнена с толкова много тъмни и богато украсени мебели, че младата жена изпита клаустрофобия. Госпожа Рейнълдс се намръщи, когато свали очилата си и остави книгата си настрани.

— Нямаше ви цял ден — започна тя. — Е — обърна се към Париш, — как мина урокът по голф?

— Не отидохме в клуба — отговори тя.

Едит сви вежди, но преди да успее да каже нещо, Слоун заговори. За да омилостиви възрастната жена, тя се пошегува:

— Париш се опита да ме накара да играя, но аз я помолих за милост и категорично отказах да изляза от колата. Тя се опита да ме издърпа, но аз съм по-силна от нея. Опита се също и да ме напердаши, но аз й напомних, че ненавиждам публичните представления, и тя трябваше да се откаже.

— Ти си нагла — изрече поразвеселена Едит.

Слоун се престори на изненадана.

— Да, госпожо, но просто не мога да се променя.

— Казах ти да се обръщаш към мен с прабабо.

— Да, прабабо — бързо се поправи младата жена, усещайки, че ако отстъпи по този въпрос, ще спечели. Оказа се права.

Устните на Едит Рейнълдс неохотно се разтеглиха в усмивка.

— Също така си и ужасно упорита.

— Майка ми твърди същото.

За да запази достойнство, Едит царствено махна с ръка, в знак, че я освобождава.

— Върви си. Стига ми толкова. Искам да говоря насаме с Париш.

Доволна, че сестра й няма да бъде порицана заради пропуснатия урок по голф, тя побърза да се подчини. След като си тръгна, Едит кимна към стола срещу канапето.

— Седни. Искам да зная какво правихте и за какво си говорихте.

— Обядвахме в „Льо Жамин“ и си говорихме за всичко — отвърна Париш, като седна. Повече от час тя се опитваше да повтори това, което бе казала Слоун, но непрестанно бе прекъсвана от въпросите на прабаба си. — Беше чудесно — сподели тя, когато инквизицията най-накрая приключи. — Можех да остана там целия ден и цялата нощ. Слоун се чувстваше по същия начин. Сигурна съм в това.

— А сега — хладно каза Едит — предполагам, че искаш да отидеш в Бел Харбър и да се срещнеш е майка си.

Младата жена се подготви за възраженията й, но не отстъпи, както би направила обикновено.

— Да, искам. Слоун ми разказа всичко за нея и тя изобщо не прилича на жената, която ми бяха описали татко и баба.

— Познаваш Слоун по-малко от два дни и си готова да повярваш на нея, а не на тях, така ли?

Париш внимателно обмисли отговора си:

— Не се осланям на ничие мнение. Просто искам сама да преценя.

Вместо да изрече нещо язвително, прабаба й се облегна назад и се загледа в нея. След продължително и напрегнато мълчание тя каза:

— Изглежда, че упорството и предизвикателното поведение на Слоун са изключително заразни.

— Надявам се да е така — вирна брадичката Париш.

— Ако все още се интересуваш и от съветите на други хора, предлагам ти да не споделяш с баща си новото си мнение за майка си.

Париш кимна и стана.

— Мога ли вече да си вървя?

— Разбира се — отвърна старицата.

Докато Париш напускаше стаята, Едит я наблюдаваше и няколко минути остана неподвижна, потънала в мисли, след което се пресегна към телефона до стола и набра един номер, който не бе записан в указателя.

— Имам малко работа за теб, Уилсън — каза тя. — Трябва да се свърши много дискретно и бързо.